ПЕСЕН

Дай ми падаща звезда,

син сдобий от мандрагора,

времето стегни в юзда

и кажи кой чул е хора

на русалките по мрак,

сцепил дяволския крак,

и кой

порой

ще вдъхне на ума покой.

Ако сетива по-фини

ти поднасят странни гледки,

скитай трийсет години

и прокъсай сто подметки.

Върнеш ли се, разкажи ми

за света необозрим и

де има

любима

дивна и непогрешима.

Носиш ли ми вест такава,

с радост тъпкал си земята,

но дали си заслужава,

даже тя да е жената

от съседното градче –

днес ще ми се обрече,

но знам и

без драми –

утре с двама ще ме мами.

Джон Дън (1572–1631)

ВЪВЕДЕНИЕ

Като малък обожавах вълшебните приказки. И сега ги обичам по същия начин. Не знам какъв ще бъда, когато остарея, но въпреки това уверено предвиждам, че и тогава ще обичам вълшебни приказки.

Преди двайсет години се оказах на едно тържество в Тъксон, Аризона. Стоях навън и разговарях с прекрасната писателка Джейн Йолън и не по-малко прекрасната редакторка Тереза Нилсън Хейдън. Радвах се, че съм си облякъл червеното кожено яке, макар през деня това да ми изглеждаше глупаво. Нощем обаче в пустинята става много студено! И тогава видях падащата звезда. Не беше обичайният моментен проблясък в нощното небе. Беше като искрящ диамант, поставен върху черно кадифе. Спусна се тържествено бавно.

Помислих си: „Падна ей там! Мога да отида и да я взема!“. Питах се дали ще е парче метеоритна скала, или горящ диамант, или дори нещо още по-невероятно. Така се роди „Звезден прах“.

Градчето Стената съществуваше в главата ми от доста време, а падащата звезда изглеждаше добра причина да накарам някого да прекоси тази стена. Споделих с Чарлс Вес идеята си за история и две години по-късно купих химикалка и кожена тетрадка, изтегнах се на дивана в странната къща-мост на моя приятел Тори, построена над канал в Лондон, и започнах да пиша. В главата си пишех за 1922 година. Нямаше жанр. Пишех за възрастни, приказка за онези, които биха я оценили. Щях да я разкажа като разказвачите от едно време.

Книгата бе публикувана с богати илюстрации от „Ди Си Комикс“. На всяка страница имаше картина от Чарлс Вес. После бе публикувана от „Авон Букс“. А след това във всякакви формати от различни издателства.

Направиха филм по нея, който се хареса, а това ме зарадва много.

Петнайсет години след първото издание се появи ново, с твърди корици. Попитах редакторката ми Дженифър Брел дали може да я издаде като популярна книга от 1922 година. Тя каза, че няма проблем, и аз ѝ бях много благодарен за това. И така с благословията на „Ди Си Комикс“ Чарлс Вес се завърна да я илюстрира, което ме очарова.

Няма нищо повече, което да желая от тази книга, освен може би някой ден да напиша още една приказка за Тристан Торн или най-после да изпратя бедната Джени Кертън обратно към град Стената такава, каквато е сега. Търсеща любов и забрава.

Нийл Геймън

Първа глава,

в която разбираме за градчето

Стената и за онова любопитно

събитие, случващо се на всеки

девет години

Имало едно време един момък, който мечтаел да осъществи Копнежа на Сърцето си.

Това, трябва да признаем, не е нещо неочаквано. В крайна сметка всяка приказка за някой момък може да започне по сходен начин. В този обаче имало нещо особено. Много от нещата, които му се случили, били твърде необичайни, макар той нивга да не разбрал цялата истина за тях.

Нашата приказка започва, както много други, в Стената.

Градчето Стената, което мнозина от вас биха нарекли по-скоро село, се издига днес на същото място, на което се е издигало и през предишните шест столетия, на висок гранитен склон насред неголям лес. Къщите в Стената са квадратни и стари, съградени от сив камък, с тъмносиви покриви и високи комини. Те използват всяко свободно кътче и почти се опират една в друга, построени нагъсто, само с някое самотно храстче или дръвче, растящо между тях.

От Стената излиза само един път – криволичеща пътека, опасана с дребни камъни и скали, която се спуска към гората. Ако я последвате достатъчно далече на юг, тъй че да излезете от леса, пътеката се превръща в истински асфалтов път, а ако продължите още по-нататък, пътят става магистрала, задръстена с коли и камиони по всяко време на денонощието. Накрая този път би ви отвел до Лондон, ала Лондон е на цяла нощ път от Стената.

Обитателите на Стената са мълчаливи хора, които се разделят на две породи: местните, сиви, високи и здрави като гранитния къс, върху който е построено градчето им, и пришълци, направили Стената дом за себе си и потомците си.

Под Стената на запад има гора, а на юг едно привидно спокойно езеро, в което се вливат потоците, извиращи от могилите на север от Стената. Отвъд тия могили има поля, а по тях пасат овце. На изток има още гори. Точно до източния край на Стената се издига и високата сива каменна стена, дала името на градчето. Тази стена е древна и е построена от груби квадратни късове гранит. Тя излиза от гората и после пак изчезва в нея.

На стената има само един процеп, отвор с широчина около два метра. Той се намира на север от градчето. През този процеп се вижда голяма зелена ливада, отвъд нея поток, а отвъд потока дървета. От време на време се забелязват и фигури сред дърветата в далечината. Огромни и странни фигури или пък малки сияйни същества, които проблясват и изчезват. Макар ливадата да е съвършена, никой от обитателите на градчето не пасе животните си от другата страна на стената. Не я ползват и за посеви.

Вместо това от столетия или може би дори хилядолетия жителите на Стената поставят стража от двете страни на процепа и правят всичко, което е по силите им, за да забравят за ливадата.

Дори в наши дни там стоят по двама жители на града, които, сменяйки се на всеки осем часа, пазят ден и нощ. Стоят откъм страната на градчето и носят здрави тояги.

Основната им задача е да пречат на децата да минават през процепа към ливадата или, пази боже, отвъд нея. Понякога се случва да спират някой самотен скитник или любопитен гост на града, убеждавайки го, че няма какво да търси отвъд процепа.

Децата разубеждават само като им покажат тоягата. Що се отнася до скитниците и посетителите, за тях използват въображението си. Тоягите пазят само за крайни случаи, когато разказите им за току-що засадена трева или побеснял бик, обикалящ ливадата, се окажат недостатъчни.

Твърде рядко някой идва до стената, знаейки какво има отвъд нея. Тези хора биват пускани само понякога. В погледа на преминаващите отвъд има нещо, което не може да се обърка. През целия двайсети век няма случай някой да е минал, без да бъде забелязан, и това кара местните да се гордеят страшно много.

Стражата се отпуска само веднъж на всеки девет години, на първи май, когато на ливадата се вдига панаир.

Събитията в нашия разказ се случиха преди много години. Кралица Виктория вече седеше на трона си в Англия, но още не бе станала „черната вдовица от Уиндзор“. Бузите ѝ бяха румени, а стъпката жива. Лорд Мелбърн често имаше поводи да хока младата владетелка за лекомислените ѝ постъпки. Още не се беше омъжила, макар вече да бе лудо влюбена.

Господин Чарлс Дикенс тепърва публикуваше своя роман „Оливър Туист“. Господин Дрейпър бе направил първата снимка на Луната, замразявайки бледия ѝ лик на хартия. Господин Морз бе обявил нов начин за предаване на съобщения по металните жици.

Ако споменете за магията и вълшебствата пред някого от тях, те биха ви се усмихнали снизходително освен може би господин Дикенс, който по онуй време все още беше млад и голобрад. Той щеше да ви погледне замечтано.

Онази пролет много хора идваха на Британските острови – сами или по двойки, пристигаха в Дувър, в Лондон или в Ливърпул, мъже и жени с кожа бяла като хартия или тъмна като вулканична скала, или с цвета на канела, разговарящи на различни езици. Идваха през април и пътуваха с коне, с парен влак, с фургони или с каруци. Мнозина дори идваха пеш.

По това време Дънкан Торн беше само на осемнайсет, ала въпреки възрастта си изобщо не бе романтичен.

Той имаше кафява коса, кафяви очи и кафяви лунички. Беше среден на ръст и говореше мудно. За сметка на това се усмихваше лесно и имаше голяма мечта. Мечтаеше си да напусне Стената с неговия опасен чар, за да замине за Лондон, Единбург, Дъблин или някой друг голям град, в който нищо не зависи от посоката, от която духа вятърът. Той работеше в стопанството на баща си и притежаваше само една малка колибка в полето, която бе получил от родителите си.

Посетителите заприиждаха в Стената през април за Панаира, а Дънстън много им се дразнеше. „Седмата сврака“, странноприемницата на господин Бромиос, обикновено бе съвсем празна, но сега всичките ѝ стаи бяха запазени още отпреди седмица и гостите започваха да се настаняват във ферми и частни домове, като плащаха за това със странни монети, с билки и подправки, а някои даже със скъпоценни камъни.

Колкото повече приближаваше денят на Панаира, толкова повече се покачваха и очакванията на хората. Те се будеха по-рано, брояха дните до събитието, дори минутите. Стражите на отвора в стената бяха притеснени и изнервени. Фигури и сенки се придвижваха сред дърветата в края на долчинката.

В „Седмата сврака“ Бриджит Комфрей, която работеше там и бе смятана от мнозина за най-красивата мома, живяла някога в градчето, предизвикваше напрежение между Томи Форестър, с когото се бе разделила предишната година, и един огромен мъжага с тъмни очи и малка шумна маймунка. Мъжът не говореше добре английски, но се усмихваше изразително всеки път, когато Бриджит минеше наблизо. В кръчмата редовните посетители се държаха настрана от пришълците и си казваха:

– Само веднъж на девет години е.

– Казват, че в стари времена било ежегодно събитие на Еньовден.

– Питайте господин Бромиос. Той ще знае.

Господин Бромиос беше висок, с маслинена кожа, леко къдрава черна коса и зелени очи. Когато момичетата в градчето ставаха жени, заглеждаха господин Бромиос, ала той не им обръщаше внимание. Мълвеше се, че дошъл в градчето преди много години като посетител, ала останал в него, като спечелил местните на своя страна с хубавото вино, което правеше.

Шумен спор се разрази в кръчмата между Томи Форестър и тъмноокия, който се наричаше Алум Бей.

– Спрете ги! Спрете ги, за бога! – извика Бриджит. – Ще се бият за мен!

И тя красиво отметна глава така, че светлината на маслените лампи да заиграе по съвършените ѝ къдрици.

Никой не понечи да спре мъжете, дори няколко души, местни и пришълци, излязоха с тях да погледат.

Томи Форестър си свали ризата и вдигна юмруци. Странникът се изсмя, плю в тревата, после сграбчи дясната ръка на Томи и го тръшна на земята. Томи се изправи мъчително на крака и се втурна към странника. Успя да го фрасне по бузата преди отново да заоре с лице в калта, без да може да си поеме дъх. Алум Бей седна върху него, изсмя се и изрече нещо на арабски.

Така, бързо и лесно, битката приключи. Алум Бей пусна Томи Форестър, отиде при Бриджит Комфрей, поклони ѝ се, а след това ѝ се усмихна с белите си зъби.

Бриджит го подмина като пътен знак и отиде при Томи.

– Какво ти направи той, миличък? – попита тя, избърса калта от лицето му с престилката си и го обсипа с нежни слова. Алум Бей се прибра със зрителите обратно в кръчмата и щедро поръча бутилка „Шабли“ на господин Бромиос, за да почерпи Томи. Не беше много ясно кой е спечелил и кой е изгубил.

Онази вечер Дънстън Торн не бе в „Седмата сврака“. Като практично момче, последните шест месеца той ухажваше Дейзи Хемпсток, която бе също тъй практична девойка.

През хубавите вечери те се разхождаха около градчето и обсъждаха как трябва да се редуват посевите, какво е времето и други такива практични въпроси. По време на тези разходки, на които винаги бяха придружавани от майката или по-малката сестра на Дейзи (те вървяха на приличните шест крачки зад тях), от време на време любовно се поглеждаха.

Пред вратата на Хемпсток Дънстън правеше пауза, покланяше се и пожелаваше до скоро виждане. А Дейзи Хемпсток влизаше вкъщи, сваляше бонето си и казваше:

– Тъй ми се иска господин Торн най-после да ми направи предложение, сигурна съм, че татко не би се възпротивил.

– И аз тъй мисля – отговори майката на Дейзи тази вечер, свали собственото си боне и ръкавици и отведе дъщерите си в стаята за гости, където беше настанен много висок джентълмен с много дълга черна брада. Дейзи, майка ѝ и сестра ѝ направиха реверанс на джентълмена (който говореше много слаб английски и бе пристигнал преди няколко дни). Наемателят на свой ред стана и се поклони, а подир това се зае да подрежда и да чисти някакви дървени предмети.

Този април бе доста мразовит, а времето бе променливо, както е обичайно за английската пролет.

Посетителите идваха по тесния път през гората от юг, изпълваха свободните помещения, наемаха дори празни хамбари и обори. Някои от тях вдигаха пъстри шатри, други пристигаха със собствени фургони, теглени от огромни сиви коне или малки рунтави понита.

Под дърветата в гората имаше килим от зюмбюли.

Сутринта на 29 април Дънстън Торн бе на пост до процепа в стената с Томи Форестър. Стояха от двете му страни и чакаха.

Дънстън много пъти бе заставал на пост и преди, ала до този момент задачата му се изразяваше в това просто да си стои или най-много да пъди деца.

Днес се чувстваше важен: държеше дървена сопа и когато някой странник, новодошъл в градчето, приближаваше до пролуката, Дънстън и Томи казваха:

– Утре, утре! Днес не пускаме никого, уважаеми господа.

Странниците отстъпваха леко и гледаха през процепа към обикновената на вид ливада отвъд, към с нищо неотличаващите се дървета, които се издигаха тук и там сред нея, и към скучната гора отвъд тях. Някои опитваха да заговорят Дънстън или Томи, ала момците бяха горди със задачата си и отказваха разговори, задоволявайки се само да вдигат глави, да свиват устни и да изглеждат важни.

По обед Дейзи Хемпсток им донесе малко гърне с овчарски пай и за двамата, а Бриджит Комфрей – манерка с ароматно пиво.

А привечер други двама млади здравеняци от градчето дойдоха, за да ги сменят на поста. Всеки носеше фенер, а Томи и Дънстън слязоха надолу до кръчмата, където господин Бромиос ги почерпи с по халба от най-хубавата си бира, която, трябва да признаем, наистина беше страхотна. Това като награда, задето съвестно са изпълнили дълга си. В кръчмата имаше много народ, който оживено разговаряше. Хората, изглежда, бяха дошли от всички краища на света или поне така се струваше на Дънстън, който нямаше представа за разстоянията отвъд горите, обграждащи Стената, тъй че възприемаше с еднакво страхопочитание и високия джентълмен с черна шапка, дошъл от Лондон, и още по-високия черен като абанос господин, които вечеряха на една маса.

Дънстън знаеше, че е грубо да зяпа и че като жител на Стената има всичкото право да чувства превъзходство над „пришълците“. Но можеше да подуши непознатите аромати във въздуха, да чуе мъжете и жените, разговарящи един с друг на стотина езика, и ги зяпаше най-безсрамно.

Човекът с черната копринена шапка забеляза как Дънстън го гледа и го повика с пръст при себе си.

– Обичате ли сладък пудинг? – попита рязко той, вместо да се представи. – Извикаха моя приятел Мутанаби и не мога да изям целия този пудинг.

Дънстън кимна. От чинията сладкият пудинг примамливо изпускаше пара.

– Чудесно тогава – каза новият му приятел. – Хапвайте.

Той подаде на Дънстън чиста порцеланова купа и лъжица. Дънстън нямаше нужда от повече подканяния и започна да опустошава пудинга.

– Сега, млади момко – каза високият джентълмен с черната копринена шапка, след като купите и чинията с пудинг бяха опразнени, – изглежда, че в кръчмата няма свободни стаи, освен това всяка друга стая в градчето е вече заета.

– Тъй ли? – попита Дънстън, без да се изненадва.

– Тъй, я – отвърна джентълменът с шапката. – Питам се, знаете ли дали някъде има къща със свободна стая?

– Вече всички стаи са заети – сви рамене Дънстън. – Помня, че като деветгодишен мама и татко ме пратиха да спя на гредите в обора цяла седмица и дадоха стаята ми на една дама от Ориента, която беше дошла със семейството и слугите си. Тя ми даде хвърчило за благодарност и аз го пусках да лети над ливадите, докато връвта не се скъса и то не отлетя в небето.

– И къде живеете сега? – попита джентълменът с шапката.

– Имам колибка в края на бащините ми земи – отвърна Дънстън. – Беше на овчаря ни, докато той не почина преди две години. Родителите ми я завещаха на мен.

– Заведете ме там – рече джентълменът с шапката.

На Дънстън не му и хрумна да откаже.