Към Bard.bg
Магьосникът (Джеймс Б. Хъгинс)

Магьосникът

Джеймс Б. Хъгинс
Откъс

"МАГЬОСНИКЪТ"

ДЖЕЙМС БАЙРОН ХЪГИНС

ПРОЛОГ

- Заровете го жив!

- Хайде, докато още имаме възможност - изкрещя друг.

Трима мъже с ловни пушки се втурнаха напред, за да насочат треперещи цеви в черната паст на пещерата. Множество бледи фигури блъскаха камъни в грубия хоросан, който други загребваха и вдигаха с пълни лопати, за да запушат със зид входа на пещерата с очертанията на череп.

Нощта бе непрогледна и студена в този най-тъмен час преди разсъмване и някои хвърляха нервни погледи към обгръщащата ги мъгла, сякаш очакваха да видят нещо повече от нея.

- Забравете мъглата! - изрече възрастният мъж. - Той ще се оправи бързо и няма да имаме друга възможност!

Един младеж вдигна глава:

- А семейство Лоугън?

- Мъртви са, момче! Както и останалата част от града! А сега, бързо! Зазидайте тази гадост, преди да избие и нас, останалите! Ако това нещо се събуди, не знам дали нашите пушки ще го спрат отново!

Момчето се завъртя към камъните и изсипа върху всеки от тях по лопата цимент. Сега двама мъже хвърляха хоросана и стената бързо растеше.

Спряха, когато из дълбините на мрака се чу дълбоко гърлено ръмжене - заплашителна тръпка, изпълнена с ясно и хладнокръвно намерение. Миг по-късно един глас започна да шепне с мека съскаща злоба на език, който момчето никога не беше чувало.

- Млъкни в името на Христа! - провикна се възрастният мъж.

Той вдигна ловната си пушка и стреля едновременно с двете цеви право в отвора на пещерата. Другите го последваха, шест гладкоцевни пушки изхрачиха дванадесет заряда срещу нещо, което не можеха да видят. Когато последният стреля, първият вече бе презаредил с условния рефлекс на човек, който ловува, за да оцелее, както правеха всички, които обитаваха малкото гранично село.

И тогава отново, без команда, безмълвно, те започнаха отново за стрелят. Когато свършиха с втория залп, другите отново бяха заредили, а от патронниците на големокалибрените оръжия изхвърчаха димящи гилзи.

Залповете продължаваха по една изпълнена с дим минута и заряд след заряд от упор разстрелваха нещото в пещерата. По едно време, сред гръмотевичните проблясвания на залповете, момчето вдигна очи, за да види нещо недалеч - нещо, приковано с вериги към стената.

Около окованите му китки проблесна сребро, когато той или то, вдигна и кръстоса ръце пред лицето си.

Беше облечено в дълга алена роба, която някога може и да е била величествена, но сега висеше мръсна, окървавена и разпарцаливена от дългата битка през последната седмица, през която то бе убило и унищожило толкова много хора. Онези, които не бяха убити по време на ужаса, предпочитаха да са мъртви, за да не им се налага да живеят със спомена.

Издигащата се стена от тежки камъни сега бе толкова висока, че трябваше да се сложи само още един слой гранит, за да запушат пещерата. Хората, които не стреляха, се излагаха на самоубийствена опасност, като избягваха скъсените ъгли на залповете, за да поставят камък след камък здраво по местата им, докато почти завършиха работата.

Обаче преди да бъде поставен последния камък, дядото в групата използва последната секунда, за да поправи мерника си. Той вкара двуцевката в тясната пролука. Гласът му беше изпълнен с ярост.

- Чудовище, това е гробът ти!

Двойният залп на последния му изстрел бе последван от тревожния вик:

- Бързо! Дайте последния камък!

При тези думи двама мъже вдигнаха тежкия камък и го метнаха върху цимента в най-горната точка на входа към пещерата. След секунда отгоре му бяха струпани цели лопати хоросан, които напълно запушиха отвора и спряха достъпа на светлината и дори на въздуха. После спряха и вцепенено загледаха набързо издигнатия затвор.

Старецът свали димящата ловна пушка, а гърдите му се издигаха тежко. Призрачно бялото му лице имаше застрашително изтощен вид. Раменете му увиснаха, когато той бавно се обърна, вторачи поглед в мъжете, които го гледаха в отговор с уважението, което човек би оказал на старозаветен пророк. Старецът се извърна към малкото новоанглийско селце и се загледа над спускащата се мъгла.

Беше топло тъмночервено разсъмване и по дъсчените тротоари би трябвало да крачат търговци и други люде. Трябваше децата да търчат към малкото, с една класна стая, училище, млекарите да дърпат колички покрай редиците от земеделци, прекосяващи полета и хълмове.

Да, би трябвало да вижда всички тези хора. Но тях ги нямаше. Градецът беше мъртъв като гроб. И сякаш мъгливи призрачни сенки се рееха по някога оживените улици подобно на безтелесни души, все още ненапуснали това временно обиталище.

Момчето мълчаливо приближи, за да чака до стареца, изправен в края на хълма, където бе разположена пещерата с тъмната сила, която бе побрала в утробата си. Гласът на момчето трепереше.

- Колцина са мъртвите?

Известно време старецът не отговори. После каза с дрезгав глас:

- Повечето, моето момче... Всички.

Широко разтворените очи на момчето се стрелнаха назад към пещерата.

- Смяташ ли, че пещерата може да го задържи?

- Не знам - мрачно отвърна старецът. - Избяга от затвор, изграден от по-здрав материал. - Той поклати глава. - Без съмнение вече трябваше да ни е убило. И ако накрая не бях разбрал, какво е то в действителност, да, щяхме да сме мъртви.

Младежът погледна назад.

- Защо уби толкова много от нашите? Каква причина е имало?

Старецът се смръщи и пак поклати глава.

- То няма нужда от причина. То самото е причина... жестока твар, копнееща да унищожава.

По навик или заради остатъците от изпитания ужас старецът презареди тежката ловна пушка 10-калибър, хвана я в едната ръка и насочи цевта й към земята. После закрачи бавно и печално надолу по хълма към онова, което сега представляваше призрачен град.

- Хайде, момче... Имаме мъртъвци да погребваме.

 

ПЪРВА ГЛАВА

- Торн, ако напуснеш, ще умреш.

Обръщайки глава по посока на гласа, Торн се засмя и затвори гардеробчето. Другите полицаи бяха на различни етапи от подготовката си сред стакатото от шумове, които издаваха самозалепващите ремъци на бронежилетките и кобурите. Чуваше се звукът на затръшващи се врати и капаци на куфарчета, подрънкването и скърцането на скрипците за фитнес, на които полицаите изливаха натрупаната през деня ярост.

- Така или иначе ще умра - изхили се Торн, докато пъхаше своята "Берета" в кобура. Тя бе сред малкото вещи, които взимаше със себе си след осемте години работа като полицай в Лос Анджелос.

- Какво може да промени пенсионирането? - продължи с усмивка Торн. - Нали помниш Меткаф?

- Аха - отговори Ти Джи.

- Е, Меткаф е пенсионер от пет години, човече. И я го виж, все още е жив.

- Да, ама не е истински щастлив.

- Той никога не е бил щастлив.

Ти Джи, най-мускулестият мъж сред всички познати на Торн, потегли тромаво напред и отново го удиви с допотопния си външен вид. Наблюдавайки Ти Джи, човек лесно можеше да приеме теорията, че неандерталецът се е кръстосвал с Хомо еректус. Веднъж Торн го видя да прескача от раз паркиран фолксваген костенурка, без изобщо да го докосне.

Ти Джи се спря на няколко крачки от него и го загледа как тъпче цивилните си дрехи в армейска мешка. Отстрани имаше надпис с дебели букви: КАПИТАН МАЙКЪЛ ТОРН, 82-РА ВЪЗДУШНОДЕСАНТНА ДИВИЗИЯ, 4 БРИГАДА, 7 БАТАЛЬОН.

- Торн, виждал съм го с очите си. Добри хора, всички в отлична форма. После се пенсионират и след две години гушват букета - поклати глава той. - Отиват си вкъщи, измъкват въдиците, стиковете за голф и започват да пишат книга, която никога не завършват, защото тупват на пода със сърдечен удар. Промяната в начина на живот е прекалено голяма, човече. Не съществува нищо подобно на полицейската работа - вълнението, братството, тръпката от измъкването на косъм и това да помагаш на хората. Торн, ще пукнеш, ако не помагаш на хората да се спасяват от разни каши. Аз те познавам, човече. Дълбоко в себе си ти си като благословената Майка Тереза. Трябва да помагаш. - Ти Джей кимна с изражение на всезнаеща мъдрост. - Това е в кръвта ти, човече. Или, макар да не съм религиозен - в душата ти или нещо такова. Знаеш, че съм прав.

Торн се усмихна, докато връзваше мешката.

- Виж, Ти Джей, аз и Ребека купихме една много хубава стара къща в онази новоанглийска община, но тя наистина се нуждае от оправяне, така че ще бъдем заети дълго време. Ще имам доста работа.

- А децата? - не се отказваше Ти Джей. - Наистина ли мислиш, че това е най-доброто за тях?

Торн се обърна и облегна ръка на изправената мешка:

- Ама ти си съвсем сериозен, нали?

- Торн, остани още една година. Прекалено млад си за това. Сега си в разцвета си.

Торн прехвърли едната презрамка на мешката през рамо. После вдигна кожения кобур, пъхна беретата в него и го закачи на кръста.

- Ти Джи, аз съм на четиридесет и пет. Имам зад гърба си двадесет години битки, гърмели са по мен, прострелвали са ме. Бил съм наръгван, взривяван, чупил съм почти всички кости в тялото си. - Той потупа приятеля си по рамото, докато се промъкваше покрай него. - Не, братко мой. Край на приключенията. Ще прекарам остатъка от живота си в покой. Колкото и скучно да ти звучи.

Ти Джей проследи с очи как се отдалечава и промърмори подире му:

- Обзалагам се, че няма.

(й)

Публиката не издаваше звук, докато жилестият белокос професор поставяше няколко жълти листа с бележки на катедрата. Той не се нуждаеше от подробни сламки, защото след цял живот неуморно изучаване познаваше добре предмета си.

Макар да бе прекрачил в началото на седемдесетте и вече пенсионер, стоеше изпънат, с нехаен загар и в цветущо здраве. Крачките и стойката му говореха за човек, който не се чувства ограничен от тежестта на годините. Ученият прочисти гърлото си и започна:

- Добър вечер. Аз съм професор Аликзандър Адлър и за мен е чест да бъда тук. Няма да прахосвам времето на такава изтъкната публика, като ви казвам неща, които вече знаете. Вместо това нека се насочим направо към предмета на тазвечерния ни семинар - магията.

Основният въпрос е: какво точно е магията? Отговорът е много по-сложен, отколкото мнозина предполагат. - С ръце зад гърба си професорът закрачи по сцената, последователно отправяйки думите си към отделни членове на публиката.

- Наистина, какво е магията? Има модерна магия. Има и историческа магия. Съществува и антропологическа магия. Древна магия. Праисторическа магия.

Професор Аликзандър Адлър остави значимостта на дилемата да проникне в неговите слушатели.

- Да, приятели мои, значи проблемът е не само какво представлява магията, но и какъв вид магия обсъждаме.

Той махна неопределено с ръка.

- Най-трудният за определяне вид магия, и това не би трябвало да ни изненадва, е модерната. Защото модерната магия се простира до най-широките граници на най-неизясненото неоезичество.

Гласът му стана по-твърд, когато закрачи обратно по сцената.

- Да, затрудненията с модерното магьосничество идват не оттам, че знаем толкова малко, а поради това, че знаем твърде много. Модерното магьосничество е такава смесица от временни ритуали, заклинания, езичество, талисмани и чародейства, че до голяма степен е продукт на "Бъфи - убийцата на вампири"1 плюс самозалъгване подобно на много други неща.

(1. Американска кинокомедия от 1992 г. пародираща филмите на ужасите - Б. пр.)

Адлър се спря, бавно вдигайки показалец.

- Обаче, древното магьосничество... това е напълно различен феномен. - Той даде малко време на публиката си. - Древното магьосничество, приятели мои, е било тайнствена сила с такава дълбочина, че дори произходът и значението на староеврейската дума за магьосник, mekashef, си остават неизвестни.

Той отново започна да се разхожда.

- В древните времена около 1491 г. пр. Хр., приблизително по времето на излизането на евреите от Египет, магьосниците или "мъдреците", както са ги наричали, са били почитани с една степен по-малко от самия фараон. Смятали ги за богове - ни повече, ни по-малко. И силите им били... напълно действителни.

В този момент от публиката се чу колеблив глас:

- Ъъъ... професор Адлър?

Професорът се обърна и спря на място. Гласът принадлежеше на млад и очевидно плах мъж. Въпросът му явно бе важен, в противен случай едва ли би посмял да прекъсне курса. Но страховете на младежа не се оправдаха, защото Адлър му кимна любезно.

- Да, млади човече?

Мъжът бавно и нервно хвърли поглед към стотиците очи, вперени сега в него.

Смехът на професора бе гърлен и подканящ:

- Не се тревожи, приятелю. Тук ние всички сме студенти. Задай въпроса си.

Вдигайки поглед, момчето заговори тихичко:

- Не смятате ли, че тези "мъдреци", както са били наричани, са фалшифицирали чудесата на Моисей? Искам да кажа, използвайки магьоснически номера? Трикове, които само те са знаели как да направят? Момчето свърши и седна на мястото си възможно най-бързо. Професор Адлър изду устни и отговори:

- Не, младежо, не това имам предвид. Онова, което исках да кажа е, че магьосниците са копирали - староеврейската дума означава "копирали" - а не фалшифицирали, чудесата на Моисей. Имам предвид, че наистина са взели неодушевено парче дърво и са го превърнали в живо дишащо нещо. Те са превърнали мъртвото в живо. Постигнали са самото преобразяване на материята.

- Някои хора - продължи той - имат проблем с това, но трябва да четете Библията такава, каквато е написана. Седма и осма глава на Изход не казват, че магьосниците са фалшифицирали първите две чудеса на Моисей. Вместо това Библията твърди, че магьосниците на фараона са копирали първите две чудеса на Моисей.

В залата цареше тишина.

Погледът на професора се плъзна по издигнатите нагоре лица и след това той заговори бавно и много отчетливо:

- Няма нито един човек на тази планета, който да разбира каквото и да било от египетската магия по времето на Моисей, което най-вероятно е около 1500-та година пр. Хр. Но Библията отбелязва, че онези древни вълшебници са имали силата да превръщат своите жезли в живи същества, а водата в кръв. Доколко техните сили са се простирали отвъд това и какви са били техните граници, е неизвестно. Няма нито един модерен магьосник, учен, професор, вещица или вълшебник, нито едно живо същество, което да знае тайните на тези древни алхимици.

Адлър наведе глава и скръсти ръце на гърба си, когато отново закрачи покрай първия ред на слушателите.

- Позволете ми само накратко да отбележа нещо и търпеливо проследете мисълта ми. Ако желаете. Няма да отнеме повече от минутка. - Той направи малка пауза и след това продължи: - Библията обявява, че всички книги на света не могат да изброят чудесата, които Исус извършва. Човек на име Джеймс Джойс героично се е опитал в книга със заглавие "Одисей" да опише един едничък ден от живота на един-единствен човек, но също толкова героично се проваля. Така историята на литературата доказва, че не е възможно да регистрираш всички подробности за това какво прави един отделен човек през един едничък ден.

- Не бива да забравяте, че Моисей е водил война срещу Ианий и Иамврий1 (1. Второ послание на св. Апостол Павла до Тимотея, 3:8, Цитатите от Библията са от Синодална Библия в електронен вариант на http://synpress-classic.dveri.bg/books/bible.htm - Б. пр.), влъхвите на Аменхотеп II в продължение, доколкото можем да определим, на четири до шест месеца. Библията не отбелязва подробностите от тази битка и това е разбираемо. След като дори един-единствен ден от живота на човек не може да бъде проследен, как би могло да се направи това за толкова дълго време?... Затова трябва да бъде зададен следният въпрос: какви битки е водил Моисей срещу тези двама мъже, останали неотбелязани? Какви други сили са използвали те срещу него? Какво са направили, за да го сплашат? Дали са атакували разсъдъка му? Със сигурност това е една от възможностите. И ако не са успели да разклатят непобедимите разсъдък и вяра на Моисей, не са ли нападнали онези около него? Не биха ли пробвали да унищожат Моисей чрез онези, на които биха могли да въздействат? И как биха могли да ги засегнат? А как е отговорил Моисей?

Адлър спря да крачи по средата на първия ред и се обърна право срещу слушателите.

- Със силата... - отговори той недвусмислено. - Моисей се е борил срещу тях със силата на Господ, защото само с Божията сила е могъл да победи действителната сила на Ианий и Иамврий.

- Значи... тяхната сила е била голяма и истинска - промърмори младежът сякаш на себе си. После вдигна очи.

- Какво друго мислите за тях, професоре?

Ученият се усмихна снизходително.

- Млади човече, мисля, че сме големи късметлии, че те не се разхождат сред нас.

(й)

Бяха минали три месеца, откакто Торн върна значката си. Той ги прекара в опаковане и преподреждане, надписване на кашони, наемане на фирма за пренасяне на достъпни цени, надзираване на товаренето, заключване на къщата и в опити да свърши недовършените неща.

Ребека преживя множество прочувствени сбогувания, но Торн, по природа стоик, се бе задоволил с просто ръкостискане и покана към всички да му идват на гости, когато поискат.

Джипът на Торн превали онова, което местните наричаха Монтабюлар Хил. Издигаше се на върха на Сидър Ридж, малката новоанглийска община, която бяха избрали за свой нов и вероятно последен дом. Господарската къща във викториански стил се издигаше огромна от едната страна на хълма със същата странна властност, която Торн почувства, когато преди шест месеца я съзря за пръв път.

С къщата вървеше имот от петдесет и пет акра. Сама на склона, тя бе заобиколена от древни широколистни дървета, твърде необичайна гледка, откакто през първата половина на двадесети век Нова Англия беше толкова изчерпателно обезлесена. Много от тези дървесни гиганти очевидно се извисяваха там от стотици години. Тройният балдахин, който се издигаше над главата ти в гората, дори денем те караше да изпитваш усещането, че е нощ.

Всъщност, като изключим къщата, целият хълм изглеждаше странно недокоснат от всичко модерно и забързано. Това бе една от причините, която първа привлече Торн. Докато се спускаха по хълма в техния "Джип Чероки", натоварен само с багажа за това пътуване, Антъни и Малъри бяха заспали на задната седалка, а Ребека дремеше на седалката до шофьора. Торн си позволи да се отпусне, наслаждавайки се на покоя, излъчван от къщата.

Той отново започна да си представя какво ли би било да се радваш на нормален живот. Беше прекарал по-голямата част от своя собствен в армията, първо като рейнджър, а след това, в началото на осемдесетте, кандидатства и се класира за специалните части.

Това беше назначение, което изискваше саможертва на кръв и време без никакви изключения. Торн изпълни дълга си и дори малко повече. Но накрая излезе, че трябва да избира между брака си или армията. Ребека се бе уморила да се грижи за прохождащото им дете сама, докато Торн води експедиции по целия свят. Той прояви разбиране и предпочете да се уволни.

Не беше проблем да излезе от действащата армия. Бе изпълнил своя дълг с повече от сто участия в мисии от днес за утре. Беше живял в постоянна денонощна готовност, пропускайки повечето празници и рождени дни. Ако Ребека не беше толкова силна, бракът им щеше да се разпадне още преди години.

Торн й бе задължен за търпението и за непоколебимата любов и възнамеряваше да забави темпото, но после дойде работата в полицията. А това не беше "нормалната" полицейска работа. Натовариха Торн с опустошителните отговорности на детектив по грабежите и убийствата. Вярно, че парите и осигуровките бяха необикновени, но такова бе и работното време и брачните проблеми започнаха отново.

Работата беше денонощна и го доведе дотам да се почувства не по-различен от тези, които преследваше. В този момент Ребека му постави ултиматум.

Торн честно призна, че тя има право да изисква промяна или... Затова се съгласи и заедно намериха най-тихата община, която все пак отговаряше на изискванията им за децата - Антъни на 11 и Малъри на 8.

От пръв поглед Торн оцени живописната красота на мястото. То се намираше в самия край на Апалачите, една непрекъсната верига от планини, простираща се от Нова Англия до Нова Джорджия. Мястото се хареса на по-добрата част от него, на онази част, която беше останала жива дори след всичките години на високотехнологични оръжия, тактики, власт и командване, мисии и жертви, хеликоптери, учения и пак учения и след това сраженията.

Торн действително не познаваше "нормалния" живот и сега бе нетърпелив да го проучи във всичките му измерения - футболните мачове, пикниците, срещите на Асоциацията на родителите и учителите и събуждането сутрин до една добра жена, без да е нужно да се тревожи за бързото разполагане в някоя далечна точка на света, откъдето не знае кога и дали изобщо ще се върне. И дали Ребека и децата ще бъдат все още там, когато се върне.

Стига толкова.

Това бе ново начало за тях и Торн беше повече от готов за онова, което отдавна трябваше да направи.

Да, мислеше той, сега беше тяхното време. И никой и нищо не можеше да им отнеме онова, което с право заслужаваха. Беше се амбицирал да си изгради нов живот по същия начин, както се бе посветил на спасяването на своите братя във войната, на победата в битки, които не разбираше, на изпълнението на дълга си като войник и като полицай.

Сега къщата се издигаше още по-голяма на склона и Торн присви сивите си очи към бързо движещия се отгоре черен облак. Не толкова самата буря внезапно привлече неговото внимание, а буреносният облак, изскочил сякаш от нищото, който увисна точно над къщата.

По някаква причина видът му изобщо не хареса на Торн.

Бурята се разрази точно, когато спряха пред новия си дом.