Възвръщане
Сара Зетел
Откъс
ВЪЗВРЪЩАНЕ
Сара Зетел
Пролог
- Навлязохме. - През интеркома на товарния отсек мекият глас на Хелея звучеше неузнаваемо.
Бъриг въздъхна толкова силно, че шкембето му се прибра наполовина. Облегалките на креслото веднага се сгънаха навътре, за да компенсират образувалия се луфт. Миг по-късно едва доловимото бръмчене, което се прецеждаше през стените и пода откъм отделението на трифазовия двигател, утихна. Сега "Съюзнически куриер" се носеше само благодарение на набраната инерция, следвайки посоката, изчислена от Хелея.
От далечния край на отсека долетяха няколко резки изщраквания - Овин бе отворила закопчалките и се надигна от креслото. Бъриг се усмихна. Овин не можеше да търпи да е вързана. Тя вече отваряше чекмеджета и повдигаше перилата около масата за размразяване, приготвяйки екипировката - ако случайно "находката" им изпадне в шок или нещо по-лошо.
Бъриг премести тежестта си така, че креслото да се наклони към контролното табло на интеркома. Той натисна бутона "образ", разположен непосредствено до миниатюрния плосък екран. На екрана се появи познатата схема от бели сфери и златисти линии, изобразяваща системата на Шестнайсети май. Корабът бе показан като непропорционално увеличена и мигаща червена точка между сферите. Бъриг чукна два пъти върху изображението за късмет.
Овин надникна с любопитно изражение иззад гората от кабели и монитори, но не каза нищо. Лицето й имаше призрачен вид на бледата фосфоресцираща светлина откъм товарния отсек. Бъриг се направи, че не забелязва хладния й поглед, и натисна бутона за повикване.
- Хелея - произнесе той в интеркома, - кога най-скоро можеш да ме свържеш с директор Дориас?
- Веднага щом получим приоритетна отворена линия - дойде отговорът.
- На какво разстояние сме в момента?
- При тази скорост на дрейф и ако всичко останало е както съм го пресметнала, след осем до десет часа ще се скачим със станцията на Съглашението.
- Благодаря - кимна почти равнодушно Бъриг, изключи екранчето и завъртя креслото в обратна посока. Облегалките изведнъж го притиснаха рязко и той машинално отвори закопчалките.
- Какво има? - подвикна Овин откъм купчината монитори, струпани до масата за размразяване. - Много ли ти се вижда?
Бъриг се облегна назад и втренчи замислен поглед в нея. Овин се бе съсредоточила в настройката на апаратурата, сякаш от това зависеше животът й. Беше прибрала по-голямата част от мониторите за времето на полета, ако случайно навлизането в системата се окаже твърде бурно, пък и капитан Ноч я бе скастрил, задето уредите й черпят твърде много енергия. Овин му отвърна, че да изключи всички апарати би означавало да рискува един живот, а тя не била готова на подобна постъпка.
Бъриг се засмя. Нямаше никакъв смисъл да се спори с Имеран д'ор дин Овин по въпроси в нейната област. Чиста загуба на време.
- Знаеш ли, лично аз ще почувствам облекчение в мига, когато се отървем от "нея" - рече Бъриг. - Тая работа малко ми намирисва на контрабанда.
- Нека те светна нещо, помощник-директоре - отвърна Овин, като вдигна за миг глава от своята "пациентка". - Тази работа наистина е контрабанда.
Бъриг въздъхна отново. От мястото, на което се намираше, вече виждаше жената под полимерната стена на активната капсула. Татуировките върху тялото на "пациентката" бяха като парцаливи дрехи, прикрити под вързопите от кабели за захранване на системи и датчици за следене на състоянието й. Прозрачносинкавото сияние на тръбите ярко контрастираше с тъмнокафеникавата й кожа и хвърляше издължени сенки върху покритите й с белези ръце. Лицето и носът й бяха скрити под кислородна маска, но Бъриг не забелязваше гръдния й кош да се повдига.
- Какво пък - завъртя глава той, - може и да не е член на Семейството.
Овин стисна устни, без да сваля поглед от колонките информация върху екраните на мониторите. Тренираното й око веднага издири данните за сърдечния ритъм, движенията на очите, дишането и мозъчната активност.
- Но не това твърдим пред останалата част от Обитаемата галактика.
- Ще трябва да кажем нещичко, докато не разберем какво си имаме тук и защо Рудолантските витаи се интересуват толкова силно от тях. - Бъриг отново погледна към екрана. - Защото това не е поредната групичка колонисти, забравили произхода си. Имам лошото предчувствие, че този път се натъкнахме на нещо далеч по-значително. Нищо чудно да караме с нас бъдещето на Човешкото семейство.
- Или неговото минало. - Овин прокара пръсти върху полимерната стена непосредствено до скулата на жената. - Онова място беше толкова архаично.
Бъриг си припомни назъбената стена на каньона и дълбоката клисура, която вятърът бе излъскал до оголен червеникав камък.
- "Архаично" е точната дума...
Интеркомът прекъсна изречението му. Бъриг завъртя креслото и отново се надвеси над екранчето тъкмо когато върху него се появи лице - този път на директор Дориас Уоск. Бъриг никога не се бе срещал с него "на живо", но всеки път, когато го видеше на екрана, го оприличаваше на "усреднения човек". Дориас бе среден на ръст, с не съвсем тъмна кожа и коса, лицето му подсказваше средна възраст и умерено чувство за хумор.
- Радвам се да ви видя, помощник-директор Бъриг - произнесе Дориас. - Как върви при вас?
- Лу и Джей ни чакаха, директоре - докладва Бъриг с малко повече ентусиазъм, отколкото изпитваше. - Взехме онова, за което отидохме.
- Той как се справя? - попита Дориас и се наведе към екрана.
- "Тя" - поправи го Бъриг и завъртя камерата така, че Дориас да вижда масата. - В момента е в безсъзнание, в животоподдържаща капсула.
- Необходимо ли беше? - намръщи се Дориас.
Бъриг сви рамене.
- Така я получихме от Джей. Реших да я запазя в същия вид, докато я пренесем някъде, където ще са необходими по-малко обяснения.
Дориас не изглеждаше убеден от думите му.
- Но тя е дошла доброволно, нали?
- Така твърдеше Джей. - Бъриг се опита да прочете онова, което се криеше в очите на директора. - Има ли някакъв проблем?
- Не - поклати глава Дориас. Бъриг бе почти сигурен, че лъже. - Колко път ви остава - шест часа, осем?
- Осем до десет.
- Добре. Получих нареждане от госпожа Председателката да поддържам отворена линия до вас през останалата част от полета, така че, надявам се, имате настроение за празни приказки.
Бъриг хвърли поглед на Овин. Беше изпънала устни в права линия.
- Да не очаквате някакви неприятности? - попита тя.
- Винаги очаквам - отвърна Дориас. - Това е част от работата ми.
"Сякаш някой от Шестнайсети май ще може да ни помогне!" - помисли си Бъриг.
Дориас изглежда прочете мислите му, защото продължи:
- Ако стане нещо, едва ли ще можем да ви помогнем, но поне ще бъдем в течение веднага щом се случи.
- За витаите ли става въпрос? - досети се Бъриг.
- Че за кой друг? - спокойно отвърна Дориас.
Бъриг оформи едно беззвучно "Нали ти казах" към Овин. От самото начало целият проект бе под знака на невиждана досега предпазливост. "Бързоходец" бе регистриран като самостоятелен товарен кораб. С изключение на Овин и Бъриг екипажът му се състоеше от космонавти на свободен договор от половин дузина различни системи, нито една от които не се числеше към Семейството. От Шестнайсети май следяха всяко движение на витаите от мига, когато "Бързоходец" бе потеглил. Засега всичко изглеждаше спокойно. Никакъв интерес към кораба, но въпреки това Бъриг все още не можеше да повярва, че ще се приберат без проблеми у дома.
- И тъй - поде Дориас и се облегна назад, - какво мислите за Царството?
- За Царството? - Бъриг повдигна вежди.
- МГ49суб1 - поясни Дориас. - Местните го наричат Царството на Безименните сили. Джей не ви ли изнесе лекция по история?
- Това беше работа на Кор - припомни му Бъриг. - Тя се прави на туземка. Не останахме там само колкото да си кажем "здрасти". - Той се почеса по врата. - Гледахме да се изпарим бързо. Онова място... оттам не се тръгва лесно. Особено с всичките тези "очи", които витаите са разпръснали на орбита. Имаше ли някакви...
Писъкът на корабната аларма го прекъсна. Бъриг рефлексивно повдигна глава.
- Проклятие! - изруга той и в този миг целият свят се разтърси.
Бъриг се завъртя и блъсна с рамо стената. Едва успя да се улови за облегалката на креслото, за да не се претърколи на пода. Овин, по-чевръста от него, вече бе седнала в своето и се бе закопчала - на една ръка разстояние от своята "пациентка".
Корабът се подмяташе още известно време насам-натам, преди регулаторите да го успокоят. Засвириха още дузина различни аларми откъм противоположни краища на помещението. Пробив на корпуса, необходимост от спешна евакуация, изключване на главните двигатели. Главата на Бъриг се въртеше.
"Какво е това, за Бога? В астероид ли се блъснахме, или..."
- Взеха ви на абордаж! - изкрещя Дориас.
- Откъде знаеш? - Бъриг превключи на външните камери. Над кърмата на "Бързоходец" бе увиснал грамаден черен цилиндър, чийто нос бе потънал в техния корпус.
Овин се ококори.
- Кой?
- Витаите - рязко я прекъсна Дориас.
Екранът премигна и угасна.
- Не мога да видя откъде ще влязат... - Бъриг натисна бутона за повикване, после втори път.
- Тай вече тръгна - долетя гласът на Дориас откъм интеркома. - Ще се опита да ги спре при входния шлюз. Проклятие! Проклятие! Пробили са отвор през охладителните резервоари!
Бъриг втренчи поглед в стената. "Колко типично за витаите! - помисли си той. - Винаги действат направо. Защо да си губят времето с шлюза, когато там някой може да ги забави..."
- Скафандър! - извика Овин секунда преди алармата да оповести пробив.
Бъриг се надигна. Екранчето премигна и отново оживя. Нищо не можеше да направи, освен да гледа втренчено необозначения кораб, който стърчеше от страничния борд на "Куриер". Една тъничка, почти права струйка охладителна течност се издигаше нагоре във вакуума, разпръсквайки се на облак от блещукащи кристалчета.
Чу се рязко свистене и нещо го блъсна отзад.
- Скафандърът, Бъриг! - кресна Овин.
Втълпените от безброй тренировки рефлекси се пробудиха, той дръпна вратичката на шкафчето и нахлузи херметичния скафандър, без да обръща внимание на болката в гърба. Овин завъртя настрани шлема, за да го закопчае, тъкмо в мига, когато на вратата се показа Тай, също облечена в скафандър.
- Изхвърлете "находката" - извика тя в микрофона толкова силно, че Бъриг подскочи. - И да се махаме оттук!
- Не! - кресна Овин.
- Не можем да я оставим в ръцете на витаите.
- Въпреки това! - упорстваше Овин. - Няма да позволя на никого да извърши убийство на борда на моя кораб.
Корабът също се намеси, съобщавайки с равнодушен глас за пробив във външната обвивка, в стената на танкера и утечка на охладителна течност.
Бъриг стисна зъби. Корабът му бе мъртъв. Бил е обречен още от самото начало. Единственото, което можеха да направят, бе да попречат на витаите да вземат онова, което бе открило Семейството.
"Тя не е част от Семейството" - припомни си той, докато заобикаляше Овин, която извика нещо, но Тай я сграбчи и я задърпа към шлюза. Бъриг протегна ръка към главния шалтер на капсулата.
Зад гърба му се разнесе писък на разкъсван метал. Въздухът отново се раздвижи рязко и краката на Бъриг поддадоха. Палубата го блъсна в гърба и заля лицевото му стъкло с охладителна течност.
Той се претърколи и едва успя да се изправи на колене. Над него през отвора в стената, от който бликаше охладителна течност, се промуши фигура в червен скафандър. Алармите пищяха оглушително. Овин и Тай крещяха. Бъриг чувстваше, че повече не може да издържа. Още две фигури в червени скафандри се промушиха откъм разбития резервоар.
Първият нападател измъкна от колана си дълга метална пръчка. Вторият размаха своята към Овин и Тай. Бъриг вдигна ръка да се защити. Нападателят я отби небрежно и го настъпи с коляно в гърдите. Пръчката завършваше с тънко острие. Бъриг го виждаше съвсем ясно, докато се приближаваше към шията му. Той се задави и опита да си поеме въздух. Размаха ръце и вдигна едри пръски от охладител, които полепнаха върху лицевото стъкло. Нападателят се изправи и Бъриг посегна към закопчалките на шлема си. Пред погледа му се спусна пелена и той безпомощно размаха ръце. Нямаше какво да диша, нито сила, с която да се изправи и да потърси Овин и Тай. Последното, което видя, бе как нападателят въведе освобождаващия код в поддържащата капсула и спокойно изчака повдигането на капака, под който се намираше безценната им "находка".
"Откъде са разбрали за нея? - помисли си Бъриг. - Как, за Бога, са научили, че тя..."
И издъхна с отворени очи.
1- Станция "Харон", 06:32:48 местно време
"Преди милион години някой, някъде погледнал нагоре към небето и казал:"Аз ще отида там." Това била първата стъпка към преместването на човешката люлка в космоса. С течение на времето историята и еволюцията направили необходимото и ето че сега сме тук. Ние се извисявахме и падахме. Воювахме и преговаряхме за мир. Дадохме живот на нашите наследници и сътворихме своята люлка. Открихме своя род, а сетне отново го изгубихме.
Това е всичко, което знаем за себе си."
Алда от Йорин Фера
Откъс от "В търсене на Еволюционното начало".
Огромният масив на станция Харон постепенно изплува пред погледа на Ерик Борн. Изпълваше долната част на панорамната стена като някакъв нескопосан конгломерат от златисти и стоманени капки. Картината подскочи лекичко, когато доковите скоби прихванаха кораба и го изтеглиха до мястото му при шлюза. Зад гърба му терминалът в дневната изписука двукратно, обозначавайки приемането на съобщения. През отворената врата, която водеше към мостика, той чуваше гласа на Кам, неговия пилот андроид, който предаваше поръчките за корабната поддръжка до съответната служба на станцията.
Пренебрегнал всички тези звуци, Ерик продължаваше да се любува на картината от панорамната стена. Още един кораб с издължен огромен корпус беше легнал на дрейф отвъд неравния хоризонт, създаван от стената на станцията. Дори без оптично увеличение Ерик различаваше ясно изрисуваната върху кърмата му пламтяща опашка на комета.
"И така - помисли си той, - ти си тук, аз - също. Ще ми се само да можеше да ми кажеш какво става."
Терминалът отново издаде мелодичен звън. Ерик въздъхна и се отпусна в прекалено мекото кресло пред комуникационния пулт. Нетърпеливо прескочи встъпителното послание, изписано върху втория терминал на кораба.
СТАНЦИЯ ХАРОН ПОЗДРАВЯВА "Ю-КЕНАЙ" С ДОБРЕ ДОШЪЛ НА ДОК И ПРЕДАВА СВОИТЕ СЪРДЕЧНИ БЛАГОПОЖЕЛАНИЯ НА НЕГОВИЯ СОБСТВЕНИК ЕРИК БОРН. ИМАТЕ ОДОБРЕН ДОСТЪП ДО ВСИЧКИ ИНСТАЛАЦИИ И СИСТЕМИ НА СТАНЦИЯТА ЗА СЛЕДВАЩИТЕ СТО ЧАСА. ДВЕ НОВИ СЪОБЩЕНИЯ БЯХА ПРЕХВЪРЛЕНИ ВЪВ ВАШАТА ИНФОРМАЦИОННА БАНКА. ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ ЦЕНОРАЗПИСА НА УСЛУГИТЕ, ОТ КОИТО МОЖЕТЕ ДА СЕ ВЪЗПОЛЗВАТЕ.
Ерик прегледа ценоразписа и въведе потвърждение за онези неща, които го интересуваха. След това натисна бутона за приемане и извика на екрана първото от двете съобщения. Както и предполагаше, беше от неговите работодатели, чийто кораб току-що бе пристигнал. На сивкав мътноват фон се виждаше Пратеник Баск от Рудолантските витаи. Или поне Ерик предполагаше, че това е Баск. Рядко му се бе случвало да вижда повече от един витай на едно място и макар че в общи линии имаха хуманоиден вид, те всички бяха с бяла, лишена от каквото и да било окосмяване кожа и зиморничаво се загръщаха в червени роби. По навик Ерик мислеше за Пратеника в мъжки род, но фините черти на лицето му не изключваха и друга възможност.
- Сар Борн - произнесе изображението от екрана, - моля потвърдете пристигането си на витайските приематели. Очаквам ви за среща пред Обмен на информацията Едно, където ще обсъдим вашата задача. - Съобщението приключи също така внезапно, както бе започнало.
Ерик изръмжа раздразнено. Беше прекарал близо трийсет часа да придава смилаем вид на четири различни проекта, за да може да ги представи на друг Поръчител, а ето че сега възникваха допълнителни задачи. Междувременно беше накарал Кам да надуе до пълна мощност трифазовите двигатели на "Ю-Кенай", за да успеят да се доберат навреме до станция Харон, а все още никой не му обясняваше цялата тази суперспешност.
"Какво толкова можем да обсъждаме на открито с теб, Баск?"
Ерик въведе потвърждение за пристигането си на Харон и за възможността да присъства на уговорената среща при Обмен на информацията след час. Това, с което можеше да се гордее, бяха двете специалности по системна поддръжка - като оператор от висша класа той умееше да действа така, че никой да не може да го спре и да го проследи. Точно на тези качества дължеше различните интересни задачи, които витаите често му поставяха. Нямаше нищо против нелегалната работа и донякъде беше благодарен на своите работодатели, задето не задаваха излишни въпроси за миналото му, но предпочиташе да знае с какво се захваща, преди да е започнало, а сега случаят съвсем не беше такъв.
Той натисна бутона и извика следващото съобщение. Този път на екрана се появиха светещите редове на кратък текст. Отстрани бликна цяла колонка от допълнителна информация и Ерик учудено повдигна вежди. Това съобщение бе пристигнало почти от другия край на Обитаемата галактика.
Най-сетне текстът се проясни.
ОТ: Сар Дориас Уоск от Града на Съглашението, планета Шестнайсети май
Ерик: При първа възможност си осигури отворена линия до Обединителите. Свържи се с доктор Селучия Рос. Отн...
Съобщението прекъсваше на средата.
"Проклета овехтяла станция!" Ерик чукна бутона за продължение и на екрана излезе още един ред.
ПРЕХВЪРЛЯНЕТО НА СЪОБЩЕНИЯТА ПРИКЛЮЧИ
Ерик погледна към часовника в долния десен ъгъл на екрана. До срещата му с Баск оставаше съвсем малко време. Съобщение от Дориас бе нещо наистина рядко, но още по-странно и невероятно бе съобщението да прекъсва на средата. Имаше само още един системен оператор, който можеше да се сравнява с Ерик, дори бе по-добър от него, и това несъмнено бе Дориас.
Той отново погледна часовника. "Май ще е най-добре изляза и да видя каква е цялата тази работа."
Посегна към ключовете, но преди да издаде първата команда сигналната лампичка за получаване на съобщения премигна отново.
- Сега пък кой е? - Ерик докосна с пръст екрана, за да получи информация за изпращача: ПРАТЕНИК БАСК ОТ РУДОЛАНТСКИТЕ ВИТАИ.
- Очи Гарисмитови! - Ерик отвори линията и се облегна назад, придавайки си любезно и благодушно изражение.
Екранът блесна, но картината по нищо не се различаваше от тази от записа преди малко. Баск стоеше в тържествена поза на същия мочурлив фон.
- Добро утро и също добър ви ден, Пратеник - произнесе Ерик. Това бе едно от официалните поздравления, които се използваха от неговите работодатели. Инак витаите се стараеха да не разкриват кой знае колко за своята култура. Ерик така и не можа да установи дали са неукротими ксенофоби, или просто са параноични. За нито едно от двете нямаше разумно обяснение, след като витаите бяха неоспоримо най-висококвалифицираните специалисти в цялата Обитаема галактика. - Изпратих потвърждение за пристигането си веднага щом застанах на док. Надявам се, че го получихте. Защото изглежда станцията има известни затруднения в предаването на съобщения...
- Бях уведомен за пристигането ви, сар Борн - прекъсна го Баск с равния си тенор, в който не се долавяше никакво чувство, - но задачата, която възнамеряваме да ви поставим, е спешна и трябва незабавно да се срещнем. Разчистих за вас една от транспортните ленти. Моля, отправете се към спирката на станцията.
"Дотук с почивката!"
- Тръгвам незабавно, Пратеник.
Баск не отговори, но вероятно мълчанието му трябваше да се приеме за одобрение. Екранът угасна.
- Кам! - извика Ерик и скочи.
"Ю-Кенай" бе чудесен кораб, но толкова малък, че Ерик почти не използваше интеркома и предпочиташе да подвиква на своя помощник.
- Сар Борн?
- Прати оплакване до пощенската служба на Харон. Кажи им, че сме получили само част от второто съобщение. Искам остатъка или неустойка.
- Разбрано, сар Борн.
Ерик отвори едно от чекмеджетата на бюрото и извади няколко преводачески диска.
"Никой не знае какво ме чака този път" - помисли си той, докато нагласяваше един от дисковете зад ухото си. Беше успял да научи само няколко от езиците, които се говореха в Обитаемата галактика, но дори с тях понякога изпитваше затруднения. Все пак проблемът не бе от непреодолимите, след като хората от различни светове отдавна бяха привикнали да използват преводачески машинки.
Дланите го сърбяха. От шест години работеше за витаите, но никога досега не ги бе виждал да бързат. Бяха твърде добре организирани, за да им се налага. "Изглежда обаче днешният ден е изключение" - рече си той, докато проверяваше дали е прибрал в чантичката на колана си своите документи и електронните карти за достъп. Имаше предчувствие, че новата работа, каквато и да е тя, ще се проточи по-дълго, отколкото предполагаше, а не искаше да се озове където и да било без достъп до личните си средства.
Той извади калъфа на прибора за пултова стаза и провери съдържанието. Това бе любимият му уред с вградени миниатюрни сонди, карти вирусоносители и командни транскриптори, всеки от които бе положен в съответното отделение. След кратък размисъл Ерик преметна през рамо диагностичния комплект. "Най-добре да съм готов за всичко."
Той нареди на терминала да съхрани съобщението от Дориас, когато пристигне в пълен вид, измъкна се през шлюза на "Ю-Кенай" и стъпи на станция Харон.
Коридорите на дока пустееха, ако не се брояха няколко многокраки почистващи машини, които лъскаха металния под и стените. На Харон луксозни глезотии като килими и тапети се пазеха за жилищните отсеци. Отражението на Ерик в излъсканите стени показваше спретнат енергичен мъж, леко приведен, но не поради липса на самоувереност, а заради необходимостта да се движи из коридори с ниски тавани. Имаше къса черна къдрава коса, която бе сресал назад. Сивата му риза и широките панталони бяха ушити от скъп плат, но в удобна свободна линия.
Ерик прескочи една от почистващите машини. Отвъд завесата на равномерното им бръмчене най-сетне долови шумотевицата на станцията, неритмичното потропване на крака и други разнообразни звуци, свързани с пребиваването на хора в затворено помещение.
Хидравличните врати в дъното на коридора се отместиха щом ги приближи. Изведнъж застоялият въздух в коридора се изпълни с миризми на пот, парфюм, сапун и дезинфектант, както и с бърборене на полуразбираеми езици. Хора, дошли от хиляди светлинни години разстояния, от планети с различен климат и култура, се движеха в обща маса из коридорите, изпълнени с решимостта да търгуват помежду си с надежда за по-добър живот. Чуваше се дори граченето на змиевидните дългокрайнести шесели, херметично затворени в своите съдържащи невероятно отровна атмосфера скафандри, които си проправяха път през множеството.
Ерик се задържа на прага, за да позволи на един шесел да се шмугне край него. Скръсти уважително ръце, което бе техният начин за поздрав, и в отговор получи любезно кимване.
Все още се удивяваше колко по-лесно му беше да научи правилата за поведение на шеселите, отколкото привичките на хората от различни светове. В края на краищата въпреки различията във външния вид и поведението те бяха наследници на човешкия род.
Всъщност за човек като него, на чието родно място децата израстваха с представата за Безименните сили, всички хора си бяха малко варвари.
Ерик се подсмихна, припомняйки си онези ранни и наивни години в Царството, където всички чужденци бяха просто "Небесни хора".
- Преминавам! - обяви той на висок глас и тълпата неохотно му стори път.
Отмести една жена с непромокаем скафандър, идеща вероятно от студена и влажна планета, и побутна встрани мъж с наметало и воал на лицето. С няколко крачки достигна транспортната лента.
Гъста тълпа се беше скупчила около цилиндричната будка на спирката, върху която грееше разписанието. Ерик долови възгласи на гняв и негодувание и скоро откри причината. Една от четириместните миникарети бе запречила транспортната лента в непосредствена близост до будката. На предното й стъкло сияеше надпис "Запазена". Каретата блокираше напълно целия обществен транспорт.
Ерик игнорира свъсените погледи, с които го изпроводиха, и въведе на външното табло на каретата своя идентификационен код. Вратата на миниатюрното превозно средство се повдигна и той се намести на тясната седалка. Почти веднага каретата се наклони рязко напред и изчезна в отвора на шахтата, подхващайки дълго и плавно спускане към сърцевината на станцията.
Харон бе доста старо съоръжение, лишено от първоначален общ проект и сглобявано от различни модули в течение на времето. Тесните коридори и помещения значително затрудняваха движението. Едно от малкото неща, които инженерите бяха проектирали правилно от самото начало, бе отделянето на автоматизирания от пешеходния трафик. Каретните шахти криволичеха из всички краища на станцията, осигурявайки достатъчно бърз транспорт, без да се налага да си пробиваш път сред гъстите тълпи в коридорите.
Освен това каретите бяха снабдени с комуникационни терминали. Ерик дръпна клавиатурата на коленете си и отвори линия към пощенската си кутия на станцията. Ако съобщението на Дориас бе наистина важно, той вероятно бе пратил едно копие и на този адрес. Но кутията беше празна.
НЯМА СЪОБЩЕНИЯ ОТ ПОСОЧЕНИЯ АДРЕС.
"Как така?" Каретата се разтърси и клавиатурата подскочи на коленете му. Ерик повтори запитването.
НЯМА СЪОБЩЕНИЯ ОТ ПОСОЧЕНИЯ АДРЕС.
Съществуваха само две възможни обяснения. Едното - Дориас бе изтрил собствените си следи. Той имаше много неща да крие, но не бе от онези, които лесно се поддават на паника. Ако наистина се бе опасявал, че някой може да прехване съобщението му до Ерик, щеше да го запокити през стотина странни места из мрежата, преди да достигне крайния адресат. Освен това щеше да провери дали съобщението е било доставено непокътнато. Даже щеше да вземе необходимите мерки да е така. Втората възможност бе някой друг да е проникнал в кутията на Ерик и да е изтрил съобщението.
Но в такъв случай защо не бяха оставили другото съобщение?
"Може би трият всичко, което се праща до "Ю-Кенай?" От тази мисъл по гърба му преминаха студени тръпки.
Припомни си отрязаното съобщение: "При първа възможност си осигури отворена линия до Обединителите." С Обединителите, а не с него. Което наистина бе много странно. Съглашението за Обединение на Човешкото семейство обикновено избягваше да си има вземане-даване със субекти, работещи за Рудолантските витаи. За тях витаите бяха основната пречка пред осъществяването на идеала за "неразделно семейство от същества, чиито дири могат да се проследят назад до Еволюционното начало". Ерик все не намираше сили да попита Дориас защо се е захванал с тях. Директор Дориас Уоск имаше много същности, но бе избрал човешки образ за появата си от своя дом зад терминалите.
- Пристигане след три минути - обяви контролното табло.
Ерик прибра клавиатурата обратно. Сега нямаше време да проверява какво се е случило. Ще го стори, когато приключи с витаите и се върне на борда на "Ю-Кенай". Оттам може да се свърже с Обединителите и дори с Дориас. Ако е необходимо, ще хакне системата на станцията, за да открие кой си играе тези игрички с него.
На излизане от каретата се постара да си придаде безгрижен вид.
Обмен на информация Едно представляваше просторен салон. Покрай овалните стени бяха подредени терминали, всеки от които бе достатъчно голям, за да могат да го ползват поне шестима клиенти. Мигащи непрозрачни завеси затваряха няколко от терминалите, осигурявайки исканата изолация на потребителя в момента.
Ерик се огледа бавно и с крайчеца на окото си зърна алено петно. Пратеник Баск от Рудолантските витаи седеше в сепарето на най-отдалечения терминал.
- Добро утро и още добър ви ден, Пратеник Баск - поздрави с официален тон Ерик, след като се приближи към него.
- Добро утро и още добър ви ден, сар Ерик Борн - отвърна Баск. - Надявам се, че сте се освободил за проекта, който възнамеряваме да ви възложим.
Ерик огледа гладкото лице на Баск, опитвайки се да открие нещо - тревога или следа от припряност.
- Не беше толкова лесно. Поне двама от нашите клиенти настояват поръчките им да бъдат изпълнени в определеното време.
Баск дори не премигна.
- Това трябваше да се очаква. Какво пък - договорите могат да се променят. Но всички крайни срокове ще бъдат спазени. Готов ли сте да дойдете с мен?
- Разбира се - отвърна Ерик. - Коя линия трябва да отворя?
Той се пресегна и опря ръка на клавиатурата. Най-близкият екран на терминала блесна и премигна в очакване да получи данните за идентификация. Оттук Ерик можеше да запази вътресистемно работно пространство за период до двайсет и седем часа. Скъпо удоволствие, което обаче му гарантираше достъп да важни източници на информация.
- Предстоящата задача не изисква използване на мрежата. - Баск се надигна. - Време е да тръгваме. - Той заобиколи Борн и се отправи към изхода.
За миг Ерик бе завладян от желание да се възпротиви. Безцеремонното поведение на Рудолантските витаи не бе нищо ново, нито възлагането на задачи, при които информацията е крайно оскъдна, но днес не му беше ден за проява на търпимост.
- Пратеник... - Ерик вдигна куфарчето и забърза след него. - Ако задачата не изисква мрежа, тогава за какво съм ви притрябвал? Аз съм системен оператор. Нали като такъв ме наехте?
Баск дори не забави крачка. Проправяше си път през минувачите, сякаш не ги забелязваше. Вървеше право напред, като че ли очакваше тълпата да се разтваря пред него, и тя наистина го правеше, защото той беше Рудолантски витай. Никой не обичаше витаите, но дори Обединителите, които ги ненавиждаха, не можеха да ги игнорират.
Ерик преглътна една ругатня.
- Пратеник...
Баск спря пред масивна хидравлична врата без каквито и да било обозначения. Харон разполагаше с немалък брой специални отсеци, резервирани за добре плащащи клиенти. Всичките бяха напълно изолирани и достъпът до тях изискваше притежаване на пропуск.
Баск положи ръка на дръжката и извъртя глава, втренчвайки воднистите си очи в Ерик.
- Сар Борн, отвъд тази врата ще се намирате на територията на Рудолантските витаи. Там са валидни нашите закони. Неоправдаване на доверието, нарушаване на правилата за безопасност, отказ от изпълняване на поетите задължения ще се наказват според същите тези закони. Тъй като не сте запознат с правната ни система, ще бъдете предупреждаван всеки път, когато съществува опасност да извършите нарушение. Но преди да продължим кажете дали разбирате и приемате това, което ви казах?
Ерик усети, че кипва.
- Пратеник, преди да продължим трябва да зная какво ще бъде естеството на задачата.
- Разбирате ли и приемате ли условията, с които току-що ви запознах? - повтори Баск.
Ерик стисна по-здраво дръжката на куфарчето с уредите. Това вече преминаваше всякакви граници! Някой бе бърникал в пощенската му кутия и дори самият Дориас не можеше да му прати съобщение. Витаите се нуждаеха от него заради вероятно напълно незаконна дейност, в което нямаше нищо лошо, но и абсолютно неизвестно, което бе ужасно притеснително. Някаква част от него го съветваше незабавно да се прибере на кораба.
"Успокой се - рече си той. - Първо разбери за какво става въпрос. Ако не ти харесва, винаги можеш да си тръгнеш. Да видя тогава как ще ме спрат."
- Разбирам и приемам условията - произнесе на висок глас.
Вратата безшумно се плъзна встрани.
Коридорът от другата страна не се различаваше по нищо от отсамния, но той почувства промяната веднага щом прекрачи прага. Едва доловими изменения в налягането и гравитацията, които не му причиниха нищо повече от леко неудобство.
Веднага щом тялото му приключи с аклиматизацията Ерик откри, че дори се наслаждава на усещането за нова атмосфера. Гравитацията бе достатъчно силна, за да я усеща, въпреки че той самият произхождаше от планета с повишено притегляне, а въздухът бе малко по-топъл и по-влажен от тукашния.
Стъпките им не отекваха върху металния под. Беше толкова тихо, че Ерик долавяше бръмченето на осветителните тела на тавана. Ако имаше някой в закрития сектор, вероятно се спотайваше зад една от вратите.
Коридорът завършваше с нещо подобно на чакалня, където два реда седалки бяха подредени около правоъгълна маса. На отсрещната стена имаше друга хидравлична врата.
- Можете да си оставите багажа тук - посъветва го Баск и посочи масата. - Ще бъде отнесен в отреденото ви помещение.
"В отреденото ми помещение?!" Ерик замръзна насред крачка.
- Пратеник... - Дори не понечи да остави куфарчето. - Това вече преминава всякакви граници! Трябва да зная какво ще искате от мен. Още сега.
- Ще правите каквото ви се нарежда и докогато ви се нарежда.
Ерик не издържа.
- Не и този път! - Той се обърна рязко и закрачи към изхода.
Вълна от болка го проряза от петите нагоре. Той изкрещя преди да осъзнае какво става и рухна на пода.
- Вече нямате възможност да избирате момента да напуснете службата при нас - заяви Баск, докато Ерик полагаше огромни усилия да дойде на себе си. - Това беше първото ви предупреждение.
Гняв и объркване мереха сили в душата му. Ерик се изправи рязко и задъхано. Сигурно имаше някакви скрити в пода кабели, но във всеки случай онова, което го бе ударило, не бе причинило нищо на Баск. В устата му се премятаха дузина нелогични оскърбления.
- Защо го правите? - попита той накрая.
- Това не е твоя работа, Борн. - Ерик не пропусна да отбележи, че Баск бе сменил учтивото обръщение.
"Дориас, какво имаше в твоето съобщение? Дали точно Баск не се бе опитал да го изтрие?"
- Сега ще те запозная с моите инструкции. - Баск направи повелителен жест с ръка.
Ерик пое дъх с пълни гърди и стисна юмруци. Той пристъпи към Баск, сетне се извъртя и се метна към вратата.
Болката го повали преди още да преполови разстоянието. Раменете му блъснаха пода и от удара цялото му тяло се разтърси. Зъбите му изтракаха шумно, в очите му бликнаха сълзи.
Когато болката изчезна, почти изпита блаженство. Лежеше там, където бе паднал, и едва доловимо стенеше. С всеки пореден стон гневът му нарастваше. Когато най-сетне повдигна глава, за да погледне своя мъчител, знаеше, че очите му искрят от ярост.
Лицето на Баск дори не трепна.
- Ерик Борн, тази манипулация няма да навреди на здравето ти, но може сериозно да потисне душевното ти равновесие, ако продължаваш да упорстваш.
Ерик се изправи на крака разтреперан и избърса потта и сълзите от лицето си.
- Какво е това толкова важно нещо, че се държите с мен така?
Баск доближи хидравличната врата и натисна една шарка отстрани на стената. Вратата се отмести, но зад нея имаше само остъклен прозорец.
"Запази спокойствие - повтаряше си Ерик. - Изчакай, докато този епилиран негодник ти падне в ръчичките. Трябва ти малко време."
Наведе се и надникна през прозореца, като се подпираше несигурно на стената. Стаята отвъд бе просторна според стандартите на станцията. Видя продълговата маса с празна чиния и някакъв навит на руло плакат. До него - куп парченца от недовършен пъзел. В далечния край бе монтиран басейн с вода, от чиято повърхност се издигаше пара, а единият ъгъл на стаята бе закрит със завеса.
Ерик не бе успял да се съвземе напълно, когато завесата внезапно се отмести и в стаята пристъпи жена, облечена с парцаливи дрехи. Кожата й бе покрита с татуировки, косата й бе привързана с черен грубо плетен шал, а ръцете и краката й се подаваха от широките отвори на пончо. Беше обута със сандали, над които се вдигаха високи гети, пристегнати с износени каишки.
Жената извърна глава към прозореца и Ерик за първи път видя лицето й. Черни проницателни очи, леко скосени над издадените скули. По лицето и шията й личаха белези от излагане на суров климат. Малката ъгловата брадичка й придаваше решителен вид. Жената не задържа поглед върху него, което означаваше, че прозорецът е огледален.
Тя постоя за миг неподвижно, леко разтърси глава и се отправи към басейна. Коленичи до водата и протегна ръце. Разкривени бели линии покриваха ръцете й, пресичайки се в неравни квадрати.
Ерик се чувстваше така, сякаш някой го е ударил в гърдите. Спомняше си съвсем ясно времето, когато и неговите ръце бяха покрити с татуировки. Само че те бяха изящно изрисувани синкави криволици, започваха от пръстите и завършваха около китките. Ярки златисти кръгове сияеха на дланите му. Помнеше колко неуверен и объркан се бе почувствал през онази нощ в смразяващия дъжд по улиците на Терасирания склон, заобиколен от Небесните, с техните очи като ледени висулки, които му обясняваха, че ще бъде свободен...
Ерик извърна глава и погледна към Баск.
- Тя е от Царството!
- Нужен си ни като преводач и вещ съветник - произнесе Баск. - Започваш работа веднага. И без това твърде много се забавихме.
Той върна поглед към прозореца. Жената бе седнала на масата, надвесена над пъзела. Ерик примижа, сетне разтвори длани и сведе поглед към тях. От златистите кръгове нямаше и следа. Само чиста кафеникава кожа.
- Но... - Той преглътна. - За какво ви е потрябвала? Тя е Недосегаема.
Баск чукна с пръст диска преводач зад ухото си.
- Този термин не ми е познат.
- Тя е никой. Парий, разбирате ли. - Ерик се помъчи да намери друго обяснение. - В Царството съществува кастова система, стриктно спазвана от всички. Тази жена - той посочи към прозореца - е от дъното. На такива като нея дори не се позволява да влизат в градовете. Ако ви е нужна информация, Пратеник, онези, които са ви доставили тази жена, са ви измамили.
- Не са ни мамили. Тя е точно онова, което искаме.
"За какво?" Ерик се помъчи да си събере мислите. Главата му още бучеше от двете атаки. Баск не му остави време за нови въпроси.
- Необходимо е тя да бъде запозната със ситуацията, в която се намира, и да си даде сметка, че трябва напълно да ни сътрудничи. Принудителните методи изискват време, но не са изключени - ако случайно не успееш да се справиш. Искаме отговори на нашите въпроси, за да можем да попълним речниците си и да разговаряме с нея директно.
Ерик имаше усещането, че целият свят се люлее. Нима очакваха от него да влезе вътре и да заплашва с мъчения една нещастна Недосегаема? И за какво изобщо им е дотрябвала?
Дори да притежаваше някоя дарба като неговата и това да е останало незабелязано за служителите на Храма, какво толкова може да е направила?
Ерик прогони всички тези въпроси в дъното на съзнанието си.
- Каквото и да очаквате, не съществува никаква гаранция, че съм в състояние да ви го дам.
- Защо?
Той вдигна ръка и установи с облекчение, че жената е престанала да трепери.
- Защото нямам знаци по ръцете. Премахнах си татуировките. Наричат се "маман" и сочат към коя каста принадлежи човекът и кое е неговото семейство. Освен това показват дали си "аяраку", свещеник, или по-точно Учител. - Той свали ръце и за миг ги огледа от всички страни. - Сочат също така, че принадлежиш към Човеците. Че си един от онези, назовани от Безименните сили. Без татуировки тя няма да има никаква представа с кого разговаря и няма да ми повярва...
- Ти говориш нейния език. Искаме от теб да влезеш при нея и да подхванеш беседа. Вече знаеш какво те чака, ако откажеш.
Ерик усети, че гневът отново си проправя път навън. Беше толкова силен, че почти прогонваше спомена за болката. Почти.
Ерик увеси глава.
- Можете да ме измъчвате, докато слънцето угасне, Пратеник. Но това няма да ми върне татуировките. За нея аз ще бъда същият като вас или като някой заблуден шесел. Може дори да не разбере онова, което й говоря.
- Ако остана доволен от свършената от теб работа, обещавам повече да не те измъчвам - равнодушно заяви Баск.
"Очи Гарисмитови!" Ерик едва се сдържа да не го стисне за гърлото. А и какво можеше да направи? Не виждаше никаква логика във всичко това. Дори жената зад стъклото да бе дошла тук по своя воля, не можеше да я остави в ръцете на тези... същества.
Учителят е закрилник на всички сътворени от Безименните сили. Учителят е обвързан с дарбата за сила...
"Стига вече! Това е минало и забравено."
Той погледна към жената, почти хипнотизиран от шарките по ръцете й, докато тя се опитваше да нагласи две парченца от пъзела. Не беше млада, нито възрастна. Вероятно бе на неговите години. Бръчките около устата й говореха за нелек живот. Ерик още не можеше да дойде на себе си. Зад стъклото седеше живо олицетворение на всичко онова, от което някога бе избягал, и част от душата му се протягаше към нея като към отдавна изгубен приятел.
- Добре - кимна той. - Ще направя каквото мога.
Стори му се, че долови откъм Баск въздишка на облекчение.
- Има ли нещо друго, което може да ви интересува?
"Или по-скоро - има ли нещо друго, което смятате да ми кажете?" Ерик стисна зъби, призовавайки цялата си сдържаност. Опитваше да запази главата си ясна.
- Тя видя ли някого от вас?
- Да. Реакцията й беше... неочаквана.
- И каква по-точно?
- Нападна онези, които трябваше да се грижат за нея.
Ерик отново погледна жената. Сигурно тежеше два пъти по-малко от него, но Недосегаемите прекарваха по-голямата част от живота си на открито и бяха привикнали към усилна работа при повишената гравитация в Царството. Сигурно бе по-силна, отколкото даваше вид. Вероятно би могла да повали някого като Баск, без дори да полага усилия.
"Но защо ще го прави? Освен ако е била отвлечена. Аз сигурно съм един от малкото, дръзнали да напуснат по своя воля онази кална топка. По тази логика една Недосегаема има далеч повече причини да избяга от Царството."
- Показахте ли й нещо извън кораба, докато я карахте насам? Звездите, станцията или нещо друго?
- Държана е в упойка, докато са я докарали тук, тъй като вашата култура не е запозната с концепцията за придвижване през космоса.
- Това не е единствената концепция, с която не е запозната моята бивша - Ерик подчерта думата - култура. Бил ли сте на Царството на Безименните сили?
- Виждал съм виртуални реконструкции. Това е мрежа от каньони сред безкрайни планински вериги.
- Което означава, че тези хора прекарват целия си живот затворени между стени. В езика им липсва понятието "хоризонт", защото никой не е виждал хоризонта. Всички те са безнадеждни агорафоби по рождение, освен много други неща. В основата на местната религия са залегнали Словата на Безименните сили. Там съвсем ясно се указва разликата между понятието за стена, или "терезан", и за външната страна на граничните каньони на високите планини. Това са Стените на Света, или "мондетерезан". Да се изкатериш по такава стена е абсолютно недопустимо, проява на ерес, защото отвъд тях живеят зли създания. От малки са ни учили, че Безименните сили са изградили Стените, за да запазят Царството от злото. Ако тя разбере, че е откарана отвъд каньоните, може да изпадне в истерия. Недосегаемите приемат Словата напълно сериозно. Ще ви сметне за служители на Ауноранте Сангх...
- На какво? - прекъсна го Баск.
Резкият му тон стресна Ерик.
- На Ауноранте Сангх. Превежда се като "позорна кръв". С това име са наречени злите сили, витаещи отвъд Стените на Света. Дори Стените не са в състояние да ги задържат и по тази причина Безименните сили пратили своя служител Гарисмит да премести Царството.
- Ясно - Баск отново се успокои. - Продължавай.
"Какво става в тази плешива глава?" - мислеше си Ерик, докато се опитваше да възстанови прекъснатата нишка на обясненията си. Изведнъж му хрумна нещо.
- Да сте взимали от нея някакви украшения или бижута?
Баск не бързаше с отговора.
- Взехме два ножа и три малки камъка.
Това поне обясняваше някои неща.
- Взели сте поименните й камъни.
- Какви са пък тези? - нова и напълно неочаквана нотка се долови в гласа на Баск. Любопитство.
Ерик обмисли внимателно отговора. Главата му започна да се прояснява, но имаше нужда от още време, за да си възвърне силите.
- Повечето Недосегаеми носят със себе си късчета от камък или кварц, които олицетворяват "дена" - първото... или оригиналното име. Учителите не одобряват този обичай - добави Ерик, - но той си остава все така широко разпространен сред Недосегаемите. - Малко допълнителна информация с цел да внуши на Баск, че вече се е примирил с положението си. - Както вече споменах, те приемат съвсем сериозно Словата на Безименните. С отнемането на камъните й вероятно сте я убедили напълно, че сте Ауноранте Сангх или техни слуги.
- Ясно. Има ли друго?
Ерик потисна една въздишка и вдигна рамене.
- Не мисля. Когато сте готов, Пратеник.
Той се отдръпна назад, а Баск използва два от пръстите на лявата си ръка и почука в неравен ритъм върху една шарка на стената. Вратата се плъзна встрани, създавайки течение, което развя мантията на витая.
Недосегаемата рязко вдигна глава. Очите й не се разшириха от гняв или страх, когато забеляза Баск, а се свиха до тесни цепки. При вида на Ерик тя се изправи назад.
Той влезе в стаята, но остана на крачка зад Баск. Недосегаемата не коленичи, както се изискваше пред друг представител на Човеците. Само го наблюдаваше, докато се приближаваше към нея. Ерик вдигна двете си ръце и ги обърна с длани към жената. Направи го спонтанно, сякаш не бяха изминали десет години, откакто бе престанал да бъде Учител.
- Като проводник на думата и делата на Безименните сили и на служителя Гарисмит те приветствам - ти, която си била назована, когато Силите са крачели по света. - Говореше за първи път от много време на родния си език и думите му прозвучаха някак странно. - Аз бях назован от тях Учителя Ръка кену и господаря Ръка на Морско острие дена, Враг на Ауноранте Сангх. А ти как си наречена, Недосегаема?
В първите мигове тя не откъсваше поглед от лишените му от татуировки ръце. Сетне ъгълчето на устата й трепна.
- Истина е, значи каквото казват. Ти си се изкатерил по Стената на света. - Говореше със сведен поглед и равен глас и в началото Ерик не можа да разбере дали му отвръща, или разговаря със себе си.
- Кои го казват?
- Разпространителите на слухове, Учителю. Еретиците. Изминаха десет години, откакто изчезна и се разправят какви ли не истории. - Обръщаше се право към него, но с нищо не показваше уважение и това го изненада. - Кажи ми, някой тук спазва ли кастовите различия? Неговите сънародници са голи като деца. - Тя посочи витая с брадичката си. - А също и ти, като стана въпрос.
- Какво казва тя? - намеси се Баск.
- Нищо, което би могло да ви заинтересува, Пратеник. - Ерик сведе ръце.
Не беше очаквал подобно поведение от една Недосегаема. Трябваше да се поклони и да се просне в краката му. Да моли да бъде забелязана, да се надява, че може да бъде полезна с нещо. Такива бяха законите и обичаите, дори да противоречаха на здравия разум. Необходимо му беше много време, за да отвикне от това и да намери друго обяснение за него. А тази жена току-що бе напуснала каньоните.
- Аз решавам какво ме интересува, Ерик Борн - в студения глас на Баск се долавяше заплаха.
- Ти можеш да разговаряш с тях? - Този път Недосегаемата бе искрено впечатлена. - Кажи им да ми върнат поименните камъни.
- Тя пита за камъните си - преведе Ерик Борн.
Баск сбърчи чело.
- Какво за тях?
- Иска да й ги върнете. - Ерик повдигна рамене. - Нали ви обясних, Пратеник.
Баск не отговори и Ерик насочи вниманието си към жената.
- Не ми каза как да те наричам.
- Опазили ме Безименните сили! - тя неочаквано се смъкна от стола, застана на колене и вдигна ръце пред лицето си, сякаш се боеше, че ще я ударят. - Учителю Ръка кену и господар Ръка на Морско острие дена Враг на Ауноранте Сангх, тази презряна жена е Камък в Стената дена Арла Родена от Черната стена. Тя моли за вашата прошка и пита с какво може да ви бъде полезна.
Без да чака отговор, жената се изправи и скръсти ръце. На устните й отново трепкаше подигравателна усмивка.
Ерик се постара да изглежда спокоен.
- Тя каза, че се нарича Камък в Стената... но оригиналното й име е... - Той замълча, докато се опитваше да преведе името й така, че да бъде разбираемо за Баск. - Звезда в Нощното небе. Малко помпозно за една Недосегаема, не мислиш ли? - обърна се Ерик към жената.
- Тази презряна жена моли Учителя за прошка, ако името й му се струва неподобаващо. Но така е била наречена от Безименните сили.
Ерик я разглеждаше с почуда. "Къде са я намерили? Всъщност няма значение. Сега дори тя може да ми помогне."
- Мисли бързо, Арла Родена от Черната стена, искаш ли да останеш с тези хора?
Той за миг посочи Баск с очи.
- Ни най-малко. Но няма да си тръгна оттук, докато не ми върнат камъните.
- Ти си глупачка - продължи Ерик, като се стараеше да се държи, сякаш водят нормален разговор. - И двамата сме пленни...
- Обясни ли й положението? - прекъсна го нетърпеливо Баск. - Защото имам дълъг списък с въпроси.
Ерик разпери ръце.
- Тя е наистина обезпокоена заради липсата на камъните. Не мога да се закълна, че ще отговаря, докато не си ги получи. Ще се опитам да изясня този въпрос. - И отново се обърна към Недосегаемата. - Искаш ли си камъните?
- Ако Учителят няма нищо против, тази презряна жена си ги иска обратно. - За миг насмешката изчезна.
- Добре. По някаква неизвестна причина тези хора очакват от теб да отговаряш на техните въпроси. Каквото и да ти говоря от тук нататък, ще си затваряш устата, докато не получиш камъните. Разбрано?
Недосегаемата се тръшна на стола и стисна устни в артистична проява на упорно мълчание.
Ерик отново разпери ръце и се обърна към Баск.
- Отказва да говори, докато не й върнете поименните камъни.
Баск мълчеше, но Ерик забеляза, че в очите му блещукат гневни пламъчета.
- Чуйте ме, Пратеник. Опитайте се да разберете. Тази Недосегаема е фанатичка. Това, което вие... ние смятаме за суеверие и примитивна проява на религия, за нея е единствената реалност. Не би могла да не я зачита, както вие не можете да не зачитате законите на физиката. Тя действа според представите си за света. Тези камъни са онар... нещо като връзка между нея и Безименните сили. По-скоро би умряла, отколкото да помага на онези, които са й ги отнели.
"Хайде, преглътни го. Повярвай ми, арогантно копеле."
Баск потъна в размисъл. Ерик чакаше. Почти чуваше как прещракват мислите вътре в голата глава. Нищо не беше лесно тук. Нито просто и ясно.
"За какво може да им е потрябвала една Недосегаема? И коя е тя? Къде са я намерили? Как да се измъкна оттук преди да са превели онова, което й казах?"
На бузите на Баск бяха разцъфнали червени точки.
- Кажи й, че трябва да говори. Иначе ще й причиним болка.
Ерик преведе думите на възможно най-общодостъпното наречие от Царството.
- Небесният каза, че ако дена Арла Родена от Черната стена не говори, той ще я измъчва.
Тя го погледна, но не отрони нито дума.
Ерик изчака да мине малко време.
- Или трябва да й върнете камъните - обърна се той към Баск, - или да я измъчвате. Това й го обясних съвсем ясно.
Баск опря длан на вратата и заговори. Ерик докосна диска преводач, но този език го нямаше в паметта.
- Сега ще донесат камъните - обяви веднага Баск. - Кажи й го, а после й обясни, че очакваме от нея да ни сътрудничи.
Този път Ерик преведе посланието му дума по дума.
- Ще му отговоря веднага щом получа камъните. - Недосегаемата целуна върховете на пръстите си и вдигна ръка към тавана, за да прати думите си право в ушите на Безименните сили.
Ерик преведе и Баск кимна успокоен.
Вратата се плъзна встрани и един строен витай, плешив като Баск, подаде на Пратеника пластмасов поднос. Върху него имаше три лъскави топки с големина на бебешко юмруче и цвят на зимен лед.
Ерик прехапа устни.
- Арласи!
Недосегаемата се шмугна покрай него и дръпна камъните. Вдигна ги един по един към тавана.
- Какво каза? - изгледа го Баск.
- Арласи - повтори Ерик, докато жената въртеше своите съкровища и ги оглеждаше от всички страни. - Означава звезда или око, а също и диамант. Само веднъж съм виждал подобни камъни - в Храмовите подземия на Първоград. Никой не е откривал нови арласи от... стотици години. - Той извърна поглед към жената. - Откъде ги взе?
- Това са моите поименни камъни - очевидно успокоена, че с камъните й всичко е наред, тя започна да развива кърпата от главата си. - Ще останеш изненадан, Учителю, какво още може да се намери в блатата. - Без да обръща внимание на разпилените си черни коси, тя грижливо загърна камъните в кърпата, усука я с ловки движения и я направи на вързоп.
Баск кимна на своя помощник, който прибра подноса под мишница и посегна да отвори вратата.
- Сега вече можем да започваме - обяви Баск.
Ерик отвори уста, но преди да произнесе и думичка периферното му зрение регистрира неясно движение.
Бум!
Баск рухна на пода. Недосегаемата завъртя вързопа и стовари камъните върху голия череп на помощника, който се свлече до неподвижното тяло на Баск.
Вратата се отвори. Ерик не можеше да откъсне поглед от двете тела.
- Мърдай, аристократичен тъпако! - кресна Недосегаемата.
Ерик изведнъж си възвърна самообладанието. Той пъхна крак в процепа на вратата, за да не се затвори, и огледа помещението отвъд. Празно, което не означаваше, че е безопасно. Със сигурност други витаи ги наблюдаваха. Не можеха да го избегнат.
Той се втурна в помещението, последван от топуркане зад гърба си. Още няколко крачки и вече виждаше хидравличната врата към коридорите. Не смееше да си помисли какво може да се случи, ако някой задейства вградената в пода система за атака.
Закова се пред вратата. Сега не беше време да търси по-цивилизовани начини. Положи длан върху процепа между плоскостта на вратата и стената и се пресегна дълбоко в себе си, където се спотайваше неговата дарба. Разшири пространството пред нея, за да й позволи да достигне ръцете му и да се канализира навън през пръстите. Невидимите й пипала обгърнаха яките метални резета.
"Счупи!"
За миг сърцето му спря да бие. Сетне бравата изтрака като разпукващ се лед и сърцето му отново подхвана своя ритъм. Ерик опря рамо на вратата и я натисна встрани. Тежката метална плоскост бавно поддаде. Рязка болка прониза краката му и го накара да се превие. Една ръка го сграбчи за китката и го задърпа към коридора.
- Накъде сега? - Жената се оглеждаше с див поглед.
В първия момент Ерик не можа да схване какво го пита, сетне осъзна, че тя няма никаква представа къде се намират. Нямаше време за обяснения. Между това място и "Ю-Кенай" бяха разположени шест етажа на станцията и докът, на който бе корабът. Някой сигурно вече бе предупредил охраната.
"Те ще задържат кораба, ще затворят дока. Ще държат под наблюдение всичко наоколо. Ще ме спипат веднага щом се покажа. - Той вдигна поглед към охранителните камери. - Здрасти, здрасти. Ще бъдат двама, може би дори трима. Упойващи стрелички, електрошок и униформи. За да не подплашат платежоспособните клиенти. - Той огледа тълпата в коридора, сякаш се опитваше да определи кой може да е платежоспособен клиент. - А и да не съсипят стоката."
Ерик се затича. Шмугна се в тълпата, разблъсквайки онези, които не се отдръпваха достатъчно бързо. Арла го следваше на крачка, сякаш всеки миг се готвеше да го задмине.
Над главите на минувачите се мержелееше тъмният вход към следващия тунел. Нечии стъпки трополяха зад гърба му и той се надяваше, че са на Арла. Във всеки случай не се чуваха никакви викове, нито предупреждения да спрат. Ерик свърна вляво, долепи се до стената и дръпна ръчката на аварийния изход. Разнесе се тревожният вой на алармения сигнал, но вратата се отвори. Ерик прекрачи прага и затича по металната стълба на ремонтния тунел. Миг по-късно го последва и Арла с развети краища на пончото. Все пак бе достатъчно съобразителна да се забави и да затръшне вратата зад себе си.
Нагоре. И още нагоре, докато сърцето започна да тупти в гърлото му.
"Биха могли да блокират всички изходи, да ни затворят в клопка. А сетне да пратят охраната да ни прибере. Не. Защо им е да си правят труда? Те знаят къде отивам. Има само едно място, където мога да се появя. Сигурно вече са разположили там постове. Войници с оръжия. Някои, на които Рудолантските витаи са съобщили, че не съм въоръжен, а жената с мен е неконтролируема дивачка. И че двамата не знаем какво правим.
Глупаци! Не познавате другата страна на моя живот."
Преминаха три херметични прегради. Сетне още една.
- Колко е голямо това място? - подметна задъхано Арла.
На Ерик не му стигаше въздух да отговори.
Пет. Шест. Той спря при поредната стълба и завъртя дръжката на вратата. Тя се плъзна встрани. Точно отсреща бе въздушният шлюз към неговия кораб. Голямата врата към станцията беше затворена. Над люка на шлюза мигаше червена предупредителна светлина - затворена от съображения за сигурност. Между тях и шлюза стояха двама мъже и жена, облечени в ярки светлоотразителни комбинезони и черни якета. И тримата държаха шокови пистолети, готови за стрелба.
Ушите на Ерик бучаха от излишъка на адреналин.
- Войници... - рече той, като си поемаше дъх на пресекулки. - Това, което стискат в ръце, са оръжия. Нещо като прашки.
"Дали не съм забравил вече да се бия? - Той вдигна бавно ръце над главата си. - Изобщо помня ли нещо?"
- Точно така - кимна единият от мъжете. - Бавни движения. Жената също. Изпълнявай!
Арла беше замръзнала неподвижно с отворена уста.
- Нищо не прави! - предупреди я Ерик.
- Че тогава кой ще го направи?
Тя дръпна импровизираната прашка с камъните от колана си и я завъртя над главата си.
Още преди да я хвърли, жената се прицели спокойно и натисна спусъка. От дулото на шоковия пистолет изхвърчаха две пружини и се забиха в гърдите на Арла. Електрическият удар я парализира, тя подгъна крака, извика пронизително и тупна на пода. Погледите и на тримата охранители бяха вперени в нея.
Ерик използва този момент и се хвърли напред. Ръцете му се вкопчиха в оръжието на най-близкия от тримата и той го дръпна рязко към себе си и нагоре. Охранителят се блъсна в своя другар и двамата се търколиха на пода. Шоковият пистолет отхвърча встрани. Ерик стовари ръба на дланта си върху гърлото на поваления охранител. Мъжът изхриптя и замлъкна. Вторият се пресегна през него и улови Ерик за раменете, като по този начин напълно го закри от оръжието на жената. Ерик се претърколи встрани и охранителят се просна на пода. Ерик продължи движението си, докато се озова отгоре, вдигна коляно и го заби в носа на охранителя. Рукна кръв и мъжът под него престана да се съпротивлява.
Ерик се извъртя рязко. Зад него жената тъкмо се бе прицелила отново. Той я подкоси през глезените и тя се строполи. Улови я за раменете и блъсна главата й стената. Жената изстена и увисна в ръцете му. Ерик разкопча металната й гривна и се изправи. Подложи гривната в процепа под мигащата аларма и тя замлъкна. На нейно място блесна зелена светлина и шлюзовият люк се отмести.
Нещо остро го халоса отзад между лопатките и Ерик се просна на палубата на собствения си кораб, притиснат от нечие гърчещо се тяло. Претърколи се настрани, готов да стовари юмрук в лицето на нападателя. Но това се оказа Арла, която прекрачи поваленото му тяло и изчезна навътре в кораба.
- Кам! Да изчезваме оттук! - извика Ерик, докато се опитваше да се изправи.
Едва доловимият ромон на двигателя прерасна в рев. В последния миг сред нарастващия шум долетя нечий ужасен писък, последван от звука при рухване на тяло.
Недосегаемата бе зърнала открития космос и беше припаднала - точно както Ерик очакваше.
Това се бе случило и с него.
Последното, което почувства, преди да потъне в сладка забрава, бе облекченото усещане, че си е у дома.