Космическият код

Зекария Сичин

Шеста книга от "Хрониките на Земята"

Звездните камъни

Трябвало да се води война, жестока и кървава война, за да бъде изваден на бял свят само преди десетилетия един от най-загадъчните древни паметници в Близкия изток. Дори да не е най-загадъчният, той определено е най-озадачаващият и със сигурност е на огромна възраст. Тази структура няма аналогии сред останките от великите цивилизации, процъфтели в Близкия изток през хилядолетията - поне сред откритите досега. Нейните най-близки паралели са на хиляди километри оттам, отвъд морета и на други континенти. Тя най-много напомня на Стоунхендж във Великобритания.

В една брулена от ветровете английска равнина на сто и трийсет километра югозападно от Лондон се издигат мегалитните кръгове на най-важния паметник в цяла Великобритания. В полукръг от грамадни изправени камъни, които някога са били свързани отгоре с каменни трегери, е вписан полукръг от по-малки каменни ортостати. Двата полукръга на свой ред са заобиколени от два мегалитни кръга. Многобройните посетители на комплекса виждат, че само някои мегалити са останали изправени, докато други са съборени на земята или някак си са изчезнали. Учените и изследователите обаче са установили конфигурацията на вписаните кръгове (обр. 1: все още изправените мегалити са обозначени) и са регистрирали дупките от други два кръга - от камъни или може би дървени колове - от по-ранните фази на Стоунхендж.

Подковообразните полукръгове и един голям паднал мегалит, наречен Дръвника, безспорно показват, че структурата е била ориентирана по североизточно-югозападна ос. Зрителната линия минава между два каменни ортостата по дълъг Булевард и стига до така наречената Пета (обр. 2). Всички проучвания стигат до заключението, че ориентацията е имала астрономическо предназначение. Мегалитите първоначално са били ориентирани около 2900 г. пр. Хр. (плюс-минус около един век) към изгрева в деня на лятното слънцестоене. По-късно повторно са били ориентирани около 2000 г. пр. Хр. и още веднъж към 1500 г. пр. Хр. - отново към изгрева в деня на лятното слънцестоене (обр. 3).

Един от най-кратките, но и най-жестоки и свирепи въоръжени конфликти в най-новата история на Близкия изток беше Шестдневната война през 1967 г., когато обкръжената израелска армия победи армиите на Египет, Йордания и Сирия и завладя полуостров Синай, Западния бряг на река Йордан и Голанските възвишения. През следващите години израелските археолози проведоха широкомащабни теренни обхождания и разкопки във всички тези райони и проучиха селища от ранния неолит до библейски времена, гръцката, римската и византийската епоха. Най-голяма изненада обаче ги очакваше в рядко населеното и почти пустеещо плато, наречено Голански възвишения. И се установи, че тези земи активно са били обитавани и обработвани от най-древни времена, бяха проучени и останки от селища, датиращи от няколко хилядолетия преди Новата ера.

Фактически насред пустошта, в една брулена от вятъра равнина (използвана от израелската армия за артилерийски учения), бяха открити купчини камъни, подредени в кръгове, които бяха наречени "Близкоизточния Стоунхендж" (обр. 4).

Тази уникална структура се състои от няколко концентрични каменни кръга, три от които напълно кръгли и два, образуващи полукръгове или "подкови". Външният кръг има обиколка повече от половин километър, а другите стават все по-малки, колкото по-близо до центъра се намират. Стените на трите главни каменни кръга са високи над метър и осемдесет и широчината им надвишава три метра. Те са построени от недялани камъни, вариращи по големина от съвсем малки до мегалити, тежащи над пет тона. На няколко места кръглите концентрични стени са свързани с радиални стени, по-тесни, но приблизително също толкова високи, колкото кръглите. В абсолютния център на комплекса се издига грамадна купчина камъни с диаметър двадесетина метра.

Освен че е уникална по форма, това е една от най-големите самостоятелни каменни структури в Западна Азия - толкова огромна, че космически кораб може да я наблюдава от орбита.

Строителните инженери, проучвали структурата, смятат, че даже в сегашното си състояние тя е изградена от над три хиляди и петстотин кубични метра камъни, общо тежащи близо четиридесет и пет хиляди тона. Според тях създаването на този паметник би отнело на сто работници най-малко шест години - събирането на базалтовите камъни, пренасянето им на мястото на обекта, разполагането им според предварително съставения архитектурен план и издигането на стените (несъмнено по-високи от видимите днес останки), така че да се получи единна комплексна структура.

Всичко това повдига въпроса кой, кога и защо е построил тази структура.

Най-лесно е да отговорим на последния въпрос, защото самата структура разкрива какво е било предназначението й - поне първоначалното. Най-външният каменен кръг ясно показва, че в него има два отвора, единия от североизток, а другия от югоизток - точки, предполагащи ориентация към лятното и зимното слънцестоене.

Докато разчиствали падналите камъни и определяли първоначалния хоризонтален план, израелските археолози открили в североизточния отвор масивна квадратна структура с две разперени "крила", която защитавала и скривала по-тесни отвори в следващите две концентрични стени зад нея (обр. 5). Така сградата служела като монументална порта, през която се влизало в и която охранявала достъпа до сърцето на каменния комплекс. Тъкмо в стените на портата били открити най-големите базалтови камъни, тежащи до пет и половина тона. Югоизточният отвор във външния пръстен също осигурявал достъп до вътрешните части на структурата, но там нямало монументална постройка. Купчините нападали камъни обаче, водещи навън от отвора, предполагат очертанията на ограден с камъни булевард, насочен на югоизток - булевард, който може да е очертавал астрономическа зрителна линия.

Тези указания, че подобно на Стоунхендж във Великобритания, структурата е била построена като астрономическа обсерватория (и главно за определяне на слънцестоенето), се потвърждават от съществуването на такива обсерватории на други места - структури, които още повече приличат на голанската, защото имат не само концентрични кръгове, но и свързващи ги радиални стени. Удивителното е, че тези аналогични комплекси се откриват в древни обекти на другия край на света - в Америка.

Единият е маянският обект Чичен Ица на мексиканския полуостров Юкатан (обр. 6а), наречен Каракол ("охлюв"), заради витото стълбище в кулата на обсерваторията. Вторият е кръглата обсерватория на върха Саксахуаман в Перу (обр. 6b), който гледа към столицата на инките Куско. Също като в Чичен Ица, там навярно е имало наблюдателна кула, чиито основи разкриват хоризонталния план и астрономическата ориентация на структурата и ясно показват концентричните кръгове и свързващите ги радиали.

Тези прилики били достатъчно основание за израелските учени да поканят доктор Антъни Авени от САЩ, международно признат специалист по древна астрономия, особено на предколумбовите цивилизации в Америка. Неговата задача била не само да потвърди астрономическите ориентации, залегнали в плана на голанската структура, но и да помогне за определяне на възрастта й - и с това освен на въпроса "защо", да отговори и на въпроса "кога".

Тезата, че ориентацията на структурата - ако е била ориентирана според слънцестоенето - може да разкрие датата на нейното построяване, е общоприет метод в археоастрономията още от публикуването на "Зората на астрономията" от сър Норман Локиър през 1894 г. Видимото придвижване на слънцето от север на юг и обратно с настъпването и края на сезоните се дължи на факта, че земната ос (около която се върти Земята, за да установи денонощния цикъл) е наклонена към равнината (еклиптиката), в която Земята орбитира около Слънцето. За наблюдателите от Земята изглежда, че в този небесен танц - въпреки че всъщност се движи Земята, а не Слънцето - слънцето снове назад-напред, достига някаква крайна точка, поколебава се, спира и после сякаш променя намерението си и се отправя обратно, прекосява екватора, стига чак до другата крайна точка, поколебава се, спира и тръгва назад. Двукратното годишно прекосяване на екватора (през март и септември) се нарича равноденствие, а спирането в двете крайни точки на север през юни и на юг през декември - слънцестоене (лятно и зимно слънцестоене за наблюдателите от северното полукълбо, каквито са били строителите на Стоунхендж и Голан).

Локиър разделя древните храмове на две категории. Някои, като Соломоновия храм в Ерусалим и храма на Зевс в Баалбек, Ливан, били построени с източно-западна ос, ориентираща ги към изгрева в дните на равноденствията. Други, като фараонските храмове в Египет, били ориентирани по югозападно-североизточна ос, което означавало, че гледат към слънцестоенето. Той обаче с изненада установил, че докато при първите ориентацията никога не се променяла (затова ги нарекъл "Вечни храмове"), вторите - като големите египетски храмове в Карнак - показвали, че за да наблюдават как слънчевите лъчи огряват светая светих в деня на слънцестоенето, фараоните редовно променяли посоката на пътищата и коридорите към малко по-различна точка в небето. Такива корекции на ориентацията били правени и в Стоунхендж.

Каква била причината за тези промени на посоката? Отговорът на Локиър бил следният: промените в наклона на Земята, дължащи се на нейното клатушкане.

Днес наклонът на земната ос спрямо орбиталния път (еклиптика) на Земята е 23,5° и тъкмо този наклон определя докъде на север или на юг ще изглежда, че се придвижва слънцето. Ако този ъгъл на наклона беше неизменен, точките на слънцестоенето също нямаше да се променят. Астрономите обаче са стигнали до заключението, че наклонът на Земята (дължащ се на нейното клатушкане) се променя с вековете и хилядолетията.

В момента, както и през предишните няколко хилядолетия, наклонът на Земята е в намаляваща фаза. Към 4000 г. пр. Хр. той бил повече от 24°, към 1000 г. пр. Хр. се понижил на 23,8° и продължил да пада до под 23,5°. Голямото нововъведение на сър Норман Локиър било прилагането на тази промяна в земния наклон към древните храмове. В резултат той установил датата на построяване на различните фази на Големия храм в Карнак (обр. 7) и фазите на Стоунхендж (както показват промените в местоположението на Петата, обр. 3).

Впоследствие същите принципи били използвани за определяне възрастта на астрономически ориентирани структури в Южна Америка: Артур Познански датирал руините на Тиахуанако на бреговете на езерото Титикака, а Ролф Мюлер - полукръглия Тореон в Мачу Пикчу и легендарния Храм на слънцето в Куско. Техните изчерпателни проучвания показали, че за да се измери точно ъгълът на земния наклон - показващ възрастта на структурата, като се вземат предвид надморската височина и географското положение - трябва да се определи точно накъде е север. Ето защо в случая с голанската структура несъмнено е важно, че изследователите установили една изключителна географска особеност: видимият в ясни дни връх на планината Ермон се издига точно на север от центъра на комплекса. Така доктор Авени и неговите израелски колеги Йонатан Мизрахи и Матанях Зохар успели да определят, че ориентацията на обекта е позволявала на наблюдателя, застанал в нейния център и следващ зрителна линия през средата на североизточния вход, да види изгрева на слънцето в деня на слънцестоенето в някоя юнска утрин към 3000 г. пр. Хр.!

Около 2000 г. пр. Хр., заключили учените, слънцето изглеждало на подобен наблюдател забележимо изместено от центъра, но навярно все още в отвора. Петстотин години по-късно структурата изгубила стойността си като прецизна астрономическа обсерватория. И някъде между 1500 и 1200 г. пр. Хр. - както потвърждават радиовъглеродните датировки на откритите там дребни находки - централната каменна грамада била уголемена и превърната в каменна могила, под която била издълбана кухина, вероятно гробна камера.

Колкото и да е удивително, тези дати съвпадат с трите фази на Стоунхендж.

Тъй като била защитена от каменната могила, кухината отдолу - предполагаемата гробна камера - останала най-непокътнатата част от древния обект. Тя била открита с помощта на модерни сеизмични уреди и радар. След регистрирането й разкопвачите (под ръководството на доктор Йонатан Мизрахи) изкопали траншея, която ги отвела в кръгла камера с диаметър над метър и осемдесет и височина около метър и половина. От нея се стигало до по-голяма камера с овална форма, дълга около три метра и тридесет и широка четиридесетина сантиметра. Нейните стени били построени от шест реда базалтови камъни, издигнати стъпаловидно. Таванът на камерата бил от две масивни базалтови плочи, всяка тежаща по около пет тона.

Нито във вътрешната, нито във външната камера имало ковчег, тяло и каквито и да било други човешки или животински останки. Ала в резултат на педантично пресяване на пръстта археолозите открили няколко златни обеци, мъниста от полускъпоценния камък халцедон, кремъчни пластини, бронзови върхове от стрели и фрагменти от керамични съдове, затова заключили, че структурата наистина е гробна камера, но е била ограбена, навярно в древността. Фактът, че някои камъни от настилката на камерата били изровени, потвърждавал извода, че там са проникнали крадци на гробове.

Находките били датирани от късната бронзова епоха, продължаваща от около 1500 до 1200 г. пр. Хр. Това била хронологичната рамка на Изхода на децата Израилеви от Египет под ръководството на Мойсей и завладяването на Обетованата земя под ръководството на Иисус Навин. От дванадесетте племена, племената на Рувим и Гад и половината племе на Манасия получили земи в Трансйордания, от потока Арнон на юг до подножието на планината Ермон на север. Тези владения включвали планинската верига Галаад на изток от река Йордан и платото, което днес наричаме Голан. Ето защо навярно било неизбежно израелските изследователи да се обърнат към Библията, за да потърсят отговор на въпроса "защо".

Според книги Числа и Иисус Навин североизточната част на планината Галаад била управлявана от цар Ог, чиято столица била Васан. Завладяването на неговото царство е описано във Второзаконие (Глава 3). "Излезе на бой срещу нас васанският цар Ог с целия си народ".* Израилтяните спечелили битката и превзели шестдесет града, които били "укрепени с високи стени, порти и заворници, освен твърде многото неукрепени градове". Следователно построяването на високи каменни стени и порти - елементи на енигматичната голанска структура - било във възможностите на царствата от времето на цар Ог.

* Тук и нататък Библията е цитирана по изданието на Св. Синод от 1992 г., освен в изрично посочените случаи. - Б. пр.

Според Библията Ог бил едър и як мъж: "одърът му беше железен одър, и сега е в Рава, у Амоновите синове: дълъг девет лакти, а широк - четири лакти, мъжки лакти" (приблизително четири на един и осемдесет метра). Този великански ръст, загатва Светото писание, се дължал на това, че той бил потомък на рефаимите, раса гигантски полубогове, които някога обитавали тази земя. (В Библията се споменава за други великански потомци на рефаимите, включително Голиат, които по времето на Давид се съюзили с филистимците.) Комбинирайки споменатите рефаими с библейския разказ за кръглата каменна сграда, издигната от Иисус Навин след прекосяването на река Йордан, и наименоването й Галгал ("кръглата каменна грамада"), някои в Израел нарекли голанската структура Галгал Рефаим - "Кръглата каменна грамада на рефаимите".

Въпреки че само библейските стихове нито подкрепят това име, нито свързват цар Ог с гробните камери, старозаветните сведения, че този район някога е бил владение на рефаимите и че Ог бил техен потомък, са изключително интересни, защото установяваме, че за рефаимите и техните потомци се споменава в ханаанските митове и епоси. Текстовете, които ясно поставят божествените и полубожествени действия и събития в тези земи и които разглеждаме тук, са написани върху глинени плочки, открити през 30-те години на ХХ в. в един крайбрежен обект в Северна Сирия, чието древно име е Угарит. Те описват група божества, чийто баща бил Ел ("Богът, възвишеният") и чиито истории се въртят около Еловия син Ваал ("Господарят") и неговата сестра Анат ("Която отговаря"). Вниманието на Ваал било насочено към планинската твърдина и свято място Зафон (което означава "северно място" и "място на тайните"). Арена на действията на Ваал и неговата сестра бил днешен Северен Израел и Голан. В небесата с тях летяла сестра им Шепеш (неясното значение на името предполага връзка със слънцето) и текстовете ясно съобщават, че "тя управлява рефаимите, божествените" и царува над полубогове и смъртни.

Няколко от откритите текстове описват действията на тримата. Един от паметниците, озаглавен от учените "Разказ за Ахат", се отнася за Данил (на иврит, "Когото съди Бог"), който, макар и потомък на рефаимите, не можел да има син. Когато остарял и изгубил надежда да има наследник, Данил помолил Ваал и Анат, които на свой ред се застъпили за него пред Ел. Той изпълнил желанието на Данил, вдъхнал му "ускоряващ живота дъх" и направил така, че жена му да роди син, когото боговете нарекли Ахат.

Друга история, "Легенда за цар Керет" ("Столица" - име и на града, и на неговия цар) разказва за претенциите на Керет за безсмъртие, тъй като имал божествен произход. Вместо това обаче той се разболява и синовете му се питат: "Как може потомък на милостивия Ел да умре? Може ли някой божествен да умре?" Предвиждайки привидно немислимата смърт на полубог, те си представят как не само връх Зафон, но и Обширният кръг оплакват Керет:

За теб, отче,

ще плаче Зафон, планината на Ваал.

свещеният кръг, могъщият кръг,

обширният кръг,

[теб] ще оплаква.

В този откъс се споменава за две много почитани места, които ще оплакват смъртта на полубога: връх Зафон (планината на Ваал) и някаква известна свещена кръгла структура - "свещеният кръг, могъщият кръг, обширният кръг". Ако връх Зафон, "планината на Севера", е планината Ермон, която се издига точно на север от голанската структура, дали тогава Свещеният кръг е самият загадъчен комплекс в Голан?

Ел се смилил и в последния момент пратил богинята Шатакат, "жена, която отнема болестта", да спаси Керет. "Тя лети над сто града, тя лети над множество села" и едва успява да съживи царя.

Ала тъй като бил само полубог, той накрая все пак умрял. Дали тогава не са го погребали в гробницата в "свещеният кръг, могъщият кръг, обширният кръг"? Макар че ханаанските текстове не дават хронологически указания, ясно е, че разказват за събития от бронзовата епоха - период, в който напълно се вписва датировката на находките, открити в голанската гробница.

Може би никога няма да узнаем със сигурност дали някой от тези легендарни владетели е бил погребан в голанския комплекс, особено след като археолозите, които го проучват, повдигат вероятността от вторични гробове - с други думи, по-късно погребване покойник в по-древен гроб, често свързано с отстраняване на по-старите останки. Те обаче са убедени (въз основа на структурните особености и различни методи за датиране), че построяването на каменния кръг - чиито концентрични стени можем да наречем Звездни камъни, заради астрономическата им функция - предшества с хиляда, хиляда и петстотин години издигането на грамадата и нейните гробни камери.

Загадката кой е построил Стоунхендж и други мегалитни структури - а следователно и голанската структура - само се задълбочава от установяването на тяхната възраст и факта, че ориентацията им изисква значителни астрономически познания. Освен ако този подвиг не е извършен от самите божествени същества - в случая с Голан около 3000 г. пр. Хр.?

Към 3000 г. пр. Хр. в Западна Азия имало само една цивилизация, достатъчно развита и с изключителни астрономически познания - шумерската. Тя процъфтяла в днешен Южен Ирак, "изведнъж, неочаквано и изневиделица", по думите на всички учени. И само за няколко века, миг от гледна точка на човешката еволюция, извършила всички открития, които смятаме за важни за високоразвитата цивилизация, от колелото до грънчарската пещ, тухлите и високото строителство, писмеността, поезията и музиката, правните и дворцови кодекси, съдиите и договорите, храмовете и жреците, царете и администраторите, училищата и учителите, лекарите и медицинските сестри, удивителните познания по математика, точни науки и астрономия. Техният календар, все още използван от евреите, бил въведен в град Нипур през 3760 г. пр. Хр. - и въплъщавал всички задълбочени познания, нужни за издигане на структурите, които разглеждаме.

Тази цивилизация предшествала египетската с около осемстотин години и с около хиляда - цивилизацията на река Инд. Последвали я вавилонците, асирийците, хетите, еламитите, ханаанците и финикийците, някои много по-късно. Всички те носели отпечатъка и използвали откритията на шумерите - както и цивилизациите, които след време се развили в Гърция и по средиземноморските острови.

Дали шумерите са стигнали чак до Голанските възвишения? Несъмнено, тъй като техните царе и търговци се насочвали на запад към Средиземно море (което наричали Горното море) и плавали по водите на Долното море (Персийския залив). Когато столицата им била в Ур, шумерските търговци били известни в целия Древен изток. И един от най-прочутите царе на Шумер, Гилгамеш - легендарен цар на Урук (библейския Ерех) - по всяка вероятност е минавал оттам. Това се случило към 2900 г. пр. Хр., скоро след издигането на голанския комплекс.

Бащата на Гилгамеш бил първожрец на града, майка му била богинята Нинсун. Гилгамеш искал да стане могъщ цар и да прослави града си и започнал царуването си, като оспорил властта на тогавашния главен град Киш. Една глинена плочка, описваща този епизод, назовава кишкия цар Агга и два пъти го нарича "як". По онова време Киш бил столица на обширно владение, което навярно се е простирало отвъд река Ефрат, и трябва да се запитаме дали "якият" цар Агга не е предшественик на великия Ог от библейското повествование, тъй като назоваването на царете по техни по-древни прадеди било общоприета практика в Древния изток.

Горд, амбициозен и изпълнен с авантюристичен дух, Гилгамеш тежко приемал напредването на възрастта си. За да запази силата си, той посещавал младоженците в своя град и предявявал царското си право пръв да преспи с невястата. Когато повече не можели да търпят, жителите на Урук се обърнали за помощ към боговете, които създали същество, равно на Гилгамеш по сила, за да спре неговите "лудории". Победеният Гилгамеш станал мрачен и замислен. Пред очите му умирали хора на неговата възраст и дори по-млади и тогава му хрумнало, че има друг начин: в края на краищата той имал божествен произход - и не бил просто полу>, а две трети бог, защото не баща му, а майка му била богиня!

Нима трябвало той, Гилгамеш, да умре като смъртен, или имал право на вечния живот на боговете? Той поставил този въпрос на майка си. Да, отговорила тя, имаш право. Ала за да получиш божествен живот, трябва да се възкачиш на небето и да стигнеш в божествените обиталища. А местата, от които било възможно такова възкачване, пояснила Нинсун, били във властта на неговия дядо Уту (по-късно известен като Шамаш).

Уту/Шамаш се опитал да разубеди Гилгамеш: "Кой може да се изкачи на небето, Гилгамеш? Само боговете живеят вечно под слънцето. На човеците преброени са дните". Върви при семейството и народа си, радвай се на остатъка от дните си, рекъл му богът.

Историята за Гилгамеш и неговото търсене на безсмъртие се разказва в "Епос за Гилгамеш", дълъг текст, написан върху глинени плочки и открит от археолозите на оригиналния шумерски и в различни древни преводи. В хода на повествованието научаваме, че Гилгамеш не се разубедил и приел някакъв обект, който паднал от небето, за небесен знак, че не бива да се отказва. Нинсун се съгласила да му помогне и му разкрила, че на Кедровата планина има място - Мястото за кацане, - откъдето можел да се възкачи в божественото обиталище. Това пътуване щяло да е пълно с опасности, предупредила го богинята. Но каква е алтернативата, попитал я синът й. Ако се проваля, казал Гилгамеш, поне бъдещите поколения ще знаят, че съм опитал.

Нинсун дала благословията си за пътуването и настояла изкуственият човек Енкиду да върви пред него и да го пази. Това решение било уместно, защото районът, закъдето се отправяли, бил мястото, откъдето бил дошъл Енкиду, хълмовете, където се скитал с дивите зверове. Той обяснил на Гилгамеш колко опасно щяло да е начинанието, ала царят не се отказал.

За да стигне от Шумер в днешен Южен Ирак до Кедровата планина в днешен Ливан, Гилгамеш трябвало да прекоси платото, днес познато ни като Голан. И наистина, от встъплението на епоса, където са изброени приключенията и постиженията на царя, научаваме, че Гилгамеш "прекосил планините". Трябва да запомним това, защото в земите, наречени Шумер, няма планини.

По пътя Гилгамеш на няколко пъти спирал да търси божествени оракули от бога на слънцето. Когато стигнали земите на хълмовете и горите (каквито в Шумер няма), той сънувал няколко поличби. Когато спрял за пореден път на място, откъдето вече виждали Кедровата планина, Гилгамеш се опитал да сънува поличба, като седнал в кръг, направен за него от Енкиду. Дали Енкиду, който притежавал свръхчовешка сила, не е подредил Звездните камъни за своя другар?

Един от най-популярните епизоди от приключенията на царя е борбата с два свирепи лъва, които убил с голи ръце. Героичният епос бил любима тема на древноизточните художници. И все пак за археолозите било напълно неочаквано да открият близо до концентричните кръгове каменна плоча с такова изображение (обр. 8)! (Този предмет е изложен в новия и извънредно интересен Голански археологически музей в Кацрин.)

Макар писмените извори и изображението върху каменната плоча да не са категорично доказателство, че Гилгамеш е стигнал до това място по време на пътуването си до Кедровата планина в Ливан, трябва да разгледаме още един важен аргумент. След откриването на голанската структура от въздуха израелските археолози установили, че тя е обозначена на (пленените) сирийски военни карти с името Ругум ел-Хири - крайно озадачаващо наименование, тъй като на арабски означава "Каменната грамада на риса".

Обяснението на странното име, предполагаме ние, спокойно може да се крие в "Епос за Гилгамеш" и да отразява спомена за "царя, който уби лъвовете".

И както ще видим, това е само началото на множество сложни и взаимосвързани асоциации.