Стъпки от огън
Нора Робъртс
Откъс
Стъпки от огън
Нора Робъртс
На моя личен дърводелец
Точка на възникване
Специфичното място, откъдето започва един пожар.
Роденото във зло от зло укрепва.
Шекспир, "Макбет", трето действие, втора сцена
Пролог
Пожарът започна с горещина, дим и светлина. Като свръхестествен звяр, проправяйки си път от утробата с нокти и зъби, той избухна за живот с крясък, който прерасна в оглушителен ропот.
И промени всичко за един великолепен миг.
Също като този звяр пожарът пропълзя по дървото и беляза с черните си, властни пръсти онова, което допреди малко беше чисто и светло.
Пожарът имаше очи - червени и всевиждащи, и разум, който бе толкова всепроникващ, така всеобхватен и могъщ, че запомняше всичко в орбитата си.
Той го виждаше като някакво живо същество - един позлатен, тъмночервен бог, който съществува само за да руши. Бог, който взема онова, което иска, без разкаяние, без угризения, без милост. С истинска пламенност и жар.
Пред него всичко падаше на колене - коленичещи молители, които го боготворяха, дори когато биваха изяждани.
Но той беше този, който го създаде. Така че той беше богът на огъня. По-силен от пламъците, по-хитър от топлината, по-зашеметяващ от дима.
Огънят не съществуваше, преди той да му даде живот.
Наблюдавайки го как приближава, той се влюби.
Светлината трепкаше по лицето му, танцуваше в омагьосаните му очи. Взе си една бира и се наслади на свежата й студенина в гърлото си, докато по кожата му се разливаше топлина.
В корема му се надигаше възбуда, а в мозъка - учудване. Възможностите проблясваха във въображението му, докато пожарът се катереше по стените.
Беше прекрасно. Беше опияняващо. Беше забавно.
Докато гледаше как пламъците идват към него, той се изпразни. И в този миг съдбата му бе предопределена, жигосвайки с печата си сърцето и душата му.
1.
Балтимор, 1985
Детството на Катарина Хейл свърши през една августовска нощ, няколко часа след като "Ориоулс"* разбиха "Рейнджърс" на стадиона "Мемориал", ритайки тексаските им задници - както се изрази баща й, - с девет на едно. Родителите й бяха си взели една свободна вечер, нещо, което си позволяваха изключително рядко, за да заведат цялото семейство на мача, а това направи победата още по-сладка. Повечето вечери единият от тях, а най-често и двамата, прекарваха дълги часове в "Сирико" - пицарията, получена в наследство от бащата на майка й. Там преди осемнадесет години родителите й се бяха срещнали. Майка й била млада, трептяща от живот осемнадесетгодишна девойка - така разказва историята, - когато баща й, двадесет и две годишният Гибсън Хейл, влязъл важно, за да си вземе парче пица.
"Влязох за една пица - обичаше да казва той, - а получих италианска богиня."
* Бейзболен отбор; означава също птица авлига, златен кос. - Б. пр.
Баща й често говореше по този странен начин, но на Рина й харесваше да го слуша.
Десет години по-късно той също така m,rof/r и пицарията, когато дядо й и баба й решиха, че е време да обуят своите обувки за пътешествия. Бианка, най-младата от техните пет деца и единствената им дъщеря, я получи заедно със своя Гиб, след като нито един от братята й не я пожела.
Цели четиридесет и три години "Сирико" се намираше на едно и също място в балтиморската Малка Италия. Възрастта й надхвърляше годините на баща й, един факт, който я удивляваше. Сега нейният татко, който нямаше нито капка италианска кръв във вените си, управляваше ресторанта заедно с майка й, която пък бе италианка до мозъка на костите.
В "Сирико " почти винаги беше препълнено и имаше много работа, но Рина не се оплакваше, когато трябваше да помага. По-голямата й сестра Изабела хленчеше, защото понякога я караха да работи в събота вечер, което й пречеше да излиза на срещи с момчета или приятелки. Но Бела се оплакваше почти през цялото време и от всичко.
Най-много я беше яд, че най-голямата им сестра Франческа си имаше собствена стая на третия етаж, докато тя все още спеше с Рина. Ксандър също си имаше собствена стая, защото беше единственото момче в семейството, макар и най-малкият.
Да живее в една стая с Бела беше хубаво, дори забавно, докато сестра й не навърши тринадесет и не реши, че вече е голяма, за да се занимава с нещо друго, освен да говори за момчета, да чете модни списания и да си играе с косите си.
Рина бе на единадесет и пет шести. Това пет шести беше съществено допълнение, защото означаваше, че само след четиринадесет месеца и тя щеше да стане на тринадесет. Напоследък това бе нейната най-пламенна амбиция, надвишаваща предишните й, като например да стане монахиня или да се омъжи за Том Круз.
През тази гореща и душна августовска нощ, когато бе на единадесет и пет шести, тя се събуди в тъмното от остри болки, които прорязваха корема й. Рина се сви на кълбо и прехапа устната си, за да спре стенанието, което напираше да излезе. В другия край на стаята, толкова далеч, колкото предполагаше новото положение на сестра й, която се интересуваше повече от дългата си коса, отколкото да бъде кака, се дочуваше тихото похъркване на Бела.
Рина потърка корема си, за да прогони болката, и си помисли за хотдога, пуканките и бонбоните, които бе излапала по време на мача. Мама я предупреди, че ще съжалява, и ето, че пак позна.
Не можеше ли поне веднъж да сгреши?
Рина се опита да се помоли, както я учеха монахините, така че някои малки прегрешения да й бъдат простени. Но болката продължаваше!
Може би не беше заради хотдога. Може би я болеше от удара, който Джоуи Пасторели й нанесе в корема. Но той си получи заслуженото заради това, че я удари, скъса блузата й и я нарече с едно име, което тя не разбра. Господин Пасторели и баща й се скараха много грозно, когато баща й отиде у тях, за да "обсъдят ситуацията".
Чу ги как си викат един на друг. Баща й никога не повишаваше тон - е, съвсем рядко, когато беше много ядосан. На майка й се случваше по-често, тъй като бе стопроцентова италианка и имаше гореща кръв и огнен темперамент.
Но този път баща й направо крещеше на господин Пасторели. И я прегърна много силно, когато се върнаха вкъщи.
А после отидоха на мач.
Да не би пък да беше наказана, защото малко злорадстваше, че на Джоуи Пасторели ще му дърпат ушите? Или защото прие като нещо добро факта, че той я събори на земята и скъса блузата й, тъй като след това всички отидоха на мача и гледаха как авлигите размазаха рейнджърите?
Възможно ли бе да има вътрешни наранявания?
Знаеше, че човек може да получи вътрешни наранявания и да умре, бе видяла това в "Спешно отделение" - един от любимите сериали на Ксандър.
Мисълта, че може да умре, предизвика силен спазъм, от което очите й се напълниха със сълзи. Рина понечи да стане от леглото - искаше да отиде при майка си, когато почувства нещо мокро между бедрата си.
Подсмърчайки от болка, объркана и засрамена, че може би се е подмокрила като някое бебе, тя се измъкна тихо от кревата и прекоси коридора към банята. Влезе в помещението, с розови плочки и вана и вдигна тениската, с която спеше. На нея бяха щамповани "Ловците на духове".
Когато видя кръвта по бедрата си, по тялото й преминаха горещи вълни. Ето на! Наистина умираше! Ушите й започнаха да звънят, обхвана я безсилно отчаяние. Когато следващият спазъм сграбчи корема й, тя отвори уста да извика.
И изведнъж разбра.
Не, не умираше. Не страдаше от вътрешен кръвоизлив. Просто беше получила първия си цикъл.
Мама й бе обяснила всичко - за яйцеклетките, за циклите и за това, че така се става жена. И двете й сестри всеки месец имаха цикъл, а също и майка й.
В шкафчето над мивката имаше "Котекс". Мама й бе показала как да го използва, а един ден тя се бе заключила в банята, за да се упражнява. Рина се почисти и се опита да не бъде мамино детенце. Онова, което я притесняваше най-много, не бе кръвта, а мястото, откъдето идваше.
Но вече беше голяма, достатъчно пораснала да се погрижи за себе си, така както мама й каза. Това бяха естествени, женски работи.
Тъй като се разсъни, а и сега вече беше жена, Рина реши да слезе в кухнята и да си вземе малко джинджифилова бира. В къщата бе непоносимо горещо - татко наричаше тези дни от август "горещници". Пък и имаше толкова много неща да премисли сега, когато вече й идваше. Взе чашата си, за да излезе навън и да седне на белите мраморни стъпала.
Беше съвсем тихо. Можеше да чуе как кучето на Пасторели лае ожесточено, сякаш някакъв болен старец кашля. Светлините на уличните лампи премигваха. Това я накара да се почувства като единствения човек на земята, който е буден. Всъщност беше единствената на света, която знаеше какво става вътре в тялото й.
Рина изпи питието и си помисли какво ще стане, когато след месец отново тръгне на училище. Колко ли от момичетата щяха да са получили своя месечен цикъл през лятото?
Сега щяха да започнат да й растат гърди. Тя погледна към гръдния си кош и се зачуди какви ли ще бъдат. Как ли щеше да се чувства? Човек не усеща как расте косата му, нито ноктите на ръцете, но може би чувства как растат гърдите му.
Странно, интересно.
Ако започнат да растат още сега, докато стане на тринадесет, вече щеше да има гърди.
Рина седеше на мраморните стъпала, все още плоскогърдо момиче с нежно коремче. Ръкойката от медноруса коса се бе овлажнила от нощната влага, засенчените й с дълги мигли кафяви очи започваха да натежават. Над десния ъгъл на устната й имаше малка бенка, а на зъбите - скоби за изправяне.
В тази знойна нощ настоящето изглеждаше абсолютно сигурно, а бъдещето бе като замъглен сън.
Тя се прозя и премигна сънено. Когато се изправи, за да се прибере, погледът й се плъзна надолу по улицата към "Сироко", което е било там още преди баща й да бъде роден. В първия миг реши, че трептящата светлина, която танцува в големия преден прозорец, е отражение, и си помисли - красиво е.
Устните й се извиха в усмивка, докато наблюдаваше сиянието, но изведнъж цялата се напрегна от учудване. Не изглеждаше точно като отражение, а все едно някой бе забравил да загаси лампите, когато е затворил.
Изненадана, тя слезе на тротоара все още с чашата в ръка.
Прекалено заинтригувана и без да си помисли, че майка й ще й се кара, ако излезе съвсем сама посред нощ на улицата, пък макар и съвсем наблизо, Рина продължи да върви по тротоара.
И сърцето й започна оглушително да думка, когато през завесата от сънливост започна да проумява какво става. През предната врата на ресторанта, която не бе затворена, а зееше като черна дупка, излизаше дим на талази. Светлините, които виждаше, бяха пламъци.
- Пожар! - прошепна тя, сетне започна да крещи. И не спря да крещи, докато тичаше обратно към къщи.
Никога нямаше да забрави тази нощ. Никога през живота си нямаше да забрави как стоеше заедно с цялото си семейство, докато "Сирико" гореше пред очите им. Ревът на огъня, който се промушваше през счупените прозорци и се изстрелваше като светкавични златни кули в тъмното небе, беше като постоянно думкане в ушите й. Пищяха сирени, струите вода от огромните маркучи свистяха, чуваха се викове и плач. Но звукът на пожара, неговият могъщ глас надвишаваше всичко.
Рина можеше да го почувства вътре в корема си като спазъм. Учудването и ужасът, както и смразяващата му красота пулсираха в нея.
Какво имаше там вътре, в огъня? Там, където влизаха пожарникарите? Горещо и тъмно? Плътно и ярко? Някои от пламъците изглеждаха като гигантски езици, които се извиваха и сякаш се опитваха да оближат и вкусят онова, до което се докопат.
Димът се въртеше и виеше, растеше и се издигаше. На очите й лютеше, на носа също, вихреният танц на пламъците заслепяваше очите й. Краката й бяха все още боси, а асфалтът под тях пареше като нажежени въглени. Но Рина не можеше да отстъпи, не можеше да откъсне очи, сякаш гледаше невероятно опасен, спиращ дъха цирков спектакъл.
Вътре в ресторанта нещо експлодира и в отговор прозвучаха писъци. Пожарникарите с шлемове на главите, с лица, почернели от дима и саждите, се движеха като призраци в мъглата от дим. Като войници, помисли си Рина. Напомни й на филм за войната.
Дори водата искреше, докато летеше във въздуха.
Чудеше се какво ли става вътре. Какво правеха тези мъже? Какво правеше пожарът? Дали като на война той се снишаваше и криеше, след което скачаше в атака - златен и искрящ?
Наоколо като мръсен сняг се сипеше пепел. Хипнотизирана, Рина пристъпи крачка напред. Майка й я хвана за китката, дръпна я назад и я прегърна с една ръка, като я притисна плътно до себе си.
- Стой тук - прошепна Бианка. - Трябва да сме заедно.
Но Рина просто искаше да види. Сърцето на майка й биеше като барабан до ухото й. Момичето обърна глава, погледна нагоре, за да попита дали не може да отидат по-наблизо. Съвсем малко по-наблизо.
Но на лицето на майка й не бе изписано вълнение. В очите й не светеше учудване, а блестяха сълзи.
Тя беше красива, всички казваха така. Но сега лицето й бе някак сурово, сякаш е било изрязано с нещо много твърдо и острието е оставило дълбоки бразди по него. Сълзите и димът бяха зачервили очите й. В косата й имаше сива пепел.
До нея стоеше баща й, с ръка върху рамото й. И за ужас на Рина в неговите очи също имаше сълзи. Можеше да види как пожарът се отразява в тях, сякаш незабелязано бе успял да се промъкне вътре в него.
Това не беше филм, беше истинско. Нещо от тях, нещо, което бе тяхно цял живот, изгаряше пред очите им. Зад хипнотизиращата светлина и вихреното движение на пламъците вече можеше да зърне черните петна от стените на "Сирико", мокрите сажди върху белите мраморни стълби, остатъците от счупени стъкла, стърчащи в рамките на прозорците.
На улицата и по тротоарите стояха съседите, повечето по пижами и нощници. Някои от тях държаха деца и бебета. Много плачеха.
Изведнъж се сети, че Пит Толино с жена си и бебето живееха в малък апартамент над ресторанта. Нещо сграбчи и стисна сърцето й, когато погледна нагоре и видя димът да излиза и от горните прозорци.
- Татко, татко! Пит и Тереза!
- Те са добре. - Той я вдигна на ръце, когато тя се откъсна от майка си. Също както правеше, когато беше малка. И притисна лицето си към врата й. - Всички са добре, не се безпокой.
Засрамена, Рина скри лице в рамото му. Не беше помислила за другите хора, не беше се сетила дори за нещата, останали вътре в ресторанта - картините и масите, покривките и големите фурни.
Мислеше само за огъня, за неговото вълшебство и могъщество.
- Съжалявам - проплака с лице, заровено в рамото на баща си. - Съжалявам.
- Шшшт, тихо. Ще го оправим - отвърна баща й, но гласът му бе дрезгав, сякаш беше поел твърде много дим. - Аз мога да го оправя.
Успокоена, Рина подпря глава на рамото му и огледа лицата на присъстващите. Видя сестрите си, които се държаха за ръка, и майка си, която прегръщаше Ксандър.
Старият господи Фалко седеше на стълбите на къщата си, изкривените му пръсти държаха броеница. Госпожа Ди Салво от съседната къща стоеше права, прегърнала майка си през раменете. Видя с облекчение и Пит, седнал на бордюра, обхванал главата си с ръце. Жена му се бе сгушила до него и люлееше бебето.
След това видя Джоуи. Той стоеше, пъхнал палци в предните джобове на панталоните си, бедрата му сякаш подскачаха, докато наблюдаваше пожара. На лицето му бе изписано нещо като радост. Приличаше на лицата на мъчениците, нарисувани върху светите картини.
Това накара Рина да се притисне още по-плътно към баща си.
Сетне Джоуи обърна глава към нея, погледна я и се ухили зловещо.
Тя прошепна: "Татко", но един мъж с микрофон застана пред тях и започна да задава въпроси.
Рина се опита да остане притисната към баща си, когато той я свали на земята. Джоуи все още я гледаше и се хилеше, и това беше по-страшно дори и от пожара. Но баща й я побутна към сестрите й.
- Фран, вземи брат си и сестрите си и ги заведи вкъщи.
- Искам да остана - сграбчи ръката му Рина. - Трябва да остана с теб.
- По-добре е да се прибереш. - Той се наведе, докато зачервените му очи се изравниха с нейните. - Вече почти свърши. Всичко свърши. Казах, че ще се оправя, и ще го направя. - Баща й я целуна по челото. - Върви си у дома. Ние скоро ще дойдем.
- Катарина - извика майка й. - Помогни на сестрите си да направят кафе и да приготвят нещо за ядене. За хората, които ни помогнаха. Това можем да направим за тях.
Приготвянето на храна никога не ги затрудняваше. Тенджери с кафе, кани със студен чай, дебели сандвичи. В кухнята сестрите й за пръв път не се сдърпаха. Бела хлипаше шумно, докато работеше, но Фран не й се скара за това. И дори когато Ксандър предложи да отнесе една от каните с чай, никой не му каза, че е прекалено малък и може да я счупи.
Въздухът бе напоен с миризма, която винаги щеше да помни, а пушекът висеше като мръсна завеса. Но те подредиха една сгъваема маса на тротоара и сложиха на нея кафе, чай, сандвичи. Подаваха чаши и хляб на изцапаните със сажди ръце.
Някои от съседите се бяха прибрали по къщите си, далеч от дима и миризмата, далеч от падащите сажди и пепел, които се стелеха по колите като тънък слой мръсен сняг. Вече нямаше ярка светлина, но дори отдалеч Рина можеше да види почернелите тухли, реките от мокри сажди, дупките вместо прозорци, като избодени очи.
Саксиите с цветя, които двете с майка й засадиха и поставиха на белите мраморни стъпала през пролетта, лежаха счупени, смачкани, мъртви.
Родителите й стояха прави на улицата пред "Сироко". Ръцете им бяха сплетени. Баща й беше с джинсите, които бе грабнал при събуждането си, а майка й носеше яркочервения халат, който й бяха подарили за рождения ден миналия месец.
Дори когато големите пожарни коли си заминаха, те останаха там заедно.
Един от мъжете с шлем на пожарникар отиде при тях и те говориха доста дълго време. Сетне родителите й се обърнаха, все още ръка за ръка, и тръгнаха към къщата.
Пожарникарят се упъти към руините на "Сироко". Извади фенерче и потъна в тъмнината.
Прибраха останалата храна и внесоха вътре масата и напитките. Рина си помисли, че сега приличат на оцелелите в онези филми за войната, с мръсни коси и изморени лица. Когато храната бе прибрана, майка й попита дали някой иска да спи.
Бела отново се разплака.
- Как можем да спим? Какво ще правим сега?
- Онова, което трябва. Ако не искате да спите, вървете да се измиете. Аз ще приготвя закуска. Вървете! Ще мислим по-добре, когато сме чисти и сити.
Тъй като беше трета по реда на раждането си, Рина винаги бе трета и за банята. Тя изчака, докато чу, че Фран излезе и влезе Бела. Тогава се измъкна от стаята си и почука на спалнята на родителите си.
Баща й вече се беше измил и косата му все още бе мокра. Беше се преоблякъл в чисти джинси и риза. Лицето му изглеждаше така, сякаш е прекарал лоша болест или грип.
- Сестрите ти са окупирали банята, нали? - Той се усмихна леко, но усмивката не освети очите му както обикновено. - Можеш да използваш нашата този път.
- Къде е брат ти, Рина? - попита майка й.
- Заспа на пода.
- О! - Тя прибра мократа си коса и я върза с лента. - Това е добре. Върви да си вземеш душ. Ще ти приготвя чисти дрехи.
- Защо пожарникарят влезе вътре, когато всички други си тръгнаха?
- Той е инспектор - отвърна баща й. - Ще се опита да открие какво се е случило. Пожарната дойде толкова бързо благодарение на теб. Пит и семейството му са живи и здрави пак благодарение на теб, и това е най-важното. А ти защо беше будна толкова късно, Рина?
- Аз... - Тя почувства как по врата й започва да пълзи червенина, когато си спомни за кръвта. - Трябва да кажа нещо на мама.
- Аз няма да ти се карам.
Тя погледна към босите си крака.
- Моля те. То е лично.
- Ще можеш ли да нарежеш малко наденица, Гиб? - намеси се Бианка. - Ще сляза скоро долу.
- Добре, добре. - Той притисна очите си с ръце. Когато ги свали, погледна отново дъщеря си. - Няма да ти се карам - повтори и излезе от стаята.
- Е, какво има, което не можеш да кажеш на баща си? Защо го обиждаш в момент като този?
- Не исках да го... събудих се, защото... защото ме болеше коремът.
- Болна ли си? - Бианка се обърна и сложи ръката си върху челото й.
- Дойде ми.
- О! О, Боже! Момиченцето ми. - Бианка я притегли към себе си и я притисна силно. Сетне се разплака.
- Не плачи, мамо.
- Няма, няма. Толкова много наведнъж! Моята малка Катарина. Толкова загуби, толкова промени. Детенцето ми, моята bambina. - Тя се отдръпна леко. - Тази нощ си станала жена и благодарение на това спаси човешки живот. Благодарни сме за онова, което остана, и ще се справим със загубите. Много сме горди с теб.
После целуна Рина по двете бузи.
- Боли ли те още коремчето? - Когато кимна, майка й я целуна отново. - Първо ще си вземеш един душ, а сетне хубава гореща вана в моята баня. Ще направя така, че да се почувстваш по-добре. Искаш ли да ме питаш нещо?
- Не, знам какво да правя.
Майка й се усмихна, но очите й останаха тъжни.
- Тогава върви да се вземеш душ, аз ще ти помогна.
- Мамо, не можех да кажа това пред татко.
- Разбира се. Всичко е наред. Това са женски работи.
Женски работи. Фразата я накара да се почувства специална, а топлата вана успокои болките й. Когато слезе долу, цялото семейство вече беше в кухнята. Баща й я погали нежно по косата и тя разбра, че вече е научил новината.
На масата цареше мрачна тишина, някакво уморено спокойствие. Изглежда Бела беше свършила сълзите си - поне за момента.
Рина видя как баща й хвана ръката на майка й и я стисна, преди да заговори.
- Ще трябва да изчакаме, докато ни кажат, че е безопасно. Сетне ще започнем да чистим. Не знам какви са повредите, нито колко време ще ни бъде необходимо, преди отново да отворим ресторанта.
- Сега ще бъдем бедни. - Устните на Бела отново трепнаха. - Всичко е загубено и разрушено, няма да имаме повече пари.
- Да не би да нямаш покрив над главата или храна на масата, или дрехи на гърба си? - остро я скастри Бианка. - Така ли ще се държиш, когато сме в беда? Само ще плачеш и ще се оплакваш?
- Тя плака през цялото време - подчерта Ксандър, докато си играеше с парче хляб.
- Не те питам, мога да видя и сама. Баща ти и аз сме работили всеки ден петнадесет години, за да направим "Сирико" хубаво и желано място в този квартал. А моят баща и майка работиха, за да го построят, повече години, отколкото можете да си представите. Нали не е изгоряло семейството ни, а само една сграда? Значи ще я построим наново.
- Но какво ще правим? - започна пак Бела.
- Спокойно, Изабела! - прекъсна я Фран.
- Исках да кажа, какво ще направим първо? - оправда се сестра й.
- Имаме застраховка. - Гибсън погледна към чинията си, сякаш бе изненадан, че в нея има храна. Но взе вилицата си и започна да се храни. - Ще я използваме, за да възстановим или да строим наново. Имаме спестявания. Не сме бедни - добави, като погледна строго средната си дъщеря. - Но ще трябва да бъдем икономични толкова време, колкото е необходимо. Няма да можем да отидем на морето за Деня на труда, както планирахме. Ако застраховката не е достатъчна, ще трябва да посегнем на спестяванията си или да вземем заем.
- Спомнете си и за другите - добави Бианка. - Хората, които работеха за нас, сега нямат работа и няма да имат, докато не отворим пицарията отново. Някои от тях имат семейства. Не сме единствените, които пострадаха от пожара.
- Пит, Тереза и бебето - обади се Рина. - Може да нямат други дрехи, нито мебели. Бихме могли да им дадем.
- Добре, това е нещо положително. Александър, изяж си яйцата - нареди Бианка.
- Предпочитам какао.
- И аз предпочитам палто от норки и диамантена огърлица. Яж! Ще имаме много работа. Всеки ще трябва да поеме своята част.
- И никой, повтарям никой - подчерта Гиб, като вдигна и поклати пръста си към Ксандър, - не бива да влиза вътре, преди да получим разрешение.
- Дядо - промърмори Фран. - Ще трябва да му кажем.
- Прекалено е рано да му звъня с подобни новини. - Бианка побутна храната в чинията си. - Но скоро ще му се обадя, също и на братята си.
- Как е възникнал пожарът? Дали ще могат да ни кажат? - попита Бела.
- Не знам. Това си е тяхна работа. Нашата е да го възстановим. - Гибсън вдигна чашата си с кафе. - И ще го направим.
- Вратата беше отворена.
Баща й обърна очи към нея.
- Какво каза?
- Вратата, входната врата беше отворена.
- Сигурна ли си?
- Видях я с очите си. Вратата беше отворена, а светлините - огънят в прозорците. Може би Пит е забравил да заключи.
Този път Бианка протегна ръка и хвана ръката на мъжа си. Преди да успее да проговори, на вратата се позвъни.
- Аз ще отворя. - Тя стана. - Мисля, че ни чака много дълъг ден. Ако някой е изморен, да се опита да поспи сега.
- Свършвайте с яденето - нареди Гибсън. - И се погрижете за чиниите.
Фран се изправи заедно с него, заобиколи масата и прегърна баща си. На шестнадесет години тя беше тънка и грациозна, излъчваше женственост, за която Рина й завиждаше.
- Всичко ще бъде наред, татко. Ще го направим по-хубаво отпреди.
- Точно така, моето момиче! Разчитам на теб. На всички вас - добави той. - Рина, ела за малко с мен.
Докато излизаха от кухнята, чуха как Бела се възмущава и мърмори: "Света Франческа!"
Гибсън въздъхна едва чуто, след което въведе Рина в дневната.
- Знаеш ли, момичето ми, ако не се чувстваш добре, мога да те освободя от домашните ти задължения.
Една част от нея искаше да се възползва от възможността, но вината натежа и взе връх.
- Добре съм, татко.
- Просто ми кажи, ако... не си.
Той я потупа по бузата и тръгна.
Тя се загледа след него. В нейните очи баща й винаги изглеждаше висок, но сега раменете му сякаш бяха приведени. Искаше й се да направи нещо, както бе сторила Фран - да му каже правилните думи, да го прегърне, но вече беше късно.
2.
Рина имаше намерение да се върне обратно в кухнята и да бъде добра. Като Фран. Но чу гласа на Пит, разтреперан, сякаш плачеше. А също и гласа на баща си, но не можа да разбере нито дума.
Така че се промъкна тихичко на пръсти към всекидневната.
Пит не плачеше, но изглежда всеки миг щеше да се разплаче. Дългата му коса падаше покрай лицето му, той се взираше в ръцете си, скръстени в скута.
Беше на двадесет и една години - бяха направили малко празненство в "Сирико", само семейството, по случай рождения му ден. Тъй като работеше в пицарията от петнадесетгодишната си възраст, той беше част от семейството. А когато се разбра, че Тереза е бременна и трябва да се оженят, родителите й им позволиха да вземат апартамента на горния етаж съвсем евтино.
Знаеше това, защото бе чула разговора на чичо Пол с майка й. Подслушването беше нещо, заради което след това трябваше да бъде наказвана. Но винаги й се струваше, че информираността си заслужава още няколко молитви.
Сега можеше да види майка си, която седеше до Пит, ръката й бе на коляното му. Баща й седеше върху масичката за кафе - нещо, което никога не й позволяваха да направи, и гледаше младежа. Все още не можеше да чуе добре какво казва баща й, гласът му бе прекалено нисък, а Пит само клатеше глава.
Когато я вдигна, очите му блестяха.
- Кълна се, не съм оставил нищо включено! Припомних си всичко хиляда пъти. Всяка своя стъпка. Гиб, щях да ти кажа, ако съм изпортил нещо. Трябва да ми вярваш, не се страхувам. И не крия нищо. Тереза и бебето - ако нещо се беше случило с тях...
- Но, слава Богу, нищо не се случи - Бианка хвана ръката му.
- Тя беше толкова уплашена. Ние и двамата бяхме уплашени. Когато телефонът иззвъня... - Той погледна Бианка. - Когато ти се обади и каза, че има пожар и трябва да бягаме, беше като лош сън. Просто грабнахме бебето и побягнахме. Дори не бях усетил мириса на дим, докато ти не дойде да ни помогнеш да излезем.
- Пит, искам да си помислиш внимателно. Заключи ли вратата?
- Със сигурност. Аз...
- Не така. - Гиб поклати глава. - Не искам просто уверение. Искам да си припомниш и да ми разкажеш за действията си стъпка по стъпка. През повечето време човек върши нещата автоматично и може да пропусне нещо, без да си спомня за това по-късно. Върни се назад. Спомни си подробностите. Кои бяха последните клиенти?
- Ами... - Пит прекара ръка през косата си. - Джейми Силвио и момичето, с което се среща сега. Една нова. Разделиха си пица "Пеперони", изпиха по няколко бири. И Кармин - той вися, докато затворихме. Опитваше се да уговори Тони да ходят някъде заедно. Клиентите си тръгнаха едновременно, около единадесет и половина. Тони, Майк и аз свършихме с почистването. Аз приключих с касата... О, Господи! Гиб, пликът за банката е все още там... Аз...
- Не се безпокой за това сега. Значи ти, Тони и Майк си тръгнахте заедно?
- Не, Майк излезе пръв. Тони остана, докато свърша. Беше почти полунощ, а тя предпочита един от нас да я изпрати. Излязохме заедно и си спомням, спомням си отлично, че когато извадих ключовете, тя каза колко хубав бил ключодържателят ми. Тереза сложи снимката на Роза в него. Спомням си, каза, че било много затрогващо. Когато заключвах вратата... Заключих я, Гиб! Кълна ти се! Може да попиташ и Тони.
- Добре. Вие не сте виновни. Къде ще отседнете сега с Тереза?
- При родителите ми.
- Имате ли нужда от нещо? - попита Бианка. - Памперси за бебето? Дрешки?
- Майка ми има известен запас. Просто исках да дойда, за да ви кажа. И да попитам с какво мога да помогна. Минах и покрай пицарията. Не може да се влезе, блокирали са навсякъде. Но изглежда много зле. Какво да направя? Трябва да има нещо, което мога да направя.
- Ще има достатъчно работа, когато ни позволят да влезем вътре и да почистим. Но точно сега е по-добре да си при жена си и бебето.
- Обадете се у майка ми, ако се нуждаете от нещо. По всяко време. Вие сте толкова добри към мен, към нас. - Той прегърна Гиб. - За всичко, от което имате нужда.
Гиб отиде до вратата, преди да се обърне към Бианка.
- Трябва да отида там и да погледна.
Рина влезе в стаята.
- И аз искам да дойда с теб. Идвам!
Баща й отвори уста и по израза му разбра, че ще й откаже.
Но Бианка кимна.
- Добре, върви с баща си. По-късно ще си поговорим за подслушването на разговори. Ще почакам да се върнете, преди да се обадя на родителите ми. Може би ще имаме по-добри новини за тях. Дано да не е чак толкова зле, колкото си мислим.
Напротив, изглеждаше дори по-зле, поне в очите на Рина. На дневна светлина черните тухли, счупените прозорци, отломките, покрити със сажди, изглеждаха ужасно и миришеха отвратително. Беше невероятно как един пожар може да причини толкова много щети за толкова кратко време. През огромната дупка, която някога бе големият преден прозорец с изрисуваната на него пица, Рина видя разрушенията вътре. Изгорялата купчина от онова, което някога бяха яркооранжеви пейки, старинните маси, преплетените купчини от столове. Слънчевите жълти стени ги нямаше, както и голямата дъска с менюто, което висеше над откритата кухненска площ, където баща й, а понякога и майка й, месеха тесто пред очите на клиентите, за да ги забавляват.
Мъжът с пожарникарския шлем излезе от развалините, носеше нещо като куфарче с инструменти. Беше по-възрастен от баща й. Имаше повече бръчки на лицето му, а косата, която се подаваше под шлема, беше почти сива.
Той ги огледа бързо и преценяващо, преди да излезе навън. Мъжът - Гибсън Хейл - беше висок, имаше тънки кости и телосложение, което никога нямаше да натежи. Изглеждаше малко уморен поради тежката нощ, която бе прекарал. Косата му бе ситно къдрава, с цвят на слама, доста светла на връхчетата. Очевидно прекарваше на слънце, когато можеше, и не носеше шапка.
Джон Мингър не разследваше само пожарите, а и хората, свързани с тях.
Момиченцето с мъжа беше красиво като картинка, макар че погледът в очите му бе малко празен и леко сънлив. Косата й бе с няколко оттенъка по-тъмна от тази на бащата, но също толкова къдрава. Според Джон, тя щеше да го настигне на височина и щеше да остане тънка като него.
Беше ги видял миналата нощ, когато пристигна на мястото. Цялото семейство, скупчени един до друг. Приличаха на корабокрушенци. Жената - това се казва красавица! От рода на кинозвездите, нещо, което не се вижда често, освен на киноекрана. Най-голямата дъщеря приличаше на нея най-много. Средната не бе наследила от това чудно, меко очарование, но пак беше хубавица. Момченцето също бе красиво, но все още носеше печата на детската упоритост.
А това дете изглеждаше тънко и гъвкаво и по крачетата му имаше синини и рани, което го накара да мисли, че вероятно прекарва доста време в лудории с малкото си братче, вместо да си играе с куклите.
- Господин Хейл, все още не мога да ви позволя да влезете вътре.
- Дойдох просто да видя. Можете ли... Открихте ли откъде е започнал пожарът?
- Всъщност бих искал да говоря с вас точно по този въпрос. А това кой е? - попита с усмивка, като погледна към Рина.
- Дъщеря ми Катарина. Съжалявам, вие ми казахте името си, но аз...
- Мингър, инспектор Джон Мингър. Споменахте, че една от дъщерите ви е видяла пожара и ви е събудила.
- Аз - изпъчи се Рина. Знаеше, че сигурно е грях да се гордее с положението си. Но това вероятно бе само дребен, простим грях. - Аз го видях първа.
- И за това също ще поговорим. - Той погледна полицейската кола, която спря до тротоара. - Ще ме извините ли за минутка? - Без да дочака отговор, отиде до колата и размени тихо няколко думи с полицаите вътре. - Къде бихме могли да поговорим на спокойствие? - попита, когато се върна при тях.
- Живеем съвсем наблизо, ей там.
- Чудесно. Още една минута. - Мъжът отиде до друга кола и свали дрехите си. Рина осъзна, че това бяха работни дрехи. Под тях носеше обикновени. Той остави униформата, заедно с шлема в багажника, а също и куфарчето с инструменти, сетне заключи и кимна на полицаите.
- Какво има вътре? - искаше да знае Рина. - В куфарчето за инструменти?
- Най-различни неща. Ще ти покажа, ако искаш. Господин Хейл? Може ли за секунда? Ще изчакаш ли тук, Катарина?
И отново без да дочака отговор, той се отдалечи на известно разстояние.
- Ако има нещо, което можете да ми кажете... - започна Гиб.
- Ще стигнем и до това. - Инспекторът извади пакет цигари и запалка. Запали и докато я прибираше, всмукна първата глътка от цигарата. - Трябва да поговоря с дъщеря ви. Може би вие инстинктивно ще се опитате да запълните празнотите и да ми кажете подробности вместо нея. По-добре би било, ако не го правите. Просто ни оставете да говорим само двамата.
- Добре. Разбира се. Тя е много наблюдателна. Рина!
- Значи се разбрахме. - Мингър се върна при нея. Очите й бяха по-скоро с цвят на кехлибар, отколкото кафяви, и въпреки сенките под тях, изглеждаха будни. - Откъде видя пожара снощи? От прозореца на спалнята си ли? - попита я, докато вървяха.
- Не. От стълбите. Седях на стълбите на нашата къща.
- Не беше ли малко късно за лягане?
Тя бе мислила за това - как да отговори, без да разкрива притесняващите я подробности, които засягаха личния й живот, и без да излъже.
- Беше горещо и аз се събудих, защото не се чувствах добре. Взех си чаша джинджифилова бира от кухнята и излязох на стълбите да я изпия.
- Добре. Може би ще ми покажеш къде си седяла, когато видя пожара.
Рина отиде напред и седна уверено на белите мраморни стъпала, според нея точно на мястото, където бе седяла и предната нощ. След това погледна надолу по улицата, докато двамата мъже приближаваха.
- Тук беше по-хладно, отколкото горе в моята стая. Топлината се качва нагоре. Учихме го в училище.
- Правилно, така е. - Мингър седна и също като нея погледна надолу. - Значи си седяла тук, пила си джинджифиловата бира и си видяла пожара.
- Видях светлината. Видях светлина в стъклата и не знаех какво е. Помислих си, че може би Пит е забравил да изгаси лампите вътре, но не изглеждаше така. Светлината се движеше.
- Как?
Рина вдигна рамене, чувстваше се малко глупаво.
- Сякаш танцуваше. Беше красиво. Зачудих се какво ли е това, затова станах и тръгнах нататък. - Тя прехапа устни и погледна виновно баща си. - Знам, че не биваше да го правя.
- За това ще говорим после.
- Просто исках да видя по-добре. Баба Хейл казва, че съм прекалено любопитна, но исках да знам.
- Колко надалеч отиде? Можеш ли да ми покажеш?
- Да.
Той стана и тръгна с нея, докато си мислеше какво ли е чувствала - едно дете, което върви по улицата в горещата нощ. Вълнуващо. Забранено.
- Взех и чашата със себе си и отпих, докато вървях. - Тя се намръщи, защото се опита да си спомни всяка своя стъпка. - Мисля, че спрях ето тук, или поне близо до тук, защото видях, че вратата е отворена.
- Каква врата?
- Предната врата на пицарията. Беше отворена. Видях това съвсем ясно и първото, което си помислих, бе, че Пит е забравил да я заключи и мама жив ще го одере. В нашата къща тя върши тази работа. И тогава осъзнах, че има пожар. Имаше дим. Видях го да излиза през вратата. Уплаших се. И се развиках силно, докато тичах към къщи. Качих се горе и сигурно съм продължила да викам, защото тате вече беше станал и обуваше панталоните си, а мама грабна халата. Всички крещяха. Фран не спираше да повтаря: "Какво става? Какво става? Къщата ли гори?" А аз казах: "Не, не е къщата, а магазинът. Ние така го наричаме у дома - магазина.
Тя казва истината, реши Джон. Беше се потопила обратно във всички подробности.
- Бела започна да плаче. Тя плаче много, защото всички тийнейджърки са такива. Но Фран не плаче. А татко погледна през прозореца, сетне каза на мама да се обади на Пит - той живее над магазина, и да му каже веднага да излезе, заедно с цялото си семейство. Пит се ожени за Тереза и си родиха бебе през юни. Татко нареди на мама да му каже, че магазинът гори, така че веднага да бяга оттам, а после да се обади на пожарната. Докато й казваше това, тичаше надолу по стълбите. Заръча й още да се обади и на 911, но тя вече го бе направила.
- Чудесен рапорт.
- Помня и още. Всички тичахме, но татко беше най-бърз. Пламъците се бяха умножили. Можех да ги видя. Прозорецът се пръсна и стъклото се разпадна на парчета. Татко не отиде отпред. Страхувах се, че ще го направи и нещо ще му се случи. Можеше да обгори, но той изтича към задното стълбище, което води към апартамента на Пит.
Рина спря за момент, като притисна устните си.
- За да им помогна - намеси се баща й.
- Защото те бяха по-важни от магазина. Пит носеше бебето, а татко сграбчи Тереза за ръката и всички изтичаха надолу по стълбите. Хората започнаха да излизат от къщите си. Всички викаха и плачеха. Мисля, че татко искаше да влезе, но мама го хвана за ръката и му забрани. "Недей, моля те, недей", викаше тя. И той остана. Стоеше до нея и само повтаряше: "О, Господи, момичето ми." Той така нарича мама понякога. После чух сирените и пожарните коли пристигнаха. Пожарникарите скочиха и извадиха маркучите. Татко им каза, че вътре няма никой, че всички хора са излезли навън. Но някои от пожарникарите влязоха. Не знам как могат да го правят, при целия този дим и пламъци, но те го направиха. Приличаха ми на войници. Като войници - духове.
- Нищо не си пропуснала, а?
- Помня като слон.
Джон хвърли един бегъл поглед към Гиб и се ухили.
- Държали сте пистолет там, господин Хейл.
- Казвайте ми Гиб. Да, имам пистолет.
- Добре, Рина, можеш ли да ми кажеш какво друго видя? Когато седеше на стълбите, преди да забележиш пожара. Хайде да се върнем и да седнем пак, а ти се опитай да си спомниш.
Гиб погледна назад към пицарията и после към Джон.
- Било е вандализъм, нали?
- Защо мислиш така? - попита инспекторът.
- Заради вратата. Отворената врата. Говорих с Пит. Той е заключил снощи. Аз заведох семейството си на мача.
- Птичките размазаха рейнджърите, а?
- Аха. - Гиб се усмихна. - Пит затворил, заедно с него било едно от другите хлапета - също моя работничка. Заключил, спомни си специално. Той и Тони - Антония Варгас, са говорили за ключодържателя му, докато заключвал. Той никога не оставя вратата незаключена. Така че, ако е била отворена, значи някой я е счупил.
- Ще поговорим и за това. - Джон отново седна до Рина. - Хубаво място. Много подходящо да изпиеш едно студено питие в горещата нощ. Знаеш би колко беше часът?
- Ами, да, около три и десет. Видях часовника в кухнята, когато влязох да си налея нещо за пиене.
- Предполагам, че всички съседи са спели по това време.
- Всички къщи бяха тъмни. Външната лампа на семейство Касто светеше, но те често я забравят включена. Видях, че свети и малката лампа в спалнята на Минди Янг. Тя спи със запалена лампа, защото се страхува от тъмното, нищо, че е на десет години. Чух да лае куче. Мисля, че беше кучето на Пасторели - Фабио. То лаеше възбудено, после спря.
- Минаха ли някакви коли?
- Не, нито една.
- Толкова късно през нощта е много тихо. Вероятно щеше да чуеш, ако някаква кола потегли зад ъгъла, или ако се затвори врата на кола.
- Беше съвсем тихо. Като се изключи кучето, което излая няколко пъти. Можех да чуя дори климатика от съседната къща. Но нищо друго, не си спомням. Дори и когато вървях надолу към магазина.
- Добре, Рина. Чудесна работа.
Вратата се отвори и Джон за пореден път бе удивен от красотата, която видя пред себе си.
Бианка му се усмихна лъчезарно.
- Гиб, защо не си поканил човека вътре? Да ви предложа нещо освежително? Моля ви, заповядайте. Имам студена прясна лимонада.
- Благодаря. - Джон вече се бе изправил на крака. Бианка беше от жените, пред които мъжете стоят прави. - Не бих отказал нещо студено, както и да отнема малко от вашето време.
Всекидневната беше пъстра и свежа. Той си помисли, че дръзките цветове подхождат на жена като Бианка Хейл. Стаята беше спретната, подредена, мебелите далеч не бяха нови, но очевидно полирани скоро, защото можеше да се долови миризмата на лимонова политура. По стените имаше рисунки в прости рамки, един пастелен портрет на цялото семейство. Някой в тази къща имаше добро око и талантлива ръка.
- Кой е художникът?
- Трябва да съм аз. - Бианка наливаше лимонада върху кубчетата лед. - Това ми е хоби.
- Страхотни са.
- В магазина имаше много картини на мама - добави Рина. - Най-много харесвах един портрет на татко. С висока шапка на главен готвач как хвърля пица във въздуха. Вече я няма, нали? Изгоряла е.
- Ще нарисувам друга, още по-хубава.
- Имаше и един стар долар. Дядо ми сложил в рамка първия долар, който спечелил, когато отворил "Сирико". Имаше и карта на Италия, и кръстът на баба, който е бил благословен от папата, и...
- Катарина! - Бианка вдигна ръка, за да спре словоизлиянията на дъщеря си. - Когато нещо си е отишло, по-добре е да се мисли какво е останало, какво имаме все още, и какво можем да направим от него.
- Някой е подпалил пожара нарочно. Човек, който не се е интересувал от вашите картини, нито от кръста. Нито дори от Пит, Тереза и бебето, които живеят горе.
- Какво? - Бианка се подпря изнемощяла на дръжката на стола. - Какво говорите? Истина ли е това?
- Напредваме малко по малко. Инспекторът по палежи ще...
- Палежи! - Сега вече тя приседна. - Господи! Исусе!
- Госпожо Хейл, докладвах моите първоначални заключения на отдела по палежи към полицейското управление. Моята работа е да огледам сградата и да определя дали пожарът трябва да бъде разследван като случаен или умишлен. Колегите от отдел "Палежи" ще инспектират сградата и ще проведат разследване.
- А защо не вие? - попита Рина. - Вие вече знаете всичко.
Джон се взря в нейните изморени и интелигентни кехлибарени очи. Да, помисли си той. Той наистина вече знаеше.
- Ако пожарът е запален нарочно, значи е криминално престъпление, а това е дело на полицията.
- Но вие знаете, че е така!
Не, хлапето не се хвана на трика.
- Свързах се с полицията, защото, когато инспектирах и огледах сградата, открих неща, които приличат на насилствено влизане. Детекторите за дим бяха повредени. Открих доказателства, които говорят за не една точка на възникване на пожара.
- Какво значи точка на възникване? - продължи да разпитва Рина.
- Значи, че пожарът е започнал на повече от едно място, а от вида на подпалването, от начина, по който огънят е маркирал определени места по пода, стените и мебелите, и от техните остатъци, се вижда, че като запалителен материал е бил използван бензин, заедно с онова, което ние наричаме "ремаркета" или подпалки. Това са други видове лесно запалими материали, като вестници или восъчна хартия, книги, парцали. Изглежда, че някой е влязъл, разхвърлял е подпалките в помещението за хранене и се е върнал в кухнята. Там има повече лесно запалими материали - съдове под налягане, дървени шкафове. Рамките, масите, столовете. Най-вероятно бензинът е бил разсипан на пода, по мебелите и стените. Огънят вече е горял, когато Рина е излязла навън.
- Но кой би направил такова нещо? При това нарочно! - Гиб поклати глава. - Бих могъл да разбера някоя банда глупави хлапета, които да влязат с взлом, да изпочупят всичко наоколо и случайно да причинят пожар, но вие говорите за умишлен опит да бъде подпалено имуществото и собствеността ни - заедно с едно семейство горе. Защо? Кой би искал това?
- Точно това ще ви питам и аз. Има ли човек, който да ви има зъб, да ви завижда - на вас или на вашето семейство?
- Не! Господи! Та ние живеем със съседите си от петнадесет години. Бианка е израснала тук. "Сирико" е нещо като традиция за този квартал.
- Някой конкурент?
- Познавам всеки собственик на ресторант в околността. И сме в чудесни отношения.
- Някой бивш работник, може би. Някой, който е работил за вас и който сте мъмрили или наказали?
- Няма такъв. Мога да се закълна в това.
- Някой, с когото вие или член от семейството ви, или пък ваш работник, е имал спор, кавга? Някой недоволен клиент?
Гиб потърка лицето си с ръце, сетне отиде до прозореца.
- Не, никой. Не мога да се сетя за никого. Ние сме нещо като семейство. Понякога има оплаквания, разбира се, не може да въртиш ресторант без подобни неща. Но нищо сериозно, което би предизвикало подобни действия.
- Може би някой от вашите работници е имал спор с някой човек, дори извън работата. Искам да ми дадете списък с имената на всички. Трябва да бъдат разпитани.
- Татко?
- Не сега, Рина. Опитваме се да бъдем добри съседи, да си помагаме и да запазим заведението такова, каквото го е създал бащата на Бианка. Модернизирахме малко системата, но сърцевината си е същата, нали разбирате? - В гласа му имаше болка и скръб, но през тях се процеждаше гняв. - Бизнесът ни е солиден, печелим добре. Когато човек работи здравата, живее добре. Не знам някой, който би ни навредил.
- Съседите ни се обаждат цяла сутрин - намеси се и Бианка, когато телефонът отново иззвъня. - Натоварих най-голямата ни дъщеря да отговаря. Хората изказват съжаленията си, предлагат ни помощ. Да се включат в почистването, да ни донесат храна, да помогнат при ремонта. Аз съм израснала тук от дете. Израснах в "Сирико". Всички обичат Гиб. Особено него. Трябва да изпитваш огромна омраза, за да направиш такова нещо, нали? Никой не ни мрази.
- Джоуи Пасторели ме мрази.
- Катарина! - Бианка закри с ръка лицето си. - Не говори така! Джоуи не те мрази. Той е просто хулиган.
- Защо смяташ, че те мрази? - поиска да знае Джон.
- Защото вчера ме събори на земята, ритна ме няколко пъти и ми скъса блузата. Освен това ме нарече с някакво име, но никой не иска да ми каже какво означава. Ксандър и приятелите му видяха и дойдоха да ми помогнат, а Джоуи избяга.
- Той е буйно, палаво дете - намеси се Гиб. - И това беше... - Той задържа погледа на Джон и помежду им протече нещо, което Рина не можа да разбере. - Беше разстройващо. Би трябвало да бъде поне посъветван. Но момчето е само на дванадесет. Не мисля, че едно дванадесетгодишно хлапе би могло да стори онова, за което вие говорите.
- Но си струва да се провери. Рина, ти каза, че според теб си чула кучето на Пасторели да лае, докато си седяла отвън.
- Мисля, че беше то. Доста страшно е и има силен лай. Като кашлица, която къса гърлото ти.
- Гиб, лично аз смятам, че ако някое хлапе нападне дъщеря ми, ще разменя няколко думи с него и родителите му.
- Така постъпих и аз. Бях на работа, когато Рина, Ксандър и няколко други деца дойдоха в пицарията. Рина плачеше. Тя рядко плаче, така че разбрах, че е била ударена. Блузката й беше скъсана. Когато ми каза какво се е случило... В интерес на истината малко кипнах. Аз...
Той погледна жена си, в очите му се изписа ужас.
- О, Господи! Бианка!
- Какво си направил, Гиб? - Джон моментално насочи вниманието си към него.
- Отидох направо в къщата на Пасторели. Пит беше свободен и дойде с мен. Отвори ми Джо Пасторели. Той е безработен почти цяло лято. - Гиб присви очи. - Направо бях бесен. Бях силно разстроен. Тя е малко момиченце, а блузата й беше скъсана и по бедрата й имаше кръв. Казах му, че ми дойде до гуша момчето му да тероризира моите деца и че това трябва да престане. Че този път Джоуи е отишъл твърде далеч и смятам да повикам полиция. Ако не може да научи сина си на нещо по-добро, то полицаите сигурно ще могат. Скарахме се.
- Пасторели каза, че ти си шибан праведен задник, който трябвало да си гледа проклетата работа.
- Катарина! - Тонът на Бианка беше остър като бръснач. - Да не съм чула повече подобен език в тази къща!
- Просто повторих каквото каза бащата на Джоуи. За доклада. Заяви още, че татко бил отгледал един куп сополиви, хленчещи изчадия, които не можели да се бият и да се оправят сами. Но всъщност най-вече сипеше ругатни. И татко също каза няколко.
- Не мога да повторя какво точно съм казал, нито пък той. - Гиб докосна гърбицата на носа си. - Нямам записващо устройство. Но бях много ядосан и почти готов за физическа саморазправа. Можеше и да се сбием, но децата стояха пред пицарията. Не исках да започвам юмручен бой пред тях, особено след като бях отишъл там преди всичко заради насилие.
- Пасторели каза, че някой трябвало да ти даде урок, на теб и на цялото ти семейство. И през цялото време псуваше - добави Рина. - А докато татко и Пит се отдалечаваха, правеше грозни знаци с ръка. Освен това видях Джоуи през нощта, когато всички бяхме излезли навън заради пожара. Той ми се усмихна. Гадно.
- Имат ли семейство Пасторели други деца?
- Не. Само Джоуи. - Гиб приседна на страничната облегалка на стола, на който седеше жена му. - На човек му става мъчно за хлапето, като види колко лошо се държи Пасторели с него, но момчето е истински побойник. - Погледна отново Рина. - Може би и нещо по-лошо.
- Какъвто бащата, такъв и синът - промърмори Бианка. - Пасторели редовно бие жена си, така мисля. Виждала съм я със синини. Тя крие, така че не знам със сигурност. Живеят тук почти две години, но аз рядко съм говорила с нея. Веднъж идва полиция, непосредствено след като Пасторели беше уволнен. Съседите им чули викове и плач и повикали полицаите. Но Лаура, госпожа Пасторели, им казала, че всичко е наред и че се била спънала в прага.
- Явно този господин Пасторели е голям чаровник. Полицията ще иска да си поговори с него. Съжалявам за случилото се.
- Кога ще можем да влезем и да започнем да чистим?
- Ще се наложи да почакате малко. Първо отделът по палежи ще трябва да си свърши работата. Като конструкция постройката се е запазила много добре и вашите огнеупорни врати са попречили на пожара да се разпространи на горния етаж. Застрахователната ви компания също ще иска да извърши оглед. Тези неща отнемат време, но ще направим каквото можем, за да ги ускорим. Ще ви кажа, че щеше да бъде много по-лошо, ако го нямаше острото орлово око тук. - Той намигна на Рина и се изправи. - Съжалявам наистина. Ще се погрижа да бъдете информирани за всичко.
- Ще се върнете ли? - попита го Рина. - Нали ще ми покажете кутията с инструментите и какво правите с тях?
- Спомням си, че ти обещах. Ти наистина много ми помогна. - Той й подаде ръка и за пръв път нейните очи светнаха.
- Благодаря за лимонадата, госпожо Хейл. Гиб? Имаш ли нещо против да ме изпратиш до колата?
Двамата излязоха заедно.
- Не знам защо изобщо не се сетих за Пасторели. Все още не мога да повярвам, че би могъл да стигне толкова далеч. В моя свят, ако ти е дошло до гуша от някого, просто му обръщаш гръб.
- Директен подход. Ако наистина е замесен в това, значи е искал да те засегне право в сърцето. Там, където живееш - основите, традициите ти, поминъкът ти. Той е безработен, а ти си имаш собствен бизнес. "Хей, ха да видим сега кой ще е безработен, след като "Сирико" изгоря?"
- Така е, Боже мой.
- Ти и твоят работник сте се опълчили срещу него. Децата ти са стояли пред ресторанта и са наблюдавали как се карате. Съседите също, предполагам.
Гиб затвори очи.
- Да. Да, хората наизлязоха от къщите си.
- Да нападне и разбие твоя бизнес, със сигурност му е приличало на добър урок. Искаш ли да ми покажеш къщата му?
- Ей онази там, вдясно - кимна Гиб. - Със спуснатите завеси. Днес е прекалено горещо, за да пускаш завесите. Кучи син!
- Ще се наложи да го избягваш. Ще трябва да потиснеш и силното си желание да се разправиш с него. Има ли кола?
- Пикап. И онзи стар форд. Синият.
- По кое време се състоя спречкването ви?
- Някъде след два, предполагам. Обедната навалица беше намаляла.
Докато двамата вървяха, хората спираха или отваряха вратите си, или подаваха главите си през прозорците си и викаха на Гиб. В къщата на Пасторели завесите останаха спуснати.
Около ресторанта се бе събрала малка тълпа, така че Джон спря, преди да са стигнали достатъчно близо, за да не могат да подслушат разговора им.
- Съседите сигурно ще искат да говорят с теб, ще те питат. Ще бъде най-добре, ако не им споменеш онова, за което току-що говорихме.
- Добре. - Гиб си пое дълга глътка въздух. - Аз и без това мислех да направя някои подобрения, да променя интериора. Предполагам, че моментът е подходящ.
- Когато ви бъде позволено да влезете, ще видите много повреди и разрушения, повечето от които са станали по време на потушаването на пожара. Но основите, конструкцията на сградата е здрава. Дайте ни няколко дни и когато всичко се изясни, ще се върна и сам ще те въведа вътре. Имаш прекрасно семейство, Гиб.
- Благодаря. Не можа да видиш всички, но е така.
- Видях ги снощи. - Джон извади ключовете и ги разклати в ръката си. - Видях как децата ти изнесоха сандвичи и храна за пожарникарите. Хората, които се сещат да направят нещо добро, когато им е най-тежко, имат добри сърца. А, ето ги и инспекторите от отдела по палежите. - Той кимна към една кола. - Трябва да говоря с тях. Ще поддържаме връзка - повтори и подаде ръката си.
След това отиде до колата, от която детективите излязоха. Той им се усмихна със стоманена усмивка.
- Здрасти, Мингър.
- Здравейте - отвърна Джон. - Аз май свърших всичката ви работа, момчета. - Извади цигара и я запали. - Най-добре да ви информирам за всичко, което установих досега.