История на руската мафия
Валерий Каришев
Откъс
Валерий Каришев
История на руската мафия
1988 - 2003
Валерий Каришев
История на руската мафия
Първа част
Подялбата на Москва
1988 - 1994
Предговор
Идеята за написването на тази книга се роди в следствения арест, известен като Бутирка, докато авторът, московски адвокат, се срещаше със своя клиент - известна в престъпните среди личност, и стана неволен свидетел на размислите му за престъпността, за ролята й в обществото и държавата. От тези срещи авторът научи много. И в края на тези дълги откровени разговори клиентът неочаквано каза на адвоката си:
- Вземи да опишеш тези неща, както си са - да знаят хората за живота ни, той е много сложен и жесток. Да го видят отвътре. Та да не си мислят, че животът ни е само мадами и мерцедеси, а да знаят, че има и следствен арест, и присъди, и контролен изстрел в тила.
На основата на лични разговори, а също и на базата на разкази на очевидци на онези криминални събития, авторът изложи целия събран материал в документално-художествена форма.
Много от тези разговори с хора от престъпния свят и много криминални случаи са залегнали в други художествено-документални книги на автора.
Главни експерти в частите "Как всъщност стана" са самите бивши бандити. Днес много от тях изцяло са скъсали с престъпното си минало и са честни бизнесмени, така че няма да назоваваме имената им.
Тази книга е написана не от гледна точка на правоохранителните органи, а от позицията на живия живот и според "понятията и представите", с които живее криминалният свят.
1998 ГОДИНА
Предвестник на възникването на московските бригади бяха младежките престъпни групировки от Казан. Това явление беше наречено "казански феномен". През есента на 1986 година "казанският феномен" стигна до столицата - в Люберци. Възникналите по примера на казанците младежки групировки се нарекоха "люберци" или "любери". Отначало се специализираха в побоищата с пънковете и метълите, после се преориентираха към организираната престъпност.
Можем условно да определим това време като границата, след която започна ерата на големите столични групировки.
През 1987 година схватките между люберите и московските банди станаха ожесточени. Основни места на сблъсъците им бяха Паркът на културата "Горки" и Калинински проспект (днес Нови Арбат). През 1988 година Люберци се сдобиха с наистина зловеща репутация.
Преди това, до средата на 80-те години, държавата отричаше съществуването на организирана престъпност и обясняваше, че кривата на криминалните престъпления ежегодно пада, като с това заблуждаваше цялото население.
На 20 юли 1988 година обаче във вестник "Литературная газета" беше публикувана първата голяма статия за организираната престъпност - "Лъвът се готви за скок", а малко по-късно и "Лъвът скочи". Авторите бяха журналистът Юрий Шчекочихин и научният сътрудник във Всесъюзния научноизследователски институт на МВР А. Гуров.
В статията за пръв път беше очертан триъгълникът на престъпността, ръководена от бивши спортисти, криминални рецидивисти, хора от сенчестата икономика и келнери в най-различни заведения.
Публикацията в "Литературная газета" насмалко не струваше на А. Гуров кариерата му. След това обаче А. Гуров стана генерал, по-късно оглави прочутото 6-о управление на МВР, създадено "заради него", впоследствие премина в Министерството на държавна сигурност по същата линия. Още по-късно стана депутат в Държавната дума. Ю. Шчекочихин също стана депутат, но през лятото на 2003 година внезапно почина.
НОВИТЕ БАНДИТИ - МУТРИТЕ
От края на 80-те години руската организирана престъпност се обогати с още един тип професионален престъпник - бандитът. Вярно, бандитите се наричаха помежду си "брато", но народът бързо им измисли други имена - от "вратове" до "мутри". Младежта на 80-те години, възпитана с американските филми, просто изкопира елементарните им сюжети и ги пренесе в бандитския си живот.
Особено голямо внимание на "младите" оказа филмът на Франсис Копола "Кръстникът". Мнозина лидери на групировки признават, че им е бил любим и че са изграждали структурите си по образ и подобие на американо-сицилианската мафия.
Бандитизмът естествено беше известен и преди това, но чак с широкото, дори повсеместно разпространение на рекета (организирано и систематично изнудване) тази "професия" стана наистина доходна и като цяло не особено трудоемка.
Трябва да отбележим, че в миналото в престъпния свят бандитите се водеха втора ръка хора, понеже се занимаваха, така да се каже, с грубата работа. Освен това често ги убиваха, а и самите те често извършваха престъпления, след което ги вкарваха зад решетките. Редиците им обаче се попълваха също толкова бързо, колкото и оредяваха. Според някои данни "старата гвардия" се противопоставя на новите бандити и безсмислените им убийства.
В променените условия на престъпния свят на мястото на старите традиции идват нови прийоми, диктувани от авторитетите на новите бандитски среди.
По същество авторитетите са най-влиятелните членове на бандитските групировки, тези с най-голям късмет, които успяват да организират около себе си свои съратници - биячите. Някои авторитети признават старите структури на престъпния свят, но повечето не се съобразяват с тях и решават да са независими.
За кратко време бандитите създадоха свой социален слой в криминалното общество. Живееха ярък и кратък професионален живот, като най-разпространеният му край беше смъртта от куршумите на конкурентите. Онези, които успяха да оцелеят - а те бяха малцина, - станаха "новите руски бизнесмени".
Правоохранителните органи въведоха редица други термини за хората, свързани с организираната престъпност, на първо място ОПГ - организирани престъпни групировки, или престъпни организации, структури и бригади.
На свой ред представителите на криминалните групи предпочитаха, поне в ежедневния език, да се наричат "братя"!
През май 1987 година Политбюро на ЦК на КПСС и Съветското правителство изготвиха закона "За кооперациите", с който се разрешаваше частнопредприемаческа дейност.
В Москва като гъби започнаха да никнат първите "кооперативи", т.е. частни и получастни "точки" - тоалетни, закусвални, ресторантчета. Най-прочут беше първият кооперативен ресторант на Фьодоров на Кропоткинска улица.
Появиха се първите кооперативни щандове и тук-там малки магазинчета - по-точно дори не магазинчета, а щандове и отдели в държавните магазини, където се продаваха произведени по кооперативен път и чужди, най-вече китайски, стоки.
Появиха се и първите бизнесмени с дебели портфейли.
Родиха се първите видеокъщи. Московчани бяха залети от порой западни филми, като цяло екшъни, филми с карате и безкрайни побоища, показващи американския рекет. Не е случайност, че именно прочутият филм на Ф. Копола "Кръстникът" стана нагледно помагало и учебник в рекетьорската професия за мнозина. Както признават много от престъпните босове, те са научили тъкмо от този филм много неща за криминалната психология при решаването на "нестандартни ситуации" в ръководството на ОПГ и взаимоотношенията си с колегите и враговете си.
През 1988 година излезе и един от първите съветски филми, посветени на рекетьорите - филмът на Юрий Кара "Воры в законе" (На българския екран: "Престъпници под закрила" - Б пр.). Вярно, действието му се основава на събития от времето преди "перестройката" и основни потърпевши във филма са тогавашните представители на сенчестата икономика, но методите на изцеждане на пари успешно се пренесоха в края на 80-те години. Сцената на мъчението с ютия, показана във филма, беше първото нагледно пособие за начинаещите рекетьори.
Първите престъпни групировки и бригади активно почнаха да рекетират новопоявилите се "частници". Тъкмо този момент можем да приемем за начало на организираната престъпност в нашата страна.
СТРУКТУРА НА ГРУПИРОВКИТЕ
ОПГ може да се състои от една или повече бригади. Условното име обикновено се свързва с броя хора. До 25-30 души е бригада, ако са повече - структура. Ръководството на ОПГ се осъществява от лидер или група лидери (до трима души).
Лидерите се занимават само с организационна или координираща дейност и никога не извършват конкретни престъпления.
Лидерът е човек със силен и властен характер и има здрави връзки в органите на властта, в системата на правоохранителните орани, в бизнес средите и естествено в престъпния свят.
Заместниците (или партньорите) на лидера се специализират по направления: отговорници например за рекета, за контраразузнаването, за вътрешната сигурност, кадри, отговорни за убийствата, за сблъсъците с други ОПГ и за силовите акции. Съветниците на лидерите на ОПГ отговарят за икономическите и банковите въпроси, има и отговорник за общата каса.
На второто равнище в ОПГ са бригадирите - отговорниците за мобилните групи, наброяващи 5 до 10 души. Те, също като лидерите, се занимават с организационна работа, но често сами участват в акциите и ходят заедно с бригадата си при всяко конкретно престъпление.
Бойците (редниците, мутрите, вратовете) са основната маса на ОПГ, предназначена за силови акции. Специално отделно подразделение на ОПГ са оръженосците, сапьорите, килърите (вярно, напоследък лидерите предпочитат да привикват за килъри специално подбрани хора от други градове и райони). Според тях тази практика е оправдана - по-малко са възможностите за издънки и съответно е по-лесно да се скрият следите на престъплението. Освен килърите на щатна длъжност в ОПГ може да има и "чистач" - т.е. ликвидатор на своите, на онези, които са се провинили: това са предателите, заговорниците, наркоманите - или пък просто се налага "да се съкрати щатът".
Други лица, вече извън ОПГ, но пряко сътрудничещи с тях, са счетоводителите, администраторите, съветниците и телохранителите на лидерите.
Освен това за повечето ОПГ са характерни следните общи черти: йерархия и строга дисциплина, закрито членство, основано на определен град или район, автономност на подразделенията и секретност, широко използване на насилие и заплахи при работа.
От какви хора се формира групировката? Различно. Повечето групировки днес се съставят от бивши спортисти, понякога от улични хъшлаци. В групировките често влизат и осъждани, основно с малки присъди - за кражба на имущество и коли, мошеничество и така нататък. В новата вълна групировки влизат бивши и действащи работници на правоохранителните органи (случаят от 2003 година с милиционерите-вампири), служители на специалните служби и военнослужещи.
Много сериозно влияние напоследък оказваха групировките, в които се включваха бивши бойци в Афганистан, т.н. "афганци". В столицата обаче те се държаха настрана и не участваха активно в криминалния живот, с изключение на случаите, възникващи при подялба на печалбата от вноса на алкохол и цигари.
Опитът ми в работата като техен адвокат показва, че те не обичат да ги наричат бандити. Дори напротив, много често казват:
- Ние не сме бандити.
- Ами какви сте? - питам ги учудено.
- Ние сме структура. Мафия, ако щеш. Но не сме бандити.
Въпреки че, както вече казах по-горе, наричат конкурентите или враговете си бандити.
Как наричат самите себе си? Като цяло групировките се самонаричат на името на района или града, откъдето са водачите им или откъдето набират основния си състав. Много рядко, само в отделни случаи, групировките приемат името на водача си.
Ето ви една типична история за създаването на малка бригада, разказана от Валентин П., бивш люберецки рекетьор, сега бизнесмен.
Как направихме бригадата
...Една вечер бях сам вкъщи. Бях върнал видеото на приятелите, които ми го бяха дали, и нямах какво да правя. Гледах някакво старо списание - бях го взел от едни приятели спортисти.
На вратата се звънна. Беше Макс. Начумерен. Влезе и се огледа. Носеше някакво евтино вино.
- Нещо май много пиеш напоследък - казах.
- Как да не пия - отвърна той и махна с ръка. - От лошо по-лошо става!
След като магазинчето му изгоря, Макс съвсем се беше разкиснал. Нямаше работа и не знаеше с какво да се захване. Нямаше нито желание, нито възможности да взима пари назаем, да отваря нов магазин и да върти търговия. Да не говорим, че имаше да плаща и дългове. Беше в безизходица.
Седна на масата, погледна отвореното списание и попита:
- Как я караш?
- Горе-долу. Разглеждам списания.
- Видеото къде го?
- Върнах го. Изгледах няколко филма и...
- Как мислиш да я караш нататък? - попита Макс, докато наливаше вино в две чаши.
- Не знам. - Вдигнах рамене. - Едни приятелчета, колеги сме, ме викат в бригадата си.
- Бригада ли? - учуди се Макс. - Какво ще правиш там? Та ти си с две леви ръце.
Усмихнах се.
- Не става дума за строителна бригада. Тази е да прибираме пари от частниците...
- А, ясно - замислено каза Макс. - Напоследък доста пишат за тия работи...
- Така си е. Само за рекетьорите пишат, плашат хората.
- И какво реши?
- Ами, дават добри пари.
- Колко?
- Зависи от това колко прибереш. Доходът се дели на проценти. Нашите са двайсет-трийсет от общия приход на бригадата.
- Хм, интересно.
- Какво толкова ти е интересно? Да не си решил пак да отваряш магазинчето?
- Не-не.
- А какво?
- Знаеш ли - каза той, - защо да не си направим наша бригада? Знаем се с мутрите, защо не почнем работа заедно?
- И аз съм си го мислил - казах. - Обаче номерът е там, че в нашия град няма сериозни частници, няма далавера... Пък и мутрите няма да искат да делят с нас. Теренът си е техен.
- Не ти говоря за нашия град. - Макс ме погледна сериозно. - За Москва например ти казвам.
Засмях се.
- Стига бе, Макс, как така Москва? Можем да съберем шестнайсет, най-много двайсет души. С тях ли да се наврем в Москва?
- Виж сега каква схема предлагам - каза Макс. - Гледай. - Взе един лист и почна да чертае. - Това сме ние с тебе - двамата лидери. Само ние имаме правото да делим общия доход на групата. Всички остнали са на заплата.
- Как така на заплата?
- Ами ей така, на заплата. Всеки месец им се плаща.
- И колко?
- После ще го решим. Всичко зависи от доходите. Плюс премии за участие в определени акции, плюс болнични...
- Какви болнични бе?
- Е, травми и така нататък, да се плаща на адвокати, като приберат някого...
- Демек за всекиго по нещо - казах.
- Няма начин иначе.
- И как си я предстваяш тая работа?
- В Москва сега има много частници. На Рижкия пазар например. Чувал ли си за него?
- Писаха нещо по вестниците.
- Значи ние с теб правим бригада и отиваме да си предложим услугите. Всичко се гради на психологията на страха.
- Че кой ще се уплаши от нас?
- Виж, това вече трябва да го отработим. Нали сме професионалисти. Може и да почнем да охраняваме някои и да си получаваме процентите. Номерът е следният: първо се налага да пообработим петима-шестима, после всеки ден ходим да си прибираме печалбата. Вече съм измислил и как да си направим картата.
- Каква карта? - учудих се.
- На нашите магазини. После, като посъберем пари, ще си ги въртим сами.
- А бе, Макс, що не вземеш да се прехвърлиш криминалистика?
Засмяхме се.
Точно тази вечер беше положено началото на бригадата, която оглавихме.
Още на другия ден поканихме вкъщи всички момчета от люберецката ни групировка.
Започнахме да им обясняваме, че трябва да организираме бригада. Макс дори почна да ги убеждава, че има хора, които направо се молят да ги охраняваме.
- Че защо? - попита Шишко, нисичък кльощав младок.
- Как така защо? Не разбираш ли схемата? Тя е съвсем елементарна. Всеки частник знае, че рано или късно ще му се натресат рекетьори да го изтръскат, и то жестоко. Не разбираш ли?
- Е да де. Но ние какво общо имаме с всичко това?
- Ние сме от добрите. Ние го пазим. За него е по-добре да си има работа с нас, отколкото с разни педали. Загря ли?
Шишко неуверено вдигна рамене.
- Горе-долу...
Поех инициативата:
- А бе вие май изобщо не вдявате! Ние сме прочути още от едно време, ние сме люберите, ние сме опитни, смели сме, не ни беше страх от никого навремето, нали - всичко това сега ще ни свърши работа. Обаче вече няма смисъл да се хабим без пари, нали така? Като ще правим нещо, да ни плащат. Не сте ли съгласни?
Момчетата закимаха.
- Е, ако някой реши да прави търкали просто за кеф...
- Беше то... - обади се едно от момчетата.
- Ясно. разбрахме се.
- Всеки получава месечна заплата - намеси се Макс. - Освен това правим обща каса и всеки има право да я ползва. Със съгласието на останалите, разбира се.
- И кой ще я държи?
- Вие кой мислите?
- Сигурно вие с Макс - каза Шишко.
- Позна. Обаче няма само касата да държим с Макс. И няма само да раздаваме от нея. Вие внасяте - ние даваме...
- Аха, като в "Кръстникът" - обади се някой.
- Нещо такова. Ако на някой му се случи случка, поемаме всички проблеми. Това не значи, че двамата с Макс няма да идваме с вас. Ще идваме - от време на време. За всичко останало - ако ранят някой, ако има нужда от болница, от отърваване от арест, от адвокати - това си е наша грижа.
- С други думи - вие сте шефовете, така излиза, нали? - каза Шишко.
- Може и така да го разбираш.
- Е, момчета? - Шишко стана и изпъчи кльощавите си гърди. - Съгласни ли сме?
- Че защо да не сме съгласни? - обади се някой. - Макс и Сушок ги знам от десет години.
- Аз ги знам и от повече - обади се друг. - Печени са, може да се разчита на тях. Аз лично съм - за.
- И аз... И аз... - чуха се още гласове.
На другия ден с Макс обработихме още няколко момчета. След още няколко дни основата на групировката беше десетина-дванайсет души, заедно с нас. С този колектив можехме вече да почваме.
ИЗ ДОСИЕТАТА
Люберецката групировка стана широко известна в Москва още в средата на 80-те. По това време официално още нямаше организирана престъпност, но люберите не се изтъкваха като представители на младежка групировка. Те си имаха свой имидж - всички късо подстригани, мускулести, с армейски обуща и защитна униформа. Мнозина носеха панталони на каре.
Като отличителен знак носеха значки от речния флот.
По няколко пъти седмично люберите идваха в центъра, по цял ден се шляеха по улиците и гледаха да се сбият с пънкарите. С две думи, люберите бяха подели своего рода борба за чистотата на съветското общество и наричаха самите себе си система. В началото на 90-те обаче люберецката бригада се отказа от идеологическите си амбиции и мина директно към обикновените престъпни групировки, чиято основна дейност беше контролирането на проституцията и нелегалните игри и незаконните сделки с валута. Към 91-ва година групировката наброяваше около триста души, разпределени в приблизително 20 бригади. Най-интересното обаче е, че техни водачи и организатори станаха няколко десетки бивши млади офицери. В криминалните среди на Москва се говореше, че в началото на 90-те люберецката групировка е участвала активно във войната с "черните", тоест в изтласкването на кавказките бандити от столицата. Тесни контакти с люберите поддържа загиналият впоследствие престъпен бос Амиран Квантришвили, а също и Федя Ишин (по прякор Федя Бесния).
ПЪРВИТЕ ЦЕДКИ
Първите цедки на частниците от страна на бандитите са често спонтанни и дори водят до конфликти между страните. Някои от търговците се опитват да окажат съпротива, дори отказват да плащат на рекетьорите - точно затова основните оръдия на труда на последните по това време стават включената ютия и други инструменти за мъчение.
Темата "рекетьори" става модерна и популярна за много вестници и списания. На практика обаче пресата допринася за изграждането на имиджа на жестокия рекетьор с горещата ютия или включения поялник. Характерно е, че именно журналистите въведоха чуждицата "рекетьор" вместо "неизразителното" родно "изнудвач". И частниците изтръпнаха от страх.
Според официалната статистика през 1988 година в СССР има 600 случая на рекет; в милицията обаче постъпват само 139 оплаквания.
РИЖКИЯТ ПАЗАР - РОДНОТО МЯСТО НА РЕКЕТА
Може би наистина най-прочутият символ на московската частна инициатива от средата на осемдесетте е Рижкият пазар, разположен на проспект "Мир" до метростанция "Рижка".
Рижкият площад открай време беше най-безлюдният и тих площад в Москва.
Рижкият пазар беше открит по настояване на тогавашното ръководство на Московския градски съвет. Беше замислен като остров на цивилизованата частна инициатива.
И ето че един ден тук се появиха малки дървени щандчета. И Рижкият площад се напълни с хора. Пазарът обикновено работеше в събота и неделя и станцията на метрото, която в делник беше на практика безлюдна, просто не можеше да поеме хората. За мнозина отиването на Рижкия пазар не беше просто за да си купят нещо, колкото за да видят нещо ново и непознато.
Защото на Рижкия пазар имаше всичко!
Карти-схеми на Москва с най-големите магазини, шарени етикетчета с имената на най-различни известни и неизвестни фирми - част от тях се шиеха, останалите се лепяха с ютия; първите шити в СССР джинси и така нататък, и така нататък. В празничен ден Рижкият пазар приличаше на огромна гара. Идваха хора от цяла Москва: едни, за да си купят нещо, други просто да видят какво се продава.
Рижкият пазар наистина е родното място на рекета. Тук започнаха да се стичат бригади от най-различни райони на Москва. Тук бяха първите им криминални изяви и пак тук се роди новата, неизвестна дотогава инициатива колегите-рекетьори да си уреждат срещи, за да си поделят "подопечните".
Именно на Рижкия пазар почнаха да се запознават първите рекетьорски бригади и групировки и пак тук водачите им започнаха да придобиват статуса на лидери.
Рекетът
Отидохме - бригада от осем души - с две таксита. Слязохме, платихме и тъкмо да тръгнем по сергиите, когато някой ме извика. Обърнах се и видях Едик. Усмихваше ми се така, все едно не се бяхме виждали от години, а не само преди два дни. Около него се бяха скупчили няколко яки момчета. Колата, от която току-що бяха слезли, беше съвсем нова, вишневочервена.
- Здрасти, Валя! Чий го крепиш тука?
- Кой е тоя? - тихо ме попита Макс.
- Едик - казах. - Здрасти, Едик.
- Здрасти.
- Запознай се с Едик - казах на Макс. - Мой колега. Същият, който ме канеше в бригадата си.
Прегърнахме се, все едно не се бяхме виждали сто години - а само преди два дни бяхме заедно на лекции.
- Е, та какво правиш тука? - попита Едик.
- По работа съм - казах. - Запознай се с Макс.
Макс му подаде ръка.
- Едик от Долгопрудное - представи се Едик.
- Ааа, вие сте долгопрудненските значи!
- Ами вие кои сте? - Едик се засмя.
- Ние сме люберите - отвърна Макс.
- Хм, жестоко име - каза Едик. - Ще работите, а?
- Да - казах.
- Виж, брато. Ако имаш някакви проблеми, можеш да разчиташ на нас - каза Едик и ме потупа по рамото.
- И ти можеш да разчиташ на нас - отговорих.
- Сключихме значи договор за взаимопомощ и сътрудничество. - Едик ми подаде ръка. Стиснах я. Всички, които бяха дошли с мен и с Макс, се ръкуваха с момчетата от групата на Едик.
- Та значи ако има нещо, се държим един за друг - каза Макс.
- Ясно де. Разбрахме се. - Едик се обърна и тръгна с момчетата си.
Първата алея, по която тръгнахме с Макс, беше "шивашка" - джински, анцузи, якета - "Адидас" и така нататък.
В смисъл - най-различни шарени етикетчета. На един-два щанда продаваха карти на метрото - ксерокопия, на които бяха показани най-големите магазини: от "Детский мир" до "Лайпциг".
Впоследствие хората, които се занимаваха с правенето на тези карти, станаха истински богаташи.
Малко по-нататък имаше сергии със скара и пиене.
Вървяхме покрай сергиите и гледахме какво се продава. Най-вече евтини полски стоки, разни шнолички, козметика, джински, дрешки.
След като пообиколихме малко, забелязахме, че покрай щандовете обикалят и конкуренти - ниско подстригани и широкоплещести. Явно и те бяха дошли да рекетират продавачите.
Трябваше да си изберем кого да нарочим пръв. Макс го направи - хареса си двама на една сергия: продаваха якета. Макс бавно се приближи към тях. Момчетата ни го следваха плътно.
- Колко са якенцата? - попита Макс.
Двамата усетиха, че не ги пита за цената, и единият каза:
- Е, като за вас, може и по-евтинко...
- Питах по колко са - изръмжа Макс.
- По сто и десет.
- Много скъпи бе!
- Нали казах, че на вас ще ви ги пуснем по-евтинко. По деветдесет... - обади се вторият продавач.
Броях якетата на сергията. Бях стигнал до двайсет...
- Сами си ги шиете, а?
Двамата кимнаха.
- Шивачи сте значи?
- А бе не всъщност. Треньорчета сме от Олимпийския комплекс...
Ох! Момчетата бяха колеги, спортистчета. А ние щяхме да ги доим, да им вземем честно изработените пари...
- Че кога намирате време да ги шиете тия якета? - попита Макс.
- Ами вечер, в събота, в неделя... Нали трябва да я караме някак - каза единият. После се обърна към мен. - И ти ли си спортист?
- Да. Самбист съм. Последен курс съм в спортната академия.
- Аз я завърших по-миналата година!
- Виждал съм те. - Подадох му ръка. - Как се казваш?
- Юра.
- Аз съм Валя.
Макс ме гледаше озадачено. "Какво направи бе? - говореха очите му. - Всичко изпорти! Тия трябва да ги доим, не да се сприятеляваме с тях!"
Разбрах го много добре и казах на продавачите:
- Вас кой ви пази?
- Никой не ни е искал нищо - усмихна се Юра.
- Досега - казах. - Но вече ще ви искат. Долгопрудненските. Значи ако стане нещо, кажете, че плащате на люберите. Ние сме им шефовете: той е Макс, аз съм Сушок. Разбрахме се, нали?
- Да. Колко трябва да ви бутнем?
- Ще се оправим утре - казах и тръгнах към следващата сергия.
- Бе ти луд ли си! - изръмжа Макс. - Всичко скапа! Сега трябваше да им вземем парите - какво ще им се правиш на приятелче! Утре няма да дойдат!
- Кротко - казах му. - Имат двайсет якета. Къде ще идат? Пък и не сме им направили нищо лошо.
- Нали точно това ти казвам! Оставаше само да се разцелувате! Божичко - колеги били, спортисти.... - Макс направо се задъха.
- Стига де, Макс, няма да ти се бъркам повече! Давай при следващия!
Следващият продаваше анцузи. Ядосан от неуспеха ни на предишния щанд, Макс започна агресивно:
- Ей, приятел, миналата седмица си продал едно анцугче на брат ми!
Продавачът го погледна неразбиращо.
- Не помня... Кой е брат ти?
- Няма значение. Продал си му го. - Макс се наведе към него. - И знаеш ли какво стана?
- Че какво е станало толкова? Да не се е разпрал по шевовете?
Макс беше вбесен. Гледах и чаках какво ще стане.
- Какво е станало ли? Анцугът е краден, приятел! И братото го прибраха!
Продавачът се опули.
- Три дни го държаха, пребиха го! Знаеш ли колко броихме, та да го отървем, а?! Давай сега две стотачки!
- Какво?! - ахна продавачът. - Две стотачки? Откъде накъде? А бе вие на идиот ли ме правите? Аз сам ги шия тия анцузи! На, вижте! - И тръгна да вади разрешителното от джоба си. Но в същия миг Макс го удари в зъбите и изсъска:
- Значи лъжа, а?!
Разбрах какво значи твърд рекет.
- Слушай сега - продължи Макс. - Даваш двеста рубли. Веднага. И всяка седмица снасяш по двайсет и пет. Ясно?
Онзи кимна и преглътна кръвта от разбитата си уста.
- И без номера! Иначе ще си имаш работа с мен, Макс от Люберци! И с всички любери! Значи всяка седмица - по двайсет и пет! А ако решиш да се разкаращ от това пазарче, ще те намерим - навсякъде ще те намерим, ясно?
- Разбрах де, разбрах, момчета - каза продавачът и измъкна две стотачки. Макс спокойно си ги прибра в джоба.
Тръгнахме. Макс ме стисна за ръкава и каза:
- Видя ли как трябва да се работи? С натиск. Да ги шашнеш! Те са наплашени и трябва да им се покаже, че сме жестоки. Това е психологията, разбра ли? Давай нататък.
Продължихме. Едни ни даваха по двайсетачка, други по петдесет рубли, имаше и един, дето даде стотачка.
Общо събрахме шестстотин рубли - много пари тогава. Макс беше горд, особено от това колко лесно събрахме парите.
- Момчета - казах. - Хайде на ресторант. Фирмата черпи.
След като преброихме парите, Макс даде по двайсет и пет рубли на момчетата. За нас отдели по сто и ми подаде останалите пари.
- Защо ми ги даваш? - попитах.
- Ти ще държиш касата.
Минаха няколко седмици. В събота и в неделя момчетата обикаляха Рижкия пазар и разширяваха клиентелата. С Макс възприехме различен стил на работа: неговият беше груб, а моят напротив - аз бях добрата мутра, защитникът на търговците. Стилът ми имаше голям ефект. Спортистът Юра например доведе свои колеги, които сами поискаха да ги защитаваме - вече бяха убедени, че люберецката групировка се ползва с достатъчен авторитет.
В ПРАВООХРАНИТЕЛНИТЕ ОРГАНИ
През есента на 1988 в правоохранителната система имаше големи кадрови промени. За председател на КГБ на СССР на мястото на В. Чебриков сложиха Владимир Крючков. Министър на МВР стана Владимир Бакатин, бившият първи секретар на Кемеровския областен партиен комитет. И въпреки че по специалност новият министър беше строител, реши да започне с реорганизацията на МВР.
Първата работа на новия министър беше да разсекрети и да публикува статистическите данни за криминалните престъпления. За пръв път народът научи истината за престъпността. За много граждани това беше истински шок.
По това време в района на Москва живееха и работеха активно 25 престъпни босове, които можем да разделим условно на две групи: "славяни", към които можем да причислим Аксьон, Захар, Цирул, Пинка, Хобот, Шишкан, Слива, Роспис, Колючий, Муха, и "пиките", т.е. кавказците - Хусейн Слепия, Дато Ташкентски, Султан, Джамал, Руслан, Вахо Сухемски, Шакро-старши и Шакро-младши.
ПЪРВИТЕ СРЕЩИ
През онези години представители на бригадите и на ОПГ си уреждаха срещи, за да обсъждат различни спорни въпроси.
Като цяло срещите протичаха кротко: здрасти, момчета, здрасти и на вас, вие кои сте, откъде сте? Оттам и оттам. Чии хора сте, кого познавате. Ами на този и този и този и този. Всичко свършваше тихо и кротко - е, запознахме се, няма нищо, нали? И по този начин връзките и запознанствата на групировките лека-полека се разширяваха. По този начин първите московски групировки, тогава по-точно още бригади, получаваха имената си.
Среща
- Среща искаме. Измаил ви кани.
- Няма проблеми, брато. Казвай къде и кога!
- На Таганка. Нали го знаеш Краснохолмския мост. Под него в два часа, става ли?
- Става - отговори Володка. - Колко души са вашите?
- Колко искате?
- Е, що да ги разкарваме хората? Хайде да сме по трима, не повече. Става ли?
- Разбира се.
- Вие с кво идвате?
- Още не сме решили. С квото дойде.
- Хубаво. Все ще се намерим. Хайде, брато, чао.
Володка сложи телефона си на масата и каза:
- Значи в два. - И погледна Женка, все едно държеше да подчертае, че бригадирът е той и че на него се пада да нареди кое как да е.
Женка взе телефона му, повъртя го в ръце, после каза:
- Говорим ние с Володка. Витюха, ти си на волана. Гарик и Петро ни прикриват с тяхната кола. Ние сме чисти. Вие - както си му е редът. - Намекваше, че Гарик и Петро ще са огневото прикритие.
- Мене ако питате - обади се Володка, - няма да има нужда. Просто пробваме ситуацията. За чий да се гърмим?
- Да съм казал такова нещо? - За да подчертае авторитета си, Женка изгледа Володка с недоумение и той разбра, че е сгафил.
След няколко минути тръгнаха за срещата.
Колата спря близо до Краснохолмския мост в два без пет и Женка, който седеше на мястото до шофьора, си погледна часовника и каза на Витка:
- Мисля да сме на мястото точно в два, както изисква доброто възпитание. Не бива да закъсняваме, но не бива да пристигаме и по-рано - това ще е прекалено голяма чест за чернилките.
Витка кимна разбиращо.
Точно в два колата стигна до уговореното място, където трябваше да ги чакат кавказците. Те вече бяха там - в джип "Мерцедес" с тъмни стъкла.
- Да бе - подсмихна се Женка. - Да не ги видим колко са вътре. Може да са трима, обаче може и десетима да са!
- И до един с пищови - добави Володка. - Хайде, давай да слизаме.
- Изчакай да звъннат де.
И наистина след секунда телефонът на Володка звънна.
- Вова, ти ли си бе? Измаил се обажда. Това срещу нас вашта кола ли е?
- Нашта, нашта - отвърна Володка.
- Сега какво, срещаме ли се?
- Ми да. Ей сегичка идваме с Женка.
- Добре, и ние идваме.
От двете коли слязоха по двама души. От едната Женка и Володка, от другата - двама кавказци. Приближиха се едни към други и спокойно се здрависаха.
- Значи къде е проблемът - почна Измаил. - Вчера ни изчезна обектът. Дължи пари.
- Много ли? - попита Володка.
- Ами ако ще ги броим от две години, се събират милион и половина. Е, можем и да му смъкнем малко. Обаче ни го дайте. Наш си е, и парите са си наши.
- Че какво общо имаме ние? - попита Володка. - Вие сте си го пасли две години. Де да знаем той ли ви дължи мангизи, или вие на него.
- Ами да го бяхте попитали. Защо не го доведохте? - И Измаил посочи към небето, все едно се обръщаше към Аллах.
Намеси се Женка:
- Той, Кира де, и на нас ни извъртя номер. Взе, че изчезна. Цял ден го търсим днеска, навсякъде ходихме, обаче го няма никъде. Вчера случайно да не сте попрекалили нещо? - Женка намекваше за побоя в тоалетната на един нощен клуб.
- А, не - отвърна небрежно Измаил. - Просто си поприказвахме, питахме го кога ще даде парите - само това. Нищо не сме му направили.
- Хм. Не знам. Няма го.
- И какво сега? Дължи ни пари. След като е от вашите, вие сте отговорни.
- Откъде накъде ние да сме отговорни? - учуди се Женя. - Да не сме работили ние с него две години? Вие сте си работили с Кира, вие си търсете парите.
- Милион и половина - повтори Измаил.
- Чух де. - Женка се усмихна. - Още одеве те чух.
- Кажи ми къде са му фирмите. Там ще го потърсим, може някой да ни каже нещо.
- Какво общо имат фирмите? Те вече са наши.
- Казвай кои са! - Измаил се облещи срещу Женка.
- Чакай, чакай - спря го Женка. - Не сме ние с тебе, дето ще ги решаваме тия въпроси. Нали така?
Измаил не каза нищо.
- Твоят шеф да се свърже с моя и да си ги решат тия неща - дължи ли ви Кира пари, или не, къде и кои са му фирмите. Какво ще кажеш?
- Добре, ще говоря с шефа - отвърна Измаил. - Обаче... Ти май за балъци ни броиш, а? - И внезапно си бръкна в джоба.
Володка и Женка настръхнаха. Володка дори хвърли поглед към спрялата наблизо кола, за да даде знак на момчетата, че в следващия момент кавказецът може би ще извади пистолет. Той обаче извади запалка, извади от другия си джоб цигара и щракна запалката.
- Ясно, Измаил, разбрахме се - приключи разговора Женка. - Дай ми телефона си и ако Кира се появи, ти го поднасяме на тепсия.
Кавказецът се усмихна криво, за да покаже, че разбира, че го разиграват. Накрая си даде телефона, но все пак каза:
- Не ми се вярва, че ще се покаже - не е толкова наивен той. Колкото до шефовете, прав си. Вашият Антон да звънне на нашия Руслан. Разбрахме се. Чао, брато.
И като си стиснаха ръце за довиждане, всички се качиха в колите.
- Ами сега? - попита Володка, щом седна на седалката. - Антон ще се разсмърди.
- Нямахме избор. Какво можехме да направим? Да ги изтрепем? Те сто на сто също имаха хора на позиция. Пък и какъв смисъл, след като можем да се разберем като хората? Това не е наш проблем. Шефовете да му мислят как ще се оправят с дълговете му. Ние си свършихме работата. Хайде да ходим да обядваме.