Към Bard.bg
Порочна невинност (Нора Робъртс)

Порочна невинност

Нора Робъртс
Откъс

ПРОЛОГ

Леденият вятър режеше като нож през онази февруарска сутрин, когато Боби Лий Фулър намери първото тяло. Казваха, че е намерил Арнет Джентри, но всъщност той откри само това, което бе останало от нея. Както и да е, от това крайният резултат не се променяше и Боби Лий дълго време щеше да вижда в кошмарните си сънища онова побеляло лице.

Ако предишната вечер не се беше скарал за пореден път с Марвела Тръсдейл, сега щеше да бъде в час по английска литература и да се измъчва с Шекспировия „Макбет“ вместо да се шляе край потока. Но този последен опит да накара Марвела да си изяснят отношенията го бе съсипал. Момчето реши да си позволи поне един ден нищо да не върши, само да си почива и да размишлява. И да покаже на това устато момиче, че е истински мъж.

Мъжете от неговия род винаги са били господари на положението – или поне са претендирали за това. И той не правеше изключение.

Боби Лий бе деветнайсетгодишен, твърде висок – метър и осемдесет и пет, доста непохватен, но все още беше далеч от възрастта, когато мъжете започват да пълнеят. Ала ръцете му бяха едри и груби – ръце на работник: също като ръцете на баща му. От майка си бе наследил гъстата черна коса и дългите мигли. Вчесваше косата си назад, приглаждаше я като своя идол – киноактьора Джеймс Дийн.

За Боби Джеймс Дийн бе върхът, мъжът, който за разлика от него никога не би хабил времето си с книгите. Ако самият той можеше да избира, би предпочел да се хване на целодневна работа в мотела на Съни Талбът вместо да зубри за изпити. Но майка му имаше други планове, а всички в Инъсънс, щата Мисисипи, се стараеха да избягват споровете с Хепи Фулър.

Хепи, или Щастлива – това име беше доста подходящо за нея, тъй като бе способна да те дари с една прелестна усмивка дори след като те е наругала, – никога не забрави, че първородният й син вече втора година се проваля на изпитите. Ако Боби Лий не бе изпаднал в такова отвратително настроение, той не би рискувал цял ден да безделничи, особено когато пак се очертаваше да го скъсат на изпитите. Но Марвела беше от момичетата, които могат да побъркат мъжа – дори и мъж като Джеймс Дийн – и да го накарат да си изгуби ума.

Затова младежът крачеше умислен край мазните кафеникави води на потока, треперещ в якето си, пронизван от студения февруарски вятър. Баща му винаги твърдеше, че когато на един мъж му се налага да вземе важно решение, най-добре е да слезе до реката и да види дали нещо ще се закачи на въдицата му.

Всъщност нямаше значение дали ще улови нещо, трябваше само да отиде до брега.

– Проклети жени! – промърмори Боби Лий и подигравателно облиза устни, както се бе упражнявал десетки пъти пред огледалото в банята. – Да бъдат проклети всички жени, сега и завинаги.

Не трябваше да се вайка, че Марвела го бе отблъснала. Макар че бяха свършили оная работа на задната седалка на колата му, тя се отнасяше с него с безразличие и непрекъснато го избягваше.

А това никак не се нравеше на Боби Лий Фулър, наистина никак. Обаче, когато не се караха, го зашеметяваше с любовните си ласки. Големите й сини очи като че ли му нашепваха някакви тайни, само на него, когато се разминаваха по шумните коридори в гимназията „Джеферсън Дейвис“. Когато за пръв път я видя гола, едва не се шашна.

Може би я обичаше и може би тя бе по-свястна, отколкото му се струваше, но да бъде проклет, ако й позволи да продължи да го разиграва.

Седна сред тръстиките край потока, забързан към пълноводната Мисисипи. Дочу самотното изсвирване на влака за Гренвил и шепота на зимния вятър, пронизващ унилите тръстики. Кордата висеше отпусната и неподвижна.

Тази сутрин самият той бе закачен на въдицата и мъката кълвеше мозъка му.

Може би трябваше да слезе надолу към Джаксън, да обърне гръб на Инъсънс и да поеме към големия град.

Добър механик е, дяволски добър, и може би ще си намери работа дори без дипломата от гимназията. Всичко това са пълни глупости. Не е нужно да зубри за някакъв си там Макбет или за тъпоъгълни триъгълници и други подобни, за да се справи с реглажа на карбуратора. В Джаксън би могъл да се хване на работа в някой гараж и да стигне до главен механик. По дяволите, някой ден дори би могъл да има собствен сервиз, при това не след дълго. А пък Марвела, която много знае да приказва, ще си кисне в Инъсънс и ще се съдира от рев, докато се зачервят големите й сини очи.

И тогава, в един прекрасен ден, той ще се завърне. Боби Лий се усмихна и лицето му грейна, шоколадовите му очи се стоплиха – ако можеше да го види, сърцето на момичето би изхвръкнало от гърдите. Да, той непременно ще се върне с джобове, фрашкани с двайсетачки. Ще направи едно кръгче из градчето с луксозния си кадилак, модел 62-ра – една от много му коли, – издокаран в италиански костюм, по-богат от целия род Лонгстрийт.

И тогава тя ще вехне от мъка по него. Ще виси на ъгъла пред бакалницата на Ларсън, скръстила ръце пред меките си сочни гърди, и щом го зърне, сълзите й ще рукнат.

И когато ридаеща падне в нозете му с признанието колко съжалява, че е била такава безсърдечна кучка и така жестоко се е подиграла с чувствата му, той може би... – но само може би – ще й прости.

Беше се унесъл в мечти. И когато слънцето заблестя, за да омекоти студения въздух, и лъчите му затанцуваха върху мръсната вода на потока, той започна да си представя как ще протече техният нов живот.

Ще я заведе в Суийтуотър и ще откупи любимата стара плантация от семейство Лонгстрийт – те ще трябва да се простят с нея поради настъпването на трудни времена. Тя ще е поразена от богатството му. Като истински джентълмен и романтик ще я понесе на ръце по дългата вита стълба.

Боби Лий вече бе стигнал до първия етаж в имението Суийтуотър и въображението му се развихри. Спалнята, в която внасяше тръпнещата Марвела, напомняше на хотелски апартамент в Лас Вегас, а това за него бе образец на истинска класа.

Тежки червени завеси, легло със сърцевидна форма, огромно като езеро, килим, толкова дебел, че краката потъват до глезените. Ще звучи музика. Нещо класическо. Брус Спрингстийн или Фил Колинс. Да, Марвела си пада по този сладникав Фил Колинс.

И тогава той ще я положи на леглото. Когато я целуне, очите й ще се насълзят. Тя отново ще му признае каква глупачка е била, колко много го желае, как иска да посвети живота си на него и да го направи щастлив. Да го направи свой господар.

Тогава той ще прокара ръце по тези невероятно бели гърди с розови зърна, ще ги стисне леко, съвсем лекичко, така, както тя обича.

Нежните й бедра ще се разтворят, пръстите й ще се впият в раменете му, а от устните й ще се отрони приглушен стон. И тогава...

Кордата на въдицата се опъна. Боби Лий примигна, изправи се и трепна, когато джинсите се впиха в подутината между бедрата му. Опъването на влакното го обърка. Момчето припряно извади една тлъста риба от водата, мятаща се сред слънчевите отблясъци. Несръчен и неуверен след внезапното прекъсване на мечтите му, Боби запрати улова си чак сред тръстиките.

Представи си как ще се подиграва Марвела, като разбере, че е оплел въдицата в тръстиките. Прокле мига, в който се бе унесъл в мечти. Добрата въдица е не по-малко ценна от уловената риба, затова нагази сред тръстиките и се зае да я оправя.

Прътът все още се тътреше, той дори чуваше шляпането му във водата. Ухили се и силно дръпна въдицата. Но тя се изпъна и Боби изруга.

Изрита настрани ръждясалата консервена кутия и направи още една крачка. Подхлъзна се и кракът му се опря в нещо меко. Боби Лий Фулър се изправи на колене и се озова пред останките на Арнет Джентри.

От изненада и ужас очите му се разшириха. Стоеше с отворена уста. Лицето му пребледня. Въдицата трепкаше в такт с учестеното му дишане.

Веднага разбра, че е мъртва. Изглеждаше отвратително. Имаше кръв, цяла локва, замръзнала, просмукала се в меката почва и превърнала увисналата изрусена коса в нещо тъмно и вкоравено, засъхнало, с отблъскващ вид. По тялото й имаше множество дупки, а на врата й се виждаше дълъг и широк прорез. Кръвта го накара да изкрещи диво, животински. Дори не разбра, че е изкрещял. Осъзна, че е коленичил в локвата кръв, и това го накара бързо да се изправи – точно навреме, преди да повърне върху новия си черен панталон.

Изоставил пръта, въдицата и част от юношеството си сред окървавените тръстики, той побягна към Инъсънс.

Глава 1

Знойното лято беше превърнало градчето Инъсънс, щата Мисисипи, в непривлекателно и скучно място. А за това никога не са били необходими много усилия. Дори и преди Гражданската война между Севера и Юга градът не е бил нищо повече от едно петънце върху картата, като наплюто от муха. Макар че земята беше плодородна, ако някой можеше да изтърпи задухата и горещината, както и редуването на суши и наводнения, Инъсънс не раждаше богаташи. На всичкото отгоре дразнеше и самото му име – може ли един град да се нарича Невинност?

Когато бяха прокарани железопътните линии, те разпростряха пипалата си толкова далеч и на север, и на запад, че дразнеха жителите му с продължителните изсвирвания на влаковете, възвестяващи ехото на прогреса, но без да създават уют. Междущатската магистрала, построена сред делтата на Мисисипи близо век след железницата, се отклоняваше, за да свърже Мемфис с Джаксън, и Инъсънс бе забравен в прашната пустош.

Градчето не бе място на забележителни битки, не се отличаваше с природни красоти и чудеса, които да привличат любопитни туристи с пари. Нямаше луксозни хотели, в които да ги глезят, а само една тясна и сбутана, спретната странноприемница, собственост на семейство Кунс. Суийтуотър, единствената плантация отпреди Гражданската война, и сега бе владение на рода Лонгстрийт, както е било преди двеста години. Имението не беше отворено за посещения, макар че имаше доста желаещи да го видят.

За Суийтуотър веднъж бяха писали в „Най-добре обзаведените имения на Юга“. Но това се бе случило през осемдесетте, когато Мадлин Лонгстрийт все още беше жива. Сега, след като тя си беше отишла, а нейният сприхав и стиснат съпруг я бе последвал, в къщата живееха трите им деца. Тримата притежаваха почти цялото градче, но не можеше да се каже, че се престарават от грижи за преуспяването му.

Би могло да се каже (и наистина го приказваха), че децата на старите Лонгстрийт са наследили изцяло изключителната красота на прадедите си, но нито капка от тяхната амбициозност. Трудно беше да ги накараш да се засегнат от каквото и да било. Пък и хората в това заспало градче, забутано в делтата на Мисисипи, нямаха много излишна енергия, за да предизвикват някого. Та преди човек дори да се изплюе, всеки от тримата Лонгстрийт с тъмните коси, пъстрите очи и стройните тела вече би успял да очарова дори и миеща се мечка, покачена на някое дърво.

Никой не бе упреквал Дуейн, че е алкохолик като баща си. Макар че понякога удряше колата си или преобръщаше масите в кръчмата на Макгрийди, все пак, когато беше трезвен, винаги говореше много разумно. Но с годините това се случваше все по-рядко. Хората смятаха, че може би всичко щеше да бъде по-различно, ако жена му не бе го напуснала. Или ако бе наследил от баща си не само страстта към чашата, но и влечението към земята.

Някои по-злобни езици твърдяха, че парите можеха да му осигурят разкошната къща и луксозните автомобили, но не можеха да му купят воля и твърдост на характера.

През осемдесет и четвърта, когато Сиси Кунс забременя от него, той веднага се венча за нея. И когато след две деца и безброй бутилки уиски тя поиска развод, той се съгласи със същата лекота. Между тях нямаше лоши чувства – чувства въобще нямаше – и Сиси замина за Ашвил с двете деца, за да живее с някакъв търговец на обувки, обзет от амбицията да стане собственик на преуспяваща верига от супермаркети.

Джоузи Лонгстрийт, единствената дъщеря и най-малкото дете, бе на трийсет и една години и се бе омъжвала два пъти. И двата брака не продължиха дълго, но дълго занимаваха клюкарките в Инъсънс. Тя съжаляваше за двата неуспешни опита така, както една жена би съжалявала при вида на първия бял косъм. В душата й остана смесица от гняв, горчивина и страх, но успя да ги погребе дълбоко в себе си.

Никоя жена не искаше да остарява, както и не искаше да се развежда, след като веднъж бе казала „докато смъртта ни раздели“. Но тези неща се случваха. Джоузи философски заявяваше пред Кристъл – най-добрата й приятелка и собственичка на салон за разхубавяване, ритуален дом и няколко магазинчета, че трябва да се опита да поправи двете грешки в живота си, като пробва всички мъже от Инъсънс до границата с щата Тенеси.

Джоузи знаеше, че слугините говорят зад гърба й, че не е стока, но имаше мъже, които се усмихваха във вечерния мрак и си казваха, че тя си остава първокласно парче.

Тъкър Лонгстрийт умееше да се наслаждава на жените, макар че не ги преследваше така упорито, както по-малката му сестра преследваше мъжете. Обичаше да пийва по някоя чашка, но за разлика от по-големия си брат не бе пристрастен към уискито.

За него животът бе като дълъг и еднообразен път и той бе решил да го извърви колкото се може по-приятно. Внимаваше на завоите и винаги бе готов да смени посоката. Досега бе успял да се изплъзне от олтара. Неуспешните опити на брат му и сестра му бяха убили желанието му да си опита късмета в брака. Предпочиташе да върви необвързан по своя път.

Тъкър бе сговорчив и всички го харесваха. Фактът, че се бе родил богат, можеше да накара много хора да се отдръпнат от него, но той никога не парадираше с парите си. Младият мъж бе изключително щедър и с това печелеше симпатиите на хората. Всеки знаеше, че винаги може да поиска заем от добрия стар Тък. Даваше им парите без онова обидно самодоволство, което винаги превръщаше вземането на заем в истинско унижение. Разбира се, вечно се намираше някой, който да промърмори, че за богаташ като него това е дреболия, но въпреки това вземаше парите.

За разлика от Бо – така наричаха баща му – Тъкър не смяташе сложна лихва по цял ден, нито пък криеше в чекмеджето на бюрото си кожено тефтерче с имената на длъжниците. Ако някой задлъжнееше прекалено, настъпваше миг, когато се разделяше със земята си, и така всичко се уреждаше. Тъкър задържаше лихвата на разумното ниво от десет процента. Всички имена и цифри бяха като запечатани в ума му, който впрочем околните често подценяваха.

Всъщност този щедър богаташ наистина не преследваше печалба. Залавяше се с лихварство само защото не му костваше много усилия и защото в това издължено, наглед отпуснато тяло имаше щедро сърце, понякога изпълнено с чувство за вина.

Богатството му бе дошло наготово и затова прахосването на парите се оказа най-простата работа. Тъкър посрещаше тази „задача“ със смесени чувства – понякога се прозяваше добродушно, а друг път го налягаше внезапен пристъп на загриженост към нуждите на околните.

И когато се случваше тези пристъпи да зачестят, той се изтягаше в хамак под сянката на величествения дъб, нахлупваше шапката си и си сипваше едно добре изстудено питие, докато пристъпът отмине.

Именно с това бе зает в оня миг, когато Дела Дънкан, икономка на семейство Лонгстрийт повече от трийсет години, подаде кръглата си глава от един прозорец на втория етаж.

– Тъкър Лонгстрийт!

Надявайки се да му се размине, той не отвори очи и продължи да се люлее в хамака. С едната си ръка крепеше на голия си корем бутилка бира.

– Тъкър Лонгстрийт! – Гръмкият глас на икономката подплаши птиците, накацали по клоните на дъба. Младият мъж си каза, че е истинско безобразие да го прекъсват точно когато се наслаждава на песента на птиците и жуженето на пчелите, кръжащи над гардениите. – На теб говоря, момче!

Той въздъхна и отвори очи. Парещите слънчеви лъчи проникваха дори през сламената му шапка. Наистина плащаше заплатата на Дела, но човек никога не може да има авторитет пред една жена, ако тя му е сменяла пелените и го е шляпала по дупето. Тъкър неохотно повдигна шапката си и погледна към прозореца.

Жената се бе навела през прозореца и червената й коса стърчеше изпод забрадката. Широкото й лице винаги му бе вдъхвало респект със строгите си черти.

Усмихна й се със своята невинна усмивка, като момче, хванато да тършува в килера за сладко и курабии.

– Да?

– Каза, че ще отидеш до града и ще ми донесеш чувал ориз и каса кока-кола.

– Добре де, ей сега... – Разклати бутилката с все още студената бира и отпи. – Май наистина ще сляза до градчето, Дела, но нека да е чак като се позахлади...

– Размърдай си мързеливия задник и тръгвай веднага! Иначе няма да има какво да вечеряш.

– Дяволски горещо е, за да се мисли за ядене – промърмори съвсем тихо, но жената чуваше като заек.

– Какво каза, момче?

– Казах, че тръгвам.

Измъкна се ловко от хамака и допи бутилката, после се обърна към Дела и й се ухили. Шапката му се килна назад и в пъстрите му очи проблесна дяволито пламъче, което размекна сърцето на икономката. Тя едва се сдържа да не се засмее.

– Внимавай, един ден може да пуснеш корени в този хамак. Помисли за тялото си и се поразтъпчи малко, ако не искаш да се разболееш.

– Повечето от мъжете си позволяват да подремнат всеки следобед, Дела.

Тя не можа да се сдържи и се засмя високо.

– Не прекалявай, защото ще се озовеш пред олтара с някоя мръсница като онази кучка Сиси, дето оплете в мрежите си моя Дуейн.

– Не се безпокой – ухили се той.

– И ми купи малко от моята тоалетна вода. Продават я в магазина на Ларсън.

– Хвърли ми портфейла и ключовете от колата.

Главата й се скри и след малко портфейлът и ключовете полетяха надолу. Младият мъж ловко ги улови още във въздуха.

– Сложи си ризата и я прибери в панталоните – нареди му Дела, като че ли все още беше десетгодишен.

Тъкър взе ризата от хамака и я навлече, докато вървеше към предната част на къщата, където десетина колони в дорийски стил се издигаха от покрития портал към изящната метална ограда на балкона на втория етаж.

Той седна в поршето, което бе купил в момент на внезапна прищявка преди шест месеца. Не свали гюрука, тъй като предпочете удобството на климатичната инсталация пред удоволствието на насрещния вятър.

Едно от малкото неща, които правеше бързо, беше шофирането. Когато потегли, чакълът се разхвърча под гумите. Направи един кръг около градината, където майка му бе засяла божури, хибискуси и яркочервено мушкато. Отстрани растяха няколко магнолии, чийто аромат бе тежък и упойващ. Профуча покрай гранитния камък, където прапрачичо му Тайрън бе хвърлен от побеснял жребец и бе намерил смъртта си на шестнайсет години.

Камъкът бе поставен от скърбящите родители на Тайрън. Той напомняше на всички, че ако младежът не е бил толкова безразсъден, то неговият по-малък брат, прапрадядото на Тъкър, нямаше да наследи имението Суийтуотър.

И вероятно сега Тъкър щеше да живее в някое бунгало в Джаксън.

Винаги когато минаваше покрай този стар камък, се чудеше дали да съжалява, или да бъде благодарен на съдбата.

Когато излезе през широката порта и пое по тесния път, усети миризмата на размекнат асфалт и на застояла вода от блатото зад дърветата. Ароматът на дърветата му подсказваше, че лятото вече е настъпило, въпреки че според календара оставаше още една седмица.

Тъкър посегна към слънчевите очила, взе една касета и я пъхна в касетофона. Харесваше музиката от петдесетте и се гордееше, че няма нито една от съвременните версии, с които радиостанциите ги заляха след 1962. Джери Лий Луис изкрещя, разнесе се и пресипналият от уискито глас на Килър, съпровождани от тъжното пиано.

Когато скоростомерът показа сто и двайсет километра, той се присъедини към тях с приятния си тенор. Пръстите му барабаняха по кормилото като по клавишите на пиано.

Поршето се носеше по възвишението и мъжът рязко изви наляво, за да не закачи задницата на едно ново БМВ. Профучавайки край елегантната кола, натисна клаксона, но не за да предупреди, а за да поздрави. Не намали скоростта, но забеляза в огледалото за обратно виждане, че колата бе спряла пред разклона към къщата на Едит Макнейр.

Когато Джери Лий запя с дрезгавия си глас „Без дъх“, Тъкър се запита чия може да бъде тази кола. Мис Едит бе починала преди два месеца – по същото време, когато бе открито второто обезобразено тяло във водата край Пещерата на призраците.

Това се случи в началото на април, когато започнаха да търсят изчезналата от два дни Френси Алис Логън. При спомена за трупа, престоял няколко дни в блатото, той стисна зъби.

Двамата с Бърк Тръсдейл намериха момичето.

Не му се искаше да си спомня какво бяха направили водата и рибите с дръзката Френси, малката червенокоса палавница, с която той бе флиртувал и бе искал да се люби.

Стомахът му се сви на топка и той усили касетофона. Не искаше да мисли за Френси. Не можеше. По-добре да мисли за мис Едит. Тя беше доживяла почти до деветдесет и кротко беше починала в съня си.

След смъртта й къщата принадлежеше на някакви нейни роднини на север.

Тъй като в радиус от осемдесет километра от Инъсънс никой не притежаваше БМВ, реши, че е дошъл някой от роднините на мис Едит, за да хвърли поглед на наследството.

Забрави за нашествието на северняците, извади цигара, отчупи върха й и я запали.

На километър зад него Каролайн Уейвърли стискаше кормилото на колата си и се опитваше да успокои бясното биене на сърцето си.

„Идиот! Щуро копеле! Фукльо!“

Опита се да повдигне треперещия си крак от спирачката и да натисне педала за газта, докато колата се носеше по тесния буренясал път.

Профуча на сантиметри от нея, помисли си тя. И дори бе имал нахалството да надуе клаксона. Искаше й се да беше спрял! О, как й се искаше той да бе спрял. Щеше да му даде да разбере.

Бе дала воля на гнева си и се почувства по-добре. Откакто д-р Паламо й бе казал, че язвата и главоболието й се дължат на потискане на чувствата и на хронична преумора, тя, разбира се, бе престанала да се сдържа.

Трябваше да се погрижи за себе си. Пусна кормилото и избърса потните си длани в панталоните. Бе дошла в това затънтено място в щата Мисисипи, за да си почине и да възстанови силите си. След два месеца – ако не умреше от тази ужасна горещина – щеше да бъде готова за турнето през пролетта.

Що се отнася до чувствата й, бе се справила с този проблем. Последният грозен скандал с Луис бе толкова разтърсващ и освобождаващ, че почти пожела да се върне в Балтимор и да го повтори.

Почти.

Миналото – Луис и умните му приказки, бляскавите му таланти и блуждаещият му поглед принадлежаха на миналото. Сега не мислеше за бъдещето, поне докато не възстановеше нервите и здравето си. За пръв път в живота си Каролайн Уейвърли, детето чудо, посветила живота си на музиката, емоционалната глупачка, щеше да живее само със сладостите на настоящето.

И тук тя най-после ще почувства, че си е у дома. Това беше нейният път. Вече няма да се крие от проблемите. Няма да се съгласява малодушно с всички очаквания и надежди на майка си. Няма да се старае да задоволява чужди желания.

Ще бъде самостоятелна, ще се научи да се владее. Когато лятото свърши, тя трябва да е наясно със себе си.

Почувства се по-добре, хвана кормилото и потегли по тесния път. Смътно си спомняше гостуването си преди години при баба си и дядо си. Разбира се, беше дошла за кратко – майка й упорито се опитваше да прекъсне връзките си с провинцията. Но Каролайн си спомняше дядо си – едър, червендалест мъж, който в една тиха утрин я бе завел на риболов. И нейното детинско упорство да набоде стръвта на кукичката, докато накрая дядо й заяви, че този стар червей с нетърпение очаква да улови някоя по-тлъста риба.

Когато кордата на въдицата й се опъваше, момичето потръпваше. А прибирайки се у дома с три големи риби, изпитваше гордост от добре свършената работа.

Баба й, упорита и жилава жена със стоманеносива коса, беше изпържила рибата в тежкия почернял тиган. Макар че майка й отказа да опита, самата Каролайн яде до насита. Тогава беше шестгодишна, със светла коса, нежни пръсти и големи зелени очи.

Усмихна се, когато видя къщата. Не се беше променила много. Боята на дървените капаци на прозорците се беше олющила, а тревата стигаше до глезените, но тя си оставаше спретната двуетажна къщурка с покрита веранда, където можеш да седиш с часове. В хола имаше масивна камина, леко наклонена наляво.

Сълзите замъглиха очите й. Глупаво бе да се разкисва. Баба й и дядо й бяха живели дълго и спокойно. Глупаво бе и да се чувства виновна. Когато преди две години дядо й умря, Каролайн беше на турне в Мадрид. Невъзможно бе да отложи ангажиментите си и да се върне у дома за погребението му.

И все пак се опита, наистина се опита, да примами баба си в града – там Каролайн по-лесно можеше да я посещава между безбройните турнета.

Но Едит не отстъпи. Само се засмя, когато й предложи да напусне къщата си, в която бе влязла като младоженка преди седемдесет години, къщата, в която бяха родени и отраснали децата й, къщата, в която бе прекарала целия си живот.

Когато и тя почина, Каролайн бе в болницата в Торонто – възстановяваше се след концертите. Научи за смъртта на баба си едва на следващата седмица след погребението.

Глупаво бе да се чувства виновна.

Но сега, докато седеше в колата и хладният въздух от климатика облъхваше лицето й, тя отново се унесе в спомените.

– Съжалявам – казваше тя на виденията от миналото. – Така съжалявам, че не бях тук. Че никога не съм била тук навреме.

Въздъхна и прокара ръка през косата си, лъщяща и тъмноруса като пчелен мед. Нямаше смисъл да седи в колата и да размишлява. По-добре да свали багажа си, да влезе в къщата, да се настани. Сега тя бе собственицата на имота и възнамеряваше да го поддържа.

Когато отвори вратата на колата, горещината я блъсна в гърдите. Задъха се и едва повдигна калъфа с цигулката от задната седалка. С усилие успя да стигне до вратата на къщата с цигулката в едната ръка и тежката чанта с нотите в другата.

Наложи се още три пъти да отива до колата, за да пренесе тежките куфари, двете грамадни хартиени кесии с храната, която бе купила от магазинчето на четиресет километра на север преди градчето, и накрая тежкия лентов магнетофон. Сега вече силите й се изчерпаха.

Извади ключовете чак когато всичките й вещи бяха строени пред вратата. Всеки ключ имаше етикет – за входната врата, за задната врата, за мазето, за сейфа, за багажника на форда. Докато търсеше ключа за входната врата, ключовете от връзката подрънкваха като камбанки.

Вратата изскърца, както всяка стара врата; сред облак прах, както във всяка изоставена къща.

Първо внесе цигулката. Беше по-важна от всякакви пакети с храна.

За пръв път се озова в къщата сама. Леко смутена, тя направи няколко неуверени крачки.

Коридорът водеше натам, където би трябвало да е кухнята. Зави наляво, тръгна нагоре по стълбите. Ето я извивката под прав ъгъл след третото стъпало. Масивните дъбови перила бяха покрити с тънък слой прах.

Точно под стълбата беше масичката с тежкия старомоден телефонен апарат и празната ваза до него. Каролайн постави калъфа с цигулката върху масичката и се залови за работа.

Пренесе тежките кесии с продуктите в кухнята с добре познатите жълти стени и бели остъклени шкафове. В къщата беше горещо като в пещ. Жената остави кесиите на масата и веднага отиде до хладилника; успокои се едва когато видя, че работи и дори е почистен.

Спомни си, че бе помолила някаква съседка да изчисти къщата след погребението. Сега се увери, че приказките за отзивчивостта на хората в глухата провинция не са измислица. Под двумесечния слой прах, зад дантелените паяжини, изтъкани по ъглите от прилежните паяци, се долавяше слаба, но натрапчива миризма на лизол.

Разходи се бавно във вестибюла, облицован с дървена ламперия. Стъпките й отекваха в тишината. Надникна в дневната, отрупана с възглавнички. В средата на стаята бе поставен грамадният допотопен Ар Си Ей . Стените на трапезарията бяха изпъстрени с бледи петна. Мебелите бяха покрити с прашни калъфки. Накрая дойде ред и на кабинета на дядо й, с неговия шкаф, претъпкан с ловджийски пушки и спортни пистолети, с голямото и удобно кресло с изтъркани облегалки за ръцете.

Взе куфарите и тръгна към горния етаж, за да си избере стая.

Спря се на спалнята на дядо си и баба си както от сантименталност, така и от практични съображения. Щеше да й бъде удобно в голямото легло с балдахин против комарите, покрито с кувертюра с извезана на нея брачна халка. Може да крие най-ценните си вещи в ковчежето от кедрово дърво. Ще я утешават бледите виолетки и рози, сплетени по тапетите.

Остави куфарите до стената и се приближи до тясната стъклена врата, водеща към портала пред входната врата. Оттук можеше да вижда обраслите с бурени рози на баба си и вечнозелените храсти. Успя да долови шума на водата, течаща сред камъните и дънерите на отсечените дървета, покрити с мъх. В далечината през маранята като кафеникава лента просветваше могъщата Мисисипи.

Наоколо се носеха песните на птиците – сойки и врабчета, врани и чучулиги. Може би се намесваше и гърлестият вик на дивите патици.

Постоя заслушана в птичия хор – жена с крехка фигура, с изящни ръце, със сенки под очите.

Изведнъж песента на птиците заглъхна, изчезнаха благоуханията, гледката се скри. Тя се пренесе в салона на майка си, дочу тихото тиктакане на бронзовия часовник и долови аромата на „Шанел“. Оставаха броени минути преди първия й рецитал.

– Ние очакваме да покажеш всичко, на което си способна, Каролайн. – Майка й изричаше това бавно, спокойно, с нетърпящ възражения тон. – Очакваме да бъдеш най-добрата. Нищо друго не е от значение за нас. Разбра ли ме добре?

Каролайн нервно свиваше пръстите на краката си в лъскавите обувки. Беше само на пет години.

– Да, мадам.

Ръцете я боляха след два часа упражнения. Слънцето навън беше толкова ярко, като разтопено злато. Можеше да види дори червеношийката сред клоните на дървото, която изпя песента си и замлъкна.

– Каролайн! – Гласът на майка й проехтя от стълбата. – Все още ти остава един час, за да се упражняваш. Как ще се подготвиш за турнето, ако не си дисциплинирана? Веднага започвай да свириш!

– Съжалявам – въздъхна момичето и вдигна цигулката до рамото си, крехко като на всяко дванайсетгодишно дете. Инструментът й се стори тежък като олово.

Зад кулисите трябваше да се преборва с прилошаванията, причинявани от нервно напрежение. И умора, умора, безкрайна умора от всички тези репетиции, приготовления, пътувания. Колко издържа на този монотонен ад? Осемнайсет или двайсет години?

– Каролайн, за бога, сложи си още малко руж! Бледа си като смъртта. – Нетърпеливият, смазващ като чук глас, опънатите пръсти, които повдигаха брадичката й. – Защо не показваш поне малко ентусиазъм? Не знаеш ли колко труд положихме с баща ти, докато те издигнем до това положение? Колко много сме пожертвали за теб? А ето че сега, десет минути преди вдигането на завесата, висиш пред огледалото като дрипа.

– Съжалявам.

Тя винаги съжаляваше.

Лежеше в болницата в Торонто сломена, изтощена, засрамена.

– Да не би да си въобразяваш, че ще анулираме останалите концерти от турнето? – Напрегнатото, разгневено лице на майка й се надвеси над нея.

– Не мога да го завърша. Съжалявам.

– Съжалявала! Каква полза от това, че съжаляваш? Провали кариерата си, измъчи Луис до смърт. Няма да се изненадам, ако той се откаже от ангажимента си с теб и те зачеркне от списъка на професионалистите.

– Той бе с някаква жена – тихо промълви Каролайн. – Видях го в гардеробната точно преди вдигането на завесата. Той бе с някаква жена.

– Това са глупости. И ако се окаже, че не е било така, после ще се сърдиш само на себе си. Знаеш ли как се държиш напоследък – бродиш като привидение, отказваш интервютата, не искаш да посещаваш приемите... Така ли ми се отплащаш за всичко, което съм направила за теб? Сега как ще се оправя и с журналистите, с договорите?

– Не зная. – Искаше да затвори очи, да заспи и всичко да изчезне завинаги. – Съжалявам. Повече нищо не мога да ти кажа.