Деветият живот на Луи Дракс

ДЕВЕТИЯТ ЖИВОТ НА ЛУИ ДРАКС

Лиз Йенсен

"Когато видиш човешкия мозък, си даваш сметка, че от една страна сме просто месо, а от друга - нищо освен въображение".

Пол Брукс "В земята на мълчанието"

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Не съм дете като останалите. Аз съм Луи Дракс. Случват ми се твърде необичайни неща, като например отиваш на пикник и се удавяш.

Питайте Маман какво е да си майка на момче с удивителна склонност към злополуки и тя ще ви каже. Изобщо не е забавно. Сън не те хваща от тревога, а въпросът как ще свърши всичко не ти дава мира. Виждаш опасности на всяка крачка и все си повтаряш: Да го предпазя, трябва да го предпазя. Само че не винаги успяваш.

След първото премеждие преди да ме обикне, Маман ме мразела. А първото премеждие било раждането. При мен то много приличало на раждането на Юлий Цезар. Режат корема на жената, докато се отвори, след което те изваждат сред викове и кръв. В началото естествено си мислели, че ще мога да се родя по нормалния начин. (Също достатъчно грозен.) По едно време решили, че и майка ми, като тази на Юлий Цезар, всеки момент може да умре, и тогава щели да ни сложат в ковчези - голям за нея и малък за мен. Или пък в един общ ковчег - дрън-дрън. Не се съмнявам, че правят и такива. Бас държа, че можеш да поръчаш такъв ковчег и по интернет - за майки и момченца с особено силна връзка. Да се родиш е доста гадна работа, дори ако ще живееш сто години, гадно е и за майка ти, и за теб, но това е само началото. Няма как да го знаеш. И Маман не го знаела.

Второто премеждие ме сполетя още като съвсем малко бебе. Бях вече към два месеца и както си лежах в креватчето, най-неочаквано усетих, че умирам. Да го предпазя, трябва да го предпазя, започнало да тупти в главата на майка ми. Не губи самообладание. Обади се на Бърза помощ. Обяснили й какво да прави, докато пристигнат и ми дадат кислород, а после по гърдите ми дълго имаше синини. Тя сигурно още пази снимките оттогава. Ще ви ги покаже, ако искате, заедно с рентгеновата снимка на бебешкия ми гръден кош и натъртените ребра. После, когато бях на четири, имах пристъп и така пищях, че спрях да дишам за около девет минути и половина. Истината ви казвам. Дори великият Худини не е бил способен на такова нещо, а той дълго е тренирал за представленията в цирка. Той бил американец. На шест години паднах върху релсите на метрото в Лион. Осемдесет и пет процента от тялото ми било обгоряло, сякаш съм седял на електрически стол. Едва ли има оживял от такова нещо, но на мен ми се случи и оцелях, което си е истинско чудо. После пък се отрових с развалена храна. Салмонелоза, тетанус и ботулизъм са само някои от болестите, които съм прекарал, има и други, но тях дори не мога да ги произнеса, ако искате, можете да ги намерите в том трети на encyclop<e>die m<e>dicale * и да се запознаете с тях, предупреждавам ви, много са противни.

* Медицинска енциклопедия (фр.). - Б. пр.

- Да имаш дете като мен беше истински кошмар за нея - казвам на Гюстав. Гюстав е специалист по кошмарите, защото целият му живот е кошмар. - По цял ден мислеше за различните опасности и как да ме предпази от тях.

- Тук си си добре - казва както винаги Гюстав. - Бях самотен, преди да се появиш, млади господине. Стой колкото искаш, млади господине. Ще ми правиш компания.

Свиквам с него, но той продължава да ме плаши. Цялата му глава е увита в бинтове, по които тук-там има кръв. Погледнеш ли го, тръпки те побиват. Направо умираш от страх. Така или иначе на него можеш да казваш разни неща, както аз правя например. Понякога е по-лесно, ако не виждаш лицето на човека.

Работата е там, че съм пълен с изненади. Изпуснеш ли ме от поглед само за миг и като нищо ще се окажа в беда. Всички твърдят, че високият коефициент на интелигентност носи по-скоро неприятности.

- Известно е, че котките имат девет живота - обича да казва Маман, - защото душите им се вкопчват в телата и не ги пускат. Ако беше котка, Луи, досега вече си изразходвал осем от деветте си живота, по един за всяка година. Не може да продължава така.

И Папа и Дебелия Перес са съгласни.

- Кой е Дебелия Перес - пита ме Гюстав.

Дебелият Перес е тлъст четец на мисли, който никак не го бива в тази работа. Маман и Папа доста време му плащаха добри пари, за да разговаря с мен, за да разгадае тайната ми. "Невероятната тайна на Луи Дракс, момче с удивителна склонност към злополуки". Така обича да казва Папа, когато иска да разкаже на някой за моите премеждия. Само че историята не е забавна и докарва Маман до пълно отчаяние.

Гюстав, чуй какво казват всички. Някой ден ще ми се случи толкова голяма злополука, че ще сложи край на всичките ми премеждия. Ако видиш как едно дете пада от небето, да знаеш, това съм аз.

Децата не бива да разплакват майките си и затова всяка сряда ходя да си говоря с Дебелия Перес в Грат Сиел. Той живее в апартамент на Плас Фрер Люмиер. Може и да не сте чували за братята Люмиер. Измислили са киното и има музей за тях, на тяхно име е наречен фонтан, а и пазар, където Маман ходи да купува салати, сирене и домати. Толкова мразя доматите, че развих алергия към тях. Тя отива и до charcutier*, за да вземе saucisson sec**, които ние с татко тайно наричаме магарешки пишки. Докато тя пазарува, двамата с Дебелия Перес си говорим за кръвта и други подобни.

* Колбасарница (фр.). - Б. пр.

** Сух колбас (фр.). - Б. пр.

- Можеш да ми казваш всичко, което ти хрумне, Луи. Тук съм, за да те слушам.

Много често тема са прилепите вампири, защото зная много за "La Plan<e>te bleue", а също и за "Les Animaux: l<e>ur vie <e>xtraordinaire", за умрели хора като Жак Кусто, Адолф Хитлер, Жана д'Арк и братята Райт, и за различни болести и отрови. Най-голямото известно досега количество кръв, изпито от прилеп вампир, е пет литра. Прилепът рекордьор го изсмукал от врата или бута, не помня точно, на една крава, след като я парализирал с плюнката си, наречена още "салива". Говоря на Дебелия Перес каквото ми хрумне, защото това, което си казваме, си остава между нас. Колкото по-отвратителни неща говоря, толкова повече се вълнува той и толкова по-често скърца коженият му стол.

Все си мисля, че ако не се вълнуваше толкова много от кървавите ми истории, щеше да се сети да запише на един касетофон през няколко минути любимото си изречение: "Разкажи ми по-подробно" и да отиде да си гледа Картун Нетуърк и да изхарчи парите за нещо сладко.

- Колко евро ти дават всеки път?

- Този въпрос трябва да зададеш на майка си - отговаря Дебелия Перес. - Или на баща си.

- Сега питам теб. Колко?

- Защо искаш да знаеш?

- Защото и аз мога да правя същото. И да печеля пари.

Усмихва се с противното си дебело лице.

- Искаш да помагаш на хората ли?

Думите му ме разсмиват.

- Да им помагам ли? Искам да си седя на стола, да повтарям: "Разкажи ми по-подробно" и да печеля милиони евро - това искам. Такъв живот ми се струва доста лесен.

- Значи искаш да живееш леко, когато пораснеш?

- Глупав въпрос.

- И защо да е глупав?

- Защото няма да порасна, нали?

- Защо мислиш така?

Очевидно ме мисли за пълен глупак. Да не си въобразява, че идвам от планетата Плутон или от място, където хората са без мозъци?

- Още един глупав въпрос.

- Много съжалявам, ако въпросът ми ти се вижда глупав, Луи, но въпреки всичко искам да ми отговориш. И така, защо мислиш, че няма да пораснеш?

Нищо не казвай, мълчи си, мълчи си.

Дебелия Перес е моят най-голям враг, но Гюстав ме плаши много повече. Срещнете ли го, и вас ще изплаши. Трябва да знаете, че под бинтовете той няма лице, а се случва така да се закашля, че започва да повръща, и често се питам дали не съм го измислил само за да имам с кого да си говоря. И така да е, нямам представа как да сложа край на това, защото ако някой живее в главата ти, как можеш да го измъкнеш оттам?

Няма начин. А той си живее там.

Има закони и ако ги нарушиш, отиваш в затвора, но има и тайни правила, толкова тайни, че никой не говори за тях. Сега ще ви кажа едно такова правило за домашните любимци. Ако имате домашен любимец, да речем хамстер, който се казва Мохамед, и той живее повече от две години, което се смята за предел на живота на малък гризач като него, имате право, ако искате, да го убиете, защото сте негов собственик. Това тайно правило за собствениците на домашни любимци си има име: Право за отстраняване. Можете да го "отстраните" чрез задушаване или с отрова, ако имате на разположение - например препарат за унищожаване на плевели. Или защо да не изпуснете нещо тежко отгоре му, да речем том трети от encyclop<e>die m<e>dicale или "Harry Potter et l'Ordre du Ph<e>nix". Внимавайте да не нацапате.

Папа даде идеята да посещавам Дебелия Перес, но неприятната задача да ме води е за Маман. Папа е зает с работата си в облаците, да казва: екипаж, петнайсет минути до кацане, вратите - на ръчно управление, да проверява данните за налягането и да ходи на курсове за управление на персонала, защото...

Истината е, че не знам защо. Нямам представа какво означава курс за управление на персонала.

Апартаментът на Дебелия Перес е на третия етаж в сграда на Рю Малешерб в Грат Сиел. Първо натискаш един звънец, чакаш да чуеш жуженето на автомата за отваряне на вратата и по пътя към асансьора те блъсва тежката миризма на bouillabaisse* или на задушен зелен фасул, трябва да се качиш до четвъртия етаж в скърцащия стар асансьор и още преди да излезеш от него неудържимо започва да ти се пишка. Дебелият Перес го нарича: "усещане, че си в капан".

* Рибена супа (фр.). - Б. пр

- Имаш лека форма на клаустрофобия - обяснява ми той. - Не е нещо особено, среща се при много малки деца, както и при някои възрастни. Когато си в затворено пространство, ти се пишка. Опитай се да се сдържаш.

Всяка сряда, когато посещавам Дебелия Перес, първото, което правя, щом влезна в противния му апартамент, е да изтичам в тоалетната. Пикочният ми мехур е като балон. Той е торба от мускулни влакна, но сдържаш ли се твърде дълго, може да се пръсне, вярвайте ми. Понякога, преди да пусна водата в тоалетната, излизам на пръсти и долепям ухо до вратата на дневната, където те си говорят за мен. Случва се да спорят, сякаш са женени. Само дето никога не мога да чуя добре думите им. Дори когато се опитам да слушам с чашата, в която той си държи четката за зъби и на дъното на която неизменно има нещо лепкаво и зеленикаво.

Щом плащаш на някого, той не бива да ти възразява.

Изляза ли от тоалетната, тя ми казва довиждане и отива да пазарува, а ние с Дебелия Перес започваме да си говорим. Разговори, за които родителите ми дават страшно много евро. Папа ги получава за работата си в пилотската кабина и после си ги взима от банкомат, където ги държи. Понякога по време на полет стюардесите му носят кафе. Чай също може, но никога бира или коняк.

- Как я караш напоследък, Луи? - започва обикновено Дебелия Перес.

- Може да уволнят Папа от "Ер Франс", ако пие бира или коняк.

Дебелия Перес е стар и има дебело лице като на бебе. Ако го боднеш с карфица, от него ще цвърне много жълта мас.

- Вярвам ти. Така е. Това важи за всяка алкохолна напитка. Правилата за пилотите са много строги. А сега моят въпрос, Луи.

Въпрос номер едно винаги е: как я караш напоследък. Много пъти дори не ми го задава, а просто чака да започна. Това обаче не става, защото следвам едно тайно правило: Нищо не казвай. Така че седим и мълчим, докато на него не му омръзне. Аз съм по-търпелив от Дебелия Перес. Той може да издържи най-много пет минути, без столът му да изскърца, при това не знае за тайното ми правило, защото сам си го измислих. Когато ми зададе Въпрос номер едно и аз не играя по правилото Никога не казвай нищо, може да му отговоря с нещо като: Всичко е наред, мосю Перес, благодаря. Какво закусвахте днес? Или пък да измисля нещо за училище, как някой се е сбил или нещо подобно. Случва се да разкажа нещо, което се е случило с някой друг, но го представям така, сякаш съм участвал. Голям мухльо е и вярва на всичко, което му кажа, а дори да не вярва, с нищо не го показва. Което го прави още по-голям мухльо. Ето ви един пример.

- Днес ме нападнаха особено жестоко - започвам.

Скръъц.

- Разкажи ми по-подробно.

- В часа по дърводелство. Правех макет на извита стълба от балсово дърво. По едно време към мен се приближиха побойниците - бяха осем и взеха да ми викат: Чалнатия, Чалнатия. Всички държаха чукове, но най-едрият имаше и трион. Стисна ме за врата и ми натика главата в менгемето. След това останалите започнаха да ми забиват пирони в главата.

- Олеле! - възкликна само Дебелия Перес. Скръъц.

Голям смотаняк! И мухльо освен това. Та ние дори нямаме такъв предмет - дърводелство. Когато Папа е бил ученик, са имали дърводелство. Ние имаме компютърна грамотност, което е много по-полезно, защото в тези часове може да се научиш как да станеш хакер.

- Страшно болеше. Онзи с триона тъкмо се канеше да ми пререже врата, когато влезе мосю Зидан, учителят. Онзи същият, дето е футболен шампион. Най-гадното е, че наказа мен. Честна дума.

- Защо ще наказва теб, а не побойниците? - пита Дебелия Перес. - Просто ми е интересно.

- Защото побойниците винаги печелят, а и кръвта, която потече от мен, изпоцапа всичко. Известните футболисти не обичат да чистят след другите, особено когато печелят стотици трофеи и Световната купа като него. Щом ми измъкнаха главата от менгемето, кръвта ми потече навсякъде и по коридора към тоалетните след мен остана дълга пътека от капки. Зелени капки кръв. Това го вбеси.

- Защо да са зелени?

- Защото съм болен от левкемия и химеотерапията превръща кръвта ти от червена в зелена. Не знаете ли? Мислех ви за по-образован.

- Зелена кръв! Левкемия. Изумително! Разкажи ми по-подробно. - Скръъц.

Този човек трябва да се казва Разкажи ми по-подробно, а не Дебелия Перес. Или пък мосю Тъпо-Смотан-Мухляв Задник.

Така или иначе, мога да говоря каквото си поискам, защото всички чувства са разрешени. Децата трябва свободно да изразяват чувствата си, дори ако са отрицателни. Светът е безопасно място и тем подобни.

Смяяях! Майтапя се.

А сега Дебелия Перес да внимава. Мой ред е да задавам въпроси.

Въпрос номер едно: майка ми посещава ли те сама, когато съм на училище?

Въпрос номер две: когато ти разказва разни работи за нея и Папа, столът ти скърца ли?

Въпрос номер три: вие двамата правите ли си секс?

Ако той беше там, докато го питам, столът му положително щеше издаде онзи звук: скръъц, скръъц. А ако пък и Гюстав е там, той щеше да предупреди: "По-полека, млади господине. Не си хаби силите. Гледай аквариума".

- В края на тази седмица планираме нещо много приятно - казва тя. - В чест на твоя и моя рожден ден.

Ние с нея сме родени в почти един и същи ден, също както за малко да умрем в един и същи ден при раждането ми. Аз съм на седми април, два дена след нея, така че сме нещо като близнаци и също като тях имаме нужда един от друг и може да умрем един без друг. Ето защо обикновено организираме празник в деня между двете дати. Аз навършвам девет, а тя - четирийсет години, което се нарича Голямата четворка с "о" отзад! Папа пристига от Париж, където прекарва повечето време напоследък със зловещата си майка Люсил, и ще донесе много подаръци, сред които и нов хамстер. Ще го кръстим Мохамед, също като предишния, ще го сложим в старата клетка, където има стъклен съд за акане. Винаги кръщавам хамстерите си Мохамед. Името е много подходящо за хамстери, а Папа казва, че така се създават династиите.

Мохамед Трети пристига с книгата "Как да се грижим за своя малък гризач".

- Да се надяваме, че този ще издържи повече - отбелязва Папа. - Ще можеш да го взимеш със себе си в Париж, когато посештаваш Мами и мен.

Маман го изгледа особено, защото Париж не е добро място.

Козината на новия хамстер е по-светла от тази на предишния и очите му не са така черни, а по-скоро тъмночервени, сякаш са налети с кръв. Може да е от страх. Мохамедите винаги се плашат през първата седмица в клетката, сигурно защото научават Тайното правило за отглеждане на домашни любимци. Папа нарича клетката "Алкатрас", това е филм за един затвор, където едни хора избягаха и още не знам какво.

Моят подарък за рождения ден на Маман е шише парфюм "Аура", който мирише по-лошо от котешка пикня и умрял плъх заедно. Папа го купи от летището, за да мога да й го подаря. Там му дават отстъпки. Подаръкът е от мен, но не съм го избирал аз, нито съм платил за него, нито ми дават отстъпка. Моя е само идеята.

- Прекрасна идея - възкликна Маман, напръсква се зад ушите и ме прегръща, и ме целува, и пак ме целува, а аз направо не мога да дишам от миризмата.

Идеята е важна.

След година ще навърша голямата единица с "о".

Не й казах, че дори и идеята не беше моя, защото просто бях забравил за нейния рожден ден, толкова се вълнувах от своя и от обещанието за Мохамед Трети на Папа по телефона, че забравих и за картичката, въпреки напомнянето на Папа. Освен това в този момент правех модел на космическа капсула, така че се наложи да се подпиша на тази на Папа, когато той се появи с чисто новата си кола фолксваген пасат. Подписах се с черен пастел, който обикновено пазя за прилепите вампири, за рисунките на смъртта и свастиките.

Маман е много крехка, както казва Папа, защото животът й е бил труден. Затова често страда от главоболия, плаче или ми крещи, след което се извинява и още повече плаче, после ме прегръща и ме целува, и пак ме целува. Но Папа не е крехък. Той е един от най-силните мъже на света. Ако му се изпречите, може така да ви прасне, че да ви докара главоболие, което се нарича комоцио. Много го бива в удрянето, можел е да стане боксьор, но така и не се научил на коварни удари, като онзи, който нанесли на Великия Худини в корема, преди да стегне мускулите си както трябва. Папа работи върху мускулите си в гимнастически салон; най-вече върху пекторалния и абдоминалния, но и върху други. Във всеки случай той има повече мускули от много бащи. Ако тренира повече, може да стане Машина за убиване. Просто няма време за такова нещо, не за друго. Много е зает с карането на самолети. То е като да седиш в офис. Само дето пилотската кабина е по-великолепен офис от другите. Но иначе е доста нервно, не е толкова славно, както си мислиш, тигърчето ми.

Освен това трябва да внимаваш с бирата и коняка. Добре е да ги пиеш тайно, за да не разберат останалите, а не както веднъж се случи в Дисниланд в Париж, и ставаш много особен, сърдиш на жена си и на сина си, които се оказват невинни жертви на служебните неприятности и не бива да бъдат обвинявани за неща, с които нямат нищо общо, жертви на собствените ти грешки. Човек трябва да се изправи лице в лице с тези неща.

- Заминаваме извън града този уикенд - заявява Маман. - Ще си направим прекрасен пролетен пикник в Оверн, тримата с Папа. Ще бъдем отново като семейство.

Усмихва се широко, сложила си е розовото червило.

Преди време Папа летеше по международни линии, но сега са го преместили на вътрешни. Така е по-добре, защото по този начин семейният ти живот не страда толкова много. На картичката, която получих за рождения си ден, пишеше: "На скъпия ни син", а на картичката, която връчих на Маман от мое и от негово име: "На една чудесна майка". Когато я прочете, Маман изкриви устни някак особено, погледна Папа накриво и каза:

- Люсил я е избрала, нали?

След това я остави до картичката от нейната Маман. Не съм виждал тази жена, защото Гуаделупа е много далеч, там расте манго и други екзотични плодове и още какво ли не.

- В Оверн се среща едно диво цвете, което расте в планините край Понтейрол - казва Маман. - Нарича се пролетно сияние и цъфти през април. Може да си наберем.

- Защо?

- За да го сложим във ваза. И да дадем и на приятели. - И пак се усмихва.

Приятелите на Маман непрестанно се менят. Менят се, защото рано или късно настъпва ден, в който стигат до Значително неразбирателство, а това неразбирателство неизменно е свързано с мен и се налага тя да ги "издуха", защото е на моя страна, защитава ме от коварни хора, които задават подли въпроси и твърдят, че съм Чалнат. Майките са за това да те бранят, но пък е и много изолиращо. Папа си има колеги. Пилоти от "Ер Франс" и красиви стюардеси от други авиолинии, обикновено конкурентни. Може да са и от гимнастическия салон. Сигурен съм обаче, че според тях цветята са тъпа работа. Обзалагам се, че никога не са чували за пролетно сияние. Вие чували ли сте за пролетно сияние?

Наистина? И какво е на цвят?

Видяхте ли? Никой не е чувал за него. Тя си го измисли. Прави такива неща от време на време, защото живее в изолация. Майките имат нужда от пространство и въздух. Като птиците са. Държиш ли ги в клетка - обезумяват. Не само бащите имат нужда да летят.

- Грешката си е твоя.

- Какво каза? Моя ли?

И тя започва отново да се мъчи да сложи нещата в ред. Такава е работата на жените. Те са специалисти по емоциите. Защото ако те не се оправят с тях, той може да си остане по баровете да пие бира и коняк и да продължи да прави планове как да разруши семейството, съюзен с проклетата си майка Люсил, дето ми праща картички за рождения ден с поне петдесет правописни грешки и снимка, на която виждаш нея и Папа от времето, когато е бил момче с кучето им Юку, премазано по-късно от трактор. Краката му се парализирали и се наложило да го занесат в центъра "Милостива смърт". Точно това ми прилича малко на Правото за отстраняване, но правилата рядко са забавни.

- И така - продължава Маман, - приготвих вече куфара. Ще прекараме събота вечер в хотел във Виши, и ще се приберем на следващия ден в Лион. Папа е свободен през двата почивни дни, така че ще си прекараме добре. Значи взимаме кошница за пикник, термос...

Всички неща за пикник ми изглеждат съвсем нови и вероятно на това му се вика да си специалист по емоциите. Не бях виждал такива пластмасови чинии и чаши, ножове и вилици, защото не сме ходили на пикник. Бил съм на други пикници, но с училище. Там ако изпуснеш боклук, се навеждаш да си го вдигнеш. Учителите те карат да пееш глупави песни и на връщане някой непременно повръща в рейса. Вдигам капака на кошницата, след като Маман я оставя в багажника. В хладилната чанта е оставена храната, обвита в прозрачно фолио, опасно за децата, защото когато го увиеш около лицето си, приличаш на престъпник, но пък като нищо може да се задушиш и да умреш. Има и гъши пастет и saucisson sec, наричани тайно магарешка пишка, сирене камамбер и грозде, и торта от Патисери Шарл. Папа идва, също надниква и отбелязва само:

- Отиваме в град, Натали.

И аз си го бях помислих, но премълчах.

- Човек веднъж става на четирийсет - обажда се Маман.

"Магарешка пишка" произнасят беззвучно устните на Папа

- Може ли да взема и Мохамед? - питам.

- Не, миличък - бързо отвръща Маман. - Извинявай, но и дума не може да става.

А Папа казва:

- Че защо не? Стига да си стои в "Алкатрас".

Така че и Мохамед идва с нас. Пътува в багажника при храната. Спокойно можем да го оставим сам в къщи до десет дни, защото тези гризачи издържат дълго без храна. Само ни вижте - отново приличаме на семейство. Майка, баща, дете и хамстер. Маман хлопва капака на багажника и влизаме във фолксваген пасата, който има си ди плейър за шест диска и подвижен покрив. Папа си слага слънцезащитните очила, с които прилича на гангстер, щраква колана и запалва колата. Бррр, обръща се, усмихва ни се и заявява, все едно нищо не се е случило, все едно се обичат отново и все едно не ни очаква нищо страшно:

- Пълен напред.

Все едно нищо не се е случило, все едно пак ще се обичат, все едно няма да има човек с увита в бинтове глава и не ни очаква нищо лошо.

н. стр.

Малките момчета обичат морските чудовища. Ако имах син, щях да го заведа да види гигантската сепия, която току-що пристигна в Париж; дълга е петнайсет метра и е потопена във формалдехид. Видях снимка в "Нувел Обсерватьор". Подобно на тръба тяло със смукателни пипала, които се веят отзад като крака на балерина. Напомня ми с нещо на откъснала се от мястото си орхидея или деликатна анемония, понесена като загубена във водата. Латинското й име е architeuthis. В миналото хората са смятали, че тези създания са плод на фантазиите на моряците, прекарали твърде дълго в открито море, нещо като лудост, резултат от контакт със солената вода. Глобалното затопляне се оказа благоприятно за гигантските сепии и те се размножават интензивно. Почти всекидневно вълните изхвърлят на брега по някоя. Очите им са колкото големи чинии.

Ако имах син...

Но нямам. Само пораснали дъщери. Изискани млади жени с мобилни телефони, които почти нямат време за странностите на природата. И двете са студентки в Монпелие. Бих ги завел да видят водното чудовище, стига да проявят някакво любопитство. Момчетата са друго нещо. Момчетата са готови да отделят цялото си време на една гигантска сепия.

Убеден съм, че Луи Дракс с удоволствие би дошъл да я види. Грижил се е за своите хамстери, но голямата му мечта са били по страшни създания: тарантули, игуани, змии, прилепи - с две думи, готически животни с жило, люспи, настръхнала козина, способни да унищожават. Любимото му четиво била богато илюстрираната детска книга "Необикновеният свят на животните", знаел я почти наизуст.

Луи, според майка му Натали Дракс, бил с будно ексцентрично въображение. Психологът му Марсел Перес споменава в показанията си в полицията, че момчето освен мечтател било и единак. Имало известни трудности с различаването на реалността от измислицата. Подобно на повечето много интелигентни и изявени деца Луи бил слаб ученик, защото се отегчавал до смърт. Не случайно за такива деца обикновено се чуват коментари като: "Странно дете, наистина. И невероятно интелигентно". Ако може да чете между редовете, човек добива усещането, че същите тези хора биха добавили, макар и неофициално: "Типичното единствено дете в семейството" - иначе казано, разглезено хлапе. След това, което се случи обаче, никой не смее да каже нещо лошо за Луи, все едно колко резерви е имал преди.

Имам усещането, че ако се познавах с Луи Дракс, щяхме да се разбираме чудесно. Щяхме да обсъждаме любопитни явления в природата, можех да го науча и на някои игри на карти: покер, двайсет и едно или джин-руми. Аз също съм единствено дете. Това е общото между нас. Щях да му покажа френологичната си карта и да му разкажа как протичат процесите в мозъка. Как различните части на този изумителен орган ръководят съответните импулси. Как вицовете и скоропоговорките произхождат от някои раздели на алгебрата и разчитането на карти. Сигурен съм, че всичко това щеше да му хареса. Повече от сигурен съм.

Но това няма да се случи. Нещата излязоха от релси и за двама ни, а сега може да се каже, че не виждам в бъдеще никаква светлина.

Всеки пренаписва някаква история. Аз поне със сигурност съм правил опити. Любимата ми версия за историята на Луи е тази, в която всеки път правя каквото трябва, и знам че имам интуицията да усетя какво ще се случи. Само дето това няма нищо общо с действителността. Истината е, че бях сляп, и то защото умишлено затварях очите си за нещата, които се случваха.

Хубавото време и смъртта някак не се връзват. Но в деня, в който се случила злополуката с Луи, времето било чудесно - те напълно съвпаднали. Бил чудесен следобед в началото на април някъде по склоновете на Оверн. Хладен, но слънчев. Дивата изключително скалиста околност е любимо място на спелеолозите, които идват тук да изучават пещерите, образувани от земетресения и вулканични изригвания преди хиляди години, и да им правят карти; има дълбоки дерета и клисури, които продължават цели мили и наподобяват незараснали рани в земната кора. Мястото на пикника - околностите на град Понтейрол, е закътано, потънало в ухание на мащерка. Подозирам, че дори полицаите, които са били достатъчно заети с правенето на снимки и търсене на доказателства, не може да не са забелязали, колко е привлекателно. Тътенът в клисурата долу е по-скоро успокояващ, отколкото вдъхващ страх. Заслушаш ли се в шума на водата, като нищо ще заспиш. Няма да се изненадам, ако някой от полицаите е завел след време семейството си на пикник там, но със сигурност не е обяснил как е разбрал за това място, нито пък е разказал за нещастието, което се е случило там.

След злополуката майката на момчето била толкова разстроена, че не можела да обясни почти нищо свързано, но веднага щом разбрали какво всъщност се е случило, полицаите предприели спешно издирване на липсващия баща. После дали на мадам Дракс успокоителни и санитарите я откарали с линейката с безжизненото тяло на сина й. Тя не изпускала ръката на момчето, която все още била мека, но изключително хладна, като замразено тесто. Било паднало в клисурата и бързите води го погълнали, а после го подхвърляли и блъскали в камъните надолу по течението. Открили безжизненото му тяло мокро и измръзнало. Извършили всички процедури за съживяване - изпомпване на водата от дробовете и всичко останало. Напразно. Момчето било мъртво.

Често съм се питал какво е чувствала мадам Дракс, когато е видяла как вдигат безнадеждно увисналото тяло с вече прозрачна бяла кожа. Какво е минавало през нещастното й съзнание? Сигурно е викала и крещяла, после крясъкът е станал вой, като на ранено животно. Все пак успели да я укротят по някакъв начин. Задавала се буря и линейката вече се готвела да отпътува. На хоризонта започнали да се събират черни облаци.

Докато пътували, Натали Дракс неочаквано утихнала и почти се успокоила според думите на полицайката, която ги придружавала. В едно съм сигурен - докато е държала ръката на сина си, се е молила. По време на нещастие всички ставаме религиозни. Неизменно призоваваме Всевишния за една последна сделка. Сигурно се е молила времето да се върне, този ден да не е настъпвал, всичките решения и избори, които е правила в този ден, да се променят, всички изречено да не е било изречено, целият епизод да бъде преживян отново. Сигурно се е обвинявала. Че е предвиждала какво ще се случи, когато Луи е тръгнал към опасността. И е направила каквото е било по силите й, за да го предпази, и че вероятно би успяла да забави събитията - но че не е било по силите й да ги предотврати.

В болницата настоятелното искане на органите на властта да даде показания стигнало до съзнанието й, преди лекарствата да подействат и тя да потъне в безпаметен сън. Разказала с угаснал глас на полицията какво се е случило. Със същия като излизащ от машина глас отговорила на зададените въпроси. Тя била единствената жива свидетелка на събитията. Семейството, което я открило да пищи на пътя, пристигнало десетина минути след фаталния плонж на Луи в клисурата.

Бурята вече разкъсвала небосвода - силни гръмотевици раздирали планинските склонове. Всъщност човек не може да не си помисли какъв късмет са имали санитарите, че са успели да намерят тялото на Луи. Само два часа по-късно пороят, който се излял от небето, щял да направи невъзможни всичките им опити. Привечер всички екипи на полицията били принудени от времето да напуснат планината.

На следваща сутрин бурята отминала и небето отново било синьо, измито от нещастието. Върналите се да продължат със снимките и разследването полицаи открили чисто новия фолксваген пасат паркиран на около половин километър по пътя. В багажника като безумен тичал във въртележката си хамстер. Прибрали подгизналите одеяла, кошницата с храна и останалите на поляната неща: чинии, ножове и вилици, термос кафе, половин бутилка бяло вино, три неотворени кутийки кока-кола, няколко мокри салфетки и една изненадващата находка - половина празен блистер с противозачатъчни. Предполагам, че природата бързо ще усвои онова, което полицаите не са успели да приберат. Стройни редици мравки ще отнесат онова, което дъждът не е успял да измие: песъчинки от захар, сол, трохи от кроасани и солети. Катеричките ще се погрижат за фъстъците, осите ще кръжат гневно, докато не отнесат трохите от кекс и глазурата. Въпреки енергичните издирвания, включващи водолаз, който да реката не само на мястото на предполагаемото падане, но и няколко километра надолу по течението, полицията не успя да открие и следа от бащата на момчето Пиер Дракс - той сякаш се беше изпарил от лицето на земята. Или по-скоро е бил погълнат от нея в някоя вулканична цепнатина.

Има много начини да се започне историята на Луи Дракс, но денят на неговата смърт в клисурата беше начало на историята, в която бяхме впримчени на пръв поглед невидимо. След време гледах на този ден като на началото на моя път надолу и на предполагаемия край на кариерата ми. За малко да кажа: "на моя живот". Странно как мога да смесвам двете неща след всичко, което научих. Болниците - и медицинските заведения от всякакъв вид - са най-странните места на света: претъпкани са с чудеса, ужас и банални дейности като раждане, болка, скръб, автомати за напитки и закуски, смърт, кръв, тъпа администрация. И въпреки това лекарите бързо се научават да се чувстват в тях като у дома си - стига живецът ти и страстта ти да са там.

И така, докато един ден някой като мен не осъзнава, че извън пределите на клиниката, където си изкарваш хляба, има и един друг свят, алтернатива на този, който си водил години наред, свят, така токсичен, че да доведе човек до ръба, така че да е готов да разруши всичко, за което е работил, което е уважавал и ценил, от което се е интересувал и печелил и което е обичал. Точно тогава животът започва да кривва встрани. Поставете магнит до компас и вижте какво става със стрелката - подскача, върти се объркано и изгубва северната посока. Точно това се случи с мен след появата на случая Дракс. Сякаш някакъв магнит се приближи и напълно обърка моралните стойности. Правиш опити да започнеш да пишеш както преди, и все не се получава. Започна много просто.

Пациентът е деветгодишен, от мъжки пол, екипът на Бърза помощ на Виши установява смъртта, като резултат от поредица смъртоносни удари по черепа и горните части на тялото, в резултат на падане, последвано от удавяне. Тялото е пренесено в моргата, за да бъде подготвено за аутопсия.

Дотук всичко върви нормално, но след това...

Същата нощ към единадесет часа...

И тук написаното започва да става несвързано. Сценарият е прост. Тялото на мъртвото момче лежи на маса в моргата в Окръжната болница на Виши, на глезена му е закачен етикет с името. Гръмотевичната буря е в разгара си, светкавици раздират нощното небе. Дълбоко упоената майка Натали Дракс е настанена на втория етаж за наблюдение. Колегите са преценили, че жената е в състояние, което може да доведе до самоубийство.

Един служител от техническия персонал, Фредерик Леклерк, почиства и подрежда приборите си и се готви да предаде смяната. Неочаквано до слуха му достига звук. Той е сигурен, че звукът идва от залата, няма нищо общо с бурята навън и е резултат от човешка дейност - описва го като хълцане. Извръща се, оглежда се и вижда, че гръдният кош на момчето се повдига. Определя го като спазъм. Фредерик е млад служител, но е работил достатъчно, за да знае, че часовете, през които тялото може да има мускулни спазми, отдавна са минали. Младежът запазва самообладание, въпреки че има всички основания да се чувства като във филм на ужасите. Звъни веднага на дежурния екип, който бързо се събира.

Когато пристигат, виждат, че момчето на практика няма нужда от тях. Сърцето му бие нормално, има дишане, макар и затруднено. Откарват го незабавно в интензивно отделение, за да проверят какво е счупено и какви са останалите поражения от падането. Налага се да извадят далака. Едно от счупените ребра е под такъв ъгъл, че има опасност да пробие лявата страна на белите дробове, така че отстраняват и този проблем, преди да се заемат с фрактурите на черепа и да съставят стратегия на интервенциите. Положението е тежко, но момчето е живо.

Филип Мение, подписал смъртния акт, е повикан по спешност, за да прегледа отново травмите на черепа. С Филип бяхме състуденти и тогава се сприятелихме. Когато по-късно и двамата се насочихме към неврологията, между нас се зароди известно съперничество. Той работеше на няколко места, от време на време се срещахме на конференции, разговаряхме с приповдигната веселост и прикривахме напрежението помежду си с потупвания по рамото и гърба - често по-силни от необходимото. Имахме сблъсъци, но признавам, че Филип е добър и педантичен диагностик. Животът на пациента висял на косъм и Филип предприел бързи и енергични мерки да спре вече започналите оточни процеси. Снимките на скенера показали, че мозъкът е сериозно увреден, но стволът е непокътнат. Истинските опасности при раните на главата идват от мозъчния оток, защото черепът е кутия, която държи мозъка затворен. С вентилация и стероиди Филип успява да свали напрежението в черепната кутия на пациента. Детето обаче продължава да е в безсъзнание и състоянието му се движи между четвърта и пета степен по скалата на Глазгоу.

В нашата професия не е прието да говорим за чудеса, така че връщането към живот на Луи не може да бъде наречено чудо. По-скоро може да се говори за преждевременно обявяване на настъпила смърт. Дълбоко в сърцето си съм на страната на Филип Мение. В някои редки случаи на педиатрията удавянето и хипотермията много наподобяват смърт. Ако искаме да намерим подходящ евфемизъм на ситуацията, по-скоро бихме я нарекли "неочакван обрат" или "резултат от погрешно поставена предварителна диагноза". В крайна сметка истината е, че два часа след като момчето официално било обявено за мъртво, се върнало към живот. И никой до ден днешен не може да обясни причината. Излишно е да влизаме в подробности за това на кого от медицинските лица ще бъде търсена отговорност - Филип няма да е единственият. Всички се разстроили, естествено. Във всяка болница има достатъчно натрупана параноя, но в този ден тя избухнала като бомба.

Все някой трябвало да съобщи новината на майката. Все пак решили да не избързват. Нямало смисъл да я будят, за да не би момчето да почине отново - напълно реална възможност, като се имало предвид колко тежки били травмите на главата. Случаят като цяло бил белязан със знака "неблагоприятен изход". Но когато след няколко часа тя се събудила и пожелала да отиде при тялото на сина си, колегите вече не можели да отлагат.

Истината е, мадам, че всъщност синът ви е жив. В много редки случаи, които са известни в нашите среди... Причините не са изяснени, но...

Жената обезумяла от радост, преливала от щастие, била объркана - всичко заедно. Доскоро била в ада - смятала, че синът й е мъртъв: и чува, че точно на него му се е случило да стане един малък Лазар. Сякаш се събуждаш от най-страшния си кошмар.

Или напротив. Добрата новина била, че детето се върнало към живота, а лошата - че поне в близко бъдеще нямало да е нищо повече от "растение", както казват някои. При тази вест Натали пребледняла и притихнала. Представям си какво е било състоянието й. Докато пътувала в линейката се молела за чудо на бог, когото отдавна била загърбила и в когото никога не била вярвала достатъчно. И ето, желанието й се сбъднало.

Никой не може да повярва. Тя потрепва и примигва.

Въпреки че дейността на белия дроб и на животоподдържащите органи беше възстановена, пациентът не дойде в съзнание. Състоянието му се стабилизира и бавно се подобри. Остана в кома е продължение на три месеца в неврологичното отделение на доктор Филип Мение във Виши, след което в резултат на внезапен пристъп положението на болния значително се влоши. Ето защо в изпълнение на установените процедури беше гласувано и одобрено прехвърлянето на пациента в клиника "Хоризонт" в Прованс.

На 10 юли пациентът пристигна в моята клиника в дълбока кома...

На стената на кабинета ми, точно над масата, върху която съм наредил бонзаите си, виси преработката на един португалски художник на френологичната карта на Гал/Спурцхайм. С умели мацвания на четката художникът е предал разрез на човешкия череп във вид на естествена конструкция, като сбор от противопоставящи се части, всичките със съответните наименования на центровете: Тайнственост, добронамереност, надежда, себеуважение, време, приемственост, родителска обич и т.н. Общо взето голяма безсмислица, но все пак по-поетичен образ на мозъка отколкото чисто анатомичния с припокриващите се дялове: фронтален, слепоочен, теменен, тилен, ципата, палидус, зрителното възвишение, дъговидното и опашното образувание. Спомням си, че в деня, в който трябваше да пристигне Луи Дракс, дълго стоях пред френологичната си карта, сякаш тя можеше да им подскаже някакъв изход.

А преди да продължа с историята на Луи, нека ви предупредя, че по това време бях съвсем различен човек. Въпреки целия ми професионален успех и прозорливост, които бях убеден, че притежавам, се плъзгах някак по повърхността на живота. Мислех си, че познавам закономерностите, които го управляват, пулса му, че съм наясно с механизмите, които действат. Вярно е, че не бях видял истината в дълбочина. Иначе казано, вършех работата, която обичах - може би прекалено интензивно и в твърде големи обеми, - но имах и своите неудачи, залитания, както и своите непризнати грешки, или както там биха го нарекли психолозите. Нямам намерение да се извинявам. Истината е, че през онова ужасно лято, когато светът ми се разпука, аз бях този, който бях.

Денят, в който пристигна Луи Дракс, започна зле от самото начало. Тази година месец юли беше душен и сух, един от най-горещите в историята на Прованс. С всеки ден температурите ставаха все по-високи и доближаваха четирийсет градуса. И по радиото, и по телевизията непрестанно предупреждаваха за опасност от пожари. Очевидно сезонът на пожарите започваше рано тази година. Седях на балкона, довършвах закуската си на слънце и прелиствах "Монд" от предишния ден. От кухнята се носеше оглушително тракане на съдове. При всяко мое прегрешение в брачните ни отношения Софи освобождава миялната машина с шумно тракане. От опит знаех, че е по-добре да не се обаждам, за да не влоша нещата още повече. Мълчаливо се приготвих за работа и тръгнах за клиниката, без да я целуна за довиждане. Тъкмо затварях външната врата, когато чух как прозорецът на кухнята се отваря със замах. Обърнах се и видях главата на Софи да се подава навън - като кукувичка от швейцарски часовник. Току-що бе излязла от банята и от косата й се стичаше вода.

- Да те чакам ли за вечеря в осем, или се предполага, че отново ще приготвя вечеря, за да стоя сама цяла вечер и да я гледам как изстива?

Имаше предвид предишната вечер, когато се прибрах и я заварих да лежи просната на дивана със зачервени от плач очи, заобиколена от поздравителни картички от момичетата, от сестра й и майка й с пожелания за щастлива двайсет и трета годишнина от нашия брак - събитие, което напълно бях забравил въпреки изричното предупреждение на по-голямата ни дъщеря Ориан по телефона миналата седмица: "Направи нещо романтично за маман". Аз обаче не само не успях да направя нещо романтично, но и закъснях от работа. Прибрах се късно дори за моите стандарти - ужасяващо, отчайващо късно. Разказвах съдържанието на статия от "Юнайтид Стейтс Джърнъл ъф Нюролоджи" на пациентите си и съвсем изгубих представа за времето.

- Толкова унизително е! Не може ли да проявиш поне малко романтизъм? - хълцаше Софи, докато вдигаше недокоснатата вечеря от масата. - Все по-често се питам защо не се разделим, Паскал. Предпочиташ да четеш на коматозните си пациенти някакви медицински теории, наместо да поговориш с жена си. Виж ни само, трополим из голямата празна къща като... не знам как да го определя. Като объркани топчета за игра.

Софи никога не се отклонява от реалността и трябва да призная, че определението й беше много точно. Чувствах се отвратително и си го признах - извиненията ми обаче удариха на камък. Преживявахме труден период в брака си. А бяхме толкова щастливи някога. Бяхме съвсем млади, когато се родиха децата, и семейството ни беше добро. Но после... Вероятно с нас се случи това, което стига повечето семейства: светлите моменти се редуваха с малки загуби на доверие, възстановяване на отношенията, бяхме доволни от себе си. През последните няколко месеца управата на градската библиотека в Лейрак, която Софи ръководеше с типичната за нея стръв, наложи съкращения в бюджета. Сега, когато и двете ни дъщери заминаха да учат в университета в Монпелеие, жена ми се чувстваше потисната и някак неудовлетворена.

Обичам жена си, доколкото знам. Въпросът е колко знам. Опустялото семейно гнездо беше прекалено празно. Липсата на децата измъчваше и мен. И емоционално, и физически. (Така и не проумявах защо на Софи й е толкова трудно да проумее, че мъжът има нужда от време на време от утехата на женското тяло. Не е честно всеки път, когато разлюлееш по някакъв повод къщичката й, тя да те праща да спиш сам.) През това горещо лято отношенията ни тръгнаха надолу, много преди появата на Луи Дракс.

За да отида на работа пеша, ми бяха необходими точно пет минути. Във въздуха висеше едва забележима утринна мъгла с привкус на предсмъртно неспокойствие. Такова е усещането в разгара на всеки ловен сезон. Живот, мислех си. Мирише на живот. Обичам да усещам в ноздрите си този аромат на борова смола, примесен с миризма на морска сол. Винаги можех да превзема крепостта Софи с цветя - особено ако са във вид на скъп букет с целофан и панделки, - така че на път за работа минах през маслиновата горичка, за да се отбия в цветарския магазин и да поръчам букет, който щях да взема на връщане. Надявах се и на двама ни да олекне. В интерес на истината настроението ми се оправи едва когато пред мен се появи сградата на клиниката - снежнобяла, огряна от слънцето, тя бе съчетание от бетон и стъкло надстройка върху сграда от деветнайсети век, изградена навремето от варовик. Тогава бе носила името "Опитал дез Енкюрабл". А когато портата се плъзна автоматично при появата ми, за първи път този ден поех свежия въздух с пълни гърди и сърцето ми вече ликуваше.

Част от вълнението се дължеше и на предстоящата среща с новия ни пациент. Вероятно звучи странно да кажеш подобно нещо за някой, който е в състояние на необратима кома, но очаквах с нетърпение да видя момчето. Почти нищо не знаех за злополуката, но в медицинските кръгове се говореше за удивителното му възкресение, макар да ме уверяваха, че почти никаква информация за случая не се е появявала във вестниците. Хълцащите мъртъвци никога не допринасят за доброто име на дадено лечебно заведение. Познавах медицинската част от историята на момчето и бях страшно любопитен да видя състоянието му. Може би щях да открия троха надежда там, където другите - и по-специално Филип Мение - не я бяха съзрели. В моята област не можеш да устоиш на изкушението да не си фантазираш как ще обориш мрачните прогнози на колегите с неочакваното възстановяване на някой пациент. Прекарвам голяма част от времето си точно в такива мечти.

Винаги гледам на болните в кома с оптимизъм. Те често имат много по-големи възможности от това, което показват първоначално. При онези, които излизат от това състояние - често мъчително и бавно, - съзнанието се възстановява обикновено само частично и те има спомен за особено ярки, наподобяващи халюцинации сънища. В тях участват хора, които може никога да не са срещали в реалния живот. Имат сюжети, които често са много по-живи и картинни от смътните звуци, които достигат до тях като през мъгла. Срещал съм случаи, в които - трябва да призная много редки и твърде спорни - близнак, изпаднал в кома, общува по телепатичен път със своя близнак, или майка, която "чува" съвсем ясно гласа на изпадналото си в кома дете. Не цялата мозъчна дейност може да бъде уловена от апаратурата. Заблуждаваме се, като си мислим, че това е възможно.

И така, бях обзет от обичайния си оптимизъм по отношение на случая на Луи Дракс, макар че, трябва да призная, докато се запознавах с историята на заболяването, сърцето ми за миг спря. Преди седмица беше получил пристъп, станал причина за прехвърлянето му при нас. Според последните енцефалограми инцидентът довел до задълбочаване на състоянието на кома и прогнозата бе много близо до диагноза на трайно състояние на вегетация или ТСВ. Пациентите с ТСВ най-често развиват бронхопневмония и след консултация с роднините лекарите обикновено оставят природата да си свърши работата. Случвало се е обаче, макар и рядко, пациент да излезе от такава кома, затова е добре винаги да си нащрек.

Цялата сутрин прекарах в кабинета си, но непрестанно се вслушвах в характерното изхрущяване на чакъла, с който бе покрита алеята за коли, докато Ноел влизаше и излизаше, даваше ми документи за подпис, напомняше ми за срещи, донесе и последната заповед на нашия директор Ги Воден относно процедурите за евакуация в случай на пожар. Бащата на моя пациентка с анорексия Ерик Масеро щеше да дойде преди обяд и трябваше да предвидя време и за срещата си с него. Детектив с някакво странно име се обади, че искал да се видим. Обеща да позвъни по-късно. Ако исках да поръчам нова апаратура за отделението по физиотерапия, трябваше да се свържа с новия ни физиотерапевт най-късно до четвъртък. Не помня докъде бях стигнал с подготовката на слайдовете за конференцията в Лион следващата седмица. Отговарях на различните въпроси на Ноел, подписвах документите, които ми носеше, но умът ми беше все при случая на Луи Дракс. Някъде към обяд линейката с момчето навлезе в алеята. Още преди този момент в неподвижния доскоро въздух навън бе започнало да се усеща някакво напрежение. Листата на маслините потрепваха неспокойно и удивително напомняха ята риби, които са някак объркани и нямат никаква представа накъде да се отправят. Мистралът често може да те докара до лудост. Случва се вместо да те разхлади, само да разбърка горещия въздух. Във вятъра се усещаше някаква заплаха, същата заплаха, която Ван Гог успял да предаде в картината си "Житна нива", създадена в деня, преди да се самоубие, същата заплаха, която се заражда неизвестно къде, но се настанява в главата ти в мига, в който си подадеш главата навън. Прехвърлиха момчето на носилка с колелца. Възраст - девет години. Състояние - много тежко. Две медицински сестри пристъпваха от двете страни на носилката, едната стискаше голяма плюшена играчка. Последна вървеше майката - дребничка, с изправени рамене. Нещо в походката й сякаш говореше: "горда жертва". Мадам Дракс беше миньонче със светла коса, нещо средно между червена и руса. Чертите на леко луничавото й лице бяха деликатни, но нищо особено - и въпреки това в нея имаше нещо привлекателно. Приличаше ми на котка. Що се отнася до детето...

Горкото момче.

Косата и миглите му бяха тъмни, а лицето - смъртно бледно. Сякаш беше восъчно. От кожата му като че ли се излъчваше светлина и неизменно извикваше в съзнанието образите на каменните скулптури на покойници, които човек може да види в черквите - с малки, съвършени ръце и крака, със затворени очи. Дишането му беше толкова повърхностно, че човек трябваше да се наведе, за да го долови.

В този момент знаех единствено, че някъде през април Луи Дракс е бил технически мъртъв в резултат на падане, но необяснимо как се е съживил. Или че вероятно диагнозата му е била поставена погрешно. Каквото и да се беше случило, нещата бяха толкова странни, че граничеха с гротеска. Случаят бе необикновен от медицинска гладна точка и с много мрачна прогноза, особено като се имаше предвид от каква височина беше паднало момчето. Заслужаваше да бъде запомнен. Не и от мен обаче. Тогава просто бях различен човек. Не знаех абсолютно нищо.

И така човекът, който не знаеше нищо, отиде да се представи на мадам Дракс и да й каже, че неговата задача е да направи всичко, което е по силите му, за да помогне на сина й. Че му е много приятно да се запознае с нея. Първият контакт винаги е важен. Трябваше да спечеля доверието на тази жена, ако исках да помогна на сина й.

Тя призна, че за нея било огромно облекчение, че е синът й е в нашата клиника. Долових парижкия й акцент. Гласът й от време на време секваше. Подобието на усмивка, с което ме удостои, не беше нищо повече от тик. От нея се носеше непознат за мен аромат. Ръката, която ми подаде, за да се запознаем, беше толкова мека, сякаш костите й се бяха разтопили. Не ми се мислеше какво е преживяла тази жена. Посттравматичният стрес може да приеме най-различни форми. Тя носеше белезите на потресаващо достойнство, което често може да се види по лицата на измъчените роднини.

- Няма защо да ми благодарите, госпожо. Луи е добре дошъл тук. Както виждате отделението не е пълно. В момента са заети само девет легла...

Междувременно изучавах лицето й. Имам този навик. Грозотата и красотата винаги вървят ръка за ръка, докато емоционалното състояние на събеседника се мени. Под маската, която мадам Дракс показваше на света, прозирах самотата на нерешена и нерешима скръб и... Срам. Защото болката отчуждава. Наблюдавал съм десетки родители в подобно състояние.

- В кома е вече три месеца - продължи тя. И двамата гледахме лицето на момчето на фона на бялата възглавница, белите чаршафи, снежнобялата нощница. Под мишницата му беше мушната очевидно любимата му плюшена играчка - елен, по който се виждаше отдавна изсъхнала слюнка. - Преди седмица съвсем неочаквано... И така се наложи да ...

Жената замълча - не каза "аз". Очевидно вече в живота й нямаше такова нещо като "ние". На пръста й не видях брачна халка, само малко по-светло петно - сигурен знак, че такова нещо все пак е имало.

- Наложи се двамата с Луи да пристигнем тук при вас. Доктор Мение ви препоръча горещо.

Очите ни се срещнаха. Цветът на нейните беше лешников - представете си хълмовете на Прованс след зимен дъжд. Чисти и много млади. Мисълта, че й се налага да изпита тази болка сама, ме прободе. Изпитах непреодолимо желание да разбера защо е така.

- А съпругът ви?

Тя ме погледна с тревога, граничеща с паника, нервен тик изкриви едната страна на устата й.

- Искате да кажете, че не сте чули какво се случи с Пиер? Не знаете за обстоятелствата, довели до състоянието на Луи? - Очевидно беше разтревожена. - Не ви ли ...

- Естествено прочетох внимателно медицинския картон. - Говорех спокойно и въпреки това се чувствах неудобно. Дали не бях пропуснал нещо?

- Какво всъщност се случи, цялата история... Не знаете ли? От полицията не са ли ви съобщили?

- В интерес на истината, позвъни някакъв следовател - побързах да я уверя. И усетих как в нея закипя някакво особено чувство - гняв; да, беше гняв. - Паднал е, нали? В някаква клисура, ако не се лъжа.

Бях докоснал мъчителен спомен, защото лицето й се стегна. По лицето й се застичаха сълзи. Тя отвори чантата си, за да потърси кърпичка, и се извърна.

- Простете ми, госпожо.

Очаквах да ми каже подробности, но се излъгах. Тя попи бликналите сълзи, примигна, за да прогони и последните следи от тях, и заговори, че била наела квартира в селото, на Рю Ланжелу, и искала помогне в лечението на Луи. Попита какво може да прави. Можела ли да седи при него, колкото иска? Фатима, чистачката, вече минаваше с парцала си около нас и се наложи да се отдръпнем. Обясних й, че едва ли това ще е възможно, поне в началото, защото синът й ще трябва да свикне с новите хора и новата обстановка. Че тя също трябва да се настани и да се успокои. Твърде често близките на нашите пациенти напълно забравят собствените си нужди, а това не е от полза за никого. Казах й, че на всяка цена самата тя трябва да се успокои, доколкото това е възможно естествено.

- Има ли нещо, което обичате да правите? Нещо което ви е доставяло удоволствие преди злополуката?

- Имам страшно много снимки на Луи и от години се каня да ги подредя.

- Чудесно. След това ще ни ги покажете. Убеден съм, че ще се сприятелите с роднини на другите ни пациенти.

- С твърде малко хора съм разговаряла, откакто...

Картината на злополуката, случила се с момчето, висеше между нас.

- Значи е време да започнете, какво ще кажете?

- Сигурно сте прав. Такова нещастие те кара да се изолираш от околните и...

- Имате ли семейство? Приятели?

- Майка ми живее в Гуадалупа. Искаше да дойде, но вторият ми баща е болен от паркинсон.

- И няма никой друг, така ли?

- Не. Имам сестра, но почти не се виждаме. Отчуждихме се преди много време.

Замълчахме. Щеше ми се да разбера причината за това отчуждаване, за отсъствието на съпруга, но ми се стори малко нетактично.

- Доктор Мение ми каза, че имате радикален подход към подобни състояния. Това много ми допада. - Ъгълчето на устните й отново потрепна - лек мускулен спазъм. - Мисля, че Луи има нужда тъкмо от такова лечение.

Отвърнах на усмивката й с нещо, което, надявам се, заприлича на скромност, и свих рамене. Възможно ли беше жена като мадам Дракс да бе развълнувана от това, което са й казали за мен? Побързах да изтикам тази мисъл от съзнанието си. Очевидно не бях достатъчно бърз, защото успях да се засрамя от собствената си глупост. Проблемът да си женен дълги години за човек като Софи е в това, че не минава ден, без да получиш нежно напомняне за собствената си абсурдност, макар дори и мислено да не чуеш смеха й, предизвикан от изумление.

- От време на време има прояви на живот. - Тя нежно галеше косите на сина си. Повече от очевидно беше, че изпитва тревожна и свръхпротективна привързаност към момчето. - Клепачите му потрепват, въздиша, дори сумти. Веднъж протегна ръка, сякаш искаше да хване нещо. Тези признаци на живот ме изпълват с надежда и в същото време... Всичките тези апарати и тръбички... - Тя посочи неопределено с ръка катетрите, системите и найлоновите торбички, замълча, прехапа устна. Преглътна мъчително. Съзнаваше, че синът й може и никога да не се измъкне от това състояние, че ние сме болницата, където е довела момчето, за да умре.

- Разбирам ви. - Хванах внимателно ръката й, точно така, както е разрешено на лекарите. - За съжаление твърде лесно е да сбъркаш рефлекторни движения с прояви на съзнание. Но вярвайте ми, те не са целенасочени. Това са просто тикове, спазми на мускулите, неконтролирани моторни функции.

Докато говорех всичко това, нежно милвах челото на момчето, после внимателно повдигнах клепача на едното око: ирисът бе черно-кафяво езеро, очертало се на фона на снежнобялата, полупрозрачна очна ябълка. Напълно неподвижна зеница. Никакво движение.

Тя естествено беше чувала всичко това и преди. Като повечето роднини, сто на сто прекарваше безкрайни часове в четене на литература за състоянието на момчето, говореше с лекари, сваляше от интернет информация за последните постижения на медицината, жадно поглъщаше всякакви разкази за тежка загуба, отчаяние, напразни надежди и чудотворни възстановявания. Трябваше обаче да изпълним всички процедури. Тя се нуждаеше от отваряне на малкия пакет от думи, с който се беше въоръжила, и да приведе в действие ритуала, с който беше свикнала. Аз, от своя страна, исках да пусна в действие моите ритуали. Няма апаратура, която може да върне моите болни. Природата е тази, която трябва да се включи в борбата.

- Виждате ли сестрата с цветята ей там? - посочих сестрата, която влизаше с голям букет розови божури. - Това Жаклин Дювал, старшата сестра. Тя е нашето тайно лекарство. Работи тук от двайсет години.

Жаклин ни забеляза и махна с ръка в знак, че веднага щом нареди цветята до леглото на Изабел, ще дойде при нас. Ръцете й се движеха сръчно, като в същото време не спираше да говори нещо на болната. Не можех да сдържа усмивката си. Тази жена много повече я биваше да работи с роднините от мен. Винаги знаеше какво да направи, какво да им каже и то винаги беше подходящо и навреме; усещаше и кога да се оттегли. Десетки бяха плакали на рамото й и ако и на мен ми се наложеше, без колебание щях да го направя. С радост бих изплакал всичките си натрупани горчивини.

- Чух за вашата теория за натрупване на усещанията - обади се мадам Дракс, докато Жаклин отстъпи крачка назад, за да се наслади на божурите. - Също така и за "Стрелба в паметта", за "Състояние на бистър сън" и... С две думи, доктор Мение ми каза, че вярвате в неща, в които другите лекари не вярват.

Ето, успя да разкрие онова, което се криеше в сърцевината на нейния ритуал. Много скоро щях да я разочаровам, защото нямаше начин да не схване мрачната истина. Жаклин се отправи с бързи стъпки към нас, здрависа се сърдечно с мадам Дракс и се наведе за да помилва бузата на Луи.

- Добре дошъл, mоn petit. Ако знаеш как само ще те разглезя!

Мадам Дракс се отдръпна леко отвратена от това своеволие. Очевидно се канеше да каже нещо, но спря навреме. Много скоро Жаклин щеше да я спечели. Дадох й знак да се отдръпнем, така че никой друг да не ни чува.

- Връщам се след минута mon cherie! - каза Жаклин на Луи и го потупа по ръката. - Повярвай ми, скоро ще свикнеш тук. И запомни, че твоите желания са заповед за мен!

Тримата тръгнахме по коридора към изхода.

- Иска ми се да ви кажа нещо по повод на онова, което сте чули за работата ми, госпожо. Процентът на успеваемост в работата ни съвсем не е толкова висок, колкото си мислят хората. Това е много деликатна материя. Много са факторите, които играят роля за постигане на крайния резултат, и повечето от тях не са физически. Ето защо много ви моля да нямате прекалено големи очаквания.

Излязохме на покритата с каменни плочи тераса, от която можеше да се отиде в градината. Опитах се да не обръщам внимание на влудяващо горещия вятър и да насоча сетивата си, за кой ли път, към шеметната красота на това малко парче култивирана зеленина, обсипана с буйни цветове - сребристо и пурпурно, бледомораво и бяло. Мадам Дракс изобщо не реагира на блестящите постижения на нашия градинар мосю Жирардо, който тъкмо почистваше изгнилата растителност от езерото. Беше сляпа за ставащото наоколо. Не беше готова да се измъкне от проблемите си. Как да обясниш на такъв човек, че неговата болка с нищо няма да помогне на болния и че изобщо не е акт на изоставяне, ако за миг се отпуснеш и се насладиш на прелитаща калинка, или се наведеш да помиришеш цъфнала роза. В състояние ли бях да направя така, че това напрегнато лице да се отпусне и да се усмихне? Напълно абсурдни надежди. Представих си подигравателната усмивка на Софи, прочистих гърлото си и изостанах малко, облъхнат от горещия вятър, за да подредя мислите си.

- Жаклин, току-що обяснявах на мадам Дракс, че процентът на пациентите, които са излезли от коматозното състояние, съвсем не е така висок.

Сестрата кимна и заслони очи от силното слънце. Направи ми впечатление, че и тя като мен още не може да определи възможностите на мадам Дракс.

- Така или иначе не спираме да се надяваме - каза тя. - В името на доброто на всички, включително и на самите себе си. Оптимизмът е мощна сила. Тук полагаме много усилия да го генерираме.

По-късно сигурно щеше да разкаже на мадам Дракс за своя син Пол - и не за да я потисне още повече, а за да й даде знак, че смъртта понякога е единственият начин да напуснеш това място. Жаклин се отдаде на тази професия заради Пол. Преди двайсет и пет години той беше осемнайсетгодишен и беше катастрофирал с мотоциклет. Прекара в кома осем месеца, после почина. Жаклин беше в позицията на останалите роднини - потисната и във временно отложен траур. От нас двамата тя беше с по-голям опит в общуването. Но мадам Дракс очевидно не се интересуваше от способностите на Жаклин и дори не забелязваше присъствието й. В нейните очи аз бях специалистът.

- Но доктор Данаше, вашите методи! - Гласът й промени тоналността си. Не бях допускал, че е възможна толкова бърза смяна на височините. - Казват, че вашите методи са революционни!

С Жаклин се спогледахме. Мадам Дракс беше чела статиите за Лавиния Гарден и някои други мои успехи (и положително "Паскал Данаше - Най-активен защитник на Живите трупове"), а аз се опитвах да омаловажа обявените резултати. Жената се чувстваше обидена, дори измамена. Наистина беше крехка. Изключително крехка.

- Методите ми не са чак толкова революционни - обясних кротко. - Прилагат се на много места. Но наистина дават резултат. В някои случаи, разбира се. Един от най-важните елементи в тях е вярата. Целенасоченото поведение. Психологията. Настоявам да не се вълнувате прекалено, да не очаквате твърде много. Естествено ще направя всичко, което е по силите ми. Това се отнася до всички в тази болница. Голяма част от възстановяването на вашия син ще е заслуга на семейството му. Ваша лична заслуга.

- Наистина трябва да се проникнете от тази мисъл, мадам Дракс - намеси се деликатно и Жаклин. - Кръвната, както и емоционалните връзки вършат много по-голяма работа от нашите усилия. Той трябва да чувства вашето присъствие и вашата любов. Бъдете тук и той ще го усети.

Жаклин докосна ръката й в желанието си да бъде по-убедителна, но жената трепна и леко се отдръпна, сякаш докосването можеше да я нарани. Този едва забележим танц показваше, че води вътрешна борба. Нещо, на което ние тук често ставаме свидетели. Получи ли необходимата доза съчувствие, ще капитулира.

- Да, разбира се - въздъхна тя, когато успя да се успокои. - Това е и моето желание.

Че как иначе. Това е нейният син. Нейното единствено дете. Загубила е всичко друго. Изглежда много самотна. Нищо чудно, че лицето й е като опъната безизразна маска.

- Разкажете ми какво дете беше вашият син - казах аз.

- Е - поправи ме тя, - предполагам, имахте предвид сегашно време, а не минало.

Отново се спогледахме с Жаклин. Присъствието на моята непоклатима и изпълнена с добронамереност сестра беше сигурна гаранция, че има кой да оправи гафа, който току-що бях направил. Нямаше да мине и седмица и тази съсипана жена щеше да бъде под крилото на Жаклин, която щеше да я въведе в правилника на клиниката и да я направи част от голямото семейство на роднините на нашите пациенти. Виждал съм я да го прави десетки пъти и неизменно успява - дори при най-тежко травмираните родители.

- Съжалявам, че се намесвам, госпожо, но знаете, че е неразумно да се очаква бързо подобрение на състоянието.

- Разбирате ли, докторе, той наистина се върна от онзи свят. Не е за вярване, нали? Нима не е чудо? Освен в Библията, не знам къде другаде се случва такова нещо...

Побързах да я прекъсна, защото гласът й започна да пресеква и много скоро нещата щяха да вземат неприятен обрат.

- Права сте. Изумително е, наистина. Но смъртта...Смъртта никога не е абсолютна, така както поне си я представят хората. Известни са и други случаи на удавяне... Искам да кажа, че съществува една много тънка граница. Случва се.

Бях смутен. Погледнах си часовника. Време беше да тръгвам. Разговорът ни приключваше и виждах, че Жаклин също става неспокойна, защото я чакаха още много задължения. Още не била измила косата на Изабел, обясни тя. Баща й щял да идва днес, а бившата му съпруга отишла да си почине малко от дежурствата до леглото на дъщеря им. Това било първото посещение на бащата за тази година. Живеел в чужбина.

- Ще се видим по-късно, госпожо Дракс - каза тя. - Ако имате някакви въпроси, питайте всяка сестра от отделението или ме намерете.

- Това не беше само щастлива случайност, доктор Данаше - доста настойчиво подхвана отново мадам Дракс, докато изпращахме с погледи пълничката фигура на Жаклин към вратата на сградата. - Надявам се нямате това предвид. Добре познавам сина си. Известно ми е на какво е способен.

Признавам, че при цялото ми желание да насърчавам горката жена да мисли позитивно, насоката, която тя поемаше в момента, не ми харесваше твърде. Понякога на хората им хрумват странни идеи. В краката ни затанцува пеперуда с червена и черна окраска, чувал бях да я наричат "червен адмирал", завъртя се около цъфналата лавандула и кацна на едно виолетово цветче.

- Много моля да ме извините, наистина - казах тихо. - Разкажете ми за Луи. Добре е да го познавам колкото се може по-добре.

Устните й се свиха в знак на мълчаливо съгласие. Очевидно неочаквано възникналото недоразумение я беше изтощило емоционално. Тя сведе очи за миг, след което ги насочи към прозореца, зад който лежеше синът й, сякаш искаше да възприеме и попие колкото се може повече информация от новото място. Косата й грееше, осветена от слънчевите лъчи - красиво съчетание на мед и златисто. Хрумна ми какво ли е усещането да я докоснеш, но мигом ме жегна чувство на вина от толкова неподходяща мисъл. За да я прогоня, извиках образа на Софи и цветята, които щях да й взема днес следобед. Цинии. Ще й купя цинии.

- Луи е необикновено момче - започна мадам Дракс. - Наистина необикновено. При това сме много близки. Нямам представа как бих живяла без него. От мига, в който се роди, сме...В много близка връзка. Всеки от двамата знае какво мисли другият. Както при близнаците. А сега... - Тежки ридания се надигнаха към гърлото й.

- Кажете - подканих я меко.

- Започвам да си мисля...След всичко, което се случи... - Тя замълча и се загледа в пръстите си - малки, с грижливо изпилени нокти, лакирани с бледорозов седефен лак. Това винаги е добър знак. Въпреки огромната си тревога не се беше изоставила, както повечето хора. Погледът ми отново попадна на бледата следа на лявата ръка, там, където бе стояла брачната й халка. - Сигурно ще ви прозвучи глупаво. Като от човек с предразсъдъци и дори невеж, а не от човек, който е...Как да кажа? Да речем образован. Но ако познавате Луи и всичко онова, което е преживял...

- Какво тогава? - попитах нетърпеливо. Позволих си да поставя внимателно ръце на раменете й, за да я погледна в очите, да се опитам да разбера какво се таи дълбоко в душата й.

- Ще повярвате като мен в някои неща. Слушайте, докторе, той е твърде различен от децата на неговата възраст. Никога не е бил като тях. И мисля, че...

- Да?

- Струва ми се, че синът ми е някакъв вид ангел - едва чуто завърши тя.

Очите й се напълниха със сълзи.

н. с.

Момчетата не бива да карат майките си да плачат. А ако майките плачат, момчетата трябва да им се извинят, че нещата са се объркали, нещо като: прости ми, че винаги се тревожиш заради мен, че с мен все стават страшни неща, и то тогава, когато не можеш да ме стигнеш. Знам, че се опитваш да спреш опасността, че в главата ти се върти непрестанно мисълта: "Да го предпазя, трябва да го предпазя". И знам, че не си виновна за това, което се случи.

Момчетата не бива да карат майките си да плачат, особено когато са имали труден живот, когато Grand-mere* живее в Гуадалупа, толкова далеч, че е немислимо да се видите, и където оглеждат папая със семенца големи колкото акото на хамстера. Нито пък, преди да се появи Гюстав, момчетата трябваше да шпионират майките си, защото не винаги разбират това, което се случва, и започват да си мислят неща, които не са верни, и когато ги кажат на някой друг, за да му направят впечатление, всичко свършва със сълзи. Само че понякога нещата не зависят от теб, и то защото не знаеш всичко, а и не винаги го има на си ди ром, където като кликнеш с мишката, се появява картинка и виждаш как непознатото животно се движи, къде живее, с какво се храни, колко трае животът му, как отглежда малките си и други глупости. Нямам такъв си ди ром с разни неща за човека, може би още не е направен. И се налага да шпионирам, да подслушвам, за да разбера това-онова като секса например (ой-ой-ой), или да гледам, като плачат, или като се карат, или като си говорят за проблемни деца.

* Баба (фр.). - Б. пр.

Полезно е да използваш бебешки монитор, който родителите си купуват, за да гледат как е бебето и да не му се случи внезапна бебешка смърт, нищо, че вече не си бебе. Включваш го и спокойно си слушаш какво си говорят, когато не си при тях, а в твоята стая, за да изядеш овесените ядки, онези със сушени малини, докато те са в кухнята и си шушнат нещо тайно. Знам как сушат малините, които после слагат в кутиите с овесените ядки. Със специална процедура - сухо замразяване се казва.

- Луи трябва да знае истината - казва Папа. - Съжалявам, Натали. Напоследък много мисля за това.

- И да му остане травма за цял живот, така ли?! - пита Маман.

- Преувеличаваш. Има право да знае и предпочитам да го научи от нас. Момчето усеща, че нещо не е наред. Необяснимо как, но долавя нещата. Та той долавя всяка промяна в настроението ти. Ще успее да го приеме. Знае колко много го обичам. Не вярвам да е проблем.

Оставям лъжичката в купата. Мохамед тича във въртележката си и от шума не чувам добре. Поставям молив между спиците, за да я спра. Искам да чувам по-ясно. Но не съм сигурен дали наистина искам да чуя.

- Ще задава въпроси - казва Маман. - Познаваш го. Един въпрос неизменно води до следващ и после идва следващият, и следващият. Докато се стига до такъв, на който не можеш да отговориш.

Гласът й започва да потрепва. "Да го предпазя, трябва да го предпазя". Все това се върти в главата й. Вероятно вече се поглежда в малкото огледало над умивалника. Винаги когато мисли, наднича в него. Това е нейното огледало за мислене.

- И какво от това? Нали имаме и Перес. Той ще му помогне да се справи.

- Не мога да повярвам, че искаш да му разкажем всичко от игла до конец. И за Жан-Люк, и за...

Лицето й е отново пред огледалото за мислене. Изплашено е.

- Не, разбира се. Не всичко.

Папа вероятно е седнал на кухненската маса и почиства ножчето от швейцарската армия, което Мами му подари миналата година за Коледа. Той нарича тези неща: играчки за големи момчета. Осемнайсет остриета, като не ти е ясно предназначението на поне половината от тях. Маман е с гръб към него, но той вижда лицето й в огледалото.

- И каква част според теб? Например как е дошъл на бял свят? Как се запознахме с теб? Господи, Пиер, не мога да повярвам, че искаш да направим нещо толкова разрушително. Не мислиш ли, че горкото хлапе и без това има достатъчно проблеми? Знаеш ли как му викат в училище? Чалнатия.

- Точно затова предложих да го водим на психиатър.

- Но аз съм тази която го води, нали? И след това откачам, докато отговоря на всичките му въпроси.

Предполагам вече не иска да се гледа в огледалото, защото плаче. Тя плаче поне веднъж дневно, а понякога и повече, защото никак не е лесно да си майка на проблемно дете.

- Пиер, извинявай. Но не съм съгласна. Настоявам, Пиер, наистина настоявам да отложим този разговор. По-добре е да не знае. Ще се обърка и ще се разтревожи допълнително. Помисли си само колко страшно е да се самоненавиждаш. Слагаме край на тази тема.

Не е разрешено да се храниш в стаята, в която спиш. Може би затова спирам да дъвча и не мога да преглътна нищо повече. Сигурно това е причината и да плювна в Алкатрас, преди да измъкна молива от въртележката на Мохамед. Като размислям, не виждам защо се вдига толкова много шум за нещо, което вече ми е известно. Знам как съм се появил на този свят. Разрязали корема й, също като на майката на Юлий Цезар, и ме извадили с кука за месо, при което и двамата едва не сме умрели. Така че тези двамата дрънкат празни приказки, дори не си заслужава да ги шпионираш. Не знам обаче кой е Жан-Люк. И какво значи да се самоненавиждаш.

Много хора, изключваме Маман, разбира се, защото тя знае, че не съм лъжец - много хора си мислят, че си измислям злополуките. А не е така. Поне не всички. Все едно, не ме интересува много дали ми вярват, или не, особено Дебелия Перес.

Всяка сряда след училище, когато другите деца имат занимания по изкуство или катехизис, или гледат телевизия, аз посещавам Дебелия Перес, който се предполага, че може да чете мисли, ама точно в това хич не го бива. За да му го върнеш, можеш да сложиш няколко топчета, изакани от хамстер, и да му кажеш, че това са семена от папая. Толкова е тъп, че ще ги посади в саксия и ще чака, ще чака, ще чака да поникнат. Ще поникнат, ама друг път! За да го ядосам, понякога започвам да броя на френски: едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, дванайсет. Или пък на английски, но one two three four five, тогава стигам само до пет, защото не знам какво идва след това.

- Някакви инциденти тази седмица?

- Изгорих се с кибрит, докато палех свещи. Маман мрази да си играя с огън, защото я е страх от пожар. Затова мрази и свещите, и огън на открито, но аз обичам. Освен това си ожулих коляното, докато играх навън. А вчера ми излезе мехур на ръката. За малко да се замърси и да ме хване тетанус. От него може дори да ми се схване челюстта. Сложиха ми лепенка. Виж.

- А от какво ти излезе този мехур?

Научил съм един номер: залепваш езика си на горната вътрешна част на устата, която по книгите наричат небце, и като го дръпнеш по един особен начин се чува нещо като "пльок". И сега го правя. Получи се. Дебелия Перес се прави, че не чува.

- Излезе ми, докато копах гроб с една лопата.

- Я ми разкажи за този гроб! - Скръъц. - За някое любимо животинче ли беше?

- Ако намеря някое животинче, не бих го убил. Поне не веднага.

- Имах предвид...

- Ще го държа в Алкатрас при Мохамед. Ако е плъх, ще го храня с мухи и по-късно може и да го убия. След шестнайсет или седемнайсет дни може би. - Още едно "пльок", този път се чува много силно.

- За какво беше този гроб?

- За човек.

- Какъв човек?

- Голям и дебел, живее на Рю Малешерб.

- Гледай ти. И кой ли може да е той?

Уф! Това дебелите много бавно зацепват.

- Тези малки инциденти, които ти се случват - казва Дебелия Перес и ме гледа замислено, - не са достатъчно сериозни, за да постъпиш в болница, нали? Имам предвид леко изгаряне, порязване, драскотина.

- И какво от това? Склонен съм към злополуки. Понякога са големи, а понякога - малки.

- Нека поговорим за големите. Тези, заради които се налага да постъпиш в болница. Искам да те попитам нещо, Луи. Харесва ли ти да си в болница?

- Злополуката ми е неприятна. Тази част е доста гадна. Но оздравяването ми харесва.

- И какво по-точно ти харесва?

- Не трябва да ходиш на училище. Всички се въртят около теб. Тя седи до леглото и ти говори все едно пак си малък, а ти си лежиш и само слушаш. Прави всичко, което пожелаеш, защото е толкова щастлива, че опасността не е те е убила.

- Опасността ли?

Правя поредно пльок, но този път се получи толкова силно, че направо гръмна в стаята и дори езикът ме заболя.

- Винаги има опасност. Няма злополука без опасност. Хубаво е, защото след това Папа винаги носи някое голямо лего. Дават ти вкусни неща за хапване. Зависи от болницата, разбира се. Тази тук в Лион е най-добрата. В "Едуар Ерио" може да получиш пица или лазаня и винаги има сладолед за десерт, ако си поискаш. Нали знаеш, че Лион е гастрономическата столица на Франция.

- Така казват - съгласява се Перес.

- Освен това дават на децата да играят на компютърни игри - Плейстейшън и Нинтендо.

- Би ли искал да отидеш пак в "Едуар Ерио"? Понякога в болниците е много приятно и човек се чувства заобиколен от внимание. Както сам казваш - няма училище, много хора се въртят около теб.

Още едно пльок. Този път езикът не ме заболя.

- Мислиш ли, че понякога би могъл да се зарадваш, когато те изписват?

- Искате да кажете, че го правя нарочно?

- Не, Луи, нищо такова не съм казал и нямам това предвид.

В този момент ми се приисква да счупя стъкления аквариум на масата - пълен е с вода и на дъното има миди. Представям си как се разпиляват навсякъде, как парчетата стъкло се посипват и най-вече си представям физиономията му.

- Кажете ми, мосю Перес, аз типичното проблемно дете ли съм?

Той се засмива.

- Няма такова нещо, Луи.

- А сега? - питам го, докато той попива водата и събира стъклата, вдига красивата покривка от масата и залепва лепенка там, където се е порязал. После звъни на Маман, за да й каже да дойде да ме прибере по-рано.

- За кого си мислеше, когато счупи аквариума, Луи: - пита ме, докато я чакаме. - На кого си ядосан?

Уф, пак започна! Върти, суче, все за този гняв пита. Не можа да измисли нищо друго. Защо не си вземе речник? Може спокойно да каже дума като "ненавиждам".

На вратата се звъни. Знак, че ще си вървя, и точно затова го питам:

- Вярно ли е, че има хапче, което жените взимат, за да не раждат бебета? Всеки ден взимаш по едно от опаковка, в която има двайсет и едно малки хапчета, които държиш на тайно място?

Той ме поглежда, все едно наистина съм чалнат.

- Да, Луи Има такова хапче. Нарича се контрацептив. Защо питаш?

- Просто исках да знам. Заради един бас.

- С някой от училище ли се обзаложи?

- С учителя ми, мосю Зидан. Казах, че има такова хапче, а той твърдеше, че няма.

Перес се замисля.

- Да не би да си глътнал тези хапчета, които си намерил?

Правя се, че мисля. Правя го дълго, също като него. Мисля, и мисля, и мисля. Поредно пльок.

- Може би. Какво става, ако ги изпиеш всичките?

Маман казва, че децата имат нужда от правила и от сигурност. На децата трябва да се казва истината. Децата също трябва да казват истината. Да казват на лекарите какво точно се е случило. Не бива да измислят всевъзможни неща само за да е драматично и да привлекат вниманието на останалите. Не можеш да си представиш колко трудно е човек да е родител на дете, склонно към злополуки. Няма миг, в който сърцето ти да не подскача. Възрастните понякога правят лоши неща. Ако някой възрастен ти направи нещо лошо, трябва да кажеш на друг възрастен, на когото имаш доверие. Винаги ще бъда край теб, Лу-Лу. Седя до теб сега и стискам пръстите ти, предполагам, усещаш.

- Не е необходимо да я слушаш. Най-добре я изключи от съзнанието си. Разкажи ми нещо повече от твоята история, млади господине.

- Един ден се случи нещо.

- Къде?

- В Дисниленд, Париж.

Зима е. Според прогнозата средните температури за сутринта ще бъдат около петнайсет градуса, но от юг ще духа вятър, който ще компенсира до известна степен ниското атмосферно налягане в северните части на Франция. Това означава близо 65 % вероятност на другия ден да завалят дъждове, а в понеделник на всяка цена трябва да си вземете чадър. На парижкия Дисниленд често му казват Евродисни. Според Папа обаче, докато с еврото нещата се объркали, не било така с Дисниленд в Париж. Ето защо махнаха думата "евро" и паркът вече се нарича "Дисниленд, Париж". Дори разрешиха да се пие алкохол. И "абракадабра" хората заприиждаха, привлечени от брошурите, в които пише, че това е вълшебно царство с множество кралства, особено Дискъвъриленд и Космическата планина и какви ли не други чудеса. Магически сън, прекрасно място за цялото семейство, дори да не сте истинско семейство, а просто майка, баща и момче с хамстер. Ние двамата с Папа пристигнахме с Ти Джей Ви* от Лион и се настанихме в хотел "Санта Фе", където щяхме да останем за уикенда. Оставихме Маман и Мохамед да си починат, защото и двамата сме мъже, а колкото и да са добри, понякога мъжете ти идват до гуша и от тях те заболява главата.

* Скоростни влакове във Франция. - Б. пр.

В рекламата за Адвенчърленд се казва, че там имаш възможност да се разхождаш в ориенталски пазар от времето на Аладин и да се потопиш в атмосферата му, да слушаш ритъма на бонго от Карибите. Опитахме поред от всичко и Папа дори ме носи на раменете си, макар да съм вече доста голям и тежък за това. В света на Аладин не можехме да влезем веднага, защото някой беше разсипал плик с пуканки, и макар да беше студено, се наредихме на дълга опашка пред дървото на Швейцарското семейство Робинзон на Острова на приключенията. Това е семейство корабокрушенци, попаднало на пустинен остров, което трябва да построи къщичка на едно дърво. Бяхме в подножието на стълбата и тъкмо да започнем да се катерим, женски глас извика:

- Пиер? Ти ли си?

Усетих как пръстите на Папа стиснаха моите, като че ли жената щеше да ме открадне. Постави другата си ръка на рамото ми и спряхме пред стълбата. До непознатата вървеше някакъв мъж, две момичета по-малки от мен, китайчета, които приличаха на близначки, а в малка бебешка количка возеха пълничко бебе, което не беше китайче. Хората отзад ни изтласкаха настрани и се закачваха един по един на дървото.

- Виж ти каква изненада - обади се Папа.

Ако се съдеше по изражението му, всеки миг щеше да повърне, но той целуна жената по двете бузи, както правят всички нормални хора, след което се отдръпнахме още повече, за да не пречим на останалите посетители.

- Това трябва да е Луи - каза жената. - Здравей, Луи.

Тя се наведе и аз я целунах по бузата, после и тя ме целуна. От нея се носеше дъх на ванилия. Устните й бяха меки и студени от вятъра и ми се стори, че Коледа е на другия ден, а не след цели две седмици.

Очите на жената - сини като водата в плувен басейн - ме гледаха внимателно, но не знаех какво да кажа. Не я познавах и нямах представа тя откъде знае кой съм. Може да ме е виждала, когато съм бил бебе. Беше облечена в червено палто и носеше червени наушници, лицето й беше красиво, косата - черна, но чак толкова, колкото на китайчетата, които се кискаха, като че ли по мен имаше нещо смешно, като тъпите ръкавици с един пръст например, които Маман ме беше накарала да взема. Смъкнах ги бързо и си ги натиках в джобовете. Баща им, който също не беше китаец, протегна ръка на Папа и каза:

- Алекс Фурние.

- Пиер Дракс - отговори Папа.

Исках да попитам защо момичетата са китайчета, след като майка им и баща им не са.

- Значи вие сте прочутият Пиер Дракс?

Папа с нищо не показваше, че е доволен от това да е прочутият Пиер Дракс.

- Не знаех, че си прочут, Папа.

- Това е шега - припряно ме сряза той.

Мъжът не сваляше очи от Папа, после ги обърна към жената. Поклащаше ритмично глава, сякаш обмисляше нещо важно, например коя част от легото да избере.

- Истината е, че не съм чувал много да се говори за вас - каза той по едно време.

- А това са нашите деца - пресилено весело се намеси жената. - Това са Мей и Лола, а бебето се казва Жером. На тринайсет месеца е.

- Да са ви живи и здрави - каза Папа.

- А ти? Имаш ли други вкъщи?

- Не, само Луи е - отвърна Папа. Гледаха се дълго. Мъжът на жената се изкашля и отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но се сдържа.

- Как е майката на Луи? - попита жената.

- Натали е много добре, благодаря - отвърна Папа. - Днес не можа да дойде с нас.

- Защото от нас я заболява главата - уточних. - Колкото и да са добри мъжете, понякога ти идва до гуша от тях.

- Срамота - укори ни строго жената и погледна строго Папа. Той пък ми нареди да си извадя ръкавиците и да си ги сложа, за да не ми измръзнат ръцете. Тогава попитах как така децата им са китайчета. Папа ме смъмри да не ставам груб. Жената го поправи, че не съм бил груб, а просто любопитен. Момиченцата били родени в Китай, една много далечна страна, попита дали съм чувал за нея. Каза и че Папа и Маман вероятно са ми разказвали за осиновяването. Отговорих, че не са, при което момичетата се разкискаха, сякаш беше много забавно, че не знам. Жената гледаше ту Папа, ту мен, после бързо-бързо взе да разказва как двамата с Алекс били взели момичетата от Китай преди две години и малко след това дошла приятната изненада за появата на Жером.

- Дойде ни като гръм от ясно небе - бърбореше тя, а лицето й пламтеше от удоволствие.

- Може да се каже, че не сме си губили времето - намеси се и мъжът. - Три деца за една година.

Очевидно беше горд, все едно беше спечелил от лотарията. Сякаш казваше на баща ми: виждаш ли, аз имам три, а ти само едно. Освен това имам две момичета, а всеки знае, че момичетата от Китай са нещо много по-добро от проблемните момчета. При това си имаме и сладко дебело момченце с червени бузи и шапка със заешки уши.

- Ето как станахме петима - не спираше жената. - Малко ни е тесничко в апартамента, но се надяваме да се преместим скоро, защото ми предложиха нова работа в Раймс, а вчера пък Алекс разбра, че също ще може да се премести с нас, при това на по-висока длъжност - регионален мениджър. Така че днес сме дошли да го отпразнуваме.

- Много се радвам, че нещата при вас се нареждат така добре - каза Папа. - Ти го заслужаваш, Катрин.

Тази жена ми се вижда симпатична. Не мога да разбера защо Папа гледа като отровен. И колкото повече тя говори и се радва, толкова по-зле изглежда той, после изведнъж си поглежда стъписано часовника и ми казва:

- Мисля, че ни е време да тръгваме, тигърче.

Да бе, да! А какво стана с дървото на Швейцарското семейство Робинзон?

- Нека да се качим на дървото с тях.

Китайчетата продължават да ми се кискат, но не обръщам повече внимание на тези глупачки, що не си погледнат дръпнатите очи. Нямам никакво намерение да играя с тях. Изобщо момичетата са тъпи. Пък и не искам да се подиграват на ръкавиците ми, нищо, че са скрити в джоба ми.

- Опашката е доста дълга - отбелязва Папа. - Ще отидем да обядваме и ще дойдем после. Приятно ми беше, че се видяхме - казва на жената. - Радвам се, че нещата при теб се нареждат добре. Всичко най-хубаво! Довиждане.

Този път не се целуват, само си стисват ръцете. Папа с нея, после Папа с него. Мъжът гледа Папа така, сякаш е някой джебчия, който всеки миг ще му задигне нещо. Предпочитам да остана и да се кача на дървото, дори с китайките, нищо че се кискат толкова на тъпите ми ръкавици и че и те са много тъпи, но Папа ме дръпва за ръката. Ама така ме дръпва, че ме заболя. Ако я измъкне от ставата, ще се наложи да постъпя в болница, което не се препоръчва, тъй като обещах на Маман, когато усетя, че се задава опасност, да кажа на някой възрастен, на когото мога да се доверя. Нещо, което винаги трябва да се прави, когато се чувстваш застрашен. Обръщам се и виждам как едно от китайчетата ми маха, а мъжът и жената се държат за ръце. Маман и Папа не правят така, нито се целуват, защото било глупаво и има други начини да покажеш, че обичаш някого, като например да си с отговорно поведение и да осигуряваш средства за семейството, като не измамваш доверието. И все пак бих искал понякога да го правят.

Минаваме покрай кофа за боклук и пускам в нея тъпите бебешки ръкавици, докато Папа не гледа. За обяд си поръчваме мексиканска храна, която тук наричат "такос" - има вкус на картон, пържени картофи и кетчуп, а лицето на Папа е все така вкиснато и той си поръчва бира след бира, после ме хваща за ръката и казва, че много ме обича, заявявам, че и аз го обичам, но разбирам, че нещо не е наред.

- Кои бяха тези хора? А жената?

- Стари познати - отвръща Папа. - Бяхме и приятели. Много добри приятели. Всъщност... - Той стиска ръката ми. - Не съм ти казвал, защото Маман смята, че ти е рано още, но... Не разбирам защо не бива да ти казваме. Бях женен за тази жена.

- Женен?

- Да. Почти три години. Беше много отдавна.

- Ъхъ.

- Луи, съжалявам, че ти го казах. Разстроих ли те?

- Не. Защо? Нали сега си женен за Маман. И мен нямаше да ме има, ако не беше женен за Маман. Щеше да имаш тези тъпи китайки и бебе с шапка със заешки уши.

Той мълчи и ме гледа, лицето му е все така замислено.

- Да. Може би. Вече не знам какво бих имал. - Въздъхва. - Предлагам ти да не казваме на Маман, че сме срещнали Катрин.

- Така ли? Защо?

- Ами... - Взима си едно пържено картофче и почва да го дъвче. - Нали я знаеш.

Прав е. Маман се държи много странно, когато става дума за Папа и други жени. Не обича да го вижда как говори с жени. След това винаги има разправия. Мъжете са предатели по отношение на жените си. Непрестанно измамват доверието им. Така са програмирани. Взимаме си с пръсти пържени картофи и аз му разказвам за един модел на самолет, който искам да ми купи, и за да покажа колко голям е размахът на крилете му, разпервам ръце и блъсвам кока-колата си. Папа дава знак на жената от ресторанта да почистят.

- Какво значи "осиновяване"?

Идва чернокож мъж, но по лицето му няма ивици, знак за ритуално изтезание, каквито съм виждал по лицето на продавача на миди и гердани на пазара в Лион. Чернокожият почва да попива разлятата кола, а Папа обяснява, че това означава да вземеш да гледаш бебето на някой друг, ако не можеш да си имаш свое. Майката и бащата на бебето не могат да се грижат за него, защото са бедни или не могат да се справят с живота, и затова го дават на друга двойка, която пък не може да има свое собствено бебе. Китайчетата били осиновени, защото Катрин си мислела, че не може да има деца. Но след като двамата с мъжа си осиновили двете момиченца, забременяла.

- Значи не защото е гълтала онези хапчета, които взимаш, за да нямаш бебета?

- Не. Тя винаги е искала деца. Взимаш хапчета само когато не искаш деца.

- Маман за това ли ги взима?

- Тя не взима такива хапчета. Пие витамини и фолиева киселина. Сигурно тях си видял. Не е същото.

- Защо с Маман нямате други деца? Омръзна ми от тези хамстери. Писна ми от това малко семейство. Само ти, аз и тя.. Защо не може да имам и аз един брат?

- Бихме искали - отговаря Папа. - Много бихме искали. Вярвай ми, тигърче.

Лицето му е някак бледо и жълто. Сякаш ще се разболява. Или че е китаец.

Ако нещо закъснее, това може да е лоша поличба. Скоростният влак за Лион закъсня с четири минути и половина. Но човек не знае за лошото, докато не се случи.

- Никакви злополуки - съобщава Папа на Маман, когато влизаме в кухнята, и започва да разказва за Дисниленд. Тя бърка някакво тесто с миксера, защото ако някой каже, че не умее да готви, както веднъж изтърси Люсил, значи е лъжец.

Маман го поглежда с особен сърдит поглед, защото те вече не се обичат.като онази жена и мъжа с китайчетата. Може би дори се мразят. Може да си мечтаят да се разведат. Но не могат, нали не могат? Заради мен.

Няма да го направят, защото няма да им позволя. Само гледайте на какво съм способен.

- В Дисниленд срещнахме едно семейство - изтърсвам. - Папа познаваше жената.

Тя взима онези хапчета. Виждал съм я да ги измъква от чекмеджето с гримовете, изважда едно от опаковката и го глътва. Има много такива опаковки, не мога дори да ги преброя. Там има и дорнормил и разни масла и какво ли още не. Ако едно момче започне да ги взима, ще му пораснат цици като на жените - Дебелия Перес ми каза, че в тях имало женски хормони. Като нищо може да ти сменят и пола. Гледах едно предаване по телевизията и казаха, че може да те превърнат в момиче, за да не си вече изнасилвач. Плащаш петдесет хиляди евро и ти отрязват пишката.

- Разкажи ми за това семейство, Луи - подканя ме Маман. Сложила си е Ледения глас, поне така го нарича Папа. Звънтящият лед. - Коя беше тази жена, която Папа познава?

Папа става от масата и започва да вади чиниите от съдомиялната и да ги прибира в шкафа.

- Тя има две момичета китайчета, само се кискат. Осиновени са. Имат и едно бебе, но то не е китайче, а е с глупава шапка със заешки уши.

- Бивша колежка - обажда се Папа и прибира вилиците и ножовете. - От "Ер Франс".

Чиниите тракат.

- От кой отдел?

- Ами... Човешки ресурси.

- Хубава ли беше - не спира Маман.

Пита мен, но гледа Папа с един от особените си погледи. Той обаче е с гръб към нея, а чиниите все така тракат. Сигурно и той си мисли за ледения поглед.

- Да, много. Но ние си тръгнахме. Папа каза, че трябва да обядваме. Макар че не трябваше. Изобщо не бях гладен. Отидохме в онзи ресторант, дето трябваше да е Мексико.

- Ясно - въздъхва Маман. - Мексико.

Погледът й не слиза от Папа. Той пък гледа дали чашите са се измили както трябва.

- Защо не отидеш да погледаш анимационни филми, Лу-Лу? - предлага Папа. Очите му са тъжни и може и да не е Машина за убиване, но в този момент положително е настръхнал за убиване.

Нямам представа защо казах на Маман за жената в Дисниленд. Не уточних коя е и че се казва Катрин, нито пък че е бил женен за нея. Но тя все пак е разбрала, защото в този момент те се карат. И докато аз гледам "Маделин", Маман му крещи, а той се опитва да я укроти.

- Тя беше, нали? Излъга ме! Не разбирам защо лъжеш - вика му. - Защо нямаш смелостта да кажеш истината, за бога?

Той мърмори нещо тихичко, така че не успявам да чуя.

- И пак ще се видите, нали? Иди и се хвърли в краката й! Хайде, какво чакаш? Очевидно изгаряш от желание. Ние с Луи нямаме нужда от теб.

Той продължава да говори тихо и успокоително. После и тя се обажда: Щом се чувстваш толкова виновен. Да не си посмял. Съжалявам, че изобщо го направих. Заслужавате и двамата да си го получите. Разбито сърце... Да те направя щастлив. Ще трябва да живеем с това. Не обвинявай мен, ако обичаш. Вината е само твоя.

Когато разказах всичко това на Гюстав, той дълго мълча. Никога не знаеш дали ще ти отговори, или ще кашля толкова дълго, сякаш никога няма да спре. Този път нямаше нищо такова. Той дори не помръдна. Имаше лош ден. Течеше му повече кръв от обикновено - яркочервена, превръзките му бяха подгизнали. Помислих си дали не плаче под бинта. Не помня казах ли ви, че главата му е увита като на мумия? Че няма лице? А че живее в моята глава?

Чувства се по-зле. Все ми говори за времето, когато бил затворен на едно тъмно място. Огладнявал все повече и повече, но там нямало никаква храна, а и да имало, не можел да се храни, защото половината му лице била изпоядена. Кръвта се просмуква през бинтовете и се стича надолу на тънки яркочервени ручейчета. Под бинтовете той умира.

- Разкажи ми нещо повече от твоята история, млади господине - казва накрая. - Преди да си отида.

Разказвам му за мръсната тайна на Дебелия Перес.

Един ден съм в гадния му апартамент в Грат Сиел и той отива в боядисаната в ярки тонове кухня, за да ми донесе кока-кола. За мен там винаги има кока-кола. Отказвам да му сътруднича, ако няма кола, а понякога искам и сладкиш. Докато го няма, започвам да разглеждам дали не си е купил нещо ново. Бръквам в чекмеджетата, надничам под възглавниците - често можеш да намериш монети. Веднъж открих банкнота от десет евро, друг път - батерия три "А". Прибираш си ги, а той не забелязва. Този път обаче измъквам нещо ново и голямо. Бинокъл.

Страхотно!

Насочвам го към прозореца и започвам да го настройвам, докато не започва да се вижда ясно. Навън вали сняг и през бинокъла снежинките приличат на големи накъсани хартийки. Искам да разбера откъде идва музиката, защото много често на фона на "Не казвай нищо" чувам някаква жена да нарежда високо: едно, две, три, стегнете бедрата дами, нали не искате натрупванията под кожата да се вкаменят?

- Луи, какво правиш? - чувам гласа на Дебелия Перес. Чудовищното му тяло пак е в стаята.

- Сложихте ли ми лед? Кажете ми за какво ви е и ще ви го върна.

- Сложих. Три кубчета. С бинокъла може да се виждат разни неща отдалеч. Като птици например.

- Какви птици?

- В града се срещат гълъби, скорци, а понякога и чапли. Идват при езерото в парка, нали там ги хранят.

Поглеждам го през бинокъла. Виждам го като огромно размазано петно. Настройвам бинокъла и лицето му се избистря. Усмихва се. Протяга ръка, за да вземе бинокъла. Но аз не съм свършил.

- Ти си извратен! Гледаш как жените се събличат и играят аеробика. Гледаш им дупетата и циците. Нали? Признай си.

- Луи, време е да започваме.

- Гледаш голите жени и си играеш с пишката. Ти си изнасилвач!

- Какво?

- Изнасилвач.

Той сяда и ме гледа изненадано все едно наистина съм чалнат, така ми викат в училище - Чалнатия. Този поглед ми е познат. Лицето му отново се размазва - огромно мазно петно. Успявам да различа обаче, че ми се хили.

- Я ми разкажи по-подробно за изнасилвачите. Споменаваш тази дума не за първи път. Какви хора са те, Луи?

Защо не си погледне в речника? Аз съм малко момче. Навън снежинките продължават да се носят из въздуха - подат, после се завъртат и се издигат нагоре, подети от струя топъл въздух. Ако ги гледаш дълго, може да ти се завие свят, докато наблюдаваш как играят навън като накъсани парчета хартия. А като ти се завие свят - падаш. Веднъж по телевизията говориха за изнасилвачите. Тогава не знаех какви са, но лицето на Маман се промени и двамата с Папа се спогледаха и едновременно посегнаха към дистанционното. Папа го хвана пръв и изключи телевизора. И двамата ме гледаха особено.

- Какво е изнасилвач? - попитах.

- Лош човек - отсече Папа и се изчерви. Маман не каза нищо, а после отиде в кухнята, за да реже лук и да може да поплаче.

- Никога няма да стана изнасилвач - споделих с Дебелия Перес. - Защото или ще ми пораснат цици или ще умра.

Само че за циците сбърках, защото онези хапчета, дето са само за жени и си ги криеш в джоба, за да не те видят, че ги ядеш на закуска или на обяд, или на вечеря, или на пикник, и нямат никакъв вкус дори да ги схрускаш, не действат. Минават няколко седмици и ти все още си си момче, нямаш цици, дори съвсем мънички. Значи Дебелия Перес отново излъга. Той се оказва Вечният лъжец - любима тайна игра на големите. И те като децата си имат много игри с правила, за които знаят единствено те. Нещо като клетва за мълчание при играта "Не казвай нищо", има и "Наказание" и ход "Прави се, че не го мразиш". Трудна игра. Трябва да си много добър с емоциите.

- Папа не ми е истински баща. Осиновен съм. Аз съм осиновено дете, като някои китайчета.

- Интересна мисъл - отбелязва Дебелия Перес. - На много деца им хрумва подобно нещо. А майка ти?

- Тя е истинската ми майка.

- Откъде знаеш?

- Защото едва не умряла, докато съм се раждал. Трябвало да й разпорят корема, за да ме извадят, и за малко да ни сложат в двоен ковчег, можеш да си го поръчаш по интернет.

- Значи Маман е истинската ти майка, а Папа те е осиновил. Някой ти го каза или сам си го измисли?

- Никой не ми е казал.

- Как го разбра?

- Просто си знам. Осиновил ме е като някое дете от Китай. Има такива китайчета, чиито родители не могат да се грижат за тях, и те пристигат във Франция, за да живеят с някое друго семейство и да се подиграват на ръкавиците на другите деца.

- Ясно, разбрах. Кой според теб е истинският ти баща?

- Нямам си.

- Всеки човек има баща, Луи.

- Аз нямам.

Свинските му очички се присвиват и той дълго мисли.

- Ако можеш да избираш, кого би си избрал за баща, Луи? Познаваш ли човек, когото би избрал?

Правя се, че мисля - дълго - и казвам:

- Да, мосю Перес. Има такъв човек. Това сте вие.

Гледа ме като паднал от небето.

- Наистина? - Гласът му е слаб и писклив.

Започвам да се смея като луд.

- Хванахте се!

Изобщо не мога да спра да се смея. Колкото повече се смея, толкова по-неприятно му става. Но нищо не може да каже, защото му се плаща. Да ви кажа ли нещо за Дебелия Перес? Той не може да се справя с Чалнати. Когато Маман идва да ме вземе, отиват да говорят в кухнята, а аз оставам дневната и гледам предаване за шифрите и буквите. След време чувам, че тя заговаря с ледения си глас. Засилвам звука, защото мразя този неин глас. Налага се да го засиля още, защото телевизорът не успява да го заглуши. Когато най-сетне идва да ме вземе, тя е толкова бясна, че устните й потрепват.

В колата ми казва, че се наложило да си поговори с мосю Перес, защото в главата му се въртели разни неща. Сега вече наистина съм убеден, че той е лъжец. Беше ми казал, че всичко, което си говорим, остава между нас.

А ето, че й е казал. И той е лъжец като всички останали и играе играта "Прави се, че не го мразиш", все едно е на телевизионно шоу. Всички играят, а аз трябва да се правя, че им вярвам, очакват да повярвам, че Папа е истинският ми баща. А и той играе "Прави се, че си негов баща", значи той е най-големият лъжец. Никога вече няма да говоря с него по телефона, когато замине в Париж, спирам да му пиша писма и започвам да го мразя, защото е направил нещо ужасно - няма чест и достойнство и измами доверието ми.