Момиченцето на Адел

Момиченцето на Адел

Дороти Кумсън

ПРОЛОГ

Ако трябва да бъда откровена, не знам точно кога си дадох сметка, че с мен става нещо наистина сериозно. От дълго време се чувствах постоянно уморена, но не обръщах особено внимание на състоянието си. Казвах си, че имам нужда само от малко почивка, за да ми мине. Но така и не ми мина.

Изтощението сковаваше цялото ми тяло, независимо колко дълго спях. И все пак не успях да разгадая значението на признаците, преди Тийгън да ме помоли да отида на лекар. Моето четиригодишно момиченце ме принуди да се изправя лице в лице с факта, който самата аз не можех или по-точно не желаех да приема: че вече не съм същият човек. На Тийгън й беше дошло до гуша да съм прекалено уморена, за да си играя с нея. Омръзнало й беше да ми тече кръв от носа. Да оставам без дъх от най-малкото напрежение.

- Мамо, ако отидеш при докторката, тя ще ти помогне да оздравееш - каза ми тя един ден съвсем изневиделица. И аз го направих.

Отидох в кабинета на личната си лекарка, споделих оплакванията си и тя ми направи изследване на кръвта. После ме повика за още изследвания, за които бях чувала в здравните предавания по телевизията. В разговорите ни започнаха предпазливо да се промъкват думи, които не предвещаваха добър край. Но това не се отнасяше до мен, о, не, в никакъв случай. Просто елиминирахме възможностите. Само това.

После дойде обаждането. Трябваше незабавно да посетя лекарката. Но дори и тогава... дори и след като чух... Тя каза, че съжалява, но дори когато заговори за прогнози и различни методи на лечение, аз не повярвах. Всъщност не, не че не повярвах, аз просто не разбирах. Не виждах причината. Не можех да си обясня как се бе случило. Не проумявах защо на мен.

Минаха няколко дни, преди истината да се стовари върху ми с цялата си тежест. Лекарите ми бяха казали, че всеки миг е от значение, но аз все още не можех да повярвам. Не изглеждах толкова болна. Да, бях малко по-бледа, да, движех се по-бавно, но нямах вид на окончателно и безвъзвратно болна, затова продължавах да мисля, че има някаква грешка. Случва се постоянно: хора, които опровергават диагнозата на лекарите, хора, които откриват, че имат заболяване на жлезите, а не...

Осъзнаването дойде седмица по-късно, докато един ден отивах на работа. Както обикновено, пристигнах на гарата твърде рано, много преди влака - един от многото навици, които бях придобила напоследък. Болестта, която разяждаше тялото ми, неусетно се бе промъкнала в целия ми живот: дори обичайните делнични дейности изискваха по-голямо усилие отпреди, затова си бях изградила навици, които правеха всичко по-лесно: тръгвах за работа по-рано, за да не трябва да тичам за влака; носех си обяд в службата, за да не се налага да изминавам пътя до будката за сандвичи; съкращавах до минимум часовете на Тийгън с детегледачката, за да не се изкушавам да се отбия някъде за едно питие след работно време.

Така този ден пристигнах на гарата и седнах, за да изчакам влака. Една жена се настани до мен, извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и след като отсреща вдигнаха, каза:

- Добър ден, аз съм майката на Фелисити Халидей. Обаждам се, за да ви уведомя, че днес тя няма да дойде на училище, защото не се чувства добре.

Това беше моментът, в който целият ми свят се срина и аз избухнах в сълзи. Внезапно осъзнах с ужасяваща яснота, че аз самата никога няма да мога да осъществя подобно обаждане. Нямаше да е възможно да направя нещо толкова обикновено за всяка майка - да позвъня в училището на дъщеря си. Нямаше да мога да извърша хиляди неща и това бе едно от тях.

Поведението на хората около мен бе типично английско, тоест всички учтиво се постараха да не обръщат внимание на изблика ми и ме оставиха да хлипам, да ридая и да вия на спокойствие. Да, да вия. Истината е, че вдигнах страшен шум, докато се разпадах на хиляди, на милиони парчета.

Тогава един непознат, един ангел, се приближи до мен, седна и ме обгърна с ръка. Продължих да ридая, а той продължи да ме държи в прегръдката си. Влакът дойде и замина, после още един и още един. Но непознатият остана с мен през цялото време, докато аз плачех ли, плачех, сякаш никога нямаше да спра. Не каза нищо дори когато хубавото му сако подгизна от сълзи, а продължи да ме прегръща и когато най-сетне спрях да вия, нежно ме попита какво се е случило.

Единственото, което можах да изрека през давещите ме ридания, беше:

- Трябва да кажа на малкото си момиченце, че ще умра.

"Мамо?"

1.

Пощальонът направо подскочи, когато отворих със замах външната врата на кооперацията и го поздравих енергично. Трябва да призная, че имаше причина да бъде изненадан. Досегашните ни срещи обикновено следваха един и същи модел: той заставаше до входа и натискаше леко звънеца за моя апартамент на първия етаж, след което търпеливо чакаше да се довлека по стълбите, докато пристягах пеньоара си и се опитвах да изтрия от лицето си засъхналата през нощта слюнка. Днес обаче го чаках с нетърпение, застанала на прозореца, и въпреки че носех пеньоар - моята обичайна униформа за получаване на поща - и косата ми все още беше разрошена от съня, очите ми бяха широко отворени, а лицето - чисто и усмихнато.

- Празник, а? - попита той без капчица добро настроение.

Явно тази смяна на ролите не му допадна. Очевидно предпочиташе да бъда полузаспала, докато ми връчва пощата. Ама разбира се, сигурно моят адрес беше единственото място, където можеше да усети превъзходството си. Ауу, така не е честно. А всъщност пощальонът е наистина очарователен. Повечето пощальони са много приятни хора, не мислите ли?

Разбира се, днес всички хора по света са просто чудесни.

- Днес е рожденият ми ден - отвърнах аз с широка усмивка, която разкри току-що измитите ми зъби.

- Честит рожден ден - пожела ми той със строгия тон на пастор, който чете молитва, и ми връчи пощата за всичките четири апартамента във входа. Докато радостно поемах вързопчето, завързано с кафяв ластик, забелязах, че почти всички пликове са или червени, или виолетови, или сини. С други думи, приличаха на поздравителни картички.

- Отново на двадесет и една, а? - Пощальонът категорично отказваше да бъде заразен от моето добро настроение.

- Нищо подобно, днес навършвам тридесет и две и се гордея с това - заявих. - Всеки рожден ден сам по себе си е подарък! Днес възнамерявам да нося златни пайети и обувки с високи токчета, и да покрия цялото си деколте със златиста пудра.

Малките му кафяви очички незабавно се стрелнаха надолу към бюста ми. Въпреки че беше един от най-горещите дни в едно и бездруго горещо, влажно и дълго лято, бях облечена в пижама и широк хавлиен пеньоар, така че пощальонът нямаше как да види каквото и да било освен шията ми, и всъщност ми се стори доста смутен от откритието, че телесните части, за които говорех, бяха толкова плътно покрити. Във всеки случай незабавно отклони погледа си. Сигурно си беше напомнил, че да оглежда жените, на които доставя пощата, не е част от професионалните му задължения, особено когато въпросната дама дори не е дотам разсъблечена, че да си струва погледа.

Веднъж стигнал до това заключение, той започна да отстъпва назад.

- Приятен ден, миличка - каза. - Искам да кажа, скъпа. Искам да кажа, довиждане. - След което се отдалечи по градинската алея далеч по-бързо, отколкото би могло да се очаква от човек на неговата възраст и с неговите килограми.

Извиках "Всичко хубаво", докато затварях вратата, но пощальонът се движеше с такава скорост, че по всяка вероятност изобщо не ме чу. Отделих писмата, които не бяха за мен, но бяха проявили нахалството да пристигнат на този адрес точно днес, и ги захвърлих небрежно на пода. Те се приземиха върху други, по-стари писма, които си лежаха там като безпризорни деца и чакаха някой да се смили над тях и да ги прибере. Обикновено ми дожаляваше за писмата и ми се искаше хората, на които ги бяха изпратили, да им осигурят добър дом, но не и днес. Изобщо не помислих за тях, докато вземах по две наведнъж стъпалата към апартамента си.

В спалнята ме очакваше предварително подготвеното сутрешно пиршество: пресни кроасани с пълнеж от сьомга, три шоколадови трюфела и чаша "Моет".

Всичко днес щеше да бъде съвършено. Всичко. Бях планирала целия ден предварително. След като привършех празничната си закуска, щях да остана в леглото до обяд, да отварям картичките и да приемам по телефона благопожеланията на приятели и роднини. След това имах час при фризьора за измиване и подстригване. Смятах коренно да променя прическата си - вместо обичайната дължина до брадичката, този път исках да филира косата ми, като остави дълъг бретон. После щях да се върна у дома, за да се облека. Наистина смятах да си сложа рокля със златни пайети, която да подчертава тъмната ми кожа по възможно най-зрелищен начин. Щях да напъхам краката си в сандали с високи златни токчета и да посипя деколтето си със златиста пудра. А после няколко колежки щяха да се отбият за по едно питие, преди да излезем да танцуваме цяла нощ.

Вмъкнах се между чаршафите предпазливо, защото не исках да разсипя нито хапка от специалната закуска, и отпих голяма глътка шампанско, преди да се насоча с детинско въодушевление към честитките. Цветната купчина от разкъсани пликове около мен ставаше все по-голяма, докато издърпвах поредната картичка и усмихната четях съдържанието й.

Не я забелязах веднага. Нищо чудно: в края на краищата картичката приличаше на всички останали. И както всички останали, и нея не погледнах особено внимателно, не се опитах да отгатна чий е почеркът, не се загледах в картинката. Просто я отворих, жадна да прочета топлите думи, написани вътре. И тогава ми се стори, че сърцето ми спря да бие. Разпознах почерка, преди изобщо да съм прочела думите. После ги прочетох с лудо биещо сърце.

Скъпа Камрин, моля те, прочети писмото докрай.

Трябва да те видя. Умирам. Намирам се в болницата "Сейнт Джуд" в центъра на Лондон.

Винаги твоя, Адел

П.П. Липсваш ми.

Едва когато с гневно движение отново затворих картичката, осъзнах, че думите, изписани отпред, са "Обичам те", а не обикновените благопожелания за рожден ден.

Лъскавото късче хартия прелетя през стаята, когато го захвърлих със замах, сякаш бе изгорило пръстите ми. От бялата предна страница с простичка шарка двете неверни думи като че ли ми се присмиваха, предизвиквайки ме да забравя картичката, да се престоря, че написаното вътре не се е запечатало в паметта ми също така, както върху хартията.

Отпих глътка шампанско, но то изгори гърлото ми като оцет. Грижливо разрязаният кроасан с пълнеж от сьомга изведнъж придоби вкус на стърготини. Трюфелите бяха като лепило на езика ми.

Картичката продължаваше да се взира в мен и да ме предизвиква. Давай, забрави за мен, подсмихваше се тя. Хайде, опитай.

Отметнах завивката, станах и отидох да я вдигна. Съвсем спокойно и преднамерено я разкъсах на две, а после разкъсах парчетата на още две. След това отидох в кухнята, стоварих крака си върху педала на кошчето, за да го отворя, и запокитих парченцата върху изгнилите зеленчуци, остатъците от храна и празните опаковки вътре.

- Това е! Ето какво мисля за всичко това! И за теб! - злобно изсъсках на картичката и на жената, която я беше изпратила.

Върнах се в леглото си. Така вече беше по-добре. Много по-добре. Изпих шампанското и изядох закуската си. И всичко в моя свят отново беше наред. Дори прекрасно. Точно както трябваше да бъде на рождения ми ден. Нищо не можеше да го развали. Независимо колко усърдно някои хора се опитваха да го направят, всичко щеше да бъде съвършено. А те наистина се опитваха страшно усърдно. Страхотен номер беше това съобщение, замаскирано като картичка за рождения ми ден. Много умно наистина. Дяволски умно. Само че нямаше да свърши работа, защото нямаше да се хвана на въдицата. Този ден щеше да протече точно както го бях намислила. Тридесет и вторият ми рожден ден щеше да бъде по-невероятен, отколкото осемнадесетият, двадесет и първият и тридесетият, взети заедно. Защото, когато навършвам тридесет и две, ще нося златни пайети и шестсантиметрови токчета и ще посипя цялото си деколте със златиста пудра, точно както си бях обещала преди цяла вечност.

Вратата беше открехната и не издаде никакъв звук, когато лекичко я бутнах, за да се отвори докрай. Не почуках. Никога не чукам на врата, която е вече отворена, защото за мен това означава "Влизай спокойно, не е нужно да чукаш".

Сгушена между белите възглавници, тя се усмихна, щом ме видя.

- Знаех, че ще дойдеш - прошепна.

2.

"Долче и Габана". Дори сега, през навярно един от най-ужасните периоди от живота й, Адел носеше маркови дрехи - бяла тениска на Д&Г, която се подаваше изпод чаршафите. Да, тя открай време притежаваше повече стил, отколкото здрав разум.

Някога щях да изрека тези думи на глас, без да се замислям, защото знаех, че суховатият хумор щеше да й допадне, но не и днес. Отношенията ни бяха коренно променени. Първо, не бях я виждала от цели две години. Второ, последния път, когато я видях, тя беше заровила пръсти в русата си коса, сякаш искаше да я изтръгне из корен, по бузите й се стичаха ивици размазана спирала, а носът й течеше, докато от устата й се лееше поток объркани думи, които не исках да чуя. Стисках здраво дрехите и дамската си чанта, опитвах се да спра сълзите си и отчаяно се молех да не се строполя на пода. Нещата помежду ни никога не биха могли да бъдат пак както преди, не и след такава случка. Трето, тя беше болна.

Една медицинска сестра се суетеше около нея, така че не казахме нищо, преди тя да запише показателите на системите, да провери нивото на течността в банките и да оправи възглавниците, за да може пациентката да се облегне удобно. Сестрата имаше кръгло дружелюбно лице и огромни кафяви очи, които се усмихваха. Напомни ми за майка ми, най-вече заради начина, по който вече сплетената й коса беше прибрана отново в конска опашка. Сестрата ми се усмихна весело, сякаш бяхме дългогодишни приятелки, предупреди Адел да не говори много и ни остави насаме.

Въпреки това никоя от нас не проговори. "Здравей" щеше да бъде доста нелеп поздрав, отправен към човек, когото се бях заклела да не видя никога повече, докато съм жива, когото се бях опитвала да избягвам с всички сили.

- Сестрата прилича на майка ти - проговори Адел най-накрая, когато мълчанието, надвиснало в стаята, заплашваше да погълне дори бръмченето на машините.

Кимнах в знак на съгласие, но все още не успявах да изрека дори една дума. Независимо колко се опитвах, просто не можех да го направя. Бях се подготвила вътрешно за тази среща след толкова време, но всъщност се стъписах, защото жената срещу мен не бе тази Адел, която бях дошла да видя. Изобщо не беше Дел, както бях свикнала да я наричам.

Честно казано, не знам какво точно очаквах. Просто хванах влака и изминах разстоянието от двеста мили от Лийдс до Лондон, без наистина да се замисля за това. Със сигурност обаче не бях допускала да я заваря така. Достатъчно беше само да затворя очи, за да си представя Дел, която бях дошла да видя. Дел с водопада от меденоруси къдрици, които неизменно стигаха до раменете й, с перления блясък на гладката й бяла кожа. Най-ясно си спомнях очите й с техния сивосин оттенък, напомнящ цвета на излъскана стомана. Или може би усмивката, която озаряваше всичко наоколо. Да, трябваше само да затворя очи, и истинската Дел щеше да застане пред мен, ослепителна, съвършена и толкова реална, че можех да се пресегна и да я стисна в прегръдките си.

С отворени очи обаче видях една Дел Бренън, която бе съвсем различна. Променена до неузнаваемост.

Тази Дел, която лежеше облегната на възглавниците си, имаше обезцветена кожа, досущ покривка на сиви, бели и жълти петна. Костите на лицето й сякаш щяха да пробият кожата, толкова беше отслабнала. Под хлътналите й очи с опадали вежди се виждаха огромни черни кръгове, а около главата й беше увит тъмносин шал, сигурно за да прикрие липсата на коса. Ледена тръпка прониза тялото ми. Великолепната буйна коса на Дел вече я нямаше, унищожена от лекарствата, които трябваше да подобрят състоянието й.

Не бях си и представяла, че ще изглежда така. Невероятно крехка, като отбрулено от вятъра есенно листо - изсушена, уязвима и толкова деликатна, сякаш можеше да се разпадне на хиляди парченца само от едно докосване.

- Толкова е хубаво да те видя - каза тя. Гласът й беше тих и доста дрезгав, навярно произнасянето на думите беше не по-малко болезнено за нея, отколкото за мен да ги чувам. - Радвам се, че дойде.

- Какво му има на гласа ти? - попитах.

- От лечението е. Устата ми пресъхва и ми се струва, че езикът ми е посипан със стърготини.

- Мили Боже, помниш ли, че едно време се чувствахме точно така сутрин след здрав запой предната вечер? - възкликнах аз и веднага съжалих. Не исках да прозвучи така безгрижно, просто ми се щеше да разведря атмосферата, но бях казала погрешното нещо.

Устните на Дел, сухи и напукани, се изкривиха в усмивка.

- Човек винаги може да разчита на теб - рече. - Никой друг не събра смелост да ми каже нещо такова. Страх ги е да не ме разстроят, а може и да си мислят, че няма да издържа и ще умра на място, но винаги се осланяй на Камрин да разбие правилата на пух и прах.

- Не беше нарочно - отвърнах и се постарах да изпиша на лицето си подобаващо разкаяние. - Просто съм си такава.

- Не мисля, че би ми харесало да си по-различна - каза тя.

- Какво ти е? - попитах. Не, това също не звучеше добре, беше твърде грубо, дори безчувствено. Разбира се, част от мен все още бе жената, която в онзи отдавна отминал ден събираше вещите си и си обещаваше, че никога, никога повече няма да позволи на някого да я нарани така жестоко; останалата част обаче, по-голямата част, беше съкрушена. Бях свикнала да решавам проблемите с енергични действия, но сега стоях пред леглото на човек, който страдаше, а аз не можех да направя абсолютно нищо. Това беше причината за остротата в тона ми. Бях напълно безпомощна, а това не е нещо, с което се справям особено добре. - Искам да кажа, ти ми писа, че... От какво всъщност си болна?

- Левкемия.

- Мислех, че само децата боледуват от това - изтърсих, без да се замислям.

- Точно това казах и аз! - възкликна тя. - Когато лекарката ми съобщи диагнозата, казах буквално същото.

- Радвам се, че не съм единствената, която казва неподходящите неща в неподходящото време - промърморих, но така, че да ме чуе.

- О, да, дори когато вече съм на смъртно легло.

Толкова естествено го изрече, че изпитах желание да се пресегна, да я сграбча за костеливите рамене и да я разтърся здраво. Толкова здраво, че да си даде сметка за сериозността на положението. Как бе възможно да е толкова спокойна? Така примирена с мисълта за смъртта? Самата аз все още не можех да проумея. Та тя бе на моята възраст, редовно посещаваше фитнес залата, хранеше се здравословно, не пушеше, не пиеше повече от мен. Как бе възможно да се е събудила една сутрин, за да чуе неумолимото тиктакане на часовник, който отмерва оставащото й време? Да разбере, че ще умре много по-скоро от мен? Тази мисъл ме преследваше постоянно, след прочитането на картичката й.

- Не се притеснявай, всичко е наред. Вече се примирих - увери ме Дел, сякаш бе прочела мислите ми. - Трябваше ми известно време, но накрая успях. Знам, че ще ти е нужно малко време, за да можеш наистина да го осъзнаеш.

- О, съвсем мъничко - отвърнах саркастично.

- На мен ми се наложи да свикна бързо с тази мисъл - продължи тя, без да обръща внимание на тона ми. - Трябваше да помисля за бъдещето, защото не става въпрос само за мен. Независимо колко ми се искаше да продължа да си заравям главата в пясъка, трябваше да помисля за човека, който е най-важен за мен и който най-много се нуждае от грижи.

Тийгън. Тя говореше за дъщеря си Тийгън. Как ли детето приемаше ставащото с майка му? Щом аз не можех да се справя, какво оставаше за едно интелигентно петгодишно момиченце?

- Предполагам, че се досещаш защо поисках да те видя - каза Адел след ново дълго мълчание.

- За да ме накараш да се чувствам виновна, задето цели две години се преструвах, че не съществуваш?

- Освен това. - По сивите устни на Дел се плъзна дяволита усмивка.

- В такъв случай нямам представа.

- След като мен вече няма да ме има... - за миг Дел замлъкна и си пое дълбоко дъх, - ... искам да осиновиш Тийгън.

- Какво?

- Искам... не, трябва да осиновиш Тийгън, когато умра.

Усетих как в челото ми се врязва бръчка, а мускулите на лицето ми се сгърчват по своя воля, докато отправях към Дел поглед, в който ясно се четеше "Да не си луда?"

Тя се взираше в мен настойчиво, като че наистина очакваше да й дам отговор.

- Шегуваш се, нали?

- Имам ли вид на човек, който се шегува? - раздразнено попита тя. - Ако беше шега, щеше да има поанта и щях да се засмея. Не, Камрин, не се шегувам. Искам да осиновиш дъщеря ми, когато умра.

- Добре, Адел, щом ми задаваш сериозен въпрос, ще ти дам сериозен отговор. Не мога. Абсолютно изключено е.

- Но ти дори не помисли и минута!

- Няма какво да мисля. Знаеш, че не искам деца, казвала съм ти го хиляди пъти. Не възнамерявам да имам деца и точка по въпроса.

- Не те моля да имаш свои деца. Моля те само да вземеш моето. - Дел вдиша дълбоко и това движение сякаш изцеди докрай силите й. Лицето й стана още по-сиво. - Аз свърших трудната част - сутрешното прилошаване, напълняването, двадесет и четири часа родилни болки... Ти само трябва да се грижиш за нея. Да бъдеш нейна майка. Да я обичаш.

Само да се грижиш за нея. Само да бъдеш нейна майка. Ама не беше толкова просто. Пък и...

- Дел, ние с теб не сме си проговаряли от цели две години, а сега ме молиш да осиновя дете? Не схващаш ли кое не се вписва в картинката? Не разбираш ли защо не мога просто ей така да приема тази мисъл?

- Тийгън не е което и да е дете - отвърна тя настръхнала. От всички груби неща, които бях изрекла от пристигането си досега, това беше единственото, което наистина успя да я вбеси; в сивосините й очи блеснаха войнствени пламъчета. - Тя е твоя кръщелница. Някога я обичаше. Отказвам да повярвам, че това се е променило.

Тук нямах какво да й възразя. Бях обичала Тийгън и продължавах да я обичам.

Хвърлих поглед към фотографията, поставена на нощното й шкафче. Рамката беше проста, със стъклено покритие, а снимката показваше Тийгън и Дел в близък план. Тийгън беше обвила ръце около шията на майка си, притискайки лицето й до своето. И двете се хилеха към обектива.Тийгън представляваше миниатюрно копие на майка си, сякаш й бе одрала кожата. Освен носа. Него малката бе взела от баща си.

- Камрин, аз все още те смятам за най-добрата си приятелка - продължи Дел. - Ти си единственият човек на света, на когото мога да поверя дъщеря си. Някога Тийгън ти беше като собствено дете. Наистина съжалявам, че те натоварвам с такава отговорност, но не ми остава много време и не мога да си позволя да загубя и секунда от него. Трябва да уредя нещата сега, докато още съм в състояние. Не искам и да мисля какво ще се случи с нея, ако не я вземеш при себе си. Няма друг освен теб, никой друг, който да... - Бялото на очите й се зачерви, а гърдите й започнаха да се повдигат и спускат тежко. - Не мога дори да плача - едва прошепна тя между пристъпите. - Организмът ми не произвежда достатъчно сълзи.

Вместо да плаче, тя започна да се задавя от хълцания. Измършавялото й тяло се разтърсваше цялото при всяко кашляне.

Положих ръка върху нейната.

- Недей, моля те - прошепнах с отчаяно желание да я успокоя. - Ще си помисля, но нищо не ти обещавам. Разбираш ли?

Дел продължи да вдишва дълбоко, докато накрая се овладя.

- Ще си помислиш ли? Наистина? - попита тя, когато беше отново в състояние да говори.

- Да, ще си помисля.

- Това е единственото, за което те моля. Само да си помислиш.

- Добре. Но само това. Обещавам да си помисля, нищо повече.

- Благодаря - прошепна тя. - Благодаря ти.

Потънахме в мълчание. Беше време да си тръгвам. Дел беше казала това, заради което ме бе повикала, беше ме помолила да извърша немислимото, така че не ми оставаше друго, освен да се обърна, да си тръгна и да обмисля молбата й, както бях обещала.

- Кам - промълви тя. Начинът, по който го каза, ме накара да я погледна. Веднага разбрах какви ще бъдат следващите й думи.

- За това, което се случи тогава...

- Спри - прекъснах я аз с предупредителни нотки в гласа си.

- Така и не ми позволи да ти обясня...

- Спри! - предупредих я отново.

- Кам, моля те, чуй ме. Тогава не бях...

- КАЗАХ ДА СПРЕШ! - извиках внезапно. Изкрещях го с такава ярост, че сама се уплаших. - Не искам да мисля за това, не искам нищо да слушам и най-вече не желая да говоря за миналото. Свършено е. Престани.

Раната все още не беше заздравяла. Беше покрита с тъничка кора, но си беше там, под повърхността, жива и чувствителна, готова да прокърви и при най-леко докосване. Въпреки това не биваше да давам воля на гнева си, не и по този начин. Дел беше болна и нямаше сили да ми даде отпор.

- Просто спри - повторих, вече по-тихо. - Моля те.

Дел се подчини и отклони поглед, спирайки го върху снимката на нощното шкафче. Долових тъгата в очите й, въпреки че устните й бяха извити в слаба усмивка. Тийгън беше всичко за Адел. Всичко. Не мисля, че някога съм разбирала напълно тази нейна всеотдайност. Тийгън беше важна за мен, но за Адел беше причината да съществува. Всичко, което Дел правеше, всичко, което мислеше, всичко, което казваше, беше заради Тийгън. Нищо и никой не беше по-важен от детето на Адел. Мисълта, че ще остави Тийгън сама, навярно беше непоносима за нея. Как да обясниш на едно дете, че скоро ще го напуснеш завинаги? Как да кажеш на детето си, че умираш?

- Къде е тя? - попитах, надявайки се да намаля както напрежението в стаята, така и вината в сърцето си.

За миг Адел затвори очи, сякаш изпитваше болка, преди да хвърли, много тихо, следващата новина в лицето ми.

- При баща ми и съпругата му.

Стори ми се, че сърцето ми спира да бие. Толкова лошо ли беше положението? Сигурно, щом бе оставила Тийгън при онези двамата.

- И как вървят нещата? - попитах тактично, вместо да изкрещя в лицето й: "Да не си се побъркала?"

- Ужасно - отговори Адел. Бялото на очите й отново почервеня и знаех, че щеше да заплаче, стига да можеше. -Те не ми дават да я виждам. Откакто съм тук, са я довели само веднъж. Само веднъж за четири седмици. Казват, че е много далече, така че я водят само когато им е удобно. Чуваме се по телефона, но не е същото. Ужасно ми липсва. Става все по-потисната, познавам по гласа й. Все повече и повече се затваря в себе си. Не може да разбере защо не можем да бъдем заедно точно когато имам най-голяма нужда от нея. Баща ми и жена му не я искат и тя го усеща. Кам, искам да бъда с дъщеря си. Не ми остава много време и искам да го прекарам с нея.

Сиво-сините й очи се спряха върху мен настойчиво, сякаш ме молеха да й помогна да осъществи желанието си.

- Просто искам да я видя. Нали разбираш, преди да...

"Не, не разбирам. Все още съм на вълна "осъзнаване", забрави ли? Не съм стигнала до разбирането, Дел" - отговорих наум.

- Няма ли някой друг, с когото бе могла да остане? - попитах на глас. Знаех, разбира се, че Дел няма други роднини, но сигурно имаше други приятели? Който и да било друг освен баща й и мащехата й.

- Не. Когато научих, че съм сериозно болна, ти писах и попитах дали можеш да се грижиш за Тийгън за известно време, но ти така и не ми отговори.

- Всъщност не прочетох писмото - отговорих честно. Въпреки това обаче още го пазех. Бях й прекалено ядосана, за да го прочета, но нямах смелост го изхвърля. То все още се намираше на дъното на чекмеджето с бельото ми, при всички други писма, които бях получила от нея. Те си стояха там, все по-стари и по-прашни, неотворени и неполучили отговор.