ИК „Бард” представя
Дългоочакваното продължение на „Шибуми”...
Кой е Николай Хел?
Кой е Треванян?
Какво е шибуми?
Кой е Дон Уинслоу?
Каква е тайната за постигане на сатори?
В епохалния бестселър „Шибуми”, почитан от мнозина като един от класическите трилъри на двадесети век, Треванян представя на читателите Николай Хел – гений, мистик и съвършен, страховит убиец. Сега историята на Хел продължава. В своя нов трилър признатият от критиката и публиката Дон Уинслоу разкрива как Николай Хел се е превърнал в най-опасния човек на света...
Есента на 1951 г. Корейската война е в разгара си. Двадесет и шест годишният Николай Хел е прекарал последните три години в единична килия в ръцете на американците. Хел е майстор на хода коросу или „гол-убивам”, владее свободно шест езика и е развил необичайно „усещане за близост” – почти свръхестествен усет за надвиснала опасност. Той разполага с уменията да бъде най-страховитият убиец на света и сега ЦРУ има нужда от него. Американците предлагат на Хел свобода в замяна на една малка услуга – да отиде в Пекин и да убие комисаря на СССР в Китай. Почти сигурно е, че мисията е самоубийствена, но Хел приема. И трябва да оцелее в хаоса, насилието, подозренията и предателството, докато се опитва да постигне върховната си цел – сатори, истинското просветление и хармония със света.
И бестселърът, с който започва всичко това... „Шибуми”.
Николай Хел е най-търсеният човек на света. Роден в Шанхай след хаоса на Първата световна война, той е син на руска аристократка и загадъчен германец, протеже на японски майстор на Го. Хел преживява унищожаването на Хирошима и се появява отново като най-изкусния любовник и най-съвършения – и добре платен – убиец на света. Хел е гений, мистик, вещ познавач на езици и култури, а тайната за способностите му е твърдата му решимост да постигне особен вид лично постижение, състояние на ненатрапчиво съвършенство, известно само като шибуми.
Подобно на Ерик ван Лустбадер, който съживи поредицата за Борн, признатият от читателите и критиката Дон Уинслоу представя наследството на Треванян на едно ново поколение читатели.
Дон Уинслоу е роден в Ню Йорк, но е израснал в Саут Кингстаун на Род Айлънд. Автор е на редица романи, сред които „Силата на кучето” и „Животът и смъртта на Боби З”. Освен писател, Дон е бил актьор, режисьор, управител на киносалон, водач на сафари и частен детектив. Живее в района на Сан Диего със съпругата си Джийн и сина си Томас. Ще ви посрещне с добре дошли на сайта си www.donwinslow.com.
„Никой на този свят не върши това по-добре от Дон Уинслоу... още един автор, превърнал се веднага в класик.”
Лий Чайлд за „Зимата на Франки Машийн”
„В над 500 страници Уинслоу натъпка достатъчно нова информация за това как и защо нарковойните станаха толкова жестоки, и сега искаме още – особено като се има предвид експлозивната поетика на стила му.”
„Чикаго Трибюн” за „Силата на кучето”
Кой е Треванян?
„Треванян” е псевдоним на д-р Родни Уилям Уидъкър. „Ню Йорк Таймс” го описва като „единственият автор на романи, който може да се сравни едновременно със Зола, Иън Флеминг, Едгар Алан По и Джефри Чосър.” След като влиза с гръм и трясък в списъка на автори на бестселъри с трилърите си „Санкцията Айгер” (1972) и „Санкцията Лу” (1973), Треванян продължава с бестселърите си „Основният” (1976, политически роман), „Шибуми” (1979) и „Лятото на Катя (1983, психологически роман на ужасите). След петнадесетгодишно затишие Треванян се появява отново като автор на уестърна „Инцидент на двадесетата миля” (1998) и на сборника разкази „Гореща нощ в града" (2000). През 2005 г. той издава „Лудите дами от Пърл Стрийт” – историята на един юноша от бедняшките квартали на Олбъни, Ню Йорк, в годините преди и по време на Втората световна война. Произведенията му са преведени на повече от 14 езици и са продадени в милиони бройки по цял свят.
Треванян умира през 2005 г. Каква е основата на този нов роман и как се стигна до появата му?
Агентите, представляващи наследството на Треванян, знаеха, че читателската публика жадува да прочете още за Николай Хел. Но заемането на мястото на Треванян е тежка задача. Как да намерят някой, който има необходимата писателска дарба (вижте цитираното по-горе сравнение на Треванян със „Зола, Иън Флеминг, Едгар Алан По и Джефри Чосър”), чийто усет съответства с този на Треванян и който освен това е запален почитател на „Шибуми”?
Какво е „Шибуми”?
Това е най-известният и най-успешният роман на Треванян, от който са продадени над 2.3 милиона бройки. Книгата се смята от мнозина като един от най-големите трилъри на двадесети век и има страстни почитатели тридесет години след първоначалното му излизане. В романа си авторът ни представя Николай Хел, който никога не се е появявал в друга книга... до днес.
„Шибуми” на Треванян е повратен бестселър и един от класическите трилъри на 20 век. Сега Дон Уинслоу ни връща към него с продължението (или по-скоро предшественика) „Сатори”, в който отново се срещаме с убиеца Николай Хел.
Централно разузнавателно управление
Поверително Досие: Николай Хел
Занятие: Убиец
Умения: Хода коросу или „гол-убивам”
Възраст: 26
Място на раждане: Шанхай
Произход: Майка: рускиня, графиня Александра Ивановна
Баща: германец, граф Хелмут фон Кайтел
Израснал в Китай и Япония
Текущ псевдоним: Мишел Жилбер, търговец на оръжие на черно
Сатори (яп.) – внезапно осъзнаване или лично просветление; първата стъпка към нирвана.
Напълно съм съгласна с BookSeller - "Шибуми" е философия и е много по-близо до японския реализъм като начин на мислене и култура, докато "Сатори" е евтин екшън с кофти порнографски елементи представени като любовна история. Края е толкова зеплетен, че автора дори не е намерил логично начин да опише как Николай Хел се измъква от ситуацията, която няма изход. С развитие на историята се променя и стила на автора. Толкова е бързал да завърши книгата, че накрая дори сам е забравил каква е философията на просветлението "сатори". И защо никъде не се споменава за целта на Хела да постигне "шбиуми? Николай си поставя тази цел още при разговорите си с Кашигава -сан... но да не навлизам в подробности. В "Шибуми" имаше и хумор, който в "Сатори" липсва. Лично за мен "Сатори" беше голямо разочарование. Исках да чета още и още за най-симпатичния наемен убиец, но тази книга ми развали удоволствието от първоизточника.
Не искам да споря, но поредицата на Лустбадер за нинджата Никълъс Линеър доста се приближава до текстови вариант на обикновен комикс. Само в първата книга от поредицата има що-годе някаква реалност, макар че и в нея се полагат основите за по-нататъшните фантастични събития. Останалите са си чисто фентази, макар и действието да се развива в края на двадесети век. Няма лошо, нека се издават и такива трилъри, обаче е хубаво да се има предвид, че те не могат да бъдат сериозни в това отношение, а по-скоро лековата четиво за убиване на времето - в смисъл от тях няма какво толкова да разбереш за истинските аспекти на бойните изкуства дори и в културен план, четейки ги просто се забавляваш.
От друга страна книгите на Бари Айслър (както и тези на Винс Флин, макар че тях ги пусна друго издателство и Бард загуби една прекрасна поредица политически трилъри) са много реалистични по отношение описанието на прилагането на техниките от бойните изкуства в различни реални ситуации, като при това самото описание е на много високо професионално равнище.
Между другото споменатия Джон Донахю отдавана написа третата част от своята поредица, озаглавена "Тенгу - планинският демон", където неговия герой се сблъсква именно с нинджа някъде в тропическите джунгли и вероятно има някои допирни точки с Лустбадер. Очаквам Бард най-сетне да издаде и нея.
Що се отнася до трилъри с бойни изкуства, за мен и "Сатори", и романите на Джон Донъхю, и тези на Бари Айслър бледнеят пред 6-те романа от серията за нинджата на Ерик Ван Лустбадер.
Все пак обаче, трябва да се има предвид че тук става дума именно за трилъри (в случая дори за екшън-трилър), а не за други жанрове - философски например. На мен лично повече ми хареса "Сатори". В "Шибуми" имаше твърде много отвлечени неща и излишни описания. Като голям минус в "Сатори" бих посочил това, че не се наблегна повече на същността и различните аспекти на смъртоносните бойни умения на Хел. Само е отбелязано че той владеел особен, рядък и езотеричен стил на Карате, с който можел да убива почти мигновено, което е крайно недостатъчно като описание поради обстоятелството че ударението основно е поставено върху тезата, че на тази основа се гради невероятият му талант на професионален убиец - при това "най-добрият на света". Щеше да бъде много по-добре ако в романа се беше отделило доста повече внимание на тази интересна тема, като се направи един по-задълбочен сравнителен анализ между възможностите на различните бойни изкуства - един вид сблъсък на техните концепции и стратегии, а от там съответно и различни начини на живот и светогледи. Действително, нещо подобно беше направено при краткото описание на един от многото китайски стилове и двубоя на Хел с владеещият този стил китайския майстор, но това беше твърде повърхностно и кратко на фона на останалите неща от романа. Разбира се, нямам предвид че само това следваше да бъде основната линия (като в серията на Джон Донъхю), а просто идеята за по-задълбоченото разглеждане на дълбочината, многопластовостта, ако щете и философията на бойните изкуства, които съответно да бъдат вплетени с останалите линии и пластове, както в развиващото се действие, така и с характерните особености на героите. Иначе прочетох "Сатори" на един дъх, докато "Шибуми" ми беше на места дори скучна.
Така е - доводите ви са разумни и основателни, недостатъците на "Шибуми" като трилър са неоспорими. Но какво от това?:) За мен ценността на "Щибуми" не е в трилърското (ако мога така да се изразя). Защото трилъри - бол. Кой от кой по-хубав. Пазарът е пренаситен. А "Сатори" е просто трилър. Да - динамичен, четивен, приятен, с харизматичен главен герой, но същевременно и повърхностен - на места екшънът е толкова забързан, че се доближава до недоразумението Матю Райли. В личната си класация за трилъри с бойни изкуства поставям "Сатори" горе-долу на едно ниво (или може би малко по-високо) с книгите на Бари Айслър и Джон Донъхю. Но категорично отстъпва на романите на Ерик ван Лустбадер за нинджата Никълъс Линеър, или на "Документът Катей", например.
''ивз, София'' Пределно ясно ми е, че Сатори не е хронологично продължение на Шибуми, но като книга написана след ''оригинала'' мисля , че автора и трябва да се съобразява с някои основни неща. Примери дадох по надоло. С риск да се повторя Сатори е много хубава, на мен ми хареса но освен свободното заимстване на имена използвани в Шибуми друга прилика между двете книги няма.Това е мое мнение, дори да е малко краино. не са нужни повече лирични отклонения и разходки в чужбина.
Букселър,
Когато нещата опрат до обясняване защо нещо (не) ни харесва, всичко е адски субективно, затова мъдрите хора много отдавна са казали, че за вкусове не се спори. Като човек препоръчал някога "Шибуми" за превод, аз би трябвало да съм последният, който може да обели критична дума към точно този роман, но... колкото и култова книга да е "Шибуми", тя далеч не е без кусури и критици. Например едно от нещата, които правят впечатление в книга, така отдадена на философското, е липсата на нюанси, на... "полусенки": Героят е просто съвършен (това се отбелязва и в Интернет) - той е идеален във всичко, което на което е способен, а то е прави секс и да убива. Аз обаче отдавна съм излязъл от възрастта, в която мога да се захласвам - с извинение - по големия ебач. Сюжетът...? Уви, стигат няколко думи: героят излиза от взирането в пъпа си и решава да убие още веднъж (в името на правата кауза). Спелеоложките забежки няма да ги разглеждам - за едни те могат да бъдат интересни, за други са досаден пълнеж. Да не забравя - експертните познания на Хел по "го" са почерпени не толкова в сблъсък с истински майстори, а от четене. Аз изобщо не разбирам от "го", но съм играл доста дълго шах, за да почувствам, че нивото на навлизане в "го" (в "Шибуми") не би задоволило никой добър играч. Хел впрочем научава и баски - считан за един от трудните съвременни езици - от учебника. Какво стои зад ксенофобията и антиамериканизма на автора не се наемам да гадая, но несъмнено той има личен мотив (не съм срещал някакво обяснение за това) - както един читател споделя в Интернет: "През цялото време очаквах Хел да счупи китарата" (намеквайки за бунтарите-певци от 60-те и 70-те - виждал към клип, на който Ричи Блекмор троши китарата си и запраща цяла тонколона в публиката, която сигурно им достави неописуем кеф). Всъщност въпреки многото страници, посветени на израстването и формирането на Хел, авторът не ни дава обяснение откъде той е развил в себе си многократно подчертаваното безразличие към човешкия живот. Черно-белите герои се допълват в другия край на спектъра от м-р Даймънд, който е обрисуван като архитип на злодея, което естествено прави язвителността към него едва ли не уместна. Сюжетните линии са доста объркани и дори не е направен опит да бъдат логически свързани. Например, защо Даймънд решава точно сега (а не преди 20 години) да мъсти за брат си (убит от Хел, защото го изтезавал в затвора)? За какъв дявол му е нужно (и нужно ли е наистина) Хел да се забърка в опит да осуети отвличането. Има и други, но да не отплесвам в тази посока.
Изобщо книгата се чете като комикс с големи празни полета между картинките, оставени за да се внущи на читателя някаква философско-мистична атмосфера. Липсата на динамика (освен в последните 50 страници) за някои може да е етикет "това не ви е поредният трилър", за други - може да "за какво си дадох парите".
Две забележки накрая: книгата ме очарова, когато я четох за първи път в началото на 80-те - това е една от малкото книги, които съм си купил от чужбина, след като вече съм ги прочел. Но някъде след 2000 година опитах пак да я прегледам и този път не издържах докрая(както писах малко по-горе).
На второ място - много повече ми харесаха двете "Санкции..." (впрочем втората "Санкцията Лу" е по-правилно да се преведе "Клозетната санкция", което не знам как ще прозвучи на някои фенове на Тревания).
Самият Треванян има един страхотен сборник разкази (ако не бъркам заглавието - "Гореща нощ в града"), който доказва, че наистина е голям майстор, бих казал велик. И втората е "Инцидентът при 20-ата миля", която обаче не може да бъде истински оценен от читатели, неамериканци, тъй като сюжетът е органично вплетен в тяхната история. За съжаление те не са преведени на български - втората - по изтъкнатите причини - по моя препоръка.
Всичко това го пиша в защита на "Сатори", която просто е добре балансирана и динамична. Препоръвам я отново!
"бобо69" - забележката ти звучи малко комично от устата на човек, който не беше разбрал, че чете книга-предшественик на "Шибуми". Да беше казал каквото и да е друго...
наи после един които е чел внимателно и двете книги
Добро попадение е опитът на автора да представи реалните житейски ситуации, пречупени през погледа на играч на го. Но цялата дълбочина и богатство на образа на Хел просто липсват и почти не се усеща красотата на шибуми - тези елементи, които лично за мен правят "Шибуми" уникална, в "Сатори" са жертвани в името на действието. Не че книгата е лоша, напротив - увлекателна и динамична е, чете се леко... но е просто екшън-трилър. Поредният...
Докато "Шибуми" е философия.
Добре де, сбъркали са - не е хронологично продължение. Но на теб не ти ли е ясно, че в книгата се описва как Хел е станал такъв, какъвто е описан в "Шибуми"? В "Сатори" се говори се 1951 година, корейската война, руски комисари в Китай. В "Шибуми" действието кога се развива? Там се споменава се за "убийство на израелски атлети на олимпиадата в Мюнхен", още на първите страници са показани досиета на хора, убити през 1967, 1976 (има още десетки указателя на периода на разгръщане на сюжета) . Не е ли достатъчно, за да се ориентираш кое кога е?
'' За книгата
ИК „Бард” представя
Дългоочакваното продължение на „Шибуми”...''- това е написано малко по горе
Книгата не е продължение, а предшества "Шибуми"! Прикуел, а не сикуел (че не мога тук да пиша на латиница). Така че в нея може да става дума за неща, споменати в Шибуми само в минало време, т.е. отнасящи до миналото на Николай Хел (и то ранното минало, като се има предвид периода на действие).
Защо не дадеш конкретен пример. Макар че право на автора е да избере кой от споменатите в "Шибуми" неща да експлоатира в своя сюжет. Едва ли може да искаме всяка изтърсена дума да бъде повод за някакъв епизод.
Зачетох я с голямо желание, но в последствие се разочровах. Наистина от начло стилистиката бе пресъсздадена отлично , но после всичко бе провалено- времена и събития описани в ''Шибуми'' са тотално забравени в тази книга, а езикът на Льо Каго е ''сложен'' в устата на Дьо Ланд което е недопустимо. Книгата е интересна, но без да се говори за продължение на ''Шибуми'' Може да се говори за съвпадение на имена между двете книги и до там.Дадох само някои примери, но има още много. все пак които харесва този жанр не пречи да прочете тази книга,ще му хареса.
Абсолютно съгласен с Росица, прочетете я задължително.
Невероятна книга!!!За мен също беше много по интересна от "Шибуми".Благодаря на Бард, за предоставеното удоволствие!
Книгата е страхотна! Според мен е двойно по-интересна от Шибуми, явно авторът е майстор-разказвач и с лекота грабва вниманието. Прочетох я на един дъх.
Получих от "Бард" книгата за анотация с оглед евентуалния й превод. Бях скептичен - как е възможно нещо да се сравнява не с нещо друго, а с "Шибуми"?, - но я изгълтах за 2 дни и останах смаян от пълното пресъздаване на стилистиката и атмосферата на "Шибуми"!
Горещо я препоръчвам на всички, които помнят "Щибуми", а на останалите завиждам, че им предстои тепърва да прочетат "Шибуми", към която несъмнено ще посегнат след "Сатори".
Впрочем не е ли време "Бард" да преиздадат "Шибуми"?
Оценка 6 по петобалната скала!