О, Розо, ти си болна:

невидимият червей,

който лети в нощта,

в бушуващата буря

е открил твоята постеля от тъмночервена радост

и тъмната му, тайна любов

ще унищожи живота ти.

Уйлям Блейк*

Ти ще влезеш в градината.

Ти ще преминеш през нея.

Ти ще помиришеш една уханна роза.

Една роза, която никога не увяхва...

Юнус Емре**

* Уйлям Блейк (1757 -1827) – Английски поет и художник, автор на лирични и епични стихове, илюстрирани от самият него, предвестник на зараждащия се романтизъм – Б. пр.

** Юнус Емре (1238 -1320) - Известен суфистки поет, наричан „Велик народен поет” един от водещите гласове в суфизма, ислямски мистик, поддръжник на тезата „Бог е любов и любовта е Бог” - Б. пр.

Пролог

Ефес! Град на двойствеността. Дом както за храма на Артемида*, така и за святата къща на Дева Мария. Градът, който приютява и егото, и душата. Типичен пример за суетата и за скромността. Олицетворение на робството и на свободата. Ефес! Градът, в който противоположностите се преплитат. Градът, който е толкова човешки, колкото всяка жива душа.

* Храмът на Артемида в Ефес – едно от седемте чудеса на света – Б. ред.

В октомврийска вечер те седяха на брега на река Мелес*, близо до този град -

древния град Ефес. Слънцето почти се бе скрило зад планината Бюлбюл**, цялата обагрена в пурпурно от лъчите му. Тези, които говореха езика на небесата, им носеха радостните вести за приближаващия дъжд.

* Древното име на река Менандер в Анатолия, днешна Турция. Според легендата Омир се е родил от брака на нимфата Кретеида и реката божество Мелес - Б. пр.

** В превод Планината на славея, близо до Ефес, където апостол Павел довежда Дева Мария. Тя се установява тук, живее и умира според преданието на 101 години - Б. пр.

- Апостол Павел проповядва на хората, говори им за Дева Мария – рече младата жена.- Чуваш ли как тълпата вие, негодува и яростно го проклина? Хиляди се бунтуват срещу новата религия, която им забранява да се кланят на собствената си богиня. Чуй как тропат с крака и викат: “Не искаме Мария! Ние се прекланяме пред Артемида!”

- Артемида? - попита младият мъж. - Богинята? Римската Диана?

- Тя няма значение. – отвърна младата жена. – Тя не е нищо повече от една илюзия, измислена и боготворена от другите.

- Говориш, сякаш знаеш всичко за нея.

- Познавам я така, както познавам себе си.

- Защо не ми разкажеш?

- Тя е богинята на лова – започна жената. – Една истинска ловджийка, която използва стрелата си, за да предложи сладка и неочаквана смърт на врага си. Със свободен дух и все пак поробена, зависима и въпреки това горда. Подпряна на едно маслиново дърво, майка й Лета родила нея и...

Пое си дълбоко дъх и довърши:

- ... нейния близнак...

Част първа

Две е едно...

Само една. Но разбира се! Разбира се, че има само една бутилка.

Не, не е истина... Виждам две бутилки.

Но може би виждам двойно... може би все още има шанс бутилката да е само една.

Не, не може да съм толкова пияна, че да виждам двойно. Трябва да са две. Сигурно са две!

Да, добре. Бутилките са две. Но защо? Защо са две?

О, господи! Те изглеждат съвсем еднакво! Размерът, формата, цветът им – абсолютно еднакви са, дори датата на производство е една и съща. Да, те са... Ами те са бутилки близначки!

Но как? Как може една бутилка изведнъж да се превърне в две! Как е възможно това да се случи?

И защо?

Това не е приказка...

В един от най-прекрасните домове в града, разположен на хълм с гледка към залива, тази сцена, която се повтаряше почти всяка нощ през последния месец, сега отново бе оживяла. Заровена сред възглавниците върху черната софа в най-далечния и тесен ъгъл на огромната всекидневна, Диана лежеше със своите бутилки вино и се опитваше да проумее как животът й така неочаквано се бе преобърнал с главата надолу.

Тази нощ, както и всяка друга, нещата, които бе потискала през деня в себе си, се бяха измъкнали, за да се стоварят отгоре й като тон тухли. Тялото й бе вцепенено, вкочанено, както ставаше всяка нощ, кестенявата й коса бе разрошена, а зелените й очи бяха като две кървави рани. Същите тези кървящи очи се местеха от двете бутилки върху малката масичка към снимката на майка й върху полицата над камината и обратно.

Единствената очевидна разлика с другите нощи беше огънят, който специално бе запалила, за да изгори двете писма. Сенките на пламъците трепкаха по лицето й в топлата майска нощ, раздухвайки и огъня, който бушуваше в нея.

Диана изпи последната глътка вино и пусна чашата на пода. Преди да събере сили да посегне към втората бутилка, обърна очи към тази, която току-що бе изпразнила.

- Знаеш ли - рече на бутилката, - ти си като мен. Макар че си безполезна, продължаваш да си стоиш безсрамно там - усмихна се накриво. - Ами да, ние сме богини, нали? Какво може да ни унищожи?

Сетне се обърна към втората бутилка.

- Както и ти, крадло такава! Мама каза, че с теб сме били близначки. Но за мен ти си само илюзия! Нищо друго!

Диана се надигна от възглавниците и се наведе към масичката. Но вместо да посегне към бутилката, взе писмото от майка си, което лежеше до нея. Писмото, което само за минути бе превърнало едната бутилка в две.

Майка й й го даде преди месец. В деня, преди да си отиде. Каза й да го отвори само след смъртта й: „Това е последното ми желание, скъпа. Искам да ми обещаеш,

че ще го изпълниш.”

Диана я бе попитала какво иска от нея, но тя не отговори. Вместо това прикова дълбоките си сини очи в нейните и търпеливо зачака обещанието на дъщеря си. Изглежда тези очи никога нямаше да отстъпят. Така че накрая, не издържайки повече на умоляващия поглед на майка си, Диана й даде своята дума.

Едва тогава очите на майка й възвърнаха предишния си блясък и бледото й лице за миг се оживи. Тя взе ръката й в двете си ръце и промълви:

- Знаех, че мога да разчитам на теб, скъпа. Грижи се за нея, грижи се много добре. Тя е уникална.

Наведена над майка си, Диана попита:

- Тя? Коя е тя? За кого говориш, мамо?!

Но въпросът й остана без отговор чак до другия ден, когато майка й си отиде завинаги от този свят.

Тогава Диана прочете писмото. И се почувства така, сякаш земята се продъни под краката й. Падна бавно на колене, прочете го още веднъж, чувствайки как с всеки ред и малкото останала в нея сила изтича.

Оттогава до днес почти нищо не се промени.

Преди да хвърли писмото в огъня, Диана го прочете още веднъж.

1 Април

Моя най-скъпа Диана,

Надявам се, че си добре. Трябва да се държиш. Не бива дори за миг да мислиш, че си ме изгубила. Знам, че не е лесно. Но трябва да се опиташ!

Моля те, не забравяй от време на време да ми казваш как се справяш. Пиши ми в дневника си, говори на снимката ми, напиши приказки за мен...

Дай ми знак, когато завършиш образованието си. И моля те, не прекъсвай вечерните си разходки. Посещаваш лекциите си, нали? Някакви новини за работа? Преди всичко, моля те, съобщи ми веднага, щом започнеш да пишеш прекрасните си приказки. Кой знае, може би скоро ще ми изпратиш радостната новина, че най-сетне си решила да станеш писателка.

Наистина, скъпа, какво те притеснява да последваш най-съкровената си мечта? Но, както винаги досега, изборът ще бъде твой. Всичко, което искам, е ти да бъдеш щастлива.

Споменах щастие, Диана, но онова, което искам да ти кажа в това писмо може да ти причини известно объркване. Искам да знаеш, че нямах такова намерение. Но се страхувам, че нямам избор. Прости ми.

Много бих искала да имах възможността да обсъдя очи в очи с теб онова, което сега ще ти съобщя. Но, както можеш да видиш от лошия ми почерк, повече нямам сили да се изправя пред теб с тези новини, нито да ти разкажа повече подробности. Сега единствената ми надежда е, че бог ще ми помогне да довърша това писмо.

Всъщност не знам откъде точно да започна...

А дори и да знаех, не можех да го направя преди. Защото, за да започна, трябва да се върна двайсет и четири години назад към деня, когато ти бе само на една годинка; към деня, в който видя баща си за последен път.

Диана... Истината е, че баща ти никога не е умирал, скъпа моя. Но ни напусна. И взе със себе си твоята сестра близначка Мери...

Така че, за да не изпиташ болката, която аз изпитах, докато растях като дете, изоставено от баща си, аз те накарах през всички тези години да вярваш, че той е мъртъв. Дори поставих надгробна плоча, докато живеехме в Ню Йорк, така че да можеш да посещаваш гроба, като смяташе, че е на баща ти. Той така или иначе беше мъртъв и за двете ни.

Когато се преместихме в Сан Франциско, оставихме миналото зад нас. Никога на никого не съм казала, че баща ти е жив, нито съм споменала за Мери. Знаех, че той, който ни раздели с Мери, никога нямаше да позволи да я видим отново. Той сигурно й бе разказал същата история, която аз казах на теб.

Вероятно ще ме питаш защо ти признавам всичко това сега. Нека да ти обясня...

Преди около месец и половина баща ти бе осведомен от наш общ приятел за болестта ми и най-вероятно е поискал да се оневини и да свали бремето на угризенията, като е дал адреса ми на Мери. Но не беше й казал нито за теб, нито за болестта ми.

Оттогава получих четири писма от нея – по едно всяка седмица. Но всички бяха без обратен адрес. Тя пишеше, че скоро очаква да ме види. Преди една седмица обаче получих ето тази бележка:

Мамо, не мога повече без теб. Ако не се върна при теб, няма смисъл да живея. О, мамо! Искам да се самоубия... Мери, 23 март.

Доколкото бях разбрала от писмата й, сестра ти бе изпълнена с живот, така че все още не мога да повярвам, че бе написала това. А след като имаше адреса ми, не проумявах защо не идва при мен.

И сякаш тази бележка не бе достатъчна, та вчера баща ти се обади по телефона. Щом чух гласа му, разбрах, че звъни във връзка с Мери. И наистина първите му думи бяха: “Знаеш ли къде е Мери?”

След това обясни, че от две седмици е изчезнала, като оставила прощално писмо - ще го намериш прикрепено към това. Той го изпрати вчера по факса.

О, Диана, при малкото време, което ми остава, аз не мога да направя нищо. Толкова се страхувам...Ти си единствената ми надежда. Така че нямам друг избор, освен да те помоля да я намериш и да се погрижиш за нея.

Толкова съжалявам, че към мъката ти прибавям още болка и те натоварвам с подобна отговорност. Но аз чувствам още по-голяма болка, защото оставям една дъщеря, която е прекарала целия си живот с надеждата да види майка си.

Като знак колко много ме обичаш, не се съмнявам, че ще направиш всичко, което можеш, за да изпълниш последното ми желание. Но знам също, че няма да ти бъде лесно да намериш Мери. Няма абсолютно никакви следи или улики къде може да е. Единствената ни надежда е, че в писмата си тя е оставила за мен една полуотворена врата към изключителния свят, който си е създала. Този свят е дълбок и таен; свят, който може да бъде открит само в приказките. И в същото време изглежда толкова реален. Сигурна съм, че не го е споделила дори с баща си или с най-близките си приятели. Ето защо мисля, че ние имаме по-голям шанс да я намерим от когото и да е друг.

Онова, което искам да направиш, е да влезеш в света на Мери и да последваш следите от стъпки, които тя е оставила след себе си. В края на краищата кой би могъл да стори това по-добре от нейната близначка!

Цялата информация, която имаме, са трите имена, които Мери е написала в писмата си – Зейнеб, Сократ и името на един дворец. Само те може да не са достатъчни, за да я откриеш. Но за нещастие, това е всичко, което имаме.

Писмата на Мери са в моя старинен скрин. Ще намериш ключа за него в кутията ми за бижута.

Диана, надявам се ти и Мери скоро да сте заедно, да се съберете отново точно както някога бяхте с мен.

И когато това стане, моля те, пиши ми...

Диана, скъпа моя, все още не е дошло времето да ти кажа сбогом. Никога не забравяй, че винаги ще бъда с теб. И че те обичам много.

Майка ти

Диана разгъна прощалното писмо, което Мери бе написала до баща си. Сега бе дошло време и то да се превърне в пепел.

17 март

Мили татко,

Днес трябва да те напусна.

Може би ще се зачудиш защо...

Вчера, след толкова много години прочетох отново “Малкият принц” на Екзюпери. Книгата ми се стори толкова различна! Единственото, което не се е променило е, че розата все още е моята любима героиня. И лисицата, разбира се, защото тя е тази, която научава Малкия принц как да стане отговорен към неговата роза.

Мисля, че най-накрая започвам да разбирам какво означава „отговорен за една роза”. И точно това е причината, поради която си тръгвам.

В края на книгата Екзюпери ни кара да си зададем въпроса: „Изяла ли е овцата розата, или не е?” Той казва, че отговорът на този въпрос променя всичко.

Така че аз също си задавам подобен въпрос: „Откраднаха ли Другите моята роза, или не?”

Екзюпери е прав. Отговорът променя всичко. Но знам, че нито един възрастен няма да разбере защо.

Тръгвам, защото моят отговор на въпроса е „да”.

Тръгвам, за да опитомя моята роза...

Мери

Диана се обърна отново към бутилките.

- Кажете ми, бутилки! – попита ги тя. - Кажете ми какво означава всичко това, за бога! Не изглежда ли напълно откачено? Да си тръгнеш, след като си прочел една книга! Да изчезнеш заради една роза? За какво става дума? Да опитомиш някаква си роза, да си отговорен за нея... Не, не, не ме интересува! Не искам да знам какво символизира розата, нито какво означава тя за това момиче. Наистина, ама хич не ми пука! Всичко, което искам да знам е защо точно аз трябва да плащам, понеже някакво момиче, което никога не съм виждала през живота си, е напуснало дома си и иска да се самоубие!

Тя млъкна, ядосана на себе си, че очаква помощ от бутилките, които преди малко презираше. Но кой друг беше тук? Кой друг, освен тези бутилки, щеше да я чуе?

- Колко верни са думите на мама – промърмори на себе си Диана. - Тя каза, че Мери била уникална... Разбира се, че е уникална, разбира се! Начинът, по които ми я открадна, наистина е уникален.

След миг мълчание смачка писмото в юмрука си и го хвърли в огъня.

- Прости ми, мамо – прошепна, докато безизразно наблюдаваше как топката хартия бавно се превръща в пепел.

Стресната, Диана се събуди от звука на входния звънец, който, въпреки мелодичния си напев, сякаш цепеше главата й като с нож.

- Госпожо Лопес! Госпожо Лопес! Моля, отворете вратата!

Понеже не получи отговор, в мътния й мозък неочаквано просветна, че днес госпожа Лопес имаше почивен ден. Като се придържаше се с ръце към софата, тя с мъка се изправи. Клатушкайки се, едва стигна до вратата.

През шпионката видя, че неканеният посетител беше Гейбриъл - куриерът, който редовно й доставяше пакети, цветя и други подаръци.

Когато отвори вратата, той стоеше пред нея с някакъв пакет, чийто връх стигаше почти до брадичката му. Кафявото му лице, кафявата униформа и кафявата шапка бяха абсолютно еднакви с цвета на колета.

- Добър ден, госпожице - поздрави бодро той. - Имам още един подарък за най-красивото момиче в Сан Франциско. Знаете ли дали случайно не живее тук?

- Не е ли доста раничко да разнасяш пакети, Гейбриъл?

- О, значи това е точният адрес. Но може би не е точното време?

- Колко е часът?

- Почти обяд.

- Наистина ли е толкова късно?!

Диана взе пакета и се подписа в книгата с нечетливи криволици, които бяха всичко друго, но не и подписът й. И преди Гейбриъл да успее да произнесе обичайното си: „Пази се до следващия път, когато обожателите ти отново ще ни срещнат.”, тя затвори вратата.

Получаването на красиво опаковани пакети винаги оправяше настроението й. Този път обаче не бе никак заинтересована да узнае какво има вътре, нито кой го изпраща. Хвърли го на пода с безразличие и се върна на софата.

Докато минаваше покрай огледалото в коридора, забеляза петната от вино върху блузата си. Изведнъж си спомни за майка си, за случилото се в живота й, с което бе започнала да свиква през последните дни. Сякаш някаква дреболия или нещо, което изобщо не изглеждаше свързано със смъртта на майка й, бе достатъчно да върне Диана към живота й с нея. Цвят, мирис, дума, а сега и тази изцапана с петна блуза... Споменът за деня, в който я купи, и след това разговорите с майка й оживяха, като че всичко се бе случило вчера.

За Диана това беше един най-обикновен пазарен ден. В бутика тя първо бе обмислила дали има нужда от нова блуза, каза си, че вече е пазарувала достатъчно, но накрая все пак реши да си купи още една жълта блуза.

Когато я показа на майка си, дори не си направи труда да скрие етикета с цената – четиристотин долара.

След като хвърли поглед на етикета, майка й попита:

- Скъпа, не прочете ли във вчерашния вестник за разпродажбата в Париж?

- Не, мамо. Защо?

- Жилетка на Декарт* била продадена за двайсет и пет хиляди долара.

- Нима? Радвам се, че не сме били там. Ти нямаше да можеш да я купиш, а това щеше да се набие в главата ми. Както и да е, виж, моята блуза е много по-готина от тази жилетка на Декарт. Не мислиш ли!

- Само за двайсет и пет хиляди, Диана!

- Ох, добре де! Разбирам какво искаш да ми кажеш. Опитваш се да ми втълпиш, че четиристотин долара са много пари за блуза като тази? Нали, скъпа мамо!

Диана знаеше отлично, че майка й не мислеше това, но искаше да използва чара си, за да мине гладко и леко, така че да може щастливо да закачи новата си блуза при останалите в гардероба.

* Рене Декарт (1596 – 1650) – френски математик и философ - Б. пр.

- Е, ти си права за едно нещо, скъпа. Блузата наистина е по-готина от жилетката. Неговите жилетки не са изработени от коприна или кашмир, не са от Дона Карън или от Армани. Всъщност тя не би трябвало да струва повече от пет долара в мола.

- Все пак цената е повече от впечатляваща, мамо! Искам да кажа, че жилетката е била носена и изтъркана от Декарт!

- Точно така. Да бъде носена и изтъркана от личност като Декарт със сигурност ще повиши цената на която и да е дреха. Но можеш ли да си представиш обратното?

- Какво искаш да кажеш?

- Дрехата да повиши цената на човека...

Диана увеси нос за миг. Осъзна какво се опитваше да й каже отново майка й по своя неповторим начин.

„Единственото нещо, от което се нуждаеш, за да се чувстваш специална, си ти самата.”

- Знам какво имаш пред вид, мамо, но хората искат да ме виждат перфектно облечена. В мига, в който ме зърнат, те ме оглеждат от главата до петите, от косата до обувките и чак тогава ми казват: „Здравей”. Ако нося една и съща дреха всеки ден, ще ме гледат с насмешка. Да не мислиш, че ми харесва да бъда оценявана според външния вид? Или да виждам неискреното уважение в очите им? Да чувам възклицанията им за моите дрехи от „котюр”*, моя “Картие”, моето “Мазерати”, моето това, моето онова... Не, мамо, това наистина не ми харесва. Но ти знаеш, че е така, заради положението ни в обществото, заради това кои сме. Знаеш, че всеки във всеки момент очаква от мен най-доброто във всичко.

- И ти вярваш, че си задължена да живееш според техните очаквания? Така ли, скъпа?

- А какво друго мога да направя? Не живеем в джунглата! - и като се усмихна закачливо, добави: - Приеми го, мамо. Диана Стюарт се е превърнала в запазена марка. Как бих могла да разочаровам моята публика, онези мои почитатели, които ме обливат с безкрайното си подмазване?

* Haute couture (фр.) – висша мода – Б. ред.

Преди пет месеца обаче, от мига, в който докторът произнесе онези страшни думи, в живота на Диана се промениха много неща.

- Страхувам се, че ще загубим майка ви - каза тогава той.

Изгубената роза