Криминална енциклопедия

Колин Уилсън

<Въведение
Престъпността и новото хилядолетие>
Най-ужасяващото престъпление от края на ХХ в. почти със сигурност никога няма да бъде публикувано цялостно. Несъмнено така и трябва.
В неделя следобед на 2 юни 1985 г. продавач в железария в Сан Франциско забелязал, че един клиент си тръгва, без да плати седемдесет и пет долара за менгеме, и повикал полицая, който минавал отпред. Неуспелият крадец бил очилат младеж. Когато видял полицая, той избягал, оставяйки по-възрастен брадат мъж, застанал до отворения багажник на кола, в който току-що бил сложил менгемето. По-възрастният пояснил, че спътникът му е излязъл, без да се замисли, и предложил да плати менгемето. Полицаят посочил някакъв пакет в багажника и попитал какво има вътре. Оказало се, че това е пистолет .22-калибров пистолет със заглушител. Тъй като това било незаконно, полицаят завел мъжа в участъка.
Там брадатият се представил като Робин Стейпли показал шофьорската си книжка. Когато полицаят седнал на компютъра, за да провери данните му, мъжът помолил за чаша вода. Преди да успеят да го спрат, той лапнал някаква капсула и я глътнал. Когато се проснал по очи, полицаите решили, че е получил инфаркт, а всъщност той бил изпил капсула цианид.
Документите в джоба му отвели полицията до малко ранчо в окръг Калаверас. Той бил идентифициран като Ленард Лейк. Оказало се, че има полицейско досие за обири. Младежът, който избягал, очевидно бил Чарлз Нгъ.
Когато претърсили ранчото, полицаите установили, че на тавана в голямата спалня има куки, а в една кутия открили вериги, които вероятно били предназначени за окачване на куките. Намерили и снимки на жени по бельо, много от които видимо се били съпротивлявали на позирането. Шкафът с видеокасети не оставял никакво съмнение, че Лейк и Нгъ са похищавали момичета и са ги изнасилвали и измъчвали, а накрая са ги убивали. Фантазията на Лейк била да притежава “сексуални робини”. Бренда О’Конър и нейното гадже например били поканени на вечеря и взели със себе си своето двегодишно дете. Мъжът и детето били убити, а Бренда О’Конър била изнасилвана и изтезавана дни наред преди да убият и нея. Тя била само една от много други.
Когато разкопали двора, открили няколко трупа и множество човешки кости. Един от труповете принадлежал на Робин Стейпли, мъжа, с чиято шофьорска книжка се идентифицирал Лейк.
Изглежда, че Ленард Лейк бил един от хората, които смятали, че се нуждаят от подземен бункер в случай на атомна война - и той бил построил такъв бункер в ранчото си, зареден с консервирана храна. Лейк служил в морската пехота, откъдето го уволнили поради психиатрични проблеми. И двамата му родители били алкохолици. Отгледала го строгата му баба, която го направила изключително чувствителен на авторитаризъм. По-малкият му брат страдал от епилепсия, садистично измъчвал котки и се опитвал да изнасили сестрите си. Лейк ги защитавал в замяна на секс. Харесвало му да ги снима голи и по-късно започнал да записва порнофилми. Впоследствие брат му щял да стане една от неговите многобройни жертви.
Лейк живеел във въображаем свят, хвалел се с безстрашни подвизи във Виетнам - където всъщност изобщо не бил участвал в сражение. Издържал се с обири и търговия с крадени вещи, а по-късно в ранчото се сдобивал със стоки за продан - например автомобили, - като убивал техните собственици. Една двойка, която лагерувала наблизо, просто изчезнала заедно с вещите си.
Той оставил и дневник на убийствата. Джоъл Норис, психиатърът, който го проучил, твърди, че документът показва все по-голямо разочарование. Лейк писал: “Няма никакви проблеми със сексуално покорните жени”. Ала неговият стремеж към пълно задоволяване очевидно не можел да се осъществи.
Нгъ, който избягал, накрая бил заловен в Албърта, Канада, докато крадял в универсален магазин. Той произхождал от богато хонгконгско семейство, но още като малолетен проявявал престъпни наклонности. След като бил арестуван и няколко години останал в канадски затвор, той бил върнат в Калифорния, но дванайсет години след залавянето му все още не е изправен пред съд. Защо? Причината не е известна. Очевидни обаче са два факта. Първо, тъй като съществуват видеозаписи, на които той изнасилва и убива момичета, не може да има съмнение в неговата вина. Второ, едва ли е в обществен интерес всички улики да бъдат представени в съда. Този случай е един от малкото, ако не и единственият аргумент в полза на укриването на улики и ограничаване на “свободата на информация”.
През 1995 г. възникнал аналогичен случай в Торонто, Канада. Със съучастието на жена си, младият красавец Пол Бернардо отвлякъл две ученички и дни наред ги третирал като “сексуални робини” докато накрая ги убил, насякал ги на части и ги изхвърлил. Той записал на видео всичко това, както и още много изнасилвания, включително изнасилването на малката сестра на жена си, която починала вследствие на това. Тези записи били показани в съда, за да могат подробно да проучат изнасилванията. Те не били толкова ужасяващи, колкото записите на Лейк, тъй като Бернардо никога не измъчвал жертвите си, но въпреки това описанията им в посветените на случая книги пораждат отвращение.
Какво става? Според мен това е неизбежна последица от “Епохата на сексуалните престъпления”. През 1888 г. убийствата на Джек Изкормвача смаяли целия свят, защото изглеждало немислимо някой да е толкова зъл, че да убива и реже на парчета жени. Викторианците били сантиментални (те изплакали кофи сълзи при смъртта на Малката Нел) и идеята за сексуалното престъпление им се струвала толкова ужасяваща еманация на чистото зло, че предпочитали да я заобикалят. Освен това, уличниците в бедните викториански градове били толкова евтини, че мисълта за извършване на убийство със сексуална цел изглеждала направо смехотворна. През следващия век обаче това положение постепенно щяло да се промени. Комедийният кинопродуцент Мак Сенет направил състояние с “къпещи се хубавици” и макар банските им днес да ни се струват скромни, по времето на Първата световна война те приковавали вниманието на американците. През 20-те години на ХХ в. настъпила Епохата на джаза и минижупа. И сексът постепенно се превърнал в стока, също като в днешните телевизионни реклами, например, когато вниманието на зрителя привличат два красиви крака, а после и нещо, което се свлича в глезените - толкова бързо, че не се вижда какво е това. Смисълът обаче е ясен - тя си е изгубила гащичките. Така започваме да разбираме защо днес имаме сексуални престъпници като Ленард Лейк и Пол Бернардо. Окуражават ни да виждаме секса като силножелана <стока>, точно както децата се окуражават да искат маркови дънки и маратонки за сто долара чифта.
Не твърдя, че трябва да се върнем към пуританството или фалшивата викторианска скромност - а само, че трябва да се опитаме да разберем някои от странните престъпления, на които все по-често ставаме свидетели с наближаването на новото хилядолетие. Защо толкова много хакери правят компютърни престъпления само за удоволствие? Защо някои компютърни маниаци изпитват наслада от разпространяването на вируси? Защо в големите градове като Лос Анджелис има проблем с “убийства на непознати” - престъпници, убиващи хора, които срещат за пръв път, понякога дори без да ги оберат? Крачейки към ХХІ в., ние все по-настойчиво се сблъскваме с тези въпроси.
За щастие, вече имаме основания за оптимизъм. Например, Пол Бернардо бил заловен с помощта на така наречените ДНК-отпечатъци, открити от Алек Джефрис, учен от родния ми град Лестър, през септември 1984 г. ДНК, разбира се, образува основните градивни елементи на живота и се явява в дълги молекулярни вериги с формата на двойна спирала. Джефрис изолирал определени елементи от ДНК, разработил система за масовото им производство и се научил да ги “заразява” с радиоактивност. После направил рентгенова снимка на елемента и видял, че той идва от дълга колона с черни ивици на бял фон. Това е “генетичният отпечатък”. Джефрис взел кръвни проби от цели семейства и се заел да провери дали има родова прилика. Имало - генетичните отпечатъци на детето представлявали комбинация от генетичните отпечатъци на родителите. За разлика от пръстовите, генетичните отпечатъци не са уникални, но вероятността двама души, които не са роднини, да имат еднакви отпечатъци е около едно на четири милиона.
В края на 80-те години на ХХ в. били извършени множество изнасилвания в Скарбъро, предградие на Торонто. Пол Бернардо бил заподозрят, тъй като отговарял на полицейския портрет на изнасилвача, и му взели кръвна проба. Заподозрените обаче били двеста и след като не го задържали, той решил, че подозренията са отпаднали. Лабораторната обработка на пробата му отнела близо две години и довела до заключението, че Бернардо е изнасилвачът от Скарбъро. Дотогава той бил убил двете ученички. Жена му Карла (по-рано Хомолка) обаче, с която той имал садо-мазохистична връзка, се уплашила, когато я разпитвали в полицията, и по-късно признала пред пред роднините, при които живеела. В резултат Бернардо най-после бил арестуван и впоследствие осъден на доживотен затвор.
Методът на ДНК-отпечатъците означава, че вероятността изнасилвачът да се изплъзне безнаказано е точно толкова малка, колкото на крадеца, който оставя пръстовите си отпечатъци.
Друго важно откритие спомогна за разрешаването на проблема със серийния убиец, тип престъпници, разгледан по-нататък в книгата. През 70-те години на ХХ в. новата академия на ФБР в Куонтико, Вирджиния, започна да разработва метода на “психологическия портрет”. Проучването на десетки убийци разкри, че те оставят своего рода личностен отпечатък върху престъпленията си и че по подробностите на престъплението опитните “портретисти” често са в състояние да определят какъв човек го е извършил. В случай с няколко заподозрени това може да спести много работа на полицията.
През септември 1977 г. ученичката Джули Уитмайър изчезнала на път за вкъщи и на другия ден открили голото й тяло. От полицията в Плат Сити, Канзас, решили да се обадят в новата Поведенческа група в Куонтико. Групата проучила случая и пратила мнение, че убиецът е сексуално разочарован “самотник”, навярно не особено интелигентен и преждевременно развит физически. Това описание отговаряло на тинейджъра Марк Сейджър, който бил в списъка на заподозрените. По време на разпита Сейджър признал, че е изнасилил и убил момичето.
През 80-те години на ХХ в. полицията в Енкъридж, Аляска, разследвала случай, в който изчезвали изпълнителки в топлес и стриптийз барове. По-късно те били откривани голи и мъртви в плитки гробове. Седемнайсетгодишна проститутка подала жалба в полицията, че била изтезавана в мазе от местния бизнесмен Робърт Хансън, но успяла да избяга, докато той се опитвал да я качи на частния си самолет. Хансън отрекъл и представил алиби, подкрепено от двама негови уважавани колеги.
Полицията в Енкъридж пратила в групата на ФБР описание на Хансън - дребен, сипаничав, червенокос, горд с ловджийските си умения, колекционер на трофеи. От ФБР отговорили, че Хансън съответства на психологическия портрет на човека, способен да извърши такива убийства, и че почти със сигурност пази трофеи от жертвите си. По техен съвет полицията в Енкъридж осведомила колегите на Хансън, че ще трябва свидетелстват за алибитата си под клетва пред разширен състав на съдебни заседатели и че ще бъдат осъдени на затвор, ако се окаже, че лъжат. Те веднага признали, че алибитата им са измислени и че просто са направили услуга на своя приятел. Хансън бил арестуван и била издадена заповед за обиск на дома му. Както предполагали, открили “трофеи”, взети от жертвите, както и пушката, с която били убити повечето жени. Пред лицето на тези улики бизнесменът признал, че искал от проститутките орален секс и ако откажели, той ги принуждавал с оръжие да се съблекат и ги преследвал като дивеч, докато не ги откриел и убиел. Не му доставяло удоволствие самото убийство, а преследването. Хансън бил осъден на доживотен затвор.
Тези успехи на криминалистиката означават, че новите методи за разкриване поне вървят в крак с новите престъпления. Можем само да се надяваме, че тези успехи ще направят живота на гражданите през ХХІ в. по-безопасен.
И накрая, дължа извинение на читателя. Частите на тази книга са написани в началото на 70-те години на ХХ в. за списанието “Престъпления и наказание”, на което бях консултант. Всяка част разказваше за известно следствие, известен съдебен процес, разгладани на фона на историята на проблема. Моята задача беше да напиша историята.
Естествено, нямаше смисъл да обсъждаме темите, отразени в известните следствия и процеси. Аз обаче често ги цитирах, защото читателят просто трябваше да прелисти страницата, за да открие за какво става дума. В този том явно не е така, затова направих всичко възможно да отстраня тези цитати. За съжаление това не винаги беше възможно, но поне ще знаете каква е причината, ако в главата за предателите се натъкнете на името Роджър Кейсмънт или в главата за лекарите убийци - на името Сам Шепард (който, между другото, официално е обявен за невинен).

<Алиби>
Едно убийство, което би подложило на изпитание находчивостта на Шерлок Холмс, било извършено през септември 1901 г. в Монтана. Открили трупа на старец на име Дотсън в неговата колиба край Хелмсвил с куршум в сърцето. На отсрещната стена имало дървена рамка, на която била поставена пушка, насочена срещу мъртвеца. От главата му водела връв, минавала през метална халка на стената и стигала до спусъка на оръжието. Приличало на очевидно самоубийство. До трупа намерили писмо, което явно потвърждавало тази теза. Писмото гласяло: “Моя син Клинт не е убил оня Кълинейн. Клинт излъга, за да ме спъси. Аз го извръших”. Подписът бил на Оливър Дотсън и приятелите му потвърдили, че почеркът наистина е негов.
Убийството на “оня Кълинейн” било извършено на 5 август 1899 г. Златотърсачът Джин Кълинейн бил открит застрелян в колибата си недалеч от дома на Дотсън. След няколко дни шерифите арестували Клинт Дотсън и още двама души, Оливър Бенсън и Елис Пърсинджър. Бенсън и Пърсинджър признали, че са обрали Джин Кълинейн, но заявили, че Клинт Дотсън го прострелял два пъти в сърцето. Бенсън и Пърсинджър били осъдени на по десет години затвор, а Клинт Дотсън получил доживотна присъда.
В крайна сметка обаче изглеждало, че Дотсън все пак е невинен. Той имал двойно алиби. По времето на смъртта на баща си бил зад решетките, затова несъмнено не можел да го е принудил да подпише лъжливо признание. Старият Дотсън посмъртно осигурявал на сина си алиби за времето на убийството...

Странният проблем
Заместник-шерифът Джон Робинсън, човекът, който пратил Клинт Дотсън в затвора, отишъл да разпита Пърсинджър и Бенсън. Наистина ли били сигурни, че Клинт е убил златотърсача? Те настояли, че са абсолютно убедени - били го <видели> да стреля. Това поставяло заместник-шерифа пред странен проблем. Защо старецът признавал престъпление, което не е извършил? Той определено бил алкохолик, но никога не бил слабоумен.
Робинсън се свързал с директора на затвора в Диър Лодж, където лежал Дотсън, и научил, че един от най-близките му приятели, крадецът Джим Флеминг, бил освободен само няколко седмици по-рано. Заместник-шерифът решил да поговори с него, като прибягнал до една от любимите хитрини на Шерлок Холмс - облякъл най-неподходящите дрехи, които успял да намери.
После отишъл в далечното ранчо на осемдесет километра от Хелъна, където живеела приятелката на Флеминг. Представил се за бивш затворник от Диър Лодж и обяснил, че търси стария си приятел Джим Флеминг. Тя му повярвала, казала, че Флеминг ще се върне след няколко дни, и го поканила на кафе. Двамата приятелски си побъбрили и скоро момичето споменало за петдесетте хиляди долара, които Клинт Дотсън ограбил от Юниън Пасифик. Явно очаквало дял от парите.
Заместник-шерифът Робинсън това и чакал. Вече знаел мотива за убийството. Той се върнал в Хелъна и се заел да проучи дали Джим Флеминг някога се е срещал със стария Дотсън. Скоро открил каквото търсел - някой ги бил видял заедно точно преди смъртта на стареца. Робинсън отново отишъл в ранчото, изчакал Джим Флеминг и го арестувал.

Невероятната жестокост
Заместник-шерифът разполагал само с догадки и повел игра със заподозрения като опитен рибар - с едра риба. Казал му, че е разговарял с Клинт Дотсън в затвора. Говорел така, сякаш знаел всичко за обира на Юниън Пасифик. “Клинт не е извършил тоя обир. Той няма нищо общо с него. Няма никакви петдесет хиляди долара.” И после небрежно намекнал, че Флеминг е пил със стария Дотсън точно преди смъртта му. Бил му го казал Клинт... Флеминг изведнъж се видял заобиколен от коварни капани. Затова, когато Робинсън го попитал “Искате ли да дадете показания?”, той отвърнал: “Да, искам”. И разказал за нещо толкова жестоко, че дори опитният шериф се смаял.
Клинт Дотсън планирал убийството на родния си баща, за да се оневини за убийството на Джин Кълинейн. С обещания за петдесет хиляди долара той съблазнил Флеминг да отиде в колибата на стареца и да го напие. Когато старият Дотсън се напил, човек лесно можел да го убеди в каквото и да било - така Флеминг го накарал да напише писмото. Старецът го направил “на майтап”. По-късно, когато Оливър Дотсън се напил до вцепеняване, Флеминг го застрелял в сърцето и нагласил пушката така, че да прилича на самоубийство.
Флеминг бил обесен на 6 септември 1902, а Дотсън - през април 1904 г. и убийството с двойното алиби се наредило сред най-стренните случаи в съвременната криминалистика. Но, ако можехме да попитаме Клинт Дотсън дали е имал алиби за убийството на Джин Кълинейн, той нямаше да разбере за какво говорим. Тази дума навлезе в езика едва през последните години с развитието на криминалния жанр и телевизионния трилър.
Латинският израз “alius ibi” всъщност означава “другаде”, затова не е правилно да се каже “Затворникът има алиби”, а “Затворникът е бил алиби”. Колкото и да е странно, едва през последните петдесетина години престъпникът сериозно се замисля за алибито. Едно време той извършвал убийството си и после полагал всички усилия да е на друго място, когато разкриели престъплението. Днешният престъпник е открил предимството да убеди полицията, че вече е бил “алиби” по време на извършване на престъплението.
Като цяло, повечето такива опити са сравнително елементарни. В “Тримата мускетари” Дартанян връща часовника с половин час и после привлича вниманието на своя полкови командир към този факт, за да докаже, че не може да е присъствал на една схватка. Истинските алибита понякога са съвсем явни - и нелепи.
Джордж Джоузеф Смит, убиецът на “младоженките във ваната”, пристигнал в лондонския квартал Хайгейт на 17 декември 1914 г. заедно с новата си жена, дъщеря на свещеник на име Маргарет Лофти. На другия ден хазяйката чула плискане от банята и шляпане на ръце по ваната. И после - тишина. Тя била нарушена от звуците на органа в дневната - Джон Лойд - също известен като Джордж Смит - установявал алибито си. След няколко минути входната врата шумно се затръшнала и той влязъл с думите “Донесох домати за госпожа Лойд”. В този момент хазяйката забелязала, че от тавана капе вода. Лойд изтичал горе, втурнал се в банята и извикал: “Жена ми не ми отговаря - вървете за лекар”. И естествено, “госпожа Лойд” била удавена.
Смит спокойно можел да се измъкне, ако роднина на бивша жертва на Смит не прочел репортажа за смъртта в един вестник. И когато накрая го изправили пред съда и прокурорът сър Арчибалд Бодкин разказал какво се случило онази вечер, убиецът установил, че слабото алиби е по-лошо от никакво алиби...
Далеч по-интелигентно и сложно алиби от това на Джордж Смит се оказало също толкова безполезно. Класическият американски случай - с всички моменти, толкова скъпи на любителя на детективски истории - се разиграл само година след екзекуцията на убиеца на “младоженките във ваната”. Фредрик Смол бил неуспял бакалин от Портланд, шата Мейн, чийто брачен живот бил преследван от нещастие.
Първата му съпруга починала при раждане, втората избягала с един президент на бейзболен отбор. Смол получил десет хиляди долара обезщетение. През 1911 г., когато наближавал четирийсет и пет, той се оженил за трети път за петнайсетина години по-младата от него Флорънс Арлийн Къри. Бракът не бил щастлив - Смол изглежда бил груб и агресивен мъж и често биел жена си.
През 1914 г. той решил, че е време да се пенсионира и семейството се преселило в къща край Маунтинвю, Ню Хемпшир, на брега на езерото Осипи. Смол прекарвал много време в риболов. Семейството не било бедно, но не било и толкова заможно, колкото съпругът смятал, че заслужава. В началото на 1916 г. той направил на жена си застраховка живот за двайсет хиляди долара и застраховал къщата си за три хиляди. Разноските - около хиляда долара - били големи, тъй като общото състояние на Смол възлизало на по-малко от пет хиляди. Той обаче възнамерявал да си върне загубите.
Човекът, който го застраховал, Едуин Конър бил и директор на местното училище. За разлика от повечето жители на Маунтинвю, Конър изглежда намирал Смол за достатъчно приятен и от своя страна Смол правел всичко възможно да угоди на Конър. Двамата даже се разбрали заедно да отидат в Бостън, пак по застрахователни дела, но главно за удоволствие.
Сутринта на 28 септември 1916 г. Смол се обадил на приятеля си и го попитал дали могат още на същия ден да заминат за Бостън. Това било неочаквано и Конър отговорил, че ще е трудно. Смол настоял. Накрая Конър отвърнал, че ще види какво може да направи. В два часа Смол позвънил на местния файтонджия Кенет и го попитал дали може да го вземе в три и половина, навреме за влака за Бостън в четири часа. Кенет нарочно подранил, защото се било случвало Смол да го кани на по чашка ръжено уиски. Този път обаче го заварил да го чака на задната веранда. Смол отворил вратата, извикал “Довиждане” на жена си и се качил на файтона.

Всички му съчувствали
Двамата мъже се качили на следобедния влак и пристигнали в Бостън в осем. Там се настанили в хотел и отишли на театър, после вечеряли и се прибрали в хотела. На рецепцията имало съобщение за Смол. В Маунтинвю избухнал пожар и трябвало да се обади в местния хотел. След няколко минути уплашеният Фредрик Смол помолил Конър да вземе телефона и да потвърди съобщението. Домът му бил в пламъци, казал собственикът на хотела, затова било най-добре да наеме кола и веднага да се върне. Мъката на Смол изглеждала искрена. Всички му съчувствали.
Върнал се призори и видял димящите пепелища на дома си. Със задавен глас попитал местния лекар дали някой може да потърси тялото на жена му сред руините. След час докторът му позвънил в хотела. “Открихме трупа. Какво да правим с него?” Смол се поколебал за миг, после смаяно попитал: “Искате да кажете, че има достатъчно останки, за да бъдат погребани, така ли?”
Наистина имало. Защото трупът бил пропаднал през пода на дневната в мазето, където се били събрали няколко сантиметра вода. Гърлото на госпожа Смол все още било здраво стегнато с въже. Черепът й бил пронизан от куршум и главата й била смазана с тояга.
Фредрик Смол незабавно бил арестуван. Той твърдял, че когато напуснал дома си, жена му била жива, и помолил господин Кенет да потвърди, че е излязла на задната веранда да се сбогува с него. Файтонджията заявил, че доколкото си спомня, Смол извикал “довиждане”, но не получил отговор. Полицията открила още улики, показващи, че убийството е грижливо планирано. Сред развалините имало будилник, от който излизали жици, свързани с възпламеняващо устройство. Нямало съмнение, че това е часовников механизъм.
Смол прекалил с хитростта си. За да е сигурен, че трупът на жена му ще изгори напълно, той използвал вещество, известно като термит, прах от алуминиеви стърготини, метални оксиди и магнезий. То се използва в заваряването, защото отделя изключително силна топлина. Термитът трябвало да унищожи тялото на госпожа Смол, но вместо това прогорил дупка в пода и трупът паднал във водата в мазето.
Уликите предполагат, че Смол е убил жена си случайно или в пристъп на ярост. Множество свидетели описали агресивния му характер. Имало възможност да избегне бесилката, като пледира за непредумишлено убийство. Той обаче бил обесен на 15 януари 1918 г.
Интересен е въпросът дали находчивостта на Смол е вдъхновила друго убийство с пожар през 1933 г. На 25 октомври същата година Ричард Бъд, дървосекач на средна възраст от Игъл Ривър, щата Уискънсин, се прибрал от работа в шест часа и заварил всички врати заключени. Когато започнал да вика жена си по име, съседите отишли да видят какво става. Те разбили вратата и веднага усетили мириса на дим. В килера в спалнята имало пожар - голям дървен бюфет. Той бил прогорил пода и вратата на килера била пропаднала в мазето. Заедно с трупа на Вирджиния Бъд.

Вратата била отключена
Този проблем озадачил шерифа Томас Макгрегър. Защо госпожа Бъд се е затворила в килера и го е запалила? Или е била <затворена> вътре и запалена? От друга страна, ключът още бил в ключалката - отвън - и вратата била отключена. Според патоанатома госпожа Бъд, която неотдавна била болна, влязла в килера и се самоубила чрез самозапалване. Колкото и да е странно, това е сравнително разпространен начин за самоубийство.
Бъд имал желязно алиби. Бил излязъл за работа в осем сутринта - съседите не само го чули да вика “довиждане” на жена си, но и че на връщане ще купи хляб и наденици. Началникът на местната пожарна смятал, че пожарът е избухнал към два следобед. <Ако> бил убил жена си, Бъд трябвало да се е прибрал вкъщи. Това било напълно възможно - той ходел сам в гората. Проверката на отсечените от него дърва обаче установила, че през онзи ден е работил изключително усърдно и не е имал време да тича вкъщи, за да убие жена си - нещо, което щяло да му отнеме два часа. Освен това съседите със сигурност щели да го видят.
Докладът на следователя изглежда без всякакво съмнение потвърждавал невинността на Бъд. Наличието на дим в дробовете доказвало, че госпожа Бъд е била жива, когато се е озовала в килера. Фактът, че вратата била отключена, като че ли окончателно решавал въпроса. Ако била жива и в съзнание, просто можела да излезе. Следователят не виждал основание да се усъмни в невинността на Бъд. Той нищо не печелел от смъртта на жена си - тя не била застрахована и не се носели слухове за друга жена. Наистина, съпрузите често се биели, ала в това нямало нищо необичайно. Следователят издал заключение за смърт поради неизвестни причини.
И в този момент - също като в случая със Смол - се намесила съдбата. Следователят П. Дж. Гафни си седял сам в офиса след следствието и разглеждал пръснатите по бюрото му веществени доказателства - обгорелите обувки на госпожа Бъд, части от дрехите й и ключалката на килера. Ключалката случайно паднала от бюрото.
Сепнат, Гафни подскочил и я вдигнал. И тогава забелязал, че се е заключила. Отново я пуснал. Тя се отключила. Опитал няколко пъти. Поради някакъв специфичен дефект всеки удар я карал да се заключва или отключва. Той седнал и се замислил. Това не доказвало нищо, естествено. Но тъй като вратата на килера била пропаднала в мазето, не трябвало ли да я открият <заключена>? Фактът, че била отключена, предполагал, че преди падането е била заключена.
Но ако Бъд бил заключил жена си в килера, как го подпалил шест часа след като тръгнал за работа? Нямало данни за часовников механизъм. Гафни бил старателен следовател. Той купил дървен материал и построил килер с размери и форма като онзи, в който умряла госпожа Бъд. Изолирал го с огнеупорен материал от същия вид като в килера на Бъд. Отворил точно толкова голяма дупка в долния край на вратата. Напълнил го с парцали, запалил ги и затворил вратата. Огънят, който бил запален в осем часа сутринта, прогорил пода за повече от дванайсет часа. Началникът на пожарната бил сбъркал. Ричард Бъд <можел> да запали огъня преди да отиде на работа.
С тези улики Гафни решил да направи аутопсия на трупа. Всичките му подозрения се потвърдили: в стомаха на госпожа Бъд открили стрихнин. Убийството било отвратително жестоко. Бъд дал на жена си отровата - голяма доза, колкото да изгуби съзнание след ужасни мъки. После я затворил в долапа, запалил я и я оставил да се задуши. Останките от тялото не били достатъчни, за да може следователят да установи часа на смъртта.
Бъд бил изправен пред съд, но Гафни не успял да открие вероятен мотив. Съдебните заседатели решили, че госпожа Бъд може сама да е изпила стрихнина. Те оправдали Бъд, който станал алкохолик. Няколко месеца по-късно в пристъп на делириум тременс и той взел отрова в спалнята, в която била умряла жена му. Оставил писмо, в което признавал, че е извършил убийството. Мнозина в Игъл Ривър твърдели, че призракът на жена му го е докарал до самоубийство. Гафни не бил пълен скептик. Той винаги твърдял, че ключалката била по средата на бюрото му.
Като цяло, най-ефикасното алиби сигурно е най-простото. Може би най-ефикасният метод е да накараш някой друг да ти го осигури: за предпочитане съпруга, която не може да свидетелства срещу съпруга си в съда. На 19 август 1967 г. англичанинът Реймънд Морис, извършител на сексуални убийства, убедил седемгодишната Кристин Дарби да се качи в колата му. Голият й и осакатен труп бил открит в недалечната гора край Кенък Чейс, Стафърдшир. Морис бил сред разпитаните в полицията, защото колата му отговаряла на описанието на автомобила на убиеца.
Жена му заявила в полицията, че съпругът й си е бил вкъщи по време на убийството. Тя изобщо не подозирала, че е убиец и само искала да му “спести неприятностите”. На другата година Морис се опитал да завлече десетгодишно момиченце в колата си. Една жена забелязала номера му и го арестували - добронамерената лоялност на съпругата му едва не довела до ново убийство.
Раздуването на темата за алибитата несъмнено е свързано с възхода на детективската история. Спомняте ли си какво сте правили вечерта на 10 август миналата година? Не, естествено. За щастие, повечето престъпници са прекалено глупави, за да съзнават, че нищо не прави детектива по-подозрителен от “желязното алиби”.

<Алчност>
Колкото и да е странно, истинското убийство от алчност е най-редкият вид убийство. Защото <такава> алчност по същество е патологично състояние. От психологическа гледна точка извършителите на убийство от алчност са сред най-интересните типове убийци.
Случаят с фрау Льовенщайн-Марек, родена около 1904 г., е отличен пример за това заболяване. Марта Льовенщайн била ослепително красиво момиче, което работело в един виенски магазин за дрехи и чието минало тънело в мизерна бедност. Тя била подхвърлено дете, осиновено и отгледано в бедняшките квартали на Виена. Когато постъпила на работа в магазина, била толкова похватна и се държала толкова добре, че собственичката я награждавала с красиви рокли.
Един ден в началото на 20-те години се запознала с богаташ, който живеел сам в имение в съседния град Мьодлинг. Очарованието и твърдият характер на Марта му направили толкова силно впечатление, че й предложил да й стане настойник. Бедняшкият живот изведнъж останал в миналото - Пепеляшка била обожавана и глезена от нейния възрастен принц.
Но това си имало и отрицателните страни. Тя предпочитала по-млад ухажор и това обяснява защо изпадала в пристъпи на угнетеност и сприхавост. Нейният благодетел Мориц Фриш я ободрявал, като й казвал, че възнамерява да й завещае къщата и част от състоянието си. Година по-късно той починал на седемдесет и четири годишна възраст. Бившата му жена се разярила, когато научила, че е оставил къщата на момиче, чийто настойник Фриш бил в продължение на по-малко от пет години, но синът й я убедил да не иска ексхумиране на тялото.
Фройлайн Льовенщайн скоро се омъжила за красивия инженер Емил Марек, с когото имала тайна любовна връзка отпреди смъртта на Фриш. Пепеляшка би трябвало да заживее щастливо. За съжаление имало проблеми. Макар да бил млад и красив, Емил още не се бил наложил в кариерата си и оставените от благодетеля й пари се оказали по-малко, отколкото очаквала. Тогава Марта и Емил Марек замислили план, който навярно е уникален в аналите на криминалистиката. Емил се застраховал за трийсет хиляди долара срещу инвалидност и злополука - което било съвсем лесно за очевидно здрав млад мъж.
Седмица по-късно двамата излезли в градината и той се заел да отсече едно дърво. После седнал, затворил очи и позволил на Марта да му отсече крака с остра като бръснач брадва. Тя се върнала в къщата. Емил започнал да вика. Марта и слугите се втурнали навън и го намерили облян в кръв. Тя му направила турникет и закарали Емил в болница.

Нелепият замисъл
Замисълът им бил нелеп - да не споменаваме, че бил мъчителен. Защото как може човек случайно да си отсече крака под коляното, размахвайки брадва? Естествено, лекарите - и полицията - се усъмнили. Внимателният оглед на ампутираното чуканче установил, че кракът бил отсечен с три удара, и семейство Марек били обвинени в измама. Марта още повече влошила нещата, като се опитала да подкупи един санитар да свидетелства, че видял как лекарят “бърника” раната.
Марта и Емил били дадени на съд, но медицинските свидетелства не убедили съдиите - или може да са решили, че Емил Марек достатъчно е страдал. Процесът бил прекратен и застрахователната компания уредила иска със сравнително малка сума - било намекнато, че се обмисля ексхумация на трупа на Мориц Фриш. Кой знае защо тази идея не допаднала на фрау Марек.
Това било началото на неуспехите на семейство Марек. Опитът им да създадат радиокомпания в Алжир се провалил. Едно амбициозно инженерно начинание - което би могло да донесе богатство на Емил - се осуетило заради скандала с процеса, вестта за който стигнала до Северна Африка. Семейството се завърнало във Виена. Вече имали две деца и били толкова бедни, че Марта трябвало да продава зеленчуци на пазара. Скоро Емил Марек починал в болница за бедни от “туберкулоза”, месец по-късно малката им дъщеричка Ингеборг също умряла.
След като се избавила от тяхното “бреме”, късметът на Марта се завърнал. Тя се нанесла в дома на възрастната си роднина Сузане Льовенщайн и започнала да й готви. Не след дълго фрау Льовенщайн се споминала и оставила къщата и парите си на младата си родственица. Ала Марта още не се била научила да живее скромно и без да привлича внимание.
Била екстравагантна, прахосала парите и после приела неколцина избрани наематели. Сред тях били застрахователен агент и възрастна дама на име Китенбергер със сина си. Агентът застраховал фрау Китенбергер за хиляда долара, като Марта била нейна наследница. Скоро възрастната госпожа удобно починала.
Парите от застраховката не стигнали задълго и Марта отново прибегнала до измама. Една вечер повикала носачи и пратила картините и гоблените си на склад. После ги обявила за откраднати и подала застрахователен иск. Детективът, който бил пратен да я разпита, Игнац Петерс, бил водил следствието с “ампутацията”. Подозрителен от самото начало, той проверил в хамалските фирми из града и скоро открил складираните ценности на Марта.
Повторно я арестували и я обвинили в измама. Съобщението за ареста й накарало сина на фрау Китенбергер да заяви в полицията, че майка му е била отровена. Игнац Петерс незабавно се захванал на работа. Ексхумирали четири трупа: Емил Марек, дъщеря им Ингеборг, фрау Льовенщайн и фрау Китенбергер. Установило се, че всички са отровени с талий, рядък метал, открит през 1861 г.
Тогава Петерс си спомнил, че Марта има син. Потърсил го и го открил в един виенски бедняшки квартал. Той също страдал от отравяне с талий - макар че симптомите напомняли на туберкулоза. Майка му го посещавала и му носела храна. Настанили момчето в болница и му спасили живота.
Обвинена в четири убийства, Марта Марек била обявена за виновна и осъдена на смърт. Това се случило през декември 1938 г., когато Хитлер отново бил въвел обезглавяването при екзекуции. Палачът се оказал по-опитен от Марта. Той си изпълнил задачата само с едно чисто замахване с брадвата.

Особеният характер
Марта Марек несъмнено е била вменяема - изобщо не се е загатвало за обратното. И все пак какво може да се каже за жена, способна да отрови двете си деца, и която отровила една от жертвите си - фрау Китенбергер - само за хиляда долара? Тя очевидно е притежавала маниакален характер от извънредно особен вид. Нейната алчност и маниакална страст към парите били почти физически недъг, нещо като далтонизъм.
Архивните сведения за случая не разкриват нищо за психологическите проблеми на Марта Марек, но от историята й може да се направят много заключения. Тя била подхвърлено дете, отгледано от осиновителка, която Игнац Петерс описва като “дебела и вулгарна”. По-късното й развитие предполага, че в ранните си години не е получавала обич. Днес е доказан факт, че първите месеци от живота на детето са от жизненоважно значение. Новородените животни, които са лишени от родителска ласка през този период, по-късно стават <неспособни да дават обич>. Сякаш нещо в тях е умряло от глад. Същото се отнася за хората.
Може да се заключи, че Марта Льовенщайн е била жадна за обич през този важен период. Освен това тя определено е спадала към групата “силно доминантни жени”, които, за да се задоволят сексуално, трябва да си намерят още по-доминантен от тях мъж.
Марта Льовенщайн се омъжила за човек, който несъмнено е бил едва средно доминантен. <Тя> го е доминирала - защото не можем да си представим силно доминантен мъж, който ще позволи на жена си да му отсече крака, само за да получи хиляда долара. Той би предложил да застраховат <нея> и да отсекат <нейния> крак.
След петгодишното настойничество на старец, който сигурно й е бил и любовник, тя се нуждаела от страстен и агресивен млад мъж. Емил Марек не успял да я задоволи, нито физически, нито психически. Затова го убила и дала отрова на двете деца от този брак.
Изкушаваме се да кажем, че основният мотив за престъпленията е бил ужасът, който изпитвала от бедността - нещо, на което можем да съчувстваме. Но ако основният й мотив наистина е бил такъв, тя е щяла грижливо да запази парите, оставени й от Мориц Фриш - и по-късно наследството на Сузане Льовенщайн. Всъщност става ясно, че Марта е била изключително разглезена. Вместо да е признателна на Фриш, когато станал неин настойник, тя си позволявала гневни изблици и мрачни настроения, които биха накарали някой по-нетърпелив човек да я изхвърли.
Фрау Марек е станала убийца поради необичайна комбинация от особености на характера: силна доминантност, неспособност да изпитва чувства с неизбежния егоцентризъм и чиста - или нечиста - алчност. От формална гледна точка това не е невменяемост. И все пак днес алкохолизмът се смята за заболяване, макар да е ясно, че не е невменяемост. Марта Марек е страдала от натрапчив импулс, аналогичен на алкохолизъм, ако не и по-сложен. Тази странна комбинация от импулси в различна степен се наблюдава при извършители на престъпления от алчност, били те убийци или само крадци и измамници.
Едно е ясно: извършителят на престъпление от алчност страда от силна и неутолима жажда, сходна с жаждата на алкохолика. В резултат извършителят на престъпление от алчност се отличава със странна ирационалност.
Факт е, че повечето извършители на убийства от алчност също са измамници и мошеници. Но това отново е специфично ирационален елемент. Обикновеният мошеник - като “граф” Виктор Лустиг, човека, който през 1925 г. “продал” Айфеловата кула - притежава дързост и чувство за хумор, а човекът с чувство за хумор обикновено е вменяем. Но извършителят на престъпление от алчност е малко параноичен, има мания за величие и лъже, за да прави впечатление на хората.
Това се отнася за най-зрелищния масов убиец в новата история, французина д-р Марсел Петио. Престъпленията от алчност, за които бил екзекутиран Петио, започнали през 1941 г. и когато приключили през 1944 г., той бил убил най-малко шейсет и трима души. Ала Петио се подготвил за убийствата с кариерата си на дребен крадец.
Роден в Оксер през 1897 г., той крадял от съучениците си в училище и по-късно от пощенските кутии. След кратка военна служба - от която успял да се освободи като психически нестабилен - Петио завършил медицина на двайсет и четири годишна възраст. Много е възможно да е бил садист. Като малък режел опашки на котки с ножица. Пациентките, които “лекувал” след работно време в кабинета си били чувани да викат от болка.
През 1928 г. с упорита агитация го назначили за кмет на Вилньов. Скоро хазяйката му забременяла и после изчезнала. Две години по-късно негова пациентка била убита и ограбена. Пелио бил заподозрян, но главният му обвинител, който също бил негов пациент, внезапно умрял и докторът подписал смъртния акт. Макар и кмет, той на няколко пъти загазвал за нелепи дребни престъпления - кражба на газов брояч и по-късно на книга от книжарница. Освен това търгувал с наркотици.
Войната му дала възможност да се издигне над дребните престъпления. Евреинът Йоахим Губсинов искал да избяга в Англия с жена си и децата си и Петио му предложил “път за бягство” срещу голяма сума. Губсинов продал фирмата си за кожи за два милиона франка и заедно със семейството си отишъл в уединената къща та Петио на Рю Лесьор. Докторът им направил смъртоносни инжекции под претекст, че ги ваксинира против тиф. После отишъл в съседната стая и през таен прозорец наблюдавал смъртта им.

Разпаленият огън
Петио живеел със семейството си на Рю Комартен. Къщата на Рю Лесьор му служела за екзекуции. Ала един ден през март 1944 г. прекалено силно разпалил огъня, с който горял телата. Къщата избухнала в пламъци и пожарникарят, който влязъл в мазето, изтичал навън с викове: “Там е пълно с трупове!” Петио, който пристигнал навреме, за да види какво става, прошепнал на един полицай: “Аз съм от Съпротивата. Това са трупове на предатели”. Полицията му повярвала и го оставила на мира. Докато разберат - по откритите в къщата документи, - че жертвите са главно евреи, Петио вече си бил плюл на петите.
Но суетата му го погубила. През октомври 1944 г. - след освобождението на Париж - той пратил писмо в един вестник, в което твърдял, че Гестапо е инсценирало всичко и че е участвал в Съпротивата. Сравнили почерка с тези на офицерите от Съпротивата и установили, че Петио се крие под името капитан Анри Валери, който от шест седмици бил в Свободните френски сили. На 26 май 1946 г. го гилотинирали.
Вярно е, че случаят с Петио бил усложнен от садизъм, но въпреки това е типичен пример за алчен убиец. Налице са неспособност да поддържа смислени човешки връзки (жена му била бледо, хрисимо момиче, петнайсет години по-младо от него, за което се оженил, за да сложи край на клюките за любовните му връзки и сексуалните му извращения), странна склонност към дребни престъпления, сякаш не можел да устои на възможността да открадне, и суетата, която го издигнала до кметски пост. И най-важното - решението да прибегне до убийство - а не до лекарските си способности, - за да се сдобие с богатство и почести.

Престъпният инстинкт
Един от най-странните извършители на убийство от алчност в света също е французин - младият хомосексуалист Жан Батист Тропман, който бил обладан от идеята да се сдобие с пари, без да работи за тях. За разлика от повечето убийци от алчност, той никога не бил обвиняван в обичайните дребни престъпления, но определено притежавал престъпен инстинкт. Изучавал отровите и направил отрова, която смятал за неоткриваема. Когато през 1869 г. бил двайсетгодишен, Тропман се запознал с богатия провинциален бизнесмен Жан Кинк и решил, че това е неговият ключ към богатството.
Първият му опит да принуди новия си приятел да се раздели с парите си се провалил. Ала Кинк накрая се подлъгал по измислицата за залежи на благородни метали в планините по Горен Рейн. Той се отправил заедно с Тропман и бил отровен по време на хранене - трупът му бил скрит под купчина камъни.
После Тропман убедил мадам Кинк да му прати чек за пет хиляди и петстотин франка. Началникът на местната поща в Елзас обаче отказал да го осребри и Тропман решил, че единственият начин да получи необходимите му средства, за да може да емигрира в Америка, бил да убие и осемте члена на семейството на Кинк - включително най-малкото дете.
Затова си уговорил среща с мадам Кинк и всичките й синове и дъщери в Париж. После ги примамил извън града, където жестоко и садистично ги убил с нож. Следващият му ход бил да избяга в Хавър, където късметът му изневерил. Един полицай го взел за джебчия и когато се опитал да го арестува, Тропман скочил от кея в морето. В него открили документите на семейство Кинк. Той бил екзекутиран - оказал отчаяна съпротива - през януари 1870 г. Още нямал двайсет и една година.
Що се отнася до престъпленията от алчност, свързани с убийство и изнасилване, Франция има незавидно първенство пред Великобритания, другите европейски страни и Съединените щати. Най-загадъчният френски убиец от алчност обаче е немец: Жером Вайдман. Този случай започнал през 1937 г., когато Жан Белен, полицаят, който арестувал Ландрю, Синята брада на Франция, разследвал изчезването на младата американска танцьорка Жан дьо Ковен. За последен път я видели с красив и привидно богат млад мъж, известен като “Боби”.
На 8 септември Белен научил, че автомобилният шофьор Гуфи е открит застрелян в тила на пътя за Орлеан. Той също бил возил красив млад мъж, който изглеждал богат. Малко по-късно намерили голото тяло на мъж на име Льоблон на задната седалка на автомобил в Ньоили. И той за последен път бил видян с красив младеж.
На 20 ноември 1937 г. някой си мосю Лесобър, агент на недвижими имоти, бил открит в едно мазе с куршум в тила. Секретарката му описала младежа, с когото бил излязъл от службата си - очевидно същия убиец. Явно неизвестният престъпник избирал жертвите си заради малкото пари, които носели в себе си.
Полицията търсела убиеца, когато Белен научил за изчезването на млад мъж на име Фромер. Той бил приятел с чужденец на име Сойърбрей, който живеел в гората Сен Клод край Париж. Двама детективи се отбили при Сойърбрей, който ги поканил в къщата. Внезапно се завъртял с пистолет в ръка и открил огън. Не го бивало за стрелец. Успял само да одраска първия полицай и вторият го повалил на земята с един чук.
Когато претърсили района, открили трупа на Жан дьо Ковен, заровен на трийсетина сантиметра дълбочина. Била убита заради пътническите й чекове - нямало следи от изнасилване. После намерили тялото на Фромер в избата - той бил застрелян в тила. Сойърбрей казал, че истинското му име е Жером Вайдман и признал, че е злополучно известният “масов убиец”. След признанието си той се покаял, публично и шумно, и приел екзекуцията си без да трепне.

Лудото безразсъдство
Основният му мотив обаче си остава загадка. Защо убивал с толкова лека ръка за толкова нелепо малки суми, най-много по неколкостотин франка? Свидетелствата предполагат, че е убивал от скука, както момчетата късат крилата на мухите.
Всичко това обяснява защо извършителите на убийства от алчност и крадците изобщо са обект на неизтощим итерес от страна на криминалистите - непредвидими и изключителни като тигрите канибали, но далеч по-непонятни. Ясно е само, че всички те страдат от форма на шизофрения.
Независимо дали обектът е влак, банка или самотна и разочарована вдовица, в поведението и психиката на извършителя на престъпления от алчност се проявява един постоянен елемент. Той не допуска вероятността да се провали или да го заловят. Дори само в това се крие лудост и безразсъдство - най-голямата помощ за полицията в издирването на престъпника и неговото затваряне или екзекуция.

<Благородни престъпници>
Въпреки че донякъде е засенчен от изопачен снобизъм, стремежът към благородство си остава една от най-силните мотивации в повечето цивилизовани общества. Преди половин век никой не го криел. Всеки, който обича песни от старите мюзикъли, знае, че в много от тях се пее за “контета” - като Бърлингтън Бърти, който демонстрира аристократизма си, като се разхожда по Странд с ръкавици и после повторно минава - този път без ръкавици.
В литературата от този период също откровено доминира чувството за класова принадлежност. Оскар Уайлд принадлежал към “висшата класа” по право - баща му бил рицар, - и все пак аристократизмът продължавал да го интригува. По друг начин същото се проявява в творбите на работническия писател Д. Х. Лоурънс, който след брака си с немска аристократка винаги небрежно споменавал в писмата си, че баща й бил “фон”.

Мечтата за рая
Лесно можем да разберем причините за този стремеж през ХІХ в. Всяка зима хиляди бедняци буквално умирали от студ и глад, затова мисълта за сигурността на богатството, за зимите на Ривиерата или в големи провинциални имения била като мечта за рая. В съвременното ни обезпечено общество никой не умира от глад и следователно може да се очаква, че интересът към аристократизма постепенно ще отслабва.
Действителността обаче е съвсем друга. Когато човек задоволи желанието си за дом, сексуална сигурност и семейство, следващото “равнище на потребност” е стремежът към себеуважение и уважение от страна на обществото. Тази потребност и също толкова универсална, колкото и сексуалната. Затова всеки се възхищава - или завижда - на хората, които са над него в “йерархията на себеуважението” - това е също толкова фундаментално, колкото интереса ни към Дон Жуан и Казанова или прочутите куртизанки от миналото.
Затова всъщност няма значение, че живеем в много по-благоденстващо общество, отколкото нашите велики предци. Човек продължава да мечтае да се е родил в положение, което <автоматично> осигурява уважение. Един от първите анимационни филми за “Блонди” показва униформен портиер, който се обръща към Догууд със “сър” и Догууд толкова се надува, че не може да се насити да минава през въртящата се врата. Това ни се струва смешно, но Уолтър Мити на Джеймс Търбър, който си въобразява, че е велик лекар, пилот изтребител, капитан на кораб, е универсален символ.
Това обяснява защо “благородният престъпник” е толкова позната фигура в полицейските хроники. Не толкова, защото престъпниците намират ролята на благородника за ефикасно прикритие, колкото, защото стремежът да са благородници ги тласка към престъплението. Някои “благородни престъпници” наистина постигат амбицията си и “висшето общество” ги приема за “благородници”. Тъкмо това се случило с Казанова, който е син на беден актьор. Неговият чар, остроумие и гениално мошеничество му отворили вратите към обществото на крале и аристократи, които го приели като културен и интелигентен човек.
Същото се отнася за друг забележителен самозванец от края на ХVІІІ в., “граф Сен-Жермен”, който се представял за “мистериозен човек”. Той искал хората да вярват, че е на стотици години, и нехайно споменавал за различни исторически събития - например разпването на Христа, - сякаш е присъствал на тях. Сен-Жермен също твърдял, че никога не яде и сядал на богаташките маси, само с чаша вода.
Мнозина вярвали, че притежава магьоснически способности. Той обаче не успял да заблуди всичките си съвременници и един от тях, граф Варнщет го описва като “абсолютен глупак, шарлатан, дрънкало, празнодумец и мошеник”. Сен-Жермен несъмнено се отличавал с гениална находчивост, особено в областта на тъканите, затова не можем да го прескочим като благороден престъпник. Същото се отнася за друг негов забележителен съвременник, Калиостро, основател на таен франкмасонски орден. Макар да не може да има съмнение, че и той бил празнодумец и самозванец, Калиостро наистина притежавал “окултистки” познания и бил блестящ лекар.
Следователно тези хора по-скоро са гениални самозванци, отколкото благородни престъпници, но представляват интересни обекти за криминалиста, защото изходната им мотивация била същата. “Оригиналът” винаги е от по-нисък порядък. Повечето “благородни престъпници” не притежават лустрото и интелигентността на Казанова и Сен-Жермен. Типичен пример е случаят с Видок и благородните престъпници, описани в мемоарите на прочутия престъпник, превърнал се в детектив.
Историята започва една нощ през 1817 г., когато месарят Фонтен излязъл от дома си в Куртий край Париж, за да купи добитък на пазара Корбей. Фонтен бил глупак, склонен към самохвалство, и подобно на мнозина такива личности, бил много податлив на ласкателства от страна на “по-добрите” от него. В едно бистро край Есон той се заговорил с двама добре облечени и културни пътници.
Те изглежда били благородници и Фонтен се опитал да им направи впечатление, като заговорил за парите, които печели от занаята си. Времето напреднало и той изведнъж усетил, че е станало привечер. Новите му познати настояли да пренощува там, ала Фонтен бил инат - искал да спи в Корбей, за да стане рано за пазара. Единият “благородник” предложил на другия да тръгнат с него, тъй като били в същата посока, пък и освен това тримата щели да се пазят от разбойници.

Силният удар
Те изглеждали толкова любезни и културни, че Фонтен не заподозрял нищо. Тръгнали, спрели за по още една чаша вино след няколко километра, после продължили след залез слънце. Единият мъж куцал. Когато стигнали до един тесен път, куцият казал, че той води напряко до Корбей. Фонтен отново не се усъмнил и го последвал. Изведнъж усетил силен удар по тила и се свлякъл на колене. Другият “благородник” извадил нож и започнал да го мушка. Месарят се съпротивлявал с бастуна си, но след като получил двайсет и осем прободни рани, припаднал от загуба на кръв.
Когато се свестил, парите му ги нямало. Стоновете му привлекли един минувач, който го завел в болница. Оздравяването било бавно, ала Фонтен бил жилав, пък и бил решил да си отмъсти на подлите “благородници”. Детективът Видок разговарял с него в болницата и веднага отишъл на местопрестъплението. В калта имало стъпки и Видок поръчал да му направят отливки. Освен това намерил две копчета - и няколко парчета от скъсано писмо. Фонтен бил разпрал джоба на единия нападател и парчетата хартия сигурно били изпаднали от там.
На тях се четяло: “Мосю Рау... търговец на вино, бар... Рош... Кли...” Хартията била подобна на тази, която се използвала за съдебни призовки. Видок решил, че адресът е “мосю Раул, бариер Рошешуа, Клинанкур” - предградие на Париж. Раул бил известен контрабандист, имал долнопробен бар и в сравнение с повечето престъпници бил нещо като “благородник”.
Видок поставил наблюдение на бара. Неговият агент накрая видял сравнително добре облечен мъж, който куцал, и го проследил до дома му. Видок поставил и неговата къща под наблюдение. Когато куцият излязъл, детективът познал в него престъпник на име Корт - бил го арестувал преди години за грабеж с употреба на насилие. Видок бил сигурен, че е на вярна следа. Той издействал съдебна заповед, влязъл в стаята на Корт, като се представил за Раул, и го арестувал. Но в стаята нямало улики, които да го свържат с нападението срещу Фонтен.
Видок прекарал следващия ден в бара на Раул. Раул го нямало и мъжът на бара му казал само, че собственикът е в стаята си в Монмартър. След няколко часа Раул се появил. Видок се опитал да блъфира. Представил се и заявил на Раул, че го подозира в организиране на революционни срещи в заведението и притежаване на бунтарска литература. Раул възмутено отрекъл, че изповядва демократични убеждения, и отговорил на детектива, че може да претърси къщата. Хората на Видок само това и чакали, ала не намерили нищо. “Ами дома ти в Монмартър?” - попитал Видок. “Можете да претърсите и него” - мрачно се троснал Раул.
Видок повикал две коли и отишъл с хората си в Монмартър, където Раул ги завел в една къща. Видок бил почти сигурен, че няма да открият никакви очевидни улики - Раул изглеждал прекалено невъзмутим. Ала все пак намерил каквото търсил - съдебна призовка с липсващ ъгъл - ъгъла с името и адреса на Раул, който бил на местопрестъплението.
Раул не издържал и се опитал да извади пистолет. Хората на Видок го сграбчили и го отвели в затвора. Там Видок направил очна ставка между Корт и Раул и ги използвал един срещу друг. Когато видял, че Корт е потресен, той изиграл главния си коз - факта, че месарят Фонтен още е жив, въпреки двайсет и осемте прободни рани и счупения череп. Корт бил отведен в самостоятелна килия и накрая подписал признание. После Видок отишъл при Раул, ала той бил много по-корав и отрекъл всичко.
Имал си почтен бизнес в Клинанкур, рекъл Раул, защо му било да се прави на благороден престъпник и да устройва засади на пътници? Видок се върнал при Корт и казал: “Добре, той си призна. Искаш ли да разговаряш с него?” Корт кимнал с глава и Видок пак ги събрал. Корт започнал: “Добре, радвам се, че и ти си призна. Да приключваме с това.” Раул изругал - но подписал показанията.
Това обаче не било краят. Хитрият Видок се престорил, че след като следствието е свършило, няма лоши чувства и нагостил двамата с богата вечеря и няколко бутилки вино. В резултат те издали свой редовен съучастник и на другия ден Видок го арестувал.

Грубите нотки
Раул и Корт могат да се смятат за типични представители на категорията “благородни престъпници”. Повечето са много чувствителни към това, че <не> са благородници - грубите нотки веднага ги издават пред истинския аристократ.
Естествено, има изключения: например “граф” Виктор Лустиг, мошеникът, който откраднал Айфеловата кула и чиито безупречни маниери напомняли на много негови жертви кинозвездата Адолф Менжу. Джералд Чапман, “графът от Грамърси Парк”, човекът, който се престорил на английски аристократ на почивка в Ню Йорк, заблудил голяма част от нюйоркското общество и успял да обере банка. Такива хора обаче са изключения. Правилото са престъпници като Раул и Корт.
През 1899 г. журналистът Едуард Уйлям Хорнън публикувал “Касоразбивачът любител”, чийто герой е джентълменът крадец Рафълс. Книгата постигнала огромен незабавен успех и била последвана от още четири тома за Рафълс. По ирония на съдбата Хорнън бил зет на Конан Дойл, създателя на Шерлок Холмс, и популярността на Рафълс дълги години можела да се мери със славата на великия детектив. Интересно е да помислим защо Рафълс толкова се е харесал на почтена Англия от епохата на Едуард VІІ.
Той е завършил гимназия и университет и играе крикет, но за нещастие няма пари, за да води живот в обшеството, с което е свикнал. Старият му приятел от училище Бъни е в същото положение. Затова двамата си изкарват прехраната, като извършват кражби. Естествено, повечето им жертви са хора, които не пораждат особено съчувствие или съжаление в средния човек - бижутери, богати банкери и прочее.
Хорнън намеква, че Рафълс просто е смел и сърцат мъж, избал да води авантюристичен живот в периферията на обществото. Освен това накрая той изкупва престъпния си живот, като умира храбро за родината си... Това е интересно противоречие, което демонстрира странната незрялост на средния англичанин от горната класа на прехода между ХІХ и ХХ в. Престъпният живот на Рафълс е просто продължение на ученически лудории - или поне така би трябвало да го схващаме.
Но всъщност Рафълс не прилича на никой реално съществувал благороден престъпник. Защото Хорнън, който не познавал достатъчно психологията на престъпника, е пропуснал един същностен елемент: мечтите ала Уолтър Мити, склонността към фантазиране и способността за самозаблуда. Благородният престъпник обикновено мами както другите, така и себе си.

Искрящите очи
Да вземем например удивителния живот на родения в Италия Карло Понци, един от най-великите финансови измамници на ХХ в. Понци емигрирал в Америка като момче, убеден, че ще спечели богатство в страната на неограничените възможности. Всъщност единствените му качества били жизнерадостната му находчивост и абсурдният му оптимизъм. Започнал кариерата си като келнер, но дребният човек с искрящи очи бил толкова склонен да бъбри с клиентите си, че скоро си изгубил работата. Отишъл в Монреал, където работил като прислужник и спечелил достатъчно пари, за да си купи елегантни дрехи и бастунче от палмово дърво - което му станало своебразна запазена марка. Копнеел да го взимат за джентълмен. Престъпният му живот започнал с измама - взел пари от италиански емигранти с обещанието да ги прати на роднините им в Италия и скоро се озовал в затвора.
Точно след Първата световна война отишъл в Бостън, оженил се за красавицата Роуз и станал управител на бащиния й склад за бакалски стоки на едро. Деловата му далновидност не можела да се мери с оптимизма му и тъст му скоро фалирал. Понци станал чиновник със заплата шестнайсет долара седмично. Един ден видял фиш за пощенски отговор в служебно писмо и с удивление установил, че този фиш може да се купи за един цент в чужбина и да се размени в Америка за марки на стойност пет цента. Така пощата насърчавала бизнеса.
Понци моментално видял чудни възможности: взимаш пет хиляди долара заем, купуваш фишове, разменяш ги за марки на стойност двайсет и пет хиляди долара и ги продаваш с отстъпка. Той купил фишове за няколко долара и се опитал да ги размени, но в пощенската служба му отговорили, че размяната в такива размери не е законна.
Понци обаче смятал, че богатството му е в кърпа вързано. Обиколил неколцина свои приятели и ги убедил да инвестират в начинанието му. Знаел как да заобиколи правилника на пощите. И намекнал, че Рокфелер е започнал да трупа богатството си със същия номер. Те му дали назаем пари. Три месеца по-късно Понци им дал по петдесет цента, които обявил за дивиденти. “Реинвестирайте ги - казал той. - Не можете да изгубите.” Те го послушали, както и други техни приятели. Скоро Понци имал достатъчно пари да открие Финансовата валутна компания и взимал по три хиляди долара дневно. Един въодушевен негов почитател извикал: “Вие сте най-великият италианец в историята”. Понци скромно отвърнал: “Не, не - Колумб е по-велик”.
В лудостта му наистина имало метод. Естествено, той изплащал “дивидентите” от парите, които получавал, но се успокоявал, че ако събере достатъчно пари, ще може да инвестира в законен бизнес, да прояви деловия си гений - в който нито той, нито който и да било друг се съмнявал, - и скоро да стане милионер. И наистина се сдобил с акции на Хановер Тръст Къмпани и купил Дж. П. Пуул Къмпани. Купил и огромно имение на жена си Роуз.
И може би щял да успее, ако не допуснал една грешка. Наел истински финансист да ръководи връзките с обществеността. Когато разбрал, че тази финансова империя е изградена върху пясък и че “геният” на Понци се изразява в оптимизъм и чисто невежество, Уйлям Макмастърс прошепнал няколко думички в ухото на щатските власти. Балонът се пръснал. Понци бил взел двайсет милиона долара, бил изплатил три четвърти от тази сума и бил похарчил другите пет милиона: осъдили го на десет години затвор за измама и присвояване в особено големи размери.

В пълна бедност
Когато излязъл, той решил да се върне в Италия и да предложи гения си на Мусолини, който му се струвал човек по негов вкус. Мусолини отначало бил на същото мнение, докато не го осенило, че главните “достойнства” на Понци са великанското му самолюбие и безкраничния му - и безпочвен - оптимизъм. Понци бил отпратен и умрял - в пълна бедност - в Рио де Жанейро през 1949 г.
Карло Понци е итало-американската версия на благородния престъпник. Английската версия обикновено носи униформени вратовръзки на елитно училище, говори с провлачен акцент и нарича хората “старче” - типичен пример е сексубиецът Невил Хийт. Както и престъпникът, известен като Антъни Сейнт Джордж, който през 1924 г. се появил в крайречното село Сенд близо до Уокинг. Живеел в огромна плоскодънна лодка, бил висок, атлетичен и красив и като че ли имал много пари. Скоро станал изключително популярен в селската страноприемница, тъй като явно бил “независим” човек. Говорело се, че е син на лорд. Ядял и пиел като цар и нямал проблем да се сдобие с пет-шест любовници.
Полицията се разтревожила от поредица зрелищни обири в района, в който навремето - както и днес - се заселвали множество пенсионирани бизнесмени. Един ден преди изгрев слънце полицай Елкинс бил повикан от някой си Лукас, който се бил натъкнал на крадец. Престъпникът успял да вземе само чифт обувки. Имало една улика - парче жълта хартия, сякаш откъснато от книжен кибрит. Елкинс го прибрал в джоба си. На връщане срещнал Антъни Сейнт Джордж на велосипед и го попитал къде е бил. Сейнт Джордж отговорил, че прекарал нощта с местно момиче, но отказал да разкрие името й.

Имате ли кибрит?
Елкинс не му повярвал и по-късно отишъл на лодката. Докато разговарял със Сейнт Джордж, той извадил цигара и небрежно попитал: “Имате ли кибрит?” Сейнт Джордж му подал жълт книжен кибрит. От него липсвало едно парченце. Полицаят извадил късчето от джоба си и проверил дали пасва. “Това не е много честно” - жалостиво казал Сейнт Джордж, но без съпротива отишъл с него.
Описвайки Сейнт Джордж в мемоарите си, бившият старши полицай Фред Черил го определя като престъпник с аристократична фиксидея. Истинското му име е Артър Хейзъл и бил роден в Ливърпул през 1894 г. Никога не бил ходил в гимназия и университет. До 1914 г. излежал няколко присъди за дребни кражби. После постъпил в гвардията, станал старши сержант и го обзела фиксидеята, че е благородник. Смятал, че е <трябвало> да го направят офицер - и тъкмо такава самоличност възприел.
До 1940 г. Сейнт Джордж продължил да излежава различни присъди за обири - винаги на големи имения и титулувани семейства, като че ли така се “отъждествявал” с тях - кражбата на златни копчета за ръкавели и бижута му доставяла същото удоволствие, каквото някои сексманиаци изпитват при кражбата на женско бельо. И все пак винаги допускал една и съща абсурдна грешка: никога не носел ръкавици и пръстовите му отпечатъци многократно го пращали в затвора. Възможно ли е да е <искал> да остави “подписа” си в домовете на аристократите? Можем да си представим демократично общество без благородни престъпници, но навярно трябва да признаем, че в много отношения това общество ще е по-скучно.

<Гангстери>
Вечерта на 22 юли 1934 г. зрителите започнали да излизат от кино “Байъграф” в чикагския Уестсайд. Цивилните полицаи, които стояли на входа, напрегнато чакали. Надявали се да арестуват Джон Дилинджър, общественият враг номер едно на Америка. Знаели, че е влязъл в киното със съдържателката на един публичен дом - която ги била предупредила - и още една жена. Безпокояло ги това, че ако Дилинджър посегнел за оръжието си, можели да пострадат жените и децата в навалицата. Имали основание да се тревожат - предишния път, когато федерални агенти го били приклещили в една уисконсинска ферма, от нерви открили огън по автомобил, пълен с невинни хора, и убили неколцина от тях, докато самият Дилинджър избягал.
Докато Мелвин Първис и неговите агенти чакали пред киното, изведнъж се приближила полицейска кола. Касиерката била забелязала цивилните ченгета, решила, че се готвят да извършат обир, и се обадила в местния полицейски участък. Един федерален агент се втурнал към автомобила, показал си личната карта и наредил на полицията бързо да се изтегли. Няколко минути по-късно Джон Дилинджър излязъл от киното с двете жени, едната от които носела яркочервена рокля, така че агентите можели да я разпознаят. За облекчение на Първис, Дилинджър се измъкнал от тълпата и закрачил по пуст участък от тротоара. “Горе ръцете, Джон, обкръжен си” - извикал Първис. Дилинджър посегнал за оръжието си - отекнали десетки изстрели и той се строполил на земята.
Повечето криминалисти са съгласни, че смъртта на Дилинджър бележи края на една епоха. Капоне бил в затвора от 1932 г., през 1933 г. сухият режим бил отменен. Неколцина прочути гангстери все още били на свобода - например Карпис и бандата на Ма Бейкър, - но преследването на гангстер никога повече нямало да развълнува страната толкова силно, колкото Дилинджър.
Злополучният закон “Волстед” - по-известен като “сух режим” - хвърлил Съединените щати в техния най-тежък период на беззаконие, който започнал на 16 януари 1920 г. Пуританите и фанатиците, които убедили сената да забрани всички алкохолни напитки, смятали, че поставят началото на “ера на ясно мислене и чист живот”, а всъщност позволили на организираната престъпност да спре развитието на страната.
Ирландските и италианските банди в Ню Йорк и Чикаго се възползвали от възможността да направят голям удар. Това била епохата на Дайън О’Баниън, Джони Торио, Ал Капоне, Джо Масерия, Салваторе Марандзано, Вито Геновезе. На 14 февруари 1929 г. шестима гангстери на Капоне, дегизирани като полицаи, влезли в един автосервиз, двама от тях накарали седем мъже да застанат до стената и ги разстреляли с автомати.
“Клането в Деня на свети Валентин” шокирало света - изведнъж Съединените щати пожелали да се избавят от своите гангстери. Якият, но интелигентен сицилианец Чарлз Лучано - известен като Лъки - организирал убийството на мнозина гангстери от старата школа. После свикал среща на оцелелите и ги предупредил, че на обществеността й е писнало от гангстерски войни. В бъдеще, казал той, щяла да господства политика на сътрудничество. Общият им враг бил законът, общата им плячка било обществото. Неколцина по-възрастни мафиоти като Дъч Шулц предпочели да продължат по стария начин. След като очистил главния си съперник Легс Даймънд, през октомври 1935 г. самият Шулц бил застрелян в един ресторант в Нюарк, щата Ню Джърси. Впоследствие Америка по-сигурно отвсякога попаднала в лапите на мафиотите - ала средният американец не подозирал нищо.

Мафията
Лучано тайно и ефикасно организирал група професионални убийци, които извършвали убийства само, ако гангстерските босове решали, че някой е престъпил границата. Вместо с алкохол, този нов синдикат, понякога известен като мафия, друг път като коза ностра (“наша работа”), се занимавал с наркотици, хазарт, проституция, изнудване, профсъюзен рекет и всичко друго, от което се печелели пари.
Обществеността се заинтригувала от неговото съществуване през ноември 1957 г., когато нюйоркската щатска полиция се натъкнала на бизнес конференция на повече от шейсет рекетьори край село Апалачин. Изведнъж мафията станала световна новина. Развихрил се национален скандал и специалната комисия за разследване на престъпността, оглавена от сенатор Кифовър, направила смайващи открития на масова корупция. Висшият мафиот Джо Валачи решил да проговори в замяна на полицейска закрила. Някои по-известни гангстери, сред които Лучано, били депортирани. Една написана през 1959 г. книга за мафията завършва с глава, озаглавена “Залезът на злодеите?” Следващите години показват, че отговорът е категорично отрицателен.
Скоро след огромния успех на романа на Марио Пузо за коза ностра “Кръстникът”, издаден през 1971 г., в Ню Йорк избухнали нови гангстерски войни. Мафиотският бос Джо Коломбо бил прострелян и тежко ранен на рали в Сентрал Парк. Виновникът, неговият конкурент Джо Гало бил убит, докато празнувал рождения си ден през април 1972 г. Между тези два случая имало десетки други мафиотски екзекуции. Днес, много години след смъртта на Джон Дилинджър, Америка все още е в ръцете на своите “мафии”. На мястото на Капоне и Лучано има нов мафиотски бос - винаги има “кръстник”, готов да заеме мястото на своя предшественик.
Ще се промени ли това? Непредубеденият поглед към историята предполага, че отговорът навярно е “не”. Ако проституцията е най-старата професия в света, гангстерството сигурно се нарежда веднага след нея. Нещо повече, научният анализ показва, че това не е само обикновена порочност, а дълбоко вкоренен животински инстинкт. Инстинкт, който се задейства и подсилва от условията на пренаселеността - не само в съвременните общества и градове, но и в обитаемите райони на далечното минало.
Това дава интересни податки за възникването на престъпността - и на бандите. Известно е, че в повечето най-древни градове, някои от които датират от 5000 г. пр. Хр., е имало пренаселени бедняшки квартали. Това може да звучи странно - в края на краищата по онова време населението насвета е било съвсем малобройно. Тогава защо хората не са се разселили на по-голяма площ? Отговорът е елементарен. Хората строели градове за взаимна защита - те предпочитали да са скупчени заедно. Нещо повече, тези градове често се намирали в речни долини, в които имало ограничено пространство за разширяване. Резултатът бил неизбежен - престъпност в големи размери. За хората от тихите селца жестокостта на големите градове трябва да е изглеждала ужасяваща - както се описва в Библията с историята за Содом и Гомора, и онези безбожни градове в Месопотамия, които били унищожени от потопа (който всъщност е станал около 4000 г. пр. Хр.). Следователно градът буквално раждал престъпност - поне престъпност в големи размери. И за нещастие тази чума скоро преляла в околната провинция - пътешественици били ограбвани и убивани, селца били превзимани от банди, които избивали мъжете, изнасилвали жените и изгаряли къщите.
Ето защо с известна увереност може да се каже, че първите гангстери са се появили скоро след възникването на първите градове. Но тук трябва да направим едно важно разграничение. Има два вида гангстери, които за удобство могат да се определят като “разбойник” и “истински гангстер”. Разбойниците имат друга мотивация. Просто казано, гангстерът обикновено е по-жесток и по-зъл от разбойника. Разбойникът живее в провинциални райони и разполага с жизнено пространство. Възможно е да е прибегнал към престъпния живот по различни причини, но сред тях <не> е пренаселеността. Той предпочита да е член на банда, защото да си сам из безкрайната пустош е крайно деморализиращо. (Самотните престъпници често извършват далеч по-зверски престъпления от “разбойниците”, защото скуката и самотата им отнемат чувството за самоличност.)

Емоционалната травма
Освен престъпната си дейност, разбойникът може да е нормално човешко същество с нормални човешки емоции. От друга страна, човекът, който става гангстер заради напрежението в пренаселения бедняшки квартал, често страда от трайни емоционални травми. Както вече отбелязахме, пренаселеността създава лоши майки и жестоки бащи. Истинският гангстер е продукт на бедняшкия квартал и вижда света като място, което трябва да се плячкосва - ако може да го прави безнаказано.
Хонконг дава някои ужасяващи примери за това от по-ново време. Ограничен между морето и стръмни хълмове, той е един от най-пренаселените градове в света и броят на убийствата винаги е бил висок. След Втората световна война населението бързо нарастнало от половин милион на над два и половина милиона. В резултат се надигнала страшна вълна от гангстерски убийства - толкова свирепи, че полицията ги смятала за дело на сатанисти.
През 1958 г. имало над деветстотин убийства - три пъти повече, отколкото в Америка и трийсет и шест пъти повече, отколкото в Англия. Тези “сатанисти” всъщност са китайски “тонги” или “триади”. (Първите тонги били наричани “дружества на трите хармонии”.) Подобно на своя американски аналог, мафията, те се занимават с проституция, наркотици, рекет, “закрила” и изнудване. Ала методите им да си осигурят покорство се основават на тероризъм.
Например, през 1958 г. богатият търговец Ко Сун Вей и четирима души от семейството му били ужасяващо убити в дома му. Жертвите били завързани с разперени ръце и крака. Три жени - двете дъщери и снахата на търговеца - били многократно изнасилени, после измъчвани с ножове до смърт. Когато полицията пристигнала, една от жените още била жива, ала не можела да говори - езикът й бил отрязан.
Това са само пет от триста и петдесетте убийства, извършени в Хонконг през септември 1958 г. Сержант Артър Огилви от хонконгската полиция, който представя тези данни, също споменава, че по време на размириците през 1956 г. триадите се възползвали от възможността да плячкосат стоки за над двайсет и пет милиона долара. Тези суми показват, че престъпността в днешен Хонконг е още по-голяма, отколкото в Чикаго през 20-те години на ХХ в. Най-интересното тук е потвърждението на наблюденията за пренаселеността. Тя ражда истински гангстери - хора, склонни към жестокост и насилие, защото не са способни да изпитват обикновени човешки чувства.
Като се има предвид това важно разграничение, става ясно, че множество прочути престъпници и гангстерски босове през последните двеста години по-скоро са били разбойници. Например, най-известният австралийски престъпник Нед Кели определено е бил разбойник. Син на ирландски фермер и бивш каторжник, Кели станал обществен враг номер едно на Австралия, когато през 1877 г. убил трима полицаи в Стрингибарк Крийк.
Оттогава нататък той повел традиционния живот на укриващ се разбойник, обикаляйки из страната и обирайки банки със своята банда - в която бил и брат му Дан. Кели си направил защитно облекло за главата и тялото, тежащо близо четирийсет и пет килограма, и го носел, когато полицията накрая щурмувала бандата му в Гленроуан. Когато през 1880 г. го екзекутирали, той бил едва двайсет и четири годишен. Запитан защо е решил да се сблъска с полицията в Гленроуан, Кели дал отговор, аналогичен на думите на мнозина американски гангстери от ерата на Бони и Клайд: “На човек му омръзва да го гонят като псе... Исках да сложа край”.
Най-важната особеност на Кели е, че се смятал за онеправдан от закона - и с това напомня на множество прочути “разбойници” от Били Хлапето до Джон Дилинджър. Няма значение дали наистина е бил онеправдан - това праща разбойника по пътя, който води към бесилката или последната кървава престрелка с полицията.

Най-издирваният човек
Историята на най-прочутия южноафрикански “гангстер” може да се вземе за типичен пример. Уйлям Фостър е роден през 1886 г. и през 1900 г. семейството му се преселило в Йоханесбург. Още преди двайсетата си година Уйлям решил да потърси щастие в германска Югозападна Африка. Един ден обикалял из пустинята и срещнал двама спътници, които водели керван магарета. Присъединил се към тях - и след няколко километра тримата били арестувани и обвинени в кражбата на магаретата. Младежите заявили, че са намерили животните да се скитат в пустинята и ги водели в най-близкото село. Уйлям си изпуснал нервите пред досадния немски съдия. В резултат бил осъден на един месец затвор, докато спътниците му били освободени. Тази несправедливост го разярила. Когато излязъл от затвора, той бил агресивен и склонен към пиянство. Поредица дребни престъпления довели до нови присъди - и негодуващият Уйлям Фостър бил готов да стане “завършен” престъпник.
Влюбил се и имал нужда от пари, за да се ожени. Първото му голямо престъпление било грижливо обмислен обир на бижутер. Заедно с двамата си съучастници обаче извадил лош късмет и се натъкнал на полицията. Тримата получили по дванайсет години затвор. Приятелката на Фостър, Пеги, се омъжила за него, докато бил зад решетките и чакал процес. Девет месеца по-късно той избягал. При обир на банка след няколко месеца били убити двама служители и започнала кариерата му на “гонено псе”. Също като Кели, той притежавал удивителна способност да се измъква и от най-безизходни ситуации и докато броят на убитите растял, Фостър станал най-издирваният човек в Южна Африка.

Самоубийството
Винаги когато можела, жена му - която вече имала дъщеричка - отивала при него. Трагичният край настъпил през септември 1914 г., когато Фостър и двама негови другари били приклещени в пещера в планината Кенсингтън. Единият от хората му се самоубил. Тогава пратили да повикат родителите и сестрите на Фостър, както и жена му Пеги. Те се съгласили да се опитат да го убедят да се предаде и смело влезли в пещерата. Родителите и сестрите излезли заедно с дъщеричката на Фостър. После отекнали три изстрела. Пеги била решила да умре заедно с мъжа си.
Гангстерската ера в Съединените щати започнала много преди сухия режим. Ню Йорк бил първият голям американски град и още през 1790 г. имало бедняшки квартали, също толкова отвратителни и мизерни, колкото и навсякъде другаде по света. В стотината стаи на Старата пивоварна били натикани като плъхове стотици хора и средно всяка нощ ставало убийство. Когато през 1852 г. бил разрушен един квартал, строителите напълнили много чували с човешки кости и останки. Имало многобройни жестоки банди с цветисти имена: Мъртвите плъхове, Фраковете, Грозните цилиндри. През 40-те години на ХІХ в. политиците от Тамани Хол открили, че гангстерите могат да са полезни съюзници за сплашване на конкурентите и събиране на гласове. И тъкмо тогава започнала истинската история на американското гангстерство.
Навремето повечето гангстери били ирландци - и колкото и да е странно, китайци. Китайците били свикнали със своите триади в родината си. Когато се преселвали в Америка, главно на Западното крайбрежие, те естествено се организирали в тонги за взаимна защита.
Китайците също са сред първите, които практикували гангстерски покушения. През 1897 г. богатият китайски гангстер Малкия Пит, собственик на няколко казина, седял на бръснарски стол в Сан Франциско. Бил допуснал грешката да прати телохранителя си да провери резултата от едно конно надбягване. Двама мъже, които го били следили месеци наред в очакване на такава възможност, влезли в бръснарницата и буквално го натъпкали с олово. Така и не заловили убийците. Подобна сцена щяла да се повтори половин век по-късно, когато през октомври 1957 г. Албърт Анастасия от коза ностра бил застрелян в бръснарницата на един манхатънски хотел.

Черната ръка
В началото на ХХ в. повечето от най-прочутите американски гангстери били китайци. В сравнение с тях ирландците били истински аматьори и им липсвала организация. Ала друга етническа група постепенно взимала надмощие - италианците. Бягайки от бедността в родината си - и от хроничните политически кризи, - те също имали традиция да създават тайни общества. Думата “мафия” първоначално означавала сицилиански престъпници, които бягали из хълмовете, обрасли с ниски шубраци (“мафия”), за да се скрият от правосъдието (или от ръцете на полицията, или от семействата на някой, когото са убили).
През 80-те години на ХІХ в. мафията дошла в Ню Орлиънс - под името “Черната ръка”. Мафиотите почти без изключение грабели собствените си сънародници, които на свой ред били прекалено ужасени, за да отидат в полицията на новата си родина. Ирландските гангстери също обикновено нападали ирландските си сънародници, а китайските - китайци.

Бягството от бедняшките квартали
С времето китайците постепенно изгубили славата си на гангстери - може би, защото мнозина от тях успели с упорит труд и интелигентност да избягат от бедняшките квартали - и мястото им заели ирландците и техните жестоки съперници италианците. После дошъл ножът с две остриета на сухия режим. Чикагската престъпна индустрия била ръководена от хора като братята О’Донъл и пищния Дайън О’Баниън, който бил цитиран гневно да възкликва: “По дяволите тия сицилианци!”
На 10 ноември 1924 г. трима мъже влезли в цветарницата на О’Баниън и безцеремонно го очистили. Човекът, който поръчал убийството, иронично отбелязал: “Главата на О’Баниън се изплъзна изпод шапката му”. Той се казвал Ал Капоне. Съединените щати навлезли в третата си и най-жестока гангстерска епоха. Която още продължава.

<Двойки убийци>
Убийствата на Джак Изкормвача, които измъчвали лондонския Ийстенд през есента на 1888 г., направили черните чанти непопулярни. Няколко души, които смятали, че са виждали убиеца, споменали, че носел такъв предмет - навярно в него държал ножа за изкормването. В резултат тълпите в квартала започнали да нападат лекари и ги принуждавали да им показват съдържанието на чантите си. Черните чанти така и не възвърнали популярността си.
Екзекуцията на Мария Манинг през 1849 г. пред затвора на Хорсмънгър Лейн оказала непосредствено и широко въздействие върху викторианската мода. Дотогава черният сатен бил любимо неделно облекло за викторианските дами от всички класи. Г-жа Манинг носела черен сатен на ешафода и той изведнъж излязъл от мода.
Моминското име на Мария Манинг е Мария дьо Ру, хубаво, жизнерадостно момиче, пред което винаги се редяла опашка от обожатели. Израснала в Швейцария, тя отишла в Англия като камериерка на лейди Блантайър. На кораба за Булон се запознала с красивия ирландец Патрик О’Конър, който веднага я харесал. О’Конър си падал малко авантюрист, но накрая започнал работа като митничар. Мария го намирала очарователен - ала била достатъчно опитна, за да знае, че намеренията му към нея са чисто непочтени.
Двамата подновили познанството си, когато тя се завърнала в Англия, и е възможно да му е станала любовница. Но също се сприятелила с друг ерген, който изглеждал също толкова привлекателен - Фредрик Манинг. Той бил само железопътен пазач, но когато й казал, че очаква да наследи имот от майка си, Мария решила да приеме предложението му. Оженили се в Лондон и се преселили в Тонтън, графство Съмърсет, където купили страноприемницата “Уайт Харт” - с парите на Мария.

Увлечението
Манинг очевидно бил дребен мошеник. Когато от един пощенски влак откраднали четири хиляди лири, той бил заподозрян и уволнен. Това може би било несправедливо, но няколко месеца по-късно бил ограбен друг влак и този път били арестувани и двамата Манинг - заедно със съучастниците им Найтингейл и Пуул. Накрая ги освободили поради липса на доказателства, въпреки че Найтингейл и Пуул били осъдени на по петнайсет години каторга в колониите.
Скандалът съсипал семейния бизнес в Тонтън. Те се върнали в Лондон и отворили бирария на Хакни Роуд. Там отново се появил О’Конър - за голямо негодувание на Фредрик Манинг. Г-жа Манинг решила, че бракът й е бил грешка и един ден, когато съпругът й отсъствал, затворила заведението и избягала с О’Конър. Манинг ги открил - чрез кочияша, който ги закарал до квартирата им в Бърмъндзи, Южен Лондон.
Тримата сключили “споразумение”. Фредрик и Мария се настанили в малка къща в квартала и О’Конър често се отбивал при тях, когато съпругът го нямало. Манинг знаел какво става, но бил прекалено увлечен по жена си, за да я предизвика пак да го напусне. Освен това, той установил, че О’Конър притежава значително състояние - най-малко двайсет хиляди лири. А самият О’Конър бил толкова влюбен в червенокосата бивша камериерка, че направил завещание в нейна полза.
Манинг не бил глупак - той знаел, че жена му едва ли някога ще получи парите. О’Конър бил в добро здраве. Дори плащал на любовницата си с чек с по-късна дата. На свой ред г-жа Манинг подозирала, че започва да омръзва на О’Конър. След като той отклонил поканата й да се настани в дома им, тя решила да го убие. На 28 юли в къщата бил доставен железен лост и на 8 август Фредрик Манинг купил лопата. На другия ден поканили на О’Конър на вечеря. Никой повече не го видял жив.

На километри един от друг
Три дни по-късно приятели на на О’Конър се обадили да попитат семейство Манинг дали са го виждали. Г-жа Манинг отговорила, че не го е зървала от предишния вторник. Изтекли още два дни и тогава роднини на на О’Конър съобщили за изчезването му в полицията. В къщата на Манинг отишъл полицай, но нямало никого. Разбил вратата, влязъл вътре и заварил всичко в хаос. Нямало и следа от съпрузите. Това породило подозрения и полицията решила да направи повторен, по-подробен обиск. Този път наблюдателен полицай забелязал, че една от плочите на кухненския под е прясно замазана. Вдигнали я - и открили набързо погребания труп на О’Конър.
Когато накрая ги заловили, съпрузите Манинг били на неколкостотин километра един от друг - Фредрик на Нормандските острови, а Мария в Единбург. Едва тогава се разкрила цялата истина за тази забележителна история. О’Конър седял на масата в дъното на къщата и пиел, когато г-жа Манинг го простреляла в главата с пистолет. По-късно дошъл Манинг и казал на жена си: “Заварих О’Конър да стене в кухнята. Никога не съм го харесвал много, затова го фраснах по главата с едно длето”.
Заровили трупа под пода в кухнята и потърсили парите му. Г-жа Манинг отишла в квартирата на бившия си любовник, където няколко пъти била ходила, и помолила да я пуснат да почака в стаята му. Там намерила акции и бонове на стойност няколко хиляди лири и два златни часовника.
На другия ден пак се върнала и потърсила чуждестранните ценни книжа, които знаела, че О’Конър притежавал, ала не ги открила. Ядосана, тя накарала мъжа си да продаде акции за сто и десет лири. После го пратила да продаде мебелите. Когато се върнал, установил, че жена му го е напуснала - с боновете.

Откраднатите бонове
Г-жа Манинг отишла на гара Юстън, където оставила багажа си, после взела влак за Единбург. Манинг останал в къщата още два дни преди да избяга в Сейнт Хелиър на остров Джързи - където с арогантното си и грубиянско поведение предизвикал възмущение. Там срещнал двама свои души, които познавал от по-рано, и нервите му не издържали. Настанил се в уединена къща и започнал да се налива с бренди. Всички на острова говорели за него и полицията с лекота го открила.
Издирването на г-жа Манинг също не било проблем. Кочияшът, който я закарал на Юстън, споменал за куфарите й. Те били оставени на съхранение под името “Смит” и един служител си спомнил, че й продал билет за Единбург. Но по това време тя вече била арестувана. Опитала се да продаде част от откраднатите бонове и брокерите, които били предупредени, повикали полиция.
В съда съпрузите се опитали да си прехвърлят вината един на друг, ала това не им помогнало. Манинг несъмнено казвал истината, когато твърдял, че жена му е планирала престъплението. Г-жа Манинг извикала “Жалка, позорна Англия!”, когато я осъдили на смърт, и се наложило насила да я извлекат от залата. Когато чул, че е обречен, съпругът й само кимнал на съдията. Докато чакали екзекуцията, Манинг поискал да се срещне с нея, но тя отговорила, че ще се съгласи единствено, ако мъжът направи признание, с което свали от нея отговорността за убийството.

Нежният пол
Случаят със съпрузите Манинг привлякъл толкова широко внимание, защото било рядко явление семейство да извърши убийство. Сред по-бедните класи това било разбираемо. Двайсет години по-рано шотландските “крадци на трупове” Бърк и Хеър били обвинени в убийството на няколко жени и продажбата на телата им на медицинския факултет. Навремето техните “съпруги” били обвинени като активни съучастници. Но Бърк и Хеър били продукт на единбургските бордеи. Те убивали така, както убиват зверовете: за да ядат.
Хладнокръвното убийство на любовник, извършено от съпрузи, било прието от викторианците за непростимо престъпление. Може би ги успокоявала мисълта, че г-жа Манинг е европейка, а неморалността на европейките била известна. Всъщност обаче ги смущавал фактът, че очевидният подбудител на престъплението е именно тя, а според обществените нагласи жените били “нежният пол”, ангели пазители. Те имали своето място в обществото и не бивало да го променят, независимо дали им харесвало. Минали още петдесет години докато жените започнат да настояват за право на глас. От гледна точка на криминалистиката, резултатът щял да оправдае най-ужасните страхове на викторианците.

Бордеите
През ХХ в. двойките убийци са станали нещо обичайно: Байуотърс и Томпсън, Снайдър и Грей, Брейди и Хиндли, Бони и Клайд, Фернандес и Бек. Момичетата от семейство Мансън играели също толкова важна роля в мъченията и убийствата, колкото и мъжете. Въпреки това “двойките убийци” си остават рядък случай в Европа, където се е съхранила старата традиция.
През 1927 г. обаче семейство Нурик убили банков куриер, който трябвало да посети дома им в едно парижко предградие, за да събере някаква такса. След изчезването на Леон Депре френската полиция съставила списък с трийсет и петте адреса, които трябвало да обиколи. Той бил посетил първите двайсет - и после изчезнал. Двайсет и първият адрес се оказал в бедняшките бордеи и полицията скоро установила, че обитателите му, семейство Нурик и техният роднина Дюкен, имат лошо име.
Един съсед свидетелствал, че видял Нурик и зет му да бутат тежко натоварена ръчна количка към реката на сутринта след изчезването на куриера. Два месеца по-късно един лодкар открил трупа на Депре в реката. Ръцете му били завързани с въже, главата му била смазана и увита с парче от женска фуста. Съпрузите Нурик незабавно били арестувани. В дома им детективите намерили другата половина от фустата и въже като онова, с което били завързани китките на жертвата. Кървавите петна по количката накрая допълнили уликите срещу семейството - и тримата били осъдени на доживотен затвор.
Този случай всъщност е завръщане към епохата на Бърк и Хеър: престъпление, извършено от отчаяно бедни хора, които не притежавали достатъчно разум, за да унищожат уличаващите ги доказателства. А и тук жената изиграла второстепенна роля.

Комичните вариации
Положението в Съединените щати било съвсем друго. Често жената или играела водеща роля в престъплението, или поне поемала цялата си отговорност. През 1922 г. например, годината, през която убийството на Байуотърс и Томпсън развълнувало Англия, в Америка също се разиграла история с класически триъгълник - с някои комични вариации.
През нощта на 22 август съседите на семейство Йостерайх в Лос Анджелис чули изстрели и викове. Полицията заварила г-жа Уолбърга Йостерайх в истерия, а съпруга й - мъртъв на пода. При разпита тя казала, че когато вечерта се прибрали, в къщата имало крадец. Мъжът й се сборичкал с него и бил застрелян.
Шейсетгодишният собственик на фабрика за шевни машини Фред се оказал милионер. Докато жена му поемала неговия бизнес, полицията започвала все повече да се съмнява в нейната версия и накрая я арестувала по подозрение. Г-жа Йостерайх повикала адвоката си и му възложила по съдебен ред да изгони нейния негоден “полубрат”, който живеел на тавана в дома й.
Адвокатът отишъл в къщата, качил се по стълбището и почукал на капака в тавана на спалнята на Уолбърга. След малко от там слязъл дребен, срамежлив наглед мъж, който се представил като Ото Санхубер. Окуражен от дружелюбното поведение на адвоката, Санхубер разкрил истината за смъртта на Фред Йостерайх и невероятната история за една деветнайсетгодишна любов - той живеел на тавана в дома на семейство Йостерайх и слизал, за да напада хладилника и да се люби с Уолбърга.
Всичко започнало през 1903 г., когато Уолбърга била на трийсет и шест. Нейният четирийсет и една годишен съпруг бил пияница, при това от неприятните. Един ден Ото - тогава седемнайсетгодишен монтьор - се отбил в дома на Йостерайх, за да поправи шевната машина на Уолбърга. Двамата изпитали взаимно привличане и той скоро й станал любовник. Фред подозирал, че жена му се “вижда с някого”, и наел частен детектив да я следи. Г-жа Йостерайх научила и в гнева си заплашила да напусне Фред - който веднага отстъпил и й се извинил. Уолбърга обаче знаела, че любовникът й трябва да прекрати посещенията си. Или завинаги да се пресели в къщата.

Изчезващото уиски
Възхитена от тази идея, тя му предложила. Младежът, който живеел сам и нямал роднини, не виждал причина да откаже. Една сутрин, когато Фред бил на работа, той се нанесъл на тавана - и останал там седемнайсет години. От време на време Фред чувал шумове отгоре, но жена му казвала, че са плъхове или че си въобразява. Той се оплаквал, че уискито и пурите му изчезват прекалено бързо, ала тя възразявала, че забравя колко пуши, когато е пиян.
Вечерта на убийството Фред се прибрал неочаквано рано. Ото бил в съседната стая. Йостерайх жестоко се скарал с жена си и Ото, който случайно държал пистолет, решил да се намеси. Оръжието гръмнало случайно, казал той, и после изстрелял още три куршума в тялото на Фред Йостерайх “от нервност”. Адвокатът на Уолбърга станал съучастник в престъплението, като посъветвал Санхубер да напусне града. Нямало достатъчно улики срещу клиентката му и тя била освободена.

Принципът за бъдещето
Изтекли седем години и през това време Уолбърга Йостерайх и нейният адвокат станали интимни приятели. После той ненадейно отишъл в полицията и заявил, че го било страх Уолбърга да не го убие. За да предотврати тази възможност, искал да си “изчисти съвестта” за убийството на Фред Йостерайх. Веднага след като дал показания, полицията арестувала Ото Санхубер, който вече бил семеен. Двамата с Уолбърга били съдени за убийството на съпруга й. В съда Ото отрекъл признанията си и казал, че в полицията насила са му ги изтръгнали. Обявили го за виновен в непредумишлено убийство и тъй като за това престъпление имало тригодишна давност, автоматично бил оправдан.
Окръжната прокуратура обмислила обвиненията срещу Уолбърга и накрая решила да ги свали. Така за разлика от трагичната история с Байуотърс и Томпсън, след случая с любовника на тавана всички заживели честито... освен убития г-н Йостерайх.
Такива случаи, в които съпругата и нейният любовник убиват съпруга, изглежда са останали в миналото - и в класическите криминални романи на Джеймс М. Кейн, чиито “Пощальонът винаги звъни два пъти” и “Двойно обезщетение” описват двойки убийци в Америка в средата на 30-те и началото на 40-те години на ХХ в. Това не изключва новите случаи, но те вече не са типични. От друга страна, Бони и Клайд са установили принцип за бъдещето: суровият мъж и неговата мадама, които обикалят страната и водят живот извън обществото.
Но колкото и да са противни, те поне убивали само при обири. В някои по-късни случаи се наблюдават ужасяващо “излишни” убийства, например като в историята с Чарлз Старкуедър и Карил Фюгейт през 1958 г.

Замръзналият труп
На 21 юнуари Робърт Фон Буш от Линкълн, щата Небраска, имал предчувствие, че в дома на сватовете му, семейство Бартлет, нещо не е наред. Отишъл там, но нямало никого. После надникнал в курника - и видял трупа на Мариън Бартлет, замръзнал на земята. Мариън бил намушкан и прострелян. Скоро полицията открила телата на жена му Валда, също намушкана и обезобразена, и двегодишната им дъщеричка Бети Джийн с прерязано гърло.
Последният член на семейството Карил Ан Фюгейт липсвала. През последните два дни тя отказвала да приема посетители в къщата и твърдяла, че има грип. Сега полицията установила, че Карил е заминала няколко часа преди откриването на тялото на майка й. Откарал я деветнайсетгодишният й приятел Чарлз Старкуедър. Карил била на четиринайсет.
Старкуедър бил кривокрак, патрав и късоглед - носел дебели очила, зад които очите му изглеждали малки. Бил напуснал дома си няколко месеца по-рано след скандал с баща си и оттогава редовно го изхвърляли от различни квартири, задето не си плащал наема. Всички знаели, че родителите на Карил Ан не одобряват връзката му с дъщеря им. Ето защо полицията го обявила за издирване.
Два дни по-късно някой съобщил, че видял колата на Старкуедър пред фермата на Огъст Майър. Оказало се, че е затънала в калта. Войници обсадили къщата и я щурмували. Намерили само един труп - на седемдесетгодишния фермер, прострелян от упор в главата.

Локвата кръв
Минали само няколко часа и друг фермер, който помагал в издирването на изчезналата двойка, видял локва кръв до стъпалата, водещи към стара изба. Долу открил двамата, които търсел: шестнайсетгодишната Керъл Кинг и седемнайсетгодишния Робърт Дженсън. И двамата били мъртви. Повечето дрехи не Керъл били разкъсани - тя била станала жертва на перверзно изнасилване. Пръснатите наоколо гилзи показвали, че това са петата и шестата жертва на Карил и Старкуедър.
Скоро намерили още три трупа. Онази сутрин линкълнският бизнесмен Лойър Уърд не отишъл в офиса си. Неговият съдружник се отбил в дома му. Никой не му отворил, но колата на Уърд я нямало. Полицията открила трупа му в коридора, намушкан и прострелян. Съпругата му и икономката били на втория етаж. Ръцете на жените били завързани. И двете били намушкани и обезобразени с нож. Жертвите на Старкуедър вече станали девет.

Нервното напрежение
След няколко часа един уайомингски фермер се прибирал вкъщи и едва се разминал със смъртта. Той бил спрял колата си на пътя, когато забелязал два автомобила, очевидно повредени. Приближил се и видял надупчено от куршуми тяло на предната седалка на едната кола и плачещо момиче на задната. Внезапно се появил Старкуедър и му наредил да му помогне да освободи ръчната спирачка на колата. Когато младежът насочил оръжието си настрани, фермерът рискувал и го нападнал.
Тогава се появила друга кола. Старкуедър използвал възможността да се отскубне, метнал се в колата си и потеглил с висока скорост. Карил Фюгейт се втурнала към мъжа, който слязъл от новопристигналия автомобил и извикала: “Помогнете ми, той ще ме убие!” Скоро полицейски патрул видял Старкуедър зад волана на един пакард и го последвал. Един от полицаите стрелял с карабината си и пръснал предното му стъкло. Старкуедър рязко спрял. Той плачел от нервно напрежение. “Порязах се на стъклото” - изхленчил младежът.
“Ти си убил десет души” - казал полицаят, който го арестувал. “Единайсет” - поправил го Старкуедър и признал, че предишната година е убил служител на бензиностанция. Убил семейство Бартлет, пояснил той, защото отишъл в дома им да поговори с майката на Карил Ан и се скарал с нея. “Тя ми удари шамар... Гръмнах ги и двамата. После ги понакълцах.” Убил детето, за да престане да плаче. Карил свидетелствала, че я е принудил да го придружи в смъртоносното му пътешествие. Съдебните заседатели й повярвали и я осъдили на затвор. Старкуедър бил пратен на електрическия стол.

Мъж и жена, действащи заедно във вреда на трети, са една от най-фаталните комбинации в криминалистиката. Те притежават ударна сила от физическа мощ, хитрост, решителност, сексапил, дързост и аморалност. Малцина могат - или са били в състояние - да им устоят и оцелеят. За щастие обаче двойките убийци не се задържат заедно задълго. След първия си удар, след първото убийство, почти неизбежно изгубват доверие един в друг, започват да се карат и прибягват до предателство.

<Деца, които убиват>
На снимката в американския вестник се вижда около единайсетгодишно момче, пъхнало ръце в джобовете на дънките си и с гладко вчесана коса. Ни най-малко не прилича на малолетен престъпник, но надписът гласи: “Ърл Уеър от Притчет, щата Колорадо, тържествено стои пред лавиците с юридически книги след като е разказал, че застрелял баща си Ленард с двайсет и две калиброва ловджийска пушка, докато баща му спял. “Сърдех му се, задето ме кара да ходя на училище” - заявил на шерифа Ърл. Момчето ще бъде подложено на психиатричен преглед”.
Случаи като този се срещат в американските вестници с ужасяваща честота: деца, които убиват другарчетата си в изблик на ярост, деца, които застрелват родителите си, за да им отмъстят за някаква въображаема неправда. Дали няма нещо нередно в американската образователна система? Или американските деца просто са по-агресивни от европейските си връстници?
Не. Трябва да приемем факта, че <повечето> деца са способни на убийство. Има ли възрастен, който да не си спомня как си е фантазирал, че отмъщава на някой деспотичен учител или че понякога е мразил родителите си толкова силно, че му се е искало да ги убие? Това никога не трае дълго и в нормалното, правилно уредено общество пропастта между фантазията и действието е прекалено голяма, за да бъде преодоляна от детето. Ами ако там някъде се въргаля заредена пушка?... Или на няколко крачки от чашата за кафе на родителя има бутилка отрова?

Трите мозъка
Децата са по-спонтанни същества от възрастните. Когато са наскърбени, плачат, когато са ядосани, удрят, когато искат нещо, просто го взимат. И тъкмо тази спонтанност може да превърне детето в убиец. Всеки, който наистина иска да разбере начина на мислене на убиеца, най-добре да започне с децата, които убиват.
Днес ни е известно, че част от мозъка контролира агресията - тя се нарича амигдала или амигдалоиден нуклеус. Това е част от “стария мозък” на човека, защото, колкото и странно да звучи, човек има <три мозъка>. Преди около четиристотин милиона години на Земята имало живот единствено в морето и тези същества, най-древните предци на човека, притежавали само примитивен мозък - част от който днес образува ядрото на нашия мозък.
Тя съдържа система за дишане, храносмилане, секс и агресивност. Когато преди тристатина милиона години изпълзели на сушата, някои от тези рибоподобни същества започнали да развиват друг мозък <извън> животинския и когато тези първи амфибии се превърнали във влечуги, тези древни крокодили и гущери имали два мозъка. Новият “външен мозък” или “мозъчна кора” позволявал способност за усвояване на знания и разумно поведение. Накрая, когато примитивните маймуноподобни същества се превърнали в човек, се появил трети мозък: мислещият.
Изглежда истината е, че природата е направила голяма каша с еволюцията на мозъка. Представете си селянин, който е живял в къщичка и един ден спечелва достатъчно пари, за да си построи нещо по-голямо - и който построява по-голямата къща <около> старата. Представете си също, че той е избран за владетел на страната и решава да си построи дворец - и го построява <около> другите две сгради. Това дава приблизителна представа за структурата на човешкия мозък.
Всяко човешко същество възниква като своего рода риба в майчината си утроба и бавно се превръща в нещо като древно влечуго, после в животно и накрая в човешки зародиш. Когато се раждаме, ние сме подвластни главно на “стария мозък”. Третият мозък, човешкият, изобщо не е развит. Малките деца са като зверчета. Те си остават съвсем близо до животното - поне по отношение на инстинктите и желанията - чак до пубертета. После и едва тогава човешката част на мозъка активно започва да се развива.
За да разберем детето убиец, трябва да вземем предвид още един въпрос: въпроса за властността. Склонни сме да смятаме агресивността за нещо лошо, но всъщност известна агресивност е необходима и за обществото, и за индивида. Помислете за Шекспир, Милтън, Уйлям Блейк - всички те в известен смисъл са били изключително агресивни личности. Някои гении дори са били убийци, сред които приятелят на Шекспир, драматургът Бен Джонсън. Мнозина сприхави, нетърпеливи момчета стават известни писатели.
До известна степен властността се основава на <излишък на енергия>. При сблъсък с предизвикателство доминантната личност се превръща в истинско динамо - хормоните нахлуват в кръвоносната система и човекът придобива непреодолима сила. А какво става, когато човек има такова динамо, но му липсва интелигентност, за да го използва правилно? Става нетърпелив, зъл, груб. Склонен е на пристъпи на насилие. <Третият> мозък, нашият уникален човешки мозък, не е достатъчно развит, за да използва наличната енергия.
Това обяснява какво става с много деца, които убиват. Петер Кюртен, садистът от Дюселдорф, по време на чието “царство на терора” били убити осем души и много други били намушкани или накълцани, признал, че извършил първите си две убийства на деветгодишна възраст.
Той си играел на сал на брега на Рейн с две момчета. Блъснал едното във водата - момчето не можело да плува и започнало да се дави. Другото момче, което можело да плува, се хвърлило да му помогне. Кюртен успял да го блъсне под сала. Двете деца се удавили и тъй като нямало свидетели, никой не го заподозрял.
По-късните му престъпления били извършени от садизъм: той получавал оргазъм, докато мушкал или душал жертвата си. Но садизмът бил по-късно явление. Убиецът сам го признал пред психиатъра, който го прегледал, проф. Берг - а Кюртен се оказал особено откровен свидетел по въпроса за своите патологични желания. Почти със сигурност е блъснал момчето от сала в пристъп на внезапна ярост. Сигурно не е имал намерение да го убие - даже когато блъснал другото момче под сала. Все още е бил във властта на гнева си и агресивността лесно се възпламенявала.

Суетното чудовище
Класическият труд на Берг “Садистът” показва, че Кюртен е бил странна и сложна личност. Той бил интелигентен и необикновено честен. (Лъжел главно, за да се опита да докара неприятности на свидетелите - поредната проява на неговия садизъм.) Колегите му не го смятали за агресивен - напротив, намирали го за кротък човек и усърден работник. Отначало дори отказали да повярват, че може да е “Чудовището”. Най-големият недостатък на характера му била неговата суетност - винаги се обличал с изключително внимание и прекарвал много време пред огледалото.
От книгата на Берг научаваме, че бащата на Кюртен бил типичен “агресивен човек” в смисъла, който му придава писателят А. Е. Ван Вогт: “следователят го описал като човек, който не познава никакви морални задръжки, но настоявал към него да се отнасят с крайно уважение и не търпял да му противоречат или предизвикват”. Той бил алкохолик и изключително тъп човек. Синът му Петер наследил неговата властност, но бил по-интелигентен. Освен това, също като баща си, от ранна възраст бил “сексманиак” - направил първия си опит за изнасилване на шестнайсетгодишна възраст. Именно “агресивният човек” в него го накарал да убие двете си другарчета, когато бил на девет години.
Естествено, лошата среда изиграла важна роля в изграждането на бъдещия убиец. Властно и интелигентно дете, което било виждало баща си да реве от ярост, да разбива прозорци и да изнасилва майка му и по-голямата му сестра (престъпление, за което Кюртен старши получил година и половина затвор), няма начин да не придобие озлобено и презрително отношение към света. Когато собствените му сексуални желания се усилили - в началото на юношеството му, - към тях се прибавили властността и агресивността, за да го превърнат в садист.
Но ролята на средата не е непременно жизненоважна в такива случаи. В много американски примери на деца, които убиват - като единайсетгодишния Ърл Уеър - средата е дотолкова благоприятна, доколкото може да я направят приличните доходи. Същото е валидно за един случай в Англия,който се разиграл през 1847 г.: отравянето на Самюъл Нелм, заместник-председател на попечителския борд на Хакни, от неговия дванайсетгодишен внук Уйлям Олнът. Уйлям, болнаво дете, което често си имало неприятности с учителите, имал седем братя и сестри.
По време на убийството пет били в пансиони, други двама гостували на приятели в провинцията - което показва, че семейството било сравнително заможно. Самюъл Нелм бил властна личност и често проявявал нетърпеливост към внука си, който бил нечестно дете. (Преди убийството откраднал часовник и десет суверена - доста амбициозна плячка за толкова малко момче.)

Кипящият гняв
На 20 октомври 1847 г. дядо Нелм си изпуснал нервите с Уйлям и го ударил толкова силно, че го повалил на земята. Момчето си блъснало главата в стената. Кипнал от гняв, Уйлям изчакал дядо му да слезе в избата. Тогава извадил пакет арсеник, използван като отрова за плъхове, от чекмеджето на бюфета и го изсипал в захарницата на масата в трапезарията - захарница, използвана главно от стария г-н Нелм, който обичал сладко. На другия ден я напълнили със захар.
Уйлям явно бил отмъстително дете. Минало достатъчно време, за да уталожи гнева му, но той не направил опит да се избави от арсеника. Отровата останала в захарницата почти цяла седмица и неколцина членове на семейството я използвали, след което се разболели, включително майката на Уйлям (която била вдовица). Уйлям очевидно искал да отрови цялото семейство за отмъщение.
Накрая седмица след поставянето на арсеника в захарницата Самюъл Нелм умрял в страшни мъки. Едва девет дни по-късно, когато се установило изчезването на часовника и десетте суверена, разпитали Уйлям и го арестували за кражба. Когато следствието открило арсеник в стомаха на Самюъл Нелм, Уйлям си признал. (За повечето деца престъпници е типично, че бързо си признават.) Писмото, което пратил на майка си, звучи искрено разкаяно. На процеса се разкрило, че баща му бил “строг човек”, склонен към пристъпи на агресивност. Той получавал епилептични припадъци и също като бащата на Кюртен, бил алкохолик.
Следователно изглежда, че властността и агресивността на бащата се предали и на детето. Адвокатът на Уйлям пледирал за невменяемост, но съдебните заседатели го отхвърлили. Той бил осъден на смърт, после помилван и пратен в затвора - където явно прекарал остатъка от живота си. По онова време отношението към малолетните престъпници било варварско. (И това положение се запазило чак до ХХ в. През 1924 г. петнайсетгодишният Роналд Макдоналд от Амхърст, щата Мейн, бил обявен за виновен в убийство с огнестрелно оръжие на младата учителка Луиз Гериш. Трийсет и четири години по-късно той още бил в затвора и дори след като анализът с детектор на лъжата показал, че вероятно не е виновен в убийството, искането на условно освобождаване било отхвърлено.)
В огромното мнозинство случаи на убийства на деца, извършени от други деца, мотивът обикновено е някакво дълбоко вкоренено негодувание, дължащо се на завист. Наистина, има изключения, ала повечето от тях могат да се определят като “безмотивни убийства”.
Те обикновено се извършват в бедняшки квартали. През 1850 г. четиринайсетгодишният Алфред Данси от Бедминстър, графство Глостършир, бил бит от две по-големи момчета. Той извадил зареден пистолет и застрелял едно от тях. Осъдили го на десет години каторга отвъд океана. Деветгодишният Алфред Фиц, бедно момче от Ливърпул, изпуснал нервите си и убил другарчето си Джеймс Флийсън с парче тухла. После заедно с друго момче хвърлили Джеймс в канала. Обявени за виновни в непредумишлено убийство през август 1855 г., двамата били осъдени на дванайсет месеца в ливърпулския затвор.
Може би най-прочутият - злополучно - малолетен убиец е Джеси Поумърой, който заема горе-долу същото място сред децата убийци, каквото заема Джак Изкормвача сред възрастните. Поумърой се е превърнал в легендарна фигура - ако не го заловили на четиринайсетгодишна възраст, несъмнено щял да стане американският Петер Кюртен.

Безумната ярост
Поумърой бил висок, длъгнест младеж със заешка уста. Едното му око било съвсем бяло. Той бил садист и почти със сигурност хомосексуалист. През 1871-1872 г. родителите в Бостън били обзети от страх от неизвестен младеж, който изглежда изпитвал безумна ярост към малки деца.
На 22 декември 1871 г. малкият Пейн бил завързан за една греда и пребит до загуба на съзнание. Това се случило на Паудър Хорн Хил. Същото се повторило през февруари 1872 г. - малкият Трейси Хейдън бил примамен там, съблечен гол, пребит до безсъзнание с въже и удрян толкова жестоко с дъска по лицето, че носът му бил счупен и няколко зъба му били избити. През юли малкият Джони Блах бил заведен на същото място и пребит, след което насилникът го замъкнал при недалечния поток и залял раните му със солена вода. През септември Робърт Гулд бил завързан за телеграфен стълб край железопътната линия Хартфорд-Ири и бил пребит и накълцан с нож. Непосредствено един след друг последвали още три случая със седем-осемгодишни момчета. Всички жертви били примамени на уединено място, съблечени голи, пребити и намушкани или измъчвани с игли.
Външността на Поумърой била толкова необикновена, че скоро го арестували като заподозрян. Жертвите му го разпознали. Осъдили го на затвор в поправителното училище Уестбъро. По онова време бил дванайсетгодишен. Осемнайсет месеца по-късно, през февруари 1874 г., го освободили условно и му позволили да се завърне у дома. Според едно от описанията на случая майка му имала бакалия. След месец изчезнала десетгодишната Мери Кърън. Четири седмици по-късно, на 22 април, край бостънското предградие Дорчестър открили обезобразен труп на четиригодишния Хорас Мълън. По тялото му преброили трийсет и една рани от нож, главата му била почти отрязана.

Кървавият нож
Веднага заподозрели Джеси Поумърой. В стаята му намерили кървав нож и калта по подметките на обувките му била подобна на калта от блатото, в което открили детето. Скоро Поумърой си признал, че е извършил убийството. Наложило се майка му да се изнесе от дома си - сигурно заради скандала. Новият наемател решил да разшири избата. Работниците, които започнали да копаят в пръстения под, намерили разложен труп на момиченце. Родителите на Мери Кърън успели да идентифицират дъщеря си по дрехите. Поумърой признал и това убийство.
На 10 декември 1874 г. го осъдили на смърт чрез обесване, но го помилвали заради възрастта му - тогава бил четиринайсетгодишен. Присъдата му била заменена - малко нечовешки - с доживотен затвор в единична килия. Впоследствие правил няколко опита за бягство от затвора. Един от тези случаи предполага, че е развил склонност към самоубийство.
През 1883 г. успял да пробие един газопровод, изчакал килията да се напълни с пари и драснал клечка кибрит. Експлозията избила вратата, но разкъсала и тялото му. Трима други затворници изгорели. Незабавно го преместили в друг затвор, Чарлстън, където прекарал следващите четирийсет и една години. Към края на живота си - той починал на седемдесет и две годишна възраст - го преместили в щатската ферма за невменяеми престъпници “Бриджуотър” - затвора, от който по-късно избягал Бостънския удушвач, Албърт де Салво.
Поумърой се превърнал в ужасна легенда: едно изключително неправдоподобно сведение му приписва двайсет и седем убийства въз основа на косвени - и абсолютно неверни подробности. От друга страна данните не съобщават дали сексуално е насилвал жертвите си и дали Мери Кърън е била изнасилена. Въпреки това е ясно, че мотивите на Поумърой са били сексуални.
Няма принципна разлика между малолетния и възрастния убиец. Импулсите на младия престъпник директно се пренасят в действие - например при психичноболни убийци като удушвача на деца Щрафен. Младежът може би страдал от “наследствен порок” или просто имал агресивен и враждебен характер.
През 1886 г. дванайсетгодишната Мари Шнайдер била изправена пред берлински съд. Тя била накарала едно тригодишно момиченце да седне на перваза на прозорец на втория етаж и нарочно го блъснала - след като му откраднала обеците. Имала намерение да ги продаде, за да си купи бонбони. Мари била известна като садистично и нечестно дете, което никога не пропускало възможност да насилва и измъчва по-малки от нея. Осъдили я на осем години затвор.
Десетгодишният Уйлям Йорк изглежда е друг пример за “наследствен порок”. Той живеел в село Айк край Бери Сейнт Едмъндс в Англия и спял на едно легло с петгодишната Сюзан Мейхю. Една сутрин, когато Сюзан била подмокрила чаршафа, Уйлям Йорк я извел на двора и методично прерязал китката й до костта по цялата й обиколка, след което направил същото с лакътя на другата й ръка. Накрая разрязал бедрото й. През 1748 г. го осъдили на смърт, но накрая го помилвали при условие, че постъпи във военния флот - където сигурно щял да бъде насилван, включително сексуално.
Днес се наблюдава задълбочаваща се тенденция “малолетният престъпник” да е “аутсайдер”, отчужден от семейството и средата си. Английският масов отровител Греъм Янг, осъден на доживотен затвор през 1972 г., е типичен пример за това ново явление. Овдовелият му баща му бил словослагател. Той се оженил повторно, когато Греъм бил тригодишен. Семейството живеело в лондонския квартал Нийсден. Греъм бил “странно” момче, интересувал се от химия и отрови и - също като убиеца Иън Брейди - бил почитател на Хитлер. Изпитвал силна неприязън към баналността. Сестра му Уинифред разказва типичен случай. Веднъж в автобуса с братовчедка им Сандра видели техен приятел и тя отбелязала: “Това е Джим, гаджето на Джаклин”. “О, това ли е Джим, гаджето на Джаклин?” - подигравателно повторил Янг и по целия път до вкъщи продължил да повтаря варианти на същото изречение. Очевидно неговата “тривиалност” го извадила от равновесие и го направила словесен садист.
Когато бил тринайсетгодишен, той започнал да прави опити с различни отрови върху семейството си. Една сутрин сестра му Уинифред изпила глътка чай и изляла останалото - имало горчив вкус. На път за работа тя усетила, че нещата около нея се приближават и отдалечават. Работодателят й я пратил в болница, където й казали, че е отровена с беладона - зениците й били силно уголемени. Когато го попитали, Греъм обяснил, че сложил отровата в чая й “по погрешка”.
Останалите членове на семейството продължили да страдат от периодични отравяния, както и един негов съученик. На Великден 1962 г. мащехата му Моли починала и била кремирана. После тежко се разболял баща му. Изследванията в болницата показали, че е отровен с арсеник и антимон. Между Греъм и баща му имало търкания - всеки път, когато бащата му се карал, Греъм му давал нова доза отрова.

Франкенщайн
Янг бил осъден и пратен в “Броудмур”. Освободили го след девет години. Той веднага си намерил работа в “Джон Хедландс (Фотографик) Лимитид” в Боувингтън. И човекът, който наричал себе си “вашият дружелюбен квартален Франкенщайн” отново се върнал към любимото си хоби - отровителството. Преди да го арестуват през ноември 1971 г., двама негови колеги починали от отравяне с талий, други двама тежко се разболели. Янг може да е започнал да дава отрова от любопитство и негодувание - за нещастие това му станало навик.
Децата са по-податливи от възрастните и затова по-лесно им се въздейства. Проблемът с малолетния престъпник - младия убиец - все още далеч не е разрешен, но напредъкът на психиатрията повече отвсякога ни дава надежда, че ще открием отговора. Родителите и възрастните в обществото са длъжни да следят за появата на това незряло чудовище, да го забележат преди да се е развило напълно и да се погрижат да получи нужното - човечно - лечение, за да бъде щастлив неговият живот, а животът на другите - безопасен.

<Докторите на смъртта>
Деветгодишното момиченце ридаело толкова силно, че баща му не разбирал нито една негова дума. Той нетърпеливо го разтърсил. “Къде е Жулиет?” Детето се овладяло за миг. “Тя спи и докторът казва, че ще умре.” Бащата Жул Дейч се втурнал по улицата към къщата, в която живеел д-р Етиен Дешан. Вратата на неговата стая била заключена. Дейч изтичал до полицейския участък и помолил полицията да му помогне. “Мисля, че дванайсетгодишната ми дъщеря е вътре.” Така и било. Когато полицията влязла в стаята, Жулиет лежала гола на леглото. До нея, също гол, лежал едър космат и брадат мъж. От раните на гърдите му течала кръв, но още бил жив. Момиченцето било мъртво.
Това било началото на един от най-сензационните процеси за убийство в историята на Ню Орлиънс. Защото, когато направили аутопсия на Жулиет Дейч, установили, че тя не е девствена и че е била сексуално насилвана по други начини. По тялото й даже имало любовни ухапвания. И както показвали свидетелствата, това не се било случило еднократно, а десетки пъти в течение на около шест месеца. Д-р Дешан очевидно бил изверг.
Как почтеният дърводелец Жул Дейч допуснал дъщеря му да попадне в лапите на това чудовище? През 1888 г.Дейч се запознал с д-р Дешан, който му казал, че е окултист. Притежавал хипнотични способности и възнамерявал да ги използва, за да открие изгубеното съкровище на пирата Жан Лафит. Имал нужда само от помощта на чисто младо момиче, което да изпълни ролята на медиум.
Петдесетгодишният лекар направил толкова силно впечатление на Дейч, че той не се поколебал да повери Жулиет на неговите грижи - всъщност и двете си дъщери - защото по-малката сестричка на Жулиет, Лоренс много харесала доктора и не искала да я изолират.
По-късно Лоренс описала “експериментите”. Жулиет трябвало да се съблича и да ляга на леглото. Тя била необикновено добре развита за възрастта си, макар че още не била навлязла в пубертета. Докторът също се събличал и лягал до нея. После потопявал чиста носна кърпа в хлороформ и я поставял върху лицето й.
Дешан винаги ги карал да обещаят да не казват на баща си какво се е случило. Така продължило до онзи следобед на 30 януари 1889 г., когато докторът изведнъж заридал на френски: “Боже мой, какво сторих!” После казал на Лоренс, която била ужасена, да изтича вкъщи и да предаде на баща си, че Дешан умира. Но той не умрял. Прободните нани, които бил нанесъл по гърдите си, били прекалено плитки, за да застрашат живота му.
За всички било ясно, че смъртта на Жулиет е случайна - за всички, но не и за прокурора. Той заявил, че Дешан нарочно е убил момичето, защото е знаело, че сексуалното насилие скоро ще се разкрие. Това очевидно било абсурдно, тъй като убийството й било сигурен начин да го разкрият. От друга страна, Дешан бил по-хитър и пресметлив, отколкото се опитвал да се изкара. Полицията намерила в стаята му писма, написани от Жулиет и подписани с “твоята вечна любов” и “твоята малка господарка”.

Прикривал следите си
Жулиет обаче била стеснително дете и не можела да ги е съчинила. Те били написани от Дешан, който я накарал да ги препише, за да може да твърди, че тя доброволно се е оставила да я съблазни. Но ако всичко било доброволно, защо винаги я упоявал с хлороформ? Освен това в писмата се споменавало за местния бижутер Чарли и се намеквало, че той бил отнел девствеността на Жулиет. Но “Чарли” се оказал невинен. Дешан отново прикривал следите си. Защо, попитал прокурорът, ако нямал намерение да я убие?
Случаят с Дешан, който бил обесен, бил широко отразен в американската преса. Това не било само заради сензационния характер на престъплението: а защото убиецът бил лекар. Странен факт от историята на криминалистиката е, че лекари, извършили убийство, събуждат по-голям интерес от почти всички други типове престъпници. Това обикновено се обяснява с твърдението, че лекарите би трябвало да спасяват живота, а не да го отнемат, което предполага, че публиката повече се интересува от морала, отколкото е вдействителност. Истинското обясенние е, че лекарят е символ на почтеността на средната класа.
През по-ранните векове хората изпитвали същия нездрав интерес към свещениците, извършили престъпление - оттук и вълнението, предизвикано от процеса срещу отец Юрбен Грандие, изгорен на клада през 1634 г. по обвинение, че е прелъстил и омагьосал цял женски манастир.
Великата епоха на медицината бил ХІХ в. Това била и великата епоха на лекаря убиец. Компанията на убийците обаче имала един виден предшественик през ХVІІІ в.: д-р Леви Вейл, чиято странна история обяснява защо лекарят убиец толкова късно се появил на криминалната сцена. Холандският евреин д-р Вейл се преселил в Лондон през 60-те години на ХVІІІ в. - Лондон на д-р Джонсън, актьора Дейвид Гарик и държавника Едмънд Бърк.
По онова време английската столица изобилствала на болести и повечето лекари били постоянно заети. Ала този еврейски лекар с чуждестранен акцент се сблъскал с известно предубеждение и практиката му останала скромна.

Бандата на брата
Един ден някакъв търговец помолил Вейл да отиде в Енфийлд извън Лондон, за да се погрижи за сестра му - местният лекар бил болен. Вейл отишъл в селото, погрижил се за възрастната жена - с известен успех - и после вечерял с брат й, който му платил в брой.
По целия обратен път Вейл си мислел за къщата, пълна с пари и накити, и решил да вземе част от тях за себе си. В Лондон той се сбогувал с търговеца - и незабавно се върнал в Енфийлд. Когато най-после се прибрал вкъщи на другия ден, докторът бил изтощен, но с деветдесетина лири по-богат - повече пари, отколкото бил успял да спечели за няколко месеца.
По ирония на съдбата практиката на Вейл започнала да се разширява, когато доходът му от кражби достигнал петстотин лири месечно. Той запазил медицинската си дейност, тъй като знаел, че това е най-доброто прикритие. Влизал в къщите на богати пациенти, оглеждал ги и предавал информацията на банда, ръководена от брат му. Веднъж чул, че един стар надзирател, който живеел край катедралата “Сейнт Пол”, крие спестяванията си в стаята си.
Други крадци вече били прониквали там, но макар че проверили под всички дъски на пода и свалили мазилката от стените, не успели да открият парите. Вейл бил повикан при леглото на стареца, който бил тежко болен. Опитал се да го убеди да отиде в болница - категоричността, с която надзирателят отхвърлил предложенито, убедила Вейл, че парите са скрити в стаята му.
Под пода и в стените нямало нищо - следователно тайникът трябвало да е на тавана. През стаята минавала голяма греда. Вейл я разгледал, докато болният спял и намерил кухина. Две нощи по-късно, докато пациентът спял дълбоко, упоен от лекаря, Ашър Вейл и един негов съучастник взели почти три хиляди лири от тайника в гредата. Старецът така и не открил обира. Той починал след няколко дни. Това може би било първото убийство на Вейл.
Бандата вече била нарастнала на осем души. Единият бандит, немски евреин на име Исак, се опитал да скрие повече от своя дял от плячката и бил изгонен. Това била първата грешка на Вейл. Скоро той допуснал още една.
През есента на 1771 г. бандата - включително самият Вейл - изчакала да се стъмни в близост до една къща в Челси Фийлдс - по онова време Челси било село край Лондон. Когато всички светлини угаснали, те шумно почукали.
Бързо се справили с прислужника, който отворил вратата. Господарката на дома, някоя си госпожа Хътчингс, енергично се съпротивлявала, но била завързана с фуста, вдигната през главата. Бандитите първо влезли в една спалня и стреснали двама слуги, които спели. Единият бил повален в безсъзнание, другият оказал съпротива и бил застрелян с пистолет.
После бандата избягала с плячката си. За тяхно нещастие прислужникът Джон Слоу умрял. Властите решили да обявят награда за залавяне на бандата и Исак, човекът, когото били изгонили, видял възможност да си отмъсти.
Той знаел, че ако предаде бившите си съучастници, ще бъде в безопасност. Вейл подготвял най-амбициозния си грабеж - на търговец на диаманти, който очаквал доставка на накити на стойност четирийсет хиляди лири, - когато полицията го арестувала. Шестима от бандата били дадени под съд. Двама били оправдани поради липса на доказателства, което показва, че дори по онова време правосъдието било безпристрастно. Но Вейл и брат му били сред осъдените, които били екзекутирани в Тайбърн на 9 декември 1771 г.
Следващото известно име в списъка на лекарския позор е парижкият доктор Едме Кастен. На двайсет и седем годишна възраст д-р Кастен се радвал на хубав живот и не изгарял от нетърпение да нахлузи хомота на общопрактикуващ лекар. Един от пациентите му бил богаташът Иполит Балет, който бил болен от туберкулоза. Кастен се сприятелил с по-младия брат на Иполит, Огюст, и научил, че братята са в лоши отношения - толкова лоши, че Иполит бил изключил Огюст от завещанието си. Една вечер двамата пили заедно и Огюст намекнал, че Кастен може да ускори смъртта на брат му и да открадне завещанието му.
На 22 октомври 1822 г. Иполит съвсем ненадейно починал за удивление на други доктори, които от време на време го били лекували. Месец по-късно Кастен изплатил всичките си дългове и дал на майка си триста хиляди франка назаем. На 2 юни 1823 г. Кастен и Огюст Балет отишли да се разходят в провинцията и спрели в хотел в Сен Клод, където яли и пили. После на Огюст изведнъж му прилошало и скоро починал в ръцете на приятеля му Кастен и още двама лекари. Те разпознали признаците на отравяне с морфин и установили, че дори след като Балет започнал да повръща, Кастен отишъл при местния аптекар и купил още морфин. Когато станало ясно, че Балет е написал завещание в полза на Кастен, лекарят бил арестуван.
Кастен разчитал на факта, че наличието на морфин се открива изключително трудно. И се оказал прав. Макар лекарите да били съгласни, че Огюст Балет е проявявал всички признаци на морфиново отравяне - повръщане, диария, тежко дишане, стесняване на зениците - в стомаха му не открили нито следа от морфин. Прокурорът възмутено попитал дали всички убийци, които използват морфин, трябва безнаказано да се измъкват, само защото медицинската наука не е в състояние да установи ноговото присъствие. Това убедило съдебните заседатели. Кастен бил осъден на смърт и екзекутиран през декември 1823 г., въпреки че се обявявал за невинен.
Местопрестъплението на следващото известно убийство, извършено от лекар, бил Харвардският университет в Кембридж, щата Масачузетс - повече от четвърт век по-късно. Подобно на много други лекари убийци, петдесет и шест годишният професор Джон Уебстър живеел не по възможностите си. Той често взимал заеми от богатия си приятел д-р Джордж Паркман. Паркман обаче престанал да се отнася към него толкова приятелски, когато научил, че прочутата колекция от минерали на Уебстър, която професорът бил заложил като гаранция, е заложена и при друг кредитор. Ядосаният Паркман заплашил да го изобличи. На 23 ноември 1849 г. той не се прибрал вкъщи от обяд и пуснали драга в реката, в случай, че се е удавил.
Всъщност Паркман се отбил в лабораторията на Уебстър и когато се обърнал да си тръгне, лекарят му нанесъл силен удар по тила с цепеница. Паркман умрял. Според по-късните показания на Уебстър, Паркман толкова жестоко го обидил, че той го ударил в сляпа ярост, но всички свидетелства показват хладнокръвно предумишлено убийство. По-късно същия ден той казал на агента, който събирал таксата за лекциите му, че се е разплатил с Паркман. И вечерта насякъл трупа на парчета, и го изгорил в медицинската си пещ.
Два дни по-късно професорът се отбил при роднините на жертвата и им съобщил, че се бил разплатил с него няколко часа преди изчезването му. Това определено доказвало, че Паркман е бил убит от крадец, който е скрил трупа... За нещастие на Уебстър, пазачът на медицинския факултет Литълфийлд го мразел. Литълфийлд се чудел защо докторът цяла нощ трополи из лабораторията си и фурната му гори. Винаги, когато си тръгвал от лабораторията, Уебстър заключвал вратата, но пазачът имал план. Пещта била до една стена и от другата страна излизал отвор. Литълфийлд оставил жена си на пост, вмъкнал се в прохода с лост, насочил фенера си към пещта - и видял кост, която разпознал като човешки таз.
На процеса, който продължил единайсет дни - и бил отразен от националната преса, - Уебстър заявил, че е невинен. Той твърдял, че костите в пещта изобщо не са на Паркман, а са останки от труп, който били подложили на дисекция. Но един зъболекар убедително идентифицирал изкуствените зъби на Паркман и защитата на Уебстър се провалила. Преди да го обесят през август 1850 г. той признал, че убил Паркман “в пристъп на ярост”.

Слабите характери
Убийството на Паркман било началото на великата епоха на лекари убийци. Тя продължила стотина години - от около 1855-та, годината, през която д-р Уйлям Палмър от Ръгли отровил Джон Кук, до 1954 г., когато д-р Сам Шепард от Охайо бил обявен за виновен в убийството на жена си. При анализа на убийците се установява нещо интересно. Огромното мнозинство лекари убийци са имали слаби характери, склонни към лъжи или хвалби и към разгулен живот. А това предполага, че мнозина от тях са били привлечени към медицинската професия, за да задоволят суетата си - и от стремеж да затвърдят себеуважението си.
Това навярно е най-очевидно в случая с глазгоуския отровител д-р Едуард Уйлям Причард. На снимките той изглежда типичен викториански глава на семейство, с фрак и гъста брада, заобиколен от почтена наглед фамилия. Всъщност Причард имал изключително слаб характер и бил посмешище сред колегите си заради невероятните си самохвалства и лъжи. Той твърдял, че е приятел с италианския патриот Джузепе Гарибалди, въпреки че изобщо не го познавал.
Типичен нарцисист, Причард обичал да подарява на хората свои снимки - даже дал една на непознат, когото срещнал във влака. Четял лекции - главно измислици, - в които се описвал като безстрашен пътешественик и ловец. Освен това се смятал за голям любовник и прелъстявал слугини и всяка друга жена, която била съгласна да му се отдаде. През 1863 г., когато бил трийсет и осем годишен, избухнал пожар в стаята на прислужницата в дома му - намерили я мъртва и изглеждало ясно, че не се е опитала да напусне леглото си по време на пожара. Причард бил заподозрян, но въпреки това подаденият от него застрахователен иск бил удовлетворен.
През 1864 г. друга прислужница - петнайсетгодишна - забременяла от него, но направила аборт. И може би тъкмо желанието да се ожени за нея го накарало да започне да трови жена си Мери, с която били женени от близо двайсет години. През ноември 1864 г. тя се разболяла, започнала да повръща, виело й се свят. Причард повикал лекар, който заподозрял, че е отровена, и писал на брат й, предлагайки му да я премести в болница. В резултат майката на Мери Причард, госпожа Тейлър решила да дойде и да се грижи за дъщеря си. Скоро госпожа Тейлър проявила същите симптоми. Тя умряла на 24 февруари 1865 г. и госпожа Причард я последвала месец по-късно.
Причард издал и двата смъртни акта, според които госпожа Тейлър починала от апоплектичен удар, а жена му - от стомашна треска. Някой пратил анонимно писмо в полицията и той бил арестуван. Когато ексхумирали труповете, установили, че са наситени с антимон. Доказало се, че го е купил Причард.
От 80-те години на ХІХ в. нататък Англия дала своя дял лекари убийци, но Америка дала много повече.

Болести в епруветки
Д-р Милтън Бауърс от Сан Франциско почти със сигурност е отровил три от жените си, но през 1888 г. успял да убеди съдебните заседатели да издадат оправдателна присъда и живял щастливо (с поредната си съпруга) до 1905 г.
Най-амбициозен бил д-р Кларк Хайд от Канзас Сити, който през 1909 г. решил да отрови не по-малко от седем роднини, стоящи на пътя му към богатството на Томас Суоп, милионера, основател на Канзас Сити. Хайд бил женен за Суоповата племенница Франсиз. През октомври същата година Суоп и неговият финансов съветник Джеймс Хънтън умрели - привидно от естествена смърт. Малко по-късно Хайд се сдобил с няколко епруветки дифтеритни и тифни бацили под претекст, че възнамерява да се заеме с изучаване на бактериология. Петима зетьове и снахи се разболели и Хайд им казал, че са болни от тиф. Кристман Суоп умрял след като Хайд му дал някаква капсула, други членове на семейството проявили симптоми на тиф.
Когато Хайд заминал за Ню Йорк, състоянието на всички пациенти значително се подобрило - което потвърдило подозрението на медицинските сестри, че докторът е виновен за болестта им. Хайд допуснал странна грешка - докато се разхождал по една осветена от лампи улица, той извадил нещо от джоба си и го стъпкал в снега. Един от зетьовете го видял и отишъл да провери. Оказало се счупена капсула, която миришела на калиев цианид. Трупът на стария Томас Суоп бил ексхумиран и в него открили следи от цианид и стрихнин. Хайд бил съден и обявен за виновен, но имал достатъчно пари, за да обжалва в по-висши съдилища. През 1917 г. го освободили.
След процеса на Сам Шепард през 1954 г. в Съединените щати не е имало нови лекари убийци - или, ако е имало, не са били разкрити. Днес, когато почти всички отрови и опиати могат да се открият дори в най-малки дози, като че ли великата епоха на лекаря убиец - който убива главно от алчност и за облаги - е свършила.

<Доминантност>
Мястото е кварталният ви бар. Времето - всяка вечер след работа. Вие и неколцина момчета сте се събрали да ударите по някое и друго бързо преди да се приберете вкъщи. Четирима-петима от вас седите на маса и пият бира, разказвате си вицове, шегувате се. Изведнъж отвън се появява ваш общ познат - да го наречем Денис - и отива на бара. Поръчва си пиене и ви поглежда, като че ли ви отправя покана. И тогава, без да ви каже нищо, всички се изправяте на крака, втурвате се при Денис и започвате да го разпитвате как е, как е минал денят му, какво ще пие.
Той не е дошъл да седне при вас. Вие сте станали и колективно сте отишли при него. Независимо дали го съзнавате, това е случай на доминантност. Денис Властника е наложил властта си, влиянието си над вас. Не знаете нито защо, нито как се е случило това - просто се е случило. Тъкмо в това се изразява доминантността.
Човешкото същество реагира като под принуда или хипноза. За да разберем и осъзнаем това социално явление, първо трябва да разгледаме как се проявява доминантността при птиците и животните. Всеки, който е гледал кокошки, е забелязал съществуването на йерархия. Като че ли всяка кокошка носи номер на шията си. Номер десет има право да кълве номер единайсет - и всяко по-голямо число, - но трябва покорно да се подчинява, ако на номер девет й скимне да я клъвне. И тази йерархия изглежда е природен закон, който се среща при повечето диви зверове.
Телевизионният филм на естественичката Джейн Гудол за дивите кучета в Африка показа, че водачът на глутницата не трябва непременно да е мъжкар. В случая тя беше водена от женска, която упражняваше абсолютна власт над кучетата от двата пола.

Воля за успех
Но може би най-важното “откритие” за доминантността не е дело на който и да е отделен естественик и просто постепенно се е установявало, така че днес е общоизвестно. А именно: броят на доминантните индивиди във <всички> групи изглежда е еднакъв - средно пет процента.
Изследователят сър Хенри Стенли е знаел това в началото на ХХ в., защото, когато Бърнард Шоу го попитал колко души могат да оглавят неговата партия, ако се разболее, Стенли без колебание отговорил: “По един на двайсет души”. Когато писателят го попитал дали това е приблизително, или точно, Стенли отвърнал: “Точно е”. Имал предвид волята за власт, господство, успех - което отговаряло на често излаганата теория на самия Шоу за жизнената сила - онзи вътрешен стимул, който ни (или поне по-властните сред нас) кара да успяваме в начинанията и професионалната си област.
Американецът Робърт Ардри, авторът на “Африканският генезис”, пръв дал гласност на тази теория за “един на двайсет”. В резултат на проучването си Ардри открил една от най-строго пазените тайни на Корейската война - че няма избягали американски военнопленници. Причината е следната. Техните китайски похитители имали безотказен метод да предотвратяват бягствата. Те известно време внимателно наблюдавали военнопленниците, после отделяли “доминантните” - онези пет процента, които били водещи фигури, - и ги затваряли в отделен лагер под засилена охрана. Щом останели без водачите си, другите военнопленници били далеч по-податливи на управление - всъщност можели да ги оставят без абсолютно никаква охрана. Китайците забелязали, че броят на доминантните военнопленници винаги е точно едно на двайсет.
Нацистите също съзнавали това, когато през Втората световна война събирали всички най-непоправими бегълци в затвори като Колдиц. През 1966 г. британската комисия за реформи на затворите под ръководството на лорд Луис Маунтбатън препоръча по-опасните затворници да не се пращат в голям брой затвори, а да се държат на едно място.

Ролята на разочарованието
Досега обаче никой зоолог не е провел задълбочено проучване, за да установи защо доминантното малцинство е пет процента. Трябва да се направи проучване на водещите лекари, свещеници, политици, спортисти и попзвезди, за да се определи дали са пет процента от съответната си професионална област, или от цялото население. Явно не само престъпниците са властни и според Ардри доминантността се проявява, когато “две или повече животни (или хора) се занимават с еднаква дейност”. Смята се също, че мошениците стават такива, само защото стремежът им към власт не е задоволен и са разочаровани - и затова канализират усилията си за успех към противообществени прояви. Една от малкото страни, за която разполагаме с официални данни, е Русия - комунистическата партия на Съветския съюз представлява около пет процента от цялото население - четиринайсет и половина милиона партийни члена от двеста четирийсет и два милиона души население.
В Съединените щати цялостно е проучван проблемът за доминантността и проучването на Джон Б. Калхун от Националния психиатричен институт в Бетседа, щата Мериленд, разкриват едно от най-смущаващите наблюдения по въпроса за властта над другите. Калхун искал да анализира поведението на плъховете при условия на свръхнаселеност.
Той поставил голям брой плъхове в три взаимосвързани клетки. “Царят плъх” взел централната клетка за себе си и харема си, а другите плъпове били принудени да останат в другите две клетки, така че били изключително натясно. <И доминантните пет процента скоро станали престъпни пет процента>. Плъховете имат сложен ритуал на ухажване, но тези гризачи се движели на групи и изнасилвали всички самотни женски, на които се натъквали. Те също станали канибали, като изяждали новородените.
Изглежда, че това пряко обяснява огромната престъпност в бедняшките квартали на нашите големи градове. Свръхнаселеността поражда своебразен агресивен опортюнизъм сред доминантните пет процента. Един от близнаците Крей - братята, които през 60-те години на ХХ в. управлявали престъпното кралство на лондонския Ийстенд, - заявил, че в техните среди престъпността бил единственият начин да “стигнеш донякъде”.

Безсмислената жестокост
Психическото състояние, което произтича от свръхнаселеността, води до отчаяние и то на свой ред прави по-слабите членове на обществото още по-слаби (женските плъхове например са склонни към помятане), дщ доминантните стават още по-агресивни и взимат насила колкото храна или секс искат. При тези условия изчезва всякакво спокойствие. Престъпленията стават жестоки и безсмислени. Доминантните деца също могат да станат престъпници.
През ноември 1972 г. в световната преса се промъкна съобщение, че в Ню Йорк са арестувани две момчета на единайсет и дванайсет години, които изнасилили седемгодишно момиче и после го хвърлили от покрива на жилищния си блок. Това е синдромът на пренаселените плъхове, проявен при човешки условия.
От гледна точка на оформящата се “нова криминалистика” няма значение дали доминантното малцинство е пет, четири или шест процента. Важно е само да осъзнаем, че във всяко общество има малка група, чиято доминантност определено е по-голяма от доминантността на другите. И че в условия на стрес тази доминантност може да се изрази в престъпление.
Типичен пример за това се случил в една топла юнска вечер през 1956 г., когато главният лесничей на Бюдерих, село край Дюселдорф, обикалял гората, в която неотдавна били нападнати и убити няколко влюбени двойки. Изведнъж се натъкнал на мъж, клекнал в храстите с револвер в ръка. На полянката на няколко метра от там двама влюбени се целували в паркиран автомобил. Лесничеят, който бил въоръжен, успял да арестува воайора и го завел в полицейския участък в Бюдерих.
Там арестантът се представил като Вернер Боост, двайсет и осем годишен автомонтьор от Дюселдорф. Докато криминалният комисар Ейнк разпитвал Боост, секретарката му се обадила, за да му съобщи, че искал да го види някой си Франц Лорбах. Лорбах се оказал дребен блед мъж с малка брадичка. Той съобщил, че Вернер Боост е масов убиец. Ейнк цитира думите му: “Той е чудовище, човекоядец. Аз съм в неговите ръце - той ме хипнотизира. Принуждава ме да върша неща, които не искам...”
Лорбах разказал на Ейнк, че в продължение на повече от три години Боост дебнел влюбени двойки в гората. Отначало само ги обирал, докато Лорбах стоял на пост. После започнал да принуждава двойките да взимат опиати и двамата с Лорбах изнасилвали жените. През януари 1953 г. попаднали на автомобил, в който имало двама мъже - макар Боост да го разбрал едва, когато отворил предната лява врата и застрелял шофьора, някой си д-р Серве, в главата. Той заповядал на Лорбах да убие другия мъж, но Лорбах не могъл да го стори - той прошепнал на нещастника да се просне на земята и да се престори на мъртъв, после го ударил с ръкохватката на пистолета.
През ноември 1955 и февруари 1956 г. в района на Дюселдорф били убити още две влюбени двойки. Фрийдхелм Бере и Теа Куртман били пребити до безсъзнание. Момичето било изнасилено, после колата била блъсната в изоставена каменоломня, пълна с вода, където двамата се удавили. Петер Фалкенберг и Хилдегард Класинг били убити по по-сложен намин. Той бил застрелян, на нея направили инжекция цианид, после бутнали колата в копа сено и я подпалили.
Боост отрекъл всичко, но балистичната експертиза доказала, че той е убиецът на д-р Серве, и бил осъден на доживотен затвор. Ако разказът на Лорбах за престъпленията на Боост е поне наполовина верен, Вернер Боост е най-жескотият престъпник в Германия след Петер Кюртен, дюселдорфския садист и масов убиец, екзекутиран през 1931 г.

Странната връзка
От днешна гледна точка връзката с Лорбах е най-странният аспект на случая. Боост бил самотник - според самия Лорбах, човек, изтъкан от злоба към човешката раса. “За него убийството на човек не се различава от убийство на животно.” Той не се нуждаел от съучастник и дори да не е така, Лорбах бил абсолютно неподходящ - страхливец и некадърник. Веднъж, когато не успял да убие една касиерка по заповед на Боост, той му платил около шестстотин марки “като обезщетение”.
Ейнк описва лицето на Лорбах като “заешко”. Боост го обвързал, като му давал опиати и това може би обяснява неволното му робство. Но не обяснява защо Боост е искал такъв другар. Свидетелствата изглежда предполагат, че по някакъв странен начин Боост се нуждаел от Лорбах също толкова, колкото Лорбах се нуждаел от Боост - навярно дори още повече, тъй като Лорбах негодувал срещу положението си и искал да избяга.
Именно такава странна и привидно необяснима връзка през 1936 г. заинтригувала младия еврейски психолог Ейбрахам Маслоу. Маслоу часове наред наблюдавал маймуните в зоопарка в Бронкс. Тяхното поведение го озадачавало. На първо място те като че ли не мислели за нищо друго, освен за секс. “Чукането продължаваше постоянно” - казва той. Но това било повече или по-малко обяснимо за един последовател на Фройд. В края на краищата Фройд твърдял, че сексът е основен импулс при всички животни. Онова, което озадачавало Маслоу в тези маймунски Содом и Гомора, бил фактът, че мъжките маймуни възсядали други мъжкари, женските възсядали други женски и от време на време дори възсядали мъжкари. Всички ли били “развратници”? Един ден отговорът го осенил. Винаги най-доминантните маймуни възсядали по-безволевите и нямало значение дали са мъжки, или женски. Той регистрирал маймунския еквивалент на йерархията при кокошките.
Това привлякло вниманието му към цялото явление на доминантността. Може би Фройд грешал за значението на секса. Най-логично, решил Маслоу, било да проучи доминантността при жените - естествено недоминантния пол. От 1937 г. до началото на 40-те години той задълбочено проучил близо двеста жени. Когато публикувал резултатите, психолозите толкова се смаяли, че не знаели какво да мислят за тях.

Сексуалните експерименти
Жените явно се делели на <три> групи, които Маслоу обозначил като силна, средна и слаба доминантност. Силно доминантните жени проявявали изключителна склонност към секс. Повечето мастурбирали без никакви угризения, обичали сексуалните експерименти и имали разнородни партньори. Много от тях били и лесбийки. За да получат пълно сексуално удоволствие, тези жени се нуждаели от силно доминантни мъже. Една силно доминантна жена била нимфоманка, която можела да получи оргазъм само като погледнела мъж, но когато била с мъж, никога не свършвала, защото “просто не можех да го уважавам”.
Средно доминантните жени били нежни души, далеч не толкова склонни към експерименти. Те искали да се омъжат и си търсели мил, деликатен съпруг, който да е домошар. При ухажване те обичали тиха музика, меки светлини и романтика. Силно доминантните мъже ги плашели и им се стрували брутални.
Слабо доминантните жени всъщност изобщо не обичали секса - струвал им се мръсен и имал за цел единствено създаване на деца. Те смятали мъжкия полов орган за груб и грозен. (Силно доминантните жени го намирали за красив.) Търсели си мъж, който да им се възхищава от разстояние.
Един от очерталите се интересни моменти бил фактът, че <всички> жени предпочитали мъж с малко по-силна доминантност от тяхната - но не <прекалено> тираничен, иначе ги плашел. С оглед на това силно доминантните мъже обикновено намирали средно доминантните жени за сантиментални и блудкави. Що се отнася до слабо доминантните жени, те можели да спят с тях, ако им се отворела такава възможност, но никога не изпитвали нищо по-дълбоко.
Една историческа двойка, която изглежда имала правилна и взаимозадоволяваща “доминантна връзка” били херцог и херцогиня Малбъро. Херцогът бил професионален военен, известен с блестящото си използване на мобилността и огневата мощ. Той спечелил няколко големи победи, най-известен от които е разгромът на французите и баварците при баварското село Бленхайм през 1704 г. При завръщането си у дома след тези триумфи той установил, че доминантността и сексът вървят ръка за ръка също толкова естествено, колкото барута и сачмите. И неговата съпруга херцогинята доволно отбелязала в дневника си: “Днес милорд се завърна от война и ме задоволи два пъти, без да си събува ботушите”.
В криминалната област връзките, основаващи се на доминатност, обикновено са от пагубен характер. Когато силно доминантна личност с престъпни наклонности реши да създаде съюз със средно доминантна личност - просто заради удоволствието да има роб и ученик, - резултатът може да е извънредно взривоопасен. Защото престъплението е начин за налагане на власт и покорството на роба кара господаря да търси нови начини да изрази властта си. Историята на престъпленията изобилства на такива връзки между силно и средно доминантни личности.
Освен два случая, разгледани в тази книга, “гранитната жена” Рут Снайдър и нейния любовник, търговецът на корсети Джуд Грей, както и Иън Брейди и Майра Хиндли, британските убийци Мурс, има много примери за извратени връзки между силно доминантен престъпник и общо взето недоминантен съучастник. Съдружието между Марта Бек и Реймънд Фернандес - дребен мошеник, който се специализирал в измъкване на спестяванията на зажаднели за любов американски вдовици, - станало световноизвестно като “убийците на самотни сърца”. Марта, дебела медицинска сестра, нимфоманка, също била доминантна и неприятна личност - било й отнето попечителството над децата й заради лошо отношение към тях, - но не била престъпничка. И тъкмо тя решила да се присъедини към мошеничествата на Фернандес - и също решила, че жертвите трябва да умират, за да не ги изобличат.
Ала случаят с Мансън определено е най-странният пример за доминантно убийство. Когато през 1967 г. отишъл в Сан Франциско, Чарлз Мансън бил трийсет и три годишен и би прекарал по-голямата част от зрелия си живот в затвора за дребни престъпления. По-късно пресата го изобразила като демонична фигура ала Свенгали, с огнени очи - всъщност той привличал последователите си със своята мекота, чар и интелигентност. В него имало нещо от скитника на Чарли Чаплин, малко комичния тъжен човек, постоянно тормозен от света.
Също като Брейди и Лоуб, той проповядвал философия на свръхчовека, изведена главно от научнофантастичния роман “Чужденец в чужда страна” на американския писател Робърт Хайнлайн. Събрали се ученици и Мансън ги повел из Калифорния като нов месия, проповядващ универсална любов и невинност на сетивата.
Когато свикнал с новата си роля, Мансън започнал да мечтае за слава, искал да стане “някой”, да има влияние като Боб Дилан или Махариши, индийският мистик, който за известно време влияел и напътствал битълсите. Но всичките му опити да стане певец и да произвежда дългосвирещи плочи се осуетили.
Започнал да проповядва революция, отхвърляне на обществото, унищожаване на “свинете” и капиталистите. Той бил “водачът” и неговото “семейство” го приемало почти като бог - трябвало да <направи> нещо, за да докаже, че е достоен за любовта им. И затова заповядал на свои последователи да се самоубият - на попмузиканта Гари Хинман, кинозвездата Шарън Тейт и гостите в дома й, на собственика на супермаркет Лено Лабианка и жена му.

Желанието за нещо вълнуващо
През втората половина на ХХ в. моделът на убийството изглежда се променя. “Свръхчовешкото” убийство, извършено от Лъополд и Лоуб - когато двамата млади чикагски студенти убили четиринайсетгодишния Боби Франк “за кеф” - било определено от журналистите на 20-те години като “престъплението на века”. Те намерили случая за уникален и без очевиден мотив. Убийците произлизали от богати семейства и нямали очевидни причини за разочарование.
Но в светлината на доминирането на лоуб над неговия по-интелигентен, но не толкова симпатичен партньор, престъплението - и мотивът за него - става сравнително лесно разбираемо. Любопитството, желанието за нещо вълнуващо, потребността да се самодокажат като “по-добри” и по-малко “буржоазни” от своите приятели и роднини ги тласнали към убийство. Съмнително е дали без заядливото, подигравателно и вездесъщо “превъзходство” над него, Лиъполд е щял да стане нещо по-опасно от учен, прекалено интелигентен и недостатъчно находчив - за негово и на всички други добро. Престъпните желания щели да присъстват, но никога нямало да действа сам.
Следователно сегашният ни проблем е доколкото е възможно да се погрижим доминантните личности и онези, които искат да бъдат доминирани, да са отделени. Дотогава пагубни съдружия като Лиъполд и Лоуб, Снайдър и Грей, Брейди и Хиндли ще представляват заплаха - заплаха, която може да се насочи към всеки от нас, навсякъде и по всяко време.

<Домове на смъртта>
Покойният професор Франсиз Кемпс ни най-малко не приличал на патоанатом. Жизнерадостен, небрежен човек с размъкнати дрехи, той спокойно можел да мине за земеделец или търговски агент. Всъщност бил един от най-блестящите английски патолози след великия сър Бърнард Спилсбъри. На 24 март 1953 г. професор Кемпс се включил в разследване на “дом на смъртта”, което получило по-широка публичност от всяко друго престъпление след Джак Изкормвача.
Привечер с него се свързали от Отдела за криминално разследване в полицейския участък Нотинг Хил, Западен Лондон. Били получили следното съобщение: “Женски труп, открит в килер”. Кемпс си взел чантата и заедно с детективите отишъл в занемарена, мръсна наглед къща в дъното на сляпа уличка. Този адрес, Рилингтън Плейс № 10, станал също толкова познат на британската общественост, колкото Даунинг Стрийт № 10.
По-рано следобед наемателят Бересфорд Браун търсел място на стената в кухнята, където да монтира стойка за радио. Стената биела на кухо и когато откъснал парче от тапета, той открил врата на килер с липсващ ъгъл. Протегнал фенерче през дупката и видял гол женски гръб.

Добре запазени
Когато пристигнал Кемпс, полицаите били свалили остатъците от тапети от вратата и я отворили. Седящата жена не била чисто гола. Носела жартиери и сутиен, сако и пуловер. Те били вдигнати нагоре и за сутиена й било завързано парче от одеяло и после закрепено за стената, за да й попречи да падне напред. Когато извадили трупа, забелязали друга жертва, увита в одеяло и подпряна на стената. Извадили и нея и се натъкнали на трето тяло, също изправено и увито в одеяло.
Когато пренесли труповете в съседната стая, видели, че принадлежат на три млади, около двайсет и пет годишни жени. Претърсването на къщата продължило и така открили четвърти труп под пода на трапезарията - този път петдесетина годишна жена. Скоро я разпознали като предишната наемателка на апартамента г-жа Етел Кристи. Нейният съпруг Джон Кристи бил напуснал къщата само три дни преди това.
Труповете в килера били забележително добре запазени - постоянният приток на въздух бил започнал да ги “мумифицира”. Кемпс взел вагинални посевки и скоро установил, че мотивът за убийствата е сексуален - всички момичета имали сношение малко преди или след смъртта.
Но къде бил Кристи? Обявили го за национално издирване. Сурков, председател на Съюза на руските писатели, който по онова време бил на посещение в Англия, презрително отбелязал, че капиталистическата преса изглежда повече се интересува от женски трупове, открити в килер, отколкото от политическите реалности. Ала това не било справедливо. Масовият убиец явно бил на свобода и можело отново да започне да убива. Кемпс си спомнил, че четири години по-рано в същата къща били извършени още две убийства - на г-жа Берил Еванс и нейната дъщеря Джералдин. Съпругът Тимъти Еванс си признал убийствата и бил обесен. По някое време обаче ги бил приписал на Кристи. Никой не взел обвинението насериозно, нито в полицейския участък, нито на процеса.
Когато претърсили този дом на смъртта, полицаите открили човешка бедрена кост, подпряна на градинската ограда. Започнали да копаят и намерили още два скелета - и двата женски. Кемпс направил аутопсия на другите трупове в недалечната кенсингтънска морга. Трите тела от килера показвали признаци на отравяне с въглероден моноксид - светилен газ - и били удушени.
Издирването на Кристи приключило седмица по-късно, когато един полицай го познал на моста Пътни. Той не се опитал да избяга. Бил висок, слаб, плешив мъж на петдесетина години. Изглеждал изтощен и объркан, но си признал убийствата.
Когато огледал обувките на Кристи, Кемпс направил странно откритие - по тях имало явни следи от сперма. Кристи не само бил изнасилил жертвите си, но и мастурбирал, докато стоял до тях. Загадката с психиката му започнала да интригува патолога също толкова, колкото и подробностите, които изплували при огледите. И докато детективите постепенно разкривали свидетелствата за миналото на Кристи, Кемпс започнал да навлиза в мотивите на това кротко наглед чудовище.
Полицейското следствие показало, че между 1943 и 1953 г. Кристи е извършил осем убийства - най-вероятно и на бебето Джералдин Еванс. Примамвал жените в къщата, когато съпругата му я нямало, убивал ги и ги изнасилвал, после скривал труповете - освен в случая с г-жа Еванс. През декември 1952 г. се избавил от жена си и се отдал на тримесечен “гуляй”, по време на който убил жените, по-късно открити в килера.

Травмиращото преживяване.
Много сексуални убийци са непълноценни хора, които убиват, без да мислят за последствията от постъпките си. Но Кристи правел впечатление на интелигентен и хладнокръвен мъж. Той се явил като свидетел в процеса срещу Тимъти Еванс и съдията го похвалил за ясните показания. Какво тласнало такъв човек към убийствената оргия, за която почти със сигурност щели да го обесят?
Кемпс малко по малко събпал свидетелствата за странния живот на Джон Реджиналд Холидей Кристи. Той бил роден в Йоркшир през 1898 г. в семейство на суров, строг баща дърводелец. Кристи по рождение бил “неудачник” - слаб, късоглед, вечно болен. Бил склонен да извършва дребни кражби и обикновено го залавяли - в такива случаи баща му жестоко го пребивал. Когато изгубил чиновническата си работа заради дребна кражба, баща му го изхвърлил от вкъщи.
По някое време в юношенството си той имал травмиращо сексуално преживяване. Завел момиче на алеята на влюбените и тя му се отдала. В решителния момент нервите му не издържали и Кристи се провалил. Момичето разказало историята и в квартала започнали да му викат “Реджи Безхуевия” или “Кристи, дето не го може”. По време на войната през 1914 г. той бил обгазен с иприт и ранен от мина. Не е известно докъде стигала истинска му инвалидност, но тя станала причина за ипохондрията, която щяла да го измъчва до края на живота му. Периодично страдал от слепота и загуба на глас поради истерия.
На двайсет и две годишна възраст се оженил за Етел, но минали две години преди да има сексуално сношение с нея - истеричният страх от провал продължавал да го преследва. Нямали деца. През 1934 г. го блъснала кола и получил черепни травми. Поради недъзите си взимал малка заплата като нископоставен чиновник. И все пак имал склонност да се хвали и перчи. По някое време даже станал член на Халифакската (Йоркширска) консервативна асоциация и окуражавал слуха, че когато се оженил, бил богат, но изгубил парите си.
През 1939 г. станал запасен полицай. Винаги бил мечтал за това - за власт. Но злоупотребявал, държейки се като дребнав тиран и изпитвал удоволствие да праща призовки за дребни провинения. Още бил полицай, когато през 1943 г. поканил Рут Фюрст в лондонския си дом. Но не бил способен да прави секс с жена в пълно съзнание, даже тя да го желаела. Затова измислил как “гаджетата” му да изпадат в безсъзнание. Твърдял, че има идеално средство против болно гърло и хрема - смес от различни балсами и вряла вода.

Пълният покой
Съдът трябвало да е покрит с кърпа, за да не излиза парата, и “пациентката” трябвало да я вдишва. Кристи вкарвал каучукова тръба в кранчето на газта и оставял газа да клокочи в горещата течност. Когато момичето се замайвало или изпадало в несвяст, той го отнасял в спалнята, изнасилвал го и го удушавал.
След като задоволявал желанията си - в буйство, дължащо се на дългогодишните разочарования, - Кристи знаел, че трябва да убие момичето, за да не го разкрият. Така убил Рут Фюрст през 1943 г. и приятелката на жена му Мюриъл Ийди - през 1944 г. (също по време на отсъствие на съпругата си). През 1949 г. неговият съсед Тимъти Еванс, който живеел на горния етаж, споделил с Кристи, че жена му пак била бременна и искал да я накара да абортира.
Кристи веднага заявил, че има опит в извършването на аборти, и се съгласил да го направи една сутрин, когато Еванс бил на работа. Почти е сигурно, че когато видял Берил Еванс полугола, Кристи изгубил самообладание, удрял я, докато изгуби съзнание, и я изнасилил. После я убил заедно с бебето Джералдин.
Навярно най-странната особеност на това убийство е фактът, че Кристи някак си успял да убеди своя съсед, че жена му е умряла по време на аборта и че Еванс ще бъде обвинен, ако не избяга. Еванс го послушал и полицията решила, че той е убиецът. Когато го заловили, той се оказал психически непълноценен и по-късно по време на разпитите лесно си признал. Никога няма да узнаем какво е ставало в ума му, когато научил, че Берил и Джералдин са били удушени.
През 1952 г. агресивните пристъпи на Кристи отново достигнали кулминация, но жена му била там и му пречела да им даде отдушник. През декември той я удушил и погребал трупа й под пода. В началото на януари поканил проститутката Рита Нелсън в дома си. Минал през обичайната процедура и я убедил да вдиша газ, после я изнасилил и удушил. По всяка вероятност няколко дни запазил тялото преди да го затвори в килера. После изнасилил и удушил друга проститутка, Катлийн Малоуни.
По време на тези убийства той бил като прегладнял човек, който за пръв път от много време яде пълноценно. По-късно си признал, че след убийствата го обземал пълен покой. Ала опасността да го заловят растяла. Роднините на Етел започнали да се безпокоят. Кристи нямал работа и продал мебелите. Разпадал се. Имало още една жертва, Хекторина Макленън, любовница на безработен ирландец. Кристи ги пуснал да пренощуват в апартамента, на другия ден примамил жената и я убил. Последното, което направил в дома на смъртта, било да напъха труповете на жертвите си в килера и да залепи върху вратата тапети.

Мумифицираното тяло
Кристи бил екзекутиран за престъпленията си на 15 юли 1953 г. Деветнайсет години по-късно разрушили сградата на Рилингтън Плейс № 10 наред цялата улица (чието име вече било Ръстън Клоуз, за да не привлича туристи), която била превърната в паркинг за камиони. Ала в един далечен ъгъл на паркинга все още се виждат външните стени и подът, които някога са принадлежали на един от най-зловещо известните домове на смъртта във Великобритания.
В посмъртно издадената си книга “Кемпс за престъпността” Франсиз Кемпс описва друг случай на “труп в гардероба”, проучен от неговия приятел д-р Джералд Еванс от Рил, Северен Уелс. През май 1960 г. шейсет и пет годишната вдовица Сара Харви постъпила в болница за наблюдение и по време на нейното отсъствие синът й решил да ремонтира къщата й на Кинмел Стрийт № 35. На стълбищната площадка имало голям дървен долап, който стоял заключен от дълги години. Г-н Харви го отворил и се ужасил. На пода имало прегърбена фигура, покрита с чаршаф - изпод единия ъгъл гротескно се подавал посивял човешки крак.
Веднага повикал полиция, която взела със себе си д-р Еванс. Когато предпазливо вдигнали изтлялата тъкан от трупа, видели кафяво мумифицирано тяло, чиято кожа била твърда като гранит. Приличало на женско. Поставили мумията в глицерин, за да я омекотят, и после я проучили. По шията имало следи, които можело да са останали от въже. По кожата били полепнали парченца от чорап.
В болницата г-жа Харви обяснила, че трупът принадлежи на старица на име Франсиз Найт, която отишла да живее при нея през 1940 г. Една нощ, казала тя, г-жа Найт умряла в мъки. Г-жа Харви се паникьосала и натикала тялото в долапа. И през следващите двайсет години продължила да взима по две лири седмично за наемателката си, както изисквала съдебната заповед.
Присъствието на чорапа събудило подозрения за убийство и г-жа Харви била дадена на съд. Защитата отбелязала, че много хора от работническата класа имат навика да лекуват болно гърло, като увиват мръсен чорап на шията си. Г-жа Найт може би постъпила точно така и случайно се задушила или умряла от естествена смърт, след което гърлото й се подуло и в резултат по кожата й останали следи. Процесът бил преустановен три дни по-късно поради съмнения, но г-жа Харви все пак била обявена за виновна, че незаконно е взимала по две лири седмично в продължение на двайсет години, и била осъдена на петнайсет месеца затвор.
Случаите с Кристи и мумията от Рил ясно показват защо “домовете на смъртта” са толкова редки. Естествено, много убийства се извършват на закрито, но само при изключителни обстоятелства трупът остава в къщата. Това просто не е разумно, както за свое нещастие установил Крипън, когато заровил Бел Елмор в избата си в Северен Лондон. Полицията първо претърсва дома на заподозрения. В резултат, макар че хорърите изобилстват на къщи, пълни с трупове, скрити под дъските на пода или в стените, такова нещо рядко се среща вдействителност.
Професионалните убийци знаят, че е важно да се избавят от тялото колкото може по-далеч от дома си. Затова в дома на смъртта на Ландрю в Гамбе не намерили нито трупове, нито петна от кръв или други улики. Дори “горелите кости”, за които съобщава “Таймс”, се оказали безпочвен слух.
Х. Х. Холмс, господарят на чикагския “замък на убийствата”, открил най-находчивия начин за избавяне от труховете на своите двайсетина жертви. Той наемал работник да им одира кожата, като твърдял, че хората са умрели “нормално” и телата им са предназначени за медицинския факултет.
В село Синкота край Будапеща има истински дом на смъртта: улица “Ракоци” № 17. През 1914 г. неговият собственик заминал на война и повече никой не го видял. Поради неплатени данъци през май 1916 г. местните власти обявили къщата за продан. Купил я ковачът Ищван Молнар. Скоро Молнар намерил седем големи тенекиени варела, скрити зад купчина старо желязо в работилницата. Няколко дни по-късно отворил единия - и отскочил назад, тъй като вътре видял голо женско тяло. В другите също имало женски трупове.
Случая поел детектив Геза Бялокурски. Наложило се да прегледа сведенията за над четиристотин изчезнали жени, докато идентифицира жертвите. Това били трийсет и шест годишната готвачка Ана Новак, чийто работодател още бил ядосан, задето напуснала без предупреждение. Куфарът й бил на тавана и детективът открил в него първата улика: реклама във вестник, гласяща “Млад мъж търси спътничка за екскурзия в Алпите, евентуален брак”.
В рекламата се посочвала “п.к. 717”. Проверката в будапещенските вестници установила, че реклами с “п.к. 717” са пуснати двайсет пъти за две години. Пощенската кутия привидно била собственост на г-н Елемер Наги, но адресът бил Синкота, улица “Ракоци” № 17. Вестниците публикували образец от почерка на Наги и в полицията се обадила жена, която съобщила, че това е почеркът на нейния годеник Бела Кис. За последен път била получила картичка от него през 1914 г.

Детегледачът
Кис очевидно бил убит във войната. Полицията получила снимка от неговия полк и я разпространила в будапещенския квартал на червените фенери. Установило се, че Кис бил човек с невероятен сексуален апетит - всъщност истински развратник. Обличал се добре и плащал царски за сексуалните си удоволствия. Именно физическото му желание го накарало да убива жени - с рекламите си примамвал богати стари моми в своя дом на смъртта. Затварял телата им в метални варели и пръскал спестяванията им по проститутки. Кис така и не бил открит. Възможно е да е загинал във войната. Има слухове, че е подменил самоличността си с убит войник и по-късно емигрирал в Америка.
В американското градче Плейнфийлд, щата Уисконсин, също има дом на смъртта с история, не по-малко зловеща от тази на Рилингтън Плейс № 10 и “Ракоци” № 17, собственост на любезен кротък човек на име Ед Гийн, чиято привидна безобидност го превърнала в любим детегледач в района. Един следобед през ноември 1957 г. заместник-шерифът Франк Уордън се отбил във фермата на Гийн. Майката на Уордън, която държала бакалия в града, била изчезнала, оставяйки локва кръв на пода и касова бележка, показваща, че последният й клиент е бил учтивият Ед.
Когато установил, че във фермата няма никого, Уордън надникнал в бараката и видял голия и обезглавен труп на майка си да виси с краката нагоре от тавана. Тялото било “одрано” като животно в месарница. Заместник-шерифът се върнал в къщата и в трапезарията намерил блюдо с женско сърце - главата и вътрешностите на г-жа Уордън били в една кутия. Незабавно арестували Гийн, който бил излязъл на вечеря със свой съсед. Той признал, че е извършил убийството, ала заявил, че го е направил в замаяно състояние.

Сексуалните страсти
Детективите внимателно претърсили къщата - която била неописуемо мръсна и разхвърляна - и намерили най-малко десет кожи, одрани от човешки глави, и кутия, пълна с носове. Човешка кожа била използвана за закърпване на кожени кресла; от нея дори бил направен колан. Гийн живеел сам в къщата от 1945 г. и разказал на полицаите невероятна история. Майка му била дълбоко религиозна и вярвала, че Бог ще унищожи света, защото жените си слагат червило. Тя внушила на сина си изключително противоречива омраза към “блудниците”. Бащата на Гийн починал през 1940, а единственият му брат - през 1942 г. Старата г-жа Гийн получила удар през 1944 г. и Гийн се грижил за нея до смъртта й една година по-късно.
Когато останал сам в къщата, той бил измъчван от сексуални страсти. През 1942 г. се отбил в дома на свой съсед и видял жена му по шорти. Същата нощ в къщата проникнал мъж и попитал сина на жената къде е майка му. Натрапникът избягал, ала на момчето му се сторило, че е познало Гийн. Скоро след майчината си смърт Гийн видял обява във вестник за погребение на жена. Същата нощ той отишъл на гробището, изровил трупа, поставил го в багажника на колата си, после върнал ковчега в ямата и грижливо я заровил.

Жилетката
Когато се прибрал, най-после имал жена, с която да сподели леглото си. “Тя ми достави огромно удоволствие” - пояснил Гийн. Трупът толкова много го възбуждал, че изял част от него и си направил жилетка от кожата, за да я носи до тялото си.
По Коледа 1957 г. Гийн бил обявен за невменяем и затворен доживотно в щатската болница “Уапан”.
Домовете на смъртта - “замъци”, апартаменти, ферми - си остават такива, каквито са, докато не ги ремонтират или разрушат. В сградите, спалните и дневните, в които са били извършени убийства, живеят хора, често без да знаят кървавата история на жилището си. Домовете на смъртта пазят тайните си - стените им може и да имат уши, ала нямат езици.

<Жени убийци>
Психологията на жените, които убиват, е една от най-интересните области в криминалистиката, защото като цяло, жените не са склонни към престъпления, свързани с насилие. Днес жените съставляват нищожна част от всички престъпници - доста под десет процента.
Вярно е, че престъпленията, свързани с насилие, при девойките - главно от бедняшки квартали - са се увеличили над два пъти през първите три години от 70-те, но няма признаци на цялостно нарастване. И въпреки пренаселеността в големите градове, която винаги води до увеличаване на престъпността, женската престъпност едва ли ще се превърне в сериозен социален проблем.
Причината е очевидна - главният женски инстинкт е стремеж към дом и сигурност, а човек, който цени сигурността, хубаво ще си помисли преди да извърши нещо, с което да я изложи на опасност. Мъжете с техния вечен стремеж към промяна, с по-широкия си усет за цел, по-често поемат рискове, включително престъпления.
Ами жените, които все пак извършват престъпления, особено най-тежкото престъпление, убийството? Когато анализираме такива жени, първо прави впечатление фактът, че много от тях са сексуално непривлекателни, често направо грозни. Наистина, има красиви престъпнички - Мари дьо Бринвилие, Рут Елис, Шарън Кин, - но те са рядкост. Повечето жени убийци са физически непривлекателни, силно доминантни и изключително сексуално активни. И това пряко обяснява защо прибягват към престъпление, защото <всички> престъпления се дължат на разочарование - от пияния съпруг, който пребива детето, до директора на фирмата, който присвоява милиони.
Доминантната жена може да е много щастлива, ако успее да си намери още по-силно доминантен мъж, с когото да живее - това буквално е шанс едно на милион. Ако е красива, тя може да продължи да търси и експериментира, докато открие истинския мъж. Ако е грозна, на средна възраст или и двете, шансовете й са минимални и тя може да изрази негодуванието си към обществото с престъпление.
Този принцип се открива в живота на повечето отровителки. Г-жа Мерифийлд, сестра Уадингам, Нани Дос, г-жа Мейджър - всички били доминантни и непривлекателни. Някои психолози дори предполагат, че даването на отрова може да е било своебразен сексуален заместител за тези жени, но това трудно може да се потвърди.
Например, как можем напълно да проумеем мотивите на Ронда Бел Мартин, сервитьорка от Монтгомъри, щата Алабама, чиято престъпна кариера обхваща над три десетилетия? През 1970 г. лекарите се озадачили от болестта, която парализирала Роналд Мартин от кръста надолу. Подробните изследвания във Ветеранс Хоспитал, Билокси, щата Мисисипи, установили, че проблемът е отравяне с арсеник. Жена му Ронда Бел била няколко години по-стара от него и някога била негова мащеха.

Нехайната безпощадност
Ронда била омъжена за баща му Клод Мартин, който починал през 1951 г. със симптоми, аналогични на проблемите на сина му. Тялото на Клод било ексхумирано и се установило наличие на арсеник. Полицията заподозряла няколко смъртни случая в семейния кръг на Ронда, започващи през 1934 г., когато починала четиригодишната й дъщеричка. Първият й съпруг Джордж Гарет умрял през 1937 г., последвали го още четири деца, а през 1944 г. починала и майка й.
Когато й изложили доказателствата, Ронда Бел признала, че е отровила всички с отрова за мравки, купена от местната бакалия. Поведението й се отличава със забележителни прилики с това на нейната сънародничка Нани Дос, което обаче не ни помага да разберем защо двете са отровили своите съпрузи, деца и роднини.
Много жени, които убиват, го правят от жестокост, дължаща се на сурово и тежко минало. През 1969 г. полицаите във френското селце Пиер-льо-Немур получили анонимно писмо и отишли на проверка в дома на Андре Лелиевър и неговата четирийсет и една годишна съпруга Ивет. Те имали пет деца - ала в градината полицаите открили труповете на седем новородени бебета. Семейство Лелиевър били решили, че не могат да си позволят повече деца, но били прекалено лениви - или невежи - да се запознаят с контрацептивните възможности. Затова след раждането на всяко бебе го удавяли в банята като котенце, след което съпругът го зарявял в градината. Една снимка представя двамата като набити селски типове.
Още по-типичен за този вид нехайно убийство е случай, който излязъл на бял свят в Унгария през 1929 г. Студент по медицина от Будапеща се разхождал по брега на река Тиса край село Нагзрев и открил мъжки труп, изхвърлен от водата. След кратък оглед той се убедил, че мъжът не е удавник, а е бил мъртъв, когато са го хвърлили в реката. Аутопсията показала, че е отровен.

Двете вдовици
Полицията започнала следствие в съседните села Нагзрев и Тисакурт и се натъкнала на слухове за още много мистериозни случаи на смърт. В резултат на тези слухове били ексхумирани телата на двама мъже, Йозеф Нарарас и Михаел Сабо. Установило се, че са умрели от отравяне с арсеник. По време на болестта и за двамата се грижили две местни акушерки, Сузане Олах - която станала известна като Бялата вещица от Нагзрев, - и фрау Фазекас, и двете вдовици.
Двете вдовици били арестувани, както и някои жени, за които се говорело, че са били техни “клиентки”. Една от “клиентките” си признала, че купила арсеник от фрау Фазекас, за да отрови съпруга си, брат си и друг мъж. Полицията заподозряла, че си има работа с масово убийство в безпрецедентни мащаби. Фрау Фазекас се оказала сурова, хитра и невъзмутима - след многочасови разпити я пуснали да си върви.
Тя се хванала в капана им и веднага се втурнала при различни “клиентки”, за да ги предупреди да внимават. Когато по-късно полицаите отишли в дома й, фрау Фазекас осъзнала какво е сторила, взела чаша с отрова, изпила я и умряла след няколко часа.
Полицията продължила да разследва Сузи Олах и другите “клиентки” на фрау Фазеас и една старица, Юлиана Липка признала, че през последните двайсет години е убила седем души. Пръв бил жестокият й съпруг пияница - който я разгневил, като продал част от нивите им, за да изплати дълговете си. Това озлобило алчната й селска душа и тя изпитала огромно удоволствие да го гледа как умира в мъки от арсеника, извлечен от отрова за мухи.
Следствието се проточило - общо над петдесет жени си признали, че са извършили убийства. Историята била невероятна и гадна. Сузи Олах била “вещица” и жените, които се възползвали от нейния арсеник, за да се избавят от нежелани съпрузи или деца, вярвали, че магиите й ще им осигурят безнаказаност от закона. Цяла общност селски жени била допуснала убийството и магьосничеството да се превърнат в техен начин на живот. Животът в тези първобитни села в унгарската пуста бил суров и скучен - омразата се разпалвала лесно.
Десетки жертви били ексхумирани. От гледна точка на броя на подсъдимите и жертвите делото на “създателките на ангели”, както ги нарекла унгарската преса, сигурно е най-големият мирновременен съдебен процес за масови убийства в историята. Много жени - главно виновните в производството и продажбата на отрова - били осъдени на смърт, други получили различни срокове затвор. И все пак, колкото и да е странно, днес случаят е почти забравен, дори в Унгария.

Космите
Възможно е дори убийството да е наследствено - или поне склонността към насилие, която води до убийство. През януари 1956 г. двайсетгодишният Хърби Феърис бил пратен на електрическия стол в щатския затвор на Оклахома за убийството на детектив Бени Крават, когото застрелял по време на обир. Майката на Феърис била доведена от един затвор в Тексас да види сина си преди екзекуцията му - тя излежавала присъда за убийството на четвъртия си съпруг и била убила и предишните двама по време на скандали, затова обвинението било в непредумишлено убийство. Брат му излежавал десетгодишна присъда за обир. Чичо му Рей Хамилтън, близък съучастник на Бони и Клайд, умрял на електрическия стол през 1934 г.
Може да се твърди, че случаят е резултат от вредно влияние на средата, а не на наследственост - Феърис заявил, че е останал в отделението на смъртниците “по-дълго, отколкото някога съм живял на едно място”. Но определено имал кураж - когато го попитали дали иска да каже нещо преди да седне на стола, той ритмично потропал с крак и отвърнал: “Какво да говорим, хайде да свършваме”. Дали Феърис е щял да убие, ако не беше свикнал с насилието в семейния си живот? Едва ли.
Макар да се срещат рядко, все пак има истински престъпнички - с други думи жени, които избират престъплението за своя кариера. Името на Ана Хофнер със сигурност щеше да е по-известно в криминалистиката, ако делото й не беше гледано по време на нацисткия период, когато немските вестници били насърчавани да отделят повече място на други неща, вместо на престъпления. Когато намерила възрастния обущар Вилхелм Хайн, намушкан и застрелян в мазето на дома му в Дортмунд, полицията открила най-интересната улика на местопрестъплението - няколко дълги червеникави косъма.
Хайн бил застрелян с револвер, с каквито разполагали щурмоваците и полицията: това било смущаващо обстоятелство. През 1938 г. никой полицай не горял от желание да бъде принуден да арестува млад нацист - особено ако се окажело, че случаят е свързан с хомосексуализъм. Но следствието на криминалния комисар Манус скоро разкрило друга възможност. Въпреки че не бил известен на дортмундската полиция, Вилхелм Хайн бил добре познат на определена част от подземния свят - като укривател на крадени вещи.
В спалнята имало няколко пръстови отпечатъка, но полицията не идентифицирала нито един от тях и това предполагало, че <ако> принадлежат на клиенти на Хайн, тези хора са прекалено млади, за да имат полицейско досие. Започнала да се очертава интересна картина - банда млади мъже и червенокоса жена. Манус чул слухове от дортмундския подземен свят за такава банда, ала не успял да открие други сведения.
Той обаче наредил на хората си да са нащрек за млада червенокоска, навъртаща се из свърталищата на известни престъпници, и скоро един полицай забелязал млада жена, отговаряща на това описание, да чака пред едно кино. Изглеждала нервна. Полицаят скришом наблюдавал от сенките - може би нямал какво друго да прави. Видял един младеж да подминава момичето и да влиза в киното. След малко тя също си купила билет и го последвала. Това определено било подозрително. Ако просто била отишла на кино, защо не била влязла по-рано?

Острата кама
Полицаят се обадил в участъка и дошъл да го смени цивилен детектив. Когато филмът свършил, червенокосото момиче и младежът излезли заедно. Проследили ги до едно кафене, където се срещнали с още двама младежи. По-късно червенокосата и нейният кавалер отишли в апартамент в жилищен квартал. Мъжът излязъл сам, като носел куфарче. Тогава усетил, че го следят, и избягал, хвърляйки куфарчето зад една стена. Детективът го взел - вътре имало крадено златно блюдо, чието описание било разпространено от полицията.
Проверката в апартамента на жената установила, че тя се казва Ана Хофнер. Ала нея я нямало. Полицията обаче имала повече късмет при проследяване произхода на куфарчето. Не само, че намерили магазина, от който било купено - от младеж, отговарящ на описанието на техния беглец, - но и продавачът си спомнил, че продал на същия мъж остра кама, с каквато бил намушкан обущарят. Той заявил, че купувачът имал буйна коса и червена вратовръзка.
След известно време повикали полиция в бар, в който пиян младеж размахвал нож. Той носел яркозелена вратовръзка. Арестували го и го оставили да преспи в затвора, после го разпитали за смъртта на обущаря. Накрая младежът си признал. Красивата Ана била главатар на бандата. По-рано той й бил любовник, но сега си имала нов. Хайн бил убит, защото Ана открила, че мами бандата.
Заподозреният споменал името на друг бандит, Ханс Грайл, който бил открит и проследен. Същата вечер в един ресторант той се срещнал с червенокосото момиче. Арестували ги. По ирония на съдбата се оказало, че Ханс Грайл е син на началника на окръжната полиция, и че бил използвал пистолета на баща си, за да убие обущаря. Полицейският началник подал оставка, въпреки че нямало за какво да го обвиняват. Бандитите не били екзекутирани - всички били непълнолетни. Осъдили ги на големи срокове затвор. За съжаление, не са известни повече подробности за забележителната престъпна кариера на Ана Хофнер.

Привлекателната жена
Ана налагала волята си на бандата, като раздавала сексуални услуги. Същото се отнася за Марта Ромеро, арестувана в Мексико през 1972 г. В полицията на Мексико Сити се получили много жалби от мъже, ограбени в апартаментите им от банда, състояща се от трима младежи и млада жена. Момичето явно било главатарят, но тъмните му очи изглеждали като изцъклени от наркотици.
Една вечер полицията научила за кражба в предверието на жилищен блок. Реагирали бързо и се натъкнали на трима младежи и момиче - което било въоръжено с трийсет и осем калибров револвер. Крадците се предали без съпротива. Всички били дрогирани. Мъжете били двамата братя Гонзалес, третият се казвал Гутиерес. Те заявили, че не си падали по престъпленията, ала Марта, която била господарка и на тримата - и спяла с тях в едно и също легло - заплашвала да ги остави без секс, ако не участват в кражбите.

Фантастичният случай
Повечето такива кражби им носели сравнително малки суми - най-много неколкостотин долара, както и телевизори и други подобни вещи. Целта им била да намират пари за наркотици. Марта признала, че е започнала да извършва дребни престъпления от ранна възраст - баща й я бил изоставил след смъртта на майка й. Оттогава животът й бил постоянен низ от кражби, наркотици и секс - изглежда била нимфоманка. Това потвърждава откритието на Маслоу, че силно доминантните жени са изключително сексуално активни. И четиримата от бандата били пратени в затвора.
Жените, които грижливо подготвят убийства с цел печалба, обикновено са плод на въображението на авторите на криминални романи - те рядко влизат в съдебната зала. Шарън Кин е интересно изключение и нейният случай определено е достатъчно фантастичен, за да е чиста измислица. На 19 март 1960 г. в дома на Джеймс А. Кин, електронен инженер, който живеел между Канзас Сити и Индипендънс, щата Мисури, бил повикан полицай. Той открил Джеймс Кин мъртъв в леглото му, застрелян в тила.
Красивата му деветнайсетгодишна съпруга Шарън била в истерия. Двегодишната им дъщеричка изглеждала озадачена и уплашена. Когато полицията накрая успяла да вземе показания, Шарън заявила, че детето влязло в спалнята с револвера на съпруга й и някак си застреляло спящия си баща. Анализите на пистолета показали, че е <възможно> да е така, и приятели свидетелствали, че детето често си играело с оръжието.
Следователят решил, че смъртта на Джеймс Кин е злополука, и красивата вдовица получила голяма застраховка, с част от която си купила форд “Тъндърбърд”. Продавачът бил красив млад мъж на име Джоунз. Той запознал Шарън с жена си Патриша. Шарън го намерила за много привлекателен. На 26 май 1960 г. Патриша не се прибрала от работа. Двама нейни колеги, с които си тръгнала, споменали, че се е качила във форд “Тъндърбърд”, шофиран от кестенява жена.
На другата вечер Шарън излязла на среща с млад мъж и му предложила да обиколят мотелите и баровете, за да потърсят изчезналата Патриша. В единайсет и половина, докато шофирали по една алея на влюбените в окръг Джаксън, фаровете им осветили труп. Това била изчезналата Патриша Джоунз. Полицията установила, че е простреляна с четири куршума двайсет и втори калибър.
Когато открили веригата от съвпадения - че съпругът на жертвата е продал форда на Шарън Кин, че Патриша за последен път е била видяна да се качва във форд, че Шарън е намерила трупа, детективите били повече от заинтригувани и арестували Шарън. Когато открили и че тя притежава револвер двайсет и втори калибър, започнали да си мислят, че са разкрили убиеца - само че оръжието липсвало. Въпреки това Шарън Кин била дадена на съд. Положението й изглеждало тежко - и тогава я спасил един странен инцидент.
Намерили предишния собственик на револвера, който бил разменил оръжието за друго. Той си спомнил, че бил изстрелял няколко куршума по едно дърво. Извадили куршумите и им направили балистична експертиза. Те <не> били изстреляни от двайсет и две калибровия револвер, с който била убита Патриша Джоунз. Свидетелят признал, че може да е сбъркал - бил имал няколко револвера. Ала Шарън била оправдана. Незабавно била дадена повторно под съд, този път за убийството на мъжа й, и когато един свидетел заявил, че му е предложила хиляда долара, за да убие съпруга й, уликите изведнъж се обърнали срещу нея. Съдебните заседатели я обявили за виновна в убийство.
Но в затвора тя продължила да настоява, че е невинна. Четиринайсет месеца по-късно присъдата била отменена и Шарън отново била изправена пред съда. Съдията спрял делото заради процедурен проблем, свързан със съдебен заседател. Започнало четвъртото й дело. Съдебните заседатели не стигнали до единодушно решение и тя останала на свобода.
В този момент Шарън допуснала грешката да реши да отиде в Мексико. На 18 септември 1964 г. в един бар в Мексико Сити се запознала с мъж на средна възраст на име Франциско Ордонес и му позволила да я придружи в мотелската й стая. Скоро се разнесли изстрели. Собственикът на мотела се втурнал натам и видял Шарън да излиза от стаята си с пистолет в ръка. Когато се опитал да я спре, тя го простреляла. Когато пристигнала полиция, собственикът още се борел с нея. Оказало се, че двайсет и две калибровият револвер в ръката й е същият, с който била убита Патриша Джоунз.
Шарън обаче вече била съдена за това убийство и не можели пак да я дадат под съд за него. Но <можели> да я съдят за убийството на Ордонес - който според нейните думи я придружил до стаята й, защото не се чувствала добре, била пияна, и после се опитал да я изнасили. През октомври 1965 г. съдията отказал да приеме, че престъплението е било извършено при самозащита и я осъдил на десет години затвор. Тя обжалвала - съдът решил, че десет години не стигат и прибавил още три. Трябвало да се задоволи с първата присъда.

<Забавяне на правосъдието>
“2 януари 1588 г. Екзекутиран: Георг Хьонлайн от Брук, Йобст Кнау, грънчар от Бамберг, и двамата убийци и крадци. Преди две години Хьонлайн и един негов другар нападнали куриер на река Ремаройт, намушкали го четири пъти и след като умрял, му взели трийсет и два флорина. Преди шест седмици двамата с Кнау живеели заедно с една уличница. Тя родила мъжко дете в къщата, където Кнау го кръстил, после му отсякъл ръката. След това неговият другар Шварц подхвърлил детето във въздуха, за да падне на масата, и рекъл “Как хленчи, дяволчето”, после му прерязал гърлото и го заровил в градината... Двамата убийци бяха докарани с колата на смъртниците. Ръцете им бяха смазани на две места с нажежени щипци, после бяха счупени десните им ръка и крак и накрая бяха екзекутирани на колелото.”

Градският палач
Този ужасяващ и страховит разказ е от дневника на Франц Шмид, градски палач на Нюрнберг през периода 1573-1617 г. “Екзекутирани на колелото” означава, че мъжете са били разпънати на колело, крайниците им са били смазани с остър лост и почти буквално са били разкъсани на парчета. Дневникът на Шмид е един от най-ужасните документи в криминалната литература: и заради описаните престъпления, и заради изпълнените наказания. Престъпниците били измъчвани, изгаряни, бесени и обезглавявани.
Но може би най-отрезвяващият факт в дневника е това, че много хора, затворени без основателна причина - защото са били чужденци, бедняци или скитници - са прекарвали живота си в нюрнбергските тъмници. Условията били толкова отвратителни, че дори когато ги освобождавали, здравето им често било съсипано или губели разсъдъка си. Затворниците трябвало да плащат на тъмничаря за издръжката си и ако нямали пари, трябвало да обещаят, че ще се издължат по-късно. А ако нямало такива изгледи, те можели да прекарат години в най-усойните и студени килии, докато умрат. В средновековен Нюрнберг бързата екзекуция понякога била за предпочитане пред обичайното безкрайно забавяне на правосъдието.
Това трябва да се има предвид, когато става дума за “забавяне на правосъдието”. Либералите определят отношението към Карил Чесман (бандита от квартала на червените фенери, чиято екзекуция за изнасилване многократно се отлагала) като варварско, но Чесман поне имал адвокат и процесът му бил публичен. През ХХ в. правосъдието може и дълго да се забавяло, но накрая се изпълнявало. Сериозната грижа за правосъдието и неговото прилагане обаче е сравнително ново явление. Дори по времето на Чарлз Дикенс можели да затворят човек за дългове в лондонския затвор “Флийт”, където да прекара десет години, без възможност да печели пари, за да плаща за издръжката си. През предишните векове забавеното правосъдие било правило, а не изключение.
Естествено, сведенията за такива случаи са оскъдни - никой не го било грижа, за да пише за тях. Но един такъв пример все още се помни във Франция, тъй като жертвите били защитени от човек със силно чувство за справедливост - Волтер. Неговото възмущение още повече се разпалило от събитие, случило се, когато той вече бил известен драматург и философ. Язвителното му остроумие засегнало един благородник, кавалера дьо Роан. Веднъж, докато вечерял с един херцог, Волтер бил повикан да говори с някого. Той отишъл на вратата - и бил замъкнат навън от главорези, които го пребили пред одобрителния поглед на кавалера.

Готов за отмъщение
Волтер бил разярен - започнал да взима уроци по фехтовка и се готвел за отмъщение. Роан прошепнал една думичка в ухото на кралски министър - и Волтер бил хвърлен в Бастилията, за да го освободят единствено при условие, че ще напусне Франция. Трийсет и шест години по-късно, през 1761 г., той се замесил в друг случай на очевидна несправедливост, когато един младеж бил намерен мъртъв в тулузка къща. Това бил двайсет и осем годишният Марк Антоан Калас. На шията му имало следи от въже, под ухото му имало синина. Семейството на Калас, в чийто дом била настъпила смъртта, били протестанти - малцинство в католическа Франция. Марк Антоан Калас възнамерявал да стане католик и баща му се противопоставял на решението му.
Всички веднага заключили, че Марк е убит, за да не му позволят да се отрече от протестантството си. Франция била шокирана и разярена. Макар че всички свидетелства насочвали към самоубийство и че покойникът бил известен като романтик и меланхолик, разкъсван от религиозни противоречия, баща му бил обвинен в убийство.
Мосю Калас твърдял, че синът му се е самоубил по уникален начин - като отворил две врати в един склад, закрепил отгоре им точилка и се обесил на въже, завързано за нея. Според бащата Марк вече бил мъртъв, когато го открили роднините му. Първата им мисъл била за позора от самоубийство в семейството, затова внимателно свалили тялото и скрили въжето и точилката. На шията му поставили нещо като вратовръзка, за да скрият следите - с глупавата надежда, че за причина на смъртта му ще бъде посочен мозъчен удар. Лекарят, който свалил копринената вратовръзка, забелязал, че Марк Антоан е удушен. Когато по-късно претърсили избата в дома на семейство Калас, следователите намерили халка на тавана, на която можело да се обеси човек.
На процеса осъдили Калас на смърт. Крайниците му били счупени на колелото, после бил удушен. Всички очаквали и останалите роднини да бъдат умъртвени по подобен начин, но законът бил сравнително снизходителен. Дъщерите били пратени в манастир, майката и синовете отишли на заточение. В този момент от случая се заинтересувал Волтер и той провел собствено следствие. Неговото заключение било, че онзи ден Марк Антоан е изгубил много пари на карти и се е обесил от угризения и страх. Той бил едър мъж, най-едрият в семейството и в сравнение с него шейсет и две годишният му баща бил съвсем немощен. Как можел Жан Калас да надвие сина си и да го обеси?
Самотната кампания на Волтер била успешна. Протестантските църкви из цяла Европа събрали пари за семейство Калас. През март 1764 г. кралските съветници се срещнали във Версай и след четиричасово заседание решили да поискат от тулузкия съд да обясни защо са екзекутирали Жан Калас. Година по-късно съдът постановил, че Калас е бил екзекутиран несправедливо и останалите роднини са невинни. Имуществото им било възстановено. Волтер със задоволство отбелязал, че това е “най-прекрасното пето действие, което може да ни даде театърът”. След четиригодишно забавяне правосъдието възтържествувало.

Ужасният скандал
Дали? През двайсетте години на ХХ в. френският писател Марк Шасей проучил свидетелствата и Волтеровата блестяща защита на Калас. Той заключил, че по всяка вероятност Калас е убил сина си след ужасен скандал с помощта на братята на Марк Антоан. Слугите чули писъци и вик “убийство” малко преди да намерят тялото. Експериментите с вратите на склада и точилката показали, че е почти невъзможно човек да се обеси по описания от Жан Калас начин. Според Шасей са виновни бащата и още няколко души от семейството. Ако е прав, това навярно е случаят на най-дълго “забавяне на правосъдието” в историята.
Независимо дали е сбъркал, Волтер вдъхновил други честни хора да се вдигнат на борба за справедливост. Когато през 1898 г. прибегнал до най-язвителната си жлъч в защита на капитан Алфред Драйфус, писателят Емил Зола определено следвал примера на Волтер. “Аферата Драйфус” е един от най-известните съдебни процеси на всички времена. През 1894 г. бил открит списък, адресиран до германския военен аташе в Париж - в него се изброявали секретни френски документи, които авторът бил готов да предаде на германците. Подозрението паднало върху Драйфус, офицер, който бил евреин и елзасец - две презирани малцинства. Тъй като почеркът в документа приличал на неговия, през 1894 г. той бил осъден на доживотен затвор на Дяволския остров.
Междувременно Драйфус не преставал да твърди, че е невинен. Прекарал в затвора почти две години преди една френска чистачка в германското посолство в Париж да намери писмо, скъсано в кошче за боклук, в което се споменавало за някой си комендант Естерхази. Жената също работела във френското разузнаване, което разследвало Естерхази и установило, че е развратник, комарджия - и че почеркът му много прилича на почерка на Драйфус. Ала случаят бил толкова деликатен, че властите оставили новите свидетелства без последствие.
Прочутият криминалист Бертийон, в резултат на чиято графологическа експертиза Драйфус бил осъден, без колебание потвърдил, че почеркът на Естерхази е идентичен с почерка на Драйфус. Въз основа на това братът на Драйфус започнал протести, които били подети от френските вестници. Изведнъж цяла Франция била разделена от разпалени спорове за аферата.
Също като в случая с Калас, католиците продължили да вярват, че Драйфус е виновен. Левите и антиклерикалите го обявявали за невинен. В опит да разреши противоречието, майор Естерхази бил съден от военен съд и бил оправдан. Католиците и реакционерите обвинявали всички, които защитавали Драйфус, че са се “продали за еврейско злато”. Когато чул това, известният писател Емил Зола, смятан от мнозина за търсач на скандали и порнограф, се включил в протестите с пламенни статии в полза на Драйфус. После хвърлил бомбата със статия, озаглавена “J’Accuse” (“Обвинявам”) - атака срещу властите и тогавашното правосъдие. Тълпите заревали “Смърт на Зола” и разбили прозорците на държавника Жорж Клемансо, също привърженик на Драйфус.

Дяволският остров
Обвиненията на Зола в измами били толкова настойчиви, че той бил даден под съд и осъден на една година затвор. Тогава избягал в Англия, където продължил да работи в полза на Драйфус. Тогава французите прибегнали до стария английски метод за решаване на проблеми - компромиса. Драйфус бил върнат от Дяволския остров и започнал нов процес. Намерили го за виновен, но при “смекчаващи вината обстоятелства”, за които бил помилван. Името на Драйфус все още било опозорено, поради което той продължил да се бори. През 1899 г. бил проведен трети процес и седем години по-късно Върховният апелативен съд най-после го оправдал. Той бил възстановен на служба в армията, получил ордена на почетния легион и бил повишен.
Зола и неговата вяра в справедливостта възтържествували. Заради участието си в аферата, половината началник щабове били уволнени или понижени. Мнозина французи обаче продължили да вярват във виновността на Драйфус - чак до 1930 г., когато публикуването на документите на германския военен аташе Шварцкопен окончателно доказало, че Естерхази е предал родината си.
Драйфус починал пет години по-късно. Трябвало да минат трийсет и шест години, за да се докаже невинността му.
В сравнение с тази история (обикновено наричана просто “L’Affaire”), всички други случаи на “забавено правосъдие” изглеждат банални. Криминалните архиви във Великобритания и Съединените щати обаче съдържат също толкова смущаващи по значението си примери. Например, авторът на Шерлок Холмс, сър Артър Конан Дойл изиграл роля, аналогична на участието на Зола в скандала с Драйфус.
Въпросната история се разиграла през 1903 г. и в нея участвал своебразен Джак Изкормвача, който насочвал садистичното си внимание към животни. Неизвестният маниак действал край село Грейт Уайърли в графство Стафърдшир. Той се промъквал при животните нощем - коне, крави, овце - и ги изкормвал с много остър нож. Подобно на злополучно известния Изкормвач, той също пращал подигравателни писма в полицията и я предизвиквал да се опита да го залови. После заплашил да използва ножа си срещу момиченцата в района.

Дребният нервен човечец
Викарий на Грейт Уайърли по онова време бил персиецът Шапурджи Едалджи. А местните били подозрителни към чужденци. Нито пък харесвали много големия му син, двайсет и седем годишния Джордж Едалджи, бирмингамски адвокат, който живеел там. Той бил дребен нервен човечец с изцъклени очи. Десет години по-рано, когато Джордж бил ученик, била подета грозна кампания срещу баща му - почтени хора получавали мръсни писма с подпис “Шапурджи Едалджи”. Навремето заподозрели Джордж Едалджи в тези измами. Сега, тъй като бил “чужденец”, той отново бил заподозрян.
Полицията обискирала стаята му и намерила няколко бръснача и ботуши с кал по подметките. Взели някои негови дрехи и ги опаковали в един вързоп с парче кожа от обезобразено пони - нищо чудно, че по-късно намерили по тях конски косми. Джордж Едалджи бил даден под съд и осъден на седем години каторга. Освободили го след три години, но не успял да си намери работа. Тогава се обърнал за помощ към Конан Дойл. Още щом го видял, Дойл забелязал късогледите изцъклени очи на Едалджи - такъв човек не бил в състояние да вижда в тъмното, за да обезобразява животни.
Дойл приложил методите на собствения си Шерлок Холмс. Той прочел анонимните писма и заключил, че са написани от младеж със садистични наклонности, който ненавиждал директора на някогашното училище на Едалджи и впоследствие станал моряк. (В писмата се споменавало за плаване по море и това също обяснявало прекъсването между две прояви на садиста.) Скоро открил момче, изхвърлено от училище, което обичало да дере тапицерията във влаковете с остър нож и било изкушено във фалшификаторство.
Сър Артър надлежно пратил доклад във вътрешното министерство. Специална комисия се запознала с него и решила, че Едалджи не е виновен за обезобразяването на животните. Но все пак той бил написал анонимните писма, заявила комисията. Разярен, Конан Дойл написал поредица яростни статии в “Дейли Телеграф”. Той дал анонимните писма на експерт, който бил свидетелствал по делото на Драйфус и който удостоверил, че са дело на садистичния ученик. За разлика от Драйфус обаче, Едалджи така и не бил напълно оправдан и истинският престъпник останал ненаказан.

Измамените жени
Друг случай, към който Дойл проявил интерес, имал по-добър край. През 1895 г. норвежкият минен инженер Адолф Бек вървял по Виктория Стрийт в Лондон, когато на някоя си мадам Меасоние й се сторило, че това е човекът, който я бил измамил. Арестували Бек и за огромно свое задоволство полицията скоро установила, че той е дребен измамник на име Вилхелм Майер, също известен като Джон Смит, който често мамел жени и през 1887 г. бил лежал в затвора. Всички възражения на Бек, че е невинен, били напразни. Разпознали го и други измамени жени и той бил пратен в затвора за седем години. Две години по-късно вътрешното министерство проверило списък с отличителните белези на “Джон Смит” и открило, че той бил обрязан. Но не и Бек. Съдията по случая обаче упорито решил, че няма причина да се намеси и Бек си останал в затвора.
След освобождаването му през 1901 г. отново го споходил лошият му късмет. Били измамени други жени и той бил арестуван за престъпленията на “Джон Смит”. Бек отправил драматично обръщение към пресата да му помогне да докаже невинността си - обръщение, което събудило интереса на множество видни личности, включително Конан Дойл. Ала този път съдбата се намесила на страната на Бек. След ареста му измамите на жени продължили и по същество били аналогични на случаите, за които обвинявали Бек - даже полицията разбрала, че нещо не е наред.
По време на процеса арестували истинския извършител, докато залагал измъкнати с измама вещи - Вилхелм Майер, също известен като Джон Смит, Търнър и Томас. Майер и Бек си приличали невероятно много - въпреки че лицето на Майер било по-грубо. Даже почеркът им бил еднакъв. Бек бил оправдан и получил шест хиляди лири обезщетение. По-късно се оженил за по-млада жена и починал през 1948 г.

Апелативният съд
До голяма степен тъкмо поради този случай и историята с Джордж Едалджи в Англия най-после бил създаден апелативен криминален съд. Но за британското правосъдие е позор, че Бек останал в затвора до 1901 г., въпреки че невинността му била доказана три години по-рано.
Класическият случай на “забавяне на правосъдието” в Съединените щати започнал през 1923 г. в Уокигън, щата Илинойс. Ку Клукс Клан били активни в този район, тъй като искали да запазят Уокигън само за белите. Полицията често участвала в инсценировки срещу чернокожи по обвинения в контрабанда на алкохол. Трийсетгодишният негър Джим Монтгомъри се опитал да организира събратята си за съпротива. На свой ред Кланът решил да го “отстрани”. Избраният метод бил прост, но ефикасен. Подкупили полуслабоумната шейсет и две годишна Мейми Сноу да отиде в полицията и да подаде жалба, че Монтгомъри я е изнасилил. Никой не обърнал внимание на неговите възражения. След процес, продължил едва дванайсет минути, той бил осъден на доживотен затвор.

Изглеждал честен
Колкото и да е странно, другите затворници повярвали на твърдението му, че е жертва на инсценировка - може би, защото имал вид на честен човек. Но той останал в затвора в продължение на двайсет години преди един смелчага да реши да проучи слуховете. През 1944 г. адвокатът Луис Кътнър изслушал разказа на Монтгомъри и се заел с почти неизпълнимата задача да докаже невинността му. Първо потърсил медицинските свидетелства - и установил, че няма такива. Не бил повикан лекар да удостовери, че Мейми Сноу е била изнасилена. Самата тя отдавна била мъртва. Но все пак <трябвало> да я е прегледал доктор, тъй като била пратена за преглед в болницата “Виктъри Мемориъл” в Уокигън.
Кътнър посетил болницата и поискал да види архива. Грубо му отказали. Той спокойно настоял и след множество опити успял да убеди един млад нощен санитар да го пусне в мазето, където държали архива. Трябвали му осем нощи, за да намери нужния документ. Тогава открил, че лекарят, който прегледал Мейми Сноу, Джон Е. Уолтър, не е регистрирал следи от изнасилване.
Защо, зачудил се Кътнър, докторът не свидетелствал в полза на защитата на Монтгомъри? Когато узнал, че д-р Уолтър още е жив, адвокатът го посетил и накрая го принудил да разкаже за случая, като го заплашил, че ще го изхвърли през прозореца. Уолтър признал, че Кланът го е предупредил да си държи устата затворена. И в края на краищата Монтгомъри бил само някакво си “негро”. След това Кътнър открил медицинската сестра, която асистирала на Уолтър при прегледа. Тя потвърдила, че когато докторът я прегледал, Мейми Сноу е била девствена.
Кътнър се нуждаел от още едно доказателство - че Кланът е скалъпил обвинението срещу Монтгомъри. И го открил, като проникнал в уокигънския офис на организацията. След няколко часа търсене, макар и с цяла група помощници, той намерил документ, подробно описващ заговора срещу Монтгомъри. Най-после разполагал с всичко, каквото му трябвало. С тези улики адвокатът получил разрешение да се запознае с полицейския архив по случая и се оказало, че в деня след ареста на Монтгомъри Мейми Сноу не го е разпознала в затвора.
Заявлението за освобождаване на Монтгомъри било разгледано на 27 юни 1947 г. Д-р Уолтър свидетелствал в съда, че в заговора е участвал самият прокурор. Два месеца по-късно, на 10 август 1947 г. Монтгомъри - вече беловлас петдесет и четири годишен мъж - бил оправдан. Той получил десет долара - сумата, която обикновено давали на освободените затворници. И това било всичко, което щели да му дадат, въпреки че Кътнър настоявал за обезщетение от сто и петдесет хиляди долара. Данъчните власти не уважили иска на адвоката за пет хиляди долара хонорар за времето, което е отделил по случая - над две години. Те смятали, че каузата на справедливостта за един негър не е достатъчно важна, за да оправдае толкова сериозен иск.

<Изнудване>
“Изпитвате ли отвратително усещане, Уотсън, когато стоите пред змиите в зоопарка и гледате пълзящите отровни същества с техните убийствени очи и зли плоски лица? Е, точно такова впечатление ми направи Милвъртън. Имал съм си вземане-даване с петдесетина убийци, но и най-гадните от тях не са ме изпълвали с такова отвращение, каквото изпитах от онзи човек.”
Тези думи, естествено, принадлежат на Шерлок Холмс и човекът, за когото говори, е изнудвачът Чарлз Огъстъс Милвъртън, “най-лошият човек в Лондон”. Разказът за Милвъртън бил публикуван за пръв път в “Колиърс Мегъзин” през 1904 г. Датата е интересна, тъй като отвратителният Милвъртън сигурно е първият изнудвач, появил се в художествено произведение.
Всъщност самото престъпление било сравнително ново - закон срещу “заплахата за разгласяване с цел изтръгване на пари” бил гласуван едва през 1893 г., въпреки че думата “изнудване” датира от времето на кралица Елизабет І, когато някакви шотландски разбойнически главатари изнудвали селяните по шотландската граница. Тези “пари за закрила” били наричани “черен наем” за разлика от наема, който селянинът плащал на земевладелеца.
По онова време изнудването не било престъпление - законът предвиждал, че ако някой селянин реши да плати черния наем, това си било негова работа. Едва през 1873 г. британският парламент постановил, че “искането на пари със заплахи” е също толкова незаконно, колкото и да насочиш пистолет към главата на някого и да му вземеш портфейла.

Компрометиращите писма
Може би е странно, че английският закон - а същото се отнася за Америка - толкова късно обхванал изнудването, но причината се открива в “Чарлз Огъстъс Милвъртън”. Милвъртън се издържа, като купува “компрометиращи писма”, написани от дами и господа от висшето общество, и заплашва да ги прати на съпруга или съпругата на неблагоразумния автор. Холмс е нает да върне недискретни писма, написани от млада дама до беден провинциален земевладелец, тъй като тя ще се омъжва за граф и изнудвачът заплашва, че ще ги прати на бъдещия й съпруг.
Истинските последователи на Милвъртън се издържали точно по такъв начин. Един век по-рано това щяло да е абсурдно - хората от висшето общество постоянно си взимали любовници - или метреси - и никой не давал пукната пара. После на престола дошла кралица Виктория, омъжила се за сериозния и набожен немски принц Алберт и всичко се променило - висшето общество в Англия взимало тон от кралското семейство. Започнала Епохата на почтеността и изведнъж се появили десетки неща, които просто Не Се Вършели.
Един скандал можел да съсипе мъжа - и напълно да унищожи жената. Кралица Виктория гневно се нахвърлила срещу родния си син, когато научила, че той има връзка с актриса, докато нейните предшественички на английския трон щели да си помислят, че на син, който <не> развратничи с актриси, камериерки и придворни дами, явно му има нещо. Ала първата дама на Англия била жена със “средно доминиращ” характер, моногамна романтичка, която смятала секса за нещо мръсно, и висшето общество трябвало да живее според нейните стандарти.
Историята, която накарала викторианците да осъзнаят странните правни проблеми на изнудването, се случила през 1872 г. Жената се казвала лейди Туис, изнудвачът бил лондонският адвокат Алекзандър Чафърс. Лейди Туис била съпруга на сър Тревърс Туис, известен поддръжник на викторианството и професор по международно право в лондонския Кингс Колидж. Смятали я за напълно почтена - дори я представили в двора на кралица Виктория. За ужас на британското висше общество обаче г-н Чафърс я обвинявал, че е обикновена проститутка.
Сър Тревърс Туис бил изключително преуспяващ петдесетгодишен мъж, когато през 1859 г. в дома на майка си се запознал с красиво полско момиче. Казвала се Мари ван Линзееле, дъщеря на полски генерал-майор. Три години по-късно сър Тревърс отново срещнал полската хубавица в Дрезден. Влюбили се и се оженили в британската легация. При завръщането си в Англия лейди Туис била представена първо на уелския принц и после на кралица Виктория.
Един ден, когато двамата със съпруга си се разхождали в Кю Гардънс, някакъв мъж повдигнал шапка и я поздравил. Лейди Туис го представила на мъжа си като Алекзандър Чафърс, адвокат. Чафърс й честитил брака и не след дълго лейди Туис получила сметка за четирийсет и шест лири от г-н Чафърс - “за оказани услуги”. Тя не му обърнала внимание. Той й пратил писмо и този път поискал сто и петдесет лири. Лейди Туис го показала на съпруга си и обяснила, че наистина дължи на Чафърс пари за правни услуги, оказани на нейна прислужница. Сър Тревърс Туис си уговорил среща с Чафърс, платил му петдесет лири и поискал разписка. На нея пишело, че дългът е “напълно изплатен”.
Ала Чафърс очевидно не бил доволен. Той продължил да иска пари от лейди Туис. Написал писмо на шамбелана - придворния служител, който съставял списъка с хора, приемани от кралицата, - и му заявил, че лейди Туис била френска уличница, която успяла да се промъкне във висшето общество.
Шамбеланът се смаял. Освен да наеме частен детектив, не се сещал за друг начин да проучи историята, затова решил да я сметне за измама и забравил за нея. Но съобщил на лорд и лейди Туис за обвиненията. Двамата се ужасили и потвърдили мнението му, че Чафърс е побъркан. Адвокатът определено се отличавал с безумна упоритост. Той издействал да пратят на сър Тревърс призовка за клевета, твърдейки, че лейди Туис разпространява всевъзможни клюки за него, след което отишъл при главния съдия на Боу Стрийт, за да даде показания под клетва за “истината за лейди Туис”.

Разгласяването
В тези показания се заявявало, че тя всъщност е проститутка на име Мари Гелас и на няколко пъти е била интимна с Чафърс в различни домове с лоша репутация в Белгия. Колкото и да не му харесвало, на сър Тревърс Туис му се налагало да предприеме действия. През май 1871 г. г-н Чафърс се изправил в съда по обвинение в “разгласяване” на различни клевети за сър Тревърс и лейди Туис. В своя защита г-н Чафърс твърдял, че “клеветите” са истина.
Мари ван Линзееле заявила, че е дъщеря на починал генера-майор и че е израснала в Полша и Белгия като осиновена дъщеря на някой си мосю Ястренски. Мари признала, че наистина познава жена на име Мари Гелас - според нея Мари Гелас й била прислужница, когато се запознала със сър Тревърс.
По време на онази визита Мари ван Линзееле била тежко болна и Мари Гелас решила, че господарката й трябва да напише завещание, затова повикала г-н Чафърс, когото вече познавала, и му възложила да състави съответния документ. По думите на лейди Туис, познанството й с г-н Чафърс се изчерпвало с това и след срещата в Кю Гардънс той получил своите петдесет лири.
Г-н Чафърс отговорил, че нямало никаква прислужница на име Мари Гелас. Лейди Туис била Мари Гелас и той бил спал с нея няколко пъти преди тя да забогатее. В наше време случаят нямало да породи никакви проблеми. Г-н Чафърс признавал, че се е опитал да изнуди лейди Туис, като съобщи на съпруга й за нейното минало и след като не успял, започнал да изнудва двамата. През 1872 г. обаче нямало закон срещу изнудването, а само срещу клеветата.
Проблемът на лейди Туис бил да докаже, че е Мари ван Линзееле, дъщеря на генерал-майор, а не Мари Гелас. Тя призовала различни свидетели, които да дадат показания за миналото й, включително една прислужница, която под клетва заявила, че Чафърс се опитал да я подкупи да потвърди клеветите срещу нейната господарка. Той явно бил крайно отвратителна личност и съдията не се опитвал да скрие погнусата си.

Неразрешената загадка
И после напълно неочаквано лейди Туис се предала. На осмия ден от процеса тя решила, че й стига. Нейният адвокат се явил в съда, за да съобщи на съдията, че клиентката му напуснала Лондон и решила да не продължава делото. Съдията нямал друг избор, освен да свали обвиненията от Алекзандър Чафърс. Той му казал, че през остатъка от живота му ще е “обект на презрение от страна на всички честни и справедливи хора”, но си остава фактът, че Чафърс спечелил.
Седмица по-късно сър Тревърс Туис подал оставка от различните си постове. Жена му изчезнала на континента и доколкото ни е известно, той никога повече не я видял. “Лъндън Газет” публикувал съобщение, че представянето на лейди Туис пред кралицата - три години по-рано - се “отменя”, викторианският начин да се каже, че изобщо не се е случило. И така тази загадка явно си остава неразрешена.
Но не е трудно да четем между редовете. Ако наистина беше Мари ван Линзееле, лейди Туис навярно щеше да се бори до последна капка кръв. Съдът и без това бил предубеден в нейна полза. Вторият й баща мосю Ястренски свидетелствал, че тя наистина е Мари ван Линзееле, и още много свидетели заявили под клетва, че познават Мари Гелас и тя <не> е Мари ван Линзееле. Било предрешено, че Чафърс ще бъде обявен за виновен и даден на съд.
Всъщност Мари ван Линзееле - или Гелас - сигурно е подкупила различни хора да свидетелстват в нейна полза, но е разбрала, че процесът ще е по-сериозен въпрос. Възможно е нейните свидетели да са отказали да дадат показания на процеса, защото са се страхували от наказанието за лъжествидетелство. Тя е решила да се откаже и изчезнала. Ако е била невинна, защо е казала на съпруга си, че дължи на Чафърс петдесет лири за правни услуги, оказани на нейна прислужница, а по-късно свидетелствала в съда, че той е съставил <нейното> завещание?

Бардакът за хомосексуалисти
От друга страна остава още една възможност: преследвана от Чафърс, осъзнала, че е съсипала съпруга си, какъвто и да е резултатът от делото, нервите на лейди Туис да не са издържали и тя да е избягала. Този случай накарал викторианското висше общество да проумее своята уязвимост по отношение на изнудването. Човек като Чафърс нямал нужда от никакви <доказателства>, че лейди Туис е проститутка. Само трябвало да го заяви в съда и даже да го обявели за виновен в клевета, нейната репутация никога нямало да се възстанови от скандала.
Това накарало викторианците също да разберат, че имат нужда от закон, който да попречи на хора като Чафърс да измъкват пари със заплахи: оттук и законът от 1873 г. срещу “искането на пари със заплахи”. Това струвало на сър Тревърс Туис кариерата му, ала случаят променил закона.
За съжаление промяната в закона не решила напълно проблема. Когато едно престъпление внезапно привлече общественото внимание, престъпниците започват да се чудят дали това не е нов източник на доходи. Викторианските бедняци винаги били плячка на богати развратници - малко момичета от работническата класа можели да откажат предложените пет шилинга за телата им. Сега бедните започнали да си връщат, като изнудвали прелъстителите си.
Оскар Уайлд бил изнудван от младежи от работническата класа, с които бил спал. През 1889 г. полицията щурмувала един бардак за хомосексуалисти на Кливланд Стрийт, но цялата история бързо се потулила, щом разбрали, че един от редовните клиенти е херцог Кларънс, внук на кралица Виктория. Еди, както бил известен херцогът, бил пратен на околосветско пътешествие и така били предотвратени безброй възможности за изнудване.
Ала не само долните класи проявявали склонност към изнудване. Аристократите също толкова безмилостно играели тази игра. Една от най-известните - злополучно - викториански аристократки била лейди Уируик, позната на всички като Дейзи. Песента “Дейзи, Дейзи” била написана за нея. През 1881 г. пленително красивата Дейзи се омъжила за бъдещия граф Уоруик и станала господарка на замъка Уоруик и притежателка на огромно богатство. Любовта на мъжа й към лова и риболова скоро й омръзнала и тя започнала да си търси любовници.

Сексуалният промискуитет
В продължение на няколко години тя имала любовна връзка с елегантния лорд Чарлз Бересфорд - през викторианската епоха нищо не пречело на човек да има любовни връзки, стига да е дискретен и да избягва “скандали”. Когато лорд Чарлз накрая скъсал, тя отишла при най-близкия му приятел уелския принц и го помолила да й помогне да си върне някакво компрометиращо писмо.
Уелският принц Едуард се бил отчуждил от кралица Виктория заради връзката си с актрисата и оттогава посветил живота си на сексуален промискуитет с енергията на истински Казанова. Той само погледнал Дейзи и я замъкнал на най-близкото легло. Тя не се съпротивлявала - защото макар принцът да не бил нито млад, нито красив - бил дебел и хъркал - младата жена видяла в него ценен съюзник. Що се отнася до принц Едуард, той бил искрено влюбен в прелестната Дейзи.
През 1893 г. починал свекър й и тя станала притежателка на огромно богатство. Незабавно поръчала да преустроят парковете на замъка Уоруик, напълнила го със скъпи килими и мебели и давала пищни приеми, които се прочули със своята екстравагантност. Социалистическата преса я нападала за това, че харчи толкова много пари, докато бедните умират от глад. В резултат тя отишла при известния ляв редактор У. Т. Стед и веднага станала социалистка. Така имала двойното удоволствие да е невероятно богата и да я обявят за закрилница на бедните.
С годините красотата на Дейзи повехнала и богатството й започнало да се изчерпва. През 1912 г. разбрала, че е пред банкрут. И тогава я осенило. Щяла да напише мемоарите си, като се погрижи да са скандално откровени, и да ги продаде на издател за някаква огромна сума - например сто хиляди лири. През 1914 г. се свързала с журналиста и писателя Франк Харис - днес известен главно като автор на полупорнографската книга “Моят живот и любов”.
Харис бил не само издател, писател и Дон Жуан - той бил абсолютно безскрупулен изнудвач и моментално видял огромните възможности на плана й. Тя само трябвало да включи любовните писма на уелския принц и по-късно крал Едуард VІІ, който починал през 1910 г., и да попита двореца колко ще й дадат, за да не публикува книгата.
Две години по-рано консервативният депутат Чарлз дю Крос бил дал на Дейзи заем от шестнайсет хиляди лири и сега си поискал лихвата. Тя случайно знаела, че дю Крос иска и рицарски сан и че отношението му към крал Джордж V, сина на Едуард, граничи с обожание. Повикала дю Крос, обяснила му за мемоарите си и споменала, че има писма от покойния крал, в които освен по-интимните и скандални неща, той й разкривал откровеното си мнение за хора като кайзера и руския цар.
Дю Крос се втурнал при адютанта на Джордж V и при своя адвокат. Адвокатът го посъветвал да пита Дейзи колко ще вземе, за да не издаде книгата. Осемдесет и пет хиляди лири, отговорила тя, но дю Крос трябвало да се срещне с нейния “съдружник” Франк Харис. Харис бил избягал в Париж от кредиторите си. Той се срещнал с дю Крос в хотел “Риц” и му заявил, че ще уредят въпроса само за сто двайсет и пет хиляди лири.
Ала дворецът знаел как да се справя с изнудвачи. Вместо да плати, адвокатът на Джордж V поискал съдебна забрана, за да попречи на Дейзи да издаде писмата на покойния крал. Тя отначало не могла да повярва - да разкрият любовната й връзка в обикновен съд, ала сметките й излезли криви. Дворецът напълно съдействал на съда. Случаят бил разгледан в закрит съд. Името на Едуард VІІ не било споменато - ставало въпрос просто да предотвратят публикуването на “някои писма”. Писмата трябвало да бъдат предадени на съда. Съдът също наредил писмата да бъдат унищожени.

Това не бил краят на историята. Преди да предадат писмата Франк Харис се настанил в дома на Дейзи Уоруик, Истън Лодж - дълговете й я били принудили да напусне замъка Уоруик. Той поискал да види писмата - и когато заминал за Америка, ги взел със себе си. За да ги върне, Дейзи трябвало да му плати. Тя била губещата във всички отношения... Единствената й утеха била, че дю Крос я съжалил и изплатил петдесет хиляди лири от дълговете й.
От времето на Дейзи изкуството на изнудването се е превърнало в точна наука, особено от службите за шпионаж и контрашпионаж на всички големи държави. На Запад научаваме много за методите на руската секретна служба КГБ - например как са изнудвали сержанта от американската армия Джеймс Харис, който се появи в случая с Рудолф Ейбъл, или за натиска, който са упражнявали върху служителя от военноморските сили, хомосексуалиста Васал. Но не може да има съмнение, че ЦРУ и британската Ми-5 са също толкова опитни в прилагането на изнудване.
Любим метод и на двете страни е да примамят дипломат - или член на правителство - в компрометираща сексуална връзка. На руснаците принадлежи откриването на двойните огледала. Методът на англичаните и американците бил по-примитивен - те използвали снимка или картина с дупчици, обикновено зениците на очите, зад които скривали фотоапарат.
Изобретяването на транзисторите позволи на ЦРУ да усъвършенстват цяла нова серия подслушвателни устройства. Едно от тях представлява таблетка, която излъчва радиосигнал и която избраното за примамка момиче гълта. Друга таблетка, която излъчва друг сигнал, се скрива в храната на жертвата и той я поглъща. Така агентите могат да ги следят с радиоприемници и когато засекат едновременни сигнали, разбират, че коремите на двамата са достатъчно близо, за да изискват внезапно нахлуване.
Поради очевидни причини изнудването е най-слабо документираното престъпление: ако полицията залови изнудвача, в интерес на всички е случаят да не се разгласи. И в повечето цивилизовани страни е прието, когато жертвата съобщи за изнудване на полицията, да не й се предявяват обвинения, дори да я изнудват за извършено престъпление. Въпреки че това е обичайна практика, а не закон, тя рядко се нарушава - единственото изключение са случаите на държавна измяна. Обществото постепенно се научава да се бори с изнудвача. Може да дойде ден, когато изнудването, подобно на пиратството, ще остане в миналото.

<Компютърни престъпления>
Съвременният живот е доминиран от компютри. С тях се изчисляват заплати, строят се автомобили, пилотират се самолети и се обучават деца. И все пак малцина знаят как функционират те и как са били изобретени.
Компютърът се състои от процесор и памет. Процесорът комбинира числа, които образуват други числа, с прости операции като събиране и изваждане. Паметта съхранява списък от числа - те се въвеждат в процесора, от който се получават резултатите. Човек може да изпълни същата функция със сметало и лист хартия. Компютрите обаче бият своя човешки аналог с невероятната си бързина - скоростта на модерните персонални компютри се измерва в “милиони инструкции в секунда”.
Макар че човешкият мозък не може да се състезава с бързината на компютъра, компютрите изобщо не могат да се сравняват с човешкия разум и способност за преценка. Единственият начин да имитират разум е с помощта на “условия”. Човек може да инструктира компютъра да вземе резултата от даден сбор и да определи какво да направи после въз основа на него. С други думи компютърът може да мисли, ако човек му каже какво да мисли. Определянето на постоянен брой възможности, които компютърът да изпълнява, се нарича програмиране.
Компютърът е машина, която може да смята и да взима предварително обусловени решения. През ХVІІ в. учени като Блез Паскал и Готфрид Вилхелм фон Лайбниц проектирали механични варианти на процесор. Те били наричани “механични сметала”. Можели да смятат, но им липсвала способността да анализират резултатите си и да действат съобразно с тях. През ХІХ в. британският учен Чарлз Бабидж, чиито разработки били финансирани от държавата, създал първата машина, способна на тези предварително обусловени инструкции. Неговата “аналитична машина” била предшественик на модерния компютър.
Строгата логика на компютрите едновременно определя тяхната точност и възможността за злоупотреби с тях. Човешкият разум ни позволява да оценяваме инструкции, дадени ни от други, въз основа на информация от много източници. Разумни ли са тези инструкции? Имаме ли доверие на човека, който ни ги дава? Компютрите могат да проверят само онова, което ние им нареждаме, и по тази причина са податливи на непредвидени от програмиста злоупотреби.
Пример за такива злоупотреби са вирусите. През 70-те и 80-те години на ХХ в. един от любимите дебати в средите на компютърните специалисти беше въпросът може ли в компютър да се симулира живот. Явно е прекалено сложно да се симулира човешко същество и даже куче, но учените предполагаха, че е напълно възможно да се създаде едноклетъчен организъм, който не притежава разум.
Беше програмиран елементарен модел, наречен Живот, основан на квадратна мрежа, пълна с компютърни същества. Компютърът на всяка секунда проверяваше всяко от тях. Ако не се намираше до друго същество, то умираше и изчезваше. Ако не беше заобиколено отвсякъде от други същества, също умираше. Но ако беше заобиколено само наполовина, то се размножаваше и запълваше свободен съседен квадрат с ново същество. Учените с удивление наблюдаваха ежесекундните промени в квадратната мрежа, където течеше процес, аналогичен на развитие на бактерии. Макар и съвсем елементарна, компютърната симулация явно се намираше на верния път.
В същия дух на имитиране на живот беше разработена програма, която можеше да се размножава (да се копира в паметта на компютъра) и да се движи (да се пренася в други компютри). Този вид програма е известен като компютърен вирус.
Първите вируси действаха, като се прикачваха към списъка с инструкции, който се отваряше на екрана при включване на компютъра. Този списък е известен като “сектор за първоначално зареждане”. Тогава вирусът “оживява” и остава жив, докато компютърът не бъде изключен. Естествено, той отново се появява при следващото използване на машината. Докато е “жив”, вирусът следи флопито в очакване да бъде вкарана нова дискета и се прикачва към нейния сектор за първоначално зареждане. Ако дискетата бъде заредена в друг компютър, вирусът се разпространява в него и така се размножава.

Компютърният вандализъм
Още щом се установи, че е възможно да се разработват такива програми, всички започнаха да ги пишат. Първите вируси не бяха вредни, но притежаваха способността да се разпространяват незабелязано. Повечето нови вируси бяха дело на отегчени хакери с явното намерение да унищожават информацията в компютрите на хората. В контекста на метафората за “симулирания живот”, тези вируси се движеха, размножаваха и ядяха незащитени данни.
Писането на вируси днес е престъпление. През 1995 г. Кристофър Пайл от Плимут в графство Девън получи година и половина затвор за написването на вирус, унищожавал данни в избрани комрютри между четири и пет часа в сряда следобед. Една софтуерна компания изчисли, че вирусът им е струвал изгубени данни за половин милион лири. Писането на вируси е електронен вандализъм. Тъй като компютрите станаха изключително важни за администрацията във всички области, от въздушните линии до болниците, компютърният вандализъм може да отнема човешки живот.
Компютрите могат да се използват и при извършване на тежки престъпления. Банките използват компютърни мрежи, за да извършват паричните си преводи, осигуряващи моментално движение на капитали за нуждите на съвременните глобални пазари. Банките се опитват да ни убедят, че сигурността им е идеална и парите ни се съхраняват на сигурно място във формата на цифри в тяхната компютърна памет. Както се убедихме обаче, всички компютри са уязвими за неупълномощени инструкции и всяка система е точно толкова сигурна, колкото е програмирана. Както ще видим в следващия случай, ако престъпникът получи неупълномощен достъп до мрежата, банковият обир се свежда до натискането на един единствен клавиш.
Една сутрин в края на 1994 г. търговците в представителството на международната стокова борса “ИнвестКапитал” в Буенос Айрес включили компютрите си и установили, че са им изчезнали двеста хиляди долара. Предишната вечер парите със сигурност били в сметката им и покривали стойността на закупените акции. Без тях, брокерите трябвало да нарушат сделките - изключително пагубна перспектива.
Силно разтревожен, шефът на представителството се свързал с банката на фирмата, “Ситибанк”. Казали му, че парите незабавно ще бъдат възстановени. Банката щяла да поеме разследването и щяла да открие грешката, довела до изчезването. Успокоен, шефът на “ИнвестКапитал” затворил и започнал нормалната си работа. Само едно нещо го озадачавало. Защо в “Ситибанк” толкова спокойно приели загубата на двеста хиляди долара?
Защото в резултат на компютърни престъпления вече били изгубили суми, в сравнение с които тези двеста хиляди изглеждали като капка в морето.

Истината
От централното си управление на Уолстрийт 111 в Ню Йорк “Ситибанк” контролира движението на наистина поразителни суми - над пет трилиона долара дневно. С помощта на компютърна система за управление на средства между световните стокови борси могат да се прехвърлят огромни капитали, носещи се по вълните на глобалния капитализъм.
С появата и изчезването на такива суми по целия свят, насочвани само от поток електронни импулси по телефонен кабел, било неизбежно хора, които знаели всичко за компютрите, да се опитат да се намесят. Такива хора днес се наричат “хакери”.
Хакерите проверяват сигурността на чужди компютърни системи и се опитват да проникнат в тях, като познаят или откраднат пароли, или като открият грешки в програмите, контролиращи сигурността. Щом получат достъп до нечий компютър, повечето хакери спират дотам. Мотивира ги предизвикателството на самото проникване и повечето не желаят да извършват сериозни измами. Те само искат да докажат, че са по-умни от експертите, които се опитват да ги спрат. Не всички хакери обаче не са способни на сериозно престъпление...
На 1 юни 1994 г. компютърната система за управление на средства на “Ситибанк” била подложена на първата от серия хакерски атаки. Филипинската национална банка в Хонконг изгубила половин милион долара от сметката си в “Ситибанк”. Парите били преведени без разрешение на сметка във Финландия. Докато службата за сигурност на банката открие трансфера, парите били изтеглени.
Ако тези пари бяха откраднати при банков обир или отвличане на банкова кола, ръководството на “Ситибанк” незабавно щяло да сигнализира в полицията. Тази ситуация обаче била различна. Нуждаела се от внимателен подход. Ако всички големи корпоративни клиенти на “Ситибанк” научели, че не могат да имат доверие на системата за управление на средства, имиджът на банката сериозно щял да пострада. Затова тихо възстановили липсващите петстотин хиляди долара и се заели да запушат дупката в сигурността.
За тази цел била назначена специална група. Първата им задача била да разпитат служителите, обслужващи системата за управление на средства. Такъв вид грабеж почти винаги е свързан с помощта на вътрешен човек, който издава пароли или нарочно изключва системите за сигурност. Въпреки задълбоченото си издирване обаче, групата не успяла да открие заподозрени сред персонала. Изглежда, че било вярно най-неправдоподобното обяснение: че компютрите на банката са били хакнати отвън по международните телефонни линии. Откриването на престъпниците щяло да е почти невъзможно и хакерите го знаели, поради което било много вероятно отново да нанесат удар. Специалната група можела само да следи всички сделки, да търси нередности и да се надява, че хакерите ще допуснат грешка.
През следващите три месеца срещу “Ситибанк” били извършени още шестнайсет атаки. До края на август изгубили над три и половина милиона долара. Системата винаги била една и съща. Тежък клиент, който бил извършвал множество големи преводи, изведнъж установявал, че стотици хиляди долари са били преведени без разрешение на съмнителна банка в Европа или Средна Азия. Тъй като клиентите правели големи преводи едновременно, загубата често оставала незабелязана дни наред. В повечето случаи преди да я открият парите вече били изтеглени.

Международните хакери
“Ситибанк” явно била нарочена от изключително добре организирана международна банда, чиито тайни обири постепенно задушавали бизнеса. Резултатите на специалната група били обезсърчителни. Първо трябвало да открият незаконна сделка в законния капиталов поток и тогава да реагират достатъчно бързо, за да спрат източването на парите.
Тази задача изглеждала невъзможна, поне до утрото на кражбата от “ИнвестКапитал” в Буенос Айрес. Това също обяснява защо в “Ситибанк” били толкова невъзмутими.
Веднага щом от представителството на “ИнвестКапитал” се свързали с тях, специалната група пристъпила към действие. Незаконният превод била направен предишната вечер. Все още имало време да не допуснат изтеглянето на парите. Двестате хиляди долара на “ИнвестКапитал” били пратени в четири посоки, три от които в чужбина. Почти нямало вероятност да ги хванат навреме. Последният дял обаче бил отишъл в клон на “Уелс Фарго Банк” в Сан Франциско. Телефонният разговор потвърдил, че парите още са там, преведени на сметка на името на Королков. От “Ситибанк” се обадили в полицията и ги предупредили. Ако някой направел опит да изтегли парите в Сан Франциско, полицаите щели да го чакат.
Четири дни по-късно рускиня на име Королкова влязла в банката и се опитала да изтегли сумата. Арестували я и разпитали в полицията на Сан Франциско.
Г-жа Королкова била руска емигрантка, родом от Санкт Петербург. За нещастие на “Ситибанк”, тя изглежда не знаела нищо за преводите. Нейният съпруг Евгений Королков й казал да изтегли парите от сметката им. Самият Евгений избягал от страната преди полицията да го арестува. Разочаровани, членовете на специалната група в “Ситибанк” зачакали нов шанс. Хакерите явно били отлично организирани и нащрек.
След ареста на г-жа Королкова незаконните преводи продължили, само че вече били избягвани банки в САЩ. Очевидно хакерите си взели поука. И точно когато положението изглеждало безнадеждно, банковите следователи извадили късмет.
Засекли незаконен превод в ротердамска банка почти веднага след извършването му. Спецгрупата веднага се свързала с холандската полиция и я помолила да арестува човека, който се опита да изтегли парите. Малко по-късно в банката влязъл мъж на име Владимир Веронин, написал чек, приел чаша кафе от банковия персонал и бил арестуван от холандската полиция.

Руската мафия
Също като г-жа Королкова, Веронин бил руснак от Санкт Петербург. Нито един от двамата заподозрени не приличал на закоравял престъпник. Тъкмо обратното, Веронин с готовност разкрил своята роля в машинациите. Според неговите показания той бил задлъжнял на руската мафия. Това огромно престъпно братство, развило се след краха на комунизма, контролирало могъщи империи за търговия с дрога и проституция в страните от бившия Съветски съюз.
Мафията предложила на Веронин вместо да им върне парите, да им направи малка услуга. Имали връзки в американски банки, пояснили те, които можели да им дадат колкото искат пари. Нуждаели се само от хора, които да изпълняват функцията на куриери. Тези хора трябвало да си открият сметки в чужди държави, в които щели да бъдат преведени големи суми. “Невинните” титуляри на сметките щели да изтеглят парите, да ги предадат на мафията и да получат възнаграждение. Щяло да е изключително неблагоразумно Веронин да отхвърли това предложение.
Той обаче не можел или не пожелал да съобщи на полицията името на мафиота, с когото поддържал връзка. И дори да го бил направил, това пак нямало да реши най-наболелия проблем на “Ситибанк”: как били отклонявани парите?
Следователите от специалната група стигнали но нова задънена улица и насочили усилията си към проследяване на разговорите, с които се уреждали сделките. С помощта на модерни цифро ви телефони хакерите можели да избират да насочат разговора през различни точки по целия свят преди най-после да се свържат с компютъра, в който прониквали. Цифровите телефони също дигитално регистрират съответния разговор. Следователно проследяването теоретично било възможно, макар че всъщност щяло да изисква съдействие от страна на множество телефонни компании по света.
Разследването потвърдило най-страшните опасения на специалната група. Хакерите прекарвали обаждането през много телефонни постове по цялото земно кълбо. Въпреки това, след като не вече им оставала друга възможност, следователите се заели да проследят една от първите атаки.
След като грижливо проучили данните от единайсет телекомуникационни компании, следата ги отвела там, където очаквали: в Санкт Петербург. Ала тъкмо, когато започвали да си мислят, че са настигнали хакерите, следите прекъснали. Санктпетербургските телефонни централи се оказали едни от малкото аналогови системи, останали по света. Вместо компютри да обслужват връзките, в Санкт Петербург това ставало с магнитни ключове, които по цял ден щракали назад-напред. По ирония на съдбата последната защитна линия на супермодерните хакери бил най-първобитният вид телефонна техника. Единственият начин да ги проследят по аналоговите връзки бил да попаднат на съответния разговор и да открият телефонния номер на хакера.

Проследеният разговор
След неколкоседмично чакане и фалшиви тревоги упоритостта на следователите била възнаградена с успех: хакерът започнал поредната атака. Той останал на телефона достатъчно дълго, за да позволи на служителите от санктпетербургската телефонна компания да го проследят до офисите на фирмата за компютърен софтуер “А. О. Сатурн”, намиращи се в занемарена, но огромна сграда в западнал градски квартал.
Най-после изглеждало, че следователите са стигнали донякъде. Те обаче не искали да щурмуват офиса и безразборно да арестуват всички. Трябвало да знаят кой от персонала на “А. О. Сатурн” е хакерът. Полицията тайно вербувала няколко чистачки да наблюдават служителите и установила пост в съседна сграда. И после зачакали.
За съжаление като че ли почти всички в офиса използвали въпросния компютър, тъй като само той имал модем. Чистачките можели да съобщят само кой кога работи с него, но не и какво върши. Не можели да повярват - сякаш отново се озовали в задънена улица.
В Съединените щати ФБР водело следствие срещу първия куриер, г-жа Королкова. В традициите на американските съдебни споразумения Бюрото се свързало с Евгений Королков и му предложило сделка. Ако им покажел хакера в “А. О. Сатурн”, щели да намалят или дори да свалят обвиненията срещу жена му. Той неохотно се съгласил.
Според Королков хакерът бил младият програмист Владимир Левин. Самият Королков някога работил като шофьор в софтуерната компания и твърдял, че е виждал Левин да прониква в системата за управление на средства на “Ситибанк” и да наблюдава големите сделки в търсене на места, където да скрие незаконните си преводи.
Твърденията на Королков не убедили напълно ФБР. Бюрото настояло руснакът да се обади на Левин и да се опита да накара хакера да признае престъпленията си. Подслушвателната техника била монтирана и Королков се свързал с Левин.
Левин обаче с нищо не се издал. Той потвърдил, че познава Королков и толкова. Телефонът се подслушвал, казал младият руснак, и не искал да говори. Королков затворил, без да получи нужното признание. Въпреки този неуспех, от ФБР решили да продължат с акцията срещу Левин. В края на краищата, оставало ли им нещо друго?
След като Бюрото открито заявило намерението си да го арестува, било логично да се очаква Владимир Левин да се укрие или поне да остане в Русия - която няма договор за екстрадиране със Съединените щати. Колкото и да е странно обаче, през март 1995 г. той решил да отлети за Лондон на компютърна изложба. Руските милиционери съобщили на британските си колеги и в момента, в който самолетът на Левин кацнал на летище “Станстед”, той бил арестуван и закаран в затвора “Брикстън”. В САЩ го издирвали за банкова кражба и измама, за които можел да получи до шейсет и пет години затвор.

“Мегазоид”
В килията си в “Брикстън” Левин изобщо не се вписвал в обичайната представа за банков крадец. Заради бледото си момчешко лице изглеждал много по-млад от своите трийсет години. Носел дебели очила и имал мършави крайници. Всъщност приличал на типичен компютърен маниак.
Той още отначало отричал обвиненията на ФБР и заедно с британския си адвокат Алан Джоунс обжалвал екстрадирането си в Съединените щати. Бил му назначен и американски обществен защитник, но Левин го отказал, убеден, че е агент на Бюрото.
ФБР сигурно щяло да има огромна полза от агент в защитата на руснака. Техните доказателства били съмнителни, тъй като били изградени върху показанията само на един човек, Королков. Разполагали само с шейсет дни, за да докажат, че Левин трябва да бъде съден. Те се обърнали за помощ към санктпетербургската милиция, която с готовност се отзовала.
Левин живеел с родителите си и милицията скоро почукала на вратата им. Генерал Сидоренко от санктпетербургското звено на РУОП (Руско управление за борба с организираната престъпност) съобщил, че при обиските на апартаментите на Левин и другите заподозрени са намерени дискети с уличаваща информация, както и множество незаконни огнестрелни оръжия, което привидно потвърждавало връзката с руската мафия. Били арестувани и други членове на бандата на Левин, сред които шефът на “А. О. Сатурн”, както и някой си Лашманов, който твърдял, че е помощник на хакера.
ФБР вече разполагало с необходимите за екстрадирането доказателства и нямало голяма вероятност британският съд да отхвърли искането. В края на 1995 г. съдът удовлетворил иска на САЩ. Левин обжалвал.
Междувременно в Санкт Петербург Лашманов бил съден за участието си в преводите на суми от “Ситибанк” в Тел Авив. Той се признал за виновен и получил максималната присъда пет години затвор. В “Брикстън” Левин твърдял пред всички, които били готови да го слушат, че не познава никакъв Лашманов. Четирима други членове на бандата, арестувани в Санкт Петербург, изявили готовност да съдействат на американските власти.
До средата на септември 1997 г. Левин изчерпал всички възможности за апелиране във Великобритания и бил екстрадиран в САЩ. С това във ФБР самодоволно приели, че са заловили всички престъпници, виновни за кражбите от “Ситибанк”.
Ала имало съмнения. През 1996 г. по британския Канал 4 показали документален филм за измамата в “Ситибанк”. Журналистите успели да открият руски хакер, който живеел в Санкт Петербург. В средите на компютърната престъпност той бил известен с прякора Мегазоид. Безработен вишист, Мегазоид заявил пред авторите на филма, че той, а не Левин проникнал в системата за управление на средства на “Ситибанк”. Мегазоид бил от старата школа хакери и строго се придържал към принципа да не краде и унищожава данни след проникване в чужда компютърна система. Единствените му средства били компютър, който купил за десет долара, и модем, който разменил за бутилка водка.
Според Мегазоид той и други хакери отначало успели да проникнат в “Ситибанк” не с хитрост, а с късмет. Хакерите често въртели на всички телефонни номера в даден район в търсене на връзка с друг компютър. Не се изисквали никакви специални умения - само отнемало време. Щом откриели компютър, хакерите вече използвали способностите си, за да пробият системата му за сигурност - само че в случая със “Ситибанк” просто нямало такава. Мегазоид твърди, че се натъкнал на отворен модем, което значи, че за използването му не била нужна парола. Нещо повече, компютърът, с който се свързвал модемът, принадлежал на системен администратор в “Ситибанк”. Без да преодолее нито един код, заявява Мегазоид, той получил контрол над всички мерки за сигурност на банката.
В продължение на три месеца през 1993 г. той използвал компютъра на системния администратор, за да разбие напълно банковата система за сигурност. Създал така наречените “задни входове” във всички програми, изискващи пароли, и така осигурил пълен достъп на хората, които знаели за съществуването им. Накрая му омръзнало да си играе, свързал се със системния администратор и му предложил да му съдейства, за да запуши пробойните в системата за управление на средства, не всички от които били негово дело. Администраторът явно се съгласил. Двамата си сътрудничили, докато администраторът се убедил, че системата е сигурна, после се опитал да изолира Мегазоид. Това било грешка, тъй като всеки уважаващ се хакер задължително си оставял вратичка, даже да бил помогнал да залостят вратата срещу негови колеги. Мегазоид просто проникнал вътре от друго място.
Неговите приятели естествено знаели за успехите му - половината удоволствие от хакването се състояло във възможността да се похвалиш с постиженияа си. Скоро след като Мегазоид проникнал в “Ситибанк” друг хакер се напил в бар в компанията на мафиот. Срещу сто долара и две бутилки водка приятелят на Мегазоид разкрил тайната на уязвимостта на американската банка.
С растящата популярност на интернет, световната компютърна мрежа, хакерството неизбежно ще се развива. Банките започват да предлагат на клиентите си същите услуги, каквито затворената система за управление на средства на “Ситибанк” предлагаше на големи компании в средата на 90-те години на ХХ в., използвайки интернет като средство за връзка между домашния компютър на клиента и централния компютър на банката.
И американските власти, и глобалната банкова мрежа искат да прехвърлят още повече работа в интернет. Това ще даде възможност на банките да съкратят персонала си - с помощта на автоматичните банкомати и домашните банкови услуги няма да се налага клиентът да ходи до местния банков клон. Властите в много държави вече планират въвеждане на нови данъци върху междукомпютърния обмен на данни и електронната търговия. Данъците автоматично ще се теглят от компютърната банкова сметка, което ще премахне всички проблеми с тяхното събиране. Нито една от тези групи не желае да разгласява факта, че никоя компютърна мрежа не гарантира стопроцентова сигурност.
Крадците на “Ситибанк” не са единствени по рода си. Експертите по компютърна сигурност са единодушни, че банките ежегодно губят милиони от компютърни измами. Банките имат интерес да разгласяват случаите на измама само тогава, когато се е стигнало до разкриване на престъпниците. В случая с Левин “Ситибанк” може да заяви, че са били открити и отстранени проблеми в нейната система. ФБР може да демонстрира резултатната си политика към компютърната престъпност. Както видяхме обаче, Владимир Левин и неговите приятели най-вероятно не са единствените престъпници в този случай. Когато получило възможност да позволи на Левин да вземе участие в разследването на евентуалните му господари от руската мафия, ФБР отказало да го освободи.
Въпреки известно намаляване на клиентелата след този случай, “Ситибанк” възстанови доверието на деловата общност и спечели рекламната битка. В свят, в който хакерите се усъвършенстват също толкова бързо, колкото експертите по компютърна сигурност, и опасността от компютърни измами никога не може напълно да се премахне, това е най-важното.

<Конспиративни теории>
В нощта на 4 април 1962 г. най-малко един човек седял и слушал как умира Мерилин Монро: поне това е сигурно, въпреки че самата причина за смъртта - убийство, самоубийство или злополука - си остава загадка.
Тялото на любимия секссимвол на Америка било открито от камериерката рано на другата сутрин. Трийсет и шест годишната звезда лежала гола на леглото си, стиснала в ръка телефонната слушалка. По-късно определили причината за смъртта като огромна свръхдоза барбитурати, но патологът не намерил никакви остатъци от хапчета в стомаха й. Тъй като по тялото й не регистрирали следи от игла, мнозина изследователи днес са убедени, че фаталната доза й е била дадена като анален супозиторий, за който патологът не се е сетил да провери.
Когато била съобщена вестта за смъртта й, малцина заподозрели, че е била убита, тъй като почти никой не знаел какво огромно политическо влияние е оказвала през последните месеци от живота си платиненорусата актриса. Днес е известно, че тя едновременно е имала връзка с министъра на правосъдието Робърт Кенеди и мафиотския бос Сам Джанкана - и съвсем наскоро била скъсала с президента Джон Ф. Кенеди. В същото време Мерилин проявявала все по-ясни признаци на психическа нестабилност. Вродената й неувереност не се компенсирала от навика й да пие и да взима хапчета, нито - както предполагат свидетелствата на нейни приятели - от мечтата й да измести Джаки Кенеди, да се омъжи за Джак и да се настани в Белия дом като първа дама на Америка.
Тя представлявала уникална и непредсказуема опасност за управляващите сили. Ако разкриела подробностите за любовните си връзки пред обществеността, със сигурност щяла да навреди и навярно да унищожи бъдещето на братята Кенеди. Другият й любовник Сам Джанкана (в зенита на престъпната си кариера смятан за най-могъщия човек в Америка) изглежда възнамерявал да използва Мерилин, за да изнудва братята Кенеди, ако се опитат да навредят сериозно на неговата престъпна империя. Но и мафиотът може да е заповядал да я убият, ако е смятал, че актрисата ще излезе пред медиите преди той да е готов - по същия начин, по който човек се избавя от оръжие, заплашващо да се задейства само.
Свидетелствата за опасенията на тези влиятелни хора от нестабилността на кинозвездата излезли на бял свят в началото на 70-те години на ХХ в., когато актрисата Вероника Хамел купила къщата на Монро и се заела да я ремонтира. Работниците намерили на покрива сноп жици, излизащи от керемидите. Проведеното следствие показало, че всички стаи в къщата се подслушвали с по <няколко> устройства.

Заобиколена от подслушвателни устройства
Това потвърдило слуховете, че мафията, ФБР, Джими Хофа (корумпираният президент на профсъюза на шофьорите) и най-вероятно самите братя Кенеди поотделно са подслушвали - и записвали - всяка нейна стъпка. Тъй като е обичайна практика такива устройства да се следят денонощно (тъй като иначе се обезсмисля предупредителната им функция), изглежда много вероятно последните мигове на Мерилин да са били слушани и записвани от агенти на една или всички заинтересувани страни.
Колкото и некрофилско да ни се струва, естествено, това не доказва престъпни действия. От друга страна, изглежда вероятно след смъртта й да е проведена някаква операция по заличаване на следи. Например, Мерилин водела подробен личен дневник. Полицията не го намерила на местопрестъплението, въпреки че актрисата винаги го държала до леглото си - между времето на смъртта и идването на полицията някой го е взел.
Записите на последните й часове все още не са излезли на бял свят, но продължават да се носят слухове за тяхното съществуване и взривоопасното им съдържание.

Секретните убийства
Тема на тази глава е “великата конспирация” - убеждението и на смахнати, и на уважавани политически коментатори, че потресаващата смърт на някои световни фигури от началото на 60-те години на ХХ в. насам всъщност са екзекуции, извършени в рамките на продължаваща секретна операция. Някои наблюдатели назовават организацията, стояща зад тези покушения, като самото ЦРУ, но други смятат, че това е влиятелна група в американската разузнавателна общност, почти като антииранската организация на полковник Оливър Норт в началото на 80-те години. Теоретиците на конспирациите предполагат, че целите на тази група са дребнави отмъщения срещу политически врагове, таен преврат или дори задкулисно направляване хода на световните събития.
Всъщност има точно толкова теории за целта на тази секретна организация, колкото са способните да ги родят параноични въображения. Затова няма нищо чудно, че като цяло обществеността е доста скептична към такива теории. Въпреки това продължават да се разкриват интригуващи, макар и неубедителни свидетелства.
Тук няма да се опитаме да обхванем огромното количество свидетелства, представяни от привържениците на великата конспиративна теория. Вместо това ще разгледаме само някои по-важни преки доказателства, излезли на бял свят през последните трийсет години.

Джон Фицджералд Кенеди
На 22 ноември 1963 г., петък, президентът Джон Ф. Кенеди бил застрелян в откритата си лимузина на Дийли Плаза в центъра на Далас. Куршумът отнесъл голяма част от задната дясна четвърт на черепа му, което кара много експерти по балистика да твърдят, че поради ефекта на изходната рана, куршумът трябва да е бил изстрелян фронтално. Въпреки това, когато на другия ден полицията арестувала Лий Харви Осуалд, било съобщено, че убиецът е стрелял от шестия етаж на книгохранилището на училище “Тексас” <зад> президентския автомобил.
Въпросът за ъгъла и посоката на куршума, убил Кенеди, почти със сигурност щял да се реши при аутопсията му. Пихтиестата тъкан на човешкия мозък обикновено запазва балистичната следа цели часове и дори дни след смъртта на жертвата. За съжаление обаче, когато трупът на президента стигнал до масата за аутопсии във Вашингтон установили, че мозъкът му вече е изваден. Изваждането очевидно било дело на специалист и най-вероятно станало по време на полета до федералната столица, тъй като при напускането на Далас тялото било цяло. Самоличността на “вампира” и съдбата на мозъка на Джак Кенеди си остават загадка.
След следствената комисия на американския конгрес през 70-те години на ХХ в. днес общо взето се приема заключението, че Лий Харви Осуалд не е убил сам Джон Ф. Кенеди. Предполага се, че Осуалд е стрелял през редица напълно разлистени тексаски дъбове, което е достатъчно, за да убеди повечето експерти, че не може да е стрелял толкова точно. Следователно, ако той не е действал сам, от гледна точка на правната терминология е имало престъпен заговор за убийството на президента Кенеди.
В продължение на няколко часа непосредствено след арестуването му Осуалд бил подложен на разпит от следователите, но показанията му не били записани - въпреки факта, че по онова време воденето на подробни записки по време на <всички> разпити било обичайна практика на далаското полицейско управление. Въпреки това последните думи на Осуалд, обезсмъртени от телевизията секунди преди Джак Ръби да го застреля пред полицейския участък в Далас, може би дават някаква представа за съдържанието на неговите свидетелства: “Аз съм изкупителна жертва!”

Убиецът на убиеца
Свързаният с мафията дребен мошеник Джак Ръби заплашил от затворническата си килия, че може да изобличи някои много влиятелни хора, ако каже цялата истина пред следствената комисия на сенатор Уорън. Когато един журналист го помолил да се доизясни, Ръби отвърнал, че най-много има за губене човекът, който се нанесъл в Белия дом след убийството: вицепрезидентът Линдън Джонсън. Преди да успее да изпълни заканата си да разтърси политическото статукво обаче, Ръби ненадейно умрял от по-рано неустановен рак.
Често определят убийството на Кенеди като “таен преврат”. През месеците преди смъртта си той неофициално обявил намерението си да сложи край на Студената война чрез твърди, но приятелски преговори със Съветите, да съкрати американските военни сили във Виетнам и да контролира, ограничи и съкрати правата на ЦРУ. При управлението на президента Джонсън тази политика незабавно била преустановена. От промяната в управленческата стратегия пряко спечелили американската армия (чийто бюджет продължил да се измерва в астрономически суми), някои представители на американския “едър бизнес” (които продължили да получават договори за оръжейни доставки от армията) и ЦРУ.
От смъртта на Джак Кенеди се облагодетелствала и мафията. Мафиотският бос Сам Джанкана възнамерявал да използва признанията на Мерилин Монро, за да унищожи публичния имидж на президента, ако той се опита да изпълни предизборното си обещание да нанесе удар срещу организираната престъпност. При президента Джонсън кръстоносният поход срещу мафията бил възложен на ФБР. За щастие - на мафията - престарелият шеф на Бюрото Дж. Едгар Хувър упорито отказвал да приеме, че в Америка изобщо съществува организирана престъпност, въпреки купищата доказателства за противното. Борбата на ФБР срещу мафията си останала само на думи чак до смъртта на Хувър през 1972 г.

Защитата на гражданските права
Ако Дж. Едгар Хувър не изпитвал лоши чувства към мафията, същото не може да се каже за отношението му към водача на движението за защита на гражданските права на чернокожите д-р Мартин Лутър Кинг. През цялата му политическа кариера групите за проследяване на ФБР наблюдавали всяка стъпка на Кинг. Домът му и хотелските му стаи се подслушвали и се проверявало миналото дори на най-далечните му сподвижници. Ако Мартин Лутер Кинг имал някакви тъмни тайни, Дж. Едгар Хувър искал да ги разкрие до една пред целия свят.
Като използвал събраните сведения и в много по-голяма степен пълни измислици, Хувър неофициално станал главен източник на пропагандата против Кинг в Съединените щати. На медиите било пошушнато, че Кинг е комунист и получава пари от Ханой и Пекин и възнамерява да разпали расови бунтове в Юга и самия Вашингтон. Освен това той бил (твърдял скритият гей Хувър) яростен хомосексуалист <и> маниакален женкар с вкус към бели жени.
Въпреки това към 1968 г. репутацията на Кинг в родината и чужбина достигнала мащабите на славата на Ганди и неговите врагове трябва да са се чудили дали обичайните политически и медийни канали са достатъчни, за да се преборят с него.
В шест часа сутринта на 4 април 1968 г. Мартин Лутер Кинг се наслаждавал на яркото слънце от балкона на хотел “Лорен” в Мемфис, щата Тенеси, когато високоскоростен куршум го улучил в дясната половина на лицето. В резултат получил рана в главата с големина на юмрук, но въпреки това д-р Кинг живял още тринайсет часа и починал в болницата “Сейнт Джоузеф” в 19:05.

Покушението срещу Кинг
По време на стрелбата личната охрана на Кинг се свеждала само до двама полицаи и единият час и половина преди убийството мистериозно бил повикан на друго място. Според проучванията на “Мемфис Къмършъл Апиъл” обаче, елитни бойни части на 20-та група от спецчастите, агенти от 111-та група на военното разузнаване и осем зелени барети от 184-ти оперативен отряд алфа дебнели из града със секретни задачи.
Когато към четири и половина сутринта стигнал в полицейското управление, детектив Ед Редит, полицаят, отзован от хотела на Кинг, заварил “ръководителите и заместник-ръководителите на всички органи на реда в района... шерифа, пътната полиция, военното разузнаване, националната гвардия. В оная зала бяха всички, за които може да се сети човек... Беше като заседание на Съвета на началник щабовете”. Преди да разбере какво става, чернокожият полицай Редит бил осведомен, че е засечена заплаха за живота му и трябвало веднага да си отиде вкъщи. Не научил нищо повече за предполагаемата заплаха и години след покушението му казали, че било фалшива тревога.
Час след убийството мемфиската полиция издала заповед за общонационално издирване и арест на дребния мошеник Джеймс Ърл Рей. Секунди след стрелбата мъж, отговарящ на описанието на Рей, бил видян тичешком да напуска банята в пансиона на Стивънс, където няколко дни по-рано бил наел стая. Прозорецът на тази баня гледал право към балкона на Кинг. Бягащият заподозрян изпуснал продълговат вързоп на паважа пред пансиона и изчезнал с бял форд “Мустанг” (кола, каквато по-рано бил видян да кара Рей).
Вързопът представлявал стар чаршаф, в който били увити пушка със снайперистки мерник, бинокъл, който Рей купил няколко дни по-рано, и радиостанция от щатския затвор на Мисури, от който преди година бил избягал той. Лабораторният анализ на вещите установил негови пръстови отпечатъци - освен полицията да го залови на местопрестъплението, обвиненията срещу Рей не можели да са по-убедително доказани.
Рей се изплъзнал на полицейската хайка и стигнал чак до Лондон, ала на 8 юни 1968 г. британските детективи го арестували и го екстрадирали в Съединените щати, за да бъде съден.
Предупреден от адвокатите си, че ако продължи да пледира за невинност, сигурно му предстои смъртна присъда, Рей се съгласил да признае вината си и след продължилия едва три и половина часа процес бил осъден на деветдесет и девет години затвор.
Непосредствено след процеса той се отказал от признанията си пред съда, заявил, че е напълно невинен и при по-внимателното запознаване с доказателствения материал, мнозина днес подкрепят обжалването му. Уликите срещу него далеч не са убедителни. Например, идентифицирането му като човека, избягал от банята в пансиона, е съмнително. Единственият свидетел бил собственикът Чарлз Стивънс. Той отначало не разпознал Рей и спомените му се прояснили едва след като прекарал известно време в затвора като “важен свидетел”. Неговата съпруга Грейс, от друга страна, заявила, че тя, а не мъжът й е видяла човека, избягал от банята, и това определено не бил Рей. Докато Стивънс се терзаел в затвора, Грейс незаконно била затворена в психиатрия и била освободена едва след осъждането на Джеймс Ърл Рей.
Куршумът, с който бил убит Кинг, бил деформиран и не могли да го свържат с пушката, която изпуснал бягащият мъж. По-късно медици признали, че не могат със сигурност да установят дали е било стреляно от пансиона, или от храстите край хотел “Лорен”.
Джеймс Ърл Рей едва ли би изпуснал такъв уличаващ вързоп точно пред местопрестъплението. От друга страна човек, който се опитвал да инкриминира Рей, определено би го направил.
Самият Рей твърди, че отишъл в Мемфис, за да помогне на тайнствен търговец на оръжие на име Раул да продаде снайперски пушки на престъпна организация. Именно по нареждане на Раул той наел стая в пансиона на Стивънс, купил бинокъла (който после дал на Раул) и изчезнал с белия си форд “Мустанг” сутринта на 4 април. Рей чул хаоса след убийството на д-р Кинг, помислил, че оръжейната сделка на Раул се е провалила, и отпрашил, за да си спаси живота. По-късно неколцина свидетели заявили, че онази сутрин в района на пансиона на Стивънс всъщност е имало <два> бели форда “Мустанг” (рядко срещана кола, даже в Съединените щати).
В момента (ноември 1997 г.) Джеймс Ърл Рей е тежко болен. Кампанията за повторен процес едва ли скоро ще се увенчае с успех, а американският закон не позволява повторно разглеждане на делото на мъртъвци.

Смъртта на втория Кенеди
След убийството на президента Кенеди и Мартин Лутер Кинг умерената американска левица все повече възлагала надеждите си на политическата кариера на един човек: нюйоркския сенатор Робърт Франсиз Кенеди, по-малък брат на Джак и бивш министър на правосъдието, оглавявал борбата с мафията.
Перспективите му изглеждали отлични, тъй като републиканският му конкурент за президентския пост щял да е необаятелният Ричард Никсън. Победата изглеждала сигурна и либералите оптимистично говорели за завръщане на “идеалното президентство”. Хората, които били спечелили най-много от смъртта на президента Кенеди, имали основание за мрачни размисли.
На 5 юни 1968 г. Робърт Кенеди спечелил първичните избори в Калифорния. Събитието било отпразнувано в лосанджелиския хотел “Абмасадор” и победната реч на Боби била ентусиазирано приета от верните привърженици на демократическата партия, особено ликуващият му призив “Напред към Чикаго! Да спечелим и там!”, с който имал предвид партийната номинация за президентските избори.
За да избегне навалиците - и безкрайните ръкостискания - Кенеди бил изведен от подиума през хотелските кухни. Там нямало нито федерална (тъй като се смятало, че кандидатите за президент не се нуждаят от охрана), нито полицейска охрана - удивителен факт, за който лосанджелиското полицейско управление по-късно обвинило самия Боби Кенеди, макар да не успели да докажат, че е пожелал хората им да се оттеглят.
По средата на сервизно помещение, пълно с доброжелатели, тъмнокожият младеж Сирхан Башира Сирхан изскочил пред сенатора и изкрещял “Кенеди, копеле гадно!” Неколцина души видели Сирхан да вдига двайсет и две калибров пистолет и да се хвърля към него. Докато го накарали да се просне по очи на земята, прозвучали няколко изстрела. Сред улучените бил Робърт Кенеди - един от куршумите проникнал в черепа му зад дясното му ухо. След един ден той починал.
От лосанджелиското полицейско управление заявили, че това е поредният пример за побъркан убиец самотник - също като Лий Харви Осуалд - и предали на прокуратурата предрешеното дело срещу палестинския емигрант Сирхан Сирхан. Той бил видян да убива Кенеди пред десетки свидетели и полицията открила в бележките му последователни страници, на които бил надраскан изразът “Р. Ф. К. трябва да умре!” Всъщност обвиняемият дори не можел да каже нищо в своя защита, тъй като твърдял, че спомените му прекъсват малко преди убийството и започват малко след него.
Медиите и публиката решили, че това е нескопосан опит за пледиране за невменяемост и съдебните заседатели били на същото мнение. В момента (ноември 1997 г.) Сирхан Сирхан продължава да е в затвора и твърди, че събитията около убийството са обгърнати в пълна амнезия.
Още преди да започне процесът обаче лосанджелиското полицейско управление получило убедително доказателство, че Сирхан Сирхан <не> е единственият убиец. Например в помещението били регистрирани данни за тринайсет изстрела, докато пистолетът на Сирхан побирал само осем патрона. Детективите описали очевидно необяснимите следи от рикошет по стените на помещението като “вдлъбнатини, образувани от колички за храна” и укрили веществени доказателства и снимки - направени от самите тях, - доказващи съществуването на още дупки от куршуми.
След убийството се появили няколко свидетели, които заявили, че са видели млада жена в рокля на точки да бяга от местопрестъплението и ликуващо да вика: “Застреляхме го!” Въпреки че тези свидетели независимо един от друг описали жена с приблизително еднаква външност, полицията не разследвала тази следа.
И накрая най-съкрушителната улика за версията на лосанджелиската полиция - официалният патолог Томас Ногучи открил барутно изгаряне около раната на Кенеди, което показва, че оръжието на убийството се е намирало на не повече от седем-осем сантиметра от жертвата. Сирхан не успял да се приближи на повече от метър и осемдесет от сенатора, следователно Кенеди <трябва> да е бил убит от някой друг.
Когато представил доказателствата, Ногучи веднага бил уволнен. Той обжалвал уволнението си. Съдът го обявил за незаконно и се разпоредил да бъде възстановен на работа. Дотогава обаче Сирхан бил в затвора и следствието било приключено.

Безкрайните конспирации
От 1968 г. насам теоретиците на конспирациите са прибавили още имена към списъка на хората, за които се предполага, че са станали жертва на дясно покушение. Сред тях са Анди Уорхол, Джими Хендрикс, Джим Морисън, папа Йоан Павел І и президентът Роналд Рейгън.
В случая с последните двама се твърди, че причината за покушението е тяхното влияние върху световната политика. Папа Йоан Павел ІІ - сегашният свети отец - е убеден антикомунист и никога не се е колебал да използва влиянието си, за да подрива могъществото на Съветите в Източна Европа. От друга страна, Йоан Павел І, който умрял месец след като през 1978 г. бил избран за папа, подкрепял дружеските преговори между двете суперсили. (Предполага се също, че е бил отровен, защото настоявал лично да направи ревизия на финансовите документи на Банка Ватикана.)
Макар и символ за десницата, Роналд Рейгън пречеше на вицепрезидента Джордж Буш (бивш шеф на ЦРУ) да се настани в Белия дом по примера на Линдън Джонсън. На 30 март 1981 г. президентът Рейгън беше ранен от “лудия самотник” Джон Хинкли Мл. пред вашингтонския хотел “Хилтън”. По случайност Джордж Буш се оказа стар приятел на Джон Хинкли Ст., бащата на неуспелия атентатор.
В случаите с Уорхол, Хендрикс и Морисън се твърди, че убийците се стремели да дестабилизират “младежката култура”, като убият нейните духовни водачи. Никакви доказателства не подкрепят тази теория, освен в случая с бившия битълс Джон Ленън.
Вечерта на 8 декември 1980 г. Джон Ленън и жена му Йоко Оно влизали в нюйоркския си блок, когато се приближил пълен младеж, заел военна поза за стрелба и изстрелял четири патрона с трийсет и осем калибровия си револвер в гърба на рокзвездата. Докато Ленън умирал от загуба на кръв в ръцете на жена си, убиецът Марк Чапман най-спокойно си стоял наблизо и четял книга (“Спасителят в ръжта” на Дж. Д. Селинджър). Не се опитал да избяга и не оказал съпротива при арестуването си.
В съда Чапман се признал за виновен. Психиатърът на защитата Бърнард Даймънд свидетелствал, че подсъдимият страда от параноична шизофрения, но съдебните заседатели не се съгласили и приели твърдението на прокурора, че Чапман е напълно нормален и е убил Ленън, за да се прочуе. Въпреки това, както отбелязва Фентън Бреслър в книгата си “Кой уби Джон Ленън?”, в случая са налице смущаващи свидетелства, които предполагат манипулации и заговор за убийство, свързан с покушението срещу Боби Кенеди.
Що се отнася до причината за убийството на Ленън, Бреслър смята, че също като Мерилин Монро, бившият битълс неволно си е спечелил могъщи и навярно безмилостни политически врагове. Още от първите му леви публични изявления през 60-те години Джон Ленън бил под внимателното наблюдение на ФБР и ЦРУ. Дж. Едгар Хувър лично написал върху досието на Ленън: “ВСИЧКИ ЕКСТРЕМИСТИ ТРЯБВА ДА СЕ СМЯТАТ ЗА ОПАСНИ”.
В края на 70-те години обаче оттеглилият се Ленън бил оставен на мира. Това отчасти се дължало на факта, че по време на управлението на демократа Джими Картър (1977-1981) щатът на ЦРУ за пръв път след Кенеди бил съкратен и управлението било поставено под контрол. Над осемстотин оперативни работници били уволнени и Картър подчертавал, че всички незаконни дейности трябва да бъдат преустановени. Теоретиците на конспирациите смятат, че ЦРУ си е отмъстило, като саботирала операцията на Картър през 1980 г. за освобождаване на американските заложници в Иран. (Жизненоважните пясъчни филтри били извадени от двигателите на хеликоптерите на морската пехота и когато летели над пустинята, двата вертолета се разбили и всички на борда загинали.) Картър изгубил авторитета си и изборите през 1981 г., но още преди това ЦРУ отново започнало да разширява операциите си - Роналд Рейгън бил сигурен, че ще е следващият президент, и заедно с бившия шеф на управлението Джордж Буш дал да се разбере, че безрезервно подкрепя ЦРУ.

Певецът: прекалено опасен, за да остане жив
През 1980 г. умерената левица в Америка била бита карта. Радикалната левица, от друга страна, била неизвестен и вероятно взривоопасен фактор. Фентън Бреслър твърди, че решението на Джон Ленън да прекрати изолацията си точно по това време може би е убедило някои влиятелни хора, че певецът е прекалено опасен, за да остане жив. Като ляв противник на Рейгън, Ленън привличал вниманието на световните медии и се ползвал с безпрецедентно влияние сред американската младеж. Той може и да не представлявал опасност за изборния успех на Рейгън, но можел да се превърне в обединител на антирепубликанското движение. Само няколко седмици след излизането на първата нова плоча на Ленън от години насам, определено пацифисткия албум “Двойна фантазия”, певецът бил мъртъв.
Що се отнася до евентуалното манипулиране на Чапман, Фентън Бреслър излага поразителни свидетелства. Марк Чапман далеч не бил типичен търсач на известни личности и след като го пратили в затвора, отхвърлял всички възможности за медийна изява. Дори непосредствено след ареста си, моментът, в който убийците на видни личности обикновено са най-словоохотливи, той бил затворен и плах. Детектив Артър О’Конър, който бил определен да разпита Чапман веднага след убийството, стигнал до някои смущаващи заключения: “Категорично не е логично да се твърди, че Марк е извършил убийството, за да се прочуе. Той още отначало не разговаря с пресата... Възможно е Марк да е бил използван от някого. Видях го вечерта на убийството. Внимателно го проучих. Изглеждаше като предварително програмиран”.
Няколко години след пращането му в затвора Чапман нарушил мълчанието си пред екипа на документален филм на Би Би Си. “[Ленън] мина покрай мен и после чух глас в главата си: “Направи го, направи го, направи го...” Не помня да съм се прицелил. Трябва да съм го направил, но не помня как съм го взел на мушка или там както се казва. И просто пет пъти дръпнах спусъка.” Чапман характеризира състоянието си в момента на убийството по следния начин: “... без никакви емоции, без гняв... пълна тишина в мозъка ми”.
Всъщност Чапман не бил “побъркан самотник”, какъвто го изкарали медиите. Той се справял отлично с работата си на детски съветник в религиозен летен лагер - макар и с малка заплата - и имал много приятели. Но въпреки бедността си, той изчезнал няколко месеца преди убийството и на въпроса къде е бил, твърдял, че ходил на “околосветско пътешествие”. Други смятат, че точно тогава е бил “програмиран”.
Бреслър посочва няколко прилики между Чапман и Сирхан Сирхан, убиеца на Боби Кенеди. И двамата твърдят, че им се губят спомените за момента на убийството. И двамата нямат правдоподобен мотив и проявяват странно поведение, типично за хора, подложени на силни постхипнотични внушения.

Промиването на мозъци
Теоретиците на конспирациите смятат, че и двамата убийци са “манджурски кандидати”, термин от книгата на Ричард Кондън “Манджурският кандидат” (през 1962 г. филмираната версия с Франк Синатра в главната роля предизвика много оспорвани критики). В нея войникът Реймънд Шоу попада в плен на китайските комунисти по време на Корейската война и бива подложен на промиване на мозъка. Пратен обратно в Съединените щати, той не си спомня, че е бил военнопленник и изглежда напълно нормален, ала без изобщо да подозира, е хипнотично програмиран да убие един кандидат за президент. Промиването предвижда след покушението да забрави всичко, като по този начин скрие ролята на китайците и го вземат за луд.
Щеше да е съблазнително да отхвърлим такива предположения като параноични измислици, ако не беше доказано съществуването на програмата МК-Ултра на ЦРУ. Управлението беше принудено да признае, че през периода 1953-1973 г. тази организация е проучвала контролирането на човешкия ум. Една от заявените цели била с помощта на хипноза да създават убийци, които да не съзнават какви са и каква е задачата им.
ЦРУ твърди, че програмата МК-Ултра е била прекратена, тъй като се оказала пълен провал, но мнозина не вярват в това. Секти като тази на Муун, сциентолозите и Давидовият клон на Дейвид Кореш са постигнали забележителни успехи в промиването на мозъците на своите последователи - трудно е да се повярва, че една от най-могъщите организации в света се е провалила там, където са успели шепа “религиозни откачалки”.
Може би си струва да отбележим, че последният спомен на Сирхан Сирхан преди убийството на Боби Кенеди е срещата с непозната млада жена. Тя отговаря на описанието на момичето в рокля на точки, което избягало от местопрестъплението, викайки “Застреляхме го!” В случаите на постхипнотично внушение “треньорът” често трябва да отклюми подсъзнателните заповеди. Дали ликуващото момиче е било “треньорка” на Сирхан Сирхан?
В продължение на половин година преди процеса Марк Чапман упорито твърдял, че е невинен, после изведнъж се признал за виновен. Когато адвокатът му го попитал за причината, Чапман казал, че така му бил наредил “един тих мъжки глас” в главата му. Дали това бил гласът на Бог, както смятал убиецът, или постхипнотично внушение?
МК-Ултра официално е закрита от над двайсет години, но мнозина не се съмняват, че ЦРУ продължава да експериментира с контрола над човешкия ум. Що се отнася до “великата конспирация”, възможно е - ако изобщо е имало такова нещо - тя да е постигнала целта си с гибелта на съветския комунизъм.
На 31 август 1997 г., докато работех върху тази глава, беше съобщена новината за автомобилната катастрофа в Париж, в която загина уелската принцеса Даяна. Докато пишех, неколцина теоретици на конспирациите вече бяха включили името й в списъка с жертви на политически атентати.
Теорията за убийството на Даяна започва с нейното изявление пред пресата няколко дни преди смъртта й, че скоро ще направи “потресаващо разкритие”. В последния момент обаче тя се отказала. Предполага се, че е забременяла от любовната си връзка с наследника на “Харъдс” Доди ал Файед - който също загина в катастрофата. Определено щеше да е “потресаващо”, ако уелската принцеса беше решила да се омъжи за ал Файед и така да прегърне ислямската религия.
При настоящото напрежение между Запада и по-крайните ислямски общества, възможно ли е “някои хора” да са решили, че такъв брак трябва да бъде предотвратен на всяка цена?

<Мошеници>
Вярвате, че кола може да работи с вода, вместо с бензин? Преди да отговорите отрицателно се запознайте с невероятния случай на изобретателя Луис Енрихт. През 1916 г. светът бил обхванат от петролна криза. Една априлска утрин нюйоркските репортери били поканени на зрелищна демонстрация в една къща във Фармингдейл, Лонг Айлънд. Малцината журналисти, които се отзовали, заварили едър сивокос мъж с внушително лице и чуждестранен акцент, който се представил като Луис Енрихт и обяснил, че е изобретил евтин заместител на бензина. Репортелите отегчено започнали да се прозяват.
Енрихт ги завел при малка европейска кола, посочил, че резервоарът е празен и ги помолил внимателно да разгледат автомобила, за да се уверят, че няма друг резервоар. Те не били специалисти, но определено не изглеждало, че Енрихт ги мами. После изобретателят помолил един репортер да напълни кофа вода от чешмата и когато човекът се върнал, Енрихт извадил бутилка със зелена течност. Той казал на мъжа да я излее в кофата - и го предупредил, че течността е смъртоносно отровна.
Репортерът излял кофата в резервоара и Енрихт казал на шофьора да запали двигателя. След няколко първоначални задавяния двигателят се запалил и във въздуха замирисало на бадеми. Енрихт предложил на репортерите разходка с колата из Фармингдейл. Ако все пак имало таен резервоар - което е очевидната хипотеза, - той трябвало да е бил голям, тъй като обиколките продължили най-малко час.
На другия ден репортажите за случая били публикувани на първа страница на вестниците и Енрихт бил затрупан с писма, телефонни обаждания и репортери. Той отказал да ги приеме. Един харвардски професор кисело заявил, че никакво химично съединение не може да превърне водата в гориво, но изобретателят отказал да коментира. Следващият му гост бил самият Хенри Форд. Форд внимателно разгледал колата и тъй като бил един от водещите специалисти в света, бил извънредно изчерпателен. Той наблюдавал как Енрихт излива зелената течност във водата и после се разходил с автомобила.
Енрихт признал, че мирише на цианид, но казал, че присъствието му цели да скрие друга миризма. Процесът бил абсурдно елементарен, заявил той, и докато адвокатът му измислел начин да го патентова, нямало да разкрие абсолютно нищо.
Форд толкова силно се впечатлил, че не обърнал внимание на публикувания в “Трибюн” репортаж, разкриващ, че Енрихт е основател на фиктивна компания. Той със собствените си очи се бил уверил, че колата се движи с вода, и дал на Енрихт чек за десет хиляди долара.
Когато вестниците научили новината - от самия Енрихт, - Хайрам П. Максим, синът на създателя на прочутата картечница, му предложил един милион долара, като се задължавал да му построи лаборатория за нови проучвания. Всъщност Енрихт получил само сто хиляди долара - останалите щели да му бъдат преведени, когато предаде формулата - и самият Максим бил съгласен, че това не бива да стане преди патентоването на откритието.

Евтиното гориво
Форд се разярил, но тъй като Енрихт му върнал чека, нищо не можел да стори. После Америка влязла в Първата световна война и Максим бил толкова зает с производството на боеприпаси, че се съгласил да развалят сделката - акциите на компанията му хвръкнали до небето и той многократно възстановил инвестицията си.
Човекът, който решил да поеме нещата от Максим, бил богатият банкер Йоаким. Той също дал на Енрихт сто хиляди долара срещу запечатан плик, който се предполагало, че съдържа формулата. Йоаким казал на Удроу Уилсън, че възнамерява да подари тайната на евтиното гориво на американския народ и президентът много се зарадвал. Но Енрихт започнал да отлага и банкерът възложил на детективската агенция “Пинкертон” да проучи как стоят нещата.
И се смаял, когато научил, че преди войната Енрихт бил виждан да разговаря с немския военен аташе фон Папен. Подозирали, че “изобретателят” е немски шпионин. Тогава Йоаким отворил плика, в който би трябвало да е запечатана формулата - и намерил само няколко военни облигации. Но нямало как да даде Енрихт на съд.
Йоаким бил нарушил собственото си задължение, като разпечатал плика. Приказките, че ще съдят Енрихт за държавна измяна се проточили до смъртта на банкера и изобретателят отново се измъкнал чист.
На седемдесет и пет годишна възраст Енрихт все още бил човек с неспокойно въображение. През 1920 г. той съобщил, че експериментите му го навели на заключението, че най-лесният и евтин начин за производство на бензин е дестилирането му от торф. Името му вече било обгърнато в такива легенди, че инвеститорите отново се втурнали да му тикат чекове в ръцете и Енрихт спокойно може да е получил четвърт милион долара.
Но прокуратурата на окръг Насау решила, че е време някой да сложи край на кариерата му. Проверили банковите му сметки и открили чек за две хиляди долара, даден от инвеститор и незабавно осребрен в полза на букмейкър. Това било измама, тъй като дружеството било с ограничена отговорност и всички пари трябвало да са в полза на други инвеститори. На седемдесет и седем годишна възраст Енрихт получил седем години затвор за присвояване на средства в особено големи размери. Освободен условно след няколко години, той починал на седемдесет и девет, без да разкрие на никого тайната на евтиния бензин.

Формулата
Как го е направил? Отговорът може би се крие във формулата, открита от Томас Едисон. Той установил, че смес от ацетон и течен ацетилен, разтворена във вода, може да се използва като автомобилно гориво. Цианидът скрива характерния ацетонов мирис на лак за нокти. Сместа струва повече от бензин и има недостатъка, че след известно време разяжда двигателя. Но това навярно е отговорът на загадката.
Най-забележителният мошеник несъмнено е шотландецът Джон Лоу. Роден в Единбург през 1671 г., той нямало нужда да работи: баща му, преуспяващ златар и лихвар, му оставил две имения. Лоу обаче бил изключително амбициозен. Освен това имал друга страст, която е характерна за повечето велики мошеници: страстта към хубавите жени. На двайсет и три годишна възраст той отишъл в Лондон, където любовните му успехи станали също толкова легендарни, колкото и успехите му в играта на карти. През следващите пет години той събрал повече опит, отколкото обикновените хора през целия си живот. После късметът му изневерил: убил човек на дуел, бил съден и избягал на континента.
Там продължил да играе хазарт и да съблазнява жени, но в същото време започнал задълбочено да изучава висши финанси. Струвало му се, че тайната на богатството е съвсем проста. Всички компании работят на кредит и колкото повече пари печелят, толкова повече взимат назаем, за да разширяват дейността си. По онова време обаче парите се правели от злато или сребро, чието количество било ограничено. Отговорът, твърдял Лоу, бил да се печатат хартиени пари - които можели моментално да се разменят срещу злато във всяка банка.
Но стига клиентите да вярвали на своите книжни пари, за какво им било злато? И в такъв случай правителството можело да издава неограничени количества книжни хари и да ги използва за развитие на търговията. Стига да не избухвала неочаквана паника, това бил сигурен начин за развитие на кредитирането и благоденствието.
Лоу се завърнал в Шотландия - която по онова време била самостоятелна държава и затова нямало опасност да го арестуват - и се опитал да убеди сънародниците си в стойността на идеята за създаване на национална банка, която да издава книжни пари. Не му обърнали внимание. И когато в Шотландия започнал да се обсъжда въпросът за обединение с Англия, той решил, че е време да се върне на континента. През 1708 г. заминал за Париж и го намерил за най-вълнуващата европейска столица. Всички играели хазарт. Скоро Лоу станал известен в най-изтънчените парижки салони и се прочул с размера на залозите си.
Запознал се с орлеанския дук и го убедил във финансовия си гений. За известно време изглеждало, че ще получи възможност да отпечата книжни пари. После с него се заела полицията - лейтенантът от парижката полиция Даргенсон бил получил стотици жалби от комарджии, които се съмнявали в честността на Лоу. Шотландецът бил изгонен от Франция.
През 1715 г. починал Луи ХІV. Лоу не можел да повярва на късмета си, когато научил, че старият му приятел орлеанският дук е избран за регент на младия крал и всъщност е диктатор на Франция. Той побързал да се завърне в Париж и този път дукът му позволил да осъществи плановете си.
За начало той дал на Лоу разрешение да отвори частна банка и да печата свои пари. Състоянието на шотландеца възлизало на осемдесет хиляди лири, така че имал достатъчно злато, за да обезпечи банкнотите си - поне отначало. Започнал предпазливо, като се стремял да спечели доверието. Изгубил пари, но хората свикнали да приемат банкнотите му за също толкова сигурни, колкото златото.
Към 1718 г. банката на Лоу печелела толкова много пари, че дукът я превърнал в Кралска банка. Лоу можел да печата колкото банкноти иска.
Това очевидно било изключително опасна игра. Вярно е, че парите правят пари. Но ако започне криза или настане внезапна паника, банката трябва да има достатъчно пари, за да обърне всичките си банкноти в злато - иначе ще фалира. На теория Лоу имал толкова пари, колкото му трябвали - било време да ги използва, за да направи повече пари, истински пари. Отговорът бил отвъд Атлантика, в Луизиана, която принадлежала на Франция.
Луизиана представлявала хиляди квадратни километри блата и некултивирана земя. Лоу се заел да убеди французите, че там е пълно със злато, коприна и ценни минерали и че за да удвоят парите си, само трябва да инвестират в луизиански акции. Парите потекли. Той монополизирал канадския пазар на кожи и получил огромни печалби.
Но постепенно осъзнал опасността от тази невероятна игра на доверие. Колкото повече пари се вливали, толкова повече растели цените на акциите - спекулантите можели да направят състояние за една нощ. Всичко ставало все по-бързо - и Лоу продължавал да изпреварва другите, като винаги внимавал да има толкова злато, че да покрива търсенето. За да спечели пари от Луизиана, трябвало да убеди хората да емигрират там. Той наел агенти, които обикаляли из цяла Франция и разказвали небивалици за луизианските богатства.
Лоу купил от правителството правото да събира данъците и от това направил огромно състояние. Купил компании, търгуващи с Далечния Изток. Монополизирал тютюна от Вирджиния. Парите продължавали да прииждат. Офисът му на тясната Рю Кенкампоа денонощно бил обсаден от тълпи - всяка акция, която благоволявал да продаде, за минути се препродавала на двойна цена. Наоколо лихвари давали заеми с лихва един процент <на час> и клиентите им въпреки това били на печалба.
Скоро не останало достатъчно злато, за да бъде пуснато в циркулация. Наложило се да убеди орлеанския дук да издаде закон, забраняващ на златарите да произвеждат златни предмети с тегло над няколко грама. Доверието рязко спаднало и започнала треската. Отначало банката осребрявала банкноти само от по сто ливри на човек, но скоро и тази сума била намалена на десет ливри. И през декември 1720 г., две години след като оглавил Compagnie de l’Occidente, Източната компания, Лоу решил, че е по-безопасно да избяга от страната.
През следващите няколко години тихо живял в Лондон. Не бил изгубил старите си умения на комарджия. Веднъж останал само с хиляда лири и заложил всичките в облог, че ще хвърли последователно шест двойки шестици. И спечелил. Но късметът му изневерил - може би заради проклятията на хилядите французи, които разорил. Той останал в приятелски отношения с орлеанския дук до края - дукът го спасил от фалит, просто като изгорил всички документи, свързани с Кралската банка. Ала когато накрая умрял във Венеция през 1729 г., Лоу отново бил просяк.
В годината на фалита на неговата Compagnie de l’Occidente Англия се намирала в тежка финансова криза, свързана с банкрута на Южноморската компания. Подробностите около нейните сделки са още по-сложни от машинациите на Кралската банка на Лоу, но иначе аналогиите са налице. Лоу имал нужда от разрешението на регента, за да създаде компанията си. Директорите на Южноморската компания получили разрешение за грандиозните си сделки, като предложили да поемат английския национален дълг - парите, които властите дължат на инвеститорите в държавни акции.
Техният аналог на Луизиана били Перу и Южните морета. През периода 1711-1720 г. в циркулация били вкарани милиони лири и били натрупани огромни богатства. В опашката на кометата от Южните морета всички други начинания жънели успехи: проект за създаване на “вечен двигател”, проект за извличане на мек метал от живак. Един спекулант дори замислил проект “с огромни преимущества, но никой не бива да знае какви са те” и за една сутрин спечелил две хиляди лири.
Директорите на Южноморската компания трябвало да предприемат правни мерки срещу другите фирми и с това предизвикали лавина от паника, която довела до кризата. В този случай някои инвеститори си върнали поне част от парите, тъй като властите наложили запор върху авоарите на директорите.

Айфеловата кула
Класическият случай на “мошеничество” в модерни времена несъмнено е продажбата на Айфеловата кула от страна на граф Виктор Лустиг - при това не само веднъж, а цели два пъти. Подобно на Джон Лоу, Лустиг произхождал от почтено семейство от средната класа и също обичал хазарта и жените. Известно време преди Първата световна война той напуснал дома си в Чехословакия и се преселил в Париж. Лустиг е само един от двайсетината псевдоними, които използвал по различно време - той усвоил мошеническите методи от комарджията Ники Арнщайн.
Лустиг бил в Париж, когато прочел във вестника съобщение за ремонт на Айфеловата кула, който щял да струва хиляди франкове. След броени дни неколцина богати финансисти получили писма от едно министерство, канещи ги на тайна среща в хотел “Крийон”. “Заместник генералният директор”, който ги приел, всъщност бил Виктор Лустиг. Още отначало той ги уверил, че тази среща е свръхсекретна - затова се провеждала в хотелска стая, вместо в кабинета му.
Правителството било решило, казал им Лустиг, че поддръжката на Айфеловата кула е прекалено скъпа и тя щяла да бъде продадена за вторични суровини... Финансистите ахнали. “Желаете ли да ми дадете офертите си, господа?” Той вече бил нарочил очевидната си “мишена”, Андре Поасон, който явно смятал другите за по-нисши от себе си. След няколко дни Лустиг му се обадил и му казал, че неговата оферта е най-добра - няколко милиона франка - и че ако донесе чек в хотела, ще могат да сключат сделката. Поасон не бил много доволен - докато Лустиг с мрънкане поискал подкуп, за да се погрижи всичко да мине гладко.
Това убедило финансиста, че си има работа с истински държавен служител - и му дал чека. И по-късно, когато станало ясно, че е измамен, го било срам да отиде в полицията и да стане за смях пред цяла Франция. В резултат след няколко години Лустиг успял да повтори същия трик.
Втората част от живота на Лустиг е безинтересна - наблюдение, което важи за повечето мошеници. В началото на 30-те години на ХХ в. той се занимавал с разпространение на фалшиви пари в Америка. ФБР накрая го заловило и Лустиг бил осъден на двайсет години затвор. Починал през 1947 г. в Алкатрас. Федералният агент, който има най-големи заслуги за арестуването му, Джеймс П. Джонсън, написал класическата книга за живота му под заглавието “Човекът, който продаде Айфеловата кула”.
Това е тъжна книга, тъй като подчертава странната романтика, която кара интелигентни и находчиви хора да стават мошеници.

<Наемни убийци>
“Започнах да убивам хора само за удоволствие, когато бях осемгодишен. После научих, че мога да получавам добри пари за убийства, затова влязох в бранша...” Тези признания принадлежат на двайсет и две годишния мексиканец Зосимо Монтесино, чиито убийства определено надвишават сто и петдесет. Първата му жертва била една “вещица”, която омагьосала родителите му, като им дала странна отвара.
Дванайсет години по-късно Зосимо и неговите главни помощници, двамата братя Алкосер устроили засада край град Тепалсинго - били наети от местен фермер да убият политика Мендоса Омана. Мендоса бил придружаван от жена си и тригодишния си син, но това нямало значение. И тримата били покосени с пушки и бащата и синът умрели веднага, докато ридаещата майка, която лежала до тялото на сина си, помолила двама случайно минаващи селяни да й помогнат. “Ние не се бъркаме” - отвърнали те и отминали.

Нехайната жестокост
Близо седем седмици по-късно убийците били арестувани в колиба в предградията на Мексико Сити. Те спокойно приели залавянето си, като че ли е шега и Зосимо небрежно признал за своите сто и петдесетина убийства, извършени на цена от три до сто и петдесет лири. След седмица той заявил, че признанието му е било изтръгнато с мъчения. “Всъщност не съм убил повече от пет-шест души, и то обикновено при самоотбрана.”
За повечето от нас тази нехайна жестокост е непонятна. Тя е по-страшна от по-познатия тип убийство - престъплението от страст, алчност или гняв. За тях поне има <лични> мотиви. Да убиеш непознат за пари ни се струва по-извратено. Дали съществуването на такива чудовища е признак за някакво дълбоко заболяване на нашата цивилизация?
Не непременно. Грешно е да съдим Зосимо Монтесино въз основа на критерии, валидни за средния жител на Лондон или Ню Йорк. Самото Мексико е странен социален парадокс. Броят на убийствата в тази страна е най-висок в света - повече хора умират от убийства, отколкото от болести, и все пак допреди няколко години по брой на малолетните престъпници Мексико се нареждаше на едно от последните места. Семействата в селските райони са много близки - мексиканският юноша не се срамува да прегърне майка си публично.
От друга страна, заради огромната бедност, животът е евтин. Само хората в богатите общества приемат болестта и смъртта като катастрофа. Всички бедни общества се отличават с голям брой убийства - това се отнася за повечето тропически страни. И днес, с все по-голямата урбанизация - и просперитет - на Мексико, броят на малолетните престъпници също постоянно нараства. Няма нищо чудно в това, че страната изглежда е попаднала в спиралата на престъпността.
Теориите на антроположката Рут Бенедикт ни позволяват да разберем какво става. Тя наблюдавала индиански общества с високо равнище на сътрудничество, докато други племена били природно подли и егоцентрични. Мексико е в процес на преход от първата към втората категория. Това <не> означава, че някой ден там ще живеят само подли и егоцентрични хора. Цивилизацията може и да поражда много проблеми, но също създава и много хора, които обичат ближните си. Следователно <има> основания за оптимизъм.
Отначало в повечето първобитни общества се наблюдава висока степен на сътрудничество и постепенно се развиват към егоцентризъм. Когато стават по-цивилизовани, започва обратен процес към по-висока степен на сътрудничество и това изглежда е своебразен обществен закон. Но когато една цивилизация се развива от висока към ниска степен на сътрудничество, бедните първи усещат резултата - един жизнерадостно коравосърдечен социолог сравнява процеса с плъховете, които първи умират при чума. Това обяснява съществуването на хора като Зосимо Монтесино. От неговите признания става ясно, че той е живял в покварено и жестоко общество, в което или убиваш, или те убиват.
Зосимо казал в полицията: “Не разбирам защо вдигате толкова голям шум около мен. Познавам хора, които са убивали повече. Например, капитанът от полицията Косме Малдонадо. Той е истински масов убиец. - И подробно описал как заедно с един от бандата си накрая застреляли Малдонадо. - Трябваше да го простреляме с тринайсет куршума, защото беше много дебел”.
Дали Малдонадо е бил такъв масов убиец, за какъвто го представял Зосимо? Сигурно. Преди няколко години на полицията в аржентинската столица Буенос Айрес до такава степен й писнало да търпи вълната на престъпност, че бил сформиран специален отряд за екзекуции - прибрали всички известни гангстери, завели ги на “разходка” и изхвърлили надупчените им с куршуми трупове на места, където да привлекат вниманието и да послужат като предупреждение за други престъпници. Естествено, този “отряд за сурово правосъдие” до такава степен излязъл извън контрол, че се наложило самата полиция да се справи с него. Поуката е позната: в страни с огромна престъпност и страшна бедност, в които полицаите са зле платени, те са принудени да се конкурират с престъпниците по жестокост. Затова Зосимо може би не е преувеличил, като е обявил капитана от мексиканската полиция за по-ужасен убиец от себе си. Ала всичко това се отнася за обществото с ниска степен на сътрудничество, в което двама селяни могат да гледат как майка и дете загиват, покосени от куршуми, и да отминат с думите “Това не ни засяга”.
Въпреки че в никакъв случай не е правило при мексиканските престъпници, Зосимо не е и изключение. През 1972 г. Мартин Ривера Бенитес по прякор “Голямата душа” от щата Идалго заявил на полицията: “Не мога да преброя колко хора съм убил за пари. Славата ми е толкова голяма, че често имам дълъг списък на чакащи. За да докажа, че съм си свършил работата, отрязвам главата и я показвам на човека, който ме е наел”.
В неговата “морга” в гората край Хасатипан намерили дванайсет обезглавени трупа, но те навярно са съвсем малка част от хората, които Бенитес убил между 1969 и 1972 г. Полицията смята, че броят на жертвите е над петдесет. “Не виждах нищо лошо в това да убивам за пари - казал Бенитес. - Ако не го правех аз, щеше да го прави някой друг. Пък и се плащаше по-добре, отколкото на ратай”. Това напомня за думите на лондонския гангстер Реги Крей към неговия биограф Джон Пиърсън, че в обществото, в което са родени, престъпността е <единственият> начин да се измъкнеш от обществения коловоз, в който си заседнал.
Друг важен аспект на психологията на наемния убиец се откроява в случая с Нестор Менсиас Аларкон, двайсет и шест годишен младеж, който убил Исабел Гарсия и деветгодишната й дъщеря Елвира с мачете. Аларкон заявил, че извършил убийството по поръчка на неговата работодателка сеньора Мартинес Ангилар, която ревнувала заради старата любовна връзка между мъжа й и жертвата. След като платила на знахар петдесет лири - хиляда песос - да “изцери” Исабел от любовта й, нетърпеливата сеньора Ангилар възложила на Аларкон да я убие - или поне така твърдял той. Аларкон получил петдесет и пет лири. “Това са много пари за човек като мен”, казал той.
Деветгодишната дъщеричка на сеньора Гарсия била при майка си: убиецът я харесал, “защото беше мило и любезно момиченце”. Но тъй като видяло как посичат майка му с мачете, детето се нахвърлило срещу Аларкон и също било убито. На такива убийци, каквито има много в Мексико, може и да им се размине, ако - казал Аларкон - работодателката му била платила. Но сеньора Ангилар си изпуснала нервите, когато той признал, че е убил детето, и го нарекла садист. Отказала да му плати и той допуснал грешката да се укрие, с което автоматично го заподозрели.
Полицията била убедена, че Исабел и дъщеря й са убити при опит за изнасилване. Веднага щом го арестували, Аларкон си признал всичко и изобличил работодателката си. Важното тук е, че според него той се чувствал длъжен да изпълни заповедта на работодателката си, просто <защото> бил неин служител, а тя стояла по-високо от него в обществото.

Престъпната психика
Психологът, към когото се обърнали да обясни друго поръчково убиство - жертвата била Олга Дънкан, а убийците Луис Моя и Гюс Балдонадо били наети от ревнивата и отмъстителна свекърва на Олга, майка Дънкан - отбелязва, че двамата извършители били мексиканци от бедни семейства и нямали проблем да изпълнят заповедите на бяла жена, която смятали за социално по-високостояща от себе си. С други думи, те смятали, че им е <простено> да извършат убийство, също както войниците при Ми Лай се чувствали опростени, защото старши офицер им заповядал да избият цивилните виетнамци. Войниците обикновено не изпитват угризения да убиват по време на война; бедняците от “социално нисша група” често се чувстват като на война със заобикалящото ги общество, намиращо се на ниска степен на сътрудничество.
Случаят с майка Дънкан също повдига интересния въпрос за психиката на човека, който наема убиец. Елизабет Дънкан имала типично престъпна психика, каквато се наблюдава при убийци като Невил Хийт, Марсел Петио и Джордж Смит - тя била внушаваща доверие измамница, която до такава степен се вживявала в лъжите си, че сама започвала да им вярва.
Майка Дънкан също е пример за едно по-рядко срещано явление: женския аналог на “праведника” на А. Е. Ван Вогт - мъжа с параноична мания, че е “прав”, който е готов на всякакво насилие, за да не признае, че може би греши.
Елизабет Дънкан също била “праведница”. Когато си наумявала нещо, започвало да й се струва, че е природен закон да го получи - религиозният “праведник” би казал, че такава е “волята Божия”. В нейните очи жената, омъжена за сина й, въпреки нейната воля, <нямала право> да живее. Изкушаващо е да заявим, че е била луда - а ако лудостта се определя като загуба на връзка с действителността, тя наистина е била невменяема. Но даже да е така, това е било по нейно желание, по нейно решение. <Искало> й се да вярва, че желанията й са природен закон, и винаги живеела така, че да й се разминава.
Същото може би се отнася за основната фигура в един от най-жестоките случаи на наемно убийство в Америка през последните години. Човекът зад престъплението бил красивият, уравновесен млад правист Джо Пийл, който бил градски съдия в Уест Палм Бийч, щата Флорида. Пийл бил “кариерист”, чиято амбиция била да стане губернатор. През 1949 г., на трийсет и две годишна възраст, той изглеждал на път да изпълни желанието си. Харесвали го, приемали го в обществото, притежавал няколко процъфтяващи заведения, сред които нощни клубове. Освен това извличал изгода от порока, ала съседите му не знаели нищо за това.
През 1949 г. Пийл се запознал с бившия затворник Флойд Холзапфел. Холзапфел също бил красив и чаровен и в досието му нямало нищо сериозно - няколко некадърни обира на бензиностанции, за които излежал различни присъди. Той по-скоро имал безволев, отколкото зъл, струвало му се, че съдбата винаги му раздава слаби карти, и изпитвал силно желание да го харесват и приемат.
Главна пречка за плановете на Пийл било политическото влияние на друг съдия, Къртис Чилингуърт, който имал повод да порицае конкурента си за правна измама. Пийл имал сериозни основания да подозира, че съдията е научил за далаверите му и че не може да очаква още дълго да остане член на съдебната колегия във Флорида. И неговият логичен и безмилостен ум стигнал до решението да убие съдия Чилингуърт. Когато обяснил ситуацията на новия си помощник, Холзапфел се уплашил и шокирал.

Социалното уважение
По природа той бил сговорчив, добродушен човек, но положението му на помощник на Пийл му осигурявало социално уважение, каквото по-рано никога не бил имал. Холзапфел се оставил да го убедят, ала при условие, че действа със съучастник. Пийл му предложил негъра Боби Линкълн, който участвал в машинациите му. Линкълн също не обичал насилието и нямал престъпни прояви, но когато съдия го помолел за услуга, се чувствал длъжен да се съгласи.
На 14 юни 1955 г. Холзапфел и Боби Линкълн отишли с лодка до плажа под къщата на съдия Чилингуърт. Очаквали онази нощ да е сам - привлекателната му съпруга трябвало да е при роднини. За нейно нещастие, г-жа Чилингуърт била променила плановете си.
Наемните убийци почукали на вратата и нищо неподозиращият съдия отворил по пижама. Холзапфел го попитал дали в къщата има някой друг и съдията повикал жена си. Съучастниците им завързали ръцете с изолирбанд и насила ги качили на лодката. По някое време г-жа Чилингуърт извикала и била накарана да млъкне със силен удар с приклад на пушка.

Доносникът
Щом излезли в морето, те завързали тежести на кръста на г-жа Чилингуърт. “Запомни, обичам те” - казал мъжът й и тя промълвила: “И аз те обичам”. Престъпниците я хвърлили през борда. Жената моментално потънала, без да извика. В този момент съдията успял да се хвърли във водата и заплувал с крака. Вече се отдалечавал от лодката, когато Холзапфел започнал да го удря са приклада на пушката си. После завързали на шията му котвеното въже и хвърлили котвата. Труповете така и не били открити.
Но с убийството на толкова изтъкната личност като Чилингуърт Джо Пийл надценил възможностите си. Полицията започнала да разследва изчезването на съдията. Това било продължителна работа и междувременно Холзапфел имал възможност да извърши ново убийство - на престъпника Лю Харви, когото подозирали, че е доносник. Харви също бил качен насила в лодка, застрелян в тила и изхвърлен в канала с бетонен блок, завързан за краката.
След няколко дни тялото изплувало на повърхността. В нощта, когато го “завели на разходка”, Харви бил нервен и дал на жена си номера на колата, с която го взели Холзапфел и Линкълн. Скоро полицията стигнала до Холзапфел - вече подозирали, че така е изчезнал и съдия Чилингуърт и че зад престъплението стоят Пийл и Холзапфел.
Полицията вербувала един познат на Пийл, застрахователния агент Джим Йенцър. Неговата вътрешна информация скоро била достатъчна, за да дадат Холзапфел на съд за кражба на оръжие от група кубински революционери. Впоследствие го освободили, но вярата му в дружбата на Пийл - и неговата щедрост - била силно разколебана и той започнал да подхвърля заплахи. Тогава Пийл предложил на полицейския информатор Джим Йенцър две хиляди долара, за да убие Холзапфел. Йенцър се съгласил, но постоянно отлагал. Тъй като полицията държала под наблюдение Холзапфел, шефът му го убедил да избяга в Рио де Жанейро с обещание за доживотна издръжка. Малко по-късно Йенцър също заминал за Рио, пратен от Пийл да убие наемния убиец на съдия Чилингуърт и от полицията - да се опита да изтръгне признание от Холзапфел.
Той не успял веднага, но все пак убедил Холзапфел, че спокойно може да се върне във Флорида и по време на двудневен запой в мелбърнски мотел Йенцър и още един агент най-после накарали Холзапфел подробно да им разкаже за убийството на семейство Чилингуърт, докато други полицейски агенти слушали в съседната стая и записвали признанието. С това завършили пет години усърдна полицейска работа. В резултат Холзапфел бил осъден на смърт - въпреки че присъдата не била изпълнена, - а Джо Пийл и Боби Линкълн получили доживотни присъди.
Анализът на наемните убийства съвсем ясно показва, че парите рядко са основен мотив. През 1973 г. едно американско издателство публикува книгата “Убиец”, анонимна автобиография от автор, който на титулната страница е наречен просто “Джоуи”. Според собствените му твърдения той имал трийсет и осем “удара” и бил един от най-известните наемни убийци в Америка. Роден в Бронкс, Джоуи се забъркал в престъпления още от детството си. На шестнайсетгодишна възраст го попитали дали е готов да убие човек. Той приел задачата и застрелял жертвата в тила на улицата.
“Тогава осъзнах, че съм личност. Бях сила, с която трябваше да се съобразяват. Много хора, които ме бяха смятали за сополанко, сега щяха да променят мнението си. Задачата ми донесе пет хиляди долара.” Показателно е, че споменава парите накрая.
Още по-важно е чувството, че е “някой”. Автобиографията на Джоуи може и да не е автентична - анонимната книга по презумпция поражда подозрение, - но не може да има съмнение, че тези вледеняващи кръвта страници са вярно отражение на психиката на наемния убиец. Парите идват едва на второ място, даже при мафиотските убийства.
Всичко това ясно показва, че не е точно да се говори за “наемни убийци” - по-правилно е да ги наричаме “подставени убийци”. Истинският психологически мотив в огромното мнозинство случаи трябва да се търси в доминирането на един човек над друг. Убийствата, извършени от семейството на Чарлз Мансън, са архетипен пример и случаят с Мансън също повдига един от основните правни проблеми на подставеното убийство. Оправданието на Мансън - което оттогава издигат неговите поддръжници - е, че той <не> бил наредил на Текс Уотсън, Сюзан Аткинс и другите да се самоубият. Те може и да смятали така, ала това не го правело виновен. В случая с Мансън е почти невъзможно да повярваме в невинността му, защото неговото “семейство” извършило поне три групи убийства, но в един по-скорошен случай има място за съмнение.
В нощта на 19 февруари 1972 г. изгорял домът на водача на Черната сила Абдул Малик, също известен като Майкъл Екс. Той се намирал край Порт-ъв-Спейн, Тринидад. Докато разследвали евентуалния палеж, полицаите открили тяло на мъж, заровено в градината. Това бил Джоузеф Скерит, двайсет и пет годишен бръснар и ученик на Майкъл Екс. Продължили да копаят и намерили трупа на Гейл Ан Бенсън, красивата двайсет и седем годишна дъщеря на британски депутат. Тя била намушкана седем пъти и била погребана жива.
Скоро се оказало, че Гейл Бенсън е била любовница на близкия съратник на Майкъл Екс, Хаким Джамал. Смята се, че тя не одобрявала влиянието на Майкъл Екс над любимия й и се опитала да всее раздор между двамата. Според полицията това бил мотивът за убийството й. Скерит бил убит, защото случайно присъствал на местопрестъплението. Впоследствие членове на Черната сила в Съединените щати убили и Джамил.

Смущаващата възможност
Майкъл Екс избягал в Гвиана, Южна Америка, но на 1 март 1972 г. бил арестуван. В Тринидад били арестувани трима негови помощници, които били обвинени за самото убийство. За виновни били обявени Едуард Чади и Стенли Абът, докато третият, Адолфъс Пармасар свидетелствал против съучастниците си и така се спасил. Именно неговите показания довели до осъждането на Майкъл Екс, който получил смъртна присъда като истинския подстрекател на убийствата, макар да твърдял, че по време на извършването им си бил вкъщи.
Трябва да признаем: уликите не доказват категорично, че Майкъл Екс е поръчал екзекуциите. Той бил обесен на 16 май 1975 г. и адвокатите му не получили възможност за обжалване.
Подставеният убиец е социално явление, продукт на мъчително развиващо се общество. Ако Рут Бенедикт е права, някой ден световната цивилизация ще се обедини в общество с висока степен на сътрудничество. И тогава наемният убиец ще се превърне в останка от дивашкото минало.

<Наркотици>
Една вечер през 1797 г. седемнайсетгодишният химик Хъмфри Дейви нагрявал смес от мокри железни стърготини и азотна киселина. Той предпазливо се навел да помирише ретортата. Газът имал сладникав мирис и като че ли нямал отрицателно въздействие - което го изненадало, тъй като го били предупредили, че може да убива. Вдишал по-дълбоко и изведнъж го обзело усещане за лекота. Ушите му зашумели и предметите в стаята като че ли се уголемили и започнали да падат към него. Колкото и да е странно, Дейви не се уплашил - напротив, изпитал силна радост и избухнал в смях. После припаднал. “Какво прекрасно откритие! - когато се свестил, възкликнал той. - Смехотворен газ.”
Четири години по-късно публикувал откритието си в книгата “Лечебните газове” и това го понесло по пътя на славата. Смехотворният газ - или “азотистият въздух”, както го нарекъл неговият откривател Джоузеф Пристли, - се превърнал в мания. Апаратурата била евтина, химическите вещества - леснодостъпни. За нещастие, те често не били чисти: азотният оксид бил замърсен със смъртоносния азотен прекис. Много хора се отровили, някои умрели. И манията да се вдишва газ свършила също толкова внезапно, колкото била започнала. Хъмфри Дейви не го знаел, но с това бил поставил началото на епохата на опиатите.

Опиумната смес
Вярно е, че светът отдавна познавал опиатите - алкохол, опиум, хашиш, тютюн. Но никой не ги смятал за особено вредни. Например, смес от опиум и спирт можела да се купи във всяка аптека - тя се казвала лауданум и родителите я давали на децата си, за да ги приспят. Няколко години след публикуването на книгата на Дейви един млад писател, който страдал от зъбобол, си купил лауданум от дрогерия на лондонската Оксфорд Стрийт. Въздействието му било невероятно откритие.
“Какво възкресение!... какъв апокалипсис... Сега изчезването на болките ми се струваше нищожно - този отрицателен ефект беше погълнат от невъобразимостта на положителните ефекти, които се откроиха пред мен в така внезапно появилата се бездна на божествена наслада.”
Той се казвал Томас де Куинси и щял да открие - за своя сметка, - че след тези пътешествия в “бездната на божествената наслада” остава усещане за празнота и безразличие. Макар че доживял седемдесет и четири годишна възраст и написал прочутата си книга “Убийството като изящно изкуство”, повечето му творби са кратки критики и есета. Лауданумът му отнел енергията да напише големите книги, за които мечтаел. И въпреки неговите “Изповеди на един пушач на опиум”, никой не смятал опиума за по-опасен от алкохола.
През 1803 г., приблизително по същото време, по което де Куинси взимал първата си доза лауданум, младият немски асистент химик Фридрих Вилхелм Сертюрнер експериментирал с опиум в опит да изолира неговия “сънотворен” компонент. Един ден залял опиума с амоняк и смаяно видял образуващите се в течността бели кристали. Дал белия прах на кучето си и то заспало. После поканил трима приятели да се включат в експеримента. Седнали на маса и всеки взел половин зрънце прах. Обзело ги усещане за топлота и удоволствие. От втората половинка ги обзела възхитителна сънливост и щастие. След третата половинка потънали в дълбок сън и когато се събудили, започнали да повръщат. Били взели свръхдоза морфин - защото точно така нарекъл своя опиат Сертюрнер - от гръцката дума “морфеос”, “сън”.
Така хората повторно осъзнали пагубната природа на вълшебното болкоуспокоително. Онези, които го взимали многократно, придобивали резистентност към него и се нуждаели от все по-големи дози. Ако се откажели, изпитвали ужасни мъки, а ако продължели да се тъпчат с все по-големи дози, дегенерирали и умирали.
През 50-те години на ХІХ в. се породили надежди за разрешение на проблема с морфиновата зависимост. Немският лекар Шерцер се върнал от Перу с листа от растение на име “кока” - перуанските индианци ги дъвчели и можели да издържат огромно изтощение. Д-р Алберт Нийман изолирал основния компонент в лабораторията си и го нарекъл кокаин. Американски лекари се опитали да използват опиата при морфинисти - и той като че ли ги избавил от зависимостта им. Докато осъзнали, че просто са станали зависими към кокаина...

Най-страшният убиец
През 1898 г. друг немски химик най-после изолирал най-опасния алкалоид, извлечен от опиума, хероина, който се оказал най-страшният убиец. По това време вече всички разбирали, че истинският проблем не е опиатът, а хората, които търгували с него. И най-големият наркотрафикант в света, за съжаление, била най-могъщата морска страна - Великобритания.
Британците открили опиума, когато нахлули в Индия. Неговата употреба е известна още от времето на Омир (който споменава за него), но поради нищетата и беднотата си, индийците първи го използвали в голям мащаб. До 1830 г. Източноиндийската компания вече имала монопол върху индийския опиум. След като установили, че Индия е толкова доходна, британците решили да започнат търговия с Китай. Китайците обаче по традиция били изолационисти - със своята строга йерархия и древни обичаи те не желаели да имат нищо общо с белия човек.
Затова с типичната си хитрост жителите на “коварния Албион” използвали опиума като лост, за да отворят вратата към Китай. Техните кораби плавали до Макао и разменяли опиума си за чай. Опиумът продължавал по речен път до свещения град Кантон, където не били допускани бели хора. Скоро кантонците толкова се пристрастили към опиума, че британците трябвало да го доставят в огромни количества.
Групата богати кантонци хонг станали посредници. Британските (и американските) кораби хвърляли котва при Макао. Търговците хонг се качвали на борда и сключвали сделките си, после стотици джонки натоварвали сандъците с опиум - които тежали повече от петдесет килограма единият, - и ги откарвали в Кантон. После докарвали чай. Корабите вдигали платна, надлежно прогонвани от джонките от китайския военен флот, които изстрелвали залпове след тях.
Това било само игра - всъщност британските кораби се бавели, за да позволят на китайците да изстрелят гюлетата си покрай носовете им. Тогава търговците хонг съобщавали на императора, че злите чуждоземци отново са били отблъснати от императорския флот. Наставал мир и покой до следващата година, когато британците се връщали с още два-три милиона килограма опиум.
Тази комедия се разигравала години наред - за взаимно задоволство на двете страни. През 1838 г. обаче императорът възложил на честния чиновник Лин Дзъ-шю да сложи край на търговията. Това било голяма грешка. Лин конфискувал над хиляда тона опиум и ги изсипал в реката. Разгневеното британско правителство пратило кралския военноморски флот. Корабите бомбардирали китайските градове и превзели остров Чюсан. Китайската войска нейните лъкове и стрели била пометена. Унизеният император трябвало да отстъпи. Той платил на британците шест милиона долара обезщетение за унищожения опиум и им отстъпил пристанището Хонконг. Когато през 1842 г. свършила първата “опиумна война”, китайците трябвало да платят още двайсет и един милиона долара обезщетение. Сега опиумът бил на прага им - прииждал през Хонконг.
Отначало китайците го смесвали с тютюн, по-късно изобретили опиумната лула. Подобно на индианците, те се оказали изключително податливи на този нов опиат. Причината била елементарна - бедността. Когато една страна е бедна и е налице леснодостъпен и евтин опиат, в резултат се наблюдава масово пристрастяване към него. Същото се случило в Лондон през 90-те години на ХVІІ в. с внасянето на джина. През 1914 г. около половината население на Китай използвало опиум. Новият дериват на опиума, хероинът, също навлизал в големи количества - само една холандска фирма доставяла по два тона годишно. (По днешни цени - половин <милиард> долара.)

Чуждоземните дяволи
Затова няма нищо чудно, че според китайците “чуждоземните дяволи” им изпивали жизнените сили и периодично въставали и избивали всеки срещнат бял човек. Това е една от типичните иронии в историята: хероинът, който днес представлява толкова голяма заплаха за цивилизацията в Европа и Америка, идва от Изтока - през “азиатската връзка”.
През 1853 г. д-р Алекзандър Ууд изобретил поредното средство за “упадъка на Запада” - спринцовка за инжектиране на морфин. През 80-те години на ХІХ в. най-прочутият измислен детектив на всички времена Шерлок Холмс си инжектирал дози морфин и кокаин и обяснявал на ужасения д-р Уотсън, че това го спасява от скуката. Дори по онова време средният европеец и американец не съзнавал сериозността на наркотичната опасност.
Едва през 1914 г. в Америка бил гласуван закон - законът “Харисън” - срещу нелегалния внос на наркотици в страната. Дотогава вече имало масова наркотична зависимост - <по един американец на всеки четиристотин бил наркоман>. Законът намалил това съотношение до един на четири хиляди. Хари Дж. Анслинджър, тогавашният ръководител на Бюрото по наркотиците, описва как като малък (около 1904 г.) спешно го пратили да купи морфин от местната дрогерия - една наркоманка крещяла в агония на втория етаж на фермерска къща. Дрогеристът продал морфина на дванайсетгодишното момче, без да го попита абсолютно нищо.
През 1930 г., когато Анслинджър станал комисар по наркотиците в новосформираното Федерално бюро по наркотиците, китайците все още били главни търговци на опиум в Съединените щати и в почти всеки голям град имало заведения за пушене на опиум. По онова време, въпреки примера на Ал Капоне, средният американец продължавал да си представя типичния гангстер като злобен китаец с дракон, татуиран на ръката.
Това бил светът на Фу Манджу. “Тонгите” възникнали в златоносните залежи през 50-те години на ХІХ в. и обхванали Ню Йорк, Сан Франциско и всички други градове с китайски квартали. Дори само произнасянето на тази дума карало хората да потръпват. Убийците на тонгите били известни със садистичната си жестокост - онзи, който ги обидел или откажел да им плати пари за закрила, можел да бъде открит, завързан в собствената му дневна, покрит с хиляди кървящи рани.
Анслинджър започнал с акция срещу трийсетина пушални на опиум във Вашингтон. Китайците не можели да повярват - те въртели тази търговия толкова отдавна и не можели да си представят, че ги затварят. Макар да били предупредени за предстоящите полицейски мерки, пушалните останали отворени и работели, когато дошли детективите.
Една от основните причини за акцията на Анслинджър срещу пушалните на опиум бил сексскандал с бели момичета - много от които тинейджърки от богати семейства. Шеметната епоха на 20-те години с нейните нелегални барове и контрабанден джин ги била разкрепостила. Те намирали посещенията в китайския квартал за вълнуващи и първите им опити с пушене на опиум били свързани с възхитителни изживявания. И още щом се пристрастявали, китайците ги убеждавали да участват в сексоргии.

Хубавите бели момичета
Според Анслинджър китайците много харесвали хубавите изтънчени бели момичета, които иначе се сгодявали за едри колежани от висшата класа. Много от момичетата били в безсъзнание, когато изгубвали девствеността си. Ако новият им начин на живот ги безпокоял, те били успокоявани със специални капсули, раздавани от Джо Синг, китаеца, в чийто вашингтонски апартамент ставали оргиите. Капсулите съдържали хероин. Още щом се пристрастявали, жертвите били пращани на “забави” с други момичета, на които техни “клиенти” били китайци.
Не било трудно да спуснат кепенците на китайските пушални за опиум. Ала резултатът не бил особено благоприятен. Ерата на контрабандния алкохол свършвала и ирландските и италианските гангстери ставали все по-непопулярни сред американската общественост - за това допринесли събития като клането в деня на свети Валентин в Чикаго. Когато през 1929 г. Капоне бил арестуван за незаконно притежаване на оръжие, бандите разбрали, че някогашните лоши дни са отминали. Старата мафия (или Черната ръка) била контролирана от италиански гангстери, които вярвали в това, че сами могат да се опазят.

Надупчен с куршуми
Един от амбициозните младежи бил сицилианецът Салваторе Лучано, по-късно известен като Лъки Лучано. Той смятал, че е грешка да действаш самостоятелно. Неговият шеф Джо Масерия, човекът, който го бил посветил в тайните на подземния свят, бил на противоположна позиция. Една вечер след разкошен банкет с Лучано, Масерия бил надупчен с куршуми. (По това време Лучано бил отишъл да си измие ръцете.) И възгледите на Лъки намерили много последователи на онази вечеря, състояла се на 11 септември 1931 г.
Из цяла Америка били избити трийсетина-четирийсет стари мафиотски босове - нещо като подготовка за Хитлеровата Нощ на дългите ножове. Старата мафия изчезнала и в Съединените щати се появила нова организация, понякога наричана Синдиката, друг път - Унионе сицилиано (сицилианския профсъюз). Гангстерството престанало да е обект на обществен скандал, “узаконило” се и мафиотските организации в страната започнали да си сътрудничат помежду си.
Мнозина стари мафиоти били отказвали да си цапат ръцете с наркотици. Лучано обаче винаги бил внасял дрога, въпреки че основните му интереси били насочени към проституцията - като използвал наркотици за набиране на проститутки. Ала след като законът “Волстед” бил отменен и алкохолната забрана вече не била в сила, мафиотите трябвало да потърсят други начини за печелене на пари. Имало различни форми на “закрила” - на доковете, в производството на конфекция. Имало хазарт. И хероин. В съдружие с Луис Бухалтер (наричан Лепке), Лучано действал във всички тези доходни области.
Търговията с наркотици придобила големи мащаби през 1935 г. - когато на трима гангстери в Бронкс им омръзнало да произвеждат хероин в домашни условия и предложили на Лепке заедно да внасят контрабандно хероин от Китай. Лепке знаел как да го направи. Той подкупил двама митничари да го снабдят с печатите, показващи, че даден багаж е проверен. Куфарът с хероин бил разтоварван на пристанището. Собственикът му небрежно сядал отгоре му за миг. Когато се изправял, куфарът вече носел съответния митнически печат и идвал да вземе носач, за да го пренесе до очакващия го автомобил.
Една обидена бивша приятелка на Лепке пропяла. Хората на Анслинджър незабавно реагирали и извършили няколко ареста. Самият Лепке изчезнал - и продължил да прикрива следите си с масови убийства. Имал достатъчно пари, за да плати на мафиотските убийци да очистят потенциалните свидетели срещу него. Също толкова ефикасен метод, безотказно действащ при женени мъже, бил да убие едно от децата им със заплахата, че същото ще сполети останалите. Когато усетили, че Лепке им се изплъзва между пръстите, оперативните работници от Бюрото по наркотиците с всички сили атакували подземния свят - кампания на постоянни акции и тормоз.
И успели. Всичко това омръзнало на мафиотските босове и те пратили съобщения на Лепке, че ако не се предаде, ще се погрижат Анслинджър да получи трупа му. Той се подчинил. На Анслинджър му трябвало доста време - чак до 1944 г., - но накрая имал удовлетворението да види как Лепке сяда на електрическия стол.
През 1936 г. Лучано също трябвало да слезе от мафиотската сцена - бил обвинен в организиране на проституция в големи размери. Осъдили го на петдесет години затвор, но през 1945 г. го освободили след голямо дарение за Републиканската партия и го депортирали на Сицилия. (От затвора той също бил организирал ефикасна антисаботажна кампания, която значително помогнала на Америка във войната.) Но изолирането на Лучано и Лепке не променило нищо в търговията с наркотици, тъй като дори в онези ранни дни тя носела по-големи печалби от хазарта и рекета. През 1936 г. пратка хероин на стойност сто хиляди долара можела да се препродаде за пет милиона. (При цена сто хиляди долара за килограм днес това количество би могло да донесе петстотин милиона.)
“Китайската връзка” в никакъв случай не била най-важната. През 20-те години на ХХ в. преди властите напълно да осъзнаят опасността от хероина, международният бизнесмен Елиас Елиопулос внесъл големи количества китайски опиум във Франция - където напълно законно бил обработен във френски фармацевтични фабрики. Когато правителството накрая решило да обяви тази дейност за незаконна, Елиопулос убедил фабриките да се преместят в Истанбул и там търговията процъфтяла.
Новият турски ръководител Кемал Ататюрк закрил тези фабрики по Коледа на 1931 г. Турция обаче била бедна държава, а опиумът бил едър бизнес. Фабриките се преместили в отдалечени части на страната, където вече не били пред очите на Кемал, и турските ниви започнали да произвеждат огромни количества мак.
В края на 60-те години на ХХ в. турското правителство най-после започнало да се поддава под американския натиск да нанесе удар срещу опиума. Ала вече било късно - прекалено късно. Световното производство на опиум достигало хиляда и двеста тона годишно и наркотичната зависимост в Съединените щати била възстановила равнището си от 1914 г. - по един наркоман на всеки четиристотин души. (Но от 1914 г. населението почти се било удвоило.) Близо шейсет процента от световното производство на опиум идвало от “триъгълника на дрогата” в планините на Бирма, Тайланд и Лаос.
Всъщност по време на Виетнамската война американските сили активно насърчавали производството на опиум в тези отдалечени райони, защото носело благополучие и поддържало антикомунистическите настроения на селяните. По ирония на съдбата в Турция и изобщо Югоизточна Азия почти няма хероинова зависимост - може би защото напрежението на модерния живот все още не е довело до нарастване на потреблението.
През 1943 г. в химическите заводи “Сандос” в Базел, Швейцария, била разтворена нова глава в историята на наркотиците. Химикът Алберт Хофман синтезирал вещество, наречено диетиламид на лизергиновата киселина - или съкратено ЛСД. На 16 април той се почувствал замаян и се прибрал вкъщи. Също като Хъмфри Дейви и Фридрих Сертюрнер, Хофман изпитал странни и прекрасни усещания - шеметни образи и цветове, своебразен делириум. Бил вдишал само сто микрограма ЛСД - достатъчно, за да получи “видения”.

Халюциногените
След Втората световна война американските психолози започнали да експериментират с новите “халюциногени” - сред които един аналогичен опиат, мескалин. Той изглеждал безобиден и като че ли не водел до зависимост. Писателят Алдъс Хъксли, който през 1953 г. го опитал, препоръчал да се продава свободно като тютюна и алкохола, тъй като бил по-безвреден от тях.
Когато младото поколение хипита открило колко лесно се произвежда, ЛСД станал почти също толкова леснодостъпен, колкото алкохола. Едва тогава станало ясно, че макар към ЛСД да не се пристрастява, той предизвиква психоза и води до агресивност. За малко повече от десетилетие ЛСД станал също толкова популярен сред младото поколение в Съединените щати, колкото опиума в Китай сто и петдесет години по-рано.
При управлението на Никсън бюджетът на Бюрото по наркотиците нарастнал от седемдесет и осем на повече от петстотин милиона долара и новите закони за дрогата позволили наркопласьорите да получават доживотни присъди. Непосредственият резултат обаче бил отрицателен: задръстили съдилищата с дела и вдигнали цената на хероина.
Светът продължавал да е далеч от решение на проблема с наркотиците.

<Обезглавени трупове>
Преди да коленичи и да постави главата си върху дръвника, херцог Мънмът протегнал ръка към злополучно известния палач Джак Кеч. “Тук има шест гвинеи. Моля те, свърши си работата добре. Не ме обслужвай като лорд Ръсел.”
Имал основание за нервност. Когато обезглавявал лорд Уйлям Ръсел - за участието му в заговора за отвличане на Чарлз ІІ, - Кеч съвсем оплескал работата. След няколко силни замахвания с брадвата Ръсел още се гърчел и главата му не била отсечена. Мънмът, когото екзекутирали за бунта му срещу Джеймс ІІ, напълно естествено искал да умре по-безболезнено.
Той се обърнал към един слуга и му дал кесия с още гвинеи. “Дайму ги, ако си свърши работата добра.” После пипнал острието на брадвата и въздъхнал. “Боя се, че не е достатъчно остро.” Хладнокръвието му обезкуражило Кеч. Той вдигнал брадвата, после я отпуснал и извикал: “Не мога да го сторя”. Шерифът трябвало да го заплаши с наказание, за да го убеди да направи нов опит.

Тълпата надала стон
Пребледнял и измъчен, палачът вдигнал секирата над главата си и замахнал. Тълпата надала стон и Мънмът се разтърсил в агония, ала главата му още била на раменете му. Вече напълно обезсърчен, Кеч направил още три опита, но те били прекалено вяли. Шията на херцога била само наполовина разсечена. Накрая той захвърлил брадвата, извадил нож и отрязъл главата. Слугата прибрал кесията в джоба си и се отдалечил. Междувременно тълпата освирквала и замеряла Кеч.
По онова време длъжността на палача не била синекурна. Кеч обикновено бесел клиентите си, но и в това не го бивало много и повечето осъдени умирали от бавно задушаване. Това обаче било за предпочитане пред кълцането с тъпа брадва и дори, когато палачът все пак действал ефикасно, работата била уморителна. През 1746 г. Джак Трифт трябвало да обезглави двама якобитски бунтовници, лордовете Килмарнок и Балмерино. Той отсякъл главата на Килмарнок с един чист удар, ала му трябвали три удара, за да обезглави Балмерино. Мнозина служители на закона смятали, че някой трябва да измисли бърз и безпогрешен начин за отнемане на човешки живот.
Половин век по-късно това станало наложително. Франция възстанала срещу своите владетели. Бастилията била щурмувана и защитниците й били избити, кралят се опитал да избяга и бил заловен: започнал Терорът. Трябвало да очистват стотици, дори хиляди врагове на новия режим. Как можело да се постигне това? Изхода намерил един мил, любезен човек, известен със своите постижения: д-р Жозеф Игнас Гилотен.
Д-р Гилотен бил франкмасон - всъщност един от основателите на френското франкмасонство. Франкмасоните са благотворително тайно общество, посветено на развитието на човечеството, но Църквата ги смятала за зли атеисти. И главно поради тази причина д-р Гилотен се озовал в Учредителното събрание с влиятелен глас в новото революционно правителство на Франция.
Този убеден хуманист се ужасявал от кръвопролитията, отвращавал се от варварските и примитивни начини за екзекуция, колелото и бесилото. Призлявало му от вида на човек, който цял ден се люлеел на въжето, докато тълпата отдолу пиела бира и се веселяла. Гилотен предвидил предстоящите масови екзекуции и се замислил как да ги направи безболезнени и бързи: по-скоро морална поука, отколкото садистично зрелище. Трябвало да проектира някаква “машина”. Той се посъветвал с публичния палач Шарл Анри Сансон и двамата прегледали различни стари щампи и гравюри.
Още през 1555 г. италианците били изобретили машина за обезглавяване, в която между два изправени стълба се поставяло тежко острие, за да може да се изтегли с въже и после да се спусне по жлебовете върху шията на коленичилия отдолу осъден. Тези “плъзгащи се брадви” също били изпробвани в Германия, Персия - даже в Шотландия. Ала така и не се наложили. Острието често засядало в жлебовете или въжето се късало. Старият ръчен метод бил по-прост и сигурен.

Мъчителната вечност
Следва една от онези невероятни исторически иронии. Човекът, който решил проблема, бил не друг, а самият крал Луи ХVІ. Това се случило малко преди бягството да му струва живота и да доведе до Терора. Учредителното събрание било възложило на кралския лекар д-р Антоан Луи да прегледа плана на д-р Гилотен. Д-р Гилотен поканен при д-р Луи в двореца Тюйлери и той завел със себе си палача Сансон.
Докато тримата задълбочено разглеждали скиците на машината, някой почукал и влязъл. Това бил кралят, облечен в обикновени дрехи. Той попитал д-р Луи какво мисли за машината и погледнал чертежа. После поклатил глава. “Този заоблен нож няма да отсече всяка шия. - Кралят взел молив. - Трябва ви нещо <такова>. - И нарисувал полегата линия от долната страна на ножа.” Гилотен погледнал схемата. “Да, разбира се, прав сте...” Няколко седмици по-късно първата гилотина била изпитана върху три трупа. Кралят имал право: облият нож не обезглавил един от труповете, но този с полегатото острие без проблем отсякъл главите на другите два. Две години по-късно Луи ХVІ бил обезглавен от същата машина, в чието усъвършенстване участвал.
През следващите две години - до екзекуцията на Робеспиер през 1794 г., която сложила край на Терора - гилотината работила с ужасяващо механично упорство и в коша се търколили хиляди глави. Що се отнася до добрия д-р Гилотен, той продължил хуманната си дейност. Станал един от пионерите на ваксинирането против едра шарка и усилията му за унищожаване на тази болест несъмнено спасили живота на повече хора в Европа, отколкото погубила гилотината. Ала когато през 1814 г. умрял, той вече знаел, че името му ще обезсмъртят не неговите медицински открития, а онзи триъгълен нож, навяващ ужасяващи асоциации...
Това повдига един интересен въпрос: <защо> тъкмо обезглавяването ни се струва толкова отвратително и страшно? Гилотен е бил прав: като метод за екзекутиране гилотината определено е по-хуманна от бесилката, електрическия стол и газовата камера. Обесването дава едва деветдесет и пет процента сигурност - една малка грешка при поставяне на въжето и осъденият умира от задушаване. Известни са случаи, когато хора в газова камера са сдържали дъха си минути преди да вдишат цианидния газ. И криминалистът Найджъл Морланд, който веднъж стъпил върху електрическа решетка, официално заявил, че последните секунди на осъдения на електрическия стол трябва да му се струват мъчителна вечност.
Единствено гилотината абсолютно винаги си е вършила работата с перфектна бързина и ефикасност. И все пак Гилотен е запомнен като чудовище, защото идеята за обезглавяването докосва някаква дълбока струна на ужас в човешката душа. Може би, защото изгубването на главата е толкова окончателно - човек може да изгуби ръка или крак и да остане жив, но не и главата си. А може би, защото нашите най-древни предци са отсичали главите на враговете си в битка и често са изяждали мозъка им? Дали тръпките на ужас се дължат на някакъв дълбок расов спомен?
Каквато и да е причината, няма съмнение, че престъпленията, свързани с обезглавяване, винаги изглеждат по-жестоки и брутални от другите. И това е абсурдно. С ужасяващата си жестокост бавната отрова навярно е най-безчовечният начин на убийство. После са убийците, които изпитват удоволствие от страха на жертвите си - като Хосе Марселино, мексиканския “убиец от алеята на влюбените”, който след залавянето си през 1973 г. признал: “Толкова много ми харесваше да гледам как мъжете се мъчат, а жените се страхуват и плачат, че дълго ги заплашвах... Обожавах смъртния страх в очите им”.
В сравнение с него убийци като Крипън и Патрик Мейхън изглеждат почтени и нормални. И все пак криминалните журналисти безкрайно тиражират именно случаите на Крипън и Мейхън под заглавия като “Ужасът на безглавия труп”. Ала каквото и да е отношението на общата публика към тях, Крипън и Мейхън не представляват особено голям интерес за професионалния криминалист. За него са важни мотивите, които се крият зад престъплението, а не толкова <какво> прави убиецът, за да се избави от трупа. От друга страна, той намира за несравнимо по-интересни престъпници като Патрик Бърн, убиеца в бирмингамското общежитие на Девическата християнска асоциация.
Излишно е да питаме защо на 23 декември 1959 г. Бърн е убил Стефани Беърд - това е напълно очевидно. Той бил пиян и искал секс. След като я душил, докато изгуби съзнание, Бърн я съблякъл и изнасилил. Всичко това е ясно, макар и ужасно, но защо после й отрязал главата и продължил сексуалните гаври с трупа? Защо излязъл и убил второ момиче, като го ударил с камък? Защо написал следните думи: “Мислех, че никога няма да се стигне до там”.
В хода на признанията си Бърн казал нещо, което ни дава ключа за неговата странна личност. Той заявил, че искал да измъчва всички жени в общежитието, “за да им го върна, задето изпитвах сексуално напрежение”. Това е интересно изявление. И най-големият глупак е наясно, че жените не са <виновни> за сексуалната му възбуда. По тази логика котката спокойно може да обвини мишката за глада си.
Ала Бърн не търсел логика - а се опитвал да обясни по неловкия си начин какви тъмни сили изведнъж го обладават, когато се озове в стая с момиче. Освен това признал пред психиатъра, че години наред имал фантазии, в които режел момичета с банциг. Това още повече ни доближава към същността на проблема, защото ясно виждаме, че когато онзи декемврийски следобед влязъл в общежитието на ДХА, Бърн не искал просто момиче - обикновено сексуално сношение. А <всички> жени - всички жени в света. Той изразявал едно от фундаменталните дивашки разочарования на мъжа.

Стремежът към задоволяване
През 1930 г. Фройд публикувал книгата “Цивилизацията и нейните недоволства”, в която развива смущаваща - и абсолютно песимистична - теория. Той предполага, че човек не е създаден за цивилизация, нито цивилизацията - за мъжа. Човекът е хищник и същностните му инстинкти са агресивни. Независимо дали ни харесва, за него е “естествено” да извърши набег в друго село, да убие мъжете и да похити жените за свое удоволствие, също както се смята за естествено тигърът да яде антилопи.
Ала този човешки тигър също бил интелигентен и стаден. Той се научил да живее заедно с други хора и да създава цивилизация. Всяка негова стъпка към цивилизацията била в противовес със същностните му инстинкти. “Култура” е друг термин за потискането на тези инстинкти. Най-големият основен конфликт на човешкото съществувание, казва Фройд, е конфликтът между стремежа за лично задоволяване и претенциите на обществото. Тогава как <може> човек да е щастлив? Нещастието е основен елемент от неговото състояние...
По-оптимистични психолози като Ейбрахам Маслоу посочват, че този възглед е едностранчив. Щастие <не> означава неограничено задоволяване на желанията. Историята на престъпленията и насилието ни показва, че хората, които са задоволявали желанията си, без да се ограничават - Калигула, Иван Грозни, Влад Дракула - не са били особено щастливи. Днес почти никой уважаван философ не взима насериозно възгледите на Фройд за цивилизацията.
Въпреки това, макар и не напълно съзнателно, Фройд разкрива психологията на патологични убийци като Патрик Бърн, Джак Изкормвача, Петер Кюртен. Тъкмо тези хора смятат, че Човекът и Цивилизацията просто не са създадени един за друг. Да вземем например характера на мъжката сексуалност. За разлика от повечето жени, мъжът по природа не е “верен”. Особено като млад и жизнен, средният мъж с радост би спал всяка нощ с различно момиче - даже нормалните мъже си имат сексуални фантазии.

Да отмъсти за сексуалното напрежение
Дали от гледна точка на секса цивилизацията е <създадена>, за да измъчва мъжете, също както можете да измъчвате тигър в клетка, като го ръгате с пръчка? Нещо повече, дали трябва да обвиняваме мъжа, ако се възползва от възможността да завлече някое момиче в тъмна уличка?... Тъкмо <това> има предвид Бърн с думите “за да им го върна, задето изпитвах сексуално напрежение”, с които почти парафразира Зигмунд Фройд.
Но защо ги е обезглавявал? И това обяснение е лесно. Щом бъде обладан от тази потребност - като лисица в курник, - мъжът е подложен на безкрайни желания, разтърсващи го като електрически удари. Той компенсира все по-силното си разочарование и комплекса си за малоценност с фантазии, в които напълно господства над момичето, и колкото повече продължават, толкова по-агресивни стават фантазиите.
Чарлз Мелкуист, арестуван през 1958 г. за сексуалното убийство и обезглавяване на петнайсетгодишната Бони Лий Скот край Чикаго, признал, че години наред е фантазирал как хвърля голи жени в грамадни месомелачки. Когато такъв мъж най-после се озове с ръце на гърлото на изгубилото съзнание момиче, сексуалното сношение не му стига. Това не отговаря на очакванията му. Прегрелите му желания имат нужда от по-силно задоволяване, от някаква проява на абсолютно насилие и притежаване. И тук от подсъзнанието изниква изконното човешко отвращение от идеята за обезглавяването - проявата на абсолютна агресия...
Също толкова важно е това, че и Бърн, и Мелкуист били ужасени от стореното. Бърн заявил, че се радвал, задето полицията го е разкрила - убийството го измъчвало през последните два месеца. Мелкуист също облекчено си признал, като споменал, че след убийството не можел да спи. Тяхната проява на насилие не само, че не задоволява предизвикалите я стремежи: убиецът признава, че е <по-далеч от всякога> от такова задоволяване. Мнозина убийци от този тип се самоубиват.
Принципът ясно се наблюдава в случая с Джак Изкормвача. Първите жертви - Мери Ан Никълс, Ани Чапман, Катрин Едоус - били обезобразени в областта на гениталиите, което показва, че основната му мания е била свързана с женските полови функции - навярно с утробата. Последното убийство било извършено на закрито - този път убиецът разполагал с неограничено време и жертвата Мери Кели не само била изкормена, но и почти обезглавена. После убийствата престанали и всички свидетелства предполагат, че Изкормвача се е самоубил.
Един от романите на Зола е основан на престъпленията на Изкормвача - “La b<к>te humaine” (“Човекът звяр”). Той стига до същността на проблема. Такъв човек е решил да стане самотен ловец, търсещ плячка, вместо отговорно човешко същество. И по този начин е напуснал обществото също толкова съзнателно, колкото, ако беше решил да постъпи в цистерциански манастир. Ала хора като Бърн, Мелкуист или Изкормвача не притежават необходимото, за да станат отшелници - те се <нуждаят> от обществото. Оттук и противоречивият водовъртеж от желания, който може да свърши със самоубийство.

“Лудия касапин”
Историята, която най-ясно разкрива сложната патологична психология на “човека звяр”, се разиграла в средата на 30-те години на ХХ в. в Кливланд, Охайо: странният неразкрит случай с Касапина от Кингсбъри Рън. Между 1935 и 1938 г. “Лудия касапин” убил най-малко дванайсет души, насякал труповете на парченца и им отрязъл главите - няколко така и не били открити.
На 23 септември 1938 г. две обезглавени тела били намерени в района на Кингсбъри Рън и източна Четирийсет и пета улица, бедняшки квартал. И двете били обезобразени с нож, и двете били на мъже - едното на двайсет и осем годишен санитар, другото на четирийсетгодишен скитник, когото не успели да идентифицират. Фактът, че и двете жертви били мъже предполагал, че убиецът е хомосексуалист - извратен садист. Ала когато четири месеца по-късно недалеч от Кингсбъри Рън открили обезглавен труп на четирийсет и две годишна проститутка, увереността на полицаите, че търсят хомосексуалист, се разколебала - тялото на жената било накълцано, сякаш в дива ярост. Така и не намерили главата.
На различни интервали през 1936 г. в района били намерени още три жертви - всички мъже, всички обезглавени и в един случай главата не била открита. Убиецът явно бил обладаван от бяс - някои трупове представлявали купчина обезобразени късове месо.
На 23 февруари 1937 г. жертвата пак била жена - обезглавена и накълцана на парчета. През юни под моста Лорен-Карнеги открили чувал от зебло с разчленен труп на трийсетгодишна негърка. Деветата жертва, мъж, била намерена през юли - обезглавен и насечен на парчета. Не открили главата. През 1938 г. също имало жертви - на 8 април намерили обезглавена и трупоразчленена жена, а на 17 август Лудия касапин (както го нарекла пресата) извършил двойно убийство на мъж и жена. Във всички тези случаи убиецът обезглавявал жертвата и в шест от тях полицията не успяла да открие главите.
По онова време полицейското управление в Кливланд се оглавявало от Елиът Нес - героя от телевизионния сериал “Недосегаемите”. Нес признавал, че обичайните детективски методи имали съмнителна стойност в случая, но разбирал, че лудият убиец намира повечето си жертви сред проститутките и бедняците. Скитниците се събирали в западналия квартал в центъра на града край пазара. Една августовска вечер Нес блокирал района, принудил обитателите му да го напуснат и го изгорил. Това лишило убиеца от жертвите му и убийствата приключили.
Нес също предположил, че Лудия касапин трябва да е от определен тип - едър и як, за да надвива жертвите си. Трябвало да има кола, за да превозва труповете. Трябвало да живее сам в тих район, може би на рядко посещавана глуха уличка, за да не привлича любопитството на съседите си. И за да се впише в този портрет, трябвало да е богат или поне заможен.
Следствието на Нес обхванало кливландското общество и според Оскар Фрейли, хрониста на “Недосегаемите”, скоро полицията попаднала на подходящ заподозрян. Той бил едър, хомосексуален, враждебен, параноичен и заможен. Нес наредил да го доведат за разпит и месеци наред си играл на котка и мишка с него. Убеден, че е по-хитър от полицията, заподозреният едва не признал убийствата и предизвикал Нес да намери доказателства.
И накрая, докато Нес още търсел, мъжът сам отишъл в психиатрия, където една година по-късно починал. Нес не се съмнявал, че това е касапинът.
Заподозреният бил интелигентен, образован човек, който спокойно може да е чел “Цивилизацията и нейните недоволства” на Фройд. В такъв случай той може би прибавя нова бележка под линия: че човекът, който живее като звяр, почти със сигурност ще умре като такъв, сам и неоплакан от другите хора.

<Нетърпимост>
На 20 март 1911 г. в една пещера край Киев открили накълцания труп на тринайсетгодишния Андрей Юшчински. По тялото му имало четирийсет и седем прободни рани. Андрей бил изчезнал от осем дни, откакто на 12 март избягал от училище. Отначало изглеждало най-вероятно, че това е сексуално престъпление. Трупът бил полугол и по един парцал в джоба му имало следи от сперма. Когато погребвали Андрей, сред опечалените обикалял мъж, който раздавал циклостилни листовки, започващи с думите:
“Православни християни! Евреите са измъчвали Андрюша Юшчински до смърт! Всяка година преди своята Пасха те измъчват до смърт няколко десетки християнски деца, за да смесят кръвта със своята маца... Ако децата ви са ви скъпи, бийте всеки евреин...”
Арестували човека, който раздавал листовките, за нарушаване на обществения ред. Той бил член на дясната групировка Съюз на истинските руснаци и двуглавия орел (символ на царска Русия). Един от ръководителите на Съюза бил деветнайсетгодишният блестящ, но психически неуравновесен студент Владимир Голубев. Той организирал митинги срещу арестуването на “доблестния патриот” и след две седмици задържаният бил освободен.
Странното обвинение, че евреите правят мацата си за Пасха с християнска кръв, не било измислено от Съюза, а било повтаряно от много векове. Отначало обаче същото обвинение било отправяно от римляните срещу ранните християни и било използвано, за да се оправдае избиването им в цирка от лъвове и гладиатори. Когато християнската църква станала могъща, обвинението за кръвта било забравено - за да се появи хиляда години по-късно в антисемитската пропаганда.

Погромите
Когато през ХІ-ХІІ в. Европа била заливана от вълни на чума, за бедствията били обвинявани евреите. Обвинявали ги, че отравят кладенците, и избивали хиляди евреи. Отначало ги мразели, защото били “убийци на Христа”, а по-късно - защото били принудени да си изкарват хляба с лихварство (всички други занаяти им били забранени със закон). Бягайки от погромите в Средиземноморието, а после и във Франция, Англия и Германия, много хиляди евреи се заселили в Полша и Русия.
Тяхната гордост и независимост им спечелила ненавист и там. Те държали да говорят на своя германски диалект (който се развил в идиш), живеели затворено и били склонни към религиозен фанатизъм. Християнските власти ги репресирали, като ги принуждавали да живеят извън градовете и селата и често ограждали кварталите им. Обществото в цивилизованите западноевропейски страни постепенно приело богатите евреи, ала в Русия всички евреи продължавали да са изолирани.
Не само руснаците преследвали евреите. В Полша те били подложени на гонения от католиците, но когато през 1648 г. нахлул в страната, казашкият атаман Богдан Хмелницки започнал да избива благородници, католически свещеници <и> евреи. Имал основание да мрази аристократите - един полски благородник бил одрал малкия му син жив. Имал основание да мрази католиците - те векове наред потискали казаците. Но защо евреите?

Антисемитизмът
Хмелницки използвал лесното оправдание, че те са “врагове на Христа”. Особено обичал да разсича еврейски жени и бебета на две, а по-късно започнал да беси заедно свещеник, евреин и куче. Особено показателно е, че днес Богдан Хмелницки е народен герой в Русия.
През 1881 г. един руски анархист взривил цар Александър ІІ с бомба. Жестокият десен министър Победоносцев незабавно наредил да се вземат строги мерки срещу всички анархисти... и евреи. Защо пак евреите? Защото винаги, когато руският народ започвал да се бунтува срещу владетелите си, нямало по-добър начин да му отклонят вниманието от това да го насърчат да избива омразните евреи. Двайсет хиляди евреи били изхвърлени от Москва, в Одеса и Киев били извършени кървави погроми.
Ето защо през 1911 г. руските власти побързали да изпълнят исканията на Съюза на истинските руснаци и да освободят човека, който разпространявал злобните антисемитски листовки. Дясната преса в цяла Русия настоявала за залавянето и наказването на еврейските убийци на Андрей Юшчински.
Полицията обаче била почти сигурна кой е убил Андрей. Един от неговите най-добри приятели бил Женя Чеберяк. А майка му Вера Чеберяк била известна на властите. Жена с изключително силен сексуален апетит, нейните вкусове били насочени към юноши. Тя била ослепила един свой любовник със сярна киселина. Той обаче бил толкова влюбен, че на процеса се застъпил за нея и й осигурил оправдателна присъда. Освен всичко останало, Вера продавала крадени стоки. Тя получила солидна печалба по време на киевските погроми през 1905 г., когато гражданите щурмували гетото, разбили магазините и отмъкнали с ръчни колички всичко, което успели да откраднат.

Крадените стоки
В този момент един от детективите, които разследвали случая, Красовски, се натъкнал на интересни сведения. В деня на изчезването на Андрей момчето отишло в Лукяновка, където живеел приятелят му Женя, и двамата излезли да играят с трето момче. По-малките се скарали и Женя казал “Ако не ми дадеш своята пръчка, ще те издам на майка ти, че днес избяга от училище”, на което Андрей отвърнал “Ако ме издадеш, аз ще кажа, че вашата къща е пълна с крадени стоки”. Женя и другото момче си тръгнали и то чуло някой, може би г-жа Чеберяк, да казва: “Трябва веднага да го очистим...”
Заплахата от разкриване била очевиден мотив за убийството и Вера била арестувана. Междувременно обаче Съюзът на истинските руснаци бил намерил още по-подходящ заподозрян: евреина Мендел Бейлис, който работел в тухларница недалеч от мястото на откриване на трупа. Четири месеца след убийството фенерджията Шакловски заявил, че видял Андрей, Женя и трето момче да играят заедно в деня на изчезването. После също толкова ненадейно жената на фенерджията съобщила, че мъжът й бил казал, че видял Мендел Бейлис да влачи трупа на Андрей през дупка в оградата. Самият фенерджия отрекъл да й е казвал такова нещо, но признал, че споменал името на Бейлис в полицията, защото евреинът веднъж го обвинил в кражба на дърва. След като вече разполагали със заподозрян евреин обаче, никого не го било грижа за такива подробности.

Проваленият процес
Положението още повече се усложнило, когато малкият Женя умрял от дизентерия. Когато станало ясно, че е смъртно болен, майка му настояла да го прибере вкъщи, въпреки възраженията на лекарите. Дали се бояла, че може да издаде нещо на смъртното си легло? Какъвто и да бил мотивът й, Мендел Бейлис надлежно бил арестуван и обвинен в убийство.
Изтекли цели две години, докато съберат достатъчно “улики”, за да го изправят пред съда. И когато през октомври 1913 г. процесът най-после се провел, прокуратурата претърпяла пълен провал. Съдебните заседатели трябвало да вземат решение по две обвинения: “... че на 12 март 1911 г... в една от сградите на еврейската болница... устата на Андрей Юшчински е била запушена и са му били нанесени рани... и че когато изгубил пет чаши кръв, са му били нанесени други рани... общо четиридесет и седем, което довело до смъртта му”. И второто: че Мендел Бейлис е бил човекът, който убил Андрей и го пренесъл от болницата.
Обвинението разчитало главно на Вера Чеберяк и нейната деветгодишна дъщеря Людмила, единственото от трите й деца, което било останало живо. Те твърдели, че Женя видял Бейлис да носи Андрей Юшчински - Людмила казала, че и <тя> била там. Това оставяло на прокурора проблема да обясни защо на Вера са й били нужни девет месеца след убийството, за да изтъкне това важно сведение. Една стара скитница, известна като “вълчицата”, която по-рано казала на полицията, че също видяла похищението на Андрей, в съда отрекла всичко и всъщност признала, че само е повторила каквото й било наредено.

Лъжесвидетелството
Затова прокурорите решили да признаят, че Вера е нимфоманка и престъпница - тъй като защитата несъмнено щяла да го докаже. На нея не й допаднало да я характеризират в съда като извратена и зла и се опитала да се защити, като помолила едно от момчетата свидетели да каже, че също е видяло Бейлис да отнася Андрюша. Чули я и опитът й да накара свидетел да лъжесвидетелства бил разкрит в съда. Що се отнасяло до опръскания със сперма парцал в джоба на момчето, един свидетел познал в него парче от калъфка от дома на Вера - където открили още петна от сперма.
Но най-голямата “издънка” на прокуратурата навярно бил свещеникът антисемит отец Юстин Пранаитис, който бил повикан като специалист по еврейските религиозни ритуали - и ритуалното убийство. Не само, че очевидно бил смахнат, но и евреите в съдебната зала скоро разбрали, че не знае абсолютно нищо за тяхната религия. Защитата го изобличила, като го помолила да дефинира няколко елементарни думи - думи, които знаело всяко еврейче - и после му задала въпроса “Къде живее Баба Батра и какво е направила?” Баба Батра е трактат от Талмуда - факт, известен на всеки, запознат с юдейската религия. След като Пранаитис отговорил с “Не знам” на всеки въпрос, даже за неевреите станало ясно, че е измамник.

Очевидната невинност
И все пак най-ужасното било това, че макар всички да виждали невинността на Бейлис, нямало гаранция, че няма да го обявят за виновен. Когато съдебните заседатели се върнали в залата, съдията попитал дали са решили, че Андрей Юшчински е бил заведен в еврейската болница и кръвта му е била източена. Председателят отговорил: “Да, това се доказа”. Лицето на Бейлис пребледняло. Съдията попитал: “Обвиняемият виновен ли е в заговор с други да убие детето?” Председателят отговорил: “Не, не е виновен”. За миг всички в залата си помислили, че не са чули добре. После се разнесли ръкопляскания, присъстващите размахали носни кърпички и Бейлис избухнал в сълзи на облекчение.

Двусмисленото решение
Но решението на съда очевидно било двусмислено. Евреите наистина били убили Андрей, за да направят маца с кръвта му - и в такъв случай Бейлис най-вероятно, макар и не категорично, бил виновен. Световният либерализъм не се забавил да направи извода, че съдебните заседатели в Русия се страхуват честно да изпълнят дълга си. Случаят с Бейлис бил мана небесна и за лявата руска преса: Владимир Набоков, бащата на автора на “Лолита”, смело заявил някои неща за руското правосъдие, които при всякакви други обстоятелства щели да му осигурят килия в затвора. Нелегалната левица също се възползвала от случая - нейната пропаганда твърдяла, че в социалистическа Русия ще престанат гоненията на етническите малцинства, обещание, което по-късните комунистически режими не изпълнили.
Евреите определено са една от най-преследваните групи в световната история, но има много други, които споделят тази съмнителна чест - негри, католици и протестанти. Действията на испанската Инквизиция били насочени главно срещу евреите, които се покръстили от социални съображения, но тайно съхранили юдейските си ритуали. Най-известният пример за това са евреите, които теологът Томас де Торквемада изгорил живи на autos da f<й> (“деяния на вярата” - евфемизъм за изгаряне на клада).

Изтезаваните протестанти
Малко се знае за жестокостите срещу протестантите в Холандия, датиращи от същата епоха. Испанският крал Филип ІІ бил фанатичен католик, който решил да унищожи протестантството в Нидерландия, като изтреби всички, изповядващи тази греховна религия: с други думи цялото население. Невъзможна задача, ала той се заел с нея със същата решителност, каквато проявил Хитлер към “окончателното решение” - масовото избиване на евреи.
През първите няколко години от царуването на Филип били изтезавани и изгорени десетки хиляди холандски протестанти. Но неговото “окончателно решение” набрало инерция едва през 1567 г., когато пратил херцог Алва да “покори” Нидерландия. Херцогът имал за задача да избие три милиона души. Поредната абсолютно неизпълнима цел в дните преди газовите камери и атомните бомби, но той положил всички усилия.

18,600 екзекуции
Херцог Алва смятал, че най-практичният - и оправдан - начин да изпълни задълженията си е с изтезания да накара протестантите да се покаят. По време на великденските празници на 1668 г. трябвало да бъдат екзекутирани осемстотин еретици. За да им попречат да разговарят помежду си, нанизали на езиците им железни халки и обгорили върховете им с нажежено желязо, за да се подуят и халките да не могат да се извадят. После ги изгорили живи. След като се отказали от този времеемък метод, испанците успели наведнъж да убият осем хиляди антверпенски еретици. Когато накрая напуснал Холандия, херцог Алва изчислил, че лично е заповядал екзекуцията на осемнайсет хиляди и шестстотин души - рекорд за онова време.
Холандският погром на Филип обаче довел до неговото поражение. Английската кралица Елизабет се противопоставяла на пълната испанска власт над Нидерландия и насърчавала местното население да въстане. Затова през 1588 г. Филип пратил срещу нея Великата армада. Нейният разгром прекършила гръбнака на испанската власт в Европа. Вестта за победата над Армадата била посрещната в Холандия с още по-голямо ликуване, отколкото в Англия - и протестантите в цяла Европа се радвали на поражението на “отвратителните” испанци.

Религиозният фанатизъм
Ала самата Елизабет имала черно досие в историята на геноцида и религиозния фанатизъм. Именно тя решила, че ирландците представляват заплаха за английската сигурност и пратила войниците си да ги “умиротворят”. През следващия век ирландците били избивани масово - например през 1649 г. при обсадата на Дроида били убити две хиляди души. На свой ред, ирландските католици избивали хиляди протестанти - главно английски семейства, пратени да колонизират Северна Ирландия. Именно избиването на протестанти (броят им варира от триста хиляди до скромните четири хиляди) през 1641 г. предизвикал Кромуел да “укроти” ирландците през 1649 г. Днес, повече от три века по-късно, избиването на протестанти от католици и на католици от протестанти продължава.

Индианците
Съединените щати също имат лоша слава за религиозна и политическа нетърпимост. Няколко религиозни и етнически групи са били подложени на масови гонения - най-типичният пример са индианците. Около деветдесет процента от тях са избити от белите по време на колонизацията и разширяването на границите на запад. Освен това хиляди европейски евреи, които избягали от погромите в Русия и Полша, скоро разбрали, че са сбъркали, смятайки, че в Америка няма антисемитизъм. През 1913-та, годината на процеса срещу Бейлис, в Съединените щати също бил проведен аналогичен процес - и сравнението не е в полза на Страната на свободата. Лио Франк бил осъден на смърт, не защото бил виновен в изнасилване и убийство, а защото бил евреин.
Лио Франк бил управител на фабрика за моливи в Атланта, щата Джорджия. На 26 април, събота, той бил сам в офиса си, когато красивата четиринайсетгодишна Мери Фейгън отишла да си вземе заплатата. След като си тръгнала, тя изчезнала - докато двайсет и три часа по-късно открили тялото й в мазето. Гърлото й било стегнато с канап - толкова здраво, че нишката се впивала в плътта. Роклята й била вдигната над кръста и очевидно била изнасилена. Две писма, пълни правописни грешки, до трупа, описвали убиеца: “висог, стройн чер негър”.
В американския Юг се провел процес, аналогичен на киевския. Смятало се, че равините насърчават евреите да “оскверняват” колкото може повече християнски момичета. Тази извратена представа направила Франк очевиден заподозрян и той бил арестуван. Всички улики обаче сочели надругаде - към чернокожия разсилен Джим Конли. Той бил в сградата онази събота и си отспивал след пиянство. Когато полицията го попитала дали е написал писмата, Конли се заклел, че не може да пише, и Франк незабавно възразил, след което Конли признал, че ги е написал, но по указание на Франк.

Линчът
Процесът продължил трийсет ни и тълпата станала толкова агресивна, че поради опасност от линчуване Франк не бил допуснат в съда, за да чуе присъдата: че ще умре на 22 юни 1915 г. Губернаторът с възхитителен кураж я заменил с доживотен затвор. Ала това не спасило Франк. Два месеца по-късно тълпа от заможни наглед граждани отишли в затвора в Джорджия и със сила проникнали вътре. Впечатлени от властния им вид, стражите не оказали сериозна съпротива. Франк бил изведен от килията си, закаран на двеста километра от там в предградията на Атланта и линчуван. Убийците му се снимали под люлеещото се тяло, мрачни, но доволни от себе си.
Процесът срещу Лио Франк останал почти незабелязан от световната преса, но шестнайсет години по-късно друга проява на расова нетърпимост в Америка била отразена във вестниците по целия свят. Обвиняемите били деветима чернокожи младежи на възраст от тринайсет до двайсет и една години. Те станали известни като “момчетата от Скотсбъро”. Отбелязвал се и фактът, че един от тях бил почти сляп, друг страдал от венерическа болест, а четирима били малоумни. Техният случай породил сериозни съмнения в американското правосъдие.

Момчетата от Скотсбъро
На 25 март 1931 г. младежите се качили на товарен влак от Чатанюга за Мемфис. Скарали се с група бели пътници без билет, в която имало две проститутки, Ръби Бейтс и Виктория Прайс. Сбили се и когато влакът намалил, белите младежи - заедно с неколцина други чернокожи пътници, които се били намесили - скочили, остаяйки деветте “момчета от Скотсбъро” с белите момичета. Белите младежи се обадили в полицията и заявили, че негрите са ги пребили.
На следващата гара в Пейнт Рок във влака се качили полицаи и отвели деветте чернокожи момчета в Скотсбъро, щата Алабама. Фактът, че са замесени бели момичета, накарал полицията да изтълкува случая далеч по-сериозно. Бейтс и Прайс били подложени на медицински преглед и се обявило, че са били изнасилени.

Виещата тълпа
Докато тълпите навън виели за отмъщение, младежите били изправени пред съда и били осъдени на смърт, освен двете най-малки момчета. Гласността обаче довела до национален скандал - особено, когато Ръби Бейтс по-късно признала, че изобщо не е имало изнасилване. Започнал втори процес и сега световното либерално мнение било на страната на обвиняемите. За да демонстрират презрението си към такива “филантропи”, южняшките съдебни заседатели отново обявили момчетата за виновни. Съдията Джеймс Хортън проявил забележителна храброст, като отхвърлил това решение и заявил, че не вижда доказателства за виновността им. Третият процес също не довел до окончателна присъда.
Накрая южняците сключили “сделка”. Ако северняците се съгласели да сложат край на кампанията, само петима от деветимата щели да бъдат обявени за виновни и щели да ги освободят след година. Либералите приели. Впоследствие южняците не изпълнили думата си и последното момче от Скотсбъро било освободено едва през 1950 г.

<Опасни адвокати>
Забавен парадокс е, че много от качествата, необходими на добрия адвокат, са необходими и на добрия престъпник: предприемчивост, хладнокръвие и готовност за поемане на риск. И трите черти се съдържат в прочутата история за Ърл Роджърс и трика с пистолета. Ърл Роджърс е един от най-великите - и навярно най-хитри - криминални адвокати в Америка. Той бил суетен човек, не обичал да губи и пиел много. Но бил и истински Пери Мейсън.
В един горещ августовски ден в самото начало на ХХ в. трима мъже играели покер в казино на остров Каталина, щата Калифорния. Единият бил професионален комарджия на име Йегър. Другите двама били младите съдружници Ал Бойд и Хари Джонсън. Те възнамерявали да купят заедно магазин за пури - главно с капитал на Бойд, - ала както вървяла играта, скоро нямало да им остане нищо. Джонсън искал да ограничат загубите си и да прекратят, но Бойд бил хазартен тип и продължавал, убеден, че може да си върне всичко изгубено. Но накрая не му останало нищо друго, освен златният му часовник.
Изведнъж прозвучали два изстрела. Шапката на Йегър отскочила от главата му и се търколила по пода. Той се проснал върху масата. Пред него лежало асото, което току-що бил раздал от колодата. От раната на челото му се стичала кръв. Хари Джонсън се втурнал към вратата с пистолет в ръка. “Той го застреля. Боже мой, той го застреля!” - извикал Джонсън и подал на бармана пистолета, от чието дуло все още се вдигал дим. Седнал на масата, съдружникът му изглеждал пиян и объркан.

Двата изстрела
По-късно Ал Бойд бил даден на съд по обвинение в убийството на Йегър. Главният свидетел срещу него бил съдружникът му Хари Джонсън. Джонсън бил млад, русокос и изглеждал честен и благонадежден. Съдебните заседатели го харесали. Но Ърл Роджърс бил убеден, че Хари Джонсън е застрелял комарджията.
Разпитан от адвоката Макомас, Джонсън разказал за играта. Ал Бойд изгубил всичко, освен часовника си. Той помолил комарджията да му даде сто долара за часовника, за да може да продължи да играе. Йегър отговорил, че часовникът не струва нищо, и му се присмял. Разярен, Бойд извадил пистолета си и застрелял Йегър. После пуснал оръжието на пода. Джонсън го вдигнал и се втурнал към вратата...

Измамата
Джонсън обаче признал, че е имал уговорка с Йегър. Той щял да получи процент от загубите на приятеля си, задето го бил въвлякъл в играта. Това признание обезпокоило Ърл Роджърс, защото означавало, че Джонсън не е имал мотив да застреля комарджията. Така или иначе щял да получи своя дял. Адвокатът го попитал защо не е споменал за тази “уговорка” на предварителното изслушване. Джонсън се изчервил и отговорил, че го било срам.
Роджърс посочил на съдебните заседатели, че този простодушен наглед младеж е мамил най-близкия си приятел, но виждал, че това не ги възмущава особено много: Калифорния била сурова земя и бизнесът си бил бизнес.
Било ясно, че тактиката на защитата не смущава Джонсън. Той спокойно отговарял на всички въпроси. Очевидно без много надежда, Роджърс бавно и предпазливо го превел през събитията от последните няколко минути. Окървавената маса била донесена в съда, както и трите стола, на които седели, и шапката на комарджията с двете дупки от куршуми. Роджърс накарал Джонсън да седне на своя стол - вляво от Бойд - и отново да разкаже как Бойд протегнал часовника си на Йегър и го помолил за сто долара.

Уплашеният вик
- И какво се случи после? - попитал адвокатът.
- Бойд светкавично извади пистолета си и го застреля - разнесъл се отговорът. Роджърс го атакувал:
- Как може “светкавично” да извади пистолета си, след като вече държал часовника в дясната си ръка? Покажете ми как го е направил. - Джонсън станал нервен и неуверен. Той повторил версията си, че комарджията паднал мъртъв и Бойд пуснал оръжието под неговия стол. - Но ако е хвърлил пистолета под вашия стол, Бойд е трябвало да се обърне към вас с оръжието в дясната си ръка. За момент пистолетът трябва да е сочил <към> вас. Какво направихте вие?
- Нищо - отвърнал Джонсън. - Просто си седях.
Когато Роджърс чул този отговор, ръката му се стрелнала в джоба му, той извадил пистолет и го насочил към корема на свидетеля. С уплашен вик Джонсън отскочил назад и столът се прекатурил. В съдебната зала настъпил хаос и неколцина полицаи се опитали да задържат Роджърс, тъй като останали с впечатлението, че наистина възнамерява да застреля свидетеля. Този смут като че ли смутил адвоката. Когато всички се успокоили, той обяснил, че само се опитвал да покаже на съдебните заседатели, че версията на Джонсън е невероятна. Никой не можел да седи неподвижно под прицела на пистолета, дори за стотна от секундата.

“Двумисъл”
Съдебните заседатели го разбрали и Джонсън силно се смутил. Роджърс продължил кръстосания разпит.
- Какво направихте след това? Подали сте пистолета на бармана. И после?
- Отидох до тоалетната - отговорил Джонсън.
Въпрос:
- За да измиете барута от ръцете си ли?
- Какво? Какво? - объркано запелтечил свидетелят. И с това си признал убийството. Поне така видели нещата съдебните заседатели. Бойд бил обявен за невинен. Джонсън изчезнал и спестил на прокуратурата труда да му предяви обвинение за убийството.
За пръв път “трикът с пистолета” се използвал в съдебна зала. По-късно Родърс приложил множество негови вариации. Знаел, че има опасност - че може не само да изгуби делото, но и да бъде наказан за обида на съда. Но такива “дреболии” никога не му правели впечатление. Той притежавал инстинкт на комарджия и обожавал да поема рискове.
Роджърс имал още едно качество, характерно и за професионалния престъпник: “изкуството на двумисъл”, както го нарича Джордж Оруел в “1984”. То се проявява в защитата на недодялания убиец Мутри, който убил човек по време на пиянски побой. В трогателната си реч Роджърс казал на съдебните заседатели: “Не можете да осъдите човек като Мутри въз основа на думите на сводник, проститутка и полицай”. Мутри бил оправдан. Когато се приближил към адвоката с протегната ръка, Роджърс изсумтял: “Махай се, гаден сводник такъв. Убеден съм, че си виновен”. Той твърдял, че неговата работа е да осигури оправдателна присъда на клиента си, независимо дали вярва в неговата невинност. Тази способност да живееш според две противоположни морални системи се наблюдава и при повечето професионални престъпници: необходимостта да се убеди, че макар да нарушава законите на обществото, не нарушава собствения си морален кодекс. При тези обстоятелства няма нищо чудно в това, че повечето адвокати, извършили престъпление, обикновено успяват да се убедят в своята невинност.

Топлият климат
Това се илюстрира от случая с Джон Барбът, чийто процес през 1753 г. е описан в съчинение, отпечатано скоро след екзекуцията му. Джон Барбът бил млад адвокат, син на богаташ, който се развихрил след като бил приет в адвокатурата и оставил баща си да изплаща купищата му дългове. През 1749 г. баща му пратил оклюмалия младеж на остров Сейнт Кристофър (днес Сейнт Китс) в Западна Индия. Барбът бил приятен, макар и буен човек. Скоро се сприятелил със своя връстник д-р Джеймс Уеб, който му помогнал да си създаде връзки в град Басетер. Работата била бавна и трудна, но животът на островите, топлият климат, чернокожите роби и евтиният ром харесали на Барбът. След три години той се наложил като адвокат с добра практика и малко състояние от около осемстотин лири.

Истинската стойност
През есента на 1752 г. някои кредитори на д-р Уеб наложили запор на имуществото му. Той имал имение на име “Бриджутърс” на остров Невис, което било дадено на търг. Уеб бил в отчаяние - боял се, че кредиторите ще продадат имението на съвсем малка част от истинската му стойност. С помощта на Джон Барбът той се опитал да отложи търга, но не успял. Търгът се провел през ноември. Уеб се надявал да получи поне четири хиляди и петстотин лири, но малцина имали толкова много пари. Двамата с Барбът мрачно приели първоначалната цена две хиляди лири. Тогава на Барбът му хрумнала идея. Той можел да събере осемстотин лири - при продажбите на земя било обичайно да се внася една трета депозит, а останалото - до три месеца. Неговите осемстотин лири означавали, че може да наддава до две хиляди и четиристотин лири. После оставало само да убеди баща си в Англия да му даде остатъка от сумата.

Гневните думи
На другата сутрин двамата с Уеб присъствали на търга. Кредиторите били представлявани от адвоката Матю Милс, стар обитател на острова, когото всички харесвали. Барбът и неговият клиент още отначало се сблъскали с проблем. Условията на търга били прочетени наглас: една трета от парите в депозит, остатъкът - до месец. Ако цялата сума не бъдела изплатена, вносителят губел депозита. Това било лошо - писмата пътували до Англия най-малко за месец. Барбът се изправил и възмутено възразил - условията били неприемливи и незаконни. Били разменени гневни думи и Матю Милс заявил, че се опитва да губи време, и го обвинил в “момчешки игри”. Барбът изревал, че очаква да го приемат “като джентълмен” и Милс отговорил, че се отнасял към него точно така.
Търгът започнал. Цената се вдигнала съвсем малко над две хиляди лири. Тогава, за всеобщо удивление, се намесил Джон Барбът и предложил две хиляди и двеста. Всички в залата знаели, че той няма толкова пари. Последвали още разпалени реплики, но накрая се разбрали Барбът да получи имението, ако внесе депозита и подпише договора.
Барбът бил толкова разстроен, че ръката му треперела, когато се опитал да напише гаранция, че ще плати остатъка до един месец, и помолил съдия-изпълнителя Котъл да я напише вместо него. Когато Котъл му подал документа, Барбът не могъл да повярва на късмета си. Неволно или нарочно, Котъл бил написал, че сумата трябва да се изплати до <три> месеца. Тъкмо се канел да подпише обаче, когато Матю Милс надзърнал над рамото му и възмутено отбелязал, че му се дава прекалено голям срок за плащане. Пак били разменени разгорещени реплики и Милс го нарекъл “нахалник”. Барбът изгубил спора и договорът бил променен.
Навън разяреният Барбът се приближил до Милс и го попитал защо се е държал толкова грубо. Макар обикновено да бил миролюбив човек, Милс още бил ядосан. Той отговорил, че ако иска “удовлетворение”, Барбът знае къде да го намери. Дуелите били забранени, но законът не се спазвал строго. Ако двама души възнамерявали да се бият, дуелът се пазел в тайна и ако намерели единия мъртъв, другият имал шанс да остане ненаказан.

Дуелът
Барбът се замислил над положението си. По всичко изглеждало, че ще изгуби парите, които успял да спести. Решил да приеме предложението на другия адвокат за “удовлетворение”. Той пратил писмо на Милс, в което му предлагал “дуел с пистолети”. След кратко обсъждане се уговорили да се срещнат една неделна утрин на брега на Залива на фрегатата. За да си осигури алиби, същия уикенд Барбът останал при д-р Уеб на остров Невис. Това означавало, че трябва да вземе кану с чернокожи гребци, за да отиде на Сейнт Китс. Напуснал къщата на доктора малко след полунощ на 26 ноември 1752 г. Разразила се дъждовна буря и той се намокрил до кости, но стигнал до брега, намерил кану и гребците го превели през Залива на фрегатата. Милс пристигнал и двамата официално се поздравили.
Случилото се след това ни е известно от разказа на Джон Барбът. Той твърдял, че застанали от двете страни на пътя, вдигнали пистолети и по даден знак стреляли. Поне Барбът стрелял. Милс простенал “Убихте ме”, свлякъл се на земята и умрял след няколко минути. По това време Барбът вече бил отплавал и чернокожият роб на Милс трябвало да изтича до най-близката къща, за да доведе някого при господаря си. Кануто било видяно от минаваща лодка, чиито пътници познали Барбът, забелязали го и при слизането му на остров Невис. По-късно същия ден той бил арестуван.
И тогава Барбът кой знае защо заявил, че не знае нищо за смъртта на Матю Милс. Той бил наясно, че негрите не могат да свидетелстват в съда. Следователно всички улики срещу него щели да са косвени. Седмица преди дуела бил чут да казва, че скоро или той, или някой друг ще умре. В деня преди дуела се упражнявал в стрелба с пистолет в градината на д-р Уеб. Различни хора го били видели - от разстояние - след смъртта на Милс. Но всичко това не <доказвало>, че е убиецът... поне така смятал Барбът.

Юридическите шмекерии
Тази защита била напълно нелепа. Повечето присъстващи в съдебната зала били трезвомислещи колонисти, постигнали положение в обществото с пуританската етика на труда и здравия разум. Те <знаели>, че Барбът е виновен и ако пледирал, че Милс е бил убит в честен двубой, навярно щяло да има поне петдесет процента вероятност да го оправдаят. Но не можели да допуснат тия юридически шмекерии и приказките за “косвени улики”.
Защитата на Барбът го изложила и на друга опасност. Прокурорът призовал лекар, който заявил, че раната от куршума - в дясната половина на жертвата - доказвала, че когато я е получил, Милс не е бил в “отбранителна поза”. Прокурорът също посочил, че пистолетите на Милс не били готови за стрелба. С други думи, Барбът го застрелял, без изобщо да го изчака да се прицели. Това било хладнокръвно убийство. Барбът трябвало да възрази. Поне можел да отбележи, че раната в дясната страна означавала точно “отбранителна поза” - ако Милс държал пистолета си протегнат напред, обърнат с дясната си страна към противника си.

Трогателната реч
Вместо това Барбът призовал различни свидетели в опит да докаже, че не е бил човекът, когото са видели да напуска Залива на фрегатата. Съдебните заседатели не приели защитата му, обявили го за виновен и съдията го осъдил на смърт. След като вече било късно, адвокатът решил да признае истината. Той произнесъл дълга реч, в която разказал за скарването и дуела. Но това не променило нищо. Барбът бил екзекутиран в Басетер на 20 януари 1752 г. след като се покаял на ешафода. Той признал, че буйният му нрав го е станал причина за “жалкото му положение”. Но грешал. Всъщност го погубила адвокатската му “двумисъл”.
В Англия са известни само две убийства, в които са замесени представители на адвокатското съсловие. Едното било извършено от майор Хърбърт Армстронг, а другото, една година по-рано, през 1920 г. - от Харолд Грийнуд, който в крайна сметка бил оправдан. Грийнуд бил от Йоркшир и през 1898 г. се преселил в Кидуели, графство Кармартеншир в Уелс. Той бил откровен, жизнерадостен човек, но местните жители не го харесвали много. Носели се слухове, че за женен мъж проявява прекалено голям интерес към другия пол. За сметка на това обичали жена му Мейбъл.

Приятно розова
Четирийсетина годишната г-жа Грийнуд започнала да получава припадъци. Лекарят й поставил диагноза болно сърце, услужнено от обичайните емоционални промени на тази възраст. Мейбъл Грийнуд обаче продължила да посещава различни местни прояви, женски партита и така нататък. През втората седмица на юни 1919 г. мнозина забелязали, че е бледа и изглежда болна. В събота вечер, 14 юни, нейна приятелка я намерила “приятно розова” - необикновен цвят за иначе бледото лице на г-жа Грийнуд.

Жлъчната криза
На другия следобед г-жа Грийнуд получила диария. Докторът й пратил бисмут. Вечерта обаче положението й се влошило. Повиканата болногледачка посъветвала Грийнуд да доведе лекаря, но той отговорил, че не иска да го буди. Накрая болногледачката отишла лично. Г-жа Грийнуд умряла в мъки от жлъчна криза в малките часове. Д-р Грифитс удостоверил, че смъртта се дължи на сърдечно заболяване. Погребали я в местната черква.
В града веднага плъзнали слухове - болногледачката и викарият смятали, че обстоятелствата на смъртта на г-жа Грийнуд са съмнителни. И когато четири месеца по-късно Грийнуд се оженил за трийсет и една годишната Глейдис Джоунс, дъщеря на собственика на “Ланъли Мъркюри”, полицията най-после решила да се задейства. Когато му съобщили, че ще ексхумират тялото на жена му, Грийнуд спокойно отговорил: “Правете каквото трябва”. Но когато му казали, че г-жа Грийнуд е отровена с арсеник, той само възкликнал: “Божичко!”

Противоречивите свидетелски показания
През януари 1920 г. го изправили пред съда. Защитавал го Маршал Хол. Прокурорът твърдял, че е сложил арсениев хербицид във виното, което жена му изпила в неделя на обяд. Свидетелските показания още отначало били противоречиви. Икономката казала, че никой друг не бил докосвал виното, но Айрийн, дъщерята на Грийнуд, заявила, че е пила от него на обяд и вечеря. Според камериерката Грийнуд останал в продължение на половин час сам в килера. Айрийн Грийнуд свидетелствала, че по онова време баща й миел колата навън.
Защитата предположила, че ако г-жа Грийнуд наистина е била отровена с арсеник, д-р Грифитс по погрешка го е сложил в лекарството й вместо бисмут. Друг лекар свидетелствал, че откритото в тялото арсеник не е достатъчно, за да причини смърт. Според него дадените й от Грифитс таблетки съдържали прекалено много морфин, който я убил. Грифитс, който по-рано се бил съгласил, че таблетките са съдържали морфин, сега заявил, че са съдържали опиум.
В целия този смут станало ясно, че Грийнуд не може да бъде обявен за виновен. Съдебните заседатели решили, че макар Мейбъл Грийнуд да била поела доза арсеник точно преди да умре, това в никакъв случай не е <причината> за смъртта.

Незаслужената гласност
В деня след оправдаването си Грийнуд дал обяд за репортерите, които отразявали процеса, и се пошегувал за отсъствието на вино от масата. Общественото мнение обаче продължавало да го обвинява, че е давал малки дози отрова на жена си. Клиентелата му намаляла и той починал осем години по-късно в едно херъфърдширско село, където живеел под името Пилкингтън. Независимо дали е убил жена си, няма съмнение, че клюките в Кидуели са убили Харолд Грийнуд.

<Оправдателни присъди>
Всеки криминален писател си е задавал въпроса защо някои случаи привличат общественото внимание. Защо викторианците толкова се вълнували от убийството на Мария Мартън в Червения плевник? И какво толкова интересно намирали в абсолютно обикновеното убийство на господин Уйлям Уеър от Търтел и Хънт? Защо все още намираме престъпленията на Джек Изкормвача за по-интересни от много по-съвременните случаи на масови убийства - например случая с трийсетте момчета, садистично убити от Дийн Корл край Хюстън, щата Тексас?
Естествено, отговорът е, че макар повечето хора да не са способни да извършат убийство, те изпитват някакво нездраво удоволствие от “отъждествяването” с убиеца и се радват, че не са на негово място. Най-странното е, че читателят не се отъждествява с жертвата - застреляната Мария Мартън или Уйлям Уеър, чийто мозък бил пръснат и гърлото му било прерязано, - а с убиеца. И когато чете за екзекуцията на Уйлям Кордър или Джеймс Търтел, той изпитва същото удоволствие като след събуждане от кошмар, озовавайки се в собственото си легло.
Това обяснява иначе озадачаващия факт, че обществото като че ли извлича също толкова голямо удоволствие от четенето за известни случаи на оправдаване, колкото и за случаите, завършили с бесилка. Случаят със Зеления велосипед, Пийзънхолската мистерия, убийството в Горс Хол фигурират в антологии на известни престъпления също толкова често, колкото Крипън и Ландрю. Явно читателят обича усещането да се движи в сянката на бесилката и после да може да избяга.
Никой никога не се е приближавал толкова до въжето на палача, колкото Уйлям Гарднър, който през 1902 г. бил съден за убийство на слугинята Роуз Харсънт. Причината не била очевидната му виновност, а една сексуална подробност, която скандализирала почтените британски съдебни заседатели.
1 юни 1902 г., ясно слънчево утро след бурна нощ. Каруцарят Уйлям Харсънт вървял през спокойното съфъкско село Пийзънхол, за да занесе изпрано бельо на дъщеря си Роуз. Минал през мократа градина на Провидънс Хауз, където работело момичето, и отворил задната врата. Разкрилата се пред очите му гледка го накарала да изпусне прането. Полуголата Роуз Харсънт лежала в подножието на стълбището. Гърлото й било прерязано от ухо до ухо, по голите й рамене имало дълбоки рани. Слугинята носела нощница, която била отчасти раздрана, отчасти изгорена. На пода до трупа се търкаляло счупено шишенце от лекарство.
Пристигнал местният полицай, последван от лекаря. Полицаят установил, че счупеното шишенце е съдържало парафин - който очевидно бил използван в опита момичето да бъде изгорено. Леглото й не било разхвърляно, но в стаята имало три писма, едното от които й определяло среща в полунощ.

Тя била бременна
Подписът ясно показвал, че авторът е Уйлям Гарднър, млад дърводелец, който живеел наблизо. Той имал жена и шест деца и бил известен като благочестив методист. Медицинският преглед показал, че Роуз Харсънт е мъртва най-малко от четири часа и че е бременна.
Никой не се съмнявал, че бащата на нероденото дете е Уйлям Гарднър, тъй като предишната година двамата с Роуз скандализирали Пийзънхол. Двама младежи ги видели да се запътват към пустеещата къща, наричана “Докторския параклис”, която се издигала в полето. Младежите се скрили зад един жив плет, докато двамата влезли вътре, после крадешком се приближили. Не можели да видят какво става, но ясно чували звуците. Зашумолили дрехи, после момичето започнало да стене.
Последвалата тишина изглежда предполагала състояние на взаимна задоволеност. Гарднър бил чут да я пита какво си мисли. “За онова, което четеше миналата неделя” - отвърнала тя. Той я попитал какво е чел и Роуз отвърнала: “За онова, което правим сега”. И цитирала стиховете от Битие 38, в които Онан “изливаше семето [си] на земята”.
Тази история била разказана в Пийзънхол и селяните, които познавали Библията, повярвали, че Гарднър и Роуз Харсънт или са се “милвали”, или младежите са подслушали акт на прекъснато сношение. Гарднър бил учител в неделното училище и Роуз Харсънт пеела в църковния хор.
Избухнал толкова сериозен скандал, че се наложило преподобният Джон Грей да проведе следствие. Гарднър отрекъл и заявил, че ходил в “параклиса” с момичето, за да му помогне да отвори залостена врата. Свещеникът му казал “Нека това ти е обеца на ухото” и сигурно му наложил съответното наказание. Макар да обещал, че повече няма да има нищо общо с момичето, обаче, хората, които внимателно ги наблюдавали, били наясно, че те продължават да са близки.
В деня след откриването на трупа на Роуз Харсънт един старши полицай повикал Гарднър и го попитал дали почеркът в едното писмо е негов. Дърводелецът отрекъл. Полицаят попитал дали пликът, в който било писмото, не е като пликовете, използвани от строителната фирма на Гарндър и той отново отрекъл. Ала на другия ден го арестували и го обвинили в убийството на Роуз.

Рязането на зайци
Естествено, положението му изглеждало отчайващо. Установили, че по сгъваемия му нож има кръв, макар той да твърдял, че кръвта била от рязане на зайци: през 1902 г. не било възможно да се определи дали кръвта е от човек, или от животно. Наистина, Паул Уленхут бил открил принципа още през 1900 г., но той не бил използван извън Германия.
Неколцина свидетели заявили, че на сутринта след убийството видели в задния двор на Гарднър да гори буен огън и прокурорът използвал този факт, за да обясни защо в дома му не били открити кървави дрехи. Съпругата на Гарднър свидетелствала, че наистина палили огън, но че винаги правели така в неделя. Тя обаче не обяснила защо им е бил нужен огън в горещо юнско утро.
Гарднър имал алиби, подкрепено от жена му. Той твърдял, че цяла вечер си бил вкъщи и спал до жена си цяла нощ. Имал късмет. По онова време решението на съдебните заседатели в процес за убийство трябвало да е единодушно и един от заседателите упорито отказвал да се убеди във вината му. Съдията бил принуден да издаде нареждане за нов процес и съдебните заседатели отново не стигнали до единодушие.
Трябвало да съдят Гарднър за трети път, но властите решили, че е преживял достатъчно, и снели предявеното му обвинение. Това се равнявало на шотландската присъда “оправдаване поради недоказана вина”. Гарднър и жена му се преселили в едно лондонско предградие, където отворили магазин. Не е известно дали са преуспели.
Виновен ли е бил Гарднър? Може би никога няма да узнаем. Той определено не бил единственият, от когото може да е забременяла Роуз. В стаята й намерили извънредно непристойни стихове и се оказало, че ги е писал младият й съсед, който бил влюбен в нея. Тя не била вода ненапита, а прямо селско момиче, което не възразявало да чете неприлични стихове. Спокойно можело да е имала и други любовници, освен Гарднър - извод, възприет от Браян Купър в “Битие, 38”, неговия роман за убийството, в който се твърди, че съдебният заседател, който гласувал против виновността на обвиняемия и който му спасил кожата в първия процес, е знаел кой е истинският убиец.
Ясно е само едно: Гарднър бил много близо до бесилото, не защото уликите срещу него били особено убедителни, а защото съдебните заседатели не можели да забравят, че този учител в неделното училище е кръшнал в запустяла къща с една от хористките си.

Епохата на сексуалните престъпления
В случая със Зеления велосипед един мъж избегнал бесилката, защото не успели да открият мотив за убийството на красиво двайсет и една годишно момиче. Днешните съдебни заседатели лесно биха могли да си представят такъв мотив, но през 1919 г. епохата на сексуалните престъпления още не била настъпила и обвиняемият се възползвал от съмненията.
На 5 юли 1919 г., събота, един фермер водел добитъка си по тих селски път в Лестършиър и видял труп на момиче. Наблизо се търкалял велосипедът й и главата й лежала в локва кръв. Лекарят, когото повикали, решил, че е претърпяла някаква злополука, но местният полицай не се задоволил с това заключение. На другата сутрин той се върнал на мястото, внимателно претърсил района и намерил куршум, забит в пътя от конско копито. Лекарят отново прегледал момичето и установил нещо, което не бил забелязал предишния ден - че има дупка от куршум под лявото око.
Идентифицирали я като двайсет и една годишната Бела Райт, фабрична работничка, която живеела при родителите си в недалечното село Стоутън. Баща й бил ратай. Предишния ден излязла с колелото си да пусне писмо и отишла на гости на чичо си в съседното село Голби. Влязла в селото, придружена от мъж на зелен велосипед. На въпросите на чичо й за мъжа, тя отвърнала, че не го познава - бил я заговорил по пътя. Останала при чичо си около час и през това време непознатият обикалял селото, после момичето излязло и двамата заедно потеглили с колелата си. Един час по-късно открили трупа й.
Нямало никакви сведения за самоличността на мъжа, патологът издал заключение за “убийство от непознат извършител” и с това случаят приключил до следващия февруари. Собственик на шлеп спокойно водел коня си покрай канала, когато въжето се закачило за нещо. Мъжът го опънал и изтеглил зелена велосипедна рамка на повърхността. Тя моментално потънала отново, но той си спомнил случая с Бела Райт и съобщил в полицията. Пуснали драги в канала и извадили рамката. Производственият номер на велосипеда отвел полицията до магазина в Дерби, където бил продаден. Там пазели името на купувача - Роналд Лайт.

Уликите изглеждали убедителни
Лайт се оказал бивш офицер, по онова време заместник-директор на училище в Челтнъм. От армията го уволнили, след като получил психическо разстройство. Той признал, че е собственик на велосипеда и също, че е бил с Бела Райт малко преди смъртта й. Признал и че се е избавил от колелото, защото се е уплашил, че ще го открият, и продал дрехите, които носел тогава. Освен това бил хвърлил в канала кобур за револвер и патрони.
Лайт заявил, че деня, в който срещнал Бела Райт, гумата му се спукала. След като заедно напуснали Голби, гумата му съвсем спаднала и той решил да продължи пеш. Тогава се разделили на един кръстопът. По-късно чул, че са я открили застреляна. Лайт признал, че по някое време е имал револвер, но го бил изгубил през последните дни на войната във Франция. Отсъствието на мотив определено било в негова полза, както може би и фактът, че е бивш офицер. Процесът продължил едва три дни и когато председателят на съдебните заседатели го обявил за “невинен”, в залата се разнесли ръкопляскания.
Съвременните прокурори сигурно щяха да разсъждават по-реалистично и да предположат, че Лайт е настигнал Бела с надеждата за секс, че я е застрелял по време на борба, след което е изпаднал в паника и е избягал, зарязвайки трупа, без да го докосне. Тази хипотеза може би щеше да се потвърди от показанията на две ученички, които заявили, че докато яздели, ги задявал мъж на зелен велосипед, който ги следял от разстояние.
Но смъртта на Бела Райт наистина може да има друго обяснение. В една недалечна нива намерили мъртъв гарван, който лежал в локва кръв. Дали някой ратай, излязъл на лов за зайци, стрелял по гарвана, убил го - и убил Бела Райт, която се оказала по пътя на куршума? Оръжейният майстор, който дал показания, се съгласил, че куршумът наистина може да е изстрелян от пушка...
Случаите с Гарднър и Лайт продължават да заинтригуват криминалистите, защото самоличността на убиеца си остава с въпросителна. В също толкова озадачаващата мистерия в Горс Хол убиецът не само бил видян от неколцина души, но и бил заловен и затворен, но случаят въпреки това остава неразкрит.
Джордж Хенри Сторс бил богат собственик на мелница, който живеел в имение край Дюкинфелд, Йоркшир. На 10 септември 1909 г. той пиел чай с жена си и свой приятел, когато някой навън извикал “Горе ръцете или ще стрелям”. След това отекнал изстрел, разбил прозореца и вътре се подало оръжие. Щорите били спуснати, но Сторс ги вдигнал и видял дулото. Канел се да се втурне навън и да се нахвърли на “крадеца”, ала жена му го помолила да не отива и човекът очевидно избягал. Полицията разследвала случая и за няколко седмици поставила охрана в имението, след това я вдигнала. Шест седмици по-късно обаче, на 1 ноември, готвачката се втурнала в дневната с думите: “В кухнята има един човек”.

Разбитият прозорец на килера
Сторс изтичал навън и видял дребен, слаб мъж с руси мустаци, който стискал револвер в ръка. Двамата се сборичкали. Госпожа Сторс се канела да удари мъжа с една тояга, когато той извикал: “Няма да стрелям”. Разоръжили го и го заключили в килера. Сторс отишъл в кухнята, докато неговата племенница госпожица Линдли изтичала да повика помощ. Изведнъж се разнесъл звън на стъкло - мъжът бил разбил прозореца на килера и се измъквал през него. Той влязъл в кухнята и този път нападнал Сторс с нож.
Когато пристигнали госпожа Сторс и слугите, Сторс умирал от няколко прободни рани, а мъжът бил избягал. Някой се надвесил над ранения и го попитал дали познава убиеца. Сторс поклатил глава и изпъшкал: “Не”. Мистерията била пълна, но полицията имала някои улики. Ако един и същи човек бил разбил прозореца през септември и два пъти нападнал Сторс в нощта на убийството, той трябвало да мрази жертвата. След случая през септември Сторс заявил, че не знае някой да го мрази - определено не и негов работник.
Имало обаче един беден клон на рода на име Хауард. Две седмици след убийството братовчедът на жертвата Корнилиъс Хауард бил арестуван и обвинен в престъплението. Той имал криминално досие и госпожица Линдли и госпожа Сторс го разпознали като нападателя. В съда Хауард нямал мустаци, но един бръснар свидетелствал, че му ги е избръснал в деня след убийството: уликите срещу Хауард определено били убедителни. Един единствен въпрос озадачавал прокурора - нямало очевиден мотив и естествено, Сторс познавал братовчед си и би трябвало да го е разпознал.
Хауард твърдял, че е играл домино със съдържателя на “Ринг о’ белс” в Хъдърсфийлд. Съдържателят потвърдил алибито му, но той бил алкохолик, имал слаба памет и прокурорът предположил, че вечерта, в която Хауард играл домино, била <преди> убийството.
Хауард определено бил лош човек и многократно бил арестуван за кражби. Той не бил неграмотен - а госпожица Линдли описала убиеца като “типичен работник”. Възможно ли е да е бил от онези социалисти от работническата класа, последователи на Уйлям Морис и Бърнард Шоу, и в желанието си да нанесе пряк удар на “експлоататорската класа”, решил да убие богатия собственик на мелница?
Хауард бил оправдан, както и другият обвиняем, който по-късно бил съден за същото убийство, и мистерията с убиеца, който бил видян от няколко души, останала неразгадана.
Но може би най-забележителен от всички случаи на оправдателни присъди е този от Бриджпорт, щата Кънектикът, през 1924 г. Фактът, че по него е написана пиеса и е екранизиран, свидетелства за изключителната му драматичност.
През една люта февруарска вечер преподобният Хюбърт Дам, свещеник в бриджпортската черква “Сейнт Джоузеф”, бил застрелян пред цяла навалица на ъгъла на Мейн Стрийт. Убиецът най-спокойно си отишъл. Полицията била озадачена, тъй като дружелюбният възрастен свещеник нямал врагове и не се сещали за мотив. След две седмици обаче полицията в съседното градче Норуок арестувала двайсет и осем годишния алкохолик Харолд Израил. След продължителен разпит той се пречупил и си признал. Вечерта на 4 февруари бил без пукната пара, умирал от глад и изнемога, казал Израил. Месеци наред не можел да си намери работа. Както си вървял по улицата, в него закипяла неудържима ненавист, извадил револвера си и застрелял първия срещнат - стария свещеник, - след което избягал. Една сервитьорка от съседното кафене заявила, че видяла Израил да минава пред прозореца малко преди убийството, и даже й махнал с ръка.
Щатският прокурор, блестящ младеж на име Хоумър Къмингс, като че ли имал съвсем ясен случай. Ала далеч не бил доволен. Просто нямало никаква логика. Защо Израил умирал от глад, след като имал револвер, срещу който във всяка заложна къща можел да получи пет долара? Щом убил първия срещнат, защо свещеникът бил прострелян в тила, а не в лицето? Къмингс разпитал обвиняемия и подозренията му се потвърдили. След продължителен разпит алкохоликът не издържал и си признал, само и само да го оставят на мира. Той заявил, че по време на убийството бил на кино.
Така показанията на сервитьорката увисвали. Една вечер прокурорът отишъл в ресторанта заедно със своите заместници и я попитал къде е стояла, когато видяла Израил. Тя му показала. Къмингс погледнал през прозореца - и не видял нищо заради дима и ярката светлина на уличните лампи, която се отразявала в стъклото. Пратил неколцина от хората си да минат по тротоара и от няколко крачки разстояние лицата им били неузнаваеми. Къмингс също излязъл навън и казал на сервитьорката да му махне с ръка, когато мине покрай прозореца. Тя махнала два пъти на друг мъж и така и не успяла да го познае.

Странната поука
Когато сервитьорката признала, че е дала показания заради паричната награда, Къмингс разбрал, че те са напълно безполезни. В съда прокурорът разказал наученото и поискал обвиненията да бъдат свалени. Разплаканият Израил бил освободен. Шокът го отрезвил - той се оженил и станал преуспяващ търговец на дървен материал. По-късно младият прокурор станал министър на правосъдието в администрацията на Рузвелт, но убиецът на отец Дам до ден днешен си остава неразкрит.
Поуката от тези известни случаи на оправдателни присъди е странна. Най-голям шанс да избяга има не убиецът, който грижливо обмисля престъплението, алибито и укриването си, а онзи, който убива импулсивно. Странно заключение, еднакво неприятно за полицая, криминалиста и любителя на криминални истории.

<Осъдени, които “измамили” бесилката>
До последния момент, дори докато се качвал по стъпалата до бесилката, той продължавал да твърди, че е невинен. Някой друг бил убил работодателката му - възрастна стара мома - и осъждането му било кошмарна грешка. Ала вече било късно. След няколко минути смъртта щяла да преустанови възраженията на Джон Лий.
Затворническият свещеник, преподобният Джон Питкин, напевно произнесъл ритуалните молитви за вечната душа на Лий. Завързали ръцете на осъдения и на главата му нахлузили бяла качулка. Палачът поставил клупа на шията му, наместил го в центъра на капака - и дръпнал лоста. Не се случило нищо. Палачът неколкократно преместил лоста. Лий продължавал да чака смъртта.
Това бил първият етап от “тройното чудо”, което се случило на 23 февруари 1885 г. в английския град Ексътър - чудо, което щяло да осигури на Лий специално място сред редиците на хората, които били избегнали бесилката.
Деветнайсетгодишният Лий бил осъден за убийството на Елън Кейс, някога придворна дама на кралица Виктория, която го била наела за лакей. Тя била строга и богата жена, която настоявала прислугата й да присъства на ежедневни молитви. През нощта на 14-15 ноември 1884 г. слязла в кухненския килер, където рано на другата сутрин една слугиня я намерила мъртва. Главата й била смазана и гърлото й било прерязано с нож, който използвал Лий. Лий спял на първия етаж - в стаята до килера.
Слугинята казала, че я е събудил мирис на дим и открила трупа, залят с мазнина и заобиколен от горящи хартии. Всички улики, въз основа на които арестували Лий - и впоследствие го обявили за виновен - били косвени. Прокурорът предположил, че мотивът му бил гняв заради отвратителното поведение на госпожица Кейс. Заплатата му била четири шилинга седмично - ала тя я била намалила като наказание за някакво банално нарушение.
Смъртната му присъда предизвикала разгорещени спорове във Великобритания. Но това не му попречило в онази февруарска сутрин да се качи на новопостроения ешафод. Бери, палачът, смаяно дърпал лоста назад-напред. Двама тъмничари започнали да тропат с тежките си ботуши по квадратния капак, но той не поддавал. По-късно затворническият свещеник казал: “През всички онези ужасни мигове Джон Лий стоеше хладнокръвно и невъзмутимо, само се разтърсваше от силното тропане с крака по капака”.
След шестминутно трескаво напрежение директорът на затвора дал знак да преместят Лий. Дърводелец проверил болтовете и установил, че са наред. Той рендосал ръбовете на капака, за да се движи свободно. Поставили отгоре тежест, равна на тялото на Лий, и капакът се отворил веднага след дръпването на лоста.
Лий, чиито крака също били оковани, бил върнат на ешафода. Преподобният Питкин повторно изрекъл последните думи. Бери дръпнал лоста. Лий продължил да стои там. Палачът отчаяно продължил да мести лоста, ала капакът не поддавал. Лий отново бил преместен. Изтекли двайсет минути, докато дърводелците пак рендосвали капака. Друг майстор смазал пантите и болтовете и проверил лоста. Направили нови опити - капакът всеки път се разтварял с трясък.

Ужасът на свещеника
Лий бил качен на ешафода за трети път. Обзетият от ужас затворнически свещеник треперел, докато припряно четял молитвата. По-късно той заявил: “Дърпаха лоста назад-напред. Чу се силен шум, който прозвуча като падане на капака. Ала за мой ужас, когато погледнах към ешафода, видях бедния осъден да стои върху капака, както го бях видял вече два пъти. Отказах да стоя повече там”.
Лий бил върнат в килията си и след няколко часа бил помилван. На процеса той бил казал: “Бог няма да позволи да ме екзекутират”. След тройното си избавление той написал: “Божията ръка не позволи на закона да отнеме живота ми...” Лий останал двайсет и две години в затвора. След като го освободили, той се оженил и емигрирал в Америка, където починал през 1933 г.
Други хора избегнали бесилката по още по-забележителни начини. През 1951 г. госпожица Джеси Добсън, архивист в Кралския медицински колеж, пише в уважаваното медицинско списание “Лансет”, че “процедурата на обесване на осъдени е била и може би все още е несигурно средство за причиняване на мигновена смърт”. Тя описва дисекция на трийсет и шест трупа на обесени престъпници, при която патолозите установили, че в десет от тях сърцето още биело. В два случая сърдечният ритъм продължил пет, а в един случай - повече от седем часа.
Госпожица Добсън цитира примери на пълно възстановяване след “екзекуция”. През 1650 г. жена висяла обесена в продължение на половин час в оксфордския затвор. След като я свалили, сър Уйлям Пети, професор по анатомия в университета, и други лекари уредили да й направят дисекция. “Забелязвайки признаци на живот, те й дали лекарства и жената живяла още девет години, през които се омъжила и имала три деца”.
През 1728 г. в Единбург била обесена една жена и закарали тялото й на роднините й. “Друсането на каруцата по неравните пътища очевидно бил достатъчен стимул, за да я съживи и когато изминали осем километра, тя била “почти добре”. През 1753 г. още била жива”.
Мнозина смятали тези избавления, подобно на случая с Лий, за божествена намеса - доказателство, че въпросните хора са невинни в Божиите очи. И това довело криминалистите до същността на един от главните аргументи, който през поколенията е бил изтъкван от противниците на смъртното наказание. Ако по-късно се установи, че човек е несправедливо осъден на затвор, той може да бъде освободен и обезщетен с пари. Но няма как да го извадят от гроба. Колко невинни хора са платили тази ужасна цена заради недостатъците на съдебната система? Колко мъже и жени, заключени в килията на смъртниците, са били освободени?
През 1819 г. Томас Харис, собственик на страноприемницата “Райсинг Сън” на пътя от Йорк за Нюкасъл, бил екзекутиран за убийство. По-късно се установило, че убиецът е барманът в страноприемницата, който бил главен свидетел на прокурора. Посмъртната реабилитация на Харис с нищо не му помогнала.
Една от най-противоречивите истории в модерни времена е случаят с масовия убиец Джон Кристи, чудовището от лондонския квартал Рилингтън Плейс. През март 1950 г. младият Тимъти Еванс отишъл на бесилката за убийството на малката си дъщеричка. Съдът не разгледал второ обвинение в убийство - на жена му. Простодушният Еванс възразил, че жена му е била убита от “другия мъж”, който живеел в къщата.
Години по-късно в къщата открили шест трупа на жени и “другият мъж” - Кристи - признал, че ги е убил. През февруари 1955 г. това довело до поразителна реч на г-н Чътър Ейди в камарата на представителите, който като вътрешен министър бил отказал да помилва Еванс. Той заявил: “Аз бях вътрешният министър, който подписа документите на Еванс - “Законът трябва да бъде изпълнен”. Според мен случаят с Еванс показва, въпреки всичко сторено оттогава, че е възможна грешка - и във формата, в която беше издадена присъдата в конкретния случай, беше допусната грешка. Надявам се, че никой бъдещ вътрешен министър, докато е на този пост или по-късно, няма да бъде измъчван от мисълта, че макар да е направил всичко по силите си, макар никой да не може да го обвини в небрежност или некадърност, всъщност е пратил невинен човек на бесилото”.
Споровете за екзекуцията на Еванс продължават до ден днешен. Ами невинните, които останали живи след килията на смъртниците? Осемнайсетгодишният Уйлям Хабрън бил само един от многото. През 1876 г. го осъдили на смърт за убийството на лондонски полицай. Само заради младостта му обаче той бил помилван. Три години по-късно, докато Хабрън излежавал доживотната си присъда, злополучно известният престъпник Чарлз Пийс - осъден за друго убийство - си признал престъплението, в чието извършване бил обявен за виновен Хабрън. Младежът бил реабилитиран и получил осемстотин лири обезщетение.
Ако Хабрън бил само няколко месеца по-възрастен - както деветнайсетгодишния Дерек Уйлям Брейди, чиято екзекуция предизвикала масови протести през 1953 г., - щяла да бъде допусната поредната непоправима грешка. Обстоятелствата в случая с Бентли били необикновени. Двамата с шестнайсетгодишния Кристофър Крейг били обявени за виновни в убийството на полицай в Кройдън - въпреки че всъщност Крейг бил стрелял с оръжието на убийството. Законът постановявал, че не може да бъде обесен убиец под осемнайсетгодишна възраст, затова Крейг бил осъден на затвор и днес е свободен. Бентли бил осъден на смърт от върховния съдия лорд Годард - въпреки че изиграл само второстепенна роля.

Най-тежкото наказание
Хора като лорд Годард били твърди привърженици на смъртната присъда и две години преди да осъди Бентли той заявил в една кралска комисия, че се помилват прекалено много убийци. Освен това лорд Годард бил категорично против увеличаване на възрастта за бесене от осемнайсет на двайсет и една години, защото “това може да окуражи други младежи”. “Смятам, че като цяло най-тежкото престъпление изисква най-тежко наказание” - заключил той.
Ако лорд Годард бил човекът, който трябвало да вземе окончателното решение, хора като Оскар Слейтър законно щели да бъдат убити за престъпления, които не са извършили. През 1909 г. в Глазгоу Оскар Слейтър бил осъден на смърт за убийство на възрастна жена. Помилвали го. След като излежал деветнайсет години в затвора, се установило, че е напълно невинен - и получил шест хиляди лири обезщетение. По-отмъстителните представители на обществеността за пореден път били лишени от “тръпката” на обесването.
Екзекуциите винаги са привличали любители на ужаси и болезнено любопитни - особено по онова време, когато те били смятани за семейно развлечение. Последното публично гилотиниране във Франция станало на 17 юни 1939 г., когато голяма тълпа във Версай наблюдавала обезглавяването на убиеца Йожен Вайдман. Последното публично обесване във Великобритания станало на 26 май 1868 г. край Нюгейтския затвор в Лондон и в публиката имало стотици деца.
Обесеният бил ирландският политагитатор Майкъл Барет, който бил осъден за убийство, извършено докато се опитвал да вдигне във въздуха затвора “Кларкънуел”. Палачът Уйлям Калкрафт напълно се възползвал от привилегиите на работата си. Той продавал вещите на прочути престъпници на лондонския музей на Мадам Тюсо - а също парчета въже на любители на сувенири.
Хардлайнерите като лорд Годард твърдели, че смъртното наказание е нужно заради възспиращата му стойност и защото изразява отвращението на обществото от престъплението. “То несъмнено играе възспираща роля и опитът на полицията го доказва - заявил той. - Смятам, че сред престъпните класи съществува реален страх от смъртното наказание и тъкмо затова професионалните крадци предпочитат да не носят оръжие.” По въпроса за “неустоимия импулс” лорд Годард казал, че всяка крадла от магазин изтъквала такова оправдание. Той често се позовавал на случая със затворника, който се оправдал с клептомания и съдията му отговорил: “Тъкмо тази болест съм тук да излекувам”.

“Прекалено лекото” обесване
Хора като професор Терънс Морис обаче, един от водещите британски криминалисти, принудили страната да запази смъртното наказание само за държавна измяна. И за това престъпление човек можел да бъде обезглавен във Великобритания чак до 1973 г. - ако обесването се смятало за прекалено леко наказание за него. Професор Морис казва: “Привържениците на обесването и телесното наказание, както и онези, които настояват за по-строги наказания, не взимат предвид изключително много фактори. Те трябва да престанат да смятат, че престъпниците - и имам предвид особено младежите - рационално преценяват наказанията. В една или друга степен повечето хора, които извършват предумишлено насилие, са неуравновесени. Те също обикновено не притежават способност да предвиждат наказанието - или да си спомнят за него. В истинския престъпник има много от комарджията и той е склонен да възприема убеждението, че това няма да се случи с него - поне не този път”.
Класически пример за това можел да се наблюдава на 10 ноември 1960 г., когато двама младежи били обесени в Лондон. Двайсет и три годишният Норман Харис се качил на ешафода в Пентънвилския затвор, докато неговият приятел осемнайсетгодишният Франсиз Форсайт Контето бил екзекутиран на няколко километра от там в Уандсуъртския затвор. Към 08:00 - час преди смъртта - през портала на Уандсъурт се втурнал освободен затворник и казал, че из целия затвор се чували крясъците на Форсайт: “Не искам да умра. Не искам да умра!” Двамата били осъдени за убийство на трети мъж с ритници.
Двайсетгодишният Виктор Джон Тери от Чисуик, Лондон, чул новината за двойното обесване по автомобилното си радио. Той бил дребен престъпник, познат на Форсайт Контето. Почти точно час след смъртта на Форсайт Тери влязъл в една банка в Уортинг, графство Съсекс - и застлелял един банков пазач в главата. Когато му предявили обвинение в убийство, той се оправдал, че се смятал за превъплъщение на легендарния американски гангстер Легс Даймънд. Тери казал на психиатъра: “Когато човек умира, разумът му го напуска и се прехвърля в друго тяло. Моят разум е дошъл он Легс Даймънд”.
С други думи, не Виктор Джон Тери бил решил да вземе пистолета по време на банковия обир - а отдавна мъртвият Легс Даймънд. Даймънд заповядал на тялото на Тери - и показалецът на Тери просто реагирал на задгробните инструкции.

Отрепката
Няма да е необичайно Тери да се е интересувал от Легс Даймънд или гангстерът дори да му е станал фиксидея. Отрепките често се отъждествяват с видни личности от същата област на живота - също като третокласен актьор, който се вижда в мечтите си като Оливие или Брандо. В случая с Тери предполагаемата халюцинация сигурно се е усложнявала от факта, че той редовно се дрогирал. Това обаче не го спасило от същия ешафод, на който обесили Форсайт.
Лорд Годард, който ревностно настоявал за лицемерно страховитата церемония на черната качулка, иначе носена като знак на траур за осъдения, би приел версиите на Тери и Форсайт като убедително доказателство в полза на запазване на смъртното наказание. Той също се отнасял презрително към “сантименталното” предложение жените да не бъдат екзекутирани: “Не разбирам тази гледна точка, особено днес, когато равенството между двата пола се подчертава във всички отношения. Едни от най-шокиращите убийства са извършени от жени”.
На бесилката обаче са свършвали жени и за престъпления, далеч по-леки от убийство - престъпления, които в някои случай те почти със сигурност не са извършили. Мери Скуайърс, която едва не умряла заради корсет, който <не> откраднала, е само един от вледеняващите примери. Нейната история е важна, тъй като подчертава ужасяващата опасност от такова непоправимо наказание.
Осемнайсетгодишната Елизабет Канинг тайнствено изчезнала в лондонския квартал Хаундсдич на Нова година, 1753-та. Смятали я за изключително почтена и озадаченото й семейство организирало издирването й. Напразно. Ала една късна вечер точно четири седмици след изчезването си тя се завърнала у дома. Била мръсна, гладна и изтощена. Била облечена в стара пола, риза и халат за баня.
Разказът й бил сълзлив и объркан. Двама мъже я хванали на тъмна улица, съдрали повечето й дрехи и я принудили да върви много километри, докато стигнали в един вертеп. В кухнята имало три жени и те много се ядосали, когато отхвърлила поканата им да работи за тях. Едната имала нож и й прерязала връзките на корсета й - след което я заключили в един плевник. Така живяла цял месец на хляб и вода, които намерила там, докато накрая успяла да разхлаби една дъска на стената и избягала. И извървяла петнайсетината километра до дома си.
Кои били тези жени? Къде се намирала къщата? Елизабет не си спомняла. Премеждието изличило тези подробности от паметта й. Защо не потърсила помощ на път за вкъщи? Защото единствената й мисъл била колкото може по-бързо да се добере до дома си. От коя посока идвала? Истерично ридаейки, тя им казала - доколкото можела да си спомни. Един от съседите, които я разпитвали, младеж на име Робърт Скарат, се сетил за къща, която евентуално отговаряла на нейното описание - собственост на някоя си Сузана Уелс. Елизабет Канинг веднага се хванала за това име. Да, сигурна била. По време на пленничеството си била чувала за нея.
На другата сутрин по настояване на семейството и приятелите й тя разказала цялата странна история на областния управител. Била издадена заповед за арестуването на Сузана Уелс. После група служители на закона и семейни приятели придружили Елизабет Канинг до къщата, където намерили пет жени и трима мъже. Казали й да посочи онази, която й била откраднала корсета. Без да обръща внимание на г-жа Уелс, тя посочила стара циганка, която пушела лула. “Оная старица ей там до огъня. Тя беше”.
Циганката Мери Скуайърс отметнала качулката на плаща си и разкрила страшната уродливост на лицето си. Носът й бил гротескно голям и крив, поради хормонално нарушение долната й устна била подута като маркуч. Кожата й била покрита със скрофулозни тумори. Това лице сякаш идвало от кошмар, лице, каквото никой не можел да забрави. И все пак до този момент Елизабет Канинг не била споменавала, че в жената е имало нещо необичайно.
Мери Скуайърс се развикала и възразила, че никога не е виждала момичето, ала тя и всички други в къщата били отведени в затвора. Общественото мнение било безнадеждно настроено против тях. Те били цигани и хора с нисък морал. Освен това жена с такова зло лице очевидно била способна на всякакви престъпления.
Мери Скуайърс твърдяла, че на 1 януари била на повече от сто и петдесет километра от там - в Дорсет. Ала една от проститутките в къщата, някоя си Върчу Хол, се опитала да се спаси, като се отказала от първоначалните си показания и поискала да издаде съучастниците си. Сега тя свидетелствала, че твърденията на Елизабет Канинг са верни. Това решило съдбата на Мери Скуайърс. Осъдили я да бъде обесена в Тайбърн. За това, че подслонявала и защитавала крадла, Сузана Уелс трябвало да бъде жигосана по ръката.
Хората на шерифа подготвяли клеймата си. Тълпата виела от радост, когато металът обгорил плътта на Сузана Уелс. Ала кметът на Лондон, сър Крисп Гаскойн се намесил преди да обесят Мери Скуайърс. Цялата тази история го съмнявала и той помолил краля за отлагане - докато проведат допълнително следствие.

Циганката казва истината
В продължение на петнайсет месеца Мери Скуайърс останала в затвора, докато следователите търсели в Западна Англия свидетели, които могат да потвърдят алибито й. Тогава се изяснило, че циганката казва истината. Нещо повече, други свидетелства категорично доказали, че Елизабет Канинг е излъгала за изчезването си - и че не е била в дома на г-жа Уелс преди да отиде там заедно с роднините си.
Говорело се, че през онези четири седмици е напуснала дома си, за да роди тайно и че е измислила историята за отвличането. Ала това така и не се доказало и дори след като през пролетта на 1754 г. я обявили за виновна в лъжесвидетелство, тя отказала да разкрие истината за едномесечното си изчезване. Осъдили я на седем години каторга в “плантациите на Негово величество в Америка”. През ноември 1756 г. се омъжила за някой си Джон Трийт от Уедърсфийлд, Кънектикът - и там починала през 1773 г.
Става ни страшно, когато си помислим колко хора трябва да са били наказани - някои с “най-тежкото възспиращо наказание”, - защото светът ражда лъжци като Елизабет Канинг. От друга страна, безброй убийци са избегнали бесилката, защото съдилищата са решили, че техните престъпления са толкова ужасяващо странни, че трябва да бъдат смятани за невменяеми.
Към тази категория бил отнесен осемнайсетгодишният Ърнест Уокър, лакей в къща на модерния лондонски Лаундс Скуеър. Неговият мотив за убийство - който изглеждал напълно логичен за извратения му ум, - е един от най-страховитите в историята. Той искал да умре, за да може да се срещне “от другата страна” с майка си, която обожавал. Ала го плашела перспективата да отиде сам в гроба. Искал другар в смъртта.
През април 1922 г. той започнал да крои плановете си с маниакална изчерпателност, решен да направи зрелищен жест - жест, който щял да покаже на света колко е важен и умен. Защото при Уокър се наблюдава онази странна комбинация от коравосърдечие и детинска самонадеяност, която толкова често се среща при убийците. Той описал замисъла си на лист хартия, откъснат от тетрадка, и подробно изредил всичките си действия като списък за пазар. По онова време още не знаел коя ще е жертвата му - но в края на краищата това било дребна подробност. В мрачното пътуване към смъртта всеки ставал за спътник.
Уокър решил, когато остане сам в къщата, да се обади в Окръжната куриерска компания на недалечната Слоун Стрийт и да поиска да му пратят момче. Ето програмата за убийството:
“1. Звъня в куриерската служба на Слоун Стрийт за момче. 2. Чакам на входа. 3. Каня го да влезе. 4. Водя го долу. 5. Моля го да седне. 6. Удрям го по главата. 7. Затварям го в сейфа. 8. Завързвам го. 9. В 10:30 - мъчения. 10. Приготвям се за края. 11. Сядам, пускам газта. 12. Угасям газовата лампа. 13. Сядам, затварям прозореца.”
Една събота, когато другите слуги имали свободна вечер и работодателят им бил в Ирландия, четиринайсетгодишният Реймънд Дейвис умрял според точките от програмата и повелите на побъркания ум на Уокър. Ала момчето умряло само, тъй като Уокър избегнал последното пътуване. Докато стигнал тринайсета точка, самонадеяността му се била превърнала в малодушие и той избягал от къщата. Предишната му решителност да си спечели посмъртно уважение се подчертава в писмо, озаглавено “Последният ден”, което той написал на иконома:
“... Заведох го в килера и го ударих по главата с чука за въглища. Толкова просто! После го завързах и го убих. Убих го аз, не газта. После седнах и пуснах газта. Напълно съм нормален, просто не мога да живея без скъпата ми майка. Ама го подредих онова проклето момче! Накарах го да пищи. Предайте поздравите ми на татко и всичките ми приятели.”
Докато бягал от своя потънал в кръв “спътник в смъртта” обаче, той забравил мечтите си за слава. Садизмът го бил напуснал, заменен от неподправен ужас. Искал да избяга - колкото може по-надалеч. Качил се на влак от Чаринг Крос до Тонбридж в графство Кент. Докато разстоянието между него и трупа на момчето растяло, страхът му се примесвал с въодушевление.

Божествената сила
Той, казвал си, Ърнест Уокър, бил направил нещо, каквото никога не би могъл да стори обикновеният, скучен, банален човечец. Бил демонстрирал властта си над живота и смъртта на друг човек - и именно тази божествена сила го издигала над останалите. Ала хората, с които се разминавал по улиците на Тонбридж, не знаели, нямали си представа, че той е свръхчовек. Искал да узнаят. Искал да се изумят от величието му - затова спрял един патрулиращ полицай и му разказал всичко.
Съдебните заседатели го обявили за виновен, но невменяем. През 1937 г., едва петнайсет години по-късно, медицинските власти решили, че е безопасно да го освободят от Броудмурската психиатрия. Човекът, който копнеел за смърт - и който бил убил в отчаяното си желание да я постигне, - бил освободен, за да започне нов живот.
Той, както и други преди и след него, избегнали палача и измамили бесилката или електрическия стол. Ала Уокър и останалите, онези, които наистина били виновни, не успели да избегнат наказанието. Шекспир вярно казва, че съвестта прави всички ни страхливци. Но това не е всичко - тя ги превръща в палачи на самите себе си и споменът за извършените от тях убийства стяга шията им като клуп.

<Палежи>
“По време на подпалването на копите сено мисълта за хората, които можеха да изгорят, усилваше усещанията, които изпитвах. Винаги наблюдавах пожарите, обикновено отблизо, всъщност толкова отблизо, че са ме молили да помагам... Виковете на хората и блясъците на огъня ми доставяха удоволствие. По време на големи пожари винаги получавах оргазъм. Ако видите в признанието ми няколко палежа за една нощ, значи не съм успял с първия или втория. Освен това получавах оргазъм, когато палех горите. Беше прекрасно да виждам как пламъците поглъщат бор след бор и силният източен вятър ги раздухва... това беше невероятно.”
Това е откъс от признанието на сексуалния архидегенерат Петер Кюртен, чудовището от Дюселдорф. Той ни въвежда в най-озадачаващата сексуална перверзия: пироманията. Дори днес не се знае почти нищо за това страшно желание. Повечето учебници по клинична психиатрия упорито го пренебрегват. Това навярно е понятно. Всеки може да разбере изнасилвача и даже садиста, защото всеки от нас е мъничко като тях. Но как може нормален човек да разбере задоволяване на сексуален нагон при вида на огън?
Известни сведения за този сложен процес ни дават признанията, цитирани от д-р Мелвин Райнхарт в неговия класически труд “Сексуални перверзии и сексуални престъпления”. Той описва случая с едно четиринайсетгодишно момче, което заедно с още три момчета пушело цигари в плевник. Някой неволно изпуснал фас в сеното, плевникът се подпалил и четиримата избягали. Момчето изпитало странно желание да спре и да гледа, затова се скрило зад хратите и наблюдавало пристигането на полицията и пожарната. Разбира се, това <би могло> да е обикновено любопитство - повечето хора обичат да гледат огън. Но младежът също забелязал, че видът на пламъците го изпълва със смътно сексуална възбуда. Докато четял във вестника за пожара на другия ден, той отново изпитал същото вълнение и желание да отиде и да подпали нов пожар. Този път възбудата била още по-силна. Накрая, докато наблюдавал четвъртия си пожар, вълнението било толкова силно, че той започнал да мастурбира. Хванали го и го пратили в трудово-възпитателно училище.
Тук обаче можем да открием други психологически елементи: например удоволствието му да чете заглавията във вестника и мисълта, че никой не знаел кой е виновен. Това си е чисто задоволяване на егото и несъмнено играе важна роля пироманията. Психиатърът д-р Вилхелм Щекел пише, че повечето пироманиаци са нещастни, пасивни хора, които се чувстват отхвърлени от обществото. Те често страдат от ясно изявен комплекс за малоценност. Но това не обяснява нито как, нито защо огънят се свързва със сексуалното удоволствие.
Положението донякъде се изяснява от друг случай, цитиран от Райнхарт, свързан с изключително сложна мрежа от сексуални чувства. Баща на три тинейджърки прекратил сексуалните контакти с жена си. Неговите сексуални желания се насочили към четиринайсетгодишната му дъщеря. Един ден я причакал след училище, закарал я на тиха уличка и се съвъкупил с нея. Момичето признава в показанията си в полицията: “Татко на два-три пъти ми свали гащичките... после започна да ми харесва”. Подобно на множество момичета, тя била увлечена по баща си.
През следващите три години сексуалните им контакти продължили по два-три пъти седмично и той също я окуражавал да го стимулира орално. Една нощ майката чула дъщеря си да отива в леглото на баща си. Последвал страхотен скандал и тя заплашила, че ще го издаде в полицията. Тогава мъжът започнал да мисли как да убие жена си и втората си дъщеря. (Третата била напуснала дома им.) После прибегнал до помощта на първата, която признава: “Той обеща повече да не ме закача, ако му помогна да излее бензин на пода”.
В деня на убийството бащата причакал най-малката си дъщеря Рут (тринайсетгодишна) в кухнята, силно я ударил в корема и тя изпаднала в безсъзнание. Когато влязла жена му, той започнал да я удря с юмруци - явно бил силен мъж, тъй като я повалил с три удара. Тогава дошла най-голямата дъщеря. Двамата залели кухнята (и изпадналите в несвяст майка и дъщеря) с парафин. На излизане мъжът хвърлил кибритена клечка в стаята. Докато къщата избухвала в пламъци, той отишъл на пазар и после на плуване. Когато се прибрал, заварил там пожарникарите. Домът му бил изгорял. Празните кутии от парафин насочили полицията към вероятния извършител.
В този случай на пръв поглед пожарът е подпален в опит за прикриване на престъплението. Напълно е понятно, че преди петдесет години никой полицай не би допуснал наличие на сексуален елемент. От друга страна има нещо изключително показателно. При грижливо обмисленото убийство извършителят не оставя празни кутии от парафин, за да подскаже, че нарочно е запалил пожара. Всеки криминалист обаче знае, че в много случаи убиецът като че ли <иска> да го заловят. Той прави нещо, което води до разкриването му: например паркира колата си близо до местопрестъплението или оставя там някаква дреха. Това желание да изкупи вината си най-често се наблюдава в случаите на сексуално убийство.
Изглежда, че това се отнася към цитирания случай и тъкмо поради тази причина д-р Райнхарт го класифицира като пиромания. След тригодишна сексуална връзка с дъщеря си бащата изпитвал угризения и пожарът бил странен, извратен опит за <изгаряне> на вината. Това напълно обяснява иначе непонятната връзка между секса и огъня. Огънят е символ на чистота и разкъсваният от противоречия пироманиак едновременно копнее за чистота и тя сексуално го възбужда. Това се потвърждава от друго любопитно наблюдение, направено от много криминалисти: че когато гледа пламъците, пироманиакът често изпитва потребност или да уринира, или да изпразни червата си.
В “Сексуалният престъпник” д-р Пол де Ривер споменава за две пироманиачки, фригидни жени на средна възраст, които изпитвали желание да клекнат и уринират, докато наблюдавали подпалените от тях пожари, и за един крадец, който трябвало да се крие в храстите и да изпразва червата си след като наблюдавал пожар. Във всички тези случаи престъпникът признавал, че след постъпката си изпитвал силно облекчение и усещане за <пречистване> - което предполага психологическото обяснение на тази загадка.
Повечето хора знаят какво е да се чувстваш потиснат от ежедневието и да искаш просто да избягаш от проблемите. Непълноценните личности <винаги> се чувстват така - което според Щекел обяснява защо често са скитници и постоянно бягат. В огъня има някаква възбуждаща окончателност - например, ако изгаряте стари любовни писма или дневници, все едно виждате как пламъците поглъщат собственото ви минало. Слабият, колеблив човек свързва пламъците с удоволствието и облекчението - точно както руският физиолог Павлов дресирал кучетата да <свързват> храната със звънец.
Пироманиакът подпалва пожари, защото му носят облекчението на новото начало - и задоволява негодуванието си срещу цивилизацията, която го потиска. (Цитираният от де Ривер пироманиак крадец не палел пожар <винаги> до апартамента - понякога само си смъквал панталона и изпразвал червата си на килима, което изглежда доказва връзката между огъня и негодуванието.) И накрая, напълно разбираема е връзката между две съвсем различни форми на облекчение по един и същи “павловски” начин.
Следователно това навярно е психологическата основа на пироманиака. Налице са свидетелства, които предполагат, че до известна степен това се отнася за <всички> престъпници, които използват огън като “последно средство”. Поради някаква дълбоко атавистична причина хората имат чувството, че огънят може да разреши всеки проблем, който изисква пълно унищожение. Това обяснява защо са били изгаряни вещиците и еретиците и защо нацистите са използвали крематории в своите лагери на смъртта. Същата психология откриваме и в случаите с англичанина Алфред Роуз, убиец, изгорил жертвата си в автомобил, и Самюъл Фърнес, чието престъпление сигурно е било вдъхновено от Роуз.
Алфред Артър Роуз претърпял промяна на личността след черепна травма през Първата световна война и бившият хорист се превърнал в маниакален женкар. Търговски пътник в компания за тиранти и жартиери, по време на пътуванията си той съблазнил не една продавачка и сервитьорка, които забременели от него. Към 1930 г. животът му бил в хаос, финансите му се намирали в безнадеждно състояние и Роуз мечтаел тихо да изчезне и да започне наново.
На 5 ноември 1930 г. той се заел да изпълни мечтата си, като качил на автостоп неидентифициран мъж (навярно скитник). В два часа през нощта Роуз спрял на тиха уличка край село Хардингстоун и някак успял да повали в безсъзнание спътника си. После преместил тялото зад волана, залял колата с бензин и я подпалил. Ала двама случайно минаващи от там младежи го видели да бяга от местопрестъплението и описанието му било публикувано във вестниците. Той бил при друга своя любовница в Уелс, когато се убедил, че планът му се е провалил, и решил да се предаде. След ареста Роуз заявил, че облекчавал червата си в една нива, когато спътникът му неволно се самозапалил с цигара, след като тъкмо били напълнили резервоара. Сър Бърнард Спилзбъри обаче опровергал тази версия, тъй като бил намерил парче от напоен с бензин парцал, напъхан между краката на жертвата. Роуз признал и бил обесен на 10 март 1931 г.

Многобройните улики
През януари 1933 г. Фърнес, строител от Камден Таун, Северен Лондон, убил събирача на наеми Спатчет, откраднал четирийсетте лири, които носела жертвата, и изгорил трупа в бараката, която му служела за офис. Предполагало се, че тялото е на Фърнес - докато патологът забелязал огнестрелната рана в тила. Фърнес бил обявен за национално издирване.
Той пратил писмо на зет си с молба да се срещнат в Саутенд-он-сий край Лондон и зет му съобщил в полицията. В затвора Фърнес успял да се отрови, като изпил бутилка солна киселина, зашита в подплатата на палтото му. Внимателният анализ на случая показва, че той несъмнено е бил “непълноценна личност”. На първо място, Фърнес не бил (като Роуз) потънал в дългове - той дължал само деветдесет лири. И самоубийството му говори за същата неспособност да приеме последиците от действията си.
“Психологията на непълноценността” проличава и в едно иначе доста обикновено убийство, извършено през 1931 г. в Ипсиланти, щата Мичиган. Трима бивши затворници се напили с контрабандно уиски и решили да ограбят някого. Намерили четирима шестнайсетгодишни младежи в кола на “уличката на влюбените” и им взели два долара. После измъкнали едно от момичетата и го изнасилили. Другите се съпротивлявали и всички били убити от бой или застреляни. Накрая крадците запалили колата. Тъй като оставили многобройни улики, няколко часа по-късно те били арестувани. За рекордно време ги осъдили на доживотен затвор - пред съда чакала тълпа, която се надявала да ги линчува.
Един по-скорошен случай в Америка още повече изяснява връзката между подпалвачеството и непълноценността. Джери Корнуел бил трийсет и две годишен автомонтьор от Оукланд, щата Калифорния. През 1955 г. той живеел с любовницата си, бившата сервитьорка Алис Франклин, която била три години по-възрастна от него. Няколко седмици преди Коледа Алис насочила чувствата си към двайсет и седем годишния стоманолеяр Робърт Хенд. Корнуел тихо и кротко се изнесъл от апартамента, запазил сравнително добри отношения с бившата си любовница и нейния приятел и в нощта на убийството бил на гости заедно с тях.
Там се напил и ги проследил до дома им на Телеграф Авеню 5955. Скрил се до прозореца на спалнята и ги гледал как се любят и потъват в пиянски сън. Той отишъл до недалечната бензиностанция, купил десетина литра бензин, върнал се при къщата, влязъл в спалнята - където хъркали любовниците - и залял леглото. Докато излизал, пламъчето на газовата печка подпалило бензиновите пари. Пожарникарите закарали жертвите в болницата, но и двамата починали след няколко часа. Полицията лесно открила Корнуел, който направил признания. На процеса възникнал интересен правен проблем - дали Корнуел може да бъде обвинен в убийство, след като всъщност не е драснал кибритената клечка, възпламенила бензина. Съдията обаче отбелязал, че той несъмнено е възнамерявал да убие бившата си любовница и нейния приятел. Обявили го за виновен и го осъдили на доживотен затвор. Непълноценността на Корнуел проличава във всичко: той отстъпил апартамента на своя конкурент, останал приятел с любовниците и ги проследил до апартамента, за да гледа как се любят - в което се долавят силни мазохистични нотки. И сляпата ярост е изключително типична за непълноценната личност, тласната отвъд ръба.
Разказът за палежите няма да е пълен без случаите с “немския Роуз” - макар че в много отношения те не се вписват в общите особености на пироманията. Първият случай станал година преди Роуз да убие неизвестния скитник на пътя за Нортхемптън. Курт Ерих Тецнер също бил търговски пътник, но през 1929 г. бизнесът вървял зле. Един ден тъща му съобщила, че има рак и че единствената й надежда е операция - имало едва петдесет процента шанс да оцелее. Тецнер я разубедил - колкото да й направи застраховка живот за петстотин лири. (Заради рака й не успял да я застрахова за повече.)
После я убедил в крайна сметка да се подложи на операция. Рискувал и спечелил - тя починала след три дни. Тецнер се смаял и възхитил на лекотата, с която човек можел да измъкне пари от застрахователните компании. Той обсъдил с жена си как да повторят удара. Тя предложила план, който по същество не се различава от замисъла на Роуз: да вземат труп от гробището и да го изгорят в колата му. Тецнер отхвърлил момента с гробището. “Наоколо трябва да има кръв” - заявил той.
Затова дал обява във вестника, че търси “спътник”, с когото да си подели разходите. Отзовал се един младеж, но нещо в поведението на Тецнер събудило подозренията му и той се отказал. Тогава Тецнер качил един стопаджия на път за Мюнхен. Мъжът се казвал Алоиз Ортнер и бил безработен автомонтьор. В градчето Хоф Тецнер му дал пари да се избръсне и да си купи яка и вратовръзка. Когато излезли извън града, той помолил монтьора да провери за изтичане на масло под колата.
Още щом Ортнер се скрил от поглед, Тецнер грабнал един чук и парцал, напоен с етер. Ако бил изчакал главата на мъжа да се появи и тогава да го удари, докато още е под колата, Тецнер може би щял да успее. Във вълнението си обаче той позволил на Ортнер да се измъкне навън и едва тогава го нападнал. Монтьорът оказал съпротива и избягал в гората. Явно обаче не съобщил за случая.
На 25 ноември 1929 г. Тецнер качил друг стопаджия, тънко облечен двайсет и една годишен младеж, чието име той така и не научил. Младежът се оплакал, че замръзва, затова Тецнер го увил в едно одеяло. След като здраво стегнал ръцете му, той взел въже и го удушил. Край Етерсхаузен блъснал колата в крайпътно дърво, преместил трупа зад волана и го поръсил с бензин. После запалил колата.

Телефонните разговори със Страсбург
Тецнер имал повече късмет от Роуз - не го видели да бяга. Намерили изгорялата кола, жена му разпознала трупа и го погребали. После подала иск до застрахователната компания за сто четирийсет и пет хиляди марки, за колкото бил застраховал живота си Тецнер (над тринайсет хиляди днешни лири).
Застрахователите обаче заподозрели нещо - на първо място фактът, че трупът принадлежал на слаб човек, за разлика от Тецнер. Те се свързали с лайпцигската полиция, която поставила фрау Тецнер под постоянно наблюдение. През следващите няколко дни на два пъти я викали да се обади по телефона в съседния апартамент. Съседката казала на полицията, че я търсели от Страсбург и че човекът се представял като “хер Странели”.
Детективите помолили своите страсбургски колеги да проверят хер Странели, който навярно бил набит и имал месесто лице със свински очички. Когато пристигнал детектив от Лайпциг, страсбургската полиция вече била арестувала “Странели”. Както подозирали, това бил Тецнер.
Той отначало признал за убийството, после оттеглил признанието си. Пред съда излязъл с версията, че случайно блъснал младежа и го убил. Качил трупа в багажника на колата си и отишъл да вечеря. По време на вечерята изведнъж му хрумнало, че може да изпълни плана си да изчезне... Патологът от Лайпцигския университет потвърдил показанията му, заявявайки, че травмите по трупа предполагат прегазване. Съдебните заседатели обаче не му повярвали и Тецнер бил осъден на смърт. Екзекутирали го в Регенсбург на 2 май 1931 г.
Един младеж на име Фриц Сафран прочел с огромен интерес за престъплението на Тецнер. Той бил управител на голям магазин за мебели, “Плац & Ко”, в Растенбург. Привидно изглеждало, че магазинът преуспява, а всъщност малко оставало да фалира. Сафран продавал мебели на изплащане и по време на кризата клиентите му просто не плащали вноските си. Собственикът хер Плац напълно се задоволявал да оставя ръководството на магазина в ръцете на интелигентния млад управител, тъй като Сафран не само му плащал щедра пенсия, но и бил негов зет.
Всъщност Сафран имал връзка със счетоводителката, волева млада жена на име Ела Аугустин, и възнамерявал да избяга с нея. Освен това се бил доверил на главния продавач Ерих Кипник. Тримата планирали да застраховат живота на Сафран за голяма сума, да подхвърлят труп в магазина и да го подпалят. Проблемът бил откъде да вземат трупа. Първоначалната им идея да го изкопаят от гроб била отхвърлена. Тогава тримата излезли на лагер в гората Николай и Кипник и Сафран всяка сутрин отивали с колите си да търсят жертва.
На съдебния процес се изяснило, че са правили няколко неуспешни опита. Първият, който се качил в колата при тримата, казал, че има шест деца, и те го пуснали да си иде. Друг път Ела си изпуснала нервите, докато Кипник удрял един мъж с палка, и в резултат го оставили да избяга. Накрая открили подходяща жертва, младеж на велосипед - по-късно Сафран заявил, че Кипник слязъл от колата и го застрелял, докато продавачът обвинявал шефа си. Занесли трупа в магазина, но кой знае защо отложили пожара.
Нещастникът - млекар на име Дал - бил убит на 12 септември 1930 г. Ала едва на 15-ти вечерта мощен взрив разтърсил магазина. Много служители, които били вътре, по чудо успели да избягат. Кипник, привидно в истерия, заявил, че Сафран се втурнал в пламъците да спасява счетоводните книги. По-късно бил открит овъглен труп.
Две седмици след пожара Ела повикала в дома си шофьор на име Рек, за да закара майка й в Кьонихсберг. От къщата излязъл мъж и шофьорът познал Сафран. Той се раздрънкал и слухът стигнал до ушите на полицията.
Следствието скоро разкрило мотива за престъплението - тежкото финансово състояние на магазина. Издирването на Сафран започнало. Той се криел в Берлин при един беден дърводелец, роднина на Ела Аугустин. В началото на ноември откраднал личната карта на дърводелеца и се качил на влак за Хамбург - откъдето се надявал да избяга в Америка.
Един негов стар приятел от казармата обаче го познал на гара Шпандау и съобщил в полицията. Сафран бил арестуван и тримата с Кипник и Ела Аугустин били изправени пред съда на Бартенщайн, Източна Прусия, през март 1931 г. Те със сълзи на очи умолявали съпругата на жертвата за прошка и се опитвали да си прехвърлят вината един на друг. Мъжете били осъдени на доживотен затвор, а Ела получила пет години.

Рядко престъпление
Съвременните електронни противопожарни аларми, огнеупорни строителни материали и автоматични пръскачки правят палежа един от най-редките видове престъпление. Няма причини, поради които цивилизованото общество да не е в състояние да се справи с пожара като с бубонната чума. Можем да се надяваме, че странното извращение, известно като пиромания, някой ден ще изчезне от само себе си.
Няма съмнение обаче в това, че като откраднал огъня от боговете и го донесъл на земята, титанът от гръцката митология Прометей изневерил на името си - което означава “прозорливият”. Той буквално не съзнавал какъв пожар подпалва и за неговото престъпление Зевс го приковал на една скала, като всеки ден пращал орел да разкъсва черния му дроб - който всяка нощ заздравявал. Жестоко, ала от митологична гледна точка справедливо наказание.

<Покушения>
Месецът бил октомври, годината - 1092-ра и великият везир на Турция - низам-ал-мюлк - давал аудиенция в шатрата си. Пазели го стражи, въоръжени с ятагани, тъй като той бил един от най-могъщите хора на Изток и мнозина му мислели злото. Аудиенцията приключила, низамът се качил на носилката си и дал знак на робите да го изнесат. На вратата един полугол дервиш се втурнал да целуне ръката му. Стражите се отдръпнали настрани и го пуснали. Изведнъж дервишът извадил нож от шалварите си и го забил в сърцето на везира.
Стражите се хвърлили напред и след секунди насекли дервиша на парчета. Ала той бил изпълнил заповедта - заповед, получена от Стареца от планината. И низам-ал-мюлк станал първата жертва на хашишините.

Непревземаемата крепост
Истинското име на Стареца от планината е Хасан ибн-ал-Сабах. Той живеел в непревзимаема крепост високо на персийската планина Елбурс и си е заслужил страшната репутация на създател на изкуството на покушението. Освен това бил глава на исмаилитската секта - мюсюлманския еквивалент на протестантите. Последователите му вярвали, че може да им осигури вечен живот в рая.
Пътешественикът Марко Поло разказва странна история за крепостта на хашишините (известна като Аламут - Орлово гнездо). Поло твърди, че Старецът от планината имал красива градина в зелената долина зад замъка. Той я напълнил с овошки, фонтани и павилиони. Когато искал да убие някой враг, питал за доброволци. На мъжете, които пристъпели напред, давал вино с опиат и когато се свестявали, те се озовавали в “рая”, където красиви момичета задоволявали всичките им желания.
След няколко дни чувствени наслади отново ги упоявали и ги връщали в крепостта. Тогава Старецът им казвал, че им е показал рая, който завинаги щял да стане техен, ако умрат за него. Затова, пише Поло, нямало недостиг на доброволци. Те нямали търпение да умрат - и да заслужат вечен живот - и Старецът понякога им заповядвал да скачат от високи прозорци, само за да направи впечатление на гостите си.
Хасан ибн-ал-Сабах се стремял към власт: да стане господар на мюсюлманския свят и негов религиозен водач. За да постигне тази цел, той трябвало да победи турците, които управлявали по-голямата част от Близкия Изток и които поддържали ортодоксалния ислям. Ала как да стане духовен водач само с неколкостотин последователи и да завладее толкова могъща държава? Хасан намерил своя отговор: с убийства, грижливо обмислени политически убийства. Той смятал, че най-добрият начин да спечели войната е да убие противниковия водач.
Отначало планът му постигнал пълен успех. Синът на низам-ал-мюлка, Фикри, се заклел да му отмъсти. Един ден на улицата в Найшапур го спрял стар просяк, който простенал: “Вече няма истински мюсюлмани и не е останал кой да поеме ръката на измъчените”. Трогнат, Фикри бръкнал в пояса си за пари - и бил пронизан в сърцето.
Разярен, другият син на низама, Ахмед, се заел да отмъсти за баща си и брат си. Войската му обкръжила крепостта на Стареца - и на цената на огромни загуби се уверил, че е непревзимаема. Скоро след като вдигнал обсадата, Ахмед също бил намушкан от хашишин. Той имал по-голям късмет от баща си и брат си и впоследствие оздравял.

Нож и писмо
Друг шейх, който се отправил на бой срещу Стареца, една сутрин се събудил и видял нож, забит в земята до възглавницата си. До него имало писмо: “Този нож спокойно можеше да е забит в сърцето ти”. Това го убедило и той сключил примирие със Стареца.
Колкото и да е странно, Хасан в крайна сметка бил победен от собственото си майсторство в изкуството на убийството. Хората се разтрепервали дори само при мисълта за Стареца от планината - той бил като отровен черен паяк, дебнещ в планинското си убежище. Истинският водач има нужда от приятели и съюзници, а Хасан ибн-ал-Сабах внушавал главно ужас. Когато умрял в старото си леговище на деветдесетгодишна възраст, той бил озлобен старец, който не постигнал нито една от грандиозните си амбиции.
Сектата на хашишините просъществувала стотина години след смъртта му и имало още неколцина Старци от планината. Ала техните дни били отминали и накрая враговете им ги прегазили. Отцепническата секта на исмаилитите съществува до ден днешен. Ръководи я Ага Хан, който в спортните кръгове е по-известен като собственик на състезателни коне.
Макар че хашишините изчезнали, напълно е възможно - вероятност, която не е проучвана от историци, - те само да са се преместили другаде. Когато в средата на ХVІІІ в. завладели Индия, британците забелязали, че пътищата гъмжат от разбойници и ежегодно изчезват стотици хора.
Навремето те не обърнали голямо внимание на този факт. През 1812 г. обаче младият британски лекар Робърт Шерууд, базиран с войската в Мадрас, бил обзет от ужасното подозрение, че всички изчезнали не са просто убити от бандити, а са грижливо планирани <религиозни жертвоприношения>.
Шерууд разпитал някои заловени “крадци” и ги накарал да се изповядат. Те признали, че принадлежат към сектата на Тугите и че в продължение на един месец годишно обикаляли пътищата, убивайки безброй пътници.

Примката
Техният метод бил почти безотказен. Те си придавали вид на безобидни пътници - понякога религиозни поклонници - и така се присъединявали към случайно срещнати групи по пътищата. С дните пристигали все повече туги, докато накрая ставали повече от истинските пътници. По даден знак по един туг нападал всеки пътник в гръб и стягал примка на гърлото му, докато друг разбойник хващал жертвата отпред.
Когато убиели всички пътници, те ги хвърляли в масов гроб и обезобразявали телата, за да улеснят разлагането им. Накрая тугите провеждали религиозна церемония на гроба, принасяйки убитите в жертва на Кали - богинята на смъртта и сътворението. Парите и ценностите на жертвите запазвали за себе си.
Британците били ужасени от тези разкрития - религията отивала прекалено далеч. Уйлям Слийман бил назначен да унищожи Тугите и той се справил със задачата си толкова успешно, че до 1850 г. били осъдени над четири хиляди туги, повечето от които били екзекутирани. Някои предали други туги в замяна на живота си.
Тугите са една от най-големите организации на убийци в историята - нищо не може да се сравнява с тях до Хитлеровите лагери на смъртта. Слийман смятал, че само през ХІХ в. те са извършили над един милион убийства. Ала загадката си остава: какви са били те и откъде са дошли.
Има някои сведения. Когато в края на ХІІІ в. хашишините избягали от Средна Азия, една от страните, в която се разселили, била Индия. Там все още има огромен брой исмаилити (но трябва да отбележа, че хашишините са били само клон на исмаилитите). Слийман бил озадачен от факта, че Тугите почитали богинята Кали - хиндуистка богиня, - тъй като не били хиндуисти, а мюсюлмани.
Един от заловените туги казал на Слийман, че Кали просто е друго име на Фатима, дъщерята на Мохамед. А тя ръководила отцепническа секта, която по-късно се развила в исмаилитите... Следователно изглежда напълно възможно тугите да са потомци на хашишините.
Съдейки по името на хашишините, европейците си обяснявали страховитата саможертва на Хасановите исмаилити с взимането на хашиш. Постепенно думата се разпространила в европейските езици. (На английски и френска “assassin” означава “убиец”.) В Европа този вид убийство изгубил религиозния си нюанс и станал чисто политически. Но тъй като повечето европейци не са фанатици, то е сравнително рядко явление.
Две от най-известните покушения били извършени в края на ХVІ и началото на ХVІІ в. През 1589 г. френският крал Анри ІІІ бил намушкан от един доминикански монах, който негодувал срещу съчувствието на владетеля към протестантите, а през 1610 г. Анри ІV бил убит от фанатичен католик, който смятал, че монархът възнамерява да обяви война на папата.

Безумната вражда
После започнало Просвещението и религиозните страсти се поуспокоили. Все още се правели опити за покушение срещу живота на крале и видни държавници, но те обикновено били дело на луди или хора с безумни вражди. През 1757 г. един идиот на име Робер Франсоа Дамиен направил нерешителен опит да убие Луи ХV с тъп нож и бил екзекутиран по ужасен начин: разкъсали го на части с четири коня. По-малко от век по-късно обаче светът станал по-човечен.
След като стрелял и убил секретаря на английския премиер, Даниъл Макнейтън бил признат за невменяем и пратен в лудница. Това се случило през 1843 г. и резултатът били прочутите Макнейтънови правила, които спасили много убийци от бесилото.
Колкото и да е странно обаче, втората велика епоха на покушението все още не била започнала. Началото й било предизвестено от изстрела, отекнал в театъра на Форд във Вашингтон вечерта на 14 април 1865 г. Застрелян в тила, Ейбрахам Линкълн политнал напред. Неговият убиец Джон Уилкс Буут се хвърлил към сцената. Ала той носел шпори и едната се закачила в завесата. Буут паднал от четири метра височина и си счупил прасеца. И продължил да няма късмет чак до смъртта си, когато дванайсет дни по-късно бил убит в един плевник във Вирджиния. Сержантът, който го застрелял, казал, че така му заповядал Господ.
През декември 1870 г. неизвестен убиец застрелял испанския министър-председател Хуан Прим на излизане от държавния съвет в Мадрид. Прим бил либерал, мразен от реакционната десница. Така и не заловили престъпника - едно от съвсем малкото покушения, при което убиецът успял да избяга. Но в останалата част на Европа не либералите били обект на покушения, а върхушката, самата идея за закон и ред.
Идеите на социалисти като френския социалреформатор Шарл Фурие, Пиер Жозеф Прудон и немеца Карл Маркс пуснали корени. Хора като княз Пьотър Кропоткин и Енрико Малатеста проповядвали още по-страшна доктрина, известна като анархизъм - убеждението, че всички хора по природа са добри и че ако се избавим от <всякаква> власт, обществото ще се превърне в своебразен рай.
Най-странното е, че тези мили идеалисти започнали да се отъждествяват с кръвопролития и насилие. Политикономистът Прудон въвел думата “анархия” - “липса на управление”. Той би се удивил, ако някой му кажеше, че скоро тя щяла да внушава същия ужас, какъвто осем века по-рано вдъхвала думата “хашишин”.
Грохотът на бомбите на анархистите започнал да разтърсва света през 1879 г. Руският цар Александър ІІ се спасил от няколко покушения. срещу живота му. Веднъж пистолетът се пръснал и откъснал ръката на атентатора. После терористът Желябов се заклел да вдигне царя във въздуха. Той поставил огромно количество нитроглицерин на железопътната линия, за да взриви влака, с който пътувал руският монарх. Идеята била грандиозна, ала се провалила, тъй като една случайно минаваща каруца прекъснала жицата.
Следващият му атентат бил успешен - само че царят не пътувал във влака. През февруари 1880 г. анархисти успели да поставят динамит в комина на трапезарията на зимния дворец. Бомбата трябвало да избухне, докато царят вечеря. Един от гостите закъснял и царят не влязъл навреме в трапезарията - която била напълно разрушена от взрива.

Самоделните бомби
Но късметът на Александър не бил неизчерпаем. На 1 март 1881 г. той инспектирал войската си и се връщал с каляска. Анархисти със самоделни бомби - нитроглицерин в стъклени топки - били заели позиции по няколко възможни пътя за Санкт Петербург. Царят може би се чувствал малко по-сигурен от обикновено, защото Желябов бил арестуван предишния ден.
Изведнъж зад каляската отекнал взрив, разбил вратата й и ранил един казак и едно момче. Царят допуснал грешката да слезе, за да им изкаже съчувствието си. Втори анархист хвърлил бомба и този път експлозията убила атентатора и още двайсет души и разбила прозорците в радиус от сто и осемдесет метра.
Краката на царя били разкъсани и той починал няколко часа по-късно в двореца си, заобиколен от разплаканите си роднини. Убийството поставило началото на вълна от политически репресии срещу всички известни леви дейци. През 1887 г. били обесени Александър Улянов и четирима студенти за провалилото се покушение срещу живота на Александър ІІІ. По-младият брат на Улянов, Владимир, се заклел да отмъсти за смъртта му и трийсет години по-късно изпълнил обещанието си. По онова време вече се бил прекръстил на Ленин.
Анархистите били вдъхновени от идеал, който представлявал същинска религия, и през следващия четвърт век избухвали бомба след бомба и текли реки от кръв.
На 1 май 1892 г. работническа демонстрация, водена от анархисти, била пръсната от конната полиция в парижкото предградие Клиши. Петима анархисти били жестоко пребити. На процеса един възмутен прокурор поискал смъртно наказание, ала вече никой не бил <чак> толкова гневен и озлобен. Единият обвиняем бил оправдан, другите двама получили съответно три и пет години затвор.

Човекът с белега
Шест месеца по-късно домът на съдията М. Беноа бил разрушен от бомба, а след две седмици друга експлозия срутила дома на прокурора, който поискал смъртно наказание. Полицията започнала да издирва за разпит младеж с белег на ръката. Един келнер на име Леро забелязал такъв белег на ръката на словоохотлив млад клиент и повикал полицията.
Наложило се десет души да се борят с мъжа, който се казвал Равашол. Той гордо признал за атентатите и заявил, че целял да отмъсти за анархистите от Клиши. За известно време Равашол станал герой за анархистите - докато полицията установила, че е извършил няколко убийства при обир.
Полицията го обявила за обикновен престъпник и анархистите били склонни да се съгласят. Точно преди началото на процеса избухнала бомба в ресторанта, където го арестували, и собственикът загинал.
Когато започнало делото, Пале дьо жустис бил обграден от войници в очакване на нови анархистки безчинства. Равашол бил осъден на смърт - което предизвикало още по-страшен терор. “Знам, че за мен ще отмъстят - заявил той и умрял с вика: Да живее анархията!”
Четири месеца по-късно в парижкото представителство на рудодобивна компания, чиито служители стачкували, била поставена бомба. Тя била открита и един полицай я занесъл в своя участък - където взривното устройство избухнало и убило шестима души.
През март 1893 г. работникът Огюст Ваян, чието семейство гладувало, направил бомба от тенджера, барут и гвоздеи и я поставил в камарата на представителите. Това било акт на протест и никой не загинал - само неколцина депутати били одраскани от гвоздеите, - ала правителството вече сериозно се уплашило и Ваян незабавно бил екзекутиран.
Анархистката кауза имала друг мъченик. Седмица по-късно избухнала бомба в ресторант, убила един и ранила двайсет души. Последвали експлозии в други райони на Париж - четири взрива за няколко седмици. Един от тях убил анархиста, който носел бомбата. Оказало се, че две експлозии са негово дело.
При друг атентат един келнер на име Лорен Таяд изгубил окото си. Известно време преди това името му не слизало от заглавията на вестниците, тъй като, когато поискали мнението му за експлозията на Ваян, той гордо отвърнал: “Какво значение имат жертвите, стига жестът да е величествен?”
Сега вече знаел.

Отмъстителят нанася удара си
За експлозията в ресторанта бил арестуван анархистът Емил Анри, който заявил, че възнамерявал да убие колкото може повече “буржоа” - тоест граждани от средната класа, които можели да си позволят да пият в ресторанти.
Екзекутирали Анри през май 1874 г. И на другия месец, когато президентът Сади-Карно минавал с каретата си през Лион, към него се запътил младеж с букет цветя. Полицията го пуснала да се приближи. Той извадил нож и пронизал Сади-Карно в сърцето.
В деня след убийството на президента вдовицата му получила писмо - пуснато преди покушението - със снимка на Равашол и думите: “Той е отмъстен”.
Франция не била единствената страна, в която отекнал трясъкът на анархистките бомби и пистолети. През май 1885 г. полицията щурмувала Хеймаркет Скуеър в Чикаго, за да разпръсне демонстрация на стачници. Някой хвърлил бомба сред полицейските редици, която убила седем полицаи.
В резултат наслуки арестували осем анархисти и ги осъдили на смърт. Единият успял да се самовзриви в нощта преди екзекуцията, трима били помилвани, другите четирима били обесени.
Огромен брой хора умирали в крайна нужда или робували за мизерни заплати, поради което Съединените щати били идеална почва за анархисткото движение. През юни 1892 г. в Хоумстед, щата Пенсилвания, избухнала стачка на стоманолеярите, които нападнали и убили стачкоизменниците и губернаторът пратил опълчението да ги разпръсне.
Младият руски анархист Александър Беркман успял да се вмъкне в канцеларията на стоманолеярната. Там извадил пистолет, прострелял с два куршума управителя Хенри Клей Фрик и после го намушкал седем пъти. По някакво чудо Фрик останал жив. Беркман бил осъден на шестнайсет години затвор и в Съединените щати се надигнала вълна призиви срещу него или в негова подкрепа. Като пропаганда на анархизма, акцията на Беркман била напълно успешна.
Осем години по-късно, през 1900 г., итало-американския тъкач Гаетано Бреши отплавал от Патърсън, щата Ню Джърси, с намерението да убие италианския крал Умберто І. На 29 юли той застрелял монарха, докато раздавал награди в Монца край Милано. В Съединените щати полякът Леон Чолгош бил заинтригуван от вестникарските репортажи за убийството и решил да си спечели подобна слава.
След убийството на Линкълн още един американски президент бил станал жертва на убиец. През 1881 г. президентът Гарфийлд бил застрелян от един суетен надут дребосък, Чарлз Гито. Гито бил екзекутиран и си заслужил ужасната слава, за която копнеел.
Чолгош също си купил револвер и на 6 септември 1901 г. се наредил на опашка, за да се ръкува с президента Уйлям Макинли, който бил на посещение на панамериканското изложение в Бъфало. Когато президентът протегнал ръка, Чолгош го прострелял в гърдите и корема.
На процеса убиецът отказал да говори и бил първият атентатор, екзекутиран на електрически стол. След смъртта му излели сярна киселина в ковчега му, за да унищожат трупа.
В Русия продължили да гърмят бомби и пистолети, убивайки министри, полицейски началници, даже един премиер - Столипин. На 10 юни 1903 г. офицери убили сръбската кралска двойка Александър І и Драга в белградския им дворец. И на 1 февруари 1908 г. революционери застреляли непопулярния португалски крал Карлош І заедно със сина му престолонаследника Луис в Лисабон.

Убийството на ерцхерцога
Ала изстрелът, който сложил край на революционните кръвопролития, прозвучал в неделя, 28 юни 1914 г. Той убил австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд, който пътувал с каретата си в Сараево. Стрелял Гаврило Принцип. Вторият изстрел убил ерцхерцогинята.
В известен смисъл Принцип постигнал повече от всеки друг революционер. Неговите два изстрела разпалили Първата световна война и руската революция през 1917 г. След повече от четвърт век на куршуми, бомби и кръв анархистите постигнали целта си и втората велика епоха на покушението приключила.

<Похитители>
Едва през втората половина на ХІХ в. професионалните престъпници се сетили да взимат заложници и да искат откуп за тях. В дните, когато престъпниците живеели в бордеи, а богаташите обитавали големи къщи или провинциални имения, първите рядко имали възможност да срещат богатските деца. После започнала епохата на промишлеността и фабриките. Хората печелели състояния с един замах и много злодеи обмисляли как да им отнемат богатството.
Първото известно похищение в новата история било извършено в Съединените щати, където територията на богатите и бедните не е разделена. То било замислено през лятото на 1874 г., когато двама мъже често минавали покрай дома на Кристиан Рос, някога сравнително преуспяващ филаделфийски бакалин, който неотдавна бил фалирал. Те спирали и приказвали с четиригодишния Чарли Рос и шестгодишния Уолтър Рос, докато децата невинно си играели на тротоара. На 1 юли малчуганите помолили новите си приятели да им купят фойерверки за празника на 4 юли. Мъжете се съгласили и поканили Чарли и Уолтър във файтона си. На няколко преки от там дали на Уолтър двайсет и пет цента и го пратили в недалечен магазин. Когато момченцето се върнало, файтонът бил изчезнал заедно с брат му Чарли.
Един съсед завел разплакания Уолтър вкъщи и Кристиан Рос се завтекъл в полицията. Всички били озадачени. Защо му е на някой, питали се те, да краде четиригодишно дете?
Загадката се разрешила два дни по-късно, когато семейство Рос получили писмо с грозен почерк и лош правопис. “Шъ тряпва да ни плътите за да си го получите”, пишело в него, но не се споменавала конкретна сума. Възмущение обхванало страната. Хиляди полицаи се включили в издирването на “малкия Чарли Рос”. Без да се интересуват от заповеди за обиск, те нахлували в жилища, в които смятали, че е възможно да бъде скрито изчезналото дете. На 6 юли Рос получил писмо с искане за двайсет хиляди долара и заплаха, че ще убият момчето, ако издирването не бъде преустановено. Бащата трябвало да даде обява във “Филаделфия Леджър”, когато е готов да преговаря. Той обаче се опитал да проточи кореспонденцията с надеждата, че похитителите ще издадат местонахождението си.
Мъжете изразили нетърпението си от неговата тактика и той реагирал, като публично заявил: “Проклет да съм, ако стана съучастник в престъпление”. Жена му обаче била толкова съкрушена от мъчителното чакане, че той променил решението си и се съгласил да плати двайсет хиляди долара, които успял да вземе назаем. Рос отишъл на мястото на срещата, ала никой не дошъл да вземе парите. Заточили се месец след месец. Уговаряли се нови срещи, разменяли се нови писма, но все още нямало нито следа от изчезналото дете. Мрачната история свършила след шест месеца, на 14 декември 1874 г., когато в дома на богатия нюйоркчанин Холмс Ван Брънт се разнесла охранителната аларма, което означавало, че в съседната лятна резиденция на брат му са проникнали крадци.

Предсмъртната изповед
Ван Брънт и още трима мъже отишли при къщата с пушки и зачакали. Когато след час крадците излезли, Ван Брънт им извикал да спрат. Те обаче открили огън. Групата на Ван Брънт отговорила и двамата крадци били улучени. Единият направил предсмъртно признание: казвал се Джоузеф Дъглас и заедно със своя другар Уйлям Мошър отвлекли Чарли Рос. Момчето щяло да се прибере живо и здраво след няколко дни... И Дъглас умрял.
Признанието несъмнено било вярно, тъй като полицията вече знаела, че Дъглас и Мошър са хората, които търсят: друг престъпник ги бил издал. Ала от русокосия Чарли Рос нямало нито следа. Трети човек на име Уйлям Уестървелт бил даден под съд като съучастник и осъден на седем години затвор, макар че срещу него нямало убедителни доказателства - признак за гнева, който предизвикало похищението.
Епохата на похищенията започнала, но за щастие на родители и роднини, началото било бавно. Това отчасти се дължало на смъртта на бедния Чарли Рос, тъй като през февруари 1875 г. Законодателното събрание на щата Пенсилвания гласувало закон за похищението, определящ наказание най-малко двайсет и пет години затвор в единична килия и сто хиляди долара глоба. Това показва за ужаса, породен от случая с Рос.
Приблизително по времето на похищението на Чарли Рос една държава от другата страна на земното кълбо била принудена сериозно да помисли по въпроса за борбата с това престъпление. В Гърция, също като в Корсика и Сицилия, похищението било стар обичай и на разбойничеството се гледало почти като на почтена професия.

Пълната амнистия
През 1870 г. обаче цялата система дала обратния резултат и едва не довела до окупирането на Гърция от Англия. На 11 април ирландският пер лорд Мънкастър с жена си и неколцина богати туристи отишъл да посети древното бойно поле при Маратон - мястото, където към 490 г. пр. Хр. атиняните победили персите. Група войници ги предупредили за опасността от разбойници и потеглили като ескорт заедно с тях за Атина, но били прекалено бавни и файтоните се отдалечили напред. Нападнала ги банда разбойници, предвождана от прочутите братя Арванитакис, и ги принудила с пълна скорост да препускат в пресечена местност. Последвали преговори с властите и жените, сред които шестгодишно момиченце, били освободени заедно с лорд Мънкастър. Четирима мъже, сред които италианския аристократ граф Алберто де Мойл, останали заложници. Поисканият откуп възлизал на петдесет хиляди лири. Разбойниците предложили алтернатива: да им бъде дадена пълна амнистия. Те вече били забогатели от разбойничеството си и искали да се завърнат в обществото.
Когато научил за това престъпление, гръцкият крал Георгиос толкова се разстроил, че предложил сам да се предаде на разбойниците като заложник. През следващите десет дни обаче преговорите се проточили без резултат. Гръцкото правителство категорично отказвало да даде амнистия, но разбойническият главатар Такос Арванитакис не отстъпвал - иначе щял да убие пленниците. Докато пратениците се опитвали да убедят разбойниците да вземат откупа и да се изтеглят през турската граница, дерето, в което държали четиримата заложници, било обсадено от войници. После нещо се объркало. Войниците не издържали на напрежението и открили огън. Разбойниците побегнали към село Дилеси и по пътя жестоко убили четиримата пленници. Загинали седем разбойника, сред които единият главатар, други шестима били пленени. Такос избягал в Турция със седем от хората си.

Заплахата за нашествие
Последвал невероятен фурор. Англия избухнала в гневни викове. Британците заявили, че щом гърците не могат да се справят със своите разбойници, Англия трябва да нахлуе в страната и да го направи вместо тях. Руснаците незабавно реагирали: в случай на враждебни действия те щели да обявят война в полза на Гърция. Били сформирани “следствени комисии”, които арестували десетки помагачи на разбойниците. Накрая петдесет от тях били дадени под съд, но повечето били освободени. “Убийците от Дилеси”, както били известни, станали причина за паневропейски скандал и Гърция се опозорила пред света. Правителството паднало. Един от разбойниците бил екстрадиран от Турция и обезглавен. Накрая бил застрелян и самият Такос. И поне в Гърция похищенията престанали да са повече или по-малко приемлив обичай.
В Съединените щати, от друга страна, тяхната популярност растяла. През юни 1907 г. в италианския квартал на Ню Орлиънс седемгодишният Уолтър Ламана доверчиво тръгнал с мъж, който му подал ръка. Скоро баща му получил искане за шест хиляди долара и постепенно се изяснило, че похитителите са от мафията или “Черната ръка”. Тази организация вече управлявала италианската част от Ню Орлиънс, също както двайсет години по-късно Ал Капоне щял да управлява Чикаго. Гласността, която получило похищението, накарала много италианци да признаят, че от години плащат “пари за закрила”. Бил арестуван мафиотът Франк Гендуса. По време на разпитите той признал, че е участвал в отвличането, но казал, че не знае къде е детето. Били арестувани и други мафиоти. Един от тях, Игнацио Камписчано, бил заловен от полицейски отряд, който използвал проверен от времето метод, за да го принуди да проговори: завързали му ръцете, поставили примка на шията му и метнали въжето на клона на едно дърво. Камписчано не издържал и ги завел в едно мочурище, където открили тялото на изчезналото момче, увито в одеяло. Детето все плачело за майка си, казал той, и един от мъжете го удушил. (Всъщност Уолтър бил убит с брадва.)
Четирима похитители били дадени на съд, включително Тони Коста, който отвлякъл момчето. Обявили ги за “виновни, без смъртно наказание” и отначало изглеждало, че разярените тълпи в Ню Орлиънс ще вземат правосъдието в свои ръце, и ще ги линчуват - както направили през 1890 г., когато деветима мафиоти били оправдани за убийството на полицейския началник и впоследствие били измъкнати от килиите и убити от тълпата. Ала властите убедили хората да се разотидат мирно и кротко.
Наложило се да отложат с четири месеца процеса на други двама съучастници, Николина и Леонардо Гебия, заради емоционалните настроения на обществеността. И двамата били обявени за виновни - Леонардо бил обесен, а сестра му била осъдена на доживотен затвор. Човекът, който убил Уолтър Ламана, така и не бил заловен, но престъплението му поне имало един положителен резултат: с влиянието на Черната ръка в Ню Орлиънс било свършено.

Сериозното начинание
Постепенно на полицията и обществеността ставало ясно, че най-сигурният начин да се справят с похитителите - и да ограничат опасността за техните заложници - е да плащат откупа и после да оставят полицията да проследи дирята. Стойността на този метод била доказана през 1909 г. в Шарън, щата Пенсилвания. На 18 март в местното училище отишъл мъж, който обяснил, че е пратен да вземе Били Уитла, осемгодишния син на богат адвокат, тъй като баща му спешно имал нужда от него в офиса си. Пуснали момчето да излезе и още същия следобед г-н Уитла получил писмо с искане за откуп на стойност десет хиляди долара. Той несъмнено си спомнил случая Рос и отказал да сътрудничи на полицията. Пратил откупа според инструкциите и получил сина си жив и здрав. Вследствие на майсторска полицейска работа и късмет открили стаята, в която момчето било държано от мъж и жена. Подробните им описания довели до арестуването на Джеймс Х. Бойл и неговата съпруга шест дни след отвличането. И двамата били осъдени на доживотен затвор.
Ала през 20-те години на ХХ в., епохата на контрабандата на алкохол, похищението станало сериозно престъпно начинание в Съединените щати. Сицилианските гангстери навярно си спомнили колко доходни били тези неща в родината им. Децата престанали да са автоматично избираните жертви. Гангстерите разбрали, че е също толкова лесно да отвлекат богат бизнесмен - и това не пораждало толкова силно обществено възмущение.

Кели Автомата
Дори когато наказанието за това престъпление станало смърт, престъпниците като че ли не се смущавали от последствията. Едно от класическите полицейски следствия на такова похищение било проведено през 1933 г. Милионерът Чарлз Ф. Ършел седял на верандата на дома си в Оклахома Сити и играел на карти с жена си и друго семейство. Не щеш ли се появили двама души с автомати. Ършел и приятелят му отказали да признаят кой от тях е милионерът и двамата били отвлечени с автомобил. Няколко часа по-късно приятелят се върнал - похитителите го освободили, след като установили самоличността му. Директорът на ФБР Едгар Хувър лично се заел със следствието.
Както разказал на агентите самият той, Ършел бил разкарван с колата в продължение на дванайсет часа и после бил заведен в къща, където му завързали очите. През следващите осем дни го държали завързан в тъмна стая. Той обаче се ориентирал и забелязал, че всяка сутрин в десет без петнайсет и следобед в шест без петнайсет над къщата прелитат самолети - освен в неделя, когато заради силната буря очевидно отменили следобедния полет. На другия ден го преместили по-надалеч и после го освободили на една железопътна гара. Откупът му от двеста хиляди долара бил платен.
Самолетите били единствената следа, с която разполагали властите. Хората на Хувър проучили стотици самолетни разписания. Тъй като пътят с кола бил продължил дванайсет часа, те предположили, че скривалището трябва да е в радиус от четиристотин и осемдесет километра от Оклахома Сити. След часове на усърдни проучвания те открили въздушен път, който пресичал определена точка в Тексас всяка сутрин в десет без петнайсет и следобед в шест без петнайсет. Дори успели да потвърдят, че в неделя силна буря станала причина самолетът да се отклони от обичайния си маршрут. Въпросният град се казвал Парадайс. И в Парадайс, установили те, живеела майката на Катрин Кели, съпруга на гангстера Джордж Кели Автомата, който бил на челно място в списъка им със заподозрени за похищението.
Преструвайки се на щатски землемери, агентите от ФБР се отбили в къщата. Единият помолил за чаша вода. Тя имала горчив вкус на минерали, също както я описал Ършел. Призори след няколко дни хората от ФБР щурмували къщата и заловили Харви Бейли - идентифициран като втория похитител - при това с автомат. Друг техен съучастник, Албърт Бейтс, бил арестуван по време на сбиване в Денвър, щата Колорадо. Парите, които полицията открила в него, били от откупа - номерата на всички банкноти били записани. В продължение на няколко месеца Кели Автомата станал най-новият обществен враг номер едно. Той дори пратил писма, заплашвайки, че ще убие Ършел.
През октомври едно момиче в Мемфис, щата Тенеси, признало пред своя съученичка, че “родителите” й всъщност не били истински - били я “взели назаем”. Един полицай, който чул историята от дъщеря си, предпазливо проверил случая. Последвал нов щурм призори и когато въоръжените полицаи нахлули в спалнята му, Кели Автомата вдигнал ръце и извикал “Не стреляйте, ченгета!” Кели умрял двайсет и една години по-късно в затвора “Левънуърт”.

Законите “Линдбърг”
Преди похищението на сина на пилота Чарлз А. Линдбърг през 1932 г. най-прочутото - и ужасно - отвличане в Америка било извършено от Лисицата. Този подпис носело писмото с искането за откуп, пратено на Пери Паркър, баща на дванайсетгодишната Мариан Паркър. Паркър бил лосанджелиски банкер, а Мариан била отвлечена от училището си през декември 1928 г. През следващите няколко дни той получил още писма с подпис Лисицата или Съдбата и станало ясно, че изпращачът им има садистичното желание да кара родителите да страдат. Накрая Паркър отишъл на срещата с похитителя и видял, че Мариан седи сковано до него в колата. Той предал парите и мъжът потеглил, като обещал, че ще пусне момичето в края на улицата.
Когато Паркър стигнал до нея, тя била мъртва - краката й били отрязани и очите й били избодени с тел. Намерили отрязаните крайници в недалечния парк. Но ризата, в която били увити, насочила полицията по вярната следа, която ги отвела при двайсетгодишния Едуард Хикман. Той заявил, че откупът от хиляда и петстотин долара му трябвал, за да следва в колеж. Освен това мразел Паркър, когото смятал виновен, задето го осъдили за фалшификаторство. Хикман се оказал почти маниакален егоист и се наслаждавал на гласността. През 1928 г. го обесили в затвора в Сан Куентин.
След екзекуцията на дърводелеца Бруно Хауптман за убийството на бебето на Линдбърг през 1935 г., “бумът” на похищения свършил. В резултат, в различни щати влезли в сила закони, станали известни като “Законите на малкия Линдбърг”. Според тях, ако жертвата получела телесни повреди, похищението се наказвало със смърт - дори да не било свързано с прекосяване на щатски граници. Известно време по-късно в щата Ню Йорк осъдили за похищение човек, който принудил младо момиче - което впоследствие задирял - да отиде с него на покрива на съседна сграда. Дори пращането на писмо с искане на откуп означавало максимално наказание двайсет години затвор, пет хиляди долара глоба или и двете.
През 1960 г. в Австралия за пръв път похитили дете. Осемгодишният Греъм Торн бил син на търговски пътник от Сидни. Родителите му неотдавна спечелили сто хиляди долара от лотарията. Трупът на Греъм бил открит на един плаж месец след изчезването му и анализът на парцала, в който било увито детето, накрая отвел полицията в къщата, където го били държали - и оттам при Лесли Стивън Брадли, семеен мъж с три деца, който бил арестуван на борда на кораб, плаващ за Англия.

Символичното обезщетение
Първото отвличане в Англия станало през декември 1969 г., когато г-жа Мюриъл Макей, съпруга на високопоставен издател на вестник, изчезнала от дома си в Уимбълдън, Южен Лондон. Девет години по-рано във Франция обаче било извършено друго отвличане, което привлякло почти също толкова голямо внимание, колкото случая с Макей. Четиригодишният Ерик Пежо, син на парижкия автомобилен милионер Раймон Пежо, бил отведен от детската площадка в модерен голф клуб в парижките предградия.
Неговите похитители Раймон Ролан и Пиер Ларше били дребни престъпници, които се нуждаели от парите, за да задоволят страстта си към нощни клубове и блондинки. Те поискали трийсет и пет хиляди долара от родителите - нищо работа за мосю Пежо, който лично им предал откупа. За негово и на жена му щастие, похитителите изпълнили обещанието си и скоро върнали Ерик. Ролан и Ларше - които били заловени да живеят в алпийска хижа в един ски курорт с датска кралица на красотата и стриптизьорка - били изправени пред съда едва през октомври 1962 г.
Осъдили ги на двайсет години затвор, максималната присъда във Франция. А семейство Пежо, което си получило десетина хиляди долара от откупа, били обезщетени със символичната сума един франк.

<Предателства>
- Какво, пак ли вие? - попитал мосю Анри, началник на криминалния отдел на парижката полиция. - Нали ви казах, че ако пак ви видя, ще ви върна в каторгата?
Мъжът, който стоял между двамата полицаи, бил нисък, набит, с покрито с белези лице и лъвски челюсти. Казвал се Йожен-Франсоа Видок и бил на трийсет и четири години. Когато няколко месеца по-рано за последен път влязъл в кабинета на мосю Анри, той бил отишъл да му направи едно предложение. Видок цял живот си навличал неприятности. Пет-шест пъти бил бягал от затвора и през последните десет години имал вехтошарница в Париж. Ала негови някогашни другари го познали и сега го изнудвали. Предложението му: да предаде шестима издирвани престъпници в замяна на собствената си свобода.
Анри отхвърлил предложението. И все пак пуснал Видок да си иде. Знаел, че рано или късно пак ще го види - и че ще може да му наложи своите условия. Това се случило сутринта на 1 юли 1809 г. - Видок бил предаден на полицията от сватовете си и от два месеца се укривал. Анри пратил полицаите да чакат навън. После се навел напред.
- Вие предложихте да ни помогнете. Добре, сега можете да го направите.
Видок се опитал да не показва радостта си.
- Искате да кажете, че ще ме пуснете, така ли?
- Не. Трябва да идете в затвора - в Бисетър... - И му обяснил какво иска. В Бисетър лежал крадец на име Бартелми Лакур, известен като Коко. Той бил откраднал голямо количество сребро. Плячката била намерена и на Коко му предстоял съдебен процес. Ала нямало улики срещу него. Анри искал Видок да открие тези улики.
На пръв поглед задачата изглеждала сравнително лека. Ала Видок не бил вчерашен. Той знаел, че даже да снабди Анри с нужните доказателства, това няма да е краят. Началникът на криминалния отдел имал нужда от шпионин, който да действа сред затворниците в Бисетър - крайно опасна задача. Ако някой затворник заподозрял, че е шпионин, още на другата сутрин щели да намерят Видок мъртъв. Малцина престъпници били готови да поемат такъв риск. Ала Видок разбирал, че няма друг избор.
Този въпрос изисква известно обяснение. Много престъпници биха се радвали на възможността да станат честни граждани, но престъплението ги впримчвало като октопод и ако се освободели от едно пипало, друго се увивало на китката или глезена им. Видок се намирал точно в такова положение. Той никога не бил извършвал сериозно престъпление. Просто бил дързък и агресивен младеж, който за пръв път влязъл в затвора по обвинение в нарушение на обществения ред - хванал любовницата си в леглото с офицер и пребил двамата.
Тъй като смятал присъдата за несправедлива, той бил опърничав затворник и си навлякъл още неприятности. Избягал, бил принуден да краде и повторно го заловили. Отново избягал и така се прочул. През един от периодите си на свобода той имал вземане-даване с банда, известна като Chauffeurs - Огнярите.

Мъчения с огън
Тези хора обикновено нападали нощем уединени стопанства и измъчвали обитателите, за да ги принудят да издадат къде крият ценностите си. Често обесвали жертвите си с главата надолу над огън - откъдето идвал и прякорът им. Видок спокойно можел да е член на бандата, макар винаги да твърдял, че само спял с любовницата на един от Chauffeurs и че тя му помогнала да се сдобие с фалшиви документи.
Системата е позната - откриваме я в кариерата на масовия убиец Карл Панцрам, екзекутиран през 1931 г., чийто дневник “Убиецът” е един от най-ужасните документи в историята на криминалистиката. Панцрам бил изключително властен човек - реакцията му към затвора и лошото отношение била дива ярост, която довела до още престъпления, убийства, извършени, за да “обърне гръб на обществото”. Можем обаче да го съжалим - като се имат предвид темпераментът му и силите, които били срещу него, той нямал никакъв шанс. В неговото положение са хиляди престъпници и малцина от тях виждат единствения възможен път, водещ към спасение от спиралата към дъното, пътя, който видял Видок - да стане полицейски шпионин.
Той отишъл в Бисетър и репутацията му на беглец от много затвори го превърнала в герой. Дори спасил живота на човека, който трябвало да предаде: подозирали, че Коко е полицейски шпионин и именно Видок гарантирал за него пред другите затворници. Впоследствие признателният Коко го приел за близък приятел, разказал му за откраднатото сребро и споделил, че полицията няма доказателства срещу него. Единственият, който го видял с плячката, бил някакъв портиер на Рю Дофен. На процеса Коко с удивление видял портиера, който свидетелствал срещу него. Осъдили го на доживотен затвор.
По това време Видок вече бил предал безброй други престъпници. Могъщата му физика и репутацията му на беглец от затвора го направили популярен сред затворниците. Всички се зарадвали, когато след около две години той за пореден път избягал на път за съда. Никой не се досещал, че бягството му е инсценирано от полицията.
Видок имал късмет и в друго отношение. Предателството и двойната игра са неприятен начин на съществуване, обикновено водещ до небрежност, каквато не може да си позволи никой полицейски шпионин. Ала Видок бил роден детектив. Ноздрите му потръпвали от удоволствие, когато играта започвала. Изправен пред проблем, който полицията не била способна да разреши, той се заемал с него с упоритост, обикновено постигаща резултати.

Жилавият фалшификатор
Например, полицията искала да залови фалшификатора Ватрен, който известно време по-рано им бил избягал. След търпеливо издирване в пансионите Видок открил, че мъж с външността на Ватрен е оставил свои вещи в един от тях. Заедно с любовницата си Видок се нанесъл в съседната стая. Няколко седмици по-късно чули някого там - Ватрен се бил върнал, също с любовница. Полицейският шпионин се втурнал вътре, ала жилавият фалшификатор успял да се измъкне покрай него и избягал. Видок с ужасяващи заплахи убедил изоставената любовница да издаде постоянния му адрес.
Видок стигнал там след минути и видял тъмен силует да се вмъква през задния вход на къщата: Ватрен. Подгонил го по стълбището, фалшификаторът се обърнал и - с умението на апах - мощно изритал преследвача си в гърдите. После се заключил в една от стаите. Видок решил да го надхитри. На висок глас наредил на любовницата си Анет да повика полиция, шумно слязъл по стълбището, събул си обувките и на пръсти отново се качил горе. Когато Ватрен предпазливо надникнал от стаята, Видок го сграбчил за косата и го замъкнал в най-близкия участък.
Друг пример за многократно предателство е достатъчен, за да даде представа как Видок станал най-добрият преследвач в Париж. Един ден през 1811 г. при него дошъл крадец на име Ото, за чието арестуване бил помогнал. Ото заявил, че иска да стане полицейски шпионин и го предупредил, че на другата вечер неколцина издирвани джебчии ще са във Фет дьо Сен-Клод.
Когато Видок дошъл с няколко агенти на полицията, Ото се появил и мрачно му съобщил, че крадците го познали и избягали. На другата сутрин Видок научил, че група крадци са извършили обир в другия край на квартала Сен-Клод. И той лично бил допринесъл за успеха им, като мобилизирал местната полиция, за да арестува несъществуващите джебчии. Видок разбрал, че Ото го е предал, но не казал нищо и не бързал - всъщност дори привидно започнал да се държи много дружелюбно с него.
Един ден след няколко седмици на връщане от нощна смяна с друг агент Видок минал покрай стаята на Ото и случайно решил да се отбие. Ото още спял. Видок извадил бутилка и тримата пили заедно. Когато по-късно през деня се явил при мосю Анри, началникът на криминалния отдел му съобщил, че през нощта е извършена голяма кражба на олово. Четирима души го били откраднали от недовършен строеж. “Познавам единия” - заявил Видок. Той бил забелязал, че обувките на Ото са кални и че дрехите му са мокри - очевидно цяла нощ бил навън.
Видок купил студено пиле и отново отишъл при Ото. Обядвали, седнали на леглото - Ото още не се бил облякъл. Видок небрежно си изпуснал шапката върху обувките му и попитал помощника си дали има нещо против да отиде да предаде едно съобщение. Помощникът му излязъл с обувките на Ото, скрити под пелерината му. Крадецът нямал желание да става - двамата с Видок били преполовили бутилка бренди и когато останали сами, Ото казал, че може да предаде трима души, извършили голям обир на олово предишната нощ.
Той предлагал да предаде тримата си съучастници. Нещо повече, ако го направел, сигурно щял да избегне процеса, тъй като щял да помогне на полицията. Видок бил решен да не го допусне, затова го попитал дали ще му помогне да шпионира един от затворниците в местната тъмница. В желанието си да спечели разположението му, Ото се съгласил и Видок го оставил заключен на сигурно място в килията, докато самият той отишъл да арестува другите крадци.

Двете любовници
Нямал представа къде да ги търси, но разполагал с друга полезна информация. Ото имал две любовници. Видок намерил едната в някакъв бар и я почерпил. После споменал, че току-що бил оставил Ото при другата му любовница. През следващия половин час тя не само му разказала множество уличаващи факти за Ото, но и го завела при стаите на другите трима крадци. Видок ги събрал и им казал, че Ото се кани да ги предаде. Те веднага заявили, че именно Ото е замислил кражбата. Когато и четиримата крадци били осъдени, Видок отмъстил на Хото за двойната игра в Сен-Клод.
Видок постигнал такива забележителни успехи, че скоро получил собствен отдел в полицията, наречен S<ы>ret<й> или Тайна полиция. И в продължение на повече от двайсет години я ръководил по неподражаем начин, като използвал отличното си познаване на подземния свят и разчитал на сложна мрежа от доносници, които се познавали помежду си. Той създал метод, който станал основен елемент в работата на съвременната полиция.
Когато напуснал S<ы>ret<й> поради политически интриги, Видок положил друго начало, ставайки първият частен детектив в Европа. Освен това бил близък приятел на Балзак и му дал идеи за много сюжети. Писателят му се отплатил, като го въплътил в една от най-въздействащите си творби - великия претъпник Вотрен. Видок починал през 1857 г. на осемдесет и две годишна възраст - един от малцината престъпници, който успял да се отскубне от пипалата на подземния свят и да си спечели по-почтена известност.
Съдбата на Видок илюстрира една максима, известна на всеки полицай: че крадците нямат чест. Крадецът използва случайността - това е човек, който е в бранша, защото наивно вярва, че животът трябва да му дава нещо за нищо. Ако смята, че може да се измъкне с нещо, той ще опита. Неговият критерий е успехът, а не честта. Това е една от причините, поради които полицията като че ли никога няма недостиг на доносници, въпреки опасността.

Отхвърленият юноша
Доносникът не е добре платен - има късмет, ако получи двайсет лири за сведение, което може да му струва живота, - но той изпитва удовлетворение от чувството, че не е напълно отхвърлен, същество от подземния свят, и от психологическа гледна точка това е най-интересният аспект на явлението. Когато човек е млад, по-лесно се поддава на престъплението. Детето винаги иска невъзможни неща и желанията му са толкова силни, че не го интересува с какви средства може да ги изпълни.
Юношата и без това се чувства отхвърлен от обществото - от него се очаква да започне да играе отговорна роля в свят, в чието създаване изобщо не е участвал и принципното му отношение към който обикновено е отхвърляне или “отчуждение”, както се изразява Маркс. Той също започва да изпитва силни сексуални копнежи, безразборно желание да съблече и обладае всяко срещнато хубаво момиче, и ако е красив и чаровен, юношата успешно може да се превъплъти в Дон Жуан.
Макар че поведението му е напълно законно, стига момичето да е на разумна възраст, той все пак по същество <краде> онова, което иска, тъй като го взима, без намерение да даде нещо в замяна. Повечето изнасилвачи са на възраст под двайсет години. Изнасилвачи на възраст над трийсет са рядкост. Малцината такива са психопати или почти психопати. Причината за всичко това е, че след двайсетинагодишна възраст възрастният човек започва да изпитва известно чувство на принадлежност към обществото. Ако е женен, той сигурно излиза с други семейства и ги кани в дома си и светът престава да е “чужд”.
Въпреки това моралът му може да е доста съмнителен - възможно е да не намира нищо лошо в това да купи крадени автомобилни гуми или да съблазни най-добрата приятелка на жена си. Ала започва да се чувства част от обществото и ако има прилична работа и дом, навлиза в онзи етап на развитие, който Ейбрахам Маслоу нарича “етап на самоуважението”. Той иска другите да го харесват и уважават. Престъпникът може да бъде харесван и приеман, особено, ако е като Ал Капоне или Реги Крей, но не е лесно.

Самоубийствените наклонности
Общо взето, престъплението е “естествено” само за младежите. Когато наближи трийсет години, човек започва да мечтае за солидно, комфортно бъдеще, тъй като, колкото и да е парадоксално, най-голямото му желание е да получи <закрилата> на обществото. Наближавайки средна възраст, поради вродената си склонност към насилие или тъй като не може да се избави от престъпните си навици, престъпникът продължава да се чувства “отхвърлен” и също започва да развива самоубийствени наклонности, чувство за безсмислие.
Много “стари престъпници” извършват престъпления, които са толкова глупави, че те очевидно са <искали> да ги заловят. Карл Панцрам, който прекарал по-голямата част от живота си в различни затвори, накрая извършил убийство зад решетките и категорично отхвърлил всякакви опити да го помилват - явно искал да умре.
Следователно информаторът се опитва да възстанови връзката си с обществото, да избяга от порочния кръг. Психолозите криминалисти така и не са осъзнали напълно този аспект на неговата психология. Естествено, има по-проста и по-непозната форма на престъпно предателство: когато “крадците излизат от строя”.

Доминантната връзка
Изглежда, че това обикновено се случва, когато във връзката между крадците - или убийците - има доминираща фигура. Така е и в случая с Бърк и Хеър, злополучно известните “крадци на трупове”. “Учителят по танци” Бърк бил мозъкът на тандема и доминирал над високия мършав Хеър. Ала когато накрая ги хванали почти на местопрестъплението след убийството на просякиня на име Дочърти, именно Хеър предал съучастника си и така си спасил кожата. Бърк бил обесен сам през 1829 г.
Хеър отишъл в централните графства и се твърди, че когато узнали кой е, другите работници в една варница му хвърлили вар в очите и го ослепили. Сигурно е, че починал като стар сляп просяк в Лондон. В също толкова известния - и също толкова злополучно - случай с убийството на г-н Уйлям Уеър край Елстри, тримата съучастници се опитали да си прехвърлят вината един на друг. Уеър бил комарджия, който спечелил голяма сума от прочутия спортист Джон Търтел.
Търтел и двамата му колеги Джоузеф Хънт и Уйлям Пробърт завели Уеър в къща на Гилс Хил Лейн, където Търтел го застрелял и му прерязал гърлото с джобно ножче. На другата сутрин местните работници заподозрели нещо, виждайки двама странни наглед мъже да ровят из храсталака край къщата, и когато Търтел и Хънт се върнали вътре, минувачите намерили окървавения нож и пистолета, оставени върху една стена. Те съобщили за находката си на съдията и властите скоро открили трупа на Уйлям Уеър в недалечното езерце.
Убийството се превърнало в национална сензация, напълно непропорционално на интереса, който представлявало. Пробърт и Хънт се опитали да дадат показания против съучастниците си, но Пробърт изпреварил Хънт и накрая били съдени само Търтел и Хънт. По време на речта си в своя защита Хънт само хленчил, че му обещали имунитет, ако сътрудничи на закона. Що се отнася до Търтел, той изнесъл внушителна реч и заявил, че бил джентълмен, поради което не бил способен на убийство, и че истинският убиец е Хънт. Това несъмнено било лъжа. Търтел бил обесен пред най-голямата тълпа, която някога се била събирала да гледа екзекуция, докато Хънт бил помилван и пратен в Австралия, където доживял дълбока старост.

Синът човешки
От психологическа гледна точка най-интересният случай в по-ново време определено е историята със семейство Мансън. Последователите на Чарлз Мансън го смятали за “спасител” и често отбелязвали, че името му означава “синът човешки”. Ето защо, когато една от любовниците му, Сюзан Аткинс, го предала, откриваме елемент на ритуална драма. Предателството не било съвсем съзнателно. “Семейството” било арестувано за автомобилна кражба и никой не подозирал, че това са убийците на Шарън Тейт и семейство Лабианка.
Привидно от скука или желание да направи впечатление, Сюзан Аткинс започнала да подхвърля намеци за убийствата на своята съкилийница, която казала на друга затворничка и тя съобщила в полицията. На процеса Сюзан Аткинс несъмнено била смятана за основна фигура след самия Мансън. Останалите от семейството я смятали за Юда.
Ясно е, че нейното “неволно” предателство далеч не било толкова случайно, колкото изглеждало - от известно време преди ареста тя се бунтувала срещу Мансън. Според някои Аткинс смятала, че той се “нуждае” от Юда, който да му позволи да изпълни съдбата си на жертва на обществото, но това може би е прекалено усложняване на действителната й мотивация.
Възниква интересна аналогия с убийството на Уйлям Уеър. Мнозина съвременници се трогнали от красноречието на Търтел и явно смятали, че не бива да го екзекутират. Мнозина коментатори от “нелегалната” преса на Западното крайбрежие на САЩ заявявали, че процесът срещу Мансън е несправедлив. Неговите убийства били протест срещу обществото и в някакъв странен смисъл той бил невинен.
Остава обаче фактът, че “трогателната” реч на Търтел се състои главно от лъжи, както и защитата на самия Мансън. Най-интересното е, че мнозина очевидно почтени и разумни хора взели страната на убиеца. И обяснението е, че макар от практическа гледна точка те да спазват закона, в тях има елемент на обществена незрялост, който ги кара да взимат страната на самотния, но престъпен индивид срещу “обществото”. От това трябва да се изведе заключението, че отношението на нашето общество към престъплението е доста объркано. Образователните експерти биха могли да включат историята на убийството във всяка учебна програма.

<Престъпления, свързани с творци>
В едно мразовито сиво септемврийско утро на 1598 г. двама мъже се изправили един срещу друг в Хогсден Фийлдс, Шордич. В умовете и на двама им се въртяло убийство. В ония далечни дни на първата кралица Елизабет Шордич не бил бедняшки квартал в покрайнините на лондонския Истенд, а открити поля на север от градските стени. Единият от двамата, които щели да се дуелират, бил актьорът Гейбриъл Спенсър, а другият - писателят Бен Джонсън. Джонсън бил як, набит мъж на около трийсет и пет години. Противникът му бил по-висок, по-силен и по-млад. И рапирата му била с двайсет и пет сантиметра по-дълга.
По сигнал те кръстосали рапири и започнали дуела. Спенсър безмилостно атакувал и след няколко минути ранил Джонсън в ръката. Джонсън свел рапира в знак, че се предава. После в изблик на свирепа ярост продължил борбата и отблъснал противника си назад само с физическата си тежест. Рязко мушване и Спенсър залитнал, изпуснал рапирата си и бавно се свлякъл. Умрял преди да се строполи на земята, пронизан в сърцето. Така Бен Джонсън, един от най-великите английски драматурзи, се включил в групичката на гениите, които са отнели човешки живот.
Щяло да е жалко, ако Джонсън бил изгубил схватката. Само два дни преди това той се прочул. Неговата пиеса “Всеки със своя нрав” била представена в шордичкия “Къртън Тиътър” от трупата “Хората на шамбелана”. Главният актьор също бил драматург, чието име е изписано на афиша като “Уил. Шекспир”. Той вече бил постигнал успех с пиеси като “Венецианският търговец” и “Хенри ІV”, но триумфът на Джонсън