P.S. Обичам те!

Глава 1

Холи притисна синия памучен пуловер към лицето си. Познатият мирис мигновено я лъхна, а непреодолимата болка стегна стомаха й, сграбчи сърцето й. По гърба й пробягаха стотици игли, а огромната буца в гърлото заплашваше да я задуши. Обзе я паника. Като се изключеше тихото бръмчене на хладилника и по някоя и друга въздишка откъм тръбите на радиаторите, къщата бе напълно тиха. Беше сама. В гърлото й се надигна горчилка, тя изтича в банята и се свлече на колене пред тоалетната чиния.

Джери си бе отишъл и никога нямаше да се върне. Това бе действителността. Тя никога вече нямаше да прокара пръсти през меката му коса, никога нямаше да споделят своя тайна шега по време на някоя вечеря, никога вече нямаше да му се разкрещи, когато се върне уморена от работа и се нуждае само от една прегръдка, никога вече нямаше да се буди сутрин от гръмогласните му кихавици, да се смее заедно с него толкова силно, че стомахът да я заболи, да спори с него чий ред е да стане и да изгаси лампата в спалнята. Всичко, което й остана, бяха само спомените и ликът му, който избледняваше с всеки изминал ден.

Техният план беше съвсем прост: да останат заедно през остатъка от живота си. Всеки от техния кръг би го признал за напълно осъществим. Те бяха най-добри приятели, любовници и сродни души, предопределени от съдбата да бъдат заедно - така мислеха всички. Ала както понякога се случва, един ден съдбата безмилостно промени намерението си...

Краят дойде прекалено бързо. След като няколко дни се оплаква от мигрена, Джери най-после се съгласи да послуша съвета на Холи и посети личния си лекар една сряда по време на обедната почивка. Двамата смятаха, че мигрената се дължи на стреса или умората, и бяха уверени, че в най-лошия случай на Джери ще му се наложи да си сложи очила. Той бе доста разстроен от мисълта, че ще трябва да носи очила. Оказа се, че тревогата му е била напразна и проблемът съвсем не е в очите му. В мозъка му растеше тумор.

Холи пусна водата в тоалетната. Потрепери от студените керамични плочки на пода и със залитане се изправи на крака. Той беше на тридесет години. Не можеше да се каже, че е най-здравият човек на земята, ала беше достатъчно здрав, за да... ами за да живее нормален живот. С напредването на болестта, когато се чувстваше много слаб и отпаднал, той все пак намираше сили да се шегува, че не е трябвало да води толкова праведен живот. Трябвало да взима наркотици, да пие повече, да пътува повече, да скача от самолет с парашут... Списъкът ставаше все по-дълъг. Смееше се, докато говореше, но Холи можеше да види съжалението в очите му. Съжаление за нещата, които никога няма да може да направи, за местата, които никога няма да види, и тъга за пропуснатите бъдещи преживявания. Дали той съжаляваше за живота си с нея? Холи никога не се бе съмнявала в любовта му, но се боеше, че съпругът й изпитва мъка за пропиляното с нея ценно време.

Да остарее бе нещо, което Джери отчаяно копнееше да постигне, а не просто една ужасяваща неизбежност. Най-самонадеяно и лекомислено двамата никога не бяха възприемали остаряването като някакво постижение или предизвикателство. Старостта беше нещо, което определено искаха да избегнат.

Холи се влачеше от стая в стая и по страните й се търкаляха едри и солени сълзи. Очите й бяха червени и подути, а нощта сякаш никога нямаше да свърши. Не намираше покой в никоя от стаите в къщата, навсякъде я посрещаше само нежеланата тишина, докато невиждащо се взираше в мебелите. Изпита копнеж диванът да протегне облегалките си към нея, ала дори и той не й обръщаше внимание.

На Джери няма да му хареса да ме види такава, помисли си тя. Пое дълбоко дъх, избърса очите си и се опита да се стегне. Не, Джери никак нямаше да бъде доволен.

Очите на Холи бяха подути от плач. Както всяка друга нощ през изминалите няколко седмици, тя най-сетне бе заспала неспокоен сън в ранните часове на сутринта. Всеки ден се събуждаше и установяваше, че лежи просната върху някоя мебел - днес беше диванът. И обикновено я събуждаше телефонно обаждане на някоя загрижена приятелка или член на семейството. Вероятно си мислеха, че тя само спи. А защо не се обаждаха, когато бродеше бездушно из къщата като зомби, търсейки из стаите... Какво търсеше? Какво очакваше да намери?

- Ало - обади се замаяно тя.

Гласът й бе прегракнал от сълзите, ала отдавна вече бе престанала да се опитва да се преструва на смела. Най-добрият й приятел си бе отишъл и никой не можеше да разбере, че никакво количество грим, свеж въздух или пазаруване никога нямаше да успеят да запълнят зейналата в сърцето й дупка.

- О, извини ме, скъпа, събудих ли те? - прозвуча по линията загриженият глас на майката й. Тя се обаждаше всяка сутрин, за да се увери, че дъщеря й е оцеляла сама през нощта, винаги притеснена, че я е събудила, но при все това облекчена да чуе гласа й, и успокоена, че Холи отново е успяла да се пребори с призраците на нощта.

- Не, просто дремех, всичко е наред. - Винаги един и същи отговор.

- Баща ти и Деклан излязоха, а аз си мислех за теб, мила.

Защо този съчувствен и успокояващ глас винаги извикваше сълзи в очите на Холи? Представяше си съвсем ясно лицето на майка си, смръщените вежди, набръчканото й от тревога чело. Ала този образ не успокояваше Холи - напомняше й, че те се тревожат за нея, а не бива. Всичко би трябвало да е нормално. Джери трябваше да е до нея, подбелил очи към тавана в опит да я разсмее, докато майка й бъбри по телефона. Колко пъти Холи бе подавала слушалката на съпруга си, усещайки, че повече не може да сдържи смеха си! Той щеше най-невъзмутимо да продължи разговора, без да обръща никакво внимание на Холи, която скачаше от леглото и започваше да се вихри из стаята, кривейки се в смешни пози и блещейки се глупашки насреща му. Ала номерата й рядко успяваха.

Тя продължи да хъмка и дака, докато слушаше майка си, без всъщност до съзнанието й да достига и дума.

- Денят е много хубав, Холи. Една разходка ще ти се отрази добре. Излез да глътнеш малко свеж въздух.

- Хъм, предполагам. - Ето пак - свежият въздух, единственият отговор на проблемите й.

- Ако искаш, ще ти се обадя по-късно и ще се уговорим да излезем.

- Не, благодаря, мамо. Аз съм добре.

Тишина.

- Е, все пак обади ми се, ако промениш решението си. Аз съм свободна през целия ден.

- Добре. - Нова тишина. - Благодаря, но едва ли ще го променя.

- Добре тогава... пази се, скъпа.

- Ще се пазя. - Холи се канеше да затвори, когато отново чу гласа на майка си.

- О, Холи, едва не забравих. Онзи плик все още е тук - нали си спомняш, казах ти за него. На кухненската маса е. Може да искаш да го вземеш. Тук е от седмици, а може да е нещо важно.

- Съмнявам се. Сигурно е поредната картичка със съболезнования.

- Не, не мисля, скъпа. Адресиран е до теб, а над името ти е написано... о, почакай за миг, сега ще го взема...

Последва чаткане на токчетата на майка й по керамичните плочки - явно се бе отправила към масата, стържене на стол по пода, звукът от стъпките се усили и...

- Още ли си там?

- Да.

- Добре. Най-отгоре пише: "Списъкът". Може да е от службата ти или нещо такова, скъпа. Не е зле да дойдеш да го вземеш и...

Холи изтърва слушалката.

Глава 2

- Джери, угаси светлината! - Холи се изкиска, докато гледаше как съпругът й се съблича пред нея. Той танцуваше из стаята с полюшване и чувствени стъпки на стриптийзьор, докато с дългите си тънки пръсти бавно разкопчаваше бялата памучна риза. Повдигна лявата си вежда към Холи и остави ризата да се плъзне по раменете му, но в последния момент я улови с дясната си ръка и я завъртя над главата си.

Холи отново се изкиска.

- Да угася светлината? И да изпуснеш всичко това? - дръзко се ухили той и разкърши мускулестите си рамене.

Не беше суетен мъж, но имаше основания да бъде, при това доста солидни, помисли си Холи. Тялото му бе силно и с идеални пропорции. Дългите му крака бяха мускулести благодарение на часовете, прекарани в гимнастическия салон. Със своите почти метър и осемдесет той закрилнически се извисяваше над нейните метър и шестдесет и пет. Най-много от всичко Холи обичаше да го прегърне и да сгуши главата си под брадичката му, да усети как дъхът му леко роши косата й и я гъделичка по главата.

Сърцето й подскочи, когато той смъкна боксерките, улови ги с върховете на пръстите на крака си и ги подхвърли към нея. Те кацнаха точно върху главата й.

- Е, поне под тях е по-тъмно - засмя се той.

Винаги успяваше да я разсмее. Когато се връщаше уморена и ядосана от работа, Джери винаги изслушваше оплакванията й със съчувствие. Много рядко се караха, и то винаги за глупави неща, на които после се смееха - например кой е оставил лампата на предната веранда да свети през целия ден или кой от двамата е забравил да включи алармата за през нощта.

Джери привърши със стриптийза и се гмурна в леглото. Сгуши се до нея и пъхна замръзналите си крака под нейните, за да се стопли.

- Аааах! Джери, краката ти са като кубчета лед! - Холи знаеше, че той не възнамерява да се отдръпва дори на сантиметър. - Джери! - заплашително звънна гласът й.

- Холи! - промърмори той.

- Не си ли забравил нещо?

- Не се сещам за нищо - долетя незабавният му отговор.

- Лампата?

- А, да, лампата - сънливо измънка той и се престори, че захърква шумно.

- Джери!

- Доколкото си спомням, снощи аз станах да угася лампата.

- Да, но само допреди секунда ти стоеше до ключа!

- Да... само допреди секунда - повтори той.

Холи въздъхна. Мразеше да става от леглото, когато се е нагласила удобно и се е затоплила, да стъпва върху студения дървен под, а после да се препъва в тъмнината, докато се връща обратно в леглото. Изпухтя възмутено.

- Знаеш ли, не мога все аз да го върша, Хол. Някой ден може и да не съм тук и тогава какво ще правиш?

- Ще си намеря нов съпруг, за да го върши - намусено се тросна Холи, опитвайки се безуспешно да избута студените му крака по-далеч от себе си.

- Ха!

- Или просто ще си напомням да го направя преди да си легна.

Джери изсумтя.

- Няма голяма вероятност да стане, скъпа моя. Преди да си отида, ще се наложи да оставя съобщение върху ключа на лампата, за да ти напомня.

- Много мило от твоя страна, но предпочитам просто да ми оставиш парите си.

- И още една бележка върху бързовара.

- Ха-ха!

- И една върху картона с млякото.

- Ти си много забавен човек, Джери.

- О, и върху прозорците, за да ти напомнят да не ги отваряш и да изключваш алармата сутрин.

- Хей, защо просто не ми оставиш списък с нещата, които искаш да правя, след като ме смяташ за толкова некадърна, че да не мога да се оправя без теб?

- Идеята не е лоша - засмя се той.

- Чудесно тогава, аз ще угася проклетата лампа. - Холи се надигна неохотно от леглото, намръщи се недоволно щом стъпи върху леденостудения под и натисна ключа на лампата. Протегна ръце в тъмнината и бавно започна да пристъпя към леглото.

- Ало? Холи, да не би да се изгуби? Има ли някой там? - изкрещя Джери в тъмната стая.

- Да, тук съм, оооох! - изпищя тя, когато си халоса палеца на крака в колоната на леглото. - Мамка му, мамка му, мамка му, по дяволите, копеле, мамка му, дяволите да го вземат!

Джери изсумтя и се закиска под юргана.

- Номер две в списъка: пази се от колоната на леглото...

- О, млъквай, Джери, и не се дръж толкова отвратително! - изсъска тя, обхванала с ръка ранения крак.

- Искаш ли да го целуна, за да ти мине? - попита съпругът й.

- Не, всичко е наред - тъжно отвърна Холи, - само да мога да ги пъхна тук, за да ги стопля...

- Ааааах! Мили Боже, те са ледени! - изврещя той, което я накара отново да се засмее.

Ето как се появи шегата за списъка. Беше една глупава и обикновена идея, която побързаха да споделят с най-близките си приятели Шарън и Джон Маккарти.

Именно Джон - когато бяха на четиринадесет години - един ден се бе приближил в училищния коридор до Холи и бе смотолевил прочутите слова: "Приятелят ми иска да знае дали искаш да ходиш с него." След многобройни дни на безкрайни дискусии и спешни консултации с приятелките си Холи най-после се съгласи.

- О, хайде, не се колебай, Холи - ръчкаше я Шарън. - Той е такъв сладур, а освен това няма пъпки по лицето като Джон.

Колко много й завиждаше Холи сега! Двете двойки се ожениха в една и съща година. Холи беше най-малката в групата им - на двадесет и три, а останалите бяха на двадесет и четири. Някой беше казал, че още е твърде млада, и й бе изнесъл цяла лекция как на нейната възраст би трябвало да пътува по света и да се наслаждава на свободата си. Вместо това Джери и Холи пътуваха заедно по света. Така имаше повече смисъл, защото когато не бяха заедно... просто Холи се чувстваше сякаш й липсваше жизненоважен орган.

Не можеше да се каже, че сватбеният ден бе най-хубавият в живота й. Както повечето малки момиченца и тя си бе мечтала за приказна сватба, за разкошна рокля на принцеса, за красив и слънчев ден сред някое романтично място, заобиколена от всичко, което й бе близко и скъпо. Представяше си, че сватбеният прием ще бъде най-вълшебната нощ в живота й, виждаше се как танцува с всичките си приятели, които я следяха с възхитени погледи, карайки я да се чувства специална. Действителността се оказа доста по-различна.

Холи се събуди в дома на родителите си с викове от рода на "Не мога да си намеря вратовръзката!" (баща й) или "Косата ми е отвратителна" (майка й), ала най-хубавият от всички беше: "Приличам на проклет кит! Няма начин да се замъкна на тази скапана сватба, облечена така! Изглеждам като повлекана! Мамо, погледни ме на какво приличам! Най-добре Холи да си намери друга шаферка, защото нямам намерение да ходя никъде! Ой! Джак, дай си ми шибания сешоар, още не съм свършила!" Това незабравимо изявление бе направено от по-малката й сестра Киара, която редовно изпадаше в нервни кризи и отказваше да излезе от къщата, под предлог че нямала какво да облече, а всъщност гардеробът й се пукаше по шевовете от дрехи. Тя обикновено се подвизаваше някъде из Австралия с разни непознати и общуваше с близките си единствено с имейли, които изпращаше през няколко седмици. Семейството на Холи прекара остатъка от сутринта в опити да убеди Киара, че е най-красивата жена на света, а през това време Холи се облече сама в стаята си, чувствайки се като пълен боклук. Киара най-после благоволи да се съгласи да си подаде носа извън къщата, когато техният обикновено спокоен и уравновесен баща за всеобщо изумление изкрещя с цяло гърло: "Киара, този проклет ден е най-важният ден за Холи, НЕ ЗА ТЕБ! И ти ще отидеш на сватбата и ще се забавляваш! И когато Холи слезе долу, ти ще й кажеш колко е красива и повече да не съм чул и звук от теб ПРЕЗ ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ОТ ДЕНЯ!"

И когато Холи слезе долу, всички заахкаха и заохкаха, примрели от възхита. Киара я погледна като десетгодишно момиченце, което току-що е било напляскано, и изрече с треперещи устни: "Много си красива, Холи." Седемчленното семейство се натъпка в лимузината - Холи, родителите й, тримата й братя и Киара, и по целия път до църквата седяха сковано, притихнали в ужасяващо мълчание.

Сега целият ден й се струваше като в мъгла. Едва бе успяла да размени няколко думи с Джери, когато и двамата бяха повлечени в противоположни посоки, за да се запознаят с пралеля Бети, която се бе пръкнала кой знае откъде и която Холи не бе виждала откакто се бе родила, и с прачичо Тоби от Америка, който досега никой не бе споменавал, но внезапно се бе оказал най-важният член на семейството.

Освен това никой не й бе казал, че ще бъде толкова уморително. Към края на вечерта челюстта на Холи се бе схванала от усмивки към фотографите, а краката й, стиснати като в менгеме в някакви глупави малки бели обувчици, я боляха ужасно от безкрайното тичане насам-натам през целия ден. Тя отчаяно искаше да се присъедини към приятелите си край голямата маса, които крещяха и се смееха гръмогласно цяла вечер и очевидно здравата се забавляваха. Е, добре че поне някой се забавлява, тъжно си помисли младоженката. Ала веднага щом прекрачи прага на сватбения апартамент с Джери, всичките й тревоги от деня избледняха и най-сетне стана ясно за какво беше всичко това.

Сълзите отново потекоха по лицето на Холи и тя сепнато осъзна, че отново сънува будна. Седеше неподвижно на дивана, а телефонната слушалка продължаваше да лежи до нея. Изглежда тези дни се изнизваха покрай нея, без дори да знае кое време на деня е или дори кой ден е. Сякаш живееше извън собственото си тяло, равнодушна и безчувствена към всичко с изключение на болката в сърцето й, в костите, в главата й. Чувстваше се толкова уморена... Стомахът й изкурка и Холи осъзна, че дори не може да си спомни кога е яла за последен път. Дали не беше вчера?

Затътри се към кухнята, облечена в стария халат на Джери и обута в любимите си розови чехли на "диско дива", които Джери й бе купил за миналата Коледа. Тя беше неговата диско дива, както често обичаше да й повтаря. Винаги първа на дансинга, винаги последната, която си тръгва от клуба. Хм, къде беше сега това момиче? Холи отвори хладилника и се втренчи в празните рафтове. Лъхна я неприятната миризма на няколкото спаружени зеленчуци и кофичката кисело мляко с отдавна изтекъл срок на годност. Усмихна се вяло, докато разклащаше картона с прясно мляко. Празен. Третата поред точка от неговия списък...

Преди две години за Коледа Холи бе излязла да пазарува с Шарън. Трябваше да си купи рокля за ежегодния бал, който се устройваше в хотел "Бърлингтън". Пазаруването с Шарън винаги си беше опасно преживяване и Джон и Джери мрачно се пошегуваха как този път двамата явно ще си останат без никакъв подарък за Коледа заради намерението на момичетата да се развихрят из магазините. И не бяха твърде далеч от истината. Бедните изоставени съпрузи, както винаги ги наричаха двете с Шарън.

Холи похарчи безобразно много пари в "Браун Томас" за най-красивата бяла рокля, която някога бе виждала.

- Мамка му, Шарън, това ще прогори огромна дупка в джоба ми - виновно промърмори тя, прехапала долната си устна, докато прокарваше пръсти по меката материя.

- О, не се тревожи, Джери ще ти я зашие - отвърна Шарън с отвратителен кикот. - И престани да се обръщаш към мен с "мамка му, Шарън". Всеки път като щом излезем на пазар започваш да ме наричаш така. Ако не внимаваш, ще взема да се обидя. Купи проклетото нещо, Холи. В крайна сметка сега е Коледа, сезонът, когато се харчи и така нататък.

- Господи, толкова си коварна, Шарън! Никога повече няма да пазарувам с теб. Роклята струва половината от месечната ми заплата. Какво ще правя през останалата част на месеца?

- Какво предпочиташ - да ядеш или да изглеждаш страхотно?

- Ще я взема - ентусиазирано заяви Холи на продавачката.

Роклята бе с ниско изрязано деколте, което идеално подчертаваше малките й добре оформени гърди, а отстрани на бедрата имаше цепки, които разкриваха дългите й стройни крака. Джери не можеше да откъсне очи от нея. Но не защото изглеждаше неотразимо красива. Той просто не можеше да проумее как, за Бога, едно толкова малко парче плат може да струва толкова много. На бала господин Диско Дива попрекали с алкохола и успя да съсипе роклята й, разливайки червено вино върху предницата. Холи се опита, ала не успя да сдържи сълзите си, докато мъжете на масата с пиянски гласове информираха партньорките си, че правило номер петдесет и четири от списъка забранява пиенето на червено вино, когато си облечен в скъпа бяла рокля. Тогава беше решено, че млякото е единствената предпочитана напитка, тъй като няма да се забележи, ако се разлее върху скъпа бяла рокля.

По-късно, когато Джери бутна халба бира и съдържанието й се изля в скута на Холи, тя с натежал от сълзи, но решителен глас обяви на всички на масата (и на хората от няколко съседни маси), че "Правило петдесет и пет от списъка гласи: НИКОГА ВЕЧЕ не си купувай скъпа бяла рокля." Всички се съгласиха единодушно, а Шарън се надигна изпод масата, за да аплодира и да изрази моралната си подкрепа. Вдигнаха тост (след като сащисаният келнер донесе поднос, пълен с чаши с мляко) за Холи и за нейния прозорлив принос към списъка.

- Съжалявам за скъпата ти бяла рокля, Холи - изхълцука Джон преди да се изсипе от таксито, влачейки Шарън към къщата им.

Възможно ли бе Джери да е удържал на думата си и да е написал списък преди да умре? До смъртта му тя бе прекарала всяка минута всеки ден с него, ала никога не го бе видяла да пише. Не, Холи, стегни се и не ставай глупава, каза си младата жена. Толкова отчаяно искаше той да се върне, че си представяш какви ли не шантави неща. Той не би го направил. Или пък...