Карен Есекс

Лебедите на Леонардо

Италия в края на петнайсети век

Пролог

1506 г., Милано по време на френската окупация

Изабела разпери ръце над студената мраморна фигура на сестра си, прокара пръсти по изящно изваяните гънки на погребалната й дреха и проследи деликатните вени на ръцете й. До Беатриче херцогът в изгнание, Лудовико, лежеше сякаш във вечен покой, въпреки че бе още жив и дишаше влажния въздух в някоя мръсна френска тъмница. Изабела трябваше да внимава и да излее тъгата си само над фигурата на Беатриче - лицето й бе така спокойно на каменното възглавие, и да не се обръща към тази на изпадналия в немилост херцог. Знаеше, че от задната част на църквата към гърба й като кинжали са насочени очи, готови да докладват, че обетът й да бъде "добра французойка" е лъжлив. На колене, тя притисна горещите си устни към страните на посмъртната маска на Беатриче и зашепна:

- Е, сестрице, вярно е това, с което все се шегувахме - че след като родиш няколко деца, ще станеш дебела като майка ни. Почина само на двайсет и една, но чух, че си взела да носиш вертикални райета, за да прикриваш теглото си. Никога не съм предполагала, че ще остарееш толкова много тъй бързо. А като си помисля, че толкова време смятах, че имаш повече късмет от мен.

- Кой би могъл да предвиди такъв обрат на нещата? Видя ли от своята крипта как курвите на френските войници се гиздят с всичките ти четиристотин пищни рокли? Хилядите скъпоценни камъни и перли, така деликатно пришити и изкусно подредени, са изтръгнати. Предполагам, за да купят отвара и да сложат край на нежеланата бременност на някоя уличница. Или за лек на някоя лоша рана, или за да нахранят някоя беззъба курвенска уста. И сега само след няколко години, роклите, за които така копнеех, са захвърлени - мръсни и разръфани, а ти си прах.

- Но поне си отнесла в гроба малко от невинността си. Не доживя да видиш нещата, които видях аз, и да взимаш невъзможните решения, които трябваше да взема, или да обърнеш гръб на тези, които обичаш, за да надживееш глупавите им решения. Помниш ли салонните ни игри? Ти винаги побеждаваше, - толкова беше хитра на скартино - изненадваше всички с ходовете си и прибираше печалбата. Аз играя подобна игра, но трябва да премислям грижливо всеки ход. Някои от решенията ми смразиха дори собствената ми кръв. Беатриче, аз съм фигура на една отровна шахматна дъска, където играчите незабелязано променят цвета си от черен на бял и обратно. Спомняш ли си сложната система от козове, в която беше толкова умела и с която - с възторжен смях - печелеше игра след игра? Сега на полето има ново измерение, което нито ти, нито твоят херцог предвидихте, но аз успях: Франция надцака Италия и това е факт.

- Ако Фортуна не бе така променлива, така небрежна в правилното подреждане на нещата и ролите ни бяха разменени, ако бе станало, както исках аз, щях ли сега да лежа в твоя гроб? Или ходът на историята щеше да е различен? Как е възможно твоят славен съпруг, за чието внимание копнеех, да гние във френските зандани само с "Божествена комедия" и придворно джудже за утеха? Не ти ли се иска да знаеш чий образ се опитва да извика в ума си, когато заспива на въшливия сламеник - на коя сестра? На коя любовница? Горкият Лудовико! Дори портретите на любовниците му от маестро Леонардо не са при него, за да го утешат.

- Моето съревнование по упорство с Леонардо продължи. Питам се дали не си се пресегнала от гроба, Беатриче, за да попречиш на амбициите ми. Без твоята намеса и с властта, която имам над неговия патрон, вече трябваше да съм приключила работата си с Леонардо. Имам уверенията на самия художник, но ти знаеш колко струват Леонардовите обещания. Понякога си мисля, че той е най-изкусният играч от всички нас. Но подочух, че той може би ще удовлетвори желанието ми още тази вечер. Няма ли да е чудесно, сестрице? Тогава и двете ще можем да си починем.

- Камбаната на кулата би петия час. Много бих искала да остана с теб, докато се здрачи. Ти не обичаше да стоиш сама на тъмно. Но трябва да отида да се облека за поредния бал на крал Луи, където всички някогащните стаи, в които ти живееше някога, в служба на новия господар, и внимателно ще избягват да споменават миналото - включително теб самата. Adieu, скъпа. Помниш ли колко мразехме да говорим на френски? Сега трябва да го говорим непрекъснато.

Камбаните бяха спрели да бият и Изабела си помисли, че придружителите й почват да губят търпение. Но не искаше да тръгва. Изправи се, погали за сетен път спокойното лице на Беатриче, докосна каменните й къдри и притисна горещата си буза до хладния изваян лик на сестра си.

- Беатриче, Беатриче, не че не те обичах. Ти беше като лебедите в езерото си - родена тромава и грозна, съзря в красота, донесе вълшебство на света и посрещна сетния си час с песен. О, митично създание, кой на земята или небето не би те обикнал? Просто толкова дълго смятах, че си откраднала моята съдба, а през цялото време - без да знаем - ти си я пазила за мен.