Към Bard.bg
Паралелни светове (Мичио Каку)

Паралелни светове

Мичио Каку
Откъс

Паралелни светове

Въведение

Космологията е наука за вселената като цяло, за нейното възникване и за евентуалната й гибел. Нищо чудно, че тя претърпя много трансформации по време на своята бавна и мъчителна еволюция, възспирана често от религиозните догми и суеверия.

Първата революция в космологията бе предизвикана от изобретяването на телескопа през ХVII в. С негова помощ Галилео Галилей, продължавайки труда на великите астрономи Николай Коперник и Йохан Кеплер, успя за първи път да даде достъп до чудесата на небето за сериозни научни изследвания. Напредъкът през този първи етап от развитието на космологията намери своята кулминация в труда на Исак Нютон, който формулира фундаменталните закони за движението на небесните тела. Магията и мистицизмът в движението на звезди и планети отстъпиха пред сили, които можеха да бъдат изчислени и възпроизведени.

Втората революция започна с появата на големите телескопи на ХХ в. с техните огромни рефлекторни огледала. През 20-те години астрономът Едуин Хъбъл използва гигантския телескоп на обсерваторията "Маунт Уилсън", за да обори догмата, според която вселената е статична и вечна. Той показа, че галактиките се отдалечават от нас с огромна скорост и че вселената се разширява. Това потвърждаваше резултатите на общата теория на относителността на Айнщайн, според която архитектурата на континуума пространство-време не е плоска и линейна, а динамична и изкривена. Това даде първото приемливо обяснение за възникването на вселената, а именно, че тя е започнала съществуването си след страховитата експлозия, наречена "Големия взрив", разпратила звездите и галактиките във всички посоки в пространството. С пионерската работа на Джордж Гамов и колегите му върху теорията за Големия взрив и на Фред Хойл върху произхода на елементите бяха очертани общите контури на еволюцията на вселената.

В момента сме свидетели на трета революция, развиваща се вече около пет години. Тя започна със серията нова високотехнологична апаратура като сателитите в космоса, лазерите, детекторите за гравитационни вълни, рентгеновите телескопи и високоскоростните суперкомпютри. Днес разполагаме с най-убедителните до момента данни за естеството на вселената, в това число за нейната възраст, състав, а може би и за нейното бъдеще и гибелта й.

Днес астрономите разбират, че вселената се разширява все по-бързо и по-бързо и с времето става все по-студена и по-студена. Ако това състояние се запази, ние сме изправени пред Големия студ, когато вселената ще потъне в тъмнина, температурата ще се доближи абсолютната нула и разумният живот няма да може да продължи да съществува.

Тази книга разказва именно за третата голяма революция. Тя се различава от предишните ми книги "Отвъд Айнщайн" и "Хиперпространството", с които запознах читателите с новите концепции за съществуването на по-висши измерения и със струнната теория. В "Паралелни светове" не се спирам подробно върху континуума пространство-време, а върху революционните открития в областта на космологията през последните години, основаващи се на новите данни от лабораториите по цял свят, на постиженията в изследването на космоса и с небивалия напредък на теоретичната физика. Намерението ми е книгата да може да се чете и разбере без предварително въведение във физиката или космологията.

В първата част се спирам върху изучаването на вселената и обобщавам постиженията от досегашните етапи в развитието на космологията. Те намират своята кулминация в т.нар. "инфлационна теория" (или теория за раздуването на вселената), която представлява най-напредничавата трактовка на теорията за Големия взрив. Във втората част разглеждам най-вече появата на теорията за мултивселената - свят, съставен от множество вселени, в който нашият свят е само една нищожна част. Спирам се върху вероятността на съществуването на дупките-червеи, на изкривяванията на пространството и времето и как те биха могли да се свързват чрез по-висшите измерения. Суперструнната теория и М-теорията представляват първата по-голяма стъпка, продължение на първоначалната теория на Айнщайн. Те ни осигуриха още данни, че може би нашата вселена не е единствената. Накрая, в третата част анализирам Големия студ и как съвременните учени виждат гибелта на вселената. Освен това предлагам сериозна, макар и доста спекулативна дискусия за това какви са възможностите на една високоразвита цивилизация в далечното бъдеще да успее да се спаси в друга, по-гостоприемна вселена и да продължи съществуването си, или да се върне назад във времето, когато нашата вселена е била по-топла.

При цялото море от нови данни, които получаваме непрекъснато, с новите видове апаратура, с чиято помощ оглеждаме небето, с детекторите за гравитационни вълни и с огромните атомни разбивачи, които са почти готови, физиците смятат, че може би се намират на прага на златния век на космологията. С две думи, днес е истинско щастие да бъдеш физик и пътешественик в търсенето на истината за нашия произход и за съдбата на вселената.

 

Първа част. Вселената

1. Детски снимки на вселената

"Поетът желае единствено да прати главата си в небесата. Логикът е онзи, който се мъчи да вкара небесата в главата си. И именно неговата глава се пръска."

Г. К. Честерсън

Като дете имах личен конфликт относно вярванията си. Родителите ми бяха възпитани в будистката традиция. А аз всяка седмица посещавах неделното училище, където с удоволствие слушах библейските разкази за китове, кивоти, солни стълбове, ребра и ябълки. Бях очарован от иносказанията в Стария завет - любимата ми част от заниманията в неделното училище. Историите за всемирни потопи, горящи храсти и разделящи се води ми се струваха далеч по-вълнуващи от монотонното припяване на будистите и медитацията. Всъщност тези древни предания за героизъм и трагични събития много живо илюстрираха дълбоките морални и етически уроци, които останаха в мен през целия ми живот.

Един ден изучавахме "Битие". Да четеш за Бог, който с гръмовен глас провъзгласява: "Да бъде светлина!", бе далеч по-драматично от мълчаливото медитиране в стремежа си да достигнеш нирвана. От чисто детско любопитство попитах моята учителка: "А Бог имал ли е майка?" Обикновено тя разполагаше с резерв от уместни и остроумни отговори, в които се криеше и дълбока морална поука. Този път обаче я сварих неподготвена. "Не - отвърна ми тя колебливо. - Бог по всяка вероятност не е имал майка." "Но тогава откъде се е появил?", запитах аз. Тя смотолеви, че по този въпрос ще трябва да се посъветва с пастора.

Не си давах сметка, че съвсем случайно бях засегнал един от основните въпроси на теологията. Бях объркан, тъй като в будизма няма никакъв абсолютен Бог, а само вечна вселена без начало и без край. По-късно, когато започнах да се запознавам с големите световни митологии, научих за съществуването на два основни типа космологии в религиите. Първата се основава на един-единствен момент, когато Бог е сътворил вселената, а втората - на идеята, че вселената винаги е съществувала и ще продължава да съществува.

Помислих си, че е невъзможно и двете да са верни.

По-късно започнах да откривам, че тези общи теми се срещат у много други култури. Например, според китайската митология в началото е съществувало космическо яйце, носещо се през безформения хаос. Богът зародиш Пан Ку прекарал почти цяла вечност в него и когато най-сетне се излюпил, започнал да расте неимоверно - с повече от три метра на ден, - така че горната част на черупката на яйцето образувала небето, а долната - земята. След 18 000 години Пан Ку умрял, за да роди нашия свят - кръвта му се превърнала в реки, очите му - в слънцето и луната, а гласът му - в гръмотевицата.

Митът за Пан Ку отразява една тема, която може да се открие в редица други религии и древни митологии - за вселената, започнала съществуването си чрез creatio ex nihilo (сътворение от нищото). Според древногръцката митология вселената започнала от състояние на хаос (всъщност самата дума "хаос" е гръцка и означава "бездна"). Това безформено състояние често се описва като океан, както е например във вавилонската и японската митология. Същата тема можем да открием и в древноегипетската митология, според която богът слънце Ра се появил от носещо се в океана яйце. В полинезийската митология яйцето е заместено с черупката на кокосов орех. При маите историята се разказва в друг вариант, според който вселената се ражда, но умира след 5000 години, след което се възражда отново и отново, повтаряйки безкрайния цикъл на раждане и умиране.

Тези creatio ex nihilo митове се намират в разрез с космологията според будизма и някои форми на индуизма. В тези митологии вселената е вечна, без начало и без край. Има множество нива на съществуване, най-висшето от които е нирваната, която е вечна и може да се постигне единствено чрез най-всеотдайна медитация. В индуистката "Махапурана" се казва: "Ако Бог е създал света, къде е бил той преди Сътворението?... Знай, че светът е неръкотворен и като самото време е без начало и без край."

Двете митологични системи са противоположни една на друга и на пръв поглед помежду им няма обединяващо начало. Те взаимно се изключват - вселената или е имала, или е нямала начало. По всичко личи, че средно положение не съществува.

Днес обаче като че ли се появява обединяващото начало, при това от напълно неочаквана посока - от света на науката, като резултат от новото поколение мощна научна апаратура, изпратена в открития космос. Древните митологии разчитали на мъдростта на разказвачите, за да изяснят произхода на света. В наши дни учените използват мощта на цели батареи космически спътници, лазери, детектори за гравитационни вълни, интерферометри, високоскоростни суперкомпютри и интернет, за да революционизират разбиранията ни за вселената и да ни дадат най-убедителното описание за нейното възникване.

От събраните данни постепенно се оформя грандиозен синтез между двете противопоставящи се митологични системи. Учените предполагат, че може би Сътворението се осъществява непрекъснато във вечния океан от нирвана. Според тази нова идея нашата вселена може да се уподоби на мехур, носещ се в много по-голям "океан", в който непрекъснато се образуват нови мехури. Според тази теория вселените, подобно на мехурите в кипящата вода, се образуват непрекъснато и пребивават на много по-голямата арена - нирваната на единадесетмерното хиперпространство. Все повече физици предполагат, че нашата вселена наистина се е появила при ужасния катаклизъм, известен като Големия взрив, но и че тя съществува в един вечен океан редом с множество други вселени. Ако това е така, големи взривове се случват дори и в момента, в който четете това изречение.

Днес физиците и астрономите от целия свят умуват как ли изглеждат тези паралелни светове, на какви закони се подчиняват, как са възникнали и как в крайна сметка ще загинат. Може би тези паралелни светове са пусти и лишени от основните елементи на живота. А може би приличат досущ на нашата вселена и са разделени помежду си от едно единствено квантово събитие, благодарение на което се и различават. Някои дори смятат, че може би един ден, когато животът стане невъзможен в нашата остаряваща и ставаща все по-студена вселена, хората ще бъдат принудени да я напуснат и да потърсят убежище в друга вселена.

Зад всички тези нови теории стои огромният поток данни, с който ни заливат нашите сателити, докато фотографират останките от самото сътворение. Забележително е да се отбележи, че днес учените анализират случилото се някакви си 379 000 години след Големия взрив, когато вселената се е изпълнила за първи път с "остатъчното лъчение" от сътворението. Може би най-убедителната картина на това лъчение е получена от един нов апарат, известен като спътника WMAP.

Спътникът WMAP

"Невероятно!" "Епохално събитие!" Такива възгласи можеха да се чуят през февруари 2003 г. от устата на обикновено резервираните астрофизици, описващи получените безценни данни от най-новия им апарат. Спътникът WMAP (Wilkinson microwave anisotropy probe - микровълнова анизотропна сонда на Уилкинсън), кръстен на космолога-пионер Дейвид Уилкинсън и изведен в космоса през 2001 г., бе дал на учените безпрецедентно точна картина на вселената, когато възрастта й е била едва 379 000 години. Колосалната енергия, останала от първоначалното огнено кълбо, дала живот на звезди и галактики, обикаляла вселената в продължение на милиарди години. Днес тя най-сетне бе уловена изключително детайлно от камерите на спътника и филмите разкриха невиждана досега карта - фотография на небето, показващо в зашеметяващи детайли микровълновото лъчение, създадено от самия Голям взрив и наречено "ехо от сътворението" от списание "Тайм". След тези снимки астрономите никога няма да гледат към небето по същия начин, по който го правеха досега.

Откритията на WMAP представляват за космологията "инициация за превръщането й от спекулативна в точна наука", заяви Джон Бакол от Института за модерни изследвания в Принстън.* За пръв път потокът данни от този ранен период от историята на вселената позволи на космолозите да дадат точен отговор на най-древния от всички въпроси, вълнували човека от времето, когато за пръв път вдигнал очи към прекрасното сияние на нощното небе. Колко стара е вселената? Как е сътворена? Каква би била съдбата й?

(Първите неясни образи на това фоново лъчение, изпълващо небето, бяха получени през 1992 г. от спътника СОВЕ [Cosmic Background Explorer]. Макар и революционен, резултатът бе и разочароващ заради нефокусираната картина на ранната вселена. Това не попречи на пресата ентусиазирано да кръсти фотографията "лицето на Бог". На получените от СОВЕ неясни образи повече би им подхождало да бъдат наречени "детски снимки" на новородената вселена. Ако приемем, че днес вселената е осемдесетгодишен човек, то снимките на СОВЕ и WMAP ни го представят такъв, какъвто е изглеждал само няколко часа след раждането си.)

Причината WMAP да може да направи такива безпрецедентни снимки се крие във факта, че нощното небе е като машина на времето. Светлината пътува с крайна скорост и виждаме звездите такива, каквито са изглеждали някога, а не днес. На светлината й е нужно малко повече от една секунда, за да измине разстоянието от Луната до Земята, така че когато наблюдаваме нашия спътник, ние го виждаме такъв, какъвто е бил преди секунда. Разстоянието между Слънцето и Земята се изминава за около осем минути. Много от познатите ни звезди в небето са толкова отдалечени, че на светлината от тях са й нужни между 10 и 100 години, за да достигне очите ни. (С други думи, те се намират на 10 до 100 светлинни години от Земята. Светлинната година е грубо около 9,5 трилиона км, или разстоянието, изминавано от светлината за една година.) Светлината от далечните галактики може да пътува до нас стотици милиони или милиарди години. В резултат на това галактиките представляват "фосилна" светлина, част от която е била излъчена още преди времето на динозаврите. Най-далечните обекти, които могат да уловят телескопите ни, се наричат квазари - огромни галактични двигатели, генериращи неимоверни количества енергия на самия край на видимата вселена, който може да се намира на до 12 милиарда светлинни години от Земята. А WMAP успя да регистрира лъчение, излъчено още по-рано - от първоначалното огнено кълбо, положило началото на всичко.

За да опишат вселената, космолозите понякога използват за пример поглеждането надолу от Емпайър Стейт Билдинг, извисяващ се на повече от сто етажа над Манхатън. Ако погледнете от върха му, едва ще видите нивото на улиците. Да си представим, че основата на небостъргача е Големият взрив. От нашата гледна точка от върха му най-далечните галактики, които можем да видим, ще се намират на десетия етаж. Най-далечните квазари, които могат да се видят с телескоп, ще са на седмия етаж. А фоновото излъчване, засечено от WMAP, ще бъде на сантиметър над уличната настилка. Така WMAP ни дава информация за възрастта на вселената с изумителната точност до един процент - 13,7 милиарда години.

Мисията на WMAP е кулминация на десетгодишния усърден труд на астрофизиците. Концепцията бе предложена за първи път през 1995 г. от NASA и бе одобрена две години по-късно. На 30 юни 2001 г. NASA изведе спътника WMAP с помощта на ракетата носител "Делта II" на орбита между Слънцето и Земята. Разстоянието бе подбрано грижливо във втората точка на Лагранж (или L2 - специална точка на относително гравитационно равновесие в близост до Земята).* От тази позиция сателитът винаги е насочен настрани от Слънцето, Земята и Луната и така може да наблюдава вселената без абсолютно никакви пречки. Сателитът обхваща цялото небе веднъж на всеки шест месеца.

Апаратурата на сателита е истинско произведение на изкуството. Мощните му сензори са в състояние да регистрират слабото микровълново лъчение от Големия взрив, което продължава да изпълва вселената, но се поглъща от атмосферата на планетата ни. Сателитът от алуминиеви сплави е с размери 3,8 на 5 м и тежи 840 кг. Оборудван е с два обърнати в противоположни посоки телескопа, които фокусират микровълновото лъчение от космоса и го предават към Земята. Уредът се захранва само от 419 вата електричество (толкова, колкото консумират пет обикновени електрически крушки). Отдалечен на 1,5 милиона км от Земята, WMAP е разположен много над непостоянната земна атмосфера, способна да заглуши микровълновия фон, и е в състояние да изследва непрекъснато цялото небе.

Сателитът завърши първото си пълно наблюдение на небето през април 2000 г. Шест месеца по-късно беше направен вторият пълен обзор. До днес WMAP ни е дал най-пълната и подробна карта на лъчението, получавана някога в историята на космическите изследвания. Фоновото микровълново лъчение, уловено от WMAP, било предсказано за първи път от Джордж Гамов и екипа му през 1948 г. Освен това той отбелязал, че с това лъчение е свързана и температура. WMAP успя да я измери - съвсем малко над абсолютната нула, или между 2,7249 и 2,7251°К (между -270,4251 и -270,4249°С).

Лаикът би намерил небесната карта на WMAP за доста безинтересна - просто колекция от безразборно разхвърляни точки. Тази колекция обаче докара някои астрономи едва ли не до сълзи, тъй като точките представляват всъщност флуктуациите или отклоненията в първоначалния катаклизъм на Големия взрив малко след раждането на вселената. Тези малки флуктуации са като "семена", които са се уголемили неимоверно при разширяването на вселената. Днес те са се преобразили в галактичните купове и галактики, които виждаме да блестят в небето. С други думи, нашият Млечен път и всички галактични купове, които виждаме около нас, някога са били една от тези малки флуктуации. Чрез измерването на разпространението им, ние можем да видим възникването на галактичните купове подобно на точки върху космическия гоблен на нощното небе.

Днес количеството астрономически данни изпреварва теориите на учените. Всъщност ще си позволя да кажа, че навлизаме в истински златен век на космологията. (Колкото и да е впечатляващ, WMAP по всяка вероятност ще бъде засенчен от спътника "Планк", който предстои да бъде изстрелян от Европейския съюз през 2007 г. "Планк" ще може да осигури на астрономите още по-детайлни картини на това микровълново фоново лъчение.) Днес космологията най-сетне съзрява и излиза от сенките на науката след години, прекарани в блатото на предположенията и правените наслуки догадки. Исторически погледнато, космолозите се ползват с доста неприятна репутация. Страстта, с която излагали грандиозните си теории за вселената, можела да се сравнява единствено със зашеметяващата оскъдица на изходни данни. Както остроумно отбелязва Нобеловият лауреат Лев Ландау, "космолозите често грешат, но никога не се съмняват". Сред учените битува една стара поговорка - "Има спекулации, след това - още спекулации, и накрая - космология."

Докато учех физика в Харвард в края на 60-те, за известно време си поиграх с мисълта дали да не специализирам космология. Още от детството си винаги съм изпитвал жив интерес към възникването на вселената. Един бърз поглед върху специалността обаче незабавно ми показа, че тя е ужасно примитивна. Космологията в никакъв случай не представляваше експериментална наука, в която човек да може да провери хипотезата си с прецизна апаратура, а по-скоро сбор от неопределени и прекалено спекулативни теории. Космолозите разгорещено спореха дали вселената се е родила при някаква космическа експлозия, или винаги е съществувала в едно и също състояние. Но при наличието на толкова малко данни, теориите неизменно изпреварваха изходния материал. Всъщност се получаваше така, че колкото по-малко бяха данните, толкова по-бурен ставаше спорът.

През цялата история на космологията липсата на достатъчно сигурни данни водела и до продължителни яростни битки между астрономите, които често траели десетилетия. (Например точно преди Алан Сандейдж от обсерваторията "Маунт Уилсън" да изнесе доклад за възрастта на вселената, говорещият преди него саркастично обявил: "Всичко, което ще чуете след малко, е напълно невярно."* Като чул как противниковата група спечелила на своя страна значителна част от публиката, Сандейдж изревал: "Това са пълни глупости! Ние сме във война!"**

 

Възрастта на вселената

Астрономите винаги са изпитвали особено силно желание да разберат възрастта на вселената. В продължение на векове учени, свещеници и теолози са се опитвали да изчислят преди колко време се е появил светът, използвайки единствения достъпен им метод - генеалогията на човечеството от времето на Адам и Ева. През ХХ век геолозите използват остатъчната радиация в скалите, за да успеят възможно най-точно да определят възрастта на Земята. По подобен начин WMAP измерва ехото от самия Голям взрив, за да ни даде най-достоверната възраст на вселената. Данните от сателита разкриват, че тя се е родила при страховита експлозия преди 13,7 милиарда години.

(В продължение на години един от най-объркващите факти в космологията бе, че поради погрешните изходни данни често се оказваше, че вселената е по-млада от планетите и звездите. Предишните изчисления даваха възраст до 1-2 милиарда години, което си противоречи с възрастта на Земята [4,5 милиарда години] и най-старите звезди [12 милиарда години]. Тези противоречия вече са разрешени.)

WMAP предизвика небивал обрат в дебата относно това от какво е съставена вселената - въпрос, задаван още от древните гърци преди повече от 2000 години. През последното столетие учените смятаха, че знаят отговора. След хиляди усърдни експерименти те бяха стигнали до заключението, че по същество вселената е съставена от стотина различни вида атоми, организирани в периодична таблица, започвайки от елемента водород. Това схващане стои в основата на съвременната химия и на практика се преподава в часовете по естествени науки във всяко училище. А сега WMAP запрати това виждане в историята.

Потвърждавайки по-ранните експерименти, WMAP показа, че видимата материя около нас (в това число планините, планетите, звездите и галактиките) съставлява нищожните 4 процента от цялата материя и енергия, съдържаща се във вселената. (Огромната част от тези 4 процента се пада на водорода и хелия; на тежките елементи остават около 0,3 процента.) Оказва се, че по-голямата част от вселената е съставена от загадъчен невидим материал с напълно неизвестен произход. Познатите ни елементи, от които е съставен и нашият свят, съставляват едва 0,3 процента от вселената. Физиците се сблъскаха с факта, че вселената се доминира от напълно нови и непознати форми на материя и енергия и в известен смисъл се оказаха захвърлени столетия назад в миналото, преди появата на атомната хипотеза.

Според данните от WMAP 23 процента от вселената е съставена от странна и неопределена субстанция, наричана тъмна материя, която има маса и обгръща галактиките в огромен ореол, но е напълно невидима. Тъмната материя е толкова широко разпространена и е в такова изобилие, че дори в нашия Млечен път масата й надвишава около десет пъти масата на звездите. Макар и невидима, тази странна тъмна материя може да се наблюдава индиректно от учените, тъй като изкривява звездната светлина подобно на стъкло и така може да се установи чрез количеството оптично изкривяване, което създава.

Обсъждайки получените от WMAP странни резултати, астрономът Джон Бакол от Принстън казва: "Живеем в невероятна, шантава вселена, но вече знаем основните й характеристики."*

Но може би най-голямата изненада от данните от WMAP, предизвикали истинска буря в научната общност, бе фактът, че най-малкото 73 процента от вселената представляват напълно неизвестна форма на енергия, наречена тъмна енергия или невидима енергия, скрита в космическия вакуум. Предположена през 1917 г. от Айнщайн, който по-късно загърбил хипотезата си (нарекъл я "най-големия си гаф"), тази тъмна енергия, енергията на нищото или на празното пространство днес се появява отново като движеща сила в цялата вселена. Смята се, че тази тъмна енергия създава ново антигравитационно поле, което е причина за раздалечаването на галактиките една от друга. В крайна сметка именно тя предопределя съдбата на самата вселена.

Днес никой няма представа откъде се появява тази "енергия на нищото". "Честно казано, ние просто не я разбираме. Знаем какви са ефектите й, (но) сме в пълно неведение... всички са в пълно неведение"* - признава астрономът Крейг Хоган от университета "Вашингтон" в Сиатъл.