Папесата

Папесата

Дона Крос

Благодарности

За изследователската част съм особено задължена на Люси Бърджис от Корнел, Каролин Сума от Папския институт за средновековни изследвания в Торонто, Айлийн Дерайк от университета в Сиракуза, Елизабет Лукакс от Лемойн Колидж, доктор Пол Дж. Дайн, доктор Артур Хофман и господин Джон Лоурънс, както и на библиотекарите в колежите "Васар" и "Хамилтън", университета на Пенсилвания и Калифорнийския университет в Лос Анжелис. Специални благорадности на Линда Макнамара, Гейл Рицо и Гретхен Робъртс от Онондага Комюнити Колидж, които вложиха цялата си енергия да намерят множество редки книги в библиотеки както от страната, така и от чужбина. Благодаря също на Лил Киней, Лиз Лиди и Сюзън Браун - опитни изследователи, които успяха да открият обширна малко известна информация за IX век.

Много хора четоха ръкописа на различни етапи от създаването му и допринесоха с експертното си мнение. Благодарна съм на доктор Йосиф Рьош, Роджър Шалцман, Шарън Данли, Томас Макагю, Дейвид Рипър, Елън Коен, Морийн Макарти, Вирджиния Ругиеро, Джон Старкуедър и на майка ми Дороти Уулфолк. Техните предложения направиха книгата безспорно по-добра.

Бих желала също да благодаря и на агента си Джийн Нагър, която рискува да приеме един недописан ръкопис, на първата ми редакторка в "Краун" Айрини Прокъп, чийто топъл и ентусиазиран прием на книгата ме окуражи така много, и на Бети А. Прашкер, която продължи редактирането след преместването на Айрини.

С цялото си сърце благодаря на всички онези, които ме поддържаха и насърчаваха през седемте години проучвания и писане: - на дъщеря ми Емили и съпруга ми Ричард, проявили се като истински бойци от фронтовата линия; на етърва ми Дона Уилис Крос - тя вярваше в мен и в тази книга, дори когато собствената ми вяра се разколебаваше; на Мери Пътман, която се натовари с допълнителни задължения, за да ми осигури свободата да пиша; на верните Патриша Уелдър и Норма Чини, които се погрижиха да ми осигурят така необходимото ми време за работа; на Сюзън Франческони, чиято компания по време на дългите ни разходки беше решаваща, за да запазя здравия си разум; на Джоан Уулфолк, Лиза Стрик, Джеймс Макилъп и Катлийн Ейсил. Както е казал Уилям Шекспир: "Приятелите ми са моето богатство."

На първо място бих искала да благодаря на баща си Уилям Уулфолк, на когото съвсем справедливо посветих тази книга; тя никога нямаше да бъде написана без окуражаващите му напътствия.

Пролог

Беше двайсет и осмият ден на януари, лето господне 814 - най-суровата зима, помнена някога.

Хротруда, селската акушерка на Ингелхайм, с мъка си проправяше път в снега към дома на свещеника. Вятърът изфуча в дърветата и заби ледени пръсти в тялото й през дупките на парцаливите й дрехи. Горската пътека бе затрупана и на всяка крачка тя затъваше почти до колене. Снегът се напластяваше върху веждите и миглите й, трябваше непрекъснато да бърше лице, за да вижда. Ръцете и краката я боляха от студа, въпреки няколкото ката парцали върху тях.

Отпред се появи неясно черно петно. Мъртъв гарван. Дори тези жилави чистачи измираха от глад тази зима, защото клюновете им не бяха в състояние да разкъсат замръзналата мърша. Хротруда потръпна и ускори крачка.

Родилните болки на Гудрун, жената на свещеника, бяха започнали месец по-рано от очакваното. "Чудно време за раждане - помисли си горчиво Хротруда. - Само през миналия месец се появиха пет деца и нито едно не живя повече от седмица."

Внезапен порив на вятъра вдигна облак сняг, който я ослепи, и за момент Хротруда изгуби от поглед и без това трудно различимата пътека. Усети пристъп на паника. Не един селянин бе умрял, загубвайки се, докато се лута в кръг недалеч от дома си. Насили се да остане неподвижна, а виелицата фучеше около нея и скриваше всичко зад бялото си покривало. Когато вятърът утихна, едва успя да различи очертанията на пътеката и отново пое напред. Краката и ръцете вече не я боляха; бяха станали напълно безчувствени. Знаеше какво може да означава това, но не можеше да си позволи да задържи подобна мисъл, на всяка цена трябваше да запази спокойствие.

"Трябва да мисля за нещо друго, не за студа."

Представи си дома, в който бе израсла - просторно жилище на площ от около шест хектара. Беше топло и уютно, със стени от яко дърво, далеч по-добро от домовете на съседите им, които бяха построени от дъски, измазани с кал. В огнището гореше буен огън, а пушекът излизаше през една дупка в покрива. Баща й носеше скъпа одежда от видрови кожи върху блиото* от фин лен, а майка й връзваше дългата си черна коса с копринени ленти. Хротруда имаше две туники с широки ръкави и топла пелерина от най-фина вълна. Спомни си колко мека и гладка бе скъпата тъкан.

* Вид горна дреха с дълъг ръкав, носена и от двата пола - Б. пр.

Всичко това бе приключило бързо. Две сухи лета и една убийствена слана съсипаха реколтата. Навсякъде хората гладуваха, носеха се дори слухове за човекоядство в Тюрингия. Благодарение на благоразумната разпродажба на семейните ценности баща й бе успял да ги спаси за известно време от глада. Хротруда бе плакала, когато й отнеха вълнената пелерина. Тогава й се струваше, че не може да се случи нищо по-лошо от това. Беше само на осем, тепърва й предстоеше да се сблъска с ужасите и жестокостта на този свят.

Започна да си проправя път през поредната дълбока преспа, като се мъчеше да се отърси от засилващото се главозамайване. Бяха минали няколко дни, откакто бе яла за последен път. "Е, какво пък. Ако всичко мине добре, довечера ще пирувам. Ако свещеникът остане доволен, може би дори ще успея да занеса малко бекон у дома." Тази мисъл й даде нов прилив на енергия.

Най-сетне се озова на поляната. Пред себе си виждаше неясните очертания на уземницата*. Снегът тук бе по-дълбок, защото нямаше дървета, но Хротруда продължи уверено напред, като си пробиваше път със силните си бедра и ръце. Вече се чувстваше по-спокойна, че наблизо има къде да се подслони.

* Тип средновековно жилище с едно до три помещения, вкопано в земята с вход, обикновено от юг. На дървения, покрит със слама покрив, имало отвор за дима от огнището. - Б. ред.

Стигна до вратата, почука веднъж и незабавно влезе; беше прекалено студено, за да я е грижа за маниери и възпитание. Спря вътре и замига в тъмното. Единственият прозорец на жилището бе закован за зимата и само огнището и няколкото димящи лоени светилника осветяваха помещението. Не след дълго очите й привикнаха към тъмнината и различи двете момчета, седнали едно до друго край огъня.

- Детето появи ли се? - попита Хротруда.

- Още не - отвърна по-голямото.

Хротруда измърмори кратка молитва към свети Козма, покровителя на акушерките. Неведнъж й се бе случвало да се трепе напусто и да остане с празни ръце, отпращана без нито един денарий**.

** Дребна сребърна римска монета. През Средновековието се е сякла от сплав от мед и сребро. - Б. ред.

Отиде до огнището, свали замръзналите парцали от ръцете и краката си и ахна разтревожено от противния им синкаво-бял цвят. "Света Богородице, не позволявай да измръзнат." Селото нямаше да има особена полза от саката акушерка. Обущарят Елиас бе изгубил хляба си по този начин. На връщане от Майнц бе попаднал в буря и върховете на пръстите му почерняха и окапаха след една седмица. Сега клечеше измършавял и дрипав пред вратата на черквата и животът му зависеше от милосърдието на съселяните.

Клатейки мрачно глава, Хротруда започна да щипе и разтърква безчувствените пръсти на ръцете и краката си под мълчаливите погледи на момчетата. Видът им я окуражи. "Ще бъде леко раждане" - рече си тя, като се мъчеше да се разсее от мислите за горкия Елиас. - Та нали изродих тези двете без проблем." По-голямото момче вече трябваше да е почти на шест - здраво дете с буден и интелигентен поглед. Бузестото му тригодишно братче се люлееше напред-назад и унило смучеше палеца си. И двете бяха тъмнокоси като баща си, нито едно не бе наследило необикновената бяло-руса коса на майка си.

Припомни си как я зяпаха селяните, когато свещеникът я бе довел на връщане от едно от мисионерските си пътувания до Саксония. Взе я за жена и отначало това силно разбуни духовете. Едни казваха, че било незаконно и че императорът издал специален едикт, забраняващ на църковните люде да се женят. Други пък възразяваха, че не можело да има подобно нещо: на всекиго е ясно, че мъжът без жена е податлив на какви ли не изкушения. "Вижте ги монасите в Стабло - казваха те. - Позорят Църквата с разюздания си разврат и пиянство." А нямаше никакво съмнение, че свещеникът бе трезв и трудолюбив човек.

Стаята бе топла. Дебели брезови и дъбови цепеници горяха в голямата печка и пушекът се издигаше на талази към сламения покрив. Домът бе закътан и уютен. Дървените стени бяха тежки и дебели, а пролуките между тях - грижливо запълнени със слама и глина, за да не пропускат студа. Единственият прозорец бе закован с яки дъбови дъски като допълнителна предпазна мярка срещу нордостроните - мразовитите североизточни ветрове през зимата. Уземницата бе достатъчно голяма, за да се раздели на три помещения. Едното служеше за спалня на свещеника и жена му, другото бе подслон на животните през суровата зима (Хротруда чуваше тихото тътрене и потропване на копита вляво от себе си), а третото, в което се намираха в момента, се използваше за работа, хранене и спалня на децата. С изключение на епископа, чиято къща беше от камък, никой в Ингелхайм нямаше по-хубав дом.

Крайниците й се съживиха и започнаха да пулсират. Хротруда разгледа пръстите си. Бяха груби и сухи, но синкавият цвят бе изчезнал и се бе сменил със здравословна червенина. Въздъхна с облекчение и реши да направи дар на свети Козма в знак на благодарност. Остана още няколко минути край огъня, като се наслаждаваше на топлината. После кимна, потупа окуражително момчетата и забърза към помещението, в което се намираше родилката.

Гудрун лежеше на леглото от торф, покрито със свежа слама. Свещеникът, тъмнокос мъж с гъсти рунтави вежди, които му придаваха суров вид, седеше отстрани. Кимна на Хротруда и отново насочи вниманието си към голямата книга с дървена подвързия в скута си. Хротруда я бе виждала и при предишните си посещения тук, но въпреки това книгата продължаваше да я изпълва със страхопочитание. Тя бе копие на светата Библия - единствената книга, която бе виждала през живота си. Както всички селяни, Хротруда не можеше нито да чете, нито да пише. Знаеше обаче, че книгата е истинско съкровище и струваше повече златни солиди, отколкото изкарваше цялото село за една година. Свещеникът я бе донесъл със себе си от родната си Англия, където книгите не бяха толкова редки, колкото в земята на франките.

Хротруда веднага разбра, че Гудрун не е добре. Дишаше плитко, пулсът й бе ускорен, а цялото й тяло бе подпухнало и отекло. Акушерката разпозна белезите. Нямаше време за губене. Бръкна в торбата си и извади шепа гълъбови курешки, които бе събирала грижливо през есента. Върна се при огнището, хвърли ги в огъня и се загледа с одобрение в черния дим, който щеше да прогони злите духове.

Трябваше да облекчи болката, за да може Гудрун да се успокои и да роди детето. За целта щеше да използва буника*. Извади дребните жълти цветчета с пурпурни жилки, постави ги в глинения хаван и сръчно ги стри на прах, като сбърчи нос от парливата миризма. После сипа праха в чаша силно червено вино и го даде на Гудрун да пие.

* Буника (блян, попадийка, бленика) - билка с противоспастично и успокояващо действие. - Б. ред.

- Какво се опитваш да й дадеш? - внезапно попита свещеникът.

Хротруда се стресна, почти беше забравила, че е там.

- Слаба е от напъването. Това ще успокои болката й и ще помогне за излизането на детето.

Свещеникът се намръщи. Взе чашата от ръцете на Хротруда, отиде в другото помещение и изсипа съдържанието й в огъня. Разнесе се кратко съскане.

- Жено, ти богохулстваш.

Хротруда беше втрещена. Нужни й бяха седмици упорито търсене, за да събере това малко количество от скъпоценната билка. Обърна се към свещеника, готова да отприщи гнева си, но се спря под изгарящия блясък на суровите му очи.

- Писано е: "С болки ще раждаш деца." - рече той и потупа книгата, за да подчертае думите си. - Този цяр е от Сатаната!

Хротруда се изпълни с възмущение. Нямаше нищо нехристиянско в нейните церове. Нима не повтаряше девет пъти "Отче наш" всеки път, когато откъсваше поредния стрък? Даже свещеникът не възразяваше, когато му даваше буника, за да успокои зъбобола му. Нямаше обаче да спори с него. Той бе влиятелен човек. Достатъчна бе само една дума за "нечистите" й дела, и с нея щеше да бъде свършено.

Гудрун изстена от поредния пристъп на болка. Добре тогава - помисли си Хротруда. - Щом свещеникът не позволява да използва буниката, щеше да се наложи да действа по друг начин. Отиде до торбата си и извади дълго парче плат, изрязано според дължината на тялото Христово. Чевръстите й ръце стегнаха тъканта около корема на Гудрун. Тя изстена, когато акушерката я премести. Движението й причиняваше болка, но нищо не можеше да се направи. Хротруда извади от торбата си малък пакет, увит грижливо в парче коприна. Вътре се намираше едно от съкровищата й - колянна става на заек, убит на Рождество Христово. Беше го измолила от един от ловците на императора миналата зима. Много внимателно остърга три тънки парченца и ги пъхна в устата на Гудрун.

- Сдъвчи ги бавно - заръча й тя и родилката немощно кимна. Хротруда седна край нея и зачака. С крайчеца на окото си следеше свещеника, който така се беше намръщил, съсредоточен в книгата си, че веждите му почти се събираха над носа му.

Гудрун изстена отново и се загърчи от болка, но той не вдигна поглед. "Студен тип - помисли си Хротруда. - Но все пак трябва да има някакъв огън в слабините, иначе нямаше да я направи своя жена."

Колко време бе минало, откакто свещеникът бе довел саксонката в дома си? Десет зими или може би бяха единайсет? Гудрун не беше млада по стандартите на франките - може би на двайсет и шест или двайсет и седем, но въпреки това бе прекрасна, с дълга златистобяла коса и сини очи на чуждоземка. Беше изгубила цялото си семейство в клането във Верден. Хиляди саксонци бяха загинали в онзи ден, вместо да приемат истината на Господа наш Исус Христос. "Луди варвари - помисли си Хротруда. - На мен не би ми се случило подобно нещо." Щеше да се закълне в каквото й кажат. Би го направила и сега, ако варварите отново пометат земята на франките. Би се заклела и в най-странния и ужасен бог. Това не променяше нищо. Кой можеше да познае какво става в сърцето на човек? Умната жена предпочита да си мълчи.

Светлината затрептя, огънят бе започнал да отслабва. Хротруда отиде до купчината дърва в ъгъла, избра две хубави брезови цепеници и ги пъхна в печката. Загледа се как се натъкмяват със съскане сред въглените и огнените езици запълзяват отгоре им. После се обърна да провери Гудрун.

Беше минал половин час, откакто бе глътнала заешката кост, но състоянието й си оставаше все същото. Дори това силно лекарство не даваше резултат, контракциите оставаха неравномерни и безрезултатни и Гудрун отслабваше все повече.

Хротруда въздъхна уморено. Явно щеше да се наложи да прибягва към по-сериозни мерки.

Свещеникът създаде проблем, когато Хротруда му съобщи, че се нуждае от помощ за израждането.

- Да извикат някоя жена от селото - заповеднически нареди той.

- Господине, това е невъзможно. Кого да пратя? - изразително вдигна длани Хротруда. - Аз не мога да ида, защото жена ти се нуждае от мен. Голямото ти момче също не може да отиде, макар и да изглежда обещаващ момък може да се изгуби в такова време. Аз самата едва не се заблудих.

Свещеникът я изгледа сурово изпод тъмните си вежди.

- Добре тогава - рече той. - Аз ще отида.

Докато ставаше от стола си, Хротруда поклати нетърпеливо глава.

- Няма полза. Докато се върнеш, ще бъде прекалено късно. Нужна ми е твоята помощ, и то колкото се може по-скоро, ако искаш жена ти и детето да оживеят.

- Моята помощ? Да не си се побъркала, жено? Това... - той махна с отвращение към леглото - е женска работа, при това нечиста. Не желая да имам нищо общо с нея.

- Тогава жена ти ще умре.

- Това е в Божиите ръце, не в моите.

Хротруда сви рамене.

- За мен е все едно. Но на теб няма да ти е лесно да отглеждаш две деца без майка им.

Свещеникът спря поглед върху нея.

- Защо да ти вярвам? Преди това раждаше без проблем. Укрепил съм я с молитвите си. Не можеш да знаеш дали ще умре.

Това вече бе прекалено. Свещеник или не, Хротруда не можеше да позволи някой да поставя под съмнение уменията й на акушерка.

- Ти си този, който нищо не знае - рязко рече тя. - Дори не си я погледнал. Иди я виж и после ми разправяй, че не умира.

Свещеникът отиде до леглото и погледна към жена си. Влажната й коса бе залепнала за челото, кожата й бе станала жълтеникаво-бяла, обрамчените й с черни кръгове очи бяха хлътнали дълбоко в орбитите. Ако не беше бавното, несигурно дишане, изглеждаше като мъртва.

- Е? - подкани го Хротруда.

Свещеникът се извърна към нея.

- За Бога, жено! Защо не доведе някого със себе си?

- Както сам каза, господине, жена ти е раждала и преди без абсолютно никакъв проблем. Нямаше причина да очакваме неприятности и сега. Пък и кой би се съгласил да дойде в такова време?

Свещеникът се премести до печката и възбудено закрачи напред-назад. Накрая спря.

- Какво трябва да правя?

Хротруда се усмихна широко.

- О, не е много, господине, не е много - рече тя и го поведе обратно към леглото. - Като за начало помогни ми да я изправя.

Застанаха от двете страни на Гудрун, хванаха я под мишниците и я повдигнаха. Отпуснатото й тяло тежеше, едвам успяха с общи усилия да я вдигнат на крака, но тя залитна към съпруга си. Свещеникът се оказа по-силен, отколкото бе предполагала Хротруда. Това беше добре, тъй като щеше да й е необходима цялата му сила за онова, което предстоеше.

- Трябва да наместим бебето. Щом ти кажа, вдигни я колкото можеш по-високо. И я разтърси силно.

Свещеникът кимна, стиснал здраво устни. Гудрун висеше като труп помежду им с клюмнала напред глава.

- Вдигай! - извика Хротруда. Вдигнаха родилката и я разтърсиха нагоре-надолу. Гудрун изкрещя и се помъчи да се освободи. Болката и страхът й придадоха неочаквана сила, двамата едва успяха да я удържат. "Само да ме бе оставил да й дам от буниката - съжали Хротруда. - Вече щеше да е почти в несвяст."

Спуснаха я бързо, но тя продължи да се бори и крещи. Хротруда изкомандва отново и двамата пак я вдигнаха, разтърсиха я и после я положиха на леглото. Гудрун остана да лежи в полусъзнание, като мърмореше нещо на родния си варварски език. "Добре - помисли си Хротруда. - Ако действам бързо, всичко ще е свършило, преди да дойде на себе си."

Бръкна между краката й и опипа отвора към утробата. Беше стегнат и подут от дългите часове безполезно напъване. Заби в неотстъпчивата плът нокътя на десния си показалец, оставен дълъг специално за тази цел. Гудрун изстена и напълно се отпусна. Хротруда усети по дланта си топла кръв, която потече надолу по ръката й и закапа по леглото. Накрая почувства как отворът се разширява. С ликуващ вик акушерката бръкна и хвана бебето за главата, като много внимателно я натисна надолу.

- Хвани я под мишниците и дърпай - заръча тя на свещеника. Лицето му бе побеляло като платно, но въпреки това той се подчини и Хротруда усети как натискът се усилва. След няколко минути бебето започна да се движи надолу по утробата. Продължаваше да дърпа бавно, като внимаваше да не нарани меките кости на главичката и вратлето. Най-сетне се появи темето, покрито с гъста, мека коса. Хротруда освободи внимателно главата, после обърна телцето, за да извади първо дясното, а после и лявото рамо. След едно последно здраво дърпане бебето се плъзна в очакващите й ръце.

- Момиче - обяви Хротруда. - При това силно - добави тя, кимайки доволно на енергичния рев на новороденото и здравия му розов цвят.

Обърна се и срещна неодобрителния поглед на свещеника.

- Момиче - повтори той. - Значи всички усилия са били напразни.

- Не говори така, господине - Хротруда внезапно се уплаши, че разочарованието му може да означава по-малко храна за нея. - Детето е здраво и силно. Бог е повелил да живее и да прослави името ти.

Свещеникът поклати глава.

- Тя е Божие наказание. Наказание за греховете ми. И за нейните също - той махна към лежащата неподвижно Гудрун. - Ще оживее ли?

- Да - Хротруда се надяваше, че гласът й звучи убедително. Не биваше да позволи свещеникът да си помисли, че може да се окаже двойно разочарован. Все още се надяваше тази вечер да вкуси месо. А и в края на краищата имаше голяма вероятност Гудрун да оцелее. Вярно раждането бе много тежко. След подобни изпитания много жени биваха повалени от треска и тежки болести, но Гудрун бе силна. Хротруда щеше да намаже раната й с мехлем от пелин и лисича мас. - Да, Бог е рекъл да живее - повтори уверено тя. Не бе необходимо да добавя, че надали ще може да ражда още деца.

- Е, това вече е нещо - промърмори свещеникът. Отиде до леглото и загледа съпругата си. Нежно докосна златната й коса, сега бе потъмняла от потта. За миг Хротруда си помисли, че ще я целуне. После изражението му се промени, изглеждаше суров, дори гневен.

- Per mulierem culpa successit - произнесе той. - Грехът е дошъл чрез жената.

Пусна кичура коса и отстъпи назад.

Хротруда поклати глава. "Явно е нещо от Светото писание." Свещеникът беше странен наистина, но това не бе нейна работа, слава Богу. Побърза да почисти кръвта и водите от родилката, така че да може да си тръгне, докато е все още светло.

Гудрун отвори очи и видя стоящия над нея свещеник. Наченката на усмивка замръзна на устните й, когато съзря изражението на очите му.

- Съпруже? - колебливо рече тя.

- Момиче - хладно съобщи свещеникът, без да си прави труда да скрие недоволството си.

Гудрун кимна с разбиране и се извърна към стената. Свещеникът се обърна да излезе, после спря за момент и хвърли поглед към новороденото, настанено вече на сигурно място в сламеника си.

- Йоана. Ще се нарича Йоана - обяви той и бързо напусна помещението.