Изгубените цивилизации на каменната ера

РИЧАРД РЪДГЛИ

ИЗГУБЕНИТЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ НА КАМЕННАТА ЕРА

ВЪВЕДЕНИЕ

Една почти универсална тема във всички митологии е, че в настоящия момент светът, и по-специално неговият обществен аспект, е в състояние на упадък. Човекът е изгонен от Райската градина, Златната ера е свършила. Съвременната цивилизация е обърнала наопаки тези традиционни митологични представи и е написала нов сценарий, който се основава на идеята за социален напредък и еволюция. В тази нова митология понятието "цивилизация" (в общоприетия смисъл на думата) е заменило Едема, като новоизмисленият рай се отнася не към началото на летоброенето, а напротив - той може би все още не е настъпил, но най-вероятно ни очаква зад следващия ъгъл. В замисъла на тази нова представа за света цивилизацията се разглежда като някаква невероятна история на успеха - от праисторическите дрипльовци до цивилизованите богаташи. Тя ни се представя като завършения плод на човешките постижения, роден от безконечно дългата борба срещу силите на мрака и невежеството, които на свой ред са олицетворявани от каменната ера.

Човешката история - такава, каквато я познаваме днес - е толкова съкратена и толкова лошо редактирана, че в крайна сметка се е получил един разказ за самите нас, в който по-голямата част от съдържанието на ранните глави е пропуснато. Въпреки факта, че праисторията обхваща повече от 95 процента от съществуването ни на тази планета, историята - т.е. останалите пет процента - запълва най-малко 95 процента от повечето изложения върху развитието на човешкия вид. Праисторията на човечеството не е просто прелюдия към историята. По-скоро историята е пъстроцветен и изпълнен със събития послеслов на каменната ера. В тази книга ще ви покажа колко съществени и богати на съдържание са тези ранни глави от съществуването на нашия вид; колко много дължат историческите общества на своите праисторически предшественици във всички сфери на културния живот; и колко цивилизовани - в много различни аспекти - са били тези общности, които обикновено са ни представяни като дивашки. Преди да направя това обаче, ще ви покажа колко дивашки могат да бъдат така наречените цивилизовани народи и как варварството на нашата собствена култура се е проектирало върху отдалечените както географски (например съвременните традиционни общества), така и във времето праисторически култури.

Може би очаквате, че антрополозите като представители на цивилизованите научни методи за изучаване на традиционните общества, ще проявят по-голямо уважение към обектите на своето изследване (поне в сравнение с други колониални групи, които имат пряк сблъсък с "местните"). Но се оказва, че все едно сме отворили шкафа и сме се натъкнали на твърде зловещ на вид скелет. Годината 1863 бележи основаването на Лондонското антроположко дружество, сред чиито членове са сър Джеймс Хънт, прочутият изследовател Ричард Бъртън и анатомът Робърт Нокс. Бъртън описва новооснованото дружество като "убежище на мизерстващата Правда", с което всъщност намеква за факта, че то се явява единствен отдушник за неговите етноложки писания по проблемите на секса и други сходни теми, които са абсолютно табу за традиционната викторианска интелигенция. Хънт използва дружеството като средство за изява на расистките си теории за биологичната основа на господството на бялата раса - той жонглира с антропометрични измервания, които трябва да придадат на предразсъдъците му научна тежест. В редиците на Антроположкото дружество се появява един неофициален и неформален кръжец, известен като "Клуба на канибалите" - начело на заседанията е Хънт, който призовава другарите си към ред посредством чукче, оформено като негърска глава. По-късно Нокс е принуден да напусне преподавателското си място в университета в Единбург, тъй като се оказва замесен в известната криминална афера на Бърк и Хеър. В опитите си да задоволят търсенето на човешки тела за дисекция от медицинските учреждения, двамата съдружници преминават от оскверняване на гробове към убийства. Нокс има неблагоразумието да получи някои от нещастните жертви на Бърк и Хеър на собствената си маса за дисекции. Въпреки скандала, който се завихря около името му, други персони с интереси в областта на антропологията дори не си дават труда да си набавят човешки трупове чрез посредници, а сами се залавят с мръсната работа. Някои дори изпитват известно удоволствие от тази злокобна дейност.

Антропологът Джеймс Ури е събрал значителна колекция от зловещи разкази за ранните антрополози, които по нищо не се отличават от средновековните некроманти в своето отношение към мъртвите. Той цитира случая с руския изследовател и етнограф Николай Миклухо-Маклай, който през 1871 г. се впуска в изключително съмнителни научни търсения в крайбрежните райони на Нова Гвинея. В своите изследвания той е подпомогнат от един шведски моряк на име Уил Олсън, като освен това има на разположение един млад полинезийски слуга, който в писанията си нарича просто "момчето". Когато "момчето" умира от малария, Миклухо-Маклай изпитва притеснения да се отърве от тялото - за да не би местните жители да си помислят, че той има някаква лична отговорност. Преди да изхвърли трупа в морето, той все пак решава да запази каквото може за науката. Този низък акт е запазен в собствените записки на извършителя, цитирани от Ури:

Докато размишлявах върху това, как най-добре да извърша операцията, с прискърбие установих, че нямам достатъчно голям съд, в който да съхраня целия мозък. Тъй като очаквах местните да се появят всеки момент - най-вероятно с враждебни намерения - аз се отказах (не без съжаление) да запазя мозъка на полинезиеца, но не и от шанса да се сдобия с препарат на ларинкса с всичките му мускули, езика и т.н. - тъй като бях обещал ларинкс от тъмнокож с всичките му мускули на бившия си учител професор Х., който понастоящем живее в Страсбург. След като приготвих анатомическите си инструменти и кана със спирт, аз се върнах в стаята на момчето и изрязах ларинкса заедно с езика и всичките му мускули. В колекцията ми влезе и част от кожата на челото и главата заедно с косата. Олсън, който се тресеше от ужас пред мъртвия, държеше свещта и главата на момчето. Докато изрязвах plexus brachialis, ръката на момчето леко помръдна и Олсън - уплашен до смърт от това, че режа все още жив човек - изпусна свещта и двамата потънахме в пълен мрак.

Природата на разказвача е толкова закоравяла, че докато лодката му се отправя навътре в океана - където трябва да изхвърли трупа на "момчето" - той до такава степен е запленен от морския живот, че изпада в един вид научно мечтание. То се оказва достатъчно дълбоко, за да го накара да забрави за момент, че тялото е още на борда. След като успява потайно да се отърве от "момчето" и да се успокои, че акулите ще свършат останалото, той се връща на брега, за да си отдъхне над чаша чай.

Оксфордският антрополог Питър Ривиър е извадил на бял свят един подобен случай на абсолютно пренебрежение към останките на коренното население - този път в Южна Америка. Става дума за дейността на един немски пътешественик в Британска Гвиана. Името му е Рихард Шомбург, а действието се развива през 40-те години на ХIХ в. Макар да е наясно, че местните индианци възприемат своите мъртви като свещени, той все пак не се отказва от това да оскверни техния последен дом в името на науката. Заедно с един съучастник изравят скелета на индианец от племето варао, като по-късно го предлагат на Музея по анатомия в Берлин. При един друг случай двамата се сдобиват с два скелета на индианци от племето макузи, като и двата били погребани преди не повече от година. По време на тази кражба на трупове те биват изненадани едва ли не с кръв по ръцете и се налага набързо да скрият телата и инструментите в някакви храсти. Успяват да ги вземат едва по-късно. За разлика от своя руски колега в Нова Гвинея Шомбург - нещо, което Ривиър специално подчертава, - очевидно изпитва смесени чувства към извършеното и по-късно ще напише, че се е почувствал "щастлив, когато тази неприятна работа най-накрая приключи успешно". В неговите действия можем да видим съвсем ясен паралел с Бърк и Хеър - с тази разлика, че в случая останките е трябвало да бъдат изложени в музей, а не подложени на дисекция в моргата.

Ури е описал може би най-варварския и ужасяващ пример за безнравствените действия, които са нещо обикновено в отношението на медицинските и научните учреждения по отношение на останките на местното население. Уилиям Лани и Труганини, описвани като последните от тасманийските аборигени, изразяват желание да бъдат погребани в мир, когато настъпи техният час. Лани умира през 1869 г. и въпреки последната му воля тялото му остава на разположение на учените. Текстът на Ури най-добре описва случилото се след това:

Още в моргата тялото било ужасно осакатено: отрязали главата, дланите и стъпалата и оставили за погребение единствено трупа и крайниците. Само че две различни групи вече имали намерение да изровят дори само тези останки - в същата тази нощ, за която било планирано погребението. След като открил, че съперниците му са го изпреварили, водачът на закъснялата банда разбил вратата на моргата, където преди това се съхранявали останките - само за да открие, че са останали едва "няколко късчета плът".

Всяко едно от подивелите псета от тази научна глутница получило своя дял от трупа - един взима ухо, друг - носа, трети - част от ръка. Най-голямата награда обаче - главата, изчезнала и оттогава следите й се губят. Като особено зловещ послепис към цялата история се явява фактът, че д-р Стокуел, който по това време заема длъжността главен хирург на Колониалната болница и освен това е виден член на Кралското тасманийско дружество, си ушива от кожата на Лани кесия за тютюн. Невъзможно е да не направим паралел между този специфичен акт и Дивия запад, където гребените, изработени от кости на апахи, се ползвали с голям успех. Има и по-късни примери, като изработването на абажури от кожата на евреи по време на нацисткия режим. Труганини умира през 1876 г. и е погребана според изявеното от нея желание. Но по-късно нейният скелет също бива ексхумиран, за да бъде изложен в музея на Кралското тасманийско дружество. Човек би могъл да си представи д-р Стокуел, който съзерцава костите й, докато пуши лулата си, напълнена с тютюн, взет от изработената от кожата на нейния съплеменник кесия. Най-накрая - през 1976 г. - потомците на тасманийските аборигени успяват да си върнат властта върху останките на Труганини. Те ги кремират и разпръсват праха над морето.

Не си мислете, че тези случаи на кражба на трупове се ограничават само с второстепенните действащи лица в развитието на антропологията. Всъщност тук са намесени много от най-важните фигури в тази академична дисциплина и от двете страни на Атлантика (техните трудове все още са обект на професионално възхищение и са задължително четиво за всеки студент по антропология). Дори Франц Боас, един от основоположниците на американската антропология, има пръст в подобни съмнителни афери. В началния период на своята кариера през 90-те години на ХIХ в. той всъщност се занимава с ограбване на гробове на американски аборигени, като продава черепите им, за да финансира теренните си проучвания. Нравствеността на действията на антрополозите от британската школа също може да бъде поставена под въпрос. Водещият антрополог на Кеймбридж Алфред Хъдън дори практикува оскверняването на гробове съвсем близо до дома си - той ограбва една изоставена църква в Ирландия, откъдето си тръгва с пълен чувал черепи. Тази практика не изчезва с края на ХIХ в. и дори и съвременни изследователи, обладани от духа на науката, са склонни към светотатство. Според собствения му разказ палеоантропологът Дон Джохансън, известен като откривателя на останките на австралопитека "Люси", открадва заедно с колегата си Том Грей бедрена кост от родова гробница на племето афари в Етиопия. Джохансън се нуждаел от съвременна кост, с която да сравни един наскоро открит от него фосил. Изглежда, в неговите очи това се е оказало достатъчно оправдание за стореното.

В това тъмно и съмнително от морална гледна точка течение в антропологията - което всъщност е по-близо до некромантията, отколкото до традиционната представа за науката - можем да видим в умален модел параметрите на цялата стратегия, с която цивилизацията оправдава собствената си диващина. Антропологът, който се явява пратеник на цивилизования човек, може да се впусне в ограбване на гробове. Това той прави в името на науката, стига, разбира се, да става дума за останките на "диваци". Ако би се опитал да направи същото в гробището на собствения си цивилизован град, той ще бъде заклеймен като напълно лишен от морал човек. И ако моралното ни превъзходство над "примитивите" и праисторическите "пещерни хора" може да бъде поставено под съмнение от изкарването на бял свят на подобни нечестиви деяния в научната общност, какво да кажем тогава за идеята за обществена еволюция и прогрес на едно по-общо ниво? Можем ли да го илюстрираме по някакъв лесен начин? Вярата в социалния и културния прогрес е съществена съставна част от съвременния мит, който се опитва да ни накара да вярваме в ясната разлика между праисторическата инерция и движещата сила на цивилизацията. Ако не подплатим цивилизацията с идеята за прогреса, просто няма да има с какво да обясним претенциите си за превъзходство над тези, които са останали извън основния поток на човешкото развитие (традиционните общества) или пък са съществували преди нас (праисторическите общества). Вярата в обществения прогрес така се е сраснала с модерната култура, че той често се разглежда като напълно естествена идея и като такава обикновено се възприема като неоспорим факт. Всъщност в случая става дума за едно нововъведение на Европа от ХVIII в. - до този момент идеята за прогреса играе сравнително малка роля в човешките дела. За много учени, а и за много неспециалисти тази идея е обгърната от една почти религиозна аура и привързаността към нея може да си съперничи по страст с вярата на религиозните хора.

Американският антрополог (а не, поне доколкото ми е известно, осквернител на гробове) Алфред Крьобер отхвърля идеята, че количественото натрупване на знанията в хода на историята може да се разглежда като реално доказателство за прогрес. Много от нещата, които днес минават за доказателства за обществена еволюция, могат да бъдат отхвърлени като прояви на етноцентризъм. И все пак дори Крьобер не може да се отърве докрай от собствената си вяра в прогреса. И докато основателно оспорва количествения аргумент (т.е., че неизбежното натрупване на знание в хода на историята може да се възприеме като прогрес само по себе си), той все пак се опитва да демонстрира наличието на качествена разлика между модерните цивилизовани общества и другите култури. За да защити това свое твърдение, Крьобер заявява, че традиционните култури (и следователно и праисторическите култури) не само че не разполагат с еквивалент на нашата съвременна наука, механика и технология, но освен това не са се "развили" отвъд упованието си на магията и суеверията - все практики, за които се твърди, че ние сме надраснали. С други думи, ние имаме нещо положително, което те нямат (науката и технологията), а те имат нещо отрицателно, от което ние сме се отървали (магията и суеверието).

Нека за момент оставим настрана въпроса с науката и технологията и обърнем по-голямо внимание на магията и свързаните с нея обичаи. Противно на това, което много привърженици на обществения прогрес биха искали да вярват, магията, окултизмът и всички останали неща, които Крьобер би определил като суеверни обичаи, процъфтяват навсякъде в цивилизования свят. Астрологията като мирогледна система може и да е била изместена от неумолимия напредък на модерния рационализъм и на науката. Само че ако това наистина е така, то твърде много хора просто са пропуснали да го забележат. Астрологията се радва на огромен брой последователи - като се тръгне от най-висшите етажи на властта (например Нанси Рейгън и членовете на британското кралско семейство) и се стигне до читателите на изключително популярните таблоидни хороскопи. Нежеланието да минаваме под стълби, чукането на дърво и носенето на лични или групови талисмани са също такива суеверия, каквито откриваме в традиционните общества. А що се отнася до самата магия, старото виждане на антрополозите по въпроса, илюстрирано най-добре от определението на сър Джеймс Фрейзър за магията като "незаконородената наука", днес е отхвърлено от всички. Мнозина по-късни антрополози разглеждат магията и гадателството като единна мирогледна система. Сър Едуард Еванс-Причърд, който дълги години е професор по антропология в университета в Оксфорд, твърди, че гадателната форма на вземане на решения, която се използва от африканското племе азанде, е "също толкова успешен начин човек да си гледа работата, колкото е и всеки друг". Идеята, че магическата мисъл се прилага единствено от най-суеверните и необразовани хора, е - подобно на тази за общественото развитие - сравнително късно нововъведение. Трябва да се върнем само няколко столетия назад - например в ХVII в., за да видим, как водещите интелектуалци на епохата се отдават на магически и окултни философии. Напредъкът на съвременната наука е постигнат единствено за сметка на загубите от твърде важни изследвания в областта на магията. Както казва сциентикът Пол Фейерабенд, "интересно е да се отбележи, че изискванията на новата експериментална наука, появила се през ХVII в., елиминират не само хипотезите и методите, но и самите явления, чиято фалшивост след това е обявена за доказана чрез научни изследвания".

В тази част от тезата на Крьобер, в която става дума за невъзможността да се прави сравнение с научните и технологични постижения на цивилизования свят, авторът всъщност не успява да приведе в подкрепа на своето твърдение почти нищо, което наистина да има качествен характер. Както ще видим по-нататък в книгата (шеста и седма глава), появата на научните наблюдения и модели на мислене могат да бъдат проследени назад към много отдалечни от нас епохи, а развитието на простата механика и на различни технологични процедури може да се отнесе дори към старокаменната епоха. Крьобер е принуден донякъде мрачно - или поне така изглежда - да заключи, че науката и технологията в основни линии са:

количествени - като например нарастването на броя на населението, нарастването на размерите на държавите и нациите, и понякога нарастването на броя и сложността на техните политически подразделения. Вероятно подобно е и нарастването на богатствата - повече злато, диаманти, обработваеми земи, къщи по света: поне част от старите са се запазили физически и към тях сме добавили нови. Но вече видяхме, че са налице сериозни съмнения в основанията да се приема за прогрес увеличаването само по себе си, простото количествено натрупване. Лесно е да се похвалим с ръста, но дали той води със себе си по-мъдър живот или по-голямо щастие? Единствено в този смисъл количественото нарастване на културата може да се разглежда като прогрес.

Крьоберовото твърдение, че сме постигнали обществен напредък, се оказва безпочвено от всяка гледна точка, тъй като в каменната епоха вече е имало научна мисъл, а в наше време все още битуват различни магически вярвания. Крьобер има и още един, трети аргумент в полза на прогреса, който по своята същност е естествена последица от неговата теза, че масовата вяра в ефикасността на магията и гадателството е признак на изостаналите общества. Тази характерна черта на "примитивните" култури в случая се отнася до техния прекален интерес към въпроси, свързани с физиологията и анатомията - например обичаите на преднамерена деформация на главата, инкрустирането на зъбите и целенасоченото осакатяване на тялото с козметична или символна цел. Според Крьобер тези обичаи не намират паралел в цивилизованите общества. Обрязването и пробиването на ушите - и двете широко разпространени дори в рамките на съвременните цивилизации, са изключени от неговия каталог на примитивните осакатявания с оправданието, че те "в крайна сметка имат незначителен анатомичен ефект". Козметичните средства, корсетите и други подобни атрибути също са изпуснати, тъй като не причинявали трайни изменения на тялото или осакатявания. Ако Крьобер беше жив, най-вероятно щеше да срещне големи трудности с прокарването на ясна граница между цивилизованите и примитивните обичаи. Как би могъл да пренебрегне толкова разпространеното в наши дни влечение към боди-пиърсинга? Как би могъл да опише силиконовите имплантанти като нетрайни промени на тялото - особено като се има пред вид, че подобни операции са станали възможни единствено благодарение на науката и технологията?

Макар голяма част от това, което наричаме прогрес, да е резултат от най-обикновено натрупване на знания, това не означава, че по пътя не е имало и загуби. Историята на цивилизацията включва в себе си както печалба, така и загуба. Дори и като отхвърляме идеята за един непрекъснат и постоянен напредък в хорските дела, ние все пак не сме длъжни да се обявим в защита на гледището, че историята на човечеството е просто хроника на падението, на деградирането след праисторическия рай. В хода на времето човешките постижения и провали се явяват по един несвързан, неправилен и като цяло твърде сложен и хаотичен начин. Съответно не можем да ги сведем нито до простия модел на напредъка, нито до една също толкова опростенческа и гибелна теория за един непрекъснат и неизбежен упадък. И все пак предполагаемо линейната природа на прогреса често се доказва чрез различни жонгльорски стратегии.

Например съвременната демокрация се разглежда като една от формите на прогреса - като нещо, което несъмнено е разширило правата и свободите на средния гражданин в сравнение например със състоянието на нещата от времето на феодалната система в Европа. И тъй като от историческа гледна точка феодализмът предхожда съвременната демокрация, ако следваме логиката на аргумента, напредъкът се явява под формата на по-голяма лична свобода. Често подобни схващания съдържат в себе си скритата идея, че тъй като крепостният селянин е имал по-онеправдан свободи от съвременния гражданин, то хората в обществата преди феодализма са имали по-малко права дори от тези на крепостния селянин. В тази версия на човешката история, в която ние покоряваме все по-високи върхове, след което се обръщаме назад и се поздравяваме с това, колко далеч сме стигнали често се пропуска нещо. Средностатистическият човек от каменната ера е имал повече лична свобода от крепостния (или дори от средностатистическия гражданин на някоя съвременна демократична държава).

Идеята за праволинеен и недвусмислен процес се разпада дори ако се спрем на може би най-основния признак за успеха на всяко общество - здравословното състояние на неговите членове. Днес широко се пропагандира представата, че ловците и събирачите от старокаменната епоха не са живеели толкова дълго, колкото живеем ние днес. Този факт обаче зависи отчасти от това, кого имаме предвид под "ние". В своята книга "Здравето и възходът на цивилизацията", Марк Н. Коен отбелязва, че съвременните ловци и събирачи (повечето от които обитават слабонаселени географски райони, като например ескимосите в Арктика или бушмените !кунг в пустинята Калахари) се радват на по-калорична диета от тази на гражданите на много страни от Третия свят. Те освен това приемат повече калории и от бедняците в градовете на "развитите" общества. Освен това Коен набляга на факта, че сме изградили своята картина за човешката история единствено въз основа на опита на привилегированите класи и народи. По този начин сме приели съществуването на една твърде голяма близост между технологическия напредък и прогреса в живота на всеки индивид. За да проверят първата от двете хипотези, Коен и неговият колега Джордж Дж. Армелагос организират специална конференция по палеопатология (наука за болестните изменения, които се регистрират по човешките останки от древни епохи - исторически или праисторически). Като събират на едно място специалисти по палеопатология от различни райони на света, двамата искат да разберат, дали с преминаването от лов към земеделие населението на съответната област е или не е подобрило общото си здравословно състояние.

Изследването на извадка от скелетни останки от Южна Азия показва, че обръщането към земеделието е съпътствано от спад по отношение на ръста и средната продължителност на живота на населението. Приблизително същите резултати са получени от анализа на скелети на праисторическите обитатели на американския щат Джорджия - т.е. здравословното състояние на ловците е било подчертано по-добро. В случая с изследването на района на Леванта първоначалното възприемане на селското стопанство довежда до леко подобряване на здравословното състояние на хората, само за да бъде последвано от рязък спад - щом веднъж интензивното земеделие и скотовъдство се налагат окончателно. От тринадесет регионални проучвания десет показват, че с възприемането на земеделието средната продължителност на живота намалява. Налице са редица фактори, които допринасят за този спад. Одомашняването на животните, което приема много по-големи мащаби с изобретяването на селското стопанство, има както положителни, така и отрицателни черти - например неочакваната възможност животните да предадат множество заразни болести на своите стопани. Сред страничните ефекти на новия начин на живот е появата на множество нови заболявания и разстройства, сред които са и бери-бери, рахитът, проказата (за която се смята, че е била предадена на човека от азиатския воден бивол) и дифтеритът. Дифтеритът е само една от най-малко 30 болести, които могат да се пренасят чрез млякото. Както заключава палеопатологът Дон Бродуел, отглеждането на животни за мляко със сигурност е допринесло за разпространението на подобни заболявания.

Следващият голям "скок напред" - индустриализацията - също е съпътствана от огромен брой нежелани странични ефекти - т.нар. "болести на цивилизацията", дължащи се на спецификата на съвременния градски живот (от обездвижването, през некачествената храна до замърсяването на околната среда). Затлъстяването, сърдечно-съдовите заболявания и ракът са само някои от проблемите, които се срещат рядко в по-ранни епохи и стават все по-масови в наши дни. Палеопатолозите са направили детайлни изследвания на стотици мумии от Древен Египет, Перу и Аляска, като не са открили нито следа от рак. Освен това, изглежда, напрежението на модерния живот има отрицателно въздействие върху душевното здраве и може да е предизвикало още множество поведенчески разстройства. Излиза, че очевидният напредък на съвременната цивилизация често е имал своите негативни последици. И най-невинните открития могат да имат странични ефекти, тъй като дори напредъкът в медицинската наука може да бъде - и често е - пренасочен за военни цели.

В светлината на предходните страници би трябвало да е станало ясно, че идеята за прогреса не е толкова проста и ясна, колкото изглежда на пръв поглед. Все още масово се шири убеждението, че внезапната поява на цивилизацията преди около 5000 години грубо отърсва примитивното и закостеняло общество на каменната епоха от неговата дрямка. Вкоренената представа, че по това време се наблюдава някакъв качествен скок, е изкривила природата на праисторическите културни дейности, като ги е представила като състоящи се от поредица ниски стъпала в стълбата на истинския прогрес. Идеята за биологичната еволюция се различава от представата за обществения напредък, макар често двете да са свързани. Това е нещо неизбежно в случая с търсенето на нашите праисторически корени. Описанията на праисторията задължително трябва да обяснят как сме се развили от нашите прадеди примати и как в крайна сметка сме се превърнали в цивилизовани човешки същества. Целта на тази книга не е да постави под въпрос идеята на биологичната еволюция. Желанието ми е да покажа въз основа на археологически доказателства, че цивилизацията не се е появила внезапно преди около 5000 години. За да направя това, първо ще трябва да ви представя един съкратен вариант на стандартната история на каменната епоха - този обширен период между появата на първите хора и възникването на историческите цивилизации.

Каменната ера е наречена така, тъй като в рамките на този продължителен отрязък от праисторията камъкът се явява основният материал за изработване на сечива. Археолозите разделят каменната ера на три основни периода - палеолит (старокаменна епоха), мезолит (среднокаменна епоха) и неолит (новокаменна епоха). Палеолитът е много по-дълъг от другите два, като започва с първите известни каменни оръдия в Африка (отпреди 2,4 млн. години) и свършва преди около 10 000 години. Тъй като става дума за наистина огромен период от време, праисториците са счели за добре да разделят палеолита на три периода - ранен (допреди около 200 000 години), среден (отпреди 200 000 допреди 40 000 години) и късен (отпреди 40 000 допреди 10 000 години). Ранният палеолит е времето, в което живеят нашите най-ранни предшественици (известни като хоминиди). Всички хоминиди принадлежат към семейство Hominidae, което се дели на род Australopithecus и род Homo. Фосилните останки на аustralopithecus от Източна Африка датират от преди поне три милиона години, а може би и от много преди това.

Смята се обаче, че първите оръдия са били изработени не от аustralopithecus, а от homo habilis (съществувал от преди 2,2 до преди 1,6 млн. години) - най-ранния представител на нашия род. Няма останки от аustralopithecus или от homo habilis, които да са били намерени извън Африка. Свързаните с homo habilis сечива произхождат от Източна и Южна Африка и носят името "олдувайски", тъй като подобни оръдия на труда са намерени на световноизвестното находище в дефилето Олдувай в Танзания. Изкопаемите останки на този вид са редки и обикновено неговото присъствие на даден археологически обект се регистрира единствено въз основа на сечива. Следващият вид, който също се развива в Африка, е homo erectus (отпреди 1,6 допреди 0,5 млн. години); той има по-голям мозък в сравнение със своя предшественик. Обикновено на homo erectus се приписва заслугата да е първият хоминиден вид, което е напуснал африканската си родина (преди около един милион години) и е колонизирал по-умерените области на Азия и Европа. Освен това homo erectus развива една по-сложна технология на изработване на каменни сечива, която археолозите наричат Ашелска (тъй като подобни оръдия на труда са открити при Сен Ашел във Франция). Изработването на ашелски сечива е продължено от архаичните популации homo sapiens, които се появяват за първи път преди около 500 000 години.

Средният палеолит е период на по-нататъшно развитие както в еволюцията на хоминидите, така и в изработването на оръдия на труда. Неандерталците (homo sapiens neanderthalensis) се появява преди около 100 000 години в Европа и Западна Азия като резултат от местното развитие на архаичния homo sapiens. Противно на популярната представа за неандерталците като живо въплъщение на първобитното невежество, те са притежавали както физическа сила, така и голям мозък. Артефактите от този период са наречени Мустерски (по името на скалния заслон Льо Мустие във Франция) и обикновено се свързват с неандерталците. Съдбата на неандерталците, които изчезват от лицето на земята преди около 33 000 години, все още е предмет на ожесточени спорове. Според някои авторитети те са се оказали неспособни да се съревновават с новопоявилия се homo sapiens sapiens, което довело до тяхното изчезване. Според други обаче те просто се смесили, поне от части, с нашите преки биологични прадеди. Съвременният от анатомична гледна точка homo sapiens се появява за първи път в Африка преди поне 100 000 години. Подобно на homo erectus много преди това, той се разселва от родината си и колонизира света.

Късният палеолит започва преди около 40 000 години и именно в тази епоха - след упадъка на неандерталците - homo sapiens sapiens остава единственият оцелял вид от родословието на хоминидите. Според мнозина специалисти именно началото на късния пелеолит е времето, в което се появяват модерните - вече от поведенческа гледна точка - хора. Макар да няма никаква значителна биологична трансформация на нашия вид, която да датира от преди 40 000 години, редица изследователи разглеждат тази граница като момент на значителен скок напред в областта на културата - творческата енергия на човешкия вид избухва едновременно на много фронтове. Смята се, че този културен "Голям взрив" включва в себе си раждането на изкуството, магията и религията, като освен това поставя началото на ускорен процес на развитие в областта на технологията и в обществената организация. Както беше и в случая с ранните периоди на старокаменната епоха, основните артефакти от времето на късния палеолит са каменни сечива. Археолозите са съумели да разграничат различни каменни индустрии за отделните периоди на късния палеолит. В Европа основните подпериоди са Оринякският, Граветският, Солютрейският и Магдаленският. По традиция повечето праисторици с радост възприемат късния палеолит като епоха на културен прогрес, чиито късни фази показват по-високи, в сравнение с по-ранните, нива на технологично, обществено и художествено развитие. Късният палеолит завършва с последния ледников период преди около 10 500 години, след което започва мезолитът. Той често е описван като преходна фаза между стария палеолитен начин на живот, основаващ се на лова и събирането на растения, и времето на неолитното земеделие. Промените през мезолита включват подчертано внимание към риболова и появата на нови сечива, особено за обработване на дърво. В някои периферни райони, като например Британия, мезолитът продължава до IV хил. пр. Хр., когато характерното за новокаменната епоха земеделие най-накрая пуска корени.

Неолитът започва преди около 10 000 години в Близкия изток и се характеризира с отглеждането на животни и растения за храна. През новокаменната епоха основа на човешкото съществуване не са ловът и събирането на корени и плодове, а селското стопанство. В най-общи линии ловът на диви животни е заменен от животновъдството, а събирането на растения е изместено от отглеждането на земеделски култури. Новата неолитна икономика по необходимост изисква и уседнал начин на живот. Често твърде подвижните групи от по-ранните епохи са заменени от общности, живеещи в села и градове. Изработването на глинени съдове обикновено се разглежда като една от ключовите характеристики на неолита и много от културите от този период са наречени на специфичните за тях керамични форми. Дълго време появата на земеделието се описваше като неолитна революция, макар днешните археолози да са наясно, че терминът не е подходящ. Понятието "революция" предполага драматично и внезапно събитие, а преходът от лов към земеделие е продължил хиляди години. Към края на неолита в отделни региони се появява металургията на медта, което кара някои археолози да разграничат самостоятелна каменномедна епоха (Халколит). Тя се вмества между неолита и бронзовата епоха, която в Западна Европа продължава от около 2000 допреди 700 г. пр. Хр. Макар термините палеолит, мезолит и неолит да се използват при описанието на културните процеси в Европа и части от Азия, те не се прилагат спрямо праисторическата археология в други райони на света, например в двете Америки и Австралия. Въпреки категоричните доказателства, че както Америка, така и Австралия са били заселени от Азия в някакъв момент от късния палеолит, последвалото развитие на тези континенти не може да бъде обяснено посредством терминологията на археологията на Стария свят.

От така представения преглед можем да извлечем конвенционалното гледище за напредъка на човешкия вид от неговото скромно начало до зараждането на цивилизацията. Според стандартната представа, хоминидите от ранния и средния палеолит демонстрират много по-големи умения в изработването на сечива в сравнение с тези на останалите примати. Тези способности обаче намират приложение единствено в утилитарната сфера. Смята се, че ранните хора не са били способни на символно мислене, че са били лишени от художествени дарования и че не са имали религиозни представи. Едва с културния взрив от преди около 40 000 години модерните от поведенческа гледна точка хора изявяват напълно човешката си същност и демонстрират творческо и религиозно мислене. Новокаменната епоха е следващият значим етап в развитието, през който към репертоара на хората се прибавят производството на храна и изработването на керамика - заедно с някои други технологични нововъведения и селищата от градски тип. Въпреки това се смята, че дори и най-развитите неолитни общества са били лишени от най-съществения компонент на цивилизацията, а именно писмеността.

Проблемът с тази стандартна картина на каменната епоха се състои в това, че тя не може да обясни адекватно, по какъв начин историческите цивилизации се развиват от това "примитивно" праисторическо наследство. Ако преди историческата епоха човечеството е било толкова примитивно, как е могла цивилизацията да се въздигне от толкова слаби културни корени? Занимаващите се с древни цивилизации историци по принцип обръщат малко внимание на праисторическата основа на изучаваните от тях култури. Така на бял свят са се появили голям брой невероятни теории, които се опитват да обяснят, как точно се е зародила цивилизацията. Джон Р. Коул, който се занимава с теория на археологията, описва тези твърде неортодоксални обяснения като "култова археология". В наше време най-прочутата подобна теория без съмнение е представената в "Колесниците на боговете?" на Е. фон Деникен (1970 г.), в която той твърди, че внезапната поява на цивилизацията се дължи на намесата на извънземни същества. Други автори, които - подобно на Деникен и неговите многобройни имитатори - отказват да повярват, че "примитивните" култури от каменната епоха са могли да се развият в цивилизации, търсят отговора в теориите за потънали континенти. Митът за Атлантида разбира се е най-популярният сред тях, но в окултната псевдо-география на тези теории има още много подобни земи, например Лемурия и Му. По своята същност идеята на извънземните модели и на хипотезите за изчезналите континенти е една и съща. Някаква изчезнала или скрита цивилизация, била тя атлантидска или извънземна, е съществувала преди тези на Египет и Месопотамия. От нея те са взели всичко, което знаят. "Доказателствата" за съществуването на тези праисторически цивилизации не се състоят във физическите останки на извънземни, нито пък в археологическите следи на Атлантида, тъй като, разбира се, и двете не съществуват. Всъщност се твърди, че астрономическите познания и развитите технологии на древния свят очевидно не е възможно да са били наследени от културите на каменната епоха и следователно могат да бъдат обяснени единствено чрез позоваването на Атлантида или извънземните. Подобни възгледи са изключително популярни и влиятелни, като това се дължи отчасти на общественото разочарование от стандартната академична позиция, която не успява да обясни убедително зараждането на цивилизациите.

Ще ви покажа, че културните елементи, които образуват една цивилизация, са съществували и през каменната епоха, както и че цивилизациите на древните египтяни и другите древни народи са имали своите предшественици в праисторическата епоха. В тази книга се съдържат доказателствата за съществуването на цивилизация на каменната ера. Ще тръгна от зараждането на цивилизацията в Древен Египет, след което ще ви поведа все по-назад и по-назад във времето, за да изследваме наличните доказателства за това, че всички елементи на цивилизацията - писмеността, научната мисъл и практика, медицинските познания, технологията и изкуството - могат да бъдат открити и в каменната епоха. Всеки един от тези елементи ще бъде разгледан отделно, което по необходимост е свързано с преместване напред и назад във времето. Въпреки това цялостната траектория на текста е от края на праисторията към нейното начало.

Глава I

КАМЕННАТА ЕРА

На илюстрация I е показана едната страна на известната плоча на Нармер, която е намерена в Хиераконполис в Горен Египет и днес е изложена в Каирския музей. Този единствен по рода си артефакт присъства във всички книги за произхода на цивилизацията, тъй като илюстрира обединяването на Горен и Долен Египет и възвестява началото на Династичния период в Древен Египет. Плочата е буквално икона на цивилизаторската сила и е определяна като първата страница от първата глава на писаната история на Египет. Голямата фигура в центъра е цар Нармер (обикновено идентифициран с Менес, първия цар от Първа династия); във вдигнатата си лява ръка той държи боздуган, емблема на неговата власт и авторитет. Царят е изобразен в момента, преди да повали с удар по главата коленичилата пред него жертва. Двете фигури в полето принадлежат на вече поразени врагове. Останалото е история.

Очевидно с възникването на историята в Египет не се забелязва някакъв сериозен скок към по-цивилизовано поведение. Съществуващите през Преддинастичния период конфликти просто достигат ново ниво. Как тогава се е появила тази цивилизация - дали по някакъв загадъчен начин се е развила от първоначалното състояние на дивачество, или пък е имало някаква предходна, подобна на Атлантида цивилизация, която археолозите са пропуснали? Подобни въпроси могат да бъдат отправени към всяка от предполагаемо внезапните появи на цивилизации на световната сцена, но от всички цивилизации на света именно египетската привлича като магнит хорското въображение. Пирамидите в Гиза и загадъчният Сфинкс са мястото, откъдето са тръгнали хиляди хипотези за тайните на изчезналите цивилизации. Един пасаж от появилата се наскоро книга на Робърт Бовал и Греъм Хенкок "Пазителят на сътворението: в търсене на скритото наследство на човечеството" хвърля светлина върху сблъсъка между култовата археология и стандартното академично гледище:

Кога е станало "сътворението" на цивилизацията в Египет? Кога е започнала "историята"?

Ето какво казва по въпроса Т. Г. Х. Джеймс, бивш уредник на сбирката от древни египетски експонати в Британския музей и представител на ортодоксалните възгледи по този въпрос: "Първият наистина исторически период е този, който започва с изобретяването на писмеността и е известен като Династичен период [...] Безписмените култури, които процъфтяват в Египет преди началото на Династичния период и които демонстрират някои от характеристиките на най-ранните фази на египетската култура от Династичния период, са познати под името преддинастични... Следите от човешки живот в долината на Нил, датиращи отпреди Преддинастичния период, обикновено се описват с понятия от европейската праистория - палеолит, мезолит и неолит."

Значи така стоят нещата. Египетската история - а заедно с нея и цивилизацията - е започнала някъде около 3100 г. пр. Хр. Преди това има само "безписмени култури" (евентуално с някакви "цивилизовани" черти), които на свой ред са предшествани от диваците от "каменната епоха"...

По начина, по който ни е представена от Джеймс, цялата картина изглежда съвсем ясна, подредена и точна. Той наистина създава впечатлението, че разполагаме с всички факти относно преддинастичните египтяни и техните предшественици и че в тази област няма кой знае какво ново да се открива.

Такива успокояващи идеи за миналото са популярни сред египтолозите, които в своите учебници отново и отново... създават удобното впечатление, че праисторията на Египет е добре разбрана, организирана, категоризирана и поставена на мястото си...

Но дали настина всичко е така подредено и изяснено, както твърдят "специалистите"? И можем ли наистина да бъдем сигурни, че "някъде там не ни чака някоя голяма изненада"?

В този пасаж ясно личи отношението на Бовал и Хенкок: ортодоксалната египтология не ни дава убедително обяснение на зараждането на цивилизацията в Египет. След това двамата автори ни представят друго, алтернативно обяснение, което принадлежи на един друг мисловен свят, различен от този на академичната традиция - по-скоро става дума за модерна преработка на мита за Атлантида, отколкото за преоценка на Преддинастичния период в Египет. Не е необходимо да следваме нито едните, нито другите. Нито тези историци на стария свят, които изглежда не изпитват необходимост да обяснят очевидно внезапната поява на цивилизацията в Египет, нито пък другите, които на свой ред прибягват до един също толкова незадоволителен спекулативен подход и се опитват да издигнат замъци в пясъците на Египет.

По традиция египтолозите, които искат да обяснят внезапния преход към цивилизована държава в началото на Династичния период, смятат, че той може да бъде обяснен най-добре със съмнителната идея за една "династична раса". Предполага се, че този чуждоземен елит е нахлул в Египет и е преобразил праисторическите варвари, които са го приветствали при неговото пристигане. Сега тази идея е почти отмряла, но дори в средата на 50-те години на ХХ в. Е. Д. Дери все още разпространява подобни възгледи и криещите се за тях расистки идеи. Той сравнява определени размери на черепи от Преддинастичния и Династичния период и стига до извода, че преддинастичните обитатели на Египет са били от "негърската порода", докато династичните черепи свидетелствали за това, че новодошлата (бяла) раса е имала "по-голям черепен обем и, разбира се, по-голям мозък". Уилиям Арнет, който е проучил историята на тази напълно невярна теория, цитира заключенията на Дери, основаващи се на неговия анализ на династическите черепи:

Те... предполагат присъствието на господстваща раса, може би сравнително малобройна, но несравнимо превъзхождаща автохтонното население по своята интелигентност... една раса, която донася в Египет знанието за строежа на каменни сгради и за създаването на скулптури, стенописи и релефи. Но най-важното, което донася, е писмеността. Оттук и огромният скок от примитивния преддинастичен Египет до развитата цивилизация на Старото царство.

Днес има малцина египтолози, които биха приели теорията за екзотичната раса господари, нахлули в Египет и създали своята цивилизация, сякаш е нещо готово от по-рано. Макар че в този период в Египет несъмнено проникват значителни влияния от Близкия изток, все по-голям брой изследователи приемат, че основната линия на развитие тръгва от местните преддинастични традиции. Противно на предположенията на Бовал и Хенкок специалистите в областта на преддинастичната епоха не смятат, че "разполагат с всички факти" за този период. Все по-очевидно става, че не е имало "огромен скок", както предполагат Дери и много други. Вместо за някакъв експлозивен акт на чужда намеса археологическите изследвания показват, че възникването на египетската цивилизация може да бъде разбрано по-добре в рамките на постепенното развитие на местната праисторическа култура. Последната фаза на Преддинастичния период, известна като Герзейска, започва около 4000 г. пр. Хр. и предвещава много от характерните черти на Династичния период. Открити са герзейски гробници, състоящи се от няколко оборудвани помещения - те, очевидно, са първообраз на отношението към мъртвите от времето на фараоните. Оказва се, че много религиозни мотиви - включително и голям брой теми, свързани с някои от боговете от династическата епоха - също имат своите праисторически корени. Това означава, че когато се прави опит за разграничаване на варварство и цивилизация в Египет трябва много да се внимава. Преходът вече не може да бъде разглеждан като внезапен, което е особено ясно в случая с йероглифната писменост.

Писмеността, разбира се, е една от основните характеристики на тези общества, които разглеждаме като цивилизовани, но в случая с Древен Египет става ясно, че тя също е имала своите преддинастични предшественици. Навремето се е смятало, че египетската писмена система е почерпила вдъхновение от Месопотамия и по-конкретно от шумерската цивилизация. Това винаги е била една донякъде проблемна идея, тъй като йероглифите не приличат кой знае колко на месопотамската писменост, но алтернативата - да са се развили от варварството на Преддинастичния период - изглеждала съвсем невероятна. Днес вече голям брой изследователи са достигнали независимо един от друг до заключението, че йероглифите наистина имат преддинастични корени. Доказано е, че различни орнаменти, които се срещат по керамични съдове и други артефакти от 4000 г. пр. Хр. нататък, се явяват предшественици на развилите се хиляда години по-късно йероглифи; дори и известен брой основни букви на йероглифната система произхождат от преддинастичните мотиви. Числовата система на египтяните също се развива преди Династичния период. По боздугана на Нармер са открити йероглифните символи на числото 1 422 000, което несъмнено свидетелства, че в Египет са протичали съществени процеси на интелектуално развитие дори преди предполагаемото идване на цивилизацията. Уилиям Арнет, чието собствено изследване върху преддинастичния произход на йероглифите ясно показва, че египтяните не са се осланяли на външни влияния, за да развият писмената си система, изказва следното предположение: "Ако успеем да съберем и каталогизираме достатъчно голям брой преддинастични писмени знаци, може би ще се окаже възможно да се напише една още по-ранна глава от историята на Египет, както и да се хвърли светлина върху една епоха, която остава скрита в мрака на това, което за момента трябва да наречем праистория." Следователно не трябва да се изключва възможността зараждането на йероглифната писменост, а следователно и на самата египетска цивилизация, да се измести все по-назад във времето.

Концепцията, че египетската цивилизация се е зародила главно в резултат на месопотамски влияния, съответства на схващането, че Европа се е развила не въз основа на собственото си праисторическо наследство, а вследствие на въздействие от Близкия изток. По традиция възникването на цивилизацията в Европа се разглежда като сравнително късно явление, но напоследък се появиха гласове на несъгласие с този начин на мислене. Покойната Мария Гимбутас постепенно се превърна в една от най-оспорваните и отхвърляни фигури в археологията. Този процес съпътстваше развитието, което с течение на годините претърпя нейното преосмисляне на праисторията. Според нея между 7000 и 3500 г. пр. Хр. ранните земеделски общества в Европа са съществували в сравнителен мир помежду си и по отношение на природата, почитайки една Велика богиня. Това състояние на стабилност и цивилизация било изложено на риск от зачестилите нахлувания на прото-индоевропейските племена от изток. В периода на тези нападения - между 4300 и 2800 г. пр. Хр., древните културни ценности на Стара Европа постепенно рухнали. Те се запазили единствено в периферните райони и в крайна сметка били погълнати от земята; в историческата епоха единствено фолклорът и митологията са запазили фрагменти от тях.

В трудовете на Гимбутас е поставено под съмнение старото мото на В. Гордън Чайлд и на редица други археолози - Ex oriente lux.* Освен това е показано, че - преди нейните изконни ценности да бъдат унищожени от инвазиите от изток - Стара Европа е била културно обособена и до голяма степен независима от източните влияния. Гимбутас обрисува Стара Европа като една независима цивилизация. Тя твърди, че както сър Артър Еванс е доказал, че гръцката цивилизация не може да бъде разбрана без позоваване на Минойската и Микенската култури, така и последните могат да бъдат оценени по достойнство единствено посредством дълбоко познаване на още по-ранната цивилизация на Стара Европа. Гимбутас се отказва от необходимостта да обясни "внезапната" поява на Минойската и Микенската цивилизации чрез легендата за изчезналата цивилизация на Атлантида. Погрешната представа за това, че основите на цивилизацията са били загубени с потъването на Атлантида под морските вълни, е заменена от една много по-убедителна теория. Гимбутас доказва, че Стара Европа се явява предшественик на много по-късни културни процеси и че основополагащата цивилизация е изчезнала не под вълните на океана по време на някакъв геологичен катаклизъм, а под тези на нахлуващите от изток племена.

* Лат. - светлината идва от изток. - Б. пр.

В предговора към последния си голям труд "Цивилизацията на богинята" Гимбутас дръзко заявява следното:

Използването на думата цивилизация изисква обяснение. Археолозите и историците са приели, че понятието цивилизация предполага йерархична политическа и религиозна организация, военно дело, съществуването на класи и сложно разделение на труда. И наистина този модел е типичен за андрократичните (управляваните от мъже) общества, каквото е индоевропейското, но е неприложим към гиноцентричните (организираните около жената майка) култури, които са описани в тази книга. Цивилизацията, която процъфтява в Стара Европа между 6500 и 3500 г. пр. Хр. и на Крит до 1450 г. пр. Хр., се е радвала на дълъг период на непрекъснато мирно съществуване. Тя е създала произведения на изкуството с изключителна красота и изящество и е имала значително по-висок стандарт на живот от много андрократични класови общества.

Отхвърлям идеята, че понятието цивилизация се отнася единствено за андрократичните воински общества. Съзидателната основа на всяка цивилизация се корени в нейното ниво на художествена креативност, в естетическите й постижения, в нематериалните ценности и в свободата, която прави живота смислен и приятен за всички граждани, както и в равенството на двата пола във властта. Неолитна Европа е била... истинска цивилизация в най-добрия смисъл на думата. През V и в началото на IV хил. пр. Хр. - точно преди да изчезне от източните части на Централна Европа - старите европейци са имали градове със значителна концентрация на население, с многоетажни храмове, свещена писменост, просторни къщи с по четири-пет стаи, професионални грънчари, тъкачи, медникари, златари и други занаятчии, произвеждащи огромно разнообразие от прекрасни предмети. Съществувала е процъфтяваща мрежа от търговски пътища, по която различни стоки - като например обсидиан, морски раковини, мрамор, мед и сол - се разпространяват на разстояния от стотици километри.

В този пасаж Гимбутас намеква за редица аспекти на културния живот на Европа през новокаменната епоха, които според нея се явяват доказателство за един различен вид цивилизация. Според нея тази цивилизация се е основавала на обществен ред, в който мъжете и жените са имали еднакви права. Религиозният живот на Стара Европа е бил организиран около почитането на една богиня, приемаща много различни форми. Земята е била боготворена като въплъщение на богинята и смъртта се възприемала като връщане в утробата на земята/богинята. Десетки хиляди статуетки и други изображения на богинята заедно с богато украсена керамика са били открити при разкопки в Стара Европа. Находките ни представят една изключително детайлна картина на художествените и религиозните традиции на тези общества. Холистичната идеология на Стара Европа била заплашена и в крайна сметка пометена от прадедите на индоевропейците - къснонеолитната култура Курган, зародила се в степите на Русия. Носителите на културата Курган - въоръжени със смъртоносни оръжия конни воини - донесли в Европа една нова идеология, основаваща се на патриархата, йерархията и воинската доблест. Техният пантеон бил доминиран от мъжки божества, над които властвал богът на небето. В рамките на новоустановения ред Богинята на земята и другите женски божества загубили ролята си и били принизени до статута на съпруги на боговете. Половото неравенство, милитарстичното насилие, дуалистичното мислене и фундаменталната вяра в линейното развитие (всички тези черти са присъщи и на нашата собствена цивилизация) присъстват в културата Курган и сред по-късните индоевропейци. Философията на Стара Европа от каменната ера - с поставения от нея акцент върху цикличното време и холистичното обществено и екологично мислене - е изтласкана назад с въздигането на новата идеология. Вярванията на Стара Европа се запазват като скрит под повърхността пласт, но въпреки това се поставят и основите на една нова и дивашка цивилизация.

Предложената от Гимбутас реконструкция на културните идеи и практики на Европа от каменната ера й спечелва репутация, която се разпространява далеч извън сферата на академичната археология. Нейните трудове предоставиха на феминистите и мислителите на "новата епоха" изобилен материал, от който да черпят проекти за един нов поглед към обществото. За съжаление мнозина от последователите на Гимбутас са лишени от критична проницателност и интерпретират погрешно идеите й. Това, от своя страна, едва ли е помогнало много на репутацията, която изследователката има сред археолозите. Но дори и да не беше получила подкрепа от подобни съмнителни (в очите на академичната общност) среди, радикалната представа за Стара Европа и съдържащата се в нея критика към това, което ние сме свикнали да разглеждаме като цивилизация, неизбежно щяха да въвлекат Гимбутас в професионални спорове с нейните колеги. Защото въпреки нейната безупречна академична работа и огромна ерудиция (нито един изследовател не е прониквал сам толкова дълбоко в художествените традиции на източноевропейските праисторически култури), идеите й не съвпадат с популярните понастоящем възгледи за цивилизацията. Мнозина учени, занимаващи се с праисторията, главно мъже - отправиха яростни критики срещу теорията на Гимбутас, която според тях се основава на донякъде романтично отношение към миналото. Според тях мирът и равенството между половете никога не са били разпространени обществени характеристики в културния пейзаж на Европа от каменната ера.

Всъщност предложената от Гимбутас идентификация на културата Курган като прото-индоевропейска наистина може да бъде подложена на съмнение, тъй като все още няма окончателно решение на въпроса за прародината и последвалите миграции на индоевропейците. Следователно и това, дали именно техните предци могат да бъдат обвинени в унищожаването на ранната цивилизация на неолитна Европа, е също толкова спорно. Също така трябва да признаем, че Гимбутас вижда иконографията на богинята почти навсякъде и че освен това може би разполага с твърде малко данни, въз основа на които прави твърде мащабни заключения относно обществения ред в Стара Европа. Но дори и да запазваме съмненията си в някои аспекти на предложената от нея реконструкция на праисторическите събития, все пак е ясно, че както в Европа от каменната ера, така и отвъд нея е имало множество сложни и развити култури. Че тези култури могат да бъдат описани най-добре като цивилизации е възглед, който се споделя и от други археолози - това ще стане ясно от следващите няколко страници. Много от прозренията на Гимбутас относно символизма на неолитните религии са подкрепени със солидни доказателства и затова тя едва ли може просто да бъде пренебрегната като аутсайдер. Този период от праисторията се характеризира с голям динамизъм и сложност и със сигурност не можем да обясним неговия новаторски дух и художествените му постижения изцяло с външни влияния. В следващите глави на настоящата книга ще бъдат разгледани подробно много от технологичните, художествените, символните и дори научните и медицинските аспекти на неолитните, а и на по-ранните европейски и други култури. Затова за момента ще се огранича единствено с кратко изложение върху храмовете и другите представители на сакралната архитектура от праисторически археологически обекти, които свидетелстват за богатия духовен живот на нашите предци от каменната ера.

Селището Чатал Хююк, което се намира на около 50 км. югоизточно от Коня в южните части на Централна Анатолия (Анадолското плато в днешна Турция), е един от най-забележителните примери за неолитна цивилизация, открити до този момент. Смята се, че този голям неолитен град с площ над 20 хектара - редица изследователи, включително и откривателят му Джеймс Мелларт, са го определили като град - е имал население от около 7000 души. Основан преди повече от 8000 години, Чатал Хююк изглежда е процъфтявал в продължение на едно хилядолетие или дори повече. За момента това е най-голямото известно селище от новокаменната епоха. Особено забележителен е фактът, че най-големият град от каменната епоха се отнася към самото начало на неолита, а не към финалните му фази, когато би се очаквало да се появи, стига да се придържаме към простата схема на прогреса. Поразителната природа на обекта кара Мелаарт да възкликне, че "неолитната цивилизация на Чатал Хююк е нещо уникално в дългата история на човешките усилия - връзка между ранните ловци от късния палеолит и новия ред на производство на храни, който стои в основата на цялата ни цивилизация". След това добавя: "откритата в Чатал Хююк неолитна цивилизация сияе като свръхнова на фона на иначе твърде сумрачната галактика на съвременните й земеделски култури." Може би бъдещи открития ще покажат, че е имало и други ярки звезди на небосвода на неолитната цивилизация - както в Анатолия, така и извън нея.

Околностите на селището са бедни на камък и затова този материал не е използван при строежа на къщите - те са изградени изцяло от кирпич (сушени на слънце тухли). Правоъгълните постройки на Чатал Хююк са били с дървено скеле и плосък покрив. Влизало се е през отвор в покрива. Сред сградите има и множество светилища, а откритите в тях гипсови релефи и рисунките по стените ни предоставят един завладяващ поглед към обществения и религиозния живот на жителите на града. На фигура 1 е изобразен планът на част от селището, на който личи, доколко светилищата (отбелязани с буквата S) са били неделима част от културния живот на града. Фигура 2 показва разрез на терасираните къщи и храмове на селището. Между тях има стълби, които осигуряват връзката между различните нива. Сред многобройните забележителни открития има и една, датираща от каменната епоха, "карта" на града, изрисувана на стената на едно от светилищата. На преден план са изобразени характерните за Чатал Хююк терасовидни къщи. Зад селището е нарисуван изригващ двоен вулкан, изхвърлящ лава, пепел и дим. Това е изображение на един реален вулкан, който се вижда от Чатал Хююк и който - макар и вече угаснал - е бил активен през епохата на неолита. Тази вулканична планина е основният местен източник на обсидиан (черно вулканично стъкло), който е бил изключително търсена суровина за изработката на сечива, тъй като има много остри режещи ръбове. Мелаарт предполага, че през новокаменната епоха вулканът е имал магическа аура, тъй като не само че обсидианът се е приемал като дар на Майката Земя, но освен това е бил тясно свързан и с огъня и подземния свят. Следователно тази картина на праисторическо изригване е не просто запис на едно забележително природно явление, но освен това става дума и за събитие със свръхестествено съдържание.

През новокаменната епоха обсидианът има огромно стопанско значение и изглежда търговията с тази суровина е била от решаващо значение за размера и важността на Чатал Хююк. Основа на селското стопанство на града е било култивирането на пшеница и ечемик и отглеждането на едър рогат добитък. Ловът на диви животни също играе важна роля за снабдяването на населението с месо, като далеч не е бил изместен от животновъдството. Качеството на керамиката, сечивата, личните украшения, тъканите и другите находки (включително и най-ранните в света огледала, изработени от полиран обсидиан) от селището показва високо ниво на занаятчийското производство, което, от своя страна, говори за съществуването на специализация. Особено впечатляващ пример за производствените възможности на населението на Чатал Хююк е една стенна рисунка, очевидно имитираща мотиви по текстилни тъкани. Става дума за геометрична шарка с вписани в нея растителни елементи. Използвани са много цветове - светлокафяво, бяло, сиво, черно и оранжево-червено. Това показва, че тъканите черги, които ние днес познаваме под името "килими", са нововъведение от времето на каменната епоха и че историята на ориенталския килим започва много, много преди идването на исляма.

Сложната религиозна иконография на този раннонеолитен град се разкрива в стенописите, скулптурите, статуетките и другите находки. Както е показал Мелаарт, религията и митологията на тази цивилизация са били изградени около почитането на Великата богиня. Макар представена преди Гимбутас да формулира своята собствена реконструкция на религията на неолитната богиня, неговата интерпретация съвпада с нейните изводи. Мелаарт вярва, че повечето от ритуалите в Чатал Хююк са били изпълнявани от жени жрици и че мъжете жреци са играели сравнително малка роля в церемониалния живот на общността. Като биологичен извор на живота, неолитната жена се превръща в символ на земеделието - на плодородието, на сезонното обновление, на живота и смъртта. Тези аспекти на богинята, които са изначално неолитни, са били пренесени върху ранните разклонения на свързаната с лова митология, която е универсална за късния палеолит. По-архаичните елементи в митологията на Богинята били чествани в Чатал Хююк чрез изобразяването й заедно с диви животни, и - което е особено поразатилно - с леопарда, най-опасния хищник в района. Глинена статуетка, открита в едно от светилищата, изобразява седналата на трон богиня, като ръцете й почиват на гърбовете на два леопарда. Може би - както предполага Мелаарт - богинята тъкмо ражда момче. В иконографията на светилищата се появяват и мъжки фигури, като обикновено - но не винаги - са подчинени на могъщия образ на бигинята. Самата богиня е изобразена в най-различни форми - според това, на кой от многобройните й аспекти се набляга. Проучените светилища разкриват толкова удивителен репертоар от драматични образи - богинята, раждаща овни и бикове; човки на лешояди, които се издават от скулптирана женска гръд; бичи рога и човешки черепи, че човек може само да се чуди на сложността на този митологичен език. Едно подобно светилище (вж. фиг. 3) показва лешояди (символи на богинята на смъртта), които нападат обезглавена човешка фигура, като в същото време на пода са поставени черепи.

Загадките на живота и смъртта, които се съдържат в тази древна религия на богинята, намират отражение и в самата история на Чатал Хююк. Не познаваме нито по-ранните култури, които са породили тази забележителна цивилизация, нито причините за нейната гибел. Падението и краят на Чатал Хююк са забулени в мистерия. Досега археолозите не са успели да проследят нито един елемент, който да е бил предаден от тази цивилизация на по-късните култури в района. Това състояние на нещата е накарало историка Пол Бан да отбележи, че "Чатал Хююк изглежда е разцъфтял рано, но е останал без потомство". Понастоящем в Чатал Хююк се провеждат нови мащабни разкопки под ръководството на кеймбриджкия археолог Ян Ходър, като те несъмнено ще хвърлят допълнителна светлина върху тази забележителна изчезнала цивилизация и ще разплетат някои свързани с нея загадки.

Макар Чатал Хююк да е уникално по своята същност неолитно селище, все пак разполагаме с изобилни материални следи за съществуването на многобройни центрове на цивилизация в различни части на Стара Европа. На Малта и Гоио - втория по големина остров на Малтийския архипелаг - има повече от 40 каменни неолитни храма. Тези представители на свещената малтийска архитектура се отнасят към времето между 4500 и 2500 г. пр. Хр. и свидетелстват, че дори и без метални инструменти хората са били в състояние да строят монументални сгради, като са използвали каменни блокове с тегло до 50 тона. На един от тези обекти - храмовия комплекс при Тарксиен, който е на 5000 години - е открит фрагмент от монументална каменна статуя. Запазена е само долната част, която изобразява краката и част от полата на вероятно изправена женска фигура. Тъй като запазеният фрагмент е с височина около метър, общата височина на статуята е изчислена на около три метра. Това я прави най-ранният пример за монументална скулптура с такива размери. На илюстрации II и III е представен храмът при Хагар Ким (между 3500 и 3000 г. пр. Хр.) на южния бряг на Малта. Откритите в храма статуи и статуетки ясно показват голямата важност на женската фигура; сред находките е и грижливо изработена глинена статуетка на гола жена, която беше наречена "Малтийската Венера" (илюстр. IV).

По своето драматично въздействие Хипогеят при Хал Сафлиени (изграден на етапи между 3600 и 2500 г. пр. Хр.), близо до храма Тарксиен, е подобен на големите неолитни храмове на Малта. "Хипогей" е името, което археолозите са дали на изсечени в скалите камерни гробници, а комплексът при Хал Сафлиени е забележителен представител на тези паметници. Той представлява струпване на множество прости единични камери, които са свързани помежду си с коридори, стъпала и подземни зали. Подобната на лабиринт структура покрива площ от 480 м2 и е изсечена на върха на варовиков хълм посредством каменни чукове и изработени от рог кирки. Щом веднъж с помощта на тези сечива се постигнели размерите и грубата форма на всяко помещение, стените били изглаждани с кремъчни инструменти. Разкопките са разкрили три етажа от свързани помежду си камери, като под тях има други нива, които все още не са проучени. На трите етажа има повече от 30 помещения, като по-голямата част са на средното ниво. Долните две нива имат релефна украса от боядисани в червено сложни спирали и други мотиви. Стените на редица от камерите на втория етаж са оформени по подобие на мегалитната архитектура на острова (илюстр. VI). В Хипогея, както и в много други храмове, също са открити женски фигурки. Едно от тези произведения на изкуството, обявено за шедьовър, е глинена статуетка с дължина 12 см., известна като "Спящата дама" от Хипогея (илюстр. V). Спокойната поза на спящата жена може би изглежда донякъде не на място в комплекс от гробници, но присъствието й там кара Гимбутас да предполага, че в Хипогея освен това са били извършвани ритуали, свързани с прераждането.

След детайлно изследване на неолитните култури на Малта археологът Дж. Д. Еванс изразява мнението, че:

доколкото можем да съдим от наличните данни, изглежда никога не е съществувало по-мирно общество. Лесно е, разбира се, да се заблуждаваме с образа на някакъв примитивен Средиземноморски рай; въпреки това явно земята е предоставила на праисторическите малтийци едно сравнително лесно съществувание, тъй като иначе едва ли щяха да имат излишно време или енергия да се занимават със странните си култове и да строят и украсяват храмовете си.

Но мирният и изобилен живот на строителите на храмове внезапно прекъсва около 2500 г. пр. Хр. Причините за изчезването на тази просперираща и преливаща от живот цивилизация са също толкова неясни и загадъчни, колкото е и изчезването на Чатал Хююк. След като отбелязва, че "строителите на храмове са се изпарили като с магическа пръчка", Еванс се опитва да го обясни с нахлуването на някакъв войнствен народ. Гимбутас предполага, че може би природните запаси на острова вече не са били в състояние да осигурят съществуването на населението, а обезлесяването или някоя неплодородна година са повлекли след себе си глад, болести и други проблеми. Каквито и да са причините за тяхното изчезване, вълшебството на строителите на храмове се е запазило в паметниците, които те са оставили за поколенията.

Както изкуството на светилищата от Чатал Хююк, така и това на малтийските храмове свидетелства за централното място, което женските божества са имали през новокаменната епоха. Различни регионални традиции в архитектурата и погребалните практики на Стара Европа също демонстрират голямо внимание към тези теми. Подобни духовни вярвания намират изражение в символи като утробата, вагината, половият триъгълник, яйцето, а в някои случаи и цялото женско тяло. Един от най-поразителните примери за употребата на символа на яйцето идва от некропола Нитра в Словакия, датиращ отпреди 7000 години. Всеки един от гробовете има формата на яйце и е напълно възможно това да е израз на вярването, че мъртвите ще се преродят, след като веднъж са се върнали към Богинята на земята. В други райони, като например Британските острови, богинята изглежда буквално е била въплътена в архитектурните планове на различни неолитни съоръжения. Гимбутас оприличава на вулва входа към Норнс Тъмп, една дълга могила отпреди 5000 години в графство Глочестър, Англия (вж. фиг. 4). Ако погледнем илюстрацията като цяло, можем да видим във водещите към входа каменни стени разтворените крака на богинята, а могилата зад подобния на вагина вход може би изобразява нейния (бременен) корем. Възможно е подобна интерпретация да бъде приложена към структурата и плана на много други неолитни обекти. Планът на неолитната гробница Шанбалемонд край Типерари, Ирландия (вж. фиг. 5) може да се разглежда като изображение на долната половина от тялото на богинята: централната камера е утробата, а преддверието е вагината. Една мегалитна гробница от IV хил. пр. Хр. при Кароукийл в окръг Слиго (вж. фиг. 6) очевидно има антропоморфна (т.е. подобна на човешка) форма и, както отбелязва Гимбутас, изглежда, предвещава появата на кръстовидните църкви и катедрали от християнската ера.

Сред останките на много неолитни обекти в Източна Европа често се откриват любопитни глинени модели на храмове. Всъщност са намерени стотици такива артефакти. Те се появяват в археологическия репертоар преди около 8000 години и са един от основните източници на информация относно праисторическата религиозна архитектура на региона. Точната им функция е неясна, но Гимбутас предполага, че е възможно да са били дарове, обречени на реално съществуващи храмове, или пък да са символизирали самата богиня. Макетът на фиг. 7 идва от Породин в Западна Македония и датира от времето на ранния неолит (т.е. е на около 8000 години). Височината му е 35 см и на комина е изобразено лицето на богинята, а в неговата основа е представена огърлицата й. На същото място бил намерен още един макет, който съдържал в себе си миниатюрен олтар. Тези макети може би са копия на реално съществуващи храмове, които са били строени от нетрайни материали и затова не са се запазили до наши дни - за разлика например от големите неолитни каменни гробници и кръгове в Британия и Ирландия и от храмовете в Малта.

Въпреки това на някои обекти в Източна Европа са открити останките на забележителни светилища. Голямо праисторическо светилище (с площ около 70 м2) е проучено в селището Сабатиновка II в Молдавия, като е отнесено към културата кукутени (ок. 4800 до 4600 г. пр. Хр.). Предложената тук рисунка (вж. фиг. 8) показва редица съществени характеристики на светилището: (1) настлано с плочи пространство пред входа; (2) печка; (3) глинена платформа или олтар (2,75 х 6 м); (4) изработен от глина стол в естествен размер; (5) фигурки; и (6) струпване от съдове край печката. От 32 фигурки, открити в помещението, 16 са намерени на олтара, седящи на миниатюрни столчета. Повечето очевидно имат женски форми и са интерпретирани от Гимбутас като изображения на Богинята на змиите. На фигура 9 са показани шест от тези фигурки и докато номера 1, 4 и 6 имат гърди и очевидно са женски, 2 и 3 са с неопределен пол, а 5, която Гимбутас интерпретира като жена, държаща "змиевидно дете", малка змия или фалус, изглежда, може да бъде разбрана по-добре като мастурбиращ мъж.

Обектът Лепенски вир в Сърбия, разположен на брега на Дунава, показва, че развитата архитектура и скулптура са съществували не само при земеделските народи на неолита, но също и в мезолитните общества (на ловци и събирачи на растения) още преди 8500 години. Изследователят Драгослав Срейович вярва, че този обект, както и някои други в района, предоставя ясни доказателства за креативността на местното население от епохата на мезолита. Следният пасаж най-добре изразява неговото виждане:

Лепенски вир е доказателство за това, че мезолитът не е "тъмната епоха" на европейската праистория, а просто един дълъг период на съзряване. Освен това става ясно, че първият голям скок на европейската култура след последния ледников период не е бил оплодотворен от външни влияния, а се е породил спонтанно от пробуждането на дремещите от дълго време сили на къснопалеолитната дунавска култура. Това е много важен факт. Той показва, че Европа не е имала нужда от заемки от Близкия изток, за да се отърси от миналото и да намери сили за едно съзидателно бъдеще, Лепенски вир е доказателство, че в Европа всичко това е постигнато самостоятелно. Неочакваното му откриване и демонстрираните от него изключителни черти още веднъж показват, че нашите знания все още са ограничени.

Селището при Лепенски вир се състои от значителен брой трапецовидни и триъгълни структури, които често са определяни като светилища или храмове. Проучени са над 50 такива постройки. Най-забележителни са необикновените и твърде изразителни каменни скулптури, в иконографията на които се преплитат черти на хора и риби (илюстр. VII). Гимбутас възприема триъгълните планове на храмовете от Лепенски вир като търсено изображение на женски полов триъгълник - двете събиращи се линии водят към олтар в дъното на помещението, който символизира утробата на богинята. За нея символизмът на тези храмове е част от една широко разпространена в Стара Европа традиция, според която религиозната архитектура е проектирана така, че да представя тялото на богинята в трайна форма. Вдъхновението за тези символни архитектурни традиции далеч не идва от близкоизточни архетипи. Всъщност то може да се проследи назад към местни корени и най-накрая до палеолитната украса на пещери, пукнатини и цепнатини, за които се вярва, че са свещени символи на утробата. По този начин архитектурата на неолитна Европа черпи вдъхновението си от по-ранни традиции, като след това на свой ред поставя началото на нови процеси и явления, сред които - както вече имах случай да спомена - може да са и кръстовидните катедрали от християнската епоха.

Не би трябвало да си мислите, че цивилизациите на каменната епоха са били ограничени единствено до Стара Европа и Близкия изток. Напротив, в други части на света се появяват друг вид културни и художествени нововъведения, които едва хилядолетия по-късно ще станат част от европейския културен репертоар. Доскоро се ширеше убеждението, че изобретяването на керамиката трябва да се отнесе към времето на неолита и всяко твърдение, че това всъщност може да се е случило и преди това, беше посрещано с недоверие. Най-ранните общоприети данни за появата на керамиката в Западна Азия (районът, който се приемаше за люлка на този занаят) не поставят под въпрос отнасянето й към новокаменната епоха.

През 1960 г. настъпи драматичен обрат във възгледите за произхода на керамиката, тъй като радиовъглеродното датиране на керамиката от обекта Нацушима, близо до Йокосука в японската префектура Канагава - отнасящ се към културата Жомон - даде удивителни резултати. Керамиката от селището се оказа на 9000 години, което по това време означаваше, че става дума за най-старите глинени съдове в света. В началото датировката беше посрещната с голяма доза скептицизъм, като бяха изказани най-различни възражения. В крайна сметка обаче критиците трябваше да приемат, че резултатите са точни. Оттогава появата на керамиката в Япония непрекъснато се отдръпва все по-назад във времето. За момента най-ранната дата е отпреди 12 700 години, но дори и тази керамика, по която има украса, очевидно не е първият опит да бъдат направени съдове от глина. Принадлежащата към каменната ера култура Жомон, която процъфтява в Япония допреди около 400 г. пр. Хр., не се основава на земеделието и съответно както японските, така и чуждите археолози бяха шокирани да открият една толкова напреднала керамична традиция в толкова привидно "примитивна" културна среда.

Още по-изненадващ за някои (дори японски) учени се оказа фактът, че най-ранната керамика в света се е появила именно в Япония. Археолозите, общо взето смятат, че по отношение на културните нововъведения Япония е била зависима от Китай и - дори след като автентичността на ранните дати (по-ранни от всичко, открито досега в континентална Азия) на керамиката Жомон беше потвърдена - много специалисти заявиха, че е само въпрос на време в Китай да бъдат открити по-ранни съдове. Поне за момента това все още не се е случило. Най-ранната керамика от Североизточен Китай е на около 9000 години, а тази от Южен Китай може да е дори на 10 000 години, макар последната дата все още да е предмет на спорове. Но дори и да приемем тази по-ранна датировка, тя все пак е значително по-късна от тази на първата керамика, открита в Япония. Последните проучвания в континентална Азия обаче може би регистрираха още един изключително ранен пример за производство на керамика - само че не в рамките на китайската традиция, а идващ от т.нар. културна периферия на Източен Сибир. Продължаващите разкопки на обекти от каменната ера в района на р. Амур свидетелстват, че откритите там фрагменти от глинени съдове може да са на 13 000 години и следователно да са с възрастта на най-ранните японски находки. Оформя се една обща картина, според която в Япония, Китай и Сибир има установени традиции на производство на керамика още от една много ранна епоха, като има вероятност бъдещите археологически проучвания да хвърлят допълнителна светлина върху мащабите и древността на използването на глинени съдове в Североизточна Азия. Въпреки това в светлината на досегашните сведения, именно т.нар. периферни културни зони на Япония и Сибир - а не Китай - са дали най-ранните дати.

И макар културата Жомон справедливо да си е спечелила слава с големите технологични и художествени постижения в областта на керамичните съдове и други предмети, тя все пак се разглежда като по-нисша, тъй като категорично принадлежи към каменната ера. Самите японци смятат за свои прадеди племената от периода Яиой, който настъпва след края на културата Жомон. Те правят ясна разлика между примитивната и изостанала култура Жомон и тази на племената Яиой. Последователността на периодите на японската праистория е много различна от тази на европейската. Следователно и моделът, който е разработен с оглед изясняването на природата на европейската праистория, а именно преход от палеолит към мезолит и след това към неолит, бронзова и най-накрая желязна епоха, е напълно неприложим към случая на Япония. Културата Жомон има както мезолитни, така и неолитни черти и поради това не може да бъде описана адекватно с нито един от двата термина. Тя е мезолитна, доколкото е основана на лов, риболов и събирателство (а не на земеделие и животновъдство, каквито са неолитните култури). За сметка на това керамиката е отличителна черта на неолитния начин на живот. Въпреки че носителите на културата Жомон са преднеолитни и поради това се разглеждат като някак си "по-изостанали", тяхната изключително ранна керамична традиция демонстрира технологични и художествени качества, които се срещат рядко (ако въобще се срещат) при напълно развитите неолитни общества. Периодът Яиой започва около 400 г. пр. Хр. и неговите отличителни характеристики са земеделието и използването на желязото, като и двете са внесени от Китай. Това създава впечатлението, че Япония е преминала директно от принадлежащата към каменната ера култура Жомон към познаваща желязото култура и съответно културното й развитие е много по-различно от това на Европа. Земеделието, което се практикува през периода Яиой, е свързано с отглеждането на ориз в оризища. Централната роля на ориза в японската култура без съмнение има основно значение съвременните японци да идентифицират носителите на културата Яиой като принадлежащи към тяхната раса. Значителното социално напластяване през този период и фактът, че по това време са положени и основите на държавата, също са примери за този вид културни постижения, с които една съвременна нация би могла да се гордее.

От друга страна, културата Жомон определено не включва култивирането на ориз и поради това се разглежда като примитивен стадий, който няма с какво толкова да допринесе за самосъзнанието на съвременния японец, като се изключи керамиката. По тази причина се появява тезата, че нейните носители са принадлежали към някаква по-нисша раса (този възглед е отглас от старата и понастоящем отхвърлена теория за това, че населението на Преддинастичния Египет е принадлежало към раса, която е била по-нисша в сравнение с тази от Династичния период). Следователно това охулване на културите от каменната ера и на техния принос към по-нататъшното културно развитие едва ли е уникално и характерно само за Япония. Идеята, че Европа от каменната епоха дължи на Близкия изток почти всички културни нововъведения, е убеждение, което твърде дълго е изкривявало нашето разбиране за Европейската праистория. Сега, когато все по-добре разбираме предисторическия период от развитието на Европа, се оказва, че много аспекти от технологичното, художественото и религиозното ни наследство - и културата като цяло - имат своите местни корени, а не са обикновена заемка от "по-цивилизованите" източни общества. Изглежда е настъпил моментът, Япония да направи преоценка на своите праисторически прадеди в светлината на последните твърде драматични открития, отнасящи се до културата Жомон. Налице са голям брой археологически находки, които може би свидетелстват, че отглеждането на ориза не е откритие на периода Яиой, а е било част още от културата Жомон. При Минами-Мизоте в префектурата Окаяма са открити керамични фрагменти отпреди 3000 години, на които има отпечатъци от оризови шушулки, а откритите при Казахари (префектура Аомори) оризови зърна показват, че едва ли става дума за изолирано явление. Още по-красноречиво е откритието не само на ориз, но и на останки от оризища в принадлежащ към културата Жомон археологически пласт на обекта Итазуке в префектурата Фукуока. Това предполага, че оризът може да е бил култивиран и преди периода Яиой - от носителите на културата Жомон, които до този момент бяха разглеждани като твърде примитивни, за да са постигнали нещо подобно (тъй като принадлежат към каменната ера).

Още по-драматична преоценка на тази култура трябва да бъде направена в светлината на откритото наскоро най-голямо селище от този период. През 1992 г. по време на теренно проучване, свързано с плановете за издигането на нов стадион за бейзбол в Аомори сити са открити значителни археологически останки от периода Жомон и от по-късни епохи. След като разкопките през следващите две години хвърлиха светлина върху мащабите на селището на културата Жомон (известно като развалините на Санай-маруяма), стана ясно, че това е най-важното археологическо откритие, правено някога в Япония. Селището е било обитавано между 5000 и 3500 г. пр. Хр. С площ от 35 хектара, то е два пъти по-голямо от което и да било известно до този момент селище от каменната ера в Япония. Досега само в централната част на обекта са разкрити близо сто наколни строежи, за които се смята, че са били използвани за складирането на хранителни припаси. По предварителни оценки общият брой на постройките в Санай-маруяма е около хиляда. Сред тях има стотици вкопани в земята жилища, а освен това и складови помещения, наблюдателници и други строежи.

На по-издигнато място в периферията на селището е проучена една особено забележителен строеж. В земята са открити шест ями от стълбове, като четири от тях съдържат и останките на самите стълбове. Ямите са с диаметър 2,20 м и дълбочина 2,50 м, а самите колони - изработени от кедрови дънери, са с диаметър близо метър. Проучването на запазените стълбове показва, че те нарочно са били поставени леко наклонени навътре, след което ямите са били запълнени с редуващи се пластове трамбован пясък и глина. Дълбочината на ямите и грижите, положени за заздравяването на основите на строеж, показват, че става дума за високо съоръжение. Във всички случаи разстоянието между колоните е 4,20 м, което, от своя страна, може да е индикация, че строителите са използвали някакви стандартни мерни единици. Функциите и предназначението на строежа все още не са ясни, но се смята, че той може да е бил наблюдателна кула или дори светилище.

Археологическите проучвания на този важен обект все още продължават и тепърва предстои да се разкрие пълният размах на културните постижения на неговите обитатели. В разкопаните части на селището (едва 15% от общата площ) вече са намерени наистина огромен брой артефакти - понастоящем те се съхраняват в 40 000 сандъка! Сред находките има много предмети от органични материали, каквито рядко се запазват на обекти от този период. Намерени са разнообразни дървени сечива (включително и няколко гребла, едно от които е с дължина 1,60 м), съдове от дървесна кора, плетени кошници и парчета от тъкани. Около селището са открити и три отделни некропола. Два от тях са в близост до централната зона на селището и съдържат единствено останки от деца, които - типично за тази култура - са погребани в големи глинени съдове. До момента на обекта са намерени около 900 такива урни. Третото гробище съдържа само останки от възрастни индивиди и е разположено в периферията на селището. И макар да можем само да размишляваме какви са причините децата да са погребвани по-близо до жилищната зона в сравнение с възрастните, фактът, че откритите гробове на възрастни индивиди са малко над 10% от общия брой показва, че нивото на детската смъртност от периода Жомон е било много високо.

Развалините на Санай-маруяма разкриват голям брой важни характеристики, които показват, че културата Жомон е била по-сложна, отколкото се смяташе досега. Както самите размери, така и устройството на селището доказват, че то е резултат от внимателно планиране, а не е просто струпване от произволно разположени жилища, сметища, некрополи, стопански съоръжения и други постройки и конструкции. Това само по себе си показва, че общността е била добре организирана и че едно подобно планиране би било невъзможно без някакъв вид йерархична организация. Освен това е ясно, че в случая сме изправени не пред временен лагер на подвижна група ловци, а пред съществувало дълго време постоянно селище със значителни размери. Неговите обитатели не само че са можели да поддържат собствените си икономически нужди посредством дейности във и около селището, но освен това големият брой открити тук керамични съдове и глинени фигурки навеждат на мисълта, че може би дори са снабдявали с такава продукция други, по-малки общности на културата Жомон в района.

Разнообразието на изработваните в Санай-маруяма предмети също говори за наличието на специализация в занаятчийското производство. С други думи, някои групи от работещата общност са били заети с производството на специфични изделия - за нуждите както на самото селище, така и за околните популации. Наличието на материали, които не се намират в района - например обсидиан и кехлибар - показва, че размяната на стоки на местно ниво е била само един от аспектите на икономическите контакти на селището с външния свят. Горепосочените материали идват от други части на Япония и са красноречиво доказателство за съществуването на търговски мрежи с голям обхват. Макар да няма данни за отглеждането на ориз в Санай-маруяма от периода Жомон, все пак има някои податки за това, че през каменната ера обитателите на селището са култивирали просо и други растения. Тази картина на една много по-развита и сложна - в сравнение с това, което се предполагаше досега - култура от периода Жомон е подтикнала професор Ясуда Йошинори от Международния изследователски център за японистика да предложи една радикално нова идея за определението на понятието "цивилизован". Ето какво пише той:

За да може основателно да бъде наречена цивилизация, една култура трябва да има писменост, държава и метални оръдия на труда. Следователно някои изследователи биха могли да ме упрекнат за това, че говоря за цивилизация Жомон. Хората ще кажат, че това е неприемливо, тъй като дори и развалините на Санай-маруяма да могат да бъдат наречени полис, все пак има много други съществени елементи на цивилизацията, които липсват на периода Жомон.

Сега обаче е настъпил моментът да отхвърлим тези остарели концепции за цивилизация и да преразгледаме периода Жомон въз основа на една нова концепция за същността на цивилизацията. Ако се придържаме към аксиомата, че без полис, писменост и метални оръдия на труда не може да става дума за цивилизация, то културата Жомон завинаги ще остане в представите ни като примитивен и варварски етап на развитие. Само че обществото от периода Жомон е имало един друг прекрасен принцип, който липсва на традиционните цивилизации: уважение към природата и съжителство с нея. Принципът на съобразен с природните цикли живот и поддържането на социално равенство - нещо, което обществото от периода Жомон е съблюдавало в продължение на повече от десет хилядолетия, е именно състоянието, към което се стремят съвременните хора в една епоха на надвиснали над земята заплахи.

"Откриването на културата Жомон" има за цел да накара хората да застанат лице в лице с новата криза на околната среда и да оформят една нова идея за цивилизацията, която да им позволи да оцелеят. Ако продължаваме да отстояваме представата, че цивилизацията трябва да съдържа в себе си държава, писменост и метални сечива, това ще ни лиши от възможността да намерим път, който да ни изведе от кризата, заплашваща модерните индустриални общества от края на ХХ в. Ще цитирам един пасаж от моята книга "Културата Жомон и световната история": "Цивилизацията се заражда тогава, когато се установи жизнена и действена система на живот, т.е. едно правилно отношение между човек и природа, което да е в съответствие с характерните за всеки район черти. Това означава, че съществуването на цивилизацията започва тогава, когато се появи вечен и универсален модел на живот, в който са включени едновременно и характерната за даден район екологична система, и нуждите на обитаващите го хора."

Културата Жомон, която е установила такъв траен и универсален модел на живот, че да е в хармония със специфичните за японския архипелаг черти - океана и горите - е положила истинските основи на Японската цивилизация и поради това трябва да бъде наречена цивилизацията Жомон.

Тук виждаме нещо, което ни връща към идеите на Мария Гимбутас. Тя защитава по начало хармоничната природа на старата европейска цивилизация от времето преди насилието да я помете. Убедителната теза на Ясуда Йошинори по отношение на японската цивилизация от каменната ера съдържа два елемента - от една страна, тя възхвалява достойнствата на една отминала епоха, но от друга, представя идеи за една бъдеща обществена организация. Историческите цивилизации винаги са черпели вдъхновение от тези култури, които са се възприемали като достойни за подражание примери. Съвременната западна цивилизация непрекъснато се е позовавала на по-ранни цивилизации и особено на тази на Древна Гърция. Япония, от своя страна, е черпела вдъхновение едновременно и от китайската цивилизация, и от автохтонния си период Яиой.

Както в Япония, така и на Запад по-ранните култури от каменната епоха се представят като ниско и срамно наследство, което е било скрито и изтикано в ъгъла за сметка на по-достойните влияния на историческите цивилизации. Ако една култура се отрече от своите корени, тя ще повехне и ще загине. В арогантния си стремеж към прогрес на всяка цена, съвременната цивилизация разрушава основата, на която е стъпила. Изглежда модерната цивилизация се подхранва от желанието си все по-увеличаващото се население да бъде контролирано от едно все по-смаляващо се малцинство; тя иска не само да доминира над другите култури (за да се издържа, тя има нужда от голяма по-нисша класа от подчинени от икономическа гледна точка нации), но и да контролира самата природа. Последното се постига на цена, която едва сега ни става ясна с оглед надвисналата екологична катастрофа. Не е изключено жестокостта и варварството дори да са се увеличили по време на господството на историческите цивилизации. Поне със сигурност може да се каже, че се наблюдава възход в обществените и технологични средства за причиняване на масови страдания и болка. Именно традиционните племенни общества - според цивилизованото мнение най-дивашките от всички съвременни народи - са подложени на най-варварски кланета от страна на цивилизованите нации. Колониалното господство е отстъпило мястото си добронамереното на пръв поглед, но също толкова покровителствено начинание, наречено развитие. Наскоро антропологът Марк Хобарт нарече глобалните опити да се "развият" предполагаемо нецивилизованите народи - като им се наложат западните ценности, практики и модели - "разрастване на невежеството". Западни агенции, които не познават добре местните екологични и социални условия (ако изобщо ги познават), налагат земеделски и други проекти, които не само че не носят добро, а напротив - увреждат, понякога необратимо, локалната екосистема.

За да можем да поддържаме собствената си култура, трябва да черпим хранителни сокове и вдъхновение от своите корени; и ако изчезнали цивилизации като Жомон или тази на Стара Европа поставят под съмнение идеите ни за прогреса, това е само за наше добро. Докато не спрем да разглеждаме праисторията като най-дългия и мрачен от всички тъмни векове, разбирането ни за миналото, настоящето и възможното бъдеще на човешкия род ще остане изкривено. Подобно на Гимбутас и Йошинори аз също вярвам, че цивилизации са съществували и преди историческата епоха и че трябва радикално да преразгледаме настоящите си възгледи за това, какво е и какво не е цивилизация. Все по-масовото осъзнаване, че настоящето ни разбиране за същността на цивилизацията е несъвършено, може да се разглежда като белег на прогрес. Или, както пише Лев Клеин, "изглежда, интелектуалните възможности на ранните хора и древността на изконно човешките характеристики се увеличават паралелно с развитието на нашата собствена модерна цивилизация. Може би това означава, че се увеличават и нашите възможности да виждаме и разбираме човешкото." Именно тези натрупващи се знания относно нашите праисторически прадеди са тема на остатъка от настоящата книга. Ще ви покажа, че различните нововъведения и постижения, за които се предполага, че напълно или отчасти са се развили в цивилизациите от историческия период - са били предшествани от откритията на праисторическите култури. В следващите глави са събрани огромно количество доказателства за тези пробиви в религиозната, художествената, научната и технологичната сфера. От тях ще стане ясно, че голяма част от нещата, които се смятат за появили се през историческия период, всъщност датират от времето на неолита. Нещо повече - много неща, които се приписват на различни земеделски общества (някои от тях спадат дори към нашето съвремие), всъщност са се развили много по-рано, през късния палеолит. И накрая, дори някои от очевидните нововъведения на модерните от поведенческа гледна точка хора от късния палеолит могат да бъдат проследени към по-ранни епохи - към неандерталците и отвъд тях, към изначалните корени на културата в Ранния палеолит. Но преди да се впуснем в това проучване на праисторическата религия, изкуство, наука, технология (и дори на корените на най-ценната придобивка на историческата цивилизация - писмеността), първо ще проследим забележителните изследвания на историята от някои лингвисти, които вярват, че могат да достигнат до езиците от каменната епоха.