НЕФЕРТИТИ

КНИГАТА НА МЪРТВИТЕ

На баща ми

Майлс Дрейк

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Преди три хиляди и петстотин години Ехнатон наследил империя, която била достигнала разцвета си. Било време на удивителна изтънченост и красота, но и на суета и жестокост. Империята разполагала с поддържаща реда сила - меджаите* - и с подробни папирусови архиви, за да държи в подчинение своите поданици. Заможните се страхували от старостта, развличали се с лов и разгул и харчели несметни богатства за гробници, подготвяйки се за живота след смъртта. Имало държавни чиновници и многобройна работна ръка - както от местни, така и от преселници. Това многокласово общество зависело от водите на Нил, която се извивала като гигантска змия през пустинята и разделяла земите на Египет на плодородна Черна и гола Червена земя.

*Първоначално нубийски племена, които служили като наемни войници в Египет. В епохата на Новото царство отряди меджаи имало във всеки по-голям град и тяхната задача била да се грижат за вътрешния ред. - Б. пр.

С богатствата си Ехнатон решил да извърши нещо невиждано. Заедно със своята съпруга Нефертити - Съвършената - той поставил началото на революция в религията, политиката и изкуството. Отхвърлил традиционните египетски институции и богове, противопоставил се на могъщите жреци и построил прекрасния град Ахетатон като средище за прослава на новата вяра. В сърцевината на всичко това бил култът към Атон, единственият бог, изобразяван като слънчев диск.

Днес от града е останало малко. В близост до днешна Амарна се виждат останки от царския път, дворците и храма на Атон. Можете да посетите скалните гробници на великите мъже, служили на Ехнатон и Нефертити: Маху - началник на стражниците, Мерира - Върховния жрец, Паренефер - архитекта, основоположник на стила Амарна, и Аи - Баща на бог и влиятелен съветник на фараона. Можете да се спуснете по многобройните стъпала към празните погребални камери на Ехнатон.

Но няма как да видите гробницата на Нефертити, защото тя, най-могъщата и харизматична жена на Древния свят, изчезнала мистериозно през дванадесетата година от седемнадесетгодишното царуване на Ехнатон. Защо е изчезнала и какво е станало с нея е тайна, върху която е изградена тази история.

О, мое сърце, с което ме е дарила майка ми, о, мое сърце, дадено ми от земята, не въставай срещу мен, когато свидетелствам пред лицето на Всевишния бог.

Книга на мъртвите

Година дванадесета от царуването на фараон Ехнатон, слава на Слънчевия диск

Тива, Египет

Сънувах сняг. Бях се загубил в някакво тъмно място, снегът падаше бавно и тихо, всяка снежинка беше като гатанка, която не успявах да разгадая, преди да изчезне. Събудих се с усещане за мимолетния й, загадъчно лек допир върху лицето ми. Почувствах ненадейна тъга, сякаш безвъзвратно бях загубил нещо или някого.

За момент останах да лежа неподвижен, заслушан в тихото дишане на Танеферт, вече се усещаше жегата на деня. Никога не съм виждал сняг, разбира се, но помня, че четох за сандъче, пълно с него, донесено от далечния север, подобно на съкровище, увито със слама. А и се носят разкази, дошли отвъд хоризонта. За един студен свят. За снежни пустини и реки от лед. Бял и лек, ледът може да се държи в ръка, ако си в състояние да изтърпиш студения му огън. Вода, която инак няма как да задържиш в шепата си, въплътена в нещо друго, а вярвам, че отново ще се промени в зависимост от света, в който се озове. Чух също и че когато най-сетне отворили саднъчето, то било празно. Тайнственият сняг бил изчезнал. Несъмнено някой е платил с живота си за разочарованието. Така е със съкровищата.

Навярно същото е и със смъртта. Не както ни говорят жреците. Всички сме научили молитвата: "когато гробницата се отвори, нека тялото бъде безупречно подготвено за живота след смъртта". Но виждали ли са те как зноят на бога-слънце разлага плътта на живите, на младите и красивите, с техните безсмислени надежди и напразни мечти, превръща я в нещо ужасно и чудовищно, обрича я на отнемаща разсъдъка агония? Виждали ли са някога красиви лица обезобразени, зеещи в мускулите рани, разбити черепи, раздробени кости, ужасяващото сгърчване на горящата плът, чиято мазнина кипи? Съмнявам се.

Подобни мисли са изтезанието на професията ми. Аз, Рахотеп, най-младият главен следовател сред меджаите в Тива, гледам как децата ми играят или се стараят да се съсредоточат върху музикалните си инструменти и зная, че кожата им, която милваме, целуваме и мажем с бадемово масло и моринга, с благовония от магнолия и смирна, обличаме с ленени и златотъкани одежди, е само торба, побрала органите и костите, потир на кръвта им; и всичките ни надежди те да бъдат живи и обичани зависят от тази ужасна касапница. Тая тези мисли в себе си дори когато любя жена си, и за миг на светлината на маслените лампи изящното й тяло придобива мъртвешки очертания. Явно подобни видения не са чужди на мнозина. Редно е да съм признателен, навярно, че ме спохождат такива мисли. Би трябвало да съм по-поетичен, по-дълбок философ, и то по-често, дори и само за да се забавлявам през свободните си часове. Е, всъщност аз нямам такива. И все пак единствено докато оглеждам поредния труп, поредния погубен живот - мимолетна история за любов и изминат път, свършила в миг на лудост, омраза или паника, - чувствам, че зная къде е мястото ми в света.

Естествено, както Танеферт изтъква винаги когато й се удаде случай - което напоследък е доста често, - аз по природа съм си черноглед. Но в тези непоносими времена на царуването на Ехнатон всеки изминал ден оправдава това ми отношение. Нещата вървят на зле. Виждам го в работата си: в непрестанно растящия брой на измъчваните и обезобразени тела на жертви на убийства, в ограбените и осквернени гробници на властници и богаташи, в прерязаните гърла на нубийските стражници. Съзирам го в суетата на заможните и безкрайната нищета на бедните. Виждам го в потресаващите новини за Големи промени: прогонването на жреците от храма в Карнак и отнемането на древните им звания и права; отричането и дори светотатството срещу Амон и всички други стари и тачени богове; налагането на странния нов бог, когото сме длъжни да възхваляваме и почитаме. Долавям го в чудатия замисъл и разточителните разходи за мистериозния нов град-храм на Ехнатон, който се строи в сърцето на пустинята, на средата на пътя оттук до Мемфис и по този начин преднамерено отдалечен от всички. Забелязвам го в наложеното нестабилно стопанство, когато империята ни преживява време на несигурност. Така че, наистина, как другояче да мисля? Танеферт твърди, че не е нормално, и е права. Но прекрачих тези двери много отдавна - щом осъзнах, че у всеки от нас живеят сенките и мракът и колко малко им е нужно да излязат на бял свят. Смъртта идва лесно.

Така че, когато по пладне се върнах вкъщи силно разтревожен от вестта, че ще трябва да разследвам голяма мистерия в самото сърце на властта, още щом ме зърна, Танеферт попита:

- Какво се е случило? Кажи ми. - Тя седна на пейката в предната стая, където никога не сядахме. Протегнах длан към нея, но тази тактика й бе позната. - Не е нужно да ми държиш ръката. Този време вече отмина.

И аз й казах. Как тази сутрин Ахмос влезе в кабинета ми. С наслада похапваше сладкиш, както винаги, без да обръща внимание на трохите, които се ронеха по богатите дипли на робата му. Шкембето му забавяше движенията му, а един следовател трябва да бъде силен и стегнат (какъвто се надявам, че ме поддържат ежедневните ми упражнения). И намусен, както винаги, той ми предаде с по-голяма от обичайната неохота и странна настойчивост получената отгоре заповед да отида веднага и без никакво отлагане в Ахетатон и да се представя в двора на Ехнатон, за да разкрия някаква голяма загадка.

Вгледахме се един в друг.

- Защо тази чест се пада именно на мен? - попитах.

Ахмос сви рамене, после се усмихна като прозяваща се некрополна котка.

- На теб се пада да разбереш.

- И каква е тази загадка?

- Ще те осведоми новият началник на стражниците, Маху. Славата му е стигнала до ушите ти, нали?

Кимнах. Маху бе известен с усърдието си в прилагането буквата на закона.

Ахмос преглътна шумно последното парче от сладкиша и се наведе към мен.

- Но имам връзки в новата столица. И чувам, че става дума за изчезнал човек. - После отново се ухили злокобно.

Танеферт запази спокойствие, страхът бе изопнал чертите й. Знае не по-зле от мен, че ако не успея да разреша загадката, каквато и да бе тя - а Ра е свидетел, че сигурно е заплетена и в нея са замесени влиятелни хора и висша власт, - съдбата ми няма да е загадка. Ще ме лишат от поста ми, от малкото привилегии, от собствеността ми и ще ме екзекутират. И все пак не се боях. Чувствах нещо друго, което в момента не можех да определя.

- Кажи нещо. - Погледнах я.

- Какво искаш да ти кажа? Нищо няма да те накара да останеш при нас. Дори изглеждаш ентусиазиран.

Което бе истина, при все че още не го признавах.

- Просто не искам момичетата да ме виждат разтревожен.

Тя не ми повярва.

- Колко дълго ще отсъстваш?

Не можех да й кажа, че нямам никаква представа, затова отговорих:

- Около петнадесет дни. Може би много по-малко. Зависи колко бързо ще разреша случая. Зависи от свидетелските показания, наличието на улики, обстоятелствата...

Но тя бе извърнала глава и се взираше невиждащо през прозореца. Ненадейно лицето й, обляно от следобедната светлина, накара сърцето ми да се свие и аз замълчах.

Поседяхме още малко, без да говорим.

После тя подхвана:

- Не разбирам. Не е ли редно тамошната градска стража да разгадае мистерията? Това е тяхна работа. Защо си им нужен ти? От друг град си, никого не познаваш там, никому не можеш да се довериш... и ако приемем, че е тайна, защо възлагат случая на външен човек? Тамошните стражници ще негодуват, че навлизаш в територията им.

Това, което казваше, както обикновено, беше съвсем вярно; интуицията й за простите истини бе сигурна и безпогрешна. Усмихнах се.

- Няма нищо смешно - сопна се тя.

- Обичам те.

- Не искам да заминаваш.

Думите й ме стъписаха.

- Знаеш, че нямам избор.

- Имаш. Винаги има и друга възможност.

Прегърнах я, усетих, че трепери, и се опитах да я утеша. Тя се поуспокои и нежно обхвана с длани лицето ми.

- Винаги се боя, всяка сутрин се чудя дали не те виждам за последен път. Затова помня лицето ти до съвършенство. Познавам го така добре, че ще го нося в сърцето си до гроб.

- Нека не говорим за гробове. Да поприказваме какво ще правим с дара от нашия повелител, когато разгадая престъплението и стана най-известният следовател в града.

Най-после тя се усмихна.

- Всеки дар ще е добре дошъл. Не са ти плащали от месеци.

Икономиката е в хаос, през последните години реколтите бяха лоши, дори докладват за грабежи, а вълните от преселници от земите отвъд северната и южната ни граница, привлечени от обещанията за колосалните нови строежи, създават безотечествена и безнадеждно безработна паплач, която няма какво да губи. Казват, че дори и житниците на фараона не са пълни. Не плащат никому. Така говорят в града. Това всява още по-силно безпокойство. Всеки има гърла за хранене. Хората се боят от недоимъка. Питат се кога ще бъдат принудени да заменят на черния пазар красивите си градски мебели за къс месо или кошница зеленчуци от провинцията.

- Мога да се грижа за себе си. И всеки миг ще си мисля за теб. Обещавам.

Тя кимна и избърса с ръкав очите си.

- Трябва да се сбогувам с децата.

- Сега ли заминаваш?

- Налага се.

Тя извърна лице.

Щом влязох в стаята им, момичетата прекъснаха заниманията си. Сехмет вдигна поглед от свитъка пред себе си. Тъмните й като топаз очи надникнаха изпод черния бретон. Предстоеше й труден избор: да продължи да чете разказа си или да ме поздрави подобаващо. Дадох й знак да остане на стола си и долепих лице до нейното. Долових познатия сладък млечен аромат на дъха й. Прегърна ме през врата със слабичките си ръце.

- Трябва да замина за кратко. По работа. Ще се грижиш ли за майка си и сестрите си, докато се върна?

Тя кимна и сериозно ми прошепна, че ще го стори, че ме обича и ще мисли за мен всеки ден.

- Напиши ми писмо - помолих аз.

Тя отново кимна. Малката ми умница. Стеснителна е тази година: в гласа й се долавя нова, преднамерена изтънченост.

След нея Туиу, усмихната, сега всичките й зъби са пораснали, ми направи муцунки. Искаше да ме захапе за носа и аз й позволих.

- Забавлявай се! - изписка тя и скочи на пода.

Неджмет, най-малката, "сладураната", както я наричаме с надежда; решително създание, независимостта й така поразително напомня на моята. Престана да плаче нощем и вместо това се зае с извънредна сериозност да опознае заобикалящия я свят. Вече не мога да я подлъжа, когато на закуска се опитвам да я убедя, че сладката кифличка е прясна, когато е останала от печивата за вечеря.

И накрая моята Танеферт, сърцето ми, с коси, черни като безлунно небе, прав нос и издължени очи. Прости ми, че те оставям. И да не съм сполучил друго в живота си, поне създадох семейство. Имам прекрасни дъщери. Дано след като тази история приключи, ги имам отново. Бих принесъл всякаква жертва за това. Осъзнаваш, че обичаш някого, когато ти се наложи да се разделиш с него.

Както ми е обичай и метод в работата, през идните дни ще водя дневник. Вечер ще записвам какво със сигурност съм узнал, както и това, което не съм. Ще отбелязвам улики, въпроси, съмнения и загадки. Ще записвам всичко, което реша и каквото мисля, а не каквото се очаква от мен. Ако нещо ми се случи, този дневник навярно ще оцелее като завещание и ще се върне вкъщи като изгубило се куче. И навярно малко по малко мистерията ще се разкрие, от откъслечни, наглед несвързани факти, от сънищата, от вероятното и невероятното, които са част от доказателствата и историята на престъплението и водят до сполучливо, добре подредено, и, кой знае, смислено и логически обосновано заключение. Но надали. Опитът ми говори, че фактите не излизат наяве така лесно. Обикновено представляват пълна бъркотия. Така че в моя дневник ще записвам отклоненията, мислите, които не пасват, надоказаното, нелогичното и неразгадаемото. Да видим какво ще ми подскаже всичко това. Дали пък отхвърлените доказателства (понеже обикновено се сблъсквам с недоказуеми факти), няма постепенно да очертаят силуета на истината.

После сторих най-трудното, което ми предстоеше. Облякох най-хубавите си дрехи и, прибрал заповедта в ковчежето си, извърших кратко възлияние на бога на дома. Молих се с необичайна искреност (той знае, че не вярвам в него) за закрилата му над мен и семейството ми. После прегърнах дъщерите си, целунах Танеферт, която обгърна лицето ми с ръце, нахлузих старите кожени сандали и с разтреперани ръце затворих вратата на дома си и стария си живот. Поех към бъдещето, където нищо не бе сигурно и всичко криеше опасност. Срам ме е да го напиша, но в този момент се почувствах по-жив от всякога, макар че сърцето ми бе свито.

О, велика Тива, твоите светлини и сенки, непочтените ти занаяти и шумното ти множество, твоите дюкяни, твоя разкош; мизерните ти бедняшки квартали и младите ти светски красавици; твоята престъпност, нищета и убийства. Така и не разбрах дали те мразя, или обичам. Но поне те познавам. Над ниските покриви на моя квартал виждам сините, златни, червени и зелени фасади на храмовете, техните окъпани от слънцето колонади и пилони. Свещените смокинови дръвчета около тях приличат на тъмнозелени свещи. Овощни градини и притулени паркове. А до тях отпадъци, струпани в опасни проходи между мрачни колиби. Зад великолепните вили, разкошните дворци и храмове се гушат бордеите, скалъпени от камънаци и отпадъчни материали, изоставени от богатите, където мнозина влачат жалкия си живот. Олтарите на домашните богове, пред тях - блюда за ежедневните жертвоприношения. Говорят, че в града има повече богове, отколкото смъртни и все пак не съм срещал ни един с неземна плът. Не, не се погаждам с боговете. Те са егоисти, добруват си в храмовете и в небесата. За толкова неща са виновни, че изпитват наслада от страданията и нещастията ни и обръщат гръб на молитвите ни, прошепнати от сърце. Но такива мисли са светотатство и съм длъжен да ги потисна - при все че ще ги запиша тук и който ги прочете, навярно ще отдаде почит на глупашката ми доверчивост.

Тръгнах надолу към доковете, под прашните бели платнени навеси, предпазващи ни от слънцето. Видях местните деца да тичат по покривите, да си подвикват, да се спускат между купчините сушащи се зърнени храни и плодове, разбутвайки кафези с птици, които отвръщаха с крясъци и песни; да прескачат дремещите в следобеда и с лудешки скокове да преодоляват разстоянията между постройките. Минавах покрай сергии, отрупани с всевъзможни продукти, тръгнах по Алеята на плодовете, после свърнах по сенчестите пресечки под разноцветните тенти, под които в скъпи магазини се продаваха редки породи умни маймуни, кожи от жирафи, щраусови яйца и слонски бивни с гравирани молитви върху тях. Целият свят ни отдаваше почит и ни предоставяше чудесата си: оставяха на прага ни удивителните плодове на безспирния си труд. Или поне пред прага на онези, на които не се налагаше да чакат с месеци, за да платят за тях (бележка до себе си: отново да се обърна към ковчежника за неизплатената заплата).

Предпочитам колоритния хаос на живите улици пред смълчаните и подредени храмове, светилища на боговете и надменни жреци. По сърце ми е шумът, гълчавата и прахта, дори работническите предградия на изток, миризливите свинарници и кучетата на вериги в бедняшките, тъмни коптори, които обитателите им наричат свой дом. В такива места влизаме предпазливо, защото от опит знаем, че там ни мразят и ни грози опасност. Законът на меджаите, чиято власт да въздава ред се простира във всички провинции в Двете земи*, там няма сила, при все че малцина от нас биха го признали. Когато се приближаваме, се издигат хвърчила от опънато платно с изрисувани очи на гневни богове, стрелват се и пикират из небето, за да предупредят за нас. Но си мисля, че законът ни е безсилен и в дворците и храмовете. Те също притежават собствена неотменима власт. Без съмнение там, закъдето съм се запътил, ще се уверя в това.

* Горен и Долен Египет - Б. пр.

Най-после пристигнах на доковете и сред хилядите плавателни съдове открих ладията, която щеше да ме преведе през първия етап на моето пътуване. Последен се качих на борда и веднага щом бях настанен, моряците натиснаха веслата, те се показаха над водата и ние постепенно се превърнахме в част от живота по Великата река, която сега се простираше широка, превозваше хора и стоки до хоризонта, докъдето погледът стигаше, там където Черната земя се срещаше с Червената.

Страна на светлината, нашият светъл свят. Триумфът на времето. Безброй лодки с платна, издули се от невидим вятър: рибари, баржи пренасят камъни и добитък, огромни салове сноват между бреговете, от храмовете на изток към гробниците на запад, между изгрева и залеза, понесли смъртните си пътници. Ята ибиси газят в плитчините. Обредни сини лотосови цветове се поклащат край плаващи отпадъци: остатъци от храна, дрехи, боклуци, мъртви риби и кучета. До слуха ми долита непрестанното тихо скрибуцане на шадуфите*. Това са нескончаемите дарове на Великата река. Тива процъфтява заради нея и чрез нея. Реката дарява вода и живот на града. Какво щяхме да правим без скъпоценната течност? От нас нямаше да остане нищо, освен пустинята, най-могъщия враг на реката.

* Характерни за поречието на Нил съоръжения за вадене на вода. - Б. пр.

Казват, че боговете властват над реката, но според мен нейни собственици са жреците в храмовете и богатите с техните вили и тераси, където хладната вода гали изнежените им, лениви крака. А който притежава водата, господства над града - фактически е господар на собствения си живот. Но в действителност реката е ничия. Тя е по-голяма, по-издръжлива и по-могъща от всеки от нас, по-силна е дори от боговете. Може да ни срази със силата си или да ни обрече на глад, ако ежегодният й разлив не настъпи. Носи по водите си смърт. Влачи трупове на зверове, на възрастни и деца, позеленели от предстоя си в дълбините. Понякога ми се струва, че усещам техните безутешни, незавършили земните си дела духове, които пърхат над водата и изпращат концентрични кръгове като знак, че са били сред нас и си отиват мърцина. Но пак реката подхранва богатия ни чернозем, от който се раждат зелените жита и ечемикът.

Когато градът, в който съм роден и съм прекарал живота си, се смали в далечината, аз се сбогувах с познатия ми свят, в който извървяваме краткия си жизнен път между Черната и Червената земя, между страната на живите и изгряващото слънце и онази на дългите сенки и смъртта, между краткотрайните мигове на радост и западната пустиня, необятната пустош, където изпращаме осъдените да умрат и да се завърнат като демони, за да ни преследват в съня. Говорят, че някога, в началото на времето цялата земя била зелена и по нея бродели стада от водни биволи, газели и слонове. Изведнъж си припомних как преди години с баща ми яздехме през пустинята. Страшна буря отново бе променила пейзажа на дюните. Сред пясъците открихме скелет на крокодил, прекалено далеч от каквато и да е вода. Какво ли още лежеше скрито там? Великолепни градове, невиждани статуи, изгубени народи, построили кораби, за да преплуват вечното пясъчно море на Другия свят.

Уви, отново се унасям в мисли. Длъжен съм да остана с бистър ум, докато огромната водна змия ме отнася далеч от всичко познато и обичните ми на своя черен гръб с вечно проблясващи люспи, таяща сляп спомен за дългото си пътуване от непознатите скали на Нубия, надолу по гигантските водопади, после през полята, превъплътила се в плодове и зеленчуци, във вино и потекла към морето; а някъде далеч - превърнала се в сняг.

Нефертити <br>Книгата на мъртвите</br>