Загадката на Марголия

Джак Макдевит

На Т.Е.Д. Клайн и Тери Кар

с моите благодарности

Пролог

“Съветваме гостите да се въздържат от спускане днес освен по Синята писта. Все още съществува опасност от лавини по скиорските маршрути. Най-разумно би било да останете по шалетата или да прекарате деня в града.“

1398 година по календара на Римуей

Уескот беше наясно, че ще умре. Най-вероятно същото важеше и за Маргарет. И за дъщеря му. Беше последвал инструкциите и беше останал вътре, а сега лежеше под тонове лед и скали. Долавяше стонове и писъци в мрака.

Трепереше от студ. Дясната му ръка беше счупена, затисната под паднала греда. Вече не чувстваше болка.

Помисли си за Делия. Едва започваше живота си, а сигурно бе загинала. Сълзи опариха очите му и се стекоха по бузите. Тя толкова искаше да го придружи.

Затвори клепачи и се опита да прочисти ума си. Помъчи се отново да се върне на „Сокол“, където се бяха срещнали с Маргарет. Безценни години. Знаеше, че някога ще дойде ден, когато ще му се прииска да може да се върне обратно и да преживее всичко отново.

„Сокол“.

Господи. Осъзна, че ако Маргарет не е избягала от сградата, тяхното откритие ще загине с тях. Делия знаеше за него, но беше твърде малка, за да разбира ценността му.

Не бяха казали на никого! Освен на Мати. Мати знаеше.

Той се опита да избута гредата. Помъчи се да извие тялото си и да опре стъпалата си в отсрещната стена. Трябваше да оцелее, за да им каже. В случай че...

Но Маргарет не беше мъртва. Не можеше да е мъртва.

„Моля те, Господи.“

Воплите и писъците около него затихнаха, превърнаха се в откъслечни стонове. Колко време беше минало? Сякаш бяха изтекли часове от мига, в който шалето се беше стоварило отгоре му. Къде бяха спасителните екипи?

Той се заслуша в тежкото си дишане. Подът се беше разтърсил за миг, после отново.А след това, когато всички в трапезарията бяха решили, че може би се е свършило, се чу тътен. Хората се спогледаха, някои побягнаха, други останаха вцепенени по местата си, светлините угаснаха и стените се устремиха навътре. Подът се бе срутил, и сега той бе в мазето, под отломките. Но не беше напърно сигурен. Не че имаше значение.

Чу далечния вой на сирените. Най-накрая.

Забута гредата, която приковаваше ръката му. Вече не се чувстваше свързан с тялото си. Беше се отдръпнал мислено и оглеждаше всичко като наблюдател, скрит в пещера. Земята под него се разтресе отново.

Искаше му се да вярва, че Маргарет е оцеляла. Кипящата от живот, безсмъртната, проницателната Маргарет, която никога, абсолютно никога, не можеше да бъде изненадана. Изглеждаше невъзможно и тя да се е озовала някъде тук, затисната под отломките. Беше се върнала в стаята си, за да вземе пуловер. Беше излязла секунди преди всичко това да се случи. Беше се изкачила по стълбите и бе изчезнала завинаги от живота му.

И Делия. В апартамента. На осем години. Нацупена, защото не й бе разрешил да излезе сама – „Не ме интересува, какво като казват, че Синята писта е безопасна, ще изчакаме тук, докато не се убедим, че всичко е наред“. Апартаментът беше на третия етаж, в предната част на сградата. Може би е останала незасегната. Той се молеше двете да са успели да се измъкнат и сега да са някъде навън, в снега, и да се тревожат за него.

Бяха съобщили, че шалето е безопасно. Безопасно и стабилно. Останете вътре и всичко ще е наред. Зона без лавини.

Той се усмихна в мрака.

Седяха на масата с новата си позната, Брея някоя си, когато Маргарет се изправи, каза нещо като: „Не изяждайте всички яйца, връщам се след малко“ и излезе. Група скиори стоеше при предната врата. Бяха нетърпеливи да излязат и се оплакваха, че са ги задържали в шалето от излишна предпазливост. Мърмореха недоволно, че Синята писта е за начинаещи. Две двойки, седнали до саксиите с растения, се наслаждаваха на питиетата си. Едър мъж, който приличаше на съдия, слизаше по стълбите. Млада жена в сиво-зелено яке беше седнала на пианото и започваше да свири.

Маргарет сигурно точно бе стигнала до стаята им, когато ги разлюля първият трус. Хранещите се в трапезарията се бяха спогледали с изненада. Последва втори трус и страхът в помещението стана осезаем. Нямаше викове, доколкото си спомняше, но хората избутваха столовете си и се втурваха към изхода.

Брея, на средна възраст, с тъмна коса, учителка във ваканция, беше погледнала през прозореца, за да разбере какво става. От мястото си той не можеше да види нищо, но косата му се изправи, когато тя пое уплашено дъх и прошепна ужасено: „Бягай“. Без да каже и дума повече, тя бутна назад стола си и хукна.

Навън се появи стена от сняг и се устреми към тях. Беше плавен, ритмичен, сякаш дирижиран от невидим хореограф кристален прилив, който се плъзгаше по склона на планината, поглъщаше дървета и скали, а накрая и каменната ограда, на хижата. Лавината помете някого – стана за миг.

Уескот седеше тихо, съзнаваше, че няма къде да се скрие. Отпи от кафето си. Имаше чувството, че времето е спряло. Рецепционистът – симулация – угасна. Угаснаха и домакинът, и един от портиерите. Скиорите при предната врата се разпръснаха.

Уескот затаи дъх. Задната и страничната стена влетяха в трапезарията, последвани от пронизваща болка и усещането за падане.

Някъде се затръшваха врати.

Нещо мокро се стичаше по ребрата му. Гъделичкаше го, но той не можеше да го достигне.

Брея не беше успяла да излезе от трапезарията. Най-вероятно беше на няколко метра от него. Струваше му се, че няма много въздух в дробовете си, но все пак прошепна името й.

Чу глас, който идваше отнякъде далече:

– Насам.

Но това беше мъжки глас.

А после долови шум от ботуши, тъпчещи снега.

– Виж дали не можеш да го извадиш, Хари.

Някой копаеше.

– Побързайте.

Но от Брея нямаше отговор.

Опита се да извика, но беше твърде слаб. Пък и нямаше нужда. Маргарет знаеше, че е в беда, и със сигурност беше някъде там заедно със спасителите, и се опитваше да го намери.

Но прииждаше още по-дълбока тъмнина. Отломките, върху които лежеше, се стапяха и той спря да мисли за тайната, която двамата с Маргарет споделяха, спря да обръща внимание на гредата, която го приковаваше. Маргарет беше добре. Трябваше да е добре.

И той се изплъзна от затвора си.

ЕДНО

... Но това, което придаваше истинско усещане за древност (на египетската гробница), беше възможността да се видят графитите, надраскани по стените й от атиняните, посетили я преди 200 години след началото на новата ера. И знанието, че мястото е било толкова старо за тях, колкото техните драсканици за мен.

– Волфганг Корнин

„Вандалът и робинята“, 6612 година по земния календар

1429 година, трийсет и една години по-късно

Станцията беше точно там, където Алекс беше казал, че ще е, на тринайсетата луна на Гидеон V, газов гигант без някакви особени отличителни белези, с изключение на факта, че обикаляше около мъртва звезда, а не около слънце. Движеше се по изродена орбита и след още неколкостотин хиляди години, според експертите, щеше да потъне в облаците и да изчезне. А междувременно беше наша.

Станцията се състоеше от четири свързани купола и поредица радиотелескопи и сензори. Нищо особено засукано. Всичко-куполите и електронното оборудване, както и обграждащите ги скали – беше тъмно, осеяно с оранжеви петна и огрявано само от мъждеещия кафяв газов гигант и също толкова мъждивата кафява система от пръстените му. Лесно се виждаше защо никой не беше обърнал внимание на станцията при няколкото рутинни разузнавателни посещения. Гидеон V беше открит наскоро – едва третата известна станция на целианците в дълбокия космос.

– Превъзходно – възкликна Алекс, застанал със скръстени ръце до илюминатора.

– Кое, мястото ли? – попитах. – Или ти?

Той се усмихна скромно. И двамата знаехме, че не е много по скромностите.

– Бенедикт удря отново – казах. – Как се досети?

Не съм съвсем сигурна и не мога да твърдя, че Алекс някога е изглеждал самодоволен. Но в онзи ден изражението му беше много близо до самодоволството.

– Доста съм добър, нали?

– Как го направи? – Бях се съмнявала в него през цялото време и сега той се наслаждаваше на мига.

– Много просто, Колпат.

Беше го направил, разбира се, по начина, по който винаги вършеше нещата. С въображение, усърдна работа и внимателно анализиране на детайлите. Беше пресял корабни архиви и исторически данни, мемоари и какво ли не още, всичко, до което беше успял да се добере. И бе заключил, че Гидеон V е идеалното централно местоположение за изследователските операции, провеждани по онова време от целианците. Планетата, между другото, беше обозначена с тази римска цифра не защото беше петият свят в системата. Всъщност беше единственият, другите бяха или изцяло погълнати, или откъснати от орбитите си от блуждаеща звезда. Беше се случило преди четвърт милион години, така че нямаше свидетелства. Но от елиптичната орбита на планетата можеше да се заключи, че са съществували и други. Въпросът, който предизвикваше най – ожесточените спорове, беше колко точно са били. Повечето астрофизици смятаха, че е имало още четири свята, някои предполагаха, че са били дори десет.

Никой не знаеше. Но станцията, на неколкостотин светлинни години от най-близкия населен свят, щеше да бъде невероятно съкровище за „Рейнбоу Ентерпрайзис“. Целианците, по време на златната си епоха, са били романтична нация, отдадена на философията, драмата, музиката и изследванията. Смяташе се, че са навлезли по-навътре в Аурелианския куп от всеки друг клон на човешкия род. Гидеон V бе бил основна цел за техните усилия. Алекс беше убеден, че те са стигнали и по-далеч, чак до Басейна. Ако се окажеше вярно, още много неща можеха да бъдат открити.

Преди няколко столетия целианската цивилизация бе започнала рязко да запада. Беше избухнала гражданска война, правителствата се бяха сринали сред хаоса, и в крайна сметка светът им се наложи да бъде спасяван от другите членове на организацията, известна като Пакта. Когато всичко приключи, дните им на величие бяха отминали. Целианците загубили пламъка, бяха станали консервативни, интересуваха се повече от удобствата, отколкото от изследванията. Днес те са вероятно най-назадничавото планетарно общество в Конфедерацията. Гордеят се с миналото си и се опитват да го носят като ореол.

Бяхме в „Бел-Мари“, може би на двайсет хиляди километра от газовия гигант, когато куполите изплуваха пред нас. Алекс си изкарва прехраната като изкупува и препродава артефакти и от време навреме открива изгубени находища. Бива го в това, сякаш има почти телепатична връзка с руините. Но ако споменете това пред него, той ще се усмихне скромно и ще припише всичко на късмета. Каквато и да е причината обаче, тя превърна „Рейнбоу Ентерпрайзис“ в доста доходоносно предприятие и ми донесе повече пари, отколкото съм мечтала.

Тринайсетата луна беше голяма, третата по големина сред двайсет и шестте, най-голямата, без атмосфера. По тези причини беше и първото място, където решихме да погледнем. Големите луни са по-подходящи за бази, защото осигуряват приемливо ниво на гравитация и не се налага тя да се създава изкуствено. Но пък атмосферата винаги усложнява нещата.

Вакуумът има и друго предимство: действа като консервант. Всичко, оставено от целианците, когато са затворили мястото преди шест века, най-вероятно щеше да е напълно запазено.

Ако можеше да се насочи слънчева светлина към тъмните пръстени на Гидеон, те сигурно щяха да са възхитителни. Бяха усукани и разделени на три или четири различни сплитъка. Не съм съвсем сигурна. Зависи от ъгъла на наблюдение. Тринайсетата луна се намираше точно отвъд най-външния пръстен. Движеше се по орбита на няколко градуса над и под тяхната равнина и сигурно щеше да е впечатляваща гледка, ако имаше светлина. Гледан от станцията, газовият гигант като че не помръдваше от мястото си на половината път сред небето над редицата малки хълмове. Мрачно, потискащо присъствие, като червено петно сред звездите.

Оставих „Бел-Мари“ на орбита и се спуснахме със совалката.

Луната беше осеяна с множество кратери на север и по протежение на екватора, а в южната част, имаше равнини, възвишения и каньони. Имаше и няколко планински вериги с високи голи гранитни върхове. Куполите бяха разположени на средата между екватора и северния полюс, на сравнително равна повърхност. Антените бяха на запад, на изток се издигаха планини. Гъсенична наземна машина беше оставена в средата на комплекса.

Куполите изглеждаха в добро състояние. Алекс ги оглеждаше доволно. Виждаха се и шест от луните. Бяха бледи, призрачни, с едва доловими очертания в мъждивата светлина на централната звезда. Ако не знаеш, че са там, можеше и да не ги забележиш.

Приземихме се, изключих двигателите и бавно преместих лоста за гравитацията. Алекс бе нетърпелив, смята, че страдам от излишък от женска предпазливост. Винаги е готов да потегли – „Да вървим, нямаме цял ден“. Но пък, от друга страна, не обича неприятните изненади. А моята работа е, да ги предотвратявам. Преди години пропаднахме през дъното на кратер в кухина и той не пропуска да ми го напомни.

Този път всичко изглеждаше наред. Алекс се ухили доволно и се взираше през илюминатора, наслаждавайки се на момента. Когато отидеш на място, напуснато векове, дори хилядолетия, никога не знаеш какво ще откриеш. Можеш да се натъкнеш на смъртоносни капани. Подовете могат да се срутят, стените да поддадат. В една космическа станция въздушното налягане се беше покачило дотолкова, че когато екипът от Службата за проучване се опита да влезе, тя избухна.

Това, на което винаги се надяваш, е отворен люк и карта на съоръжението. Катоонази, която намериха на Ляутей.

Освободих колана и зачаках Алекс. Най-накрая той пое дълбоко дъх, разкопча ремъците, завъртя стола, изправи се и си сложи кислородните бутилки. Направихме проверка на радиостанциите и костюмите си. След това аз декомпресирах и отворих люка.

Слязохме по стълбата на повърхността. Земята беше ронлива. Пясък с железни примеси. Имаше хиляди следи от стъпки и от превозни средства. Недокоснати от времето.

– Последните стъпки навън, може би?

– Не бих се учудила – отвърнах. Повече ме интересуваше гледката. Над планините надничаха две от луните и се виждаше част от пръстените.

– Нещо не е наред – каза Алекс.

– Какво? – Куполите бяха мрачни и тихи. Нищо не се движеше из равнината, която се простираше до южния хоризонт. Нищо необичайно в небето.

В тъмното не можех да видя лицето на Алекс зад визьора, но той сякаш гледаше към най-близкия купол. Не, всъщност към една от другите постройки – най-северната и най-голямата.

Имаше отворена врата.

Е, не точно отворена – някой беше изрязал отвор в люка. Сигурно щяхме да го забележим при спускането, ако бяхме внимавали повече.

Алекс замърмори ядно и се устреми натам, а аз го последвах.

– Внимавай с гравитацията – извиках, когато той залитна.

– Проклети крадци! – изсъска Алекс и започна да бълва проклятия – Как е възможно?

Не беше за вярване, че някой ни е изпреварил, защото артефакти от Гидеон V никога не се бяха появявали на пазара. А и нямаше исторически сведения, че базата е била открита.

– Трябва да е станало скоро – отбелязах.

– Имаш предвид вчера? – попита той.

– Може би не са знаели на какво са попаднали. Просто са проникнали, разгледали са и са си тръгнали.

– Възможно е. Може да е станало преди векове когато хората все още са помнели това място.

Надявах се да е прав.

Обикновено, когато археолозите намираха претършувано съоръжение, се оказваше, че ограбването е станало най-много няколко века след изоставянето му. След това хората напълно забравяха за подобни обекти. Понякога се чудя колко ли кораба плават в мрака, след като двигателите им са отказали и постепенно са били изтрити от записите.

Трябва да спомена, че ние не сме археолози. Ние сме хора на бизнеса, снабдяваме колекционерите със стока и понякога, както в този случай, търсим оригинални източници. Преди няколко мига това място изглеждаше като златна мина. Но сега... Алекс затаи дъх, докато се приближавахме към отвора.

Горелката, с която бяха изрязали люка, беше захвърлена наблизо и по нея почти нямаше прах.

– Станало е скоро – каза Алекс.

Трябва да призная, че той не е особено уравновесен. Вкъщи и сред хора той е самата любезност и въздържаност, но на места като тази пуста луна понякога успявам да видя бушуването на истинските му чувства. Той се вгледа в падналата врата, взе къс скала и ядно го запрати нанякъде. Чуствах се като ученик в кабинета на директора.

– Вероятно вината е моя – казах.

Вътрешният люк също беше отворен. Отвъд него бе пълен мрак.

Алекс се обърна към мен. Не можех да видя изражението му, но не беше трудно да си го представя.

– Какво имаш предвид? – попита той.

– Ами казах на Уинди. – Уинди беше директор на отдела за връзки с обществеността на Службата за проучвания и стара приятелка.

Алекс не беше много по-висок от мен, но в този миг сякаш се извиси отгоре ми с цяла глава.

– Уинди не би казала нищо.

– Знам.

– Съобщила си го по необезопасена връзка?

– Да.

Той въздъхна.

– Чейс, как можа?

– Не знам. – Опитвах се да не хленча – Не мислех, че ще има проблем. Говорихме за други неща и то просто изникна.

– Не можа да се удържиш?

– Не можах.

Натисна с крак люка, но той не поддаде.

– Е, вече нищо не може да се направи.

Изправих рамене. „Застреляй ме, ако ще се почувстваш по-добре.“

– Няма да се повтори.

– Нищо де, да проверим какво е останало.

И тръгна напред.

Куполите бяха свързани с тунели. Стълбища водеха до подземни помещения. Тези места винаги са някак призрачни, осветявани само от лампите, закачени за китките ни. Сенките се гонят пред очите ти и винаги имаш усещането, че нещо се движи на ръба на полезрението ти. Спомням си, че четох как Касмир Колчевски бил нападнат на такова място от охранителен робот, който неволно активирал.

Вандалите бяха действали безжалостно.

Минахме през операционните отсеци, гимнастическия салон и жилищните помещения. През кухня и трапезария. Навсякъде чекмеджетата бяха извадени, а съдържанието им – изсипано. Кабинетите бяха отворени с горелка, хранилищата бяха разбити. Мястото беше опустошено. Не беше останало почти нищо, което да става за продан. Стъпвахме внимателно покрай счупени стъкла, информационни дискове и преобърнати маси. Част от облеклата оцеляват учудващо дълго във вакуум. Но открихме само няколко дрехи, повечето станали жертва на химикалите, вложени в тъканта. Или пък бяха твърде обикновени, за да представляват интерес за някого. Един пуловер има стойност само, ако е бил носен от легендарен генерал или гениален драматург, но работните униформи с раменна нашивка или напечатано обозначение над горен джоб – БАЗА ГИДЕОН, или нещо подобно, струват доста. Открихме само един, но разпокъсан. Надписът, разбира се на целиански, обграждаше висок и остър връх.

– Емблемата на станцията – обясни Алекс.

Вандалите бяха отнесли и електронното оборудване от контролния център. Бяха разкъсали панелите, за да достигнат до него. Явно бяха търсили части с обозначенията на базата. Всичко останало бе просто изтръгнато и захвърлено на пода.

Алекс беше бесен, когато приключихме огледа. В останалите три купола и в подземната мрежа положението бе същото. Имаше само едно изключение в царящия хаос. Открихме стая, в която имаше проектори, четящи устройства и информационни кристали, изчерпали енергията си дълго преди да изтекат шестте века, които ни деляха от онова време. В единия ъгъл имаше счупен съд и малко лед, а в другия беше захвърлен разкъсан килим. Малка масичка стоеше в центъра на стаята, а върху нея беше разтворена книга.

– Поне няма да е пълен провал. Това ще ни донесе някакви пари – казах аз и отидох да я огледам.

А може би нямаше.

Беше миналогодишното издание на „Наръчник на антикваря“.

– Изглежда, вандалът е знаел, че ще дойдем – заяви Алекс – Казва ни „здрасти“.