Към Bard.bg
Окото на света (Робърт Джордан)

Окото на света

Робърт Джордан
Откъс

ПРОЛОГ

Драконовата планина

Дворецът се тресеше, а земята се гърчеше, обременена от памет, и стенеше в неистово желание да отрече онова, което се бе случило. Снопове слънчева светлина нахлуваха през процепите в стените и увисналите във въздуха прашинки проблясваха в случаен бяг. Разлати петна от изгоряло чернееха по лющещите се бои и позлатата на някогашните ярки стенописи. Сажди покриваха ронещи се фризове с хора и животни, сякаш опитали да се раздвижат преди лудостта да заглъхне. Мъртвите бяха навсякъде. Мъже, жени и деца, сразени в отчаян опит да избягат от мълниите, поразили всички коридори. Спрени от задушаващите ги пламъци или потънали сред камъните на двореца, които се бяха сринали и полетели надолу като оживели, преди покоят да се възцари отново. Несъгласни да приемат всичко това, по стените невъзмутимо висяха многоцветни гоблени и картини. Освен онези, които издулите се стени бяха съборили. Фино изваяни мебели, инкрустирани със слонова кост и злато, стояха недокоснати. Освен онези, които надигащите се като морски вълни подове бяха преобърнали. Извратеният разсъдък бе поразил сърцевината, без да засегне периферните неща.

Луз Терин Теламон се луташе из двореца, едва успявайки да се задържи прав при всеки пореден гърч на земната твърд.

– Илиена, обич моя, къде си? – Краят на бледосивото му наметало се влачеше в локвите кръв. Той се спря пред тялото на жена, чиято златокоса хубост бе помрачена от ужаса на последните ѝ мигове, а все още широко отворените ѝ очи гледаха с нямо неверие. – Къде си, съпруго моя? Къде са се скрили всички?

Очите му уловиха собственото му отражение в едно огледало, увиснало накриво над издутия мраморен под. Облеклото му – някога царствено, в сиво, пурпурно и златно, от тънко изтъкан плат, донесен от презморски търговци – бе разкъсано и изцапано със същата кал, която покриваше и лицето му. За миг напипа символа, вплетен в наметалото му – кръг, наполовина бял, наполовина черен, двата цвята разделени с гънеща се линия. Този символ сигурно значеше нещо. Но извезаният кръг не можа да задържи дълго вниманието му. С не по-малко удивление той се взря в собствения си образ. Висок мъж в разцвета на силите си, красив някога. Но сега косата му бе побеляла, а тъмните очи бяха видели твърде много. Луз Терин се изкиска и отметна глава. Смехът му отекна по пустите коридори.

– Илиена, обич моя! Ела при мен. Трябва да видиш всичко това.

Въздухът зад гърба му се разлюля, просветна и в него се въплъти мъжки силует. Новодошлият се огледа и изкриви устни, отвратен. Малко по-нисък от Луз Терин, той бе облечен в черно, с бял ширит около врата и среб­ристи гайтани по маншетите на високите чизми. Той пристъпи внимателно, повдигайки придирчиво краищата на наметалото си, за да не докосне стелещата се под него смърт. Подът се разтърси в последни конвулсии, но вниманието на странника бе насочено изцяло върху мъжа, взиращ се в огледалото – той продължаваше да се смее истерично.

– Повелителю на Утрото – каза новодошлият. – Дойдох за теб.

Смехът секна отведнъж, като че ли изобщо не беше го имало. Луз Терин се обърна спокойно, сякаш неочакваната поява на другия изобщо не беше го изненадала.

– Ах, гост. Имаш ли глас, страннико? Че скоро ще настъпи часът за песен и всички те каним да попееш. Илиена, обич моя, имаме си гост. Илиена, къде си?

Очите на облечения в черно се разшириха, стрелнаха се към тялото на златокосата жена и се върнаха на лицето на Луз Терин.

– Шайтан да те вземе, нима омърсяването до такава степен те е обладало?

– Това име. Шай... – Луз Терин потръпна и вдигна ръка, като да се предпази от нещо. – Не произнасяй това име. Опасно е.

– А, значи помниш. Поне дотолкова. Опасно е за теб, глупако, не и за мен. Какво друго помниш? Спомни си, заслепен от Светлината идиот! Не ще те оставя да свършиш, повит в пелените на забравата! Спомни си!

За миг Луз Терин се загледа удивен в нечистите петна по дланта си. Пос­ле отри ръка в още по-мръсното наметало и попита:

– Кой си ти? Какво искаш?

Мъжът в черно се изпъна и отвърна надменно:

– Някога ме наричаха Елан Морин Тедронай, но сега ...

– Излъстителя на Надеждата – прошепна Луз Терин.

– Значи все пак помниш някои неща. Да, Излъстителя на Надеждата. Така ме нарекоха хората, тъй както теб нарекоха Дракона. Но за разлика от теб, аз приех това име драговолно. Кръстиха ме така, за да ме похулят, но аз ще ги принудя да коленичат пред него и да тръпнат от благоговение. А ти, какво ще сториш ти с името си? След този ден хората ще те нарекат Родоубиеца. Тогава какво ще правиш?

Луз Терин огледа свъсен потъналата в руини зала.

– Илиена трябваше да е тук, да каже „добре дошъл“ на госта – промърмори той разсеяно и извиси глас. – Илиена, къде си?

Подът се разтресе и тялото на златокосата жена помръдна, сякаш отзовало се на призива му. Но очите му не я видяха.

Ликът на Елан Морин се изкриви в гримаса.

– Виж се – смъмри го той. – Някога ти беше най-личният сред Слугите. Някога носеше Пръстена на Тамирлин и седеше на Върховния трон. Някога ти връчиха Деветте пръчки на Властта. А виж се сега! Жалка, съсипана развалина. Но и това не стига. Ти ме унизи някога, в Съвета на Слугите. Надви ме пред портите на Пааран Дайсен. Но днес аз съм по-великият. И няма да те оставя да умреш, преди да си го разбрал. Когато умираш, последната ти мисъл ще бъде пълното съзнаване на поражението. Твоето пълно и окончателно поражение. Ако изобщо те оставя да умреш.

– Не разбирам защо се бави Илиена. Тя ще ме нахока, ако реши, че крия госта от нея. Надявам се, че сте сладкодумец, тя обича сладкодумците. Но ви предупреждавам, Илиена ще започне така да ви разпитва, че ще трябва да ѝ разкажете всичко, което знаете.

Елан Морин придърпа наметалото си и скръсти ръце пред гърдите си.

– Колко жалко – промълви той умислено, – че никоя от Сестрите ти не е наоколо. Никога не съм бил достатъчно вещ в лечителството, пък и сега следвам друга сила. Но дори и някоя от тях би ти донесла твърде малко просветление, стига да не я унищожиш преди това. Е, това, което мога да направя с теб, също ще свърши работа. За моите цели. – И той се усмихна зловещо. – Но ме е страх, че лечителството на Шайтан е различно от онова, което ти е познато. Бъди изцелен, Луз Терин! – Той протегна ръце напред и светлината помръкна, като че сянка покри слънцето.

Болка прониза Луз Терин и той изкрещя. Крясъкът дойде от дълбините на съществото му и нищо не можеше да го спре. Огън прониза костите му; отрова нахлу в жилите му, той политна и рухна върху каменния под. Сърцето му заби, сякаш се мъчеше да изскочи от гърдите му, и всеки негов удар пращаше нов изгарящ пламък през тялото му. Той безпомощно се сгърчи, черепът му се превърна в кълбо от неистова болка, готова да изригне. Дрезгавите му крясъци отекнаха в затихналата зала.

После бавно, много бавно, болката се уталожи. Оттичането ѝ сякаш продължи хилядолетие и го остави да се гърчи немощно. Още хиляда години минаха, докато успее да се надигне. Мускулите му бяха омекнали като медуза. Той успя да коленичи и очите му се спряха на златокосата жена. Всички звуци, излезли през устата му досега, бяха нищо пред вика, който изригна сега. Влачейки се по пода, той съкрушен се добра до нея. Треперещите му длани отметнаха косата от лицето ѝ.

– Илиена! Светлината да ми е на помощ, Илиена? – Тялото му се сви над нея, да я заслони. Хлиповете му бяха страшни – хлипове на човек, комуто не е останало нищо, заради което да живее. – Илиена, не! Не!

– Можеш да си я върнеш, Родоубиецо! Великият Властелин на Мрака може отново да я съживи, ако се съгласиш да му служиш. Ако служиш на мен.

Луз Терин вдигна глава и облеченият в черно мъж отстъпи крачка пред твърдия му поглед.

– Десет години, Излъстителю – промълви тихо Луз Терин, в шепота му звучеше оголена стомана. – Десет години скверният ти господар съсипва света. А сега и това. Аз ще ...

– Десет години ли? Нещастен глупак! Тази война не трае от десет години, а от самото начало на времето. Двамата с теб сме се сражавали в хиляди битки, откакто се върти Колелото, хиляди пъти по хиляди, и ще се бием, докато времето умре и Сянката възтържествува! – Думите му завършиха с вик и той вдигна юмрук. Луз Терин се дръпна назад, затаил дъх пред блясъка в очите на Излъстителя.

После нежно положи Илиена на пода. Пръстите му погалиха косата ѝ. Изправи се. Очите му бяха замъглени от сълзи, ала гласът му бе леден.

– За всичко, което си сторил, няма прошка за теб, Излъстителю. Но за смъртта на Илиена ще те унищожа така, че и господарят ти не ще може да те възстанови. Приготви се да ...

– Спомни си, глупако! Спомни си последния безплоден щурм срещу великия Властелин на Мрака! Спомни си за ответния удар! Спомни си! Дори и сега Стоте етаири разкъсват света и всеки ден сто нови мъже прииждат към тях. Чия ръка съсече Илиена Слънцекосата, Родоубиецо? Не моята. Не моята. Чия ръка изкла всяка жива твар, що носеше капчица от кръвта ти, всеки, който те обичаше, всеки, когото ти обичаше? Не моята, Родоубиецо. Не моята. Спомни си и разбери цената на противопоставянето си на Шайтан!

Ручеи пот прорязаха засъхналата мръсотия по лицето на Луз Терин. Той си спомни. Забулената в облаци памет бе като сън в съня, но той си спомни, и беше истина.

Ревът му удари стените, рев на човек, открил, че душата му е прокълната от собствената му ръка, и той впи нокти в лицето си, сякаш да издере от очите си гледката на това, което бе сторил. Навсякъде, накъдето се извърнеше, виждаше мъртвите. Съсечени, пребити или изгорели, или наполовина погълнати от камъка. Навсякъде – лица, които познаваше, лица, които обичаше. Стари слуги и приятели от детинството, верни спътници в дълги години на бран. И децата му. Собствените му синове и дъщери, проснати като счупени кукли, чиято игра е свършила завинаги. Всички те – посечени от собствената му ръка. Лицата на децата му го виняха, празните им очи го питаха защо, а сълзите в очите му не можеха да бъдат отговор. Смехът на Излъстителя го шибна като камшик, пресекна воя му. Не можеше да понесе лицата, болката. Не можеше повече да понесе оставането си. Отчаяно той посегна към Верния извор, към омърсения сайдин, и Отпътува.

 

Земята около него беше равна и пуста. Наблизо течеше река, права и пълноводна. Той усещаше, че на сто левги околовръст няма никакви хора. Беше сам, толкова сам, колкото можеше да бъде човек, все още жив, но неспособен да избяга от паметта. Очите го преследваха из безкрайните кухини на разсъдъка му. Не можеше да се скрие от тях. Очите на децата му. Очите на Илиена. Сълзи блеснаха по страните му и той извърна лице към небето.

– О, Светлина, прости ми! – Не вярваше, че ще получи това опрощение след всичко, което бе сторил. Но въпреки това изрева към небето и се помоли за онова, което не вярваше, че може да получи. – О, Светлина, прости ми!

Все още докосваше сайдин, мъжката половина, която задвижваше вселената, която въртеше Колелото на Времето, и усещаше мазната поквара, опетнила повърхността му, покварата на противоудара на Сянката, омърсяването, което бе съсипало света. Заради него. Заради гордостта, с която бе повярвал, че хората могат да се изравнят със Създателя, че могат да оправят онова, което Създателят бе сътворил, а те бяха разрушили. В гордостта си го беше повярвал.

Привлече Верния извор дълбоко, все по-дълбоко, като човек, умиращ от жажда. В бързината бе привлякъл повече от Единствената сила, отколкото можеше да прелива без помощ; кожата му сякаш пламна. Изпъна се и се насили да поеме още, опита се да я поеме цялата.

– О, Светлина, прости ми! Илиена!

Въздухът стана на огън, огънят – на втечнена светлина. Мълнията, връхлетяла от небесата, можеше да изгори и ослепи всеки, който би обърнал взор към нея дори и за миг. Връхлетя от небесата и прониза Луз Терин Теламон, прониквайки в земните недра. Камък се превърна на пара от допира ѝ. Земята се скърши и се сгърчи като жива твар в предсмъртна агония. Миг само просъществува светлият стълб, свързал земята с небето, но след като се скри, земята продължи да се гъне като бурно море. Разтопена скала изригна на петстотин стъпки във въздуха и стенещата повърхност се надигна под нея, тласкайки горящите пръски още по-нагоре, още по-нависоко. От север и юг, от изток и запад вятърът зави на смърт, помитайки дървета като сухи вейки, пищящ и виещ, връхлетял сякаш да помогне на израстващата планина да достигне самото небе. Самото небе.

Най-сетне вятърът утихна и земята се стаи с глух ропот. И следа не остана от Луз Терин Теламон. Там, където бе стоял, сега на мили високо към небето се издигаше планина, а от прекършения ѝ връх още се стичаше лава. Широката права река бе избутана в дъга встрани от планината и там тя се раздели на две, а по средата изникна остров. Сянката на планината почти покриваше острова; просна се по земята като зловеща ръка на пророчество. Дълго време единственият звук бе глухият, сърдит тътен на земята.

На острова въздухът просветна и се сгъсти. Мъжът в черните одежди се изправи и се взря в страховитата планина, стръмно възвисила се сред равнината. Лицето му се изкриви от гняв и презрение.

– Няма да се измъкнеш така лесно, Драконе. Между нас нищо не е свършило. И няма да свърши, чак до края на Времето.

После изчезна, а планината и островът останаха сами. Стаени.

 

„И Сянката легна над Земята, а Светът се срина камък върху камък. Океаните се отляха и планините бидоха погълнати, а народите се пръснаха по осемте краища на Света. Луната стана на кръв, а Слънцето се превърна в пепел. Моретата възвряха и живите завидяха на мъртвите. Всичко се разпадна и всичко се изгуби, освен спомена, и един спомен остана над всичко, за оногова, що доведе Сянката и Разрушението на Света. И го нарекоха Дракона.“

(из „Алет нин алта Камора –

Разрушението на Света“.

Неизвестен автор, Четвърти Век)

 

„И се случи в онези дни, както се е случвало преди и ще се случи отново, Тъмния да възлегне над земята и да натежи над сърцата хорски, и всичко, що беше зелено, да увехне, а надеждата да умре. И хората въззоваха името на Създателя и викаха: „О, Светлина Небесна, Светлина на Света, нека Обещаният да се роди от планината, както е казано в пророчествата, както се е раждал в минали векове и има да се роди във вековете бъдни. Нека Принцът на Зората запее към земята, та всичко, що е зелено, да израсте и долините да наплодят агнета. Нека Повелителят на Утрото ни закриля от Тъмния и великият меч на правдата да ни защити. Нека Драконът отново възседне ветровете на Времето.“

(из „Чарал Дрианаан те Каламон,

Цикълът на Дракона“.

Неизвестен автор, Четвърти Век)