То, част втора
Стивън Кинг
Откъс
ТРЕТА ЧАСТ
ВЪЗРАСТНИ
Слизането,
сбор от отчаяния,
и без никакви успехи
е пробуда обновена,
що обръща мъката
назад.
Каквото не постигаме, каквото
отказваме на любовта,
каквото губим в чакане безплодно,
поражда слизане – безкрайно, всемогъщо.
Уилям Карлос Уилямс
„Патерсън“
А сега не ти ли се прибира?
Не копнееш ли за бащиния дом?
Отдих всяка Божа твар намира.
Не копнееш ли за бащиния дом?
Джо Саут
Десета глава
Срещата
1.
Бил Денброу си хваща такси
Телефонът звънеше, изтръгваше го от тежката дрямка без сънища. Пипнешком затърси слушалката, без да отваря очи, без да се пробуди докрай. Ако звънът бе секнал в този миг, той отново щеше да се унесе и даже нямаше да усети прекъсването; щеше да го стори също той просто и лесно, както някога се пързаляше с пластмасовата шейна по заснежения склон в парка Маккарън. Тичаш с шейната в ръце, после се мяташ върху нея и политаш надолу – сякаш със скоростта на звука. Но такива неща могат да вършат само децата; ако си възрастен, топките ти ще станат на пестил.
Пръстите му напипаха шайбата, подхлъзнаха се и пак запълзяха нагоре. Имаше смътното предчувствие, че се обажда Майк Хенлън – Майк Хенлън от Дери, за да му каже, че трябва да се върне, да си спомни, защото бяха дали обещание, Стан Юрис бе нарязал дланите им с парче от строшена бутилка и всички обещаха…
Само че всичко това вече бе станало.
Вчера бе пристигнал късничко – малко преди шест вечерта. Предполагаше, че ако е бил последен в списъка на Майк, другите трябва да са дошли по-рано; някои даже навярно бяха прекарали тук почти целия ден. Но не бе видял никого, а и нямаше желание за това. Просто мина през рецепцията, качи се в стаята си, поръча да му донесат вечеря, от която не хапна и залък, а след това се просна в леглото и заспа непробудно.
Бил отвори едно око и продължи да опипва за слушалката. Тя се търкулна край телефона. Отваряйки и другото си око, той плъзна длан по шкафчето. В главата му царуваше абсолютна пустота, чувстваше се напълно откъснат от света, сякаш караше само на вътрешни резерви.
Най сетне успя да докопа слушалката. Надигна се на лакът и я притисна към ухото си.
– Ало?
– Бил?
Гласът наистина беше на Майк – поне в това имаше право. Допреди два дни изобщо не помнеше този човек, а ето че сега го позна от първата дума. Истинско чудо… само че някак зловещо.
– Да, Майк.
– Събудих те, а?
– Да, събуди ме. Няма нищо.
На стената над телевизора висеше бездарно нарисувана картина: рибари с жълти дъждобрани и широкополи шапки залагат капани за омари. Бил си спомни къде е – хотел „Градски дом“ в горния край на Главната улица. Отсреща, на около осемстотин метра, беше Баси Парк… Мостът на целувките… Каналът.
– Кое време е, Майк – запита той.
– Десет без четвърт.
– Кой ден?
– Трийсети – леко се развесели Майк.
– Аха. Добре.
– Уредих малка среща – каза Майк. Сега гласът му звучеше колебливо.
– Тъй, а? – Бил смъкна нозе на пода. – Дойдоха ли всички?
– Всички освен Стан Юрис – уточни Майк. В гласа му се прокрадна някаква странна нотка. – Бев беше последна. Пристигна късно снощи.
– Защо казваш „последна“, Майк? Стан може да довтаса днес.
– Бил, Стан е мъртъв.
– Какво? Как? Самолетът ли…
– Нищо подобно – каза Майк. – Слушай, ако нямаш нищо против, смятам да поизчакам с тоя въпрос, докато се съберем. Предпочитам да ви го кажа наведнъж.
– Свързано ли е с онова?
– Да, струва ми се. – Майк помълча. – Сигурен съм, че е свързано.
Бил усети как познатата тежест на страха отново притиска сърцето му – гледай ти, нима и с това се свиквало толкова бързо? Или просто през цялото време бе носил страха в себе си, без да го усеща, без да мисли за него, също като неизбежния факт, че все някога ще трябва да умре?
Пресегна се за цигара, запали и духна клечката с първата струйка дим.
– Срещнаха ли се вече някои от тях?
– Не… не ми се вярва.
– А ти да си виждал някого?
– Не… само разговаряхме по телефона.
– Добре – каза Бил. – Къде е срещата?
– Помниш ли къде беше старата стоманолеярна?
– Естествено, на Пасчър Роуд.
– Изоставаш от времето, мой човек. Вече е Мол Роуд. Имаме там нов търговски център – трети по размери в целия щат. Четиридесет и Осем Различни Магазина Под Един Покрив За Вашето Удобно Пазаруване.
– Е, т-това вече е а-а-американска приказка.
– Бил?
– Какво?
– Добре ли си?
– Нищо ми няма.
Но сърцето му биеше ускорено, а връхчето на цигарата потрепваше. Бе заекнал. И Майк бе чул това.
След кратко мълчание Майк продължи:
– Щом минеш край търговския център, ще видиш ресторант „Ориенталски нефрит“. Там имат отделни сепарета за приятелски срещи. Вчера резервирах едно. Можем да разполагаме с него чак до вечерта.
– Мислиш ли, че ще се забавим чак толкова?
– Не знам, просто не знам.
– Може ли да се стигне с такси?
– Естествено.
– Добре – каза Бил и записа името на ресторанта в бележника край телефона. – Защо там?
– Навярно защото е нов – бавно изрече Майк. – Струваше ми се… не знам…
– Неутрална територия? – подсказа Бил.
– Да. Мисля, че е така.
– Как е кухнята?
– Не знам – отвърна Майк. – Как си с апетита?
Бил издиша дима и издаде странен звук – полусмях, полукашлица.
– Май не съм много добре, братче.
– Аха – каза Майк. – Личи си.
– Кога се срещаме? По обяд?
– По-добре към един. Да си отспи Бевърли.
Бил смукна от цигарата.
– Омъжена ли е?
Майк отново се поколеба, преди да каже:
– Има време, ще поговорим за всичко.
– Като съученическа сбирка десет години след завършване на гимназия, а? – подхвърли Бил. – Срещаме се да разберем кой е понатрупал килограми, кой е оплешивял, кой колко д-деца има.
– Де да беше така – въздъхна Майк.
– Аха. Де да беше така, Мики. Де да беше така.
Той остави слушалката, дълго стоя под душа и след това неохотно си поръча закуска, от която хапна едва-едва. Не, днес наистина не беше много добре с апетита.
Позвъни в агенция „Жълтото такси“ и поръча кола за един без четвърт, като си мислеше, че петнайсет минути са предостатъчни за пътуването до Пасчър Роуд (все още не можеше да свикне с новото название и нямаше да го възприеме дори след като видеше търговския център), но бе подценил обедния трафик… и новите размери на града.
3