Лов на балами

Матю Клайн

На баща ми и на сина ми Джексън: мисля, че най-после разбирам.

Бележка от автора

Събитията в този роман са измислени, с едно изключение.

На 27 април 1998 г. една специализирана в производството на месни консерви и рибено масло компания обяви, че ще промени името си на Zap.com и ще се преобразува в "интернет портал" и "електронно търговско дружество".

В резултат на тази новина цената на акциите й на Нюйоркската борса скочиха с 98 пункта.

Днес, осем години по-късно, компанията отново се занимава с производството на месни консерви и рибено масло.

На човека и през ум не бива да му минава, че е възможно да бъде измамен.

- Дейвид У. Моурър, "Голямото изиграване"

Първа част. Въдичарят

Това е най-простото изиграване на света и то е по силите на всеки идиот, дори на седящия до мен.

Той е към двайсет и пет годишен, с пепитена оксфордска риза. Ръцете му са нежни и носи очила. Най-вероятно е някой учил в колеж интернетаджия. Може да е научил за номера от някоя книга или от интернет и е решил да го пробва. Да има нещо за разказване пред приятелите. И е сметнал "Блоуфиш" за идеалното място, където да се пробва - приветлив бар без очевадни биячи, готови да изпотрошат пръстите му, и същевременно достатъчно далеч от дома му, така че да не му се налага отново да минава покрай входа му.

И ето че се почва. Седи на бара, през един стол от мен. Разговаря с типа от другата му страна - едър като биче здравеняк, едва напъхал се в тесния си костюм. Здравенякът има една-единствена плътна вежда на челото и грамаден пръстен с плочка на кутрето. Предполагам, че го използва като печат върху физиономиите на онези, които се опитват да се ебават с него. Може пък хлапето да няма чак толкова добри инстинкти.

Дот Ком Хлапето се обръща към Веждата.

- Знаеш ли, имам чувството, че днес съм късметлия. Искаш ли да поиграем на една игра?

Веждата държи уиски пред устата си. Ръката му е толкова грамадна, че чашата се губи между пръстите му и прилича по-скоро на напръстник. Сдъвква една бучка лед и поглежда хлапето. Премерва го с поглед за около секунда. После се съгласява:

- Добре.

- Казва се куп - обяснява Дот Ком. - И двамата залагаме някаква сума. Да кажем, по двайсетачка. - Измъква от джоба си двайсетачка и я оставя на бара. - После и двамата наддаваме за купа.

Веждата се замисля. Бърка в джоба на сакото си и вади захваната с щипка пачка. Тлъста пачка. Това е друг лош знак. Никой не мъкне толкова много пари в брой, освен ако не се занимава с определен род дейности. Дейности, при които на проверяването на сметките не се гледа с особено добро око. Вече си мисля, че трябва да се намеся и да спра хлапето, преди да е загазило. Но преди да успея да реагирам, здравенякът измъква двайсет долара от пачката, тупва ги на бара и казва:

- Вътре съм.

- Добре - казва хлапето. Изражението му е смесица от страх (ще се получи ли?) и вълнение - че наистина се опитва да извърти номер. Сигурно е премислял този момент от седмици, ако не и от месеци. Ама че страхотна история ще има за своите дот-ком приятелчета. - Просто е. Всеки наддава върху купа. Който предложи най-високата сума, печели. Ясно ли е?

- Ясно - казва здравенякът. По физиономията му личи, че математиката никога не му е била от силните дисциплини. Но пък правилата са прости, а и хлапето не изглежда опасно...

- Добре тогава - казва Дот Ком Хлапето. - В купа има четирийсетачка. Предлагам да го купя за двайсет.

Веждата се замисля. В купа има четиридесет долара. Хлапето е готово да плати двайсетачка за него. Значи още има място за печалба. Здравенякът изплюва кубчето лед в чашата си и то издрънчава вътре като зарче.

- Така значи? - казва той. - Аз пък вдигам на двайсет и пет.

Тук хлапето би трябвало да спре. Да махне великодушно с ръка, да вземе двайсет и петте долара от Веждата, да му бутне купа и да се омете от бара колкото се може по-бързо с петдоларовата си печалба, преди синапсите на Веждата да са започнали да загряват. Но хлапето е алчно. Не за парите - сигурно ги има предостатъчно, може би милиони в акции на някоя компания, продаваща никому ненужни боклуци по интернет. Не, хлапето иска по-добра история. Вече си представя как се събира вечерта с приятели в някой бар в СаМа и им разправя как е измамутил този бачкатор - точно тази дума ще използва, бачкатор - за тлъста сума, достатъчна да почерпи всички по едно; така че - хайде, тайфа, тази вечер аз черпя.

- Значи предлагаш двайсет и пет, а? - обажда се Дот Ком и показно разтърква брадичката си, сякаш здравата се е замислил. - Ама и тебе си те бива, господин. Добре де, предлагам двайсет и осем долара.

Веждата се разсмива. Вече си е направил сметката, така че не му е нужно дори да мисли. Всяко наддаване под четиридесет долара означава печалба.

- Трийсет - заявява той на хлапето.

Дот Ком уж трепва. Поема въздух през зъби, сякаш е опитал нещо прекалено пикантно.

- Ооо, не. Сам се насадих. Печелиш. Приемам офертата. Купът е твой.

И протяга ръка. Веждата вади двайсетачка плюс десетачка от пачката си и му я подава. Хлапето ги прибира в джоба и изящно маха с ръка към четиридесетте долара в купа.

- Твои са.

Веждата взима купа и го добавя към пачката си. Схванахте ли какво стана? Веждата се изръси двайсетачка, за да влезе в играта. После плати на хлапето трийсет долара, за да "спечели" купа. Така общо е платил петдесет долара, за да прибере куп с четиридесет. За нула време хлапето му отмъкна десетачка. Стар номер Наддаване за пода. Има го в стотици варианти.

Сега обаче Дот Ком Хлапето прави огромна грешка. Продължава да виси в бара. Първото правило на измамника гласи: никога не позволявай на жертвата да разбере, че е извозена. Второто - нарушиш ли първото правило, плюй си на петите. А Хлапето си отпива от бирата и гледа спортното предаване по телевизията. Накрая се надига от стола си и плаща, без да бърза, сметката си, тропка монетите на бара една по една. Господи, безнадежден е. Сметката ти трябва да е уредена, преди да си започнал. Трябва да си в състояние да се ометеш в мига след като си направил удара.

Буквално виждам как колелцата в главата на здравеняка започват да се въртят. Явно е престъпник - престъпниците надушват измамата по-бързо от обикновените простосмъртни. Това е заради всичките години трудов стаж, през които си одирал кожите на другите - ако здравенякът бе танцувал балет през изминалите трийсет години, най-вероятно щеше да оцени добрия пирует, когато го забележи. А междувременно Дот Ком зяпа по телевизията Бари Бондс. Стои зад стола си на бара и зяпа екрана, без да го е грижа за останалия свят. Предстои му да се прости с илюзиите си. И то бързо.

- Чакай малко - обажда се Веждата. Примигва, сякаш невидими капчици пот му пречат да вижда. Барът е студен като хладилно помещение. - Не става така.

Дот Ком се извръща от телевизора и осъзнава грешката си. Ако се беше прибрал право вкъщи, сега щеше да гледа Бари Бондс по спортния канал и да е с десетачка по-богат и с несменена физиономия. А сега нито едно от тези неща не изглежда сигурно.

- Да не се мъчиш да ме извозиш, приятел? - Веждата става от стола си. Намира се само на една педя от младока. Дот Ком най-сетне схваща, че заради някаква си мизерна десетачка ще изяде пердаха. Или нещо още по-лошо.

- Моля? - казва хлапето. Правилен ход. Отричай, отричай и пак отричай - това са трите основни правила при удар.

Веждата е заврял мутрата си в лицето му. Хлапето сигурно усеща миризмата на скариди с чесън и лимон.

- Платих петдесет! - казва здравенякът. - Ти ми даваш четиридесет. На хитър ли ми се правиш?

Хлапето побелява. Историята, която ще разкаже на приятелите си, не се очертава да е толкова очарователна. И може да не се разкаже в бара в СаМа на чаша шардоне, а в болничната стая, и той целият да е в гипс и на системи.

- Не, виж...

Късно. Здравенякът му забива един къс в челюстта. Хлапето мята ръце, полита назад и се трясва в бара. Извива гръбнак и остава да лежи върху плота, омекнал като парцала на бармана, с отпуснати на пода крака. Веждата се пресяга и сграбчва нещастника за гърлото. Стиска здраво. Очилата на хлапето са се изкривили на една страна, очите му сякаш се издуват под дебелите лупи.

- Дребен шибаняк - казва Веждата. - С мен ли ще се ебаваш? Грешен избор, приятел.

Бърка в прекалено тясното си сако и вади пищов. Опира дулото в челюстта на Дот Ком. Хлапето определено не е очаквало подобно нещо, когато е чело за номера в интернет или докато се е упражнявало снощи пред огледалото.

Посетител с пищов винаги привлича вниманието на бармана. Намираше се в другия край на бара и бършеше една чаша, когато започна гюрултията. Самият барман също е млад, горе-долу колкото хлапето.

- Хей, по-кротко - обажда се той, но не прекалено силно. От нерешителното му поведение е ясно, че заведението не е негово - той е просто работна пчеличка на четиричасов работен ден между лекциите в Санта Клара или Станфорд. Предпочита да няма неприятности в бара, докато е на смяна, но пък няма и никакво желание да го застрелят. Наложи ли му се да избира, ще предпочете неприятностите пред куршума. Затова вдига ръце, сякаш са насочили дулото към самия него. - Хайде всички да я даваме по-кротко.

Да, добра идея. Хайде всички да я даваме по-кротко - сякаш проснатото хлапе на бара, което е започнало да става червено и очите му сякаш всеки момент ще изхвръкнат от орбитите, се държи не по правилата. Ако Дот Ком можеше да я дава по-кротко и да не се дави толкова шумно, всичко щеше да е наред.

Сега е моментът да се намеся. Намирам се само на две крачки от давещото се хлапе, така че не се налага да повишавам тон.

- Стига вече - казвам. Това ми действие ме характеризира идеално - чакам прекалено много, а накрая остава прекалено малко и е прекалено късно. Бившата ми жена Силия би се съгласила безусловно.

Веждата се обръща към мен, без да пуска хлапето и без да сваля пищова. На лицето му е изписано изражение тип сериозно-ли-ми-говориш - не може да си представи, че някакъв петдесет и четири годишен тип с побеляла коса, шкембе и уморени очи се обръща към него в бар в Сънивейл точно когато се кани да пречука някого. Измерва ме с поглед, после отново се обръща към Дот Ком.

- Сега ще ти преподам един урок - казва му. Огромният му показалец е на спусъка.

Пръстите на Дот Ком немощно драскат огромното ръчище което, стиска гърлото му. Хватката е неумолима. Личи си, че хлапето се мъчи да каже нещо, но не е в състояние да си поеме дъх и не издава нито звук. Предполагам, че като цяло иска да каже нещо от рода на: "Много съжалявам".

Ставам от мястото си, така че Веждата да не може да ме игнорира.

- Стига де, той е просто хлапе - казвам тихо, без капка заплаха. - Нямаше нищо лошо наум.

- Гледай си работата, приятел - отвръща той и добавя, без да откъсва поглед от жертвата си: - Хлапе, ама се опита да ме обере.

- И си научи урока. Виж сега, отмъкна ти десет долара. Ще ти платя двайсет, само го пусни. - Бъркам в задния си джоб и вадя портфейла. Надниквам вътре с надеждата наистина да открия двайсет долара. За съжаление, намирам само една десетачка и шест окаяно изглеждащи банкноти от по един долар, спаружени като стара маруля. Опа. - Ето, вземи колкото имам. Шестнайсет долара са. Пак си на кяр. Пък и хлапето никога повече няма да ти досажда. Добър урок му даде.

Здравенякът се обръща към мен. Отдръпва дулото от челюстта на хлапето. Още не е ясно дали ще прибере пищова, или ще го насочи към мен.

- Ти да не си му ангел-пазител?

- Просто един от ония, дето не могат да си траят - признавам си. Измъквам банкнотите от портфейла си и му ги подавам. Той пуска хлапето и то се свлича покрай бара на пода. Веждата грабва парите от ръката ми, брои ги. Напъхва ги в джоба на панталона си. Скрива пищова под сакото и отново се обръща към хлапето. Дот Ком си разтрива врата. На гърлото му има пет пурпурни отпечатъка, по един за всеки вмирисан на чесън пръст - кожата му прилича на здраво употребен лист за взимане на пръстови отпечатъци.

- Изкара късмет - казва му Веждата. Явно е професионалист, защото много добре знае урока, който хлапето така и не успя да схване - щом си на печалба, омитай се. Няма да продължи да виси в бара и да чака ченгетата, които със сигурност вече пътуват насам. Всъщност и аз нямам намерение да ги чакам.

Веждата се усмихва на хлапето, но изражението му ясно казва, че абсолютно нищо на този свят не е весело. Кима ми едва забележимо и излиза от бара. Очите на хлапето го следват, след което още десетина секунди се взират в изхода - опасява се да не би здравенякът да промени решението си и да се върне. Когато става ясно, че Веждата няма да се върне, хлапето се обръща към мен и прошепва:

- Благодаря.

Коленича до него. Очите му се пълнят със сълзи - може би от задавянето, а може би и от напиращите емоции. Май тази вечер няма да се вижда с приятелите си. Май трябва да му дам някои съвети как се прави удар. Да го науча да се омита, преди шаранът да се е усетил. Но после решавам, че за него времето на измамите е минало и от утре отново ще се върне към прегледите на постановките, борсовите новини или в каквото там го бива. Явно Наддаването за пода не е стихията му.

Така че решавам да не му давам съвети. Имам да му казвам нещо друго. Правя го тихо, за да не ни чуе никой в бара. Когато вижда, че се каня да заговоря, хлапето обръща ухо към мен, сякаш е готово да почерпи от някакъв извор на мъдростта. Аз обаче съм повече загрижен за празния си портфейл и факта, че съм дал на някакъв мафиот последните си шестнайсет долара.

- Нещо против да ми върнеш шестнайсетте кинта?