Мъртвата зона

МЪРТВАТА ЗОНА

СТИВЪН КИНГ

ОТ АВТОРА

Пред вас е литературно произведение, главните герои в което са измислени. Тъй като действието се разгръща на фона на седемдесетте години на нашия век, читателят може би ще разпознае някои личности, играли определена роля през този период. Надявам се, че нито една от тях не е изобразена в невярна светлина. В Ню Хампшир не съществува трети избирателен окръг, нито пък в Мейн има град Касъл Рок.

ПРОЛОГ

1

Когато завърши университета, Джон Смит бе вече окончателно забравил за злополучното си падане върху леда в онзи януарски ден на 1953 година. Всъщност още в гимназията щеше да се затрудни да го изрови от паметта си. А родителите му така и не разбраха за него.

Пързаляха се на разчистената площадка върху езерото край Дърам. По-големите момчета си бяха направили врати от кошове за картофи и играеха хокей със стари, омотани в изолирбанд стикове. А малчуганите, както си е от памтивека, щъкаха насам-натам, кълчеха си смешно глезените и пухтяха като локомотиви в мразовития въздух. Зад разчистената част от леда горяха две автомобилни гуми и вдигаха облаци гъст, лепкав дим, а до тях седяха в групичка родители и наблюдаваха децата си. Ерата на снегомобила още не бе настъпила и в зимните си развлечения хората напрягаха за удоволствие мускули вместо бензинови мотори.

Джони, който живееше в покрайнините на Паунъл, бе метнал кънките през рамо и бе дошъл сам на езерото. За своите шест години той се пързаляше доста добре – не дотолкова, че големите да го включат в играта си, но достатъчно, за да сложи в джоба си останалите първолаци, които само се клатушкаха с разперени ръце и падаха като круши по леда.

Джони се пусна плавно в обиколка по ръба на площадката. Мислеше си колко хубаво щеше да бъде, ако и той можеше да се пързаля заднишком като Тими Бенедикс, вслушваше се в тайнственото пращене и глухия тътнеж на леда, във виковете на хокеистите, в самосвала, изгромолял по моста на път за гипсовата кариера в Лисбън Фолс, в далечния разговор на възрастните. Беше много щастлив, че съществува на този свят в такъв студен и ясен зимен ден. Всичко бе наред, чувстваше се отлично, нищо не гнетеше съзнанието му, нищо не му трябваше... освен да се научи да се пързаля назад като Тими Бенедикс.

Когато се изравни с огъня, Джони видя двама-трима от възрастните да си предават в кръг бутилка евтино уиски.

– Дай една глътка! – подвикна той на Чък Спайър, който бе навлякъл топъл широк анорак и зелен вълнен клин.

Чък се усмихна.

– Чупка, малкият! Майка ти те вика!

Шестгодишният Джони Смит се захили и продължи да се пързаля. Стигна до външния край на площадката откъм шосето и видя самия Тими Бенедикс да се спуска по склона, следван от баща си.

– Тими – извика той, – гледай!

Джони се завъртя и започна вдървено да се пързаля назад. Без да подозира, той отиваше право към хокеистите.

– Ей, малкият! – извика някой. – Изчезвай!

Джони не чуваше нищо. Бе станало чудо! Пързаляше се назад! Изведнъж, някак от само себе си, бе влезнал в ритъм. Искаше се само да се накланяш ту към единия, ту към другия крак...

Той загледа в захлас движението на краката си.

И не видя как наблизо профуча старата, охлузена и нащърбена по ръбовете шайба на големите. Един от тях – лош кънкьор – се хвърли след нея в отчаян плонж.

Чък Спайър забеляза опасността, изправи се и извика:

– Джони, внимавай!

Джони вдигна глава и в следващия миг тромавият кънкьор връхлетя неудържимо с осемдесетте си килограма върху малкия.

Детето полетя с разперени ръце. Секунда след това главата му срещна леда и пред очите му падна черна завеса.

Черна завеса... черен лед... черна завеса... черен лед... черно. Черно.

Казаха му, че бил загубил съзнание. Той помнеше само онази странна, натрапчива мисъл... После пред очите му внезапно бяха изникнали надвесените лица на заобиколилите го изплашени хокеисти, разтревожени възрастни и любопитни малчугани. Тими Бенедикс се хилеше глупаво. Чък Спайър го държеше на ръце.

Черен лед. Черно.

– Ей, Джони... как си? – попита го Чък. – Много зле се удари.

– Черно – изхриптя детето. – Черен лед. Не ги скачвай повече, Чък!

Чък се огледа недоумяващ, сетне отново върна поглед към Джони и попипа голямата буца, която се вдигаше върху челото му.

– Много съжалявам! – изломоти непохватният шишко. – Изобщо не го видях. Малките не трябва да влизат в игрището за хокей. Това си е в правилата.

Той плахо се огледа за подкрепа.

– Джони? – пак се обади Чък. Нещо в погледа на момчето го тревожеше. Очите му бяха потъмнели и зареяни, странно далечни и студени. – Добре ли си?

– Не ги скачвай повече – повтори Джони, без да се чува какво приказва, а мислите му бяха пълни само с лед, черен лед. – Ще гръмне. Киселината.

– Дали да не го заведем на лекар? – обърна се Чък към Бил Джендрън. – Явно бълнува.

– Остави го да се опомни – предложи Бил.

Почакаха малко и действително главата на Джони се избистри.

– Пуснете ме – промърмори той. – Нищо ми няма.

Тими Бенедикс, дявол го взел, продължаваше да се хили глупаво. Джони мислено се закани да му покаже туй-онуй. Най-късно до края на седмицата ще започне да върти кръгчета около Тими – и напред, и назад.

– Ела, поседни до огъня – поведе го Чък, – че здравата се тресна.

Джони се подчини. От горящата гума се носеше остра, задушлива миризма и на момчето му се повдигаше. Болеше го глава. То попипа любопитно буцата над лявото си око. Стори му се, че стърчи цял километър.

– Спомняш ли си кой си, що си? – попита Бил.

– Разбира се, разбира се. Нищо ми няма.

– Как се казват майка ти и баща ти?

– Хърб и Вера. Хърб и Вера Смит.

Бил и Чък се спогледаха и свиха рамене.

– Май нищо му няма – заключи Чък и за трети път добави: – Ама наистина жестоко се тресна, нали? Страшна работа!

– Това са то децата! – Бил хвърли пълен с умиление поглед към своите осемгодишни близначки, които се пързаляха хванати за ръце, и пак се обърна към Джони. – Да беше някой възрастен, щеше да умре на място!

– Не и футболист! – уточни Чък и двамата избухнаха в смях. Бутилката отново тръгна от ръка на ръка.

След десетина минути Джони се върна на пързалката. Главоболието му бе понамаляло, но безформената буца се открояваше като зловещ знак, белязал челото му. Когато обаче се прибра за обяд, радостта, че се е научил да се пързаля назад, бе изместила всичко, свързано с падането и със загубата на съзнание.

– Милостиви боже! – възкликна Вера Смит, като го видя. – Как стана това?

– Паднах – обясни Джони и засърба доматената супа.

– И вече ти минава? – попита тя, докосвайки внимателно болното място.

– Разбира се, мамо.

И наистина му беше минало, ако не се смятаха редовните кошмари, които го спохождаха месец-два след това... а също и необичайната сънливост, която често-често го обземаше.

Ала и двете престанаха горе-долу едновременно.

Нищо му нямаше.

Една сутрин, в средата на февруари, Чък Спайър забеляза, че акумулаторът на колата му, „Де Сото“, модел 48-а, е напълно изтощен. Той се опита да го възвърне към живот, като го скачи с акумулатора на пикапа си. Ала щом допря втория кабел до полюса, акумулаторът експлодира и обсипа лицето му с дъжд от дребни парченца и киселина. Чък загуби едното си око. Вера каза, че само благодарение на безкрайната божия милост не бил загубил и другото. Джони бе покъртен от тази ужасна трагедия и след седмица отиде с баща си на посещение в градската болница в Луистън. Грамадният мъж сякаш се бе стопил – тъй невероятно смален и изтощен изглеждаше в болничното легло. През нощта на разстроения Джони се присъни, че сам лежи в тази постеля.

Години наред след това на момчето му се случваше да има странни предчувствия – например какво ще пуснат ей сега по радиото, но и наум не му идваше да свърже тези съвпадения с вече съвсем забравеното падане на пързалката.

А и предчувствията не бяха кой знае колко впечатляващи и чести. Всъщност нито веднъж не бе имал чувството, че нещо не е наред – чак до историята с панаира и маската, до онази вечер на второто му премеждие.

По-късно той често щеше да си мисли за това.

Историята с Колелото на късмета стана преди неговото второ премеждие.

Сякаш бе предупреждение, дошло от детството му.