Сестри

СЕСТРИ

ДАНИЕЛ СТИЙЛ

1.

Фотосесията на площад "Конкорд" в Париж продължаваше от осем часа сутринта. Районът около фонтана бе ограден с лента, а скучаещите парижки жандарми наблюдаваха снимките. Моделът стоеше във фонтана вече от часове - подскачаше, смееше се, отмяташе глава назад със заучена радост. Но всеки път, когато го правеше, беше убедителна. Облечена бе във вечерна рокля, стигаща до коленете, с наметка от визон. Мощен вентилатор разпиляваше в златист облак зад нея прекрасната й, дълга руса коса.

Минувачите се спираха да погледат, очаровани от сцената, докато гримьорката по шорти, с горнище без ръкави, излизаше и влизаше във фонтана, за да поправи грима на манекенката. Дори когато наближи времето за обяд, отстрани продължаваше да изглежда сякаш тя се забавлява, тъй като между снимките се смееше и разговаряше с фотографа и двамата му помощници. Минаващите коли намаляваха, а две американски тийнейджърки се спряха и втренчиха смаяни погледи в манекенката - бяха я разпознали.

- О, Боже! Това е Канди! - възкликна удивено по-голямото момиче. Бяха дошли от Чикаго, за да прекарат ваканцията си в Париж, но дори парижаните лесно разпознаваха Канди. Откакто навърши седемнадесет, тя беше най-успешният супермодел не само в Америка, но и на международните подиуми. Сега Канди беше на двадесет и една и бе спечелила значително богатство, дефилирайки по подиумите в Ню Йорк, Париж, Лондон, Милано, Токио и десетина други градове. Агенцията едва смогваше да се справи с многобройните й ангажименти. Поне два пъти в годината тя беше на корицата на "Вог" и постоянно я търсеха. Несъмнено беше най-популярният модел в бизнеса, а името й бе известно дори на онези, които не се интересуваха особено от мода.

Пълното й име беше Канди Адамс, но тя никога не използваше фамилията си - беше просто Канди. Не се нуждаеше от повече. Всички я познаваха - лицето й, името, репутацията й като една от водещите манекенки в света на модата. Умееше да превръща работата си в удоволствие, независимо дали газеше с боси нозе из снега, по бикини в мразовита Швейцария, дали се разхождаше през зимата във вечерна рокля покрай брега сред плискащите се вълни в Лонг Айланд или позираше, облечена в дълго самурено палто под палещото слънце на хълмовете край Тоскана. Каквото и да правеше, изглеждаше така, сякаш искрено се забавляваше. Да стои през юли във фонтана на площад "Конкорд" беше лесно, макар сутрешното слънце да напичаше - според парижките стандарти бе нахлула поредната лятна гореща вълна. Фотосесията беше за корицата на "Вог", за октомврийския брой, а фотографът Мат Хардинг беше едно от големите имена в бизнеса. През последните четири години двамата с Канди бяха работили стотици пъти заедно и той обичаше да я снима.

За разлика от останалите известни модели Канди винаги беше непринудена и естествена - мила, забавна, открита, сладка и изненадващо наивна след огромния успех, на който се радваше от началото на кариерата си. Тя наистина беше много мил човек и невероятна красавица. Изглеждаше страхотно. Лицето й бе идеално за камерата - без никакви дефекти и недостатъци. Притежаваше изяществото на камея, с фини изваяни черти, прекрасна естествено руса коса - която през повечето време носеше дълга - и с огромни сини очи с цвета на небето. Мат знаеше, че тя обича купоните до късно през нощта. Удивително, но това не й се отразяваше на следващия ден. Бе една от малцината щастливци, които можеха да будуват цяла нощ, а на сутринта да изглеждат съвсем свежи. Е, нямаше винаги да е така, но засега можеше да си го позволи. Канди ставаше по-красива с всяка изминала година, пък и едва ли би могло да се очаква на двадесет и една да бъде засегната от опустошенията на времето. Ала при някои модели годините започваха да личат дори на толкова млада възраст. Но това не важеше за Канди. Природната й прелест и очарование бяха все същите, както когато Мат я видя за пръв път. Тогава момичето беше на седемнадесет и той за пръв път я снима за "Вог". Фотографът я обичаше. Всички я обичаха. Нямаше мъж или жена в модния бизнес, които да не бяха покорени от чара на Канди.

Тя беше висока метър и осемдесет боса, тежеше петдесет и два килограма и Мат знаеше, че почти не се храни. Каквато и да бе причината за удивително малкото й тегло, изглеждаше страхотно. Въпреки че на живо беше изключително слаба, винаги изглеждаше великолепно на снимките. Затова и често присъстваше на корицата на "Вог". Именно от "Вог" го бяха наели, за да заснеме тази фотосесия и той с радост прие, защото Канди наистина беше любимият му модел.

В дванадесет и половина приключиха със снимките и тя излезе от фонтана, сякаш бе прекарала там само десетина минути, а не четири часа и половина. Същия следобед щяха да снимат отново на фона на Айфеловата кула. Канди никога не се оплакваше от трудните условия на работа или от дългите часове, и това бе една от причините фотографите да обичат да работят с нея. А също и фактът, че снимките й винаги излизаха идеалн. Лицето й бе най-прекрасното и най-желаното на тази планета.

- Къде искаш да отидем за обяд? - попита я Мат, докато помощниците му прибираха фотоапаратите, статива и заснетия филм. Канди бе свалила визоновото палто и подсушаваше краката си. Тя се усмихваше, изглеждаше така, сякаш работата бе удоволствие за нея.

- Не знам. Какво ще кажеш за "Л'Авеню" - предложи с непринудена усмивка.

Разполагаха с доста време. Щяха да са нужни поне два часа на помощниците му, за да разположат оборудването пред Триумфалната арка. Предишния ден Мат бе обсъдил с екипа си всички подробности и сега нямаше нужда да е там, преди хората му да са подготвили всичко за снимките. Така двамата с Канди разполагаха с два часа за обяд. Много от моделите и моделиерите предпочитаха "Л'Авеню", както и "Косте", "Буда бар", "Мен Рей" и други парижки елегантни ресторанти и барове. Мат също харесваше "Л'Авеню", а и заведението се намираше недалеч от мястото, където щяха да снимат същия следобед. Не че имаше голямо значение къде ще отидат, защото тя едва ли щеше да яде много - както всички модели и Канди изпиваше по няколко литра вода на ден. Те се промиваха непрекъснато с вода, за да не качат нито грам. А и с двете листа маруля, от които обикновено се състоеше обядът й, едва ли имаше опасност да напълнее. С всяка година ставаше все по-слаба, но въпреки това изглеждаше здрава - независимо от високия си ръст и абсурдно ниското тегло. Костите й изпъкваха под кожата на раменете и таза, а ребрата й се брояха. Както беше най-известната и предпочитаната сред повечето си колежки, така беше и най-слабата сред тях. Теглото й понякога тревожеше Мат, макар че тя отминаваше със смях загрижените му забележки, че може би има проблеми с храненето. Канди никога не коментираше теглото си. Повечето известни модели кокетираха с него, често страдаха от анорексия, че и по-лошо. Това беше част от бизнеса. Обикновено хората след деветгодишната си възраст нямаха подобни мерки. Дори по-възрастните жени, които ядяха наполовина от нормалното, не бяха толкова слаби.

Двамата разполагаха с кола и шофьор, който ги откара до авеню "Монтен". Както обикновено, по това време на годината мястото гъмжеше от хора. Следващата седмица имаше ревю на висшата мода и дизайнери, фотографи и модели се стичаха от всички краища на света. А и през юли бе разгарът на туристическия сезон в Париж. Американците, както и модните парижани, обичаха ресторанта. Той винаги приличаше на оживена сцена. Един от собствениците мигом забеляза Канди и ги поведе към една маса на остъклената тераса, наричана "Верандата". Това беше любимото място на Канди. Харесваше й, че може да пуши във всеки ресторант в Париж. Не беше заклета пушачка, но понякога си позволяваше да запали някоя и друга цигара и й доставяше удоволствие да го прави, без да й хвърлят недоволни погледи или да чува грозни коментари. Мат често казваше, че тя е една от малкото жени, които изглеждат привлекателно и когато пушат. Канди вършеше всичко с елегантност и грация и можеше да изглежда секси дори когато завързваше връзките на обувките си. Просто притежаваше стил и класа.

Мат си поръча чаша бяло вино за аперитив, а Канди помоли за бутилка минерална вода. Беше оставила в колата голямата бутилка, която постоянно мъкнеше със себе си. За обяд си избра салата без дресинг. Мат си поръча стек тартар и двамата се отпуснаха на столовете си, докато хората от околните маси се взираха в нея. Всички я бяха познали. Носеше джинси и горнище без ръкави, а краката й бяха обути в сребристите сандали без ток, които си бе купила миналата година в Портофино. Често си поръчваше сандалите там или в Сен Тропе, където обикновено ходеше всяко лято.

- Ще дойдеш ли за уикенда в Сен Тропе? - попита Мат, уверен в положителния отговор. - Валентино устройва парти на яхтата си. - Знаеше, че Канди ще е сред първите поканени, а тя рядко отказваше, не вярваше да отклони и тази. Обикновено отсядаше в хотел "Библо" с приятели или на някоя яхта. Младата манекенка винаги получаваше милион предложения, отвсякъде я търсеха, искаха да бъдат в компанията й - защото бе знаменитост, красива жена и приятен гост. В добавка присъствието й привличаше и други знаменитости. Хората я използваха като примамка, доказваха чрез нея социалния си просперитет. Подобно бреме не беше леко и често граничеше с експлоатацията, но като че ли тя нямаше нищо против. Явно бе свикнала. Отиваше там, където искаше и където смяташе, че ще прекара най-добре. Но този път го изненада. Въпреки невероятната си външност, тя бе жена със сложна душевност, а не някоя безмозъчна и повърхностна красавица, както мнозина очакваха. Канди беше не само прекрасна, но мила и благородна, и много умна, а и все още по младежки наивна независимо от успеха си. Точно това Мат харесваше у нея. У Канди нямаше нищо превзето или пресилено и тя открито се радваше на живота и на всичко, което правеше.

- Не мога да отида в Сен Тропе - рече тя и бодна парченце от марулята си. Невероятно, но вече я бе видял да преглъща две хапки.

- Имаш други планове?

- Да - отвърна тя с усмивка. - Трябва да се прибера у дома. Родителите ми устройват празненство всяка година за Четвърти юли и майка ми ще ме убие, ако не се появя. Това е задължително за мен и сестрите ми. - Мат знаеше, че беше много близка с тях. Нито една от сестрите й не беше модел. Доколкото си спомняше, тя беше най-малката. Канди обичаше да говори за семейството си.

- Следващата седмица нямаш ли ревюта? - Почти винаги беше булката на "Шанел", както и на Сен Лоран, преди да прочутият дизайнер да сложи край на изявите си. Беше невероятна булка.

- Не и тази година. Ще си взема две седмици отпуск. Обещала съм. Обикновено си отивам у дома само за празненството и се връщам навреме за ревютата. Тази година планирам да остана две седмици и да си почина. От Коледа не сме се събирали всички заедно. Доста е трудно, след като живеем далеч от вкъщи, най-вече аз. От март почти не съм била в Ню Йорк и мама се оплаква. Затова ще остана две седмици, а след това ще замина за Токио, за да се снимам за японския "Вог".

Тъкмо в Токио доста от моделите печелеха големите си пари, а Канди - най-вече. Японските модни списания се избиваха за нея. Обичаха русите й коси и високата й тънка фигура.

- Мама наистина се вбесява, когато не се прибера у дома - додаде Канди и Мат се засмя. - Какво ти е толкова смешно?

- Ти. Ти си най-желаният модел в бизнеса, а все още се тревожиш, че майка ти ще ти се ядоса, ако не си у дома за барбекюто, пикника или каквото там устройва по случай Четвърти юли. Точно това ми харесва у теб. Ти наистина все още си дете.

Тя сви рамене с дяволита усмивка.

- Обичам мама - честно заяви след миг. - Както и сестрите си. Мама наистина се разстройва, ако не се приберем у дома. Независимо дали е за Четвърти юли, Деня на благодарността или Коледа. Веднъж пропуснах Деня на благодарността и тя цяла година ми три сол на главата. За мама семейството е на първо място. Мисля, че е права. Когато имам деца, и аз ще искам същото. Животът, който водя в момента, е забавен, но няма да трае вечно. А семейството е нещо трайно.

Канди все още се придържаше към ценностите, в които бе възпитана и отгледана, и вярваше безусловно в тях, без значение колко много й харесваше да е супермодел. Но семейството й беше най-важното за нея. Много повече от мъжете в живота й. Връзките й до този момент бяха краткотрайни и мимолетни и според Мат, мъжете, с които бе излизала, все бяха негодници: или младоци, които единствено искаха да се изфукат с нея, или доста по-възрастни, при това понякога доста зловещи. Както много други красиви млади жени, тя беше магнит за мъжете, които искаха да я използват, да се покажат с нея и да се насладят на плодовете на славата й. Последният й приятел беше един италиански плейбой, известен с красивите жени, с които бе имал връзки - за около две минути. Преди него беше с един млад английски лорд, който изглеждаше нормален, но й бе предложил секс с камшици и белезници, а по-късно Канди бе открила, че е бисексуален и пристрастен към наркотиците. Това я бе шокирало и тя бе побягнала надалеч като от огън, макар че не й се случваше за пръв път да получава подобни предложения. През последните четири години се бе наслушала на какво ли не. Повечето от връзките й не траеха дълго. Нямаше време, нито желание да се обвърже сериозно, а и мъжете, които срещаше, не бяха от тези, с които би искала да остане. Винаги казваше, че никога досега не се е влюбвала, макар да бе излизала с доста мъже. Никой от тях не струваше за разлика от момчето, което й беше гадже в гимназията. В момента той учеше в колеж и двамата бяха изгубили връзка.

Канди никога не бе ходила в колеж. Първият й голям пробив на модния подиум бе станал, когато беше в последния клас на гимназията. Беше обещала на родителите си, че по-късно ще се върне в училище, за да си довърши образованието. Искаше да се възползва от възможностите, които имаше и докато ги имаше. Беше спестила доста пари, макар че бе похарчила голяма сума за апартамента си в Ню Йорк, както и за красиви дрехи и развлечения. Колежът й се струваше все по-далечна перспектива. Просто не виждаше смисъл. Винаги изтъкваше пред родителите си, че не е толкова умна като сестрите си. Близките й винаги го отричаха и все още вярваха, че един ден ще постъпи в колеж, когато животът й навлезе в по-спокойно русло. Но дали ако това изобщо щеше да се случи някога? Засега живееше на пълни обороти и се наслаждаваше на всяка минута и на огромния си успех.

- Не мога да повярвам, че ще си отидеш у дома за пикника на Четвърти юли или каквото е там, по дяволите. Няма ли шанс ли да те разубедя? - попита с надежда Мат. Той имаше приятелка, но тя не беше във Франция, а двамата с Канди открай време бяха добри приятели. Харесваше компанията й, а и с нея щеше да прекара много по-весело уикенда в Сен Тропе.

- Не - непоколебимо отвърна младата жена. - Ако не отида, ще разбия сърцето на мама. Не мога да й причиня подобно нещо. А и сестрите ми ще се ядосат. Те всички ще си дойдат за празника.

- Да, но за тях е различно. Сигурен съм, че на никоя от тях не й се налага да избира между домашно празненство и покана за яхтата на Валентино.

- Може би, но и те си имат своите задължения. Въпреки това всички ще се съберем у дома за Четвърти юли и нищо друго няма значение.

- Колко патриотично - цинично я подразни той, докато посетителите продължаваха да минават покрай тяхната маса и да я зяпат. Гърдите на Канди прозираха през тънкото като хартия памучно горнище, наричано в бизнеса "кошмарът на съпругата". Тя постоянно го носеше и не се нуждаеше от сутиен. Преди три години бе уголемила бюста си и сега той контрастираше с изключително слабото й тяло. Новите й гърди не бяха големи, но изглеждаха страхотно, хирургът бе свършил чудесна работа. На пипане бяха меки, а не като повечето гръдни имплантанти, особено по-евтините. Тя се бе оперирала при най-добрия пластичен хирург в Ню Йорк, за ужас на майка си и сестрите си. Но Канди бе обяснила, че го прави заради работата си. Нито майка й или някоя от сестрите й биха направили подобно нещо, а и нямаха нужда. Майка им имаше чудесна фигура и на петдесет и седем все още бе много хубава жена.

Всички жени в семейството бяха красавици, макар че по външност доста се различаваха една от друга. Канди не приличаше на тях. Беше най-високата и по ръст и черти приличаше на баща си. Привлекателен мъж, той беше играл футбол в "Йейл", бе висок метър и деветдесет и пет, на младини с руса коса като нейната. През декември Джим Адамс щеше да навърши шестдесет. И двамата й родители младееха за възрастта си и все още бяха забележителна двойка. Също като сестра й Тами, майка им бе червенокоса. Косата на сестра й Ани пък бе кестенява с червеникави кичури, а на най-голямата, Сабрина, беше почти катраненочерна. Баща им често се шегуваше, че в семейството има представители на всички цветове. Приличаха на стара реклама за шампоаните "Брек" - изтънчени, аристократични, елегантни и красиви. Четирите момичета бяха красиви и като деца и често предизвикваха възхищението на околните, правеха впечатление и сега, когато излизаха заедно, дори и с майка си. Заради височината, теглото, славата и професията си Канди привличаше най-голямо внимание, но и останалите също бяха хубави.

Мат и Канди приключиха с обяда в "Л'Авеню". Мат си хапна за десерт розови макарони със заливка от малинов сироп. Канди смръщено отбеляза, че това е прекалено сладко за нея и си поръча черно кафе, като си позволи и едно тънко блокче шоколад, което й се случваше доста рядко. След обяда шофьорът ги откара до Триумфалната арка. На авеню "Фош", зад Триумфалната арка, беше паркирана каравана, осигурена специално за нея, и не след дълго Канди се появи облечена в зашеметяваща червена вечерна рокля, като влачеше зад себе си дълга самурена наметка. Изглеждаше невероятно красива, докато двама полицаи й помагаха да прекоси оживения булевард до мястото, където я очакваха Мат и екипът му под голямото френско знаме, веещо се от Триумфалната арка. Щом я видя, Мат засия. Канди наистина бе най-красивата жена, която бе виждал в живота си, а навярно и в целия свят.

- Мамка му! Изглеждаш невероятно в тази рокля!

- Благодаря, Мат - скромно отвърна тя и се усмихна мило на двамата жандарми, които изглеждаха като омагьосани. Едва не бе предизвикала няколко катастрофи, тъй като лудите парижки шофьори натискаха рязко спирачки, приковали погледи в нея, докато полицаите я превеждаха през натоварения булевард.

След пет часа приключиха със снимките и Канди се върна в "Риц" за да си почине. Разполагаше с четири часа. Взе си душ, обади се в агенцията в Ню Йорк и в девет часа вечерта, в мекия здрач, отново беше пред Триумфалната арка за втората фотосесия. Свършиха снимките в един след полунощ, след което тя отиде на един купон, където бе обещала да присъства. Когато в четири сутринта влезе във фоайето на "Риц", бе пълна с енергия, без следа от умора по лицето си. Мат си бе тръгнал преди два часа. Както бе изтъкнал - нищо не може да се сравни с това да си на двадесет и една. На тридесет и седем той не можеше да издържа на темпото й, нито пък повечето мъже, които я преследваха.

Канди опакова багажа си, взе си душ и след това си легна за час. Беше прекарала добре, но партито беше стандартна сбирка, без нищо ново и различно. Трябваше да напусне хотела в седем сутринта и в осем да бъде на летище "Шарл дьо Гол", за да излети с полета в десет. По обяд местно време щеше да кацне на летище "Кенеди". Още час, докато освободят багажа й и мине през митницата, после два часа шофиране до Кънектикът и в три следобед щеше да пристигне в къщата на родителите си. Щяха да имат достатъчно време, за да се подготвят за празненството по случай Четвърти юли. Тя очакваше с нетърпение да прекара вечерта със сестрите и родителите си, преди да настъпи лудницата на следващия ден.

Канди се усмихна на познатите администраторки и охраната, докато излизаше от "Риц", облечена в дънки, тениска, с вързана на опашка коса, през която небрежно бе прокарала няколко пъти гребена. Влачеше след себе си огромна пътна чанта на "Ермес" от крокодилска кожа, която бе открила в един бутик на Пале Роял. Лимузината я чакаше пред хотела и след миг бе на път за летището. Знаеше, че много скоро ще се върне в Париж, тъй като по-голямата част от работата й бе свързана с този град. Вече имаше насрочени две фотосесии за септември, след пътуването й до Япония в края на юли. Все още не бе решила нищо за август, но се надяваше да си вземе няколко дни почивка, които да прекара или в Хамптън или в Южна Франция. Имаше безброй възможности за свободното си време, а също и за работата си. Животът й бе вълнуващ и чудесен, но тя очакваше с нетърпение двете седмици, които щеше да прекара у дома. Винаги й бе забавно да е със семейството си, въпреки че сестрите й не спираха да я дразнят за живота, който водеше. Малката Кандейси Адамс, най-високото и непохватно момиче в училище, се бе превърнала в лебед, известен в цял свят просто като Канди. Но макар че обичаше работата си и където и да се намираше, си прекарваше добре, нямаше по-хубаво място от дома, нито пък на планетата съществуваше човек, когото да обичаше повече от сестрите и майка си. Обичаше и баща си, но връзката им бе по-различна.

Канди се отпусна назад, докато лимузината се промъкваше през ранния сутрешен парижки трафик. Колкото и блестяща и светска да изглеждаше, в сърцето си тя си оставаше малкото момиченце на мама.

2.

Слънцето огряваше Плаца дела Синьорина във Флоренция, докато една хубава млада жена си купуваше сладолед от уличния търговец. Помоли за лимон и шоколад на много добър италиански и с наслада облиза потеклия сладолед по фунийката. Продължи да яде сладоледа, докато минаваше покрай галерията "Уфици" на път за вкъщи, а слънчевите лъчи танцуваха по блестящия водопад от коси с цвета на тъмен бакър. От две години живееше във Флоренция, след като се дипломира с бакалавърска степен по изящни изкуства в колежа по дизайн в Роуд Айланд - уважаван институт за хора с артистичен талант, повечето дизайнери, но сред тях имаше и известен брой студенти по изящни изкуства. След като напусна Роуд Айланд, тя защити магистърска степен в Школата по изящни изкуства в Париж, където също много й хареса. Цял живот бе мечтала да учи живопис в Италия и най-после бе пристигнала тук, след Париж. Беше сигурна, че тъкмо това е мястото, където й е отредено да живее и твори.

Всеки ден ходеше на уроци по рисуване и изучаваше техниката на старите майстори. През последната година чувстваше, че е направила няколко доста добри творби, макар да си даваше сметка, че има още доста да учи. Беше облечена в памучна пола и селска блузка, която си бе харесала по време на пътуване до Сиена. Краката й бяха обути в сандали, купени от уличен търговец за петнадесет евро. Откакто беше тук, се чувстваше невероятно щастлива както никога досега през живота си. Да живее във Флоренция, бе като сбъдната мечта.

Възнамеряваше да присъства на извънреден урок по рисуване с жив модел в шест часа вечерта, а на следващия ден заминаваше за Щатите. Не й се тръгваше, но бе обещала на майка си, че както всяка година, ще си бъде у дома за празника. Беше й трудно да напусне Флоренция, дори само за няколко дни. Вярно, щеше да се върне след седмица, ала след това заминаваше на пътешествие с приятели в Умбрия. Вече бе видяла голяма част от Италия - посети езерото Комо, прекара известно време в Портофино и навярно бе разгледала почти всички църкви и музеи в страната. Особено харасваше Венеция - обожаваше архитектурата на този старинен град. Знаеше с абсолютна увереност, че Италия е мястото, където й е отредено да живее. Още с пристигането си започна да се чувства като преродена. Тук бе открила себе си.

Живееше под наем в малък апартамент в овехтяла сграда, който идеално я устройваше. През последните няколко години усилената й работа най-после започна да дава плодове. Беше подарила на родителите си една картина за Коледа и те останаха смаяни от дълбочината и красотата на творбата й. Картината изобразяваше млада майка с дете, в стила на старите майстори, но нарисувана с новите техники, които бе усвоила. Дори сама бе смесила боите, както са правели някога. Майка й заяви, че това е истинско произведение на изкуството, и веднага я закачи в дневната.

Сега се връщаше у дома за празненството, което родителите й устройваха всяка година на Четвърти юли. Тя и сестрите й щяха да преместят дори небето и земята, ако се наложи, за да присъстват. За Ани тази година връщането й в Щатите щеше да бъде истинска жертва. Имаше да свърши твърде много работа, а и мразеше да се откъсва от заниманията си, дори само за седмица. Но също както сестрите си, не искаше да разочарова майка си, която жадуваше да ги види - лицето й грейваше от радост, когато и четирите момичета се прибираха у дома. Цяла година говореше само за това. В малкия апартамент на Ани в порутената стара сграда нямаше телефон, но майка й често й се обаждаше на мобилния, за да провери как е. Обичаше да чува вълнението в гласа на дъщеря си. Нищо не изпълваше с по-голям трепет Ани от работата й и от дълбокото задоволство да учи живопис точно тук, в люлката на това изкуство - Флоренция. Беше прекарала безброй часове в галерията "Уфици", за да изучава картините. Често пътуваше до други градове, за да посещава изложби, но Флоренция бе за нея светилище, нещо като Мека за мюсюлманите.

Напоследък имаше романтична връзка с един млад художник от Ню Йорк. Той беше пристигнал във Флоренция преди шест месеца. Двамата се запознаха само няколко дни след пристигането му. Ани тъкмо се бе върнала след коледната ваканция, която бе прекарала със семейството си в Кънектикът. Срещнаха се в ателието на един приятел художник, млад италианец, в навечерието на Нова година и оттогава романът им бе избуял с пълна сила. Те харесваха взаимно работата си и споделяха страстната си отдаденост на изкуството. Неговите работи бяха по-съвременни, нейните - по-традиционни, но доста от възгледите и теориите им си съвпадаха. Той бе работил известно време като дизайнер, но мразеше тази работа и я наричаше проституция. Най-после бе спестил достатъчно пари, за да дойде в Италия и една година да изучава живопис.

Ани бе по-щастлива. Макар да бе на двадесет и шест, семейството й все още я издържаше с готовност. Никак не й бе трудно да си представи, че ще живее в Италия през остатъка от живота си, защото нищо не би я направило по-щастлива. Макар че обичаше родителите си, мразеше да си отива у дома. Всеки миг далеч от Флоренция и работата й бе истинско мъчение за нея. Още от малка мечтаеше да стане художничка, а с времето решителността и вдъхновението й бяха укрепнали и нараснали. Това я бе отдалечило до известна степен от сестрите й, чиито цели бяха доста по-материални и земни. Те живееха в света на парите - най-голямата й сестра беше адвокат, следващата - продуцент на телевизионно шоу в Ел Ей, а най-малката бе супермодел, чието лице бе известно по цял свят. Ани беше единственият артист в групата и изобщо не се стремеше към финансов успех. Чувстваше се най-щастлива, когато бе дълбоко потопена в работата си и никога не мислеше дали ще продаде дадена картина. Осъзнаваше какъв голям късмет е да има родители, които подкрепят страстта й, въпреки че бе твърдо решила един ден да се издържа сама. Но засега се къпеше в необикновената атмосфера на Флоренция, отдадена напълно на разгадаването на тайните на старите майстори, попивайки всичко като гъба.

Сестра й Канди често беше в Париж, но Ани почти никога не можеше да се откъсне от работата си, за да отиде да я види, и въпреки че дълбоко я обичаше, двете нямаха почти нищо общо помежду си. Когато работеше, Ани забравяше дори да се среше и всичките й дрехи бяха изпоцапани с боя. Светът на Канди бе свят на красивите и елегантни хора, свят на висшата мода и бе на светлинни години от нейния свят на гладуващи художници, за които най-важното е да откриеш най-добрия начин да смесваш боите. При всяка тяхна среща нейната сестрасупермодел започваше да й натяква, че се нуждае от добро подстригване, че не е зле да се гримира, а Ани само се смееше. Това бе последното нещо, което я вълнуваше. От две години не си бе купувала никакви нови дрехи. Модата никога не бе просветвала на нейния радарен екран. Ани се хранеше, спеше, пиеше и живееше с изкуството си. То бе всичко, което познаваше и обичаше, а сегашният й приятел Чарли напълно споделяше страстта й. През последните шест месеца двамата бяха почти неразделни - пътуваха заедно из Италия и изучаваха както прочутите, така и малко известните произведения на живописта. Връзката им наистина се развиваше добре. Ани бе споделила с майка си по телефона, че той е първият нормален художник, с когото се е запознавала, и двамата имат много общи неща. Притесняваше я единствено намерението на Чарли да се завърне в Ню Йорк към края на годината. Всеки ден го убеждаваше да удължи престоя си във Флоренция. Но като американец той не можеше да работи легално в Италия, а спестените му пари един ден щяха да свършат. Благодарение на финансовата помощ на родителите си Ани можеше да живее във Флоренция колкото искаше. Тя го знаеше и им бе дълбоко благодарна за помощта.

Младата жена си бе поставила за цел да стане финансово независима, когато навърши тридесет години, надявайки се дотогава да продаде картините си в някоя галерия. Досега бе имала две изложби в малка галерия в Рим и бе продала няколко картини. Ала засега не можеше да се справи без помощта на родителите си. Понякога това я караше да се срамува, но в момента не можеше да се издържа само от изкуството си и навярно още доста години нямаше да може. От време на време Чарли й се подиграваше по този повод, без злоба, ала не пропускаше да изтъкне каква късметлийка е тя. Смяташе, че дори малко позира с тясната мансарда в порутената сграда, където живееше. Ако искаше, родителите й можеха да си позволят да й наемат приличен апартамент, нещо, за което познатите им художници изобщо не можеха и да си мечтаят. Независимо колко я дразнеше за издръжката на родителите й, той изпитваше дълбоко уважение към таланта й и високо ценеше творбите й. Нито той, нито някой друг се съмняваше, че Ани притежава потенциала на наистина необикновен и самобитен художник. Въпреки че беше още на двадесет и шест, тя вече бе на път да го постигне. Работите й показваха дълбочина и сложност на изказа, и удивително добра техника. Притежаваше удивителен усет към цветовете и нюансите. Картините й ясно доказваха, че действително притежава дарба. Винаги когато нарисуваше някоя картина с особено сложна композиция, Чарли не пропускаше да я похвали и да й каже колко много се гордее с нея.

Той искаше този уикенд да отидат в Помпей, за да разгледат фреските там, но тя му съобщи, че заминава за Щатите, за да присъства на празненството, което родителите й организираха всяка година в чест на Четвърти юли.

- Защо това е толкова важно за теб? - Чарли не беше особено близък със семейството си и не възнамеряваше да ги посети за празника тази година. Неведнъж бе подмятал, че е детинско от нейна страна да е толкова привързана към сестрите и родителите си. Та тя вече беше на двадесет и шест години!

- Важно е, защото ние сме сплотено семейство и се чувстваме много близки - обясни Ани. - Не става дума само за ваканция по случай Четвърти юли. Искам да прекарам една седмица със сестрите си, мама и татко. За Деня на благодарността и Коледа също ще си отида у дома - предупреди го тя, за да не остане по-късно разочарован и да се почувства пренебрегнат. Завръщането у дома по празниците беше нещо свято за тях.

Чарли леко се раздразни и заяви, че вместо да я чака една седмица, за да отиде в Помпей с нея, ще замине с техен приятел, също художник. Ани остана разочарована, че няма да отидат заедно, но реши да не го прави на въпрос. Така поне той нямаше да скучае, докато тя отсъства. Напоследък в работата имаше застой и той се опитваше да усвои някои нови техники и идеи. Но засега не му се удаваше, макар Ани да бе убедена, че много скоро ще му потръгне. Чарли беше много талантлив, независимо че от твърденията на по-възрастния художник, който му даваше съвети във Флоренция, че работата му е била зле повлияна от времето, прекарано като дизайнер. Наставникът му смяташе, че в творбите му се усеща известен комерсиален нюанс, който трябва да бъде изчистен. Забележките му бяха огорчили много Чарли и той няколко седмици не разговаря с този твърде суров към работите му критик, макар сам да си го бе избрал. Както повечето художници, и той беше изключително чувствителен относно изкуството си. Ани бе значително по-търпима към критика, смяташе я за добре дошла, тъй като честното мнение само щеше да й помогне да подобри творбите си. Също като сестра си Канди, и тя бе изненадващо скромна относно себе си и работата си. У нея нямаше и капчица фалш или злоба и бе смайващо лишена от себелюбие относно.

От месеци се опитваше да убеди малката си сестра да й дойде на гости. Тъй като постоянно сновеше между Париж и Милано, имаше безброй възможности да я посети, но Флоренция бе встрани от ангажиментите й, а и средата на Ани от бедни и гладуващи художници не беше особено по вкуса й. Когато й оставаше малко свободно време между ангажиментите, Канди обичаше да се забавлява на места като Лондон и Сен Тропе. Артистичният свят на Ани бе на милион светлинни години от този на Канди, също така вярно бе и обратното. Ани нямаше никакво желание да лети до Париж, за да се срещне със сестра си, нито пък да отсяда в шикозни хотели като "Риц". Чувстваше се много по-щастлива да броди из улиците на Флоренция, да яде сладолед или за хиляден път да влезе в "Уфици" по сандали и обикновена памучна пола и блузка. Предпочиташе да живее така, отколкото да се облича стилно, да се гримира или да обува обувки с високи токчета, както правеха всички жени от обкръжението на Канди. Не харесваше повърхностните и лекомислени хора, с които се движеше най-малката й сестра. От своя страна Канди твърдеше, че всички приятели на Ани изглеждали така, сякаш се нуждаят от една хубава баня. Двете сестри живееха в напълно различни светове.

- Кога тръгваш? - попита я Чарли, когато пристигна в апартамента на Ани. Тя бе обещала да му сготви вечеря, преди да излезе за извънредния си урок. Беше купила спагети, домати и други зеленчуци. Смяташе да приготви соса, по нова рецепта. Чарли донесе бутилка "Кианти" и докато тя готвеше, той наля по чаша вино. Наблюдаваше я с възхитен поглед от другия край на стаята. Беше красиво момиче, напълно естествено и непретенциозно. На всеки, който се запознаеше с нея, правеше впечатление на обикновена, но всъщност беше изключително добре образована в своята сфера, със забележителни професионални умения. Чарли отдавна се бе досетил, че произхожда от заможно и уважавано семейство, въпреки че Ани никога парадираше с привилегиите, които бе имала в детството си, а и все още имаше. Тя водеше тих и изпълнен с много труд живот на художник, всецяло отдаден на изкуството си. Единственият белег, че произлизаше от висшите класи, бе малкият златен пръстен с печат, който носеше на лявата си ръка, както и златното кръстче, подарено от майка й. Ани не се хвалеше и с тях. Единственият аршин, по който мереше себе си и другите, бе отдадеността на изкуството им и доколко усилено работят, за да постигнат целите си.

- Заминавам утре - напомни му тя и постави голямата купа със спагети върху кухненската маса. Ухаеше страхотно. Ани настърга отгоре пармезан. Хлябът беше още топъл. - Затова реших да ти сготвя вечеря тази вечер. Кога заминаваш с Кеско за Помпей?

- Вдругиден - тъжно отвърна младият мъж. Щяха да се разделят за пръв път, откакто се бяха запознали. Само месец след първата им среща Чарли й бе казал, че е влюбен в нея. Тя го харесваше повече от всички мъже, с които бе излизала през години, и също го обичаше. Единственото, което я тревожеше във връзката им, бе намерението му да се завърне в Щатите след шест месеца. Той вече я убеждаваше да се преместят заедно в Ню Йорк, ала Ани все още не бе готова да напусне Италия, дори и заради него. Щеше да й бъде доста трудно, когато настъпи времето да отпътува. Въпреки любовта си към него, тя не искаше да се отказва от прекрасната възможност да продължи обучението си и да се усъвършенства във Флоренция. Не би го направила за който и да е мъж. Досега изкуството й винаги бе стояло на първо място. Осъзнаваше, че ако напусне Флоренция заради Чарли, това би било огромна жертва от нейна страна.

- Защо не заминем някъде, след като се върнем от Умбрия? - предложи Чарли. Лицето му се озари от надежда и тя се усмихна. Двамата планираха да заминат с група приятели за Умбрия през юли, но той предпочиташе да бъде само с нея.

- Както искаш - съгласи се Ани. Той се наведе през масата и я целуна. След това тя поднесе спагетите, които се оказаха много вкусни. Изядоха ги с удоволствие. Рецептата се оказа много сполучлива, а и Ани бе добра готвачка. Чарли често казваше, че тя е най-доброто нещо, което му се е случвало след пристигането му в Европа. Думите му винаги я трогваха.

Ани му бе направила снимки, за да го покаже на сестрите и майка си, те вече бяха разбрали, че тази връзка е много важна за нея. Майка й дори бе споделила със сестрите й, че се надява Чарли да убеди Ани да се върне в Щатите. Уважаваше работата на дъщеря си, но Италия беше толкова далеч, а и Ани вече неохотно се прибираше у дома, явно се чувстваше по-щастлива в тази чужда страна. Ето защо с огромно облекчение прие вестта, че тя ще си дойде за Четвърти юли. Майка й се боеше, че някоя следваща година една от дъщерите й ще наруши традицията и няма да се появи. А щом това се случеше, нещата вече никога нямаше да бъдат същите. Засега нито едно от момичетата не бе омъжено, нито имаше деца, но майка им знаеше, че щом това стане, всичко ще се промени. Междувременно се радваше на времето, прекарано с тях, и с всяка изминала година все повече и повече ценеше посещенията им. Осъзнаваше, че е истинско чудо всичките й четири дъщери да си идват у дома по три пъти в годината, а дори успяваха да посетят родителите и между тези посещения.

Ани се прибираше у дома не толкова често, колкото останалите, но не пропускаше трите големи празника, когато се събираше цялото семейство. Чарли не бе толкова близък със семейството си. Дори бе споменал, че от четири години не се е връщал у дома си, в щата Ню Мексико. За нея беше невъобразимо толкова дълго време да не види родителите или сестрите си. Единственото, което помрачаваше живота й във Флоренция, бе фактът, че семейството й бе толкова далеч.

На следващия ден Чарли я откара до летището. Очакваше я дълго пътуване. Щеше да отлети до Париж, където имаше три часа престой на летището, след което да се качи на самолета до Ню Йорк в четири следобед. Пристигаше в Ню Йорк в шест часа местно време и очакваше да си бъде у дома около девет вечерта, тъкмо когато семейството й щеше да е приключило с вечерята. Предишната седмица Ани се бе обадила на сестра си Тами. Оказа се, че двете ще се приберат с половин час разлика. Канди щеше да пристигне по-рано, а Сабрина беше най-близо и щеше да шофира от Ню Йорк, ако успееше да се измъкне от офиса и, разбира се, щеше да доведе и ужасното си куче. Ани бе единственият член на семейството, който мразеше кучетата. Останалите бяха направо неразделни от своите, с изключение на Канди, която почти постоянно бе в движение заради професията си. Нейният домашен любимец и любима играчка бе един непоносимо разглезен женски йоркширски териер, който я придружаваше в свободното й време, винаги издокаран в розови кашмирени пуловери и панделки. У Ани явно отсъстваха гените, определящи любовта към кучетата, но майка им беше щастлива, когато всички се събираха у дома, със или без кучета.

- Грижи се за себе си - сериозно й заръча Чарли, после я целуна дълго и страстно. - Ще ми липсваш. - Имаше нещастен и изоставен вид.

- Ти също ще ми липсваш - меко рече Ани. Бяха се любили почти през цялата изминала нощ. - Ще ти се обадя - обеща младата жена. Когато се разделяха, дори само за няколко часа, винаги поддържаха връзка по мобилните си телефони. Чарли не обичаше да е далеч от жената, която обичаше, и искаше винаги да знае какво става с нея. Веднъж й бе казал, че за него тя е много по-важна от семейството му. Тя не можеше да му отвърне със същото и не би го направила, но бе сигурна в любовта си към него. За пръв път имаше чувството, че най-после е срещнала сродната си душа и може би истинския си партньор в живота, макар че нямаше никакво желание да се омъжва през следващите няколко години. Чарли също не бързаше да се задомява. Но през последните месеци бяха обсъждали възможността да живеят заедно. Миналата нощ също говориха за това. Ани сериозно обмисляше да му го предложи, когато се върне. Знаеше, че и той го иска, а и тя вече бе готова на тази стъпка. През последната половин година двамата много се бяха сближили, а животът и работата им бяха неразривно свързани. Чарли неведнъж й бе заявявал, че ще я обича каквото и да стане: ако напълнее, ако зъбите й изпопадат, ако изгуби таланта си или полудее. Тя се бе засмяла на думите му и го бе уверила, че ще се постарае да не изгуби зъбите си, нито пък разсъдъка си. Колкото до таланта, той означаваше най-много и за двамата.

Извикаха пътниците за нейния полет и двамата се целунаха за последен път. Ани му махна, преди да мине през изхода към самолета. Обгърна го с поглед - висок, хубав млад мъж, който я изпращаше с пълни с копнеж очи. Този път не го покани да я придружи, но смяташе да го стори за Коледа, пък и тогава той бездруго възнамеряваше да се върне в Щатите. Ани искаше да го запознае със семейството си, макар да се опасяваше, че понякога сестрите й могат да бъдат твърде досадни. Те винаги се придържаха към установените си схващания, особено Сабрина и Тами, и бяха доста различни от Ани и от живота, който тя водеше. В много отношения тя имаше много повече общи неща с Чарли, отколкото с тях, въпреки че ги обичаше повече от всичко. Сестринската връзка помежду им бе свята.

Ани се настани на мястото си за краткия полет до Париж. Съседната седалка бе заета от възрастна жена, която отиваше на гости на дъщеря си във френската столица. След като се приземиха, Ани се разходи из аерогарата. Чарли й се обади по мобилния телефон в мига, в който тя го включи след полета.

- Вече ми липсваш - тъжно заяви той. - Върни се. Какво ще правя цяла седмица без теб? - Не беше обичайно за него да е толкова зависим от някого и думите му я трогнаха. През последните месеци бяха почти неразделни и нейното отпътуване беше тежко и за двамата. Това я накара да осъзнае колко привързани са един към друг и колко силни са станали чувствата им.

- Ще си прекараш чудесно в Помпей - увери го Ани, - а след няколко дни ще се върна. Ще ти донеса фъстъчено масло - обеща му. Откакто бе пристигнал във Флоренция, той все се оплакваше, че тук не може да го намери. На Ани нищо не й липсваше от Щатите, с изключение на семейството й. Харесваше й животът в Италия и през последните две години напълно се бе приспособила към нейната култура, език, нрави и храна. Всъщност завръщането й в родината беше нещо като културен шок за младата жена. Усети, че връзката й с Италия е по-силна, отколкото с Щатите, и това бе една от причините да иска да остане в тази страна. В Италия се чувстваше напълно у дома си, сякаш това бе мястото, предопределено от съдбата, където да прекара живота си. Не искаше и да мисли дори да се откаже от всичко това, въпреки че Чарли настояваше да се върне след шест месеца в Щатите. Разкъсваше се между мъжа, когото обичаше, и страната, в която се чувстваше толкова добре, сякаш там се бе родила и живяла през целия си живот досега. А и италианският й вече бе безупречен.

Самолетът на "Ер Франс" излетя навреме от летище "Шарл дьо Гол". Ани знаеше, че само пред шест часа Канди е заминала от същото летище, но най-малката й сестра не пожела да чака полета на Ани. Пък и Канди пътуваше в първа класа, докато Ани - в туристическата. Наистина като топмодел печелеше добре и се издържаше сама. Ани не би и помислила да пътува в първа класа за сметка на родителите си, а сестра й твърдеше, че по-скоро би умряла, отколкото да пътува в туристическата класа, притисната в тясната седалка, където нямаше място да си опънеш краката. Седалките в първа класа се спускаха назад и се превръщаха в удобно легло и прочутата й сестра нямаше намерение да се лишава от подобни удобства. Беше казала на Ани, че ще се видят у дома. За миг се поколеба дали да не предложи да доплати разликата в билетите, но се отказа, тъй като знаеше, че по-голямата й сестра нямаше да приеме.

Ани се чувстваше съвсем удобно в туристическата класа. Въпреки че Чарли й липсваше, мисълта, че много скоро ще види семейството си, я изпълваше с нетърпение час по-скоро да стигне у дома. Настани се с усмивка на седалката, затвори очи и се замисли за близките си.