Към Bard.bg
Взривяването на Русия (Александър Литвиненко)

Взривяването на Русия

Александър Литвиненко
Откъс

ВЗРИВЯВАНЕТО НА РУСИЯ

Александър Литвиненко

Юрий Фелштински

ПРЕДГОВОР

Последният път когато говорих с Александър Литвиненко по телефона бе на 8 ноември 2006 г. Около 5 часа сутринта бостънско време ми позвъниха от московската “Новая газета” с молба да коментирам постъпващата информация, че Александър е отровен. Помолих ги да ми звъннат по-късно и набрах мобилния телефон на Александър. По това време той вече беше в лондонска болница. Каза ми, че е свалил около петнадесет килограма, че тялото му не приема никаква храна и течности. Но гласът му беше много силен и ние разговаряхме най-малко петнадесет-двадесет минути, а може би и повече.

През този ден Александър вярваше, че е оцелял при опита да бъде убит. Разбираше, че е бил отровен, знаеше, че това е направено от руската Федерална служба за сигурност (ФСБ1) на РФ и беше сигурен, че заповедта е дошла от президента на Русия Владимир Путин. Но също така бе сигурен, че е оцелял и че най-лошото вече е минало. Не му задавах много въпроси, мислейки си, че е твърде слаб, за да анализира положението и да отговори на моите питания.

1 От руск. Федеральной службы безопасности РФ. - Б. ред.

Каза ми: “След няколко дни ще си бъда у дома. По-късно ще имаме време да говорим.”

На 23 ноември Александър Литвиненко почина. Той беше бивш подполковник от специалните части за борба с организираната престъпност на Федералната служба за сигурност. Това беше неговата професия. Това бе неговият живот.

Познавах го от 1998 г. За него този период беше много тежък. Беше получил много трудна заповед от своя началник и за първи път в живота си не знаеше какво да прави. Заповедта бе да убие един много богат руснак, натрупал пари по време на управлението на Елцин в Русия. Името му беше Борис Березовски, който по това време бе държавен служител - изпълнителен секретар на Общността на независимите държави (ОНД).

Александър направи своя избор. Той се свърза с Березовски и му каза за заповедта. Даде гласност на тази история по време на пресконференция, заявявайки, че неколцина висши генерали от ФСБ нарушават закона, давайки на своите младши офицери незаконни заповеди. Това беше краят на кариерата на Александър във ФСБ, тогава оглавявана от Владимир Путин. Литвиненко беше уволнен.

За пръв път го срещнах в деня, когато се подготвяше за тази важна пресконференция.

Александър беше много енергичен човек. Беше спортист, не пушеше и не пиеше - нещо много рядко за мъж в Русия. Ние доста разговаряхме. Току-що бях пристигнал в Москва, където не бях стъпвал от 1978 г., когато емигрирах в САЩ. За мен всичко бе ново и бях готов да слушам. Той ми разказва с часове истории от своя живот. Много от тях бяха страховити, тъй като работеше за могъщата ФСБ и водеше много напрегнат живот. Някои от историите ме потресоха: разкази за жестокостите на руската армия в Чечня, за чеченци, изгорени или заровени живи, натуралистични описания на мъчения.

Александър знаеше, че рано или късно ще бъде наказан за своето “предателство” по време на тази пресконференция и че дори богатият и влиятелен Борис Березовски няма да може да му помогне. Оказа се прав. През 1999 г. Александър беше арестуван и вкаран в затвора по измислено обвинение в “престъпление”, което правителството твърдеше, че е извършил няколко години по-рано. Накрая беше оправдан и освободен. Въпреки това прекара месеци в затвора като следствен.

През 2000 г. по времето, когато го освободиха, вече бях напуснал Русия, а Путин вече бе станал президент. Не ми харесваше онова, което Путин правеше с Русия още от самото начало на своя мандат, когато разпусна Горната камара на Руския парламент - Държавната дума, въведе отново стария съветски химн и издигна на висши правителствени постове старите си приятели и колеги от ФСБ. Често си спомням един от първите си разговори с Александър в офиса на Борис Березовски в Москва. Александър каза, че ако Путин дойде на власт, ще започнат чистки. Хората ще бъдат убивани или арестувани.

“Чувствам го. Ще избие всички ни. Повярвай ми. Зная какво говоря.” Видяхме се някъде през януари 2000 г., малко преди Путин да бъде избран за президент през май. Дотогава от декември беше изпълняващ длъжността президент. Как е могъл Александър да знае, че ще бъде арестуван? Как е могъл да разбере толкова рано що за човек е Путин, докато другите продължаваха да го смятат за модерен демократичен лидер?

В началото на 2000 г. бях зает с новото си разследване относно атентатите в жилищни кооперации през септември 1999 г., които бяха извършени в няколко града на Русия и отнеха живота на повече от 300 души. Това беше най-големият терористичен акт, извършван някога в страната.

Стигнах до заключението, че тези терористични актове бяха дело на руските специални служби, впоследствие приписани на чеченците, за да се оправдае Втората чеченска война, която наистина започна след тях на 23 септември 1999 г. Но имаше много неща, които не можех да зная или да разбера. Имах нужда от Александър. Затова отлетях за Москва, за да се срещна с него и да го помоля за помощ. Говорихме цяла нощ. Той ми разказа, че нещо подобно на взривовете през 1999 г. се беше случило в Москва през 1996 преди миналите президентски избори.

“Намери всичко, което можеш, за Макс Лазовски. Беше агент на ФСБ и отговаряше за терористичната кампания през 1996 г. Ако разбереш как е действал Лазовски, как е организирал нещата, всичко ще ти стане ясно. Но, Юрий, бъди внимателен. Ако някой друг открие, че разследваш Лазовски, ще те убият, защото ще се сетят, че се интересуваш от 1999, а не от 1996 г. Ключът към всичко е Лазовски и неговата система.”

Напуснах Москва на следващата сутрин с бележките, които станаха скелета на моята книга “Взривяването на Русия. Терорът отвътре”. Това беше последното ми пътуване до Русия.

Същата нощ в Москва обсъдихме бягството на Александър. Той беше освободен от затвора, но бе под двадесет и четири часово наблюдение от ФСБ. Две коли с по трима души в тях го следваха през деня. През нощта винаги дежуреше една кола. Видях това със собствените си очи, когато отидох да се срещна с него. Той нямаше бъдеще в Русия и повторното му арестуване бе само въпрос на време.

Александър не беше от тези, които ще седят и ще чакат да им щракнат белезниците. Той бе взел решение да избяга от Русия и успя да пресече границата. Съпругата му Марина и синът му Анатолий имаха международни паспорти и напуснаха страната легално, заминавайки на почивка в Испания. По това време Литвиненко бе пристигнал в Турция, единствената страна, където можеше да отиде без входна виза. Там той изчака семейството си, което пристигна на следващия ден. Седмица по-късно те кацнаха на Хийтроу и поискаха политическо убежище. Голямото бягство бе приключило успешно. Това стана на 1 ноември 2000 г.

Написахме първия вариант на книгата на следващата година. Няколко глави от “Взривяването на Русия” бяха публикувани в специално издание на руския вестник “Новая газета” и послужиха за основа на документалния филм “Политическото убийство на Русия”. За наше голямо разочарование книгата и филмът бяха забранени в Русия. Конфискацията на пратка от 5000 екземпляра на път от Латвия за Москва спря разпространението на първото издание. Любознателните руски читатели можеха да намерят текста в интернет, но печатното издание остана недостъпно.

Оттогава неколцина души, които ни помагаха за книгата или пренасяха тайно забранения документален филм в Москва, бяха убити. Владимир Головльов и Сергей Юшенков, депутати в Руския парламент ни помагаха да транспортираме забранените ленти до Москва и да организираме публична прожекция на филма. И двамата бяха застреляни - Головльов беше убит на 21 август 2002 г., а Юшенков на 17 април 2003 г. Юрий Щекочихин, също депутат в Руския парламент и заместник главен редактор на “Новая газета”, където работеше Анна Политковская, беше отровен. Той лежа известно време в кома и почина на 3 юли 2003 г. Срещнах се с него в Загреб, Хърватия, през юни 2001 г. и му дадох ръкописа на “Взривяването на Русия” за отпечатване във вестника.

Въпреки тези убийства ние продължихме нашата работа и събрахме нови материали за книгата. Опитвахме се да бъдем в безопасност и да останем живи - Александър във Великобритания, а аз в САЩ. Провалихме се. Аз изгубих моя съавтор шест години след като кацна в Лондон. На 1 ноември 2006 г. той бе отровен и този предговор е подписан само с моето име.

Юрий Фелштински

10 декември 2006 г.