Подходящ ден за умиране

Саймън Кърник

Подходящ ден за умиране

С предговор от Лий Чайлд

На мама и татко

Предговор от Лий Чайлд

Какво става с английската криминална литература?

Този често задаван въпрос е особено уместен сега, в началото на 2006-а година, когато времето на третото поколение писатели в нашия жанр неминуемо отминава. Преди сто години Артър Конан Дойл и неговият знаменит герой Шерлок Холмс стават лицето на първото поколение писатели-криминалисти. Сред второто поколение - в пълен разцвет преди седемдесет години - най-ярко изпъкват имената на Агата Кристи и Дороти Сейърс. Тридесетина години по-късно щафетата поема третото поколение писатели-криминалисти, чиито най-известни представители са Рут Рендъл и Ф.Д.Джеймс. През изминалото столетие почти всичко написано в жанра е до голяма степен подражание на един или друг от тези петима автори. Детективите са все някакви особени персонажи - или аматьори, или твърде умни професионалисти, или аристократи, или нещо повече от обикновени полицаи, или ексцентрици, или... Всички помним тези образи. Страхотни герои в прекрасни книги. Но какво ни чака след тези "велики дами"?

С други думи, какво става с английската криминална литература?

Това, което и с цяла Англия. Три фактора стават все по-значими: първо, животът на нацията се концентрира все повече в големите градове, най-вече Лондон; второ, тя става все по-многообразна в културно отношение; и трето, все по-малко зависима от класовата принадлежност.

Лондон днес е една огромна етническа мозайка, пъстра и многообразна като тази в Ню Йорк. Факт, който вече дори не се коментира. Приема се за даденост.

Жителите на Лондон са все повече хора от средната класа, което според традиционната английска терминология ще рече "без никаква класа". Потеклото и начинът на говорене вече нямат почти никакво значение в този град. Когато откривах своята първа банкова сметка - твърде отдавна, за да си спомням с умиление това време - почти сто процента беше сигурно, че банковият служител ще е бял човек от традиционно английско семейство, получил образованието си в отбран кръг училища. Днес почти сто процента можем да сме сигурни, че дамата на гишето няма да е нито едно от тези неща.

Четвъртото поколение писатели криминалсти израснаха с тези промени. И ги приеха. За техните предшественици класовата принадлежност винаги е била от значение. Те взимаха традиционни полукомични стереотипни образи, изваждаха ги от тяхната естествена среда и ги превръщаха в герои за забавление на читателите. Лорд Питър Уимзи* например потушава улични размирици само с авторитетността на своето произношение. И не е ли прекрасно, че този герой приема за зет един инспектор от Скотланд Ярд, произхождащ от средната класа! Макар и по-слабо, но все още отчетливо, в творбите на писателите от третото поколение продължават да се забелязват подобни отношения.

* Герой от романите на Дороти Сейърс - Б. пр.

За писателите от четвъртото поколение това вече е минало. За тях темата "класова принадлежност" отдавна не е фокус на внимание.

Техните предшественици също използват цветнокожи герои в романите си, но главно за колорит, най-често в ролята на престъпници или продажни персонажи. Докато при писателите-криминалисти от четвъртото поколение етническото многообразие се появява естествено, като в телефонния указател на Лондон.

Друга отличителна черта е, че техните предшественици обикновено идеализират Лондон: представят Скотланд Ярд като център на професионализъм и съвършенство в сравнение с невежеството и некадърността на провинциалната полиция. "Повикаха Скотланд Ярд" е най-голямата услуга, на която може да се надява едно провинциално престъпление. Те избират лондонските адреси на своите герои по престижност: Пикадили или Белгрейвия, или пък Блумсбъри, ако авторът е искал да придаде малко бохемски привкус.

Докато за писателите от четвъртото поколение Лондон не е просто лъскава фасада, а място, където тече реалният живот: в предградията, до околовръстен път М25, близо до летище "Хийтроу", в мръсните квартали, за които светът не е и чувал, а би трябвало.

Писателите от четвъртото поколение направиха крачка напред. И ние трябва да продължим с тях. Или поне със Саймън Кърник, защото няма да се учудя, ако той се окаже най-добрият сред тях. Чел съм всичките му книги, като почитател. Имат страхотни сюжети, невероятни герои, издържан диалог, супер екшън и зрелищен драматизъм. Но това, което ме порази най-много, беше фактът, че са поставени в една естествена съвременна среда. Те представят живота в Англия такъв, какъвто е. Всъщност всички по-горни разсъждения бяха породени от един простичък въпрос, който си зададох: "Как го постига?"

Питате се какво става с английската криминална литература?

Ще ви отговоря: появи се Саймън Кърник.

Предисторията...

Ричард Блаклип беше обзет от желание да убива.

Преди да напусне Англия, го увериха, че човекът, който сега седеше на масата срещу него, ще се погрижи за нуждите му. Очевидно господин Кейн знаеше как да урежда нещата в Манила и имаше достъп до постоянен контингент от жертви в този безкраен, потънал в нищета метрополис, където животът беше толкова евтин и където можеше да се изтъргува почти всичко, стига цената да е добра. Сега оставаше само да се споразумеят за нея.

Срещата беше уредена преди час по телефона, но сега когато гостът му вече седеше в хотелската стая, Блаклип започна да изпитва колебание относно цялата тази история. Не че не искаше да удовлетвори желанията си (нямаше да му е за първи път), но се притесняваше, че е сам в този чужд град на хиляди километри от дома, и се чувстваше неловко да споделя своите най-съкровени мисли и желания с един непознат. Увериха го, че Кейн е надежден човек. Ами ако не беше? Ако беше подставено лице? Или още по-зле, ако работеше за полицията? Блаклип съзнаваше, че го обзема параноя, но това не значеше, че страховете му са неоснователни.

- Наред ли е всичко? - попита Кейн с уверен и спокоен тон, който имаше за цел да предразположи събеседника.

И донякъде успя. Блаклип се усмихна, избърса с кърпичка потта от челото си и отвърна:

- Да, да, всичко е наред. - Постара се да го каже непринудено, но и сам не си вярваше. - От жегата е. Не съм свикнал още.

В стаята цареше задуха. Той се беше преоблякъл с по-леки дрехи, включи вентилатора на тавана на максимум, дори спусна щорите, за да спре палещите лъчи на слънцето, но нищо не помагаше. Усещаше изпотените си мишници и съжаляваше, че не бе наел стая с климатик. Но, от друга страна, нали си пазеше парите за по-важни неща...

Кейн говореше нещо за това как западняците след известно време свиквали с жегата на Филипините, но Блаклип не го слушаше. Внимателно изучаваше госта си, убеден, че го прави незабелязано. Беше свикнал да наблюдава дискретно.

Кейн беше по-млад от очакваното, вероятно нямаше четиридесет, и беше облечен спортно с дънки, памучна риза и леко сако. Беше много по-висок и по-слаб от Блаклип, а загарът на лицето и добре оформеното му тяло подсказваха, че спортува и прекарва доста време на открито. Косата и грижливо подрязаната му брада бяха изсветлели от слънцето, само тук-там се забелязваше по някой сив косъм. В общи линии можеше да мине за привлекателен, макар че очите му бяха тесни и някак твърде близо едно до друго.

По челото на Кейн се стече капчица пот и бързо стигна до веждата му. Той небрежно я избърса. Не личеше влажният задушен въздух в стаята да го притеснява. Спря да говори за филипинския климат и погледна Блаклип в очите. Беше готов за бизнес.

Сега или никога, настъпи часът на истината.

Блаклип вдиша дълбоко, съзнаваше, че е на път да поеме огромен риск, но също така беше наясно и за евентуалната награда. Удоволствието, което щеше да изпита. Очакването. Тръпката. Убийството.

- Знаете какво искам - каза най-сетне той. - Можете ли да ми го доставите?

- Искате момиче, нали?

- Точно така.

Кейн кимна утвърдително.

- Добре. Мога да ви намеря момиче.

Блаклип се прокашля, преди да продължи, и усети как по тялото му премина сладостна тръпка.

- Трябва да е млада - каза той с такава наслада, сякаш вкуси последната дума.

- Изпълнявам всякакви желания. На съответната цена.

Блаклип си представи какво ще направи с момичето и сладостното усещане стана още по-осезаемо, особено в слабините. Устата му пресъхна и той облиза устни.

Кейн търпеливо чакаше, по лицето му се четеше единствено слаб интерес.

- Всякакви ли? Можете да ми доставите всичко, което поискам? - попита Блаклип шепнешком, мислите му вече бяха изцяло насочени към предстоящото забавление.

Целият му свят сега беше тази малка задушна хотелска стая.

- Всичко.

Думата беше произнесена спокойно, но категорично. И Блаклип знаеше, че човекът не се шегува. "Всичко" означаваше дори убийство.

Затова с плаха, едва ли не детска усмивка, той сподели с непознатия своите кръвожадни фантазии. Докато разказваше, хвърляше от време на време бегъл поглед към човека насреща си, за да види дали думите му не го стряскат или шокират, но Кейн всеки път му се усмихваше насърчително и го уверяваше, че всичко е наред и че в това, което иска, няма нищо лошо.

Блаклип свърши и погледна Кейн, както куче гледа стопанина си. С молба за разбиране. В очакване на кокала.

- Разбирам - каза Кейн след кратка пауза.

- Ще стане ли?

- Ще стане, но ще струва скъпо. Иска доста организация. А и рискът е голям.

- Не мислех, че някой ще усети липсата им на такова място. Тук са толкова много...

- Така е, но властите сега са по-бдителни. Не казвам, че не мога да го направя, но ще струва скъпо.

- Колко?

- Пет хиляди щатски долара.

Блаклип усети тръпка на разочарование.

- Това е адски много. Нямам толкова пари. Надявах се да е около две.

Кейн не отговори веднага, сякаш обмисляше казаното. Блаклип го наблюдаваше и се молеше да се е хванал на уловката.

- Ще видя какво мога да направя - каза накрая Кейн. - Но ще ми трябва депозит, за да задвижа нещата. Ясно ви е, че този вид услуги изискват доста усилия. Можете ли да ми дадете двеста долара сега?

- Моля ви, кажете, че ще го направите, господин Кейн - промълви Ричард Блаклип тихо.

- Добре - въздъхна Кейн, сякаш току-що беше взел решението. - Ще го направя за две хиляди.

- Много ви благодаря - каза искрено Блаклип и стана. - Сега ще ви дам парите.

Отиде до леглото, отвори куфара си и затършува из него.

Обърна се.

И се озова пред черен пистолет, насочен право в гърдите му.

Пълното му лице се изопна от страх и заприлича на гротеска на учуден клоун. Краката му се подкосиха и той изпусна портфейла. Банкнотите, които вече беше извадил, се посипаха по земята.

Първата му мисъл беше "Полиция".

Но в стаята не влетяха полицаи. Нямаше никакви външни шумове. А и от дулото на пистолета стърчеше дебел като пура заглушител, който едва ли беше полицейски атрибут.

Човекът, представил се като Кейн, нито помръдна от мястото си, нито му каза, че е арестуван. Всъщност нищо не каза. Лицето му оставаше безизразно.

- Не, моля ви, моля ви - застена Блаклип с изтънял глас. - Господин Кейн, какво правите? Имам пари. Не ме убивайте. За бога, не ме убивайте!

Сложил пръст на спусъка, наемникът бавно насочи пистолета към слабините на Блаклип.

- Защо го правите? Станала е някаква грешка. Моля ви.

Блаклип усети как по крачолите му се стича урина. Нямаше значение. Отчаянието го изпълваше като отрова. Искаше му се да направи нещо, каквото и да е. Да изпищи, да побегне, да блъсне екзекутора си. Но не направи нищо от това. Стоеше като забит в пода.

И се опикаваше от страх.

Наемникът го погледна в очите. И Блаклип разбра, че няма надежда.

Но беше длъжен да опита.

- Колкото и да ви плащат - прошепна той, - ще ви дам двойно.

- Аз сам избирам за кого да работя - каза наемникът и натисна спусъка.

Блаклип усети внезапно парене като от електрошок. Изохка и падна върху леглото, притиснал раната с ръце.

С последния си дъх успя да каже една-единствена дума. Изсъска я с яд и злоба - за миг яростта взе връх над страха:

- Гадове.

Мъжът на име Кейн пристъпи до леглото и стреля още два пъти в главата на Блаклип.

Фонтан кръв обля стената. Наемникът се обърна и излезе от стаята.

ПЪРВА ЧАСТ

Остров Миндоро, Филипините

Една година по-късно

1.

Седях в ресторанта на Тина и наблюдавах как няколко канута лениво се плъзгат по кристалната вода на залива. Томбой седна срещу мен, поръча си една бира на дъщерята на Тина и каза, че трябва да умре още един човек. Беше пет следобед, по небето нямаше нито едно облаче и до този момент бях в добро настроение.

Казах му, че вече не убивам хора и че това е част от миналото ми, за която предпочитам да не ми напомнят, а той отвърна, че напълно ме разбира, но че и този път парите няма да са ни излишни.

- Знаеш как е с яйцата и омлета - добави с онова престорено изражение на съпричастност, с което гробар би погледнал роднините на покойника. - За да го направиш, първо трябва да госчупиш.

Томбой Дарк беше моят бизнес партньор и имаше готово клише за всяка ситуация, включително убийство.

Ресторантът беше празен, както обикновено по това време на деня. Намираше се в края на поредица барове и хотелчета, които минаваха за туристическата част на града, и беше толкова затънтен, че туристите рядко го посещаваха. Затова, когато Томбой поиска да се срещнем тук, веднага ми стана ясно, че нещо се мъти. Явно трябваше да говорим насаме. Започнах направо.

- Кой е обектът? - попитах.

Той изчака дъщерята на Тина да сложи бирата на масата и да се отдалечи достатъчно, за да не може да го чуе. После тихо рече:

- Казва се Били Уорън. В четвъртък лети от Хийтроу и пристига в Манила в петък сутринта.

- Днес е сряда, Томбой.

- Знам - отвърна той и прокара пръсти през остатъците от коса по главата си. - Но нали знаеш какво казват. Времето не чака.

- Какво е направил този Уорън?

- Още не знам, не ми казват. Но бяга от нещо, нещо сериозно. Като теб. С тази разлика, че него искат да го убият. Какъвто и да е, едва ли е цвете за мирисане, уверявам те.

- Колко дават?

- Трийсет хиляди щатски долара. Много пари.

Беше прав, много са. Особено тук, на Филипините. Бизнесът, който имахме - малък хотел с школа по гмуркане - едва изкарваше тези пари за година, а благодарение на непрестанните усилия на Ал Кайда да спре потока западни туристи към Далечния изток, нещата едва ли щяха да се подобрят и догодина. След като платим на персонала, на местните власти и си покрием разходите, за нас оставаше може би една трета от тази сума като печалба. Да живееш в рая е приятно, но вероятността да забогатееш е много малка.

Отпих от бирата си.

- Значи някой много иска този тип да умре.

Той кимна, извади от джоба си пакет "Марлборо" и запали.

- Така е. И още нещо. Искат не само да умре, а и да изчезне. Безследно.

- Няма да е лесно в Манила.

- Той няма да остане в Манила. Веднага щом пристигне, ще вземе такси до Батангас и оттам с ферибота ще стигне до Пуерта Галера.

Пуерта Галера беше най-близкият голям град до нас и основно пристанище на остров Миндоро.

- Има резервирана стая в хотел "Калифорния" на Ист Брукъл Стрийт - продължи Томбой. - Вече е платена. Той знае, че ще се срещнете там, за да му дадеш по-нататъшни инструкции и куфарче с пари. Трябва да измислиш само как да го изкараш от стаята и да го поразходиш с колата. На разходка, от която няма да се върне.

- Ако приема работата.

- Да - призна неохотно той, - ако приемеш. Но знаеш как стоят нещата в момента. Тези пари ни трябват. Много ни трябват. Знаеш, че не бих те помолил, ако не беше така.

- Откога живеем тук, Томбой? От година? И ти искаш да очистя някого на пет километра оттук? Не мислиш ли, че е малко рисковано?

- Няма да открият тялото. Ще получим петнайсет хиляди предварително. Трябва само да покажем снимки, че работата е свършена, и ще получим и останалата част. И край, забравяме.

"Край, забравяме". Това съм го чувал и преди.

- Последен въпрос. Кой е поръчителят?

- Поуп. Както и предния път.

- И разбира се, работи от името на някой друг, нали?

Томбой кимна едва забележимо.

- Разбира се.

Отново загадъчният господин Поуп. Този тип беше стар познат на Томбой от криминалното му минало в Лондон. За пръв път се свърза с него преди година, за да му направи бизнес предложение. Беше успял да го издири чак тук, във Филипините, което надали е било толкова лесно. Бизнес предложението се състоеше в това да се екзекутира Ричард Блаклип - британски педофил, издирван от полицията в Англия, който беше на път за Манила с фалшив паспорт. Една от жертвите му, вече зряла жена, беше поръчала убийството му чрез Поуп, който от своя страна се обърна към Томбой с искане да намери някой надежден да изпълни поръчката.

Повечето хора биха се стреснали от подобна молба, но Томбой Дарк беше прекарал целия си живот като "криминално проявен", макар да минаваше по-скоро за дребен мошеник, отколкото за агресивен насилник, и дълги години се беше движил в среди, където подобни неща се случваха и такива поръчки не бяха рядкост.

И, разбира се, Томбой знаеше точно кой ще му свърши работа.

Въздъхнах. Не исках отново да ме въвличат в подобни деяния.

Той отпи голяма глътка бира от бутилката, дръпна силно от цигарата и ме погледна право в очите.

- Знам, че не искаш да се замесваш. Да ти кажа право, и на мен не ми е много приятно. Но това са страшно много пари, а уверявам те, този тип не е ангел. Бяга от Лондон, идва на края на света и приема да се срещне с непознат, от когото да вземе куп пари, за да започне живота си на чисто, далеч от любопитни очи. Какво ще кажеш? Прилича ли ти на човек с чиста съвест?

Имаше логика, разбира се, но ако съм научил нещо в този живот, то е да не приемам всичко казано за чиста монета. Допуснах тази грешка в миналото и за малко да платя с живота си. Бяха изминали три години, откакто напуснах Англия, и за това време се опитах да оставя миналото зад гърба си, да започна отначало. Също както се мъчеше да направи този Уорън. Но не можеш вечно да бягаш от миналото си, както и той скоро щеше да разбере.

Продължавах да гледам Томбой, той също не отместваше поглед от мен. Размишлявах върху предложението и смятах, че има начин да се измъкнем. Тоест хем да вземем парите, хем да не си цапаме ръцете с кръв. Просто щяхме да изфабрикуваме снимките и нямаше да се налага да убиваме никого. Подозирах, че неговите мисли са заети единствено с парите. Въпреки това му казах онова, което искаше да чуе:

- Добре. Ще го направя.