Кралят на лъжите

Джон Харт

Чувал съм, че затворите смърдят на отчаяние. Каква заблуда. Ако въобще смърдят на нещо, то е на страх: страх от надзирателите, от побой и групово изнасилване, от възможността да те забравят тези, които някога са те обичали или от това, че повече няма да те обичат. Но според мен най-вече страх от времето и онези тъмни мисли, които се крият в неосветените ъгълчета на съзнанието ни. Наричат го "да си излежиш времето". Какъв майтап. Не ти побеждаваш времето, а то теб.

От известно време се къпя в затворническия парфюм, застанал рамо до рамо с клиент, който току-що е получил доживотна присъда без право на обжалване. Процесът приключи с решение, за което го бях предупредил. Доказателствата на прокуратурата бяха неоспорими, а съдебните заседатели не изпитваха никакво състрадание към тоталния неудачник, застрелял брат си след спор кой да държи дистанционното. Нито един от дванайсетте му така наречени "ближни" не даваше и пукната пара, че е бил пиян и че не е искал да стане така. На никого не му пукаше, че брат му е престъпник и пълен задник. Със сигурност не и на съдебните заседатели, още по-малко на мен. Исках само да му обясня правата за обжалване, да отговоря на въпроси му и да си обирам крушите. Заявлението ми за хонорара до щатската администрация на Северна Каролина можеше да изчака до сутринта.

Почти всеки ден изпитвах най-меко казано съмнения относно избора си да стана адвокат, но в дни като този мразех професията си. Тази омраза беше толкова дълбоко вкоренена, че се боях да не би нещо да не ми е наред. Криех я както другите криеха перверзиите си. А в онзи ден бе по-зле от всякога. Може би заради казуса, заради клиента или заради емоционалните последствия от още една ненужна трагедия. Влизал съм стотици пъти в тази зала, но сега незнайно защо се чувствах различно. Стените сякаш се движеха и за миг изгубих ориентация. Опитах да се стегна, прочистих гърлото си и се изправих. Фактите бяха много лоши, но решението да се явим на съдебен процес не беше мое. Посред бял ден, иян като свиня, клиентът ми се преметнал през парапета окървавен и разплакан, в едната си ръка държал пистолет, а в другата - дистанционното. Когато се развикал, съсед погледнал през прозореца. Видял кръвта и оръжието и повикал полиция. Няма адвокат, който да успее да спечели такъв процес и аз му го казах. Можех да му уредя десетгодишна присъда, но той отказа да пледирам така, както се бях договорил с обвинението. Дори не даваше да се издума. Може би изпитваше прекалено много вина или част от него се нуждаеше от наказанието. Както и да е, сега вече всичко беше свършило.

Най-накрая откъсна поглед от затворническите чехли, през които бяха преминали хиляди стъпала, и се насили да ме погледне в очите. Влажните му ноздри лъщяха под ярката светлина, зачервените му очи играеха, ужасени от пъзела, който мозъкът му подреждаше. Беше дръпнал спусъка, но чак сега осъзнаваше жестоката истина. Докато разговаряхме през последните няколко часа, тя постепенно се изписваше по лицето му. Отказът да приеме реалността затихваше и от недосегаемата си позиция гледах как надеждата му се спаружва и умира. Бях виждал това и преди.

Мокра кашлица, размазан с опакото на ръката сопол по бузата.

- Е, значи това е всичко, така ли? - попита.

Не си направих труда да му отвърна. Той вече знаеше отговора, а аз четях мислите му, сякаш бяха изписани в лепкавия въздух между нас: доживотна присъда без право на обжалване, а още нямаше двайсет и три. Обикновено отнемаше дни, докато бруталната истина си пробие път през глупавата мачовщина, която всеки тъп убиец демонстрираше на това място, сякаш беше негово извратено рождено право. Може би този смешник беше по-умен, отколкото го мислех. Съдията едвам беше произнесъл присъдата, а той вече гледаше като осъден до живот. Петдесет, а може би и шейсет години зад едни и същи тухлени стени. Никакъв шанс за помилване. Не двайсет години, не трийсет и дори не четирийсет, а до живот, с главни букви. Аз не бих издържах, кълна се в Бога.

Поглед към часовника ми даде да разбера, че съм тук повече от два часа, а това ми беше пределът. От опит знаех, че миризмата вече се е просмукала в дрехите ми, виждах мокрите петна на местата, където ръцете му бяха докосвали сакото ми. Видя как вдигам ръката с часовника и отново сведе очи. Думите му се изпариха в застоялия въздух и оставиха вакуум, в който се настаних аз. Станах, но не му протегнах ръка, нито той на мен. Забелязах обаче как пръстите му треперят като на паралитик.

Беше остарял преждевременно, напълно грохнал на двайсет и три години. Заплака и сълзите му се търкулнаха по мръсния под. Беше убиец, нямаше съмнение, но от утре сутринта щеше да е в ада. Почти против волята си протегнах длан и я сложих на рамото му. Не вдигна поглед, но каза, че съжалява и знаех, че този път наистина е искрен. Бях последната му връзка със света. Тежката реалност на присъдата бе взривила цялата му вселена. Раменете му започнаха да подскачат под дланта ми и усетих как ме обзема ужасна празнота. Ето къде бях, когато ми съобщиха, че най-накрая са открили трупа на баща ми. Каква ирония.

Приставът, който ме съпроводи на излизане от Окръжния затвор на Роуън и после към кабинета на районния прокурор, беше висок, едър мъж с посивяла четина вместо коса. Не си направи труда да води светски разговор, докато се мъкнехме по коридорите, пълни с разкаяли се затворници, пък и аз не настоявах. Никога не съм бил по приказките.

Районният прокурор беше нисък, симпатичен шишко, който можеше по желание да спре естествения блясък в очите си. Беше невероятно да гледаш как го прави. За някои беше открит, мил и дипломатичен. За други - хладен и безсърдечен инструмент на закона. За малцината от нас в кухнята на нещата той си беше най-обикновен човек. Познавахме го и го харесвахме. Беше раняван два пъти заради родината си, но не гледаше от високо на хора като мен, които баща ми често наричаше "мекото шкембе на израсналото в мир поколение". Уважаваше баща ми, но харесваше и мен, макар че така и не разбрах защо. Може би защото не декларирах яростно невинността на виновните си клиенти, както правеха повечето адвокати. Или може би заради сестра ми, но това е съвсем друга история.

- Уърк - поздрави ме той, без да си прави труда да става, когато влязох в кабинета му. - Много съжалявам. Езра беше прекрасен юрист.

Бях единственият син на Езра Пикънс и малцина знаеха, че се казвам Джаксън Уъркмън Пикънс. Всички ме наричаха Уърк, което предполагам беше смешно.*

* Work (англ.) - работа. - Б. ред.

- Дъглас - кимнах и се обърнах, когато чух вратата на кабинета му да се затваря зад излизащия пристав. - Къде са го открили? - попитах.

Дъглас прибра писалка в джоба на ризата си и угаси блясъка в очите си.

- Случаят е доста необичаен, Уърк, затова не очаквай специално отношение. Повиках те, за да ти го съобщя лично, преди да се разчуе - той млъкна и погледна през прозореца. - Мислех си дали не е добре да съобщиш на Джийн.

- Какво общо има сестра ми? - попитах и осъзнах, че гласът ми прозвуча малко силно в претъпканата и разхвърляна стая. Погледът му се върна рязко върху мен и за миг бяхме като двама непознати.

- Не бих искал да го прочете във вестниците. А ти? - гласът му бе станал хладен. Не изиграх добре играта си. - Обадих ти се от любезност, Уърк. Не мога да ти кажа нищо повече от това, че сме намерили тялото му.

- Минаха осемнайсет месеца, откакто той изчезна, Дъглас, прекалено дълго време, изпълнено с въпроси, шепот зад гърба и погледи, които ти хвърлят, когато не можеш да им кажеш нищо. Имаш ли представа колко тежко беше?

- Не съм безчувствен, Уърк, но това не променя нещата. Дори не сме обработили още местопрестъплението. Не мога да обсъждам случая с адвокат. Знаеш, колко зле би изглеждало отстрани.

- Стига, Дъглас. Става въпрос за баща ми, а не за някой безименен наркопласьор - не успях да го трогна. - За Бога, познаваш ме, откакто съм се родил.

Така си беше, знаеше ме от дете. Но ако бях успял да докосна чувствата му, това не пролича в безизразните му очи. Седнах, прокарах длан през лицето си и помирисах затворническата воня, която бе останала по нея. Зачудих се дали и той я усеща.

- Можем да спорим безкрайно - продължих аз по-меко, - но ти знаеш, че е редно да ми кажеш.

- Определяме го като убийство, Уърк, и това ще е най-скандалната история в този окръг от десетина години. За мен нещата ще станат още по-трудни, защото ще бъда обсаден от медиите.

- Трябва да знам, Дъглас. Джийн беше най-съкрушена. От онази нощ не е същата, ти знаеш. Ако ще й съобщавам за смъртта на баща ни, трябва да й дам подробности, тя ще иска да ги научи. По дяволите, ще има нужда от тях. Но преди това аз трябва да знам колко е зле. Трябва да я подготвя. Както и ти каза, не трябва да го научава от вестниците - млъкнах, поех дъх и се съсредоточих. Трябваше да отида на местопрестъплението, а затова ми беше необходимо от разрешението му. - Трябва много внимателно да подходим към Джийн.

Той подпря брадичката си върху изправените си пръсти, както го бях виждал да прави хиляди пъти. Джийн бе моят коз и той го знаеше. Сестра ми беше много близка с дъщерята на районния прокурор. Израснаха заедно като най-добри приятелки. Двете бяха в една кола, когато пиян шофьор влезе в насрещното платно и ги удари челно. Джийн получи леко сътресение, но дъщеря му бе почти обезглавена. Беше от онези случаи, когато всеки можеше да е мястото на другия. Джийн пя на погребението й и на Дъглас и досега му се насълзяваха очите, като си го спомнеше. И тя като мен бе израснала пред очите му и се съмнявах, че някой друг освен него може да разбере болката й така добре.

Мълчанието продължи прекалено дълго и знаех, че стрелата ми е успяла да се промъкне през тази единствена пукнатина в бронята му. Натиснах пак, преди да е размислил.

- Мина доста време. Сигурни ли сме, че е той?

- Езра е. Съдебният лекар е на местопрестъплението и той ще потвърди официално, но говорих с детектив Милс и тя ме увери, че е той.

- Искам да видя къде е станало.

Той внезапно спря и остана с отворена уста. Гледах го как я затваря.

- Когато разчистим мястото на престъплението...

- Веднага, Дъглас. Моля те.

Може би беше заради нещо изписано на лицето ми или пък задето ме познаваше цял живот и десет години от него ме беше харесвал. Може би все пак беше заради Джийн. Каквато и да бе истината, успях.

- Пет минути - отсече. - И няма да се отделяш от детектив Милс.

Милс ме посрещна на паркинга на изоставения търговски център, където бяха намерили трупа, и никак не беше доволна. Излъчваше раздразнение от скъпите си обувки до подстриганата си по момчешки глава. Имаше остри черти, които подсилваха излъчването на вродената й подозрителност, заради която никой не я смяташе за красива. Но имаше хубава фигура. Беше към трийсет и пет годишна, горе-долу на моята възраст, винаги бе живяла сама и продължаваше да е така. Въпреки слуховете в адвокатските среди, не беше лесбийка. Просто мразеше адвокатите и така печелеше точки в моите очи.

- Сигурно си целунал районния прокурор по задника, за да те пусне тук, Уърк. Не мога да повярвам, че се съгласих - Милс беше само един и шейсет и пет, но изглеждаше по-висока. Липсата на физическа внушителност компенсираше с ум. Бях я виждал да прави на нищо не един мой колега, който се бе опитвал да я подлага на кръстосан разпит.

- Казах му, че няма да се отделям от теб и наистина няма. Просто трябва да видя с очите си. Това е.

Тя ме огледа под слабата светлина на мрачния следобед и враждебността й се стопи. Гледката на смекченото изражение върху лице, което беше обучено, да не го допуска, беше малко противна, но въпреки това я оцених.

- Стой зад мен и не пипай нищо. Говоря ти сериозно, Уърк. Не пипай абсолютно нищо.

Тя закрачи устремено през обраслия с плевели паркинг, а аз известно време нямах сили да я последвам. Плъзнах поглед към търговския център, после през паркинга и видях течаща вада. Беше мръсна, пълна с боклук и червена глина. Вливаше се в бетонен тунел под паркинга. Все още помня вонята, която се разнасяше от нея, смрад на бензин и кал. За миг забравих защо съм дошъл.

"Може да е станало и вчера", помислих си.

Чух Милс да ме вика и откъснах очи от тъмното място, което ми напомни за детството. Вече бях на трийсет и пет и бях дошъл на това място по съвсем различни причини. Откъснах се от вадата, отидох при Милс и двамата закрачихме към сградата, която някога беше градския търговски център. Дори в най-добрите си години беше грозна индустриална постройка, притисната между магистралата и една разпределителна подстанция, загрозяваща небето с кулите си и излъчващите напрежение очертания. Бе строена в края на шейсетте и дълго време се бореше с отдалечеността от оживения град. От години само една трета от магазините имаха наематели, последният беше избягал през зимата. Сега на площадката гъмжеше от булдозери и надничари, един от които според Милс открил трупа в шкаф в дъното на склад.

Исках подробности и тя ми ги даде накратко, с мрачни изречения, които топлия пролетен бриз не можеше да смекчи.

- Първо видял само ребра и помислил, че са кучешки - тя ми хвърли кос поглед. - Нямам предвид кокали за кучета, а кучешки скелет.

Кимнах глуповато, сякаш не говорехме за собствения ми баща. Вдясно от мен хидравлична машина разбиваше бетон. Вляво се издигаше хълм, който стигаше до центъра на Салисбъри. Сградите блестяха, сякаш бяха от злато и в известен смисъл това беше точно така. Салисбъри беше богаташки град с много стари пари и не малко нови. На места красотата му беше тънка, колкото дебелината на покриващия слой боя, който не успяваше да скрие пукнатините. Защото имаше и бедност, макар че мнозина си затваряха очите за нея.

Милс повдигна жълтата полицейска лента, с която беше отцепено мястото, и аз минах под нея. Влязохме в търговския център през някогашната двойна врата, която сега зееше като уста с избити зъби. Вървяхме покрай запечатани щандове към последния магазин в дъното. Вратата беше отворена, а над нея имаше табела: "От самата природа: домашни любимци и екзотика". От години най-екзотичните животни зад шперплатовите дъски бяха плъховете. А сега заедно с тях и разлагащото се тяло на Езра Пикънс, моя баща.

Електричеството беше изключено, но екипът, който работеше на местопрестъплението, беше монтирал преносими прожектори. Познах съдебния лекар, запомних завинаги киселото му лице от нощта, в която умря майка ми. Той отбягваше погледа ми, което не беше учудващо. Онази нощ изникнаха много трудни въпроси. Няколко души ми кимнаха учтиво, но виждах, че повечето полицаи не се радват на присъствието ми. Въпреки това ми направиха място да мина, когато Милс ме поведе през прашния магазин към шкафа в дъното. Усещах, че ми правят път повече от уважение към Милс и баща ми, отколкото заради мъката, която си мислеха, че бих могъл да изпитвам.

И изведнъж той се появи пред очите ми, ребрата му лъснаха през дългия разрез на ризата, която бях забравил, но която сега си спомних съвсем ясно. Приличаше на счупено разпятие, едната му ръка беше протегната встрани, а краката му бяха кръстосани. По-голямата част от лицето му беше скрита под раирана бонбоненорозова риза. Видях порцелановобяла част от челюст и си спомних, че по нея имаше бакенбарди. Изглеждаха бледи и мокри под светлината на уличната лампа, когато го видях за последен път жив.

Усетих нечий поглед и се откъснах от гледката. Обърнах се към групата ентусиазирани полицаи. Някои бяха просто любопитни, за други знаех, че са дошли, за да изпитат тайна наслада. Всички искаха да видят изражението ми, лицето на един адвокат тук, на това мухлясало място, където убийството беше нещо повече от папка с документи, а жертвата - от плът и кръв; където се носеше миризмата на разлагащия се труп на баща ми.

Усещах погледите им. Знаех какво искат, затова се извърнах отново към почти празните дрехи, към белите извити кости. Но нямаше да им доставя удоволствие и кръвта ми не ме предаде, слава Богу. Чувствах в мен да напира дълго потискан гняв и убеждението, че това беше най-човешкият вид, в който някога бях виждал баща си.