Пати Дифуза

Педро Алмодовар

Предговор

Когато мисля за бъдещето на тази книга, мисля естествено за листата на продажбите, а когато мисля за това, не преставам да се питам в кой раздел ще се окаже - художествена литература или научнопопулярна литература. Няма да съм аз, който ще я класифицира, защото "Пати Дифуза и други текстове" се вписва и в двата жанра. Сега, когато мина време, и навлязохме в друго десетилетие, Пати се оказва - поне за мен - много показателна за изминалото десетилетие, за осемдесетте години на двадесети век.

Винаги снизходително променям гледната си точка, първите години на осемдесетте бяха дръзки години, в тях възрастта си казваше думата. Не само бяхме по-млади и по-слаби, но и поради незнанието си бяхме склонни да се хвърляме към всичко с радост. Не познавахме цената на нещата, нито имахме предвид пазара. Нямахме спомени и подражавахме на всичко, което ни харесваше, и го правехме с наслада. Не съществуваше и никакво чувство на солидарност, нито политическа, нито социална, нито поколенческа. И колкото повече плагиатствахме, толкова по-автентични бяхме. Бяхме изпълнени с претенции, но липсата на перспектива водеше до обратния ефект. Схващахме дрогата само откъм забавната й страна, а сексът беше част от хигиената.

Не претендирам за обобщение, говоря за себе си и за още стотина души, които познавах (може да бяха много повече). С тях и в тази среда се роди и порасна Пати Дифуза. В началото на осемдесетте живеехме като в едно постоянно студио на Уорхол. Когато прочетох спомените на Иди Седжуик, разбрах до каква степен десет години по-късно определени кръгове в Мадрид са същите какви определени кръгове в Ню Йорк. Подразбира се порочни, безизходни кръгове.

Тези десет години преднина бяха превърнали американците в арбитри на артистичната и социалната сцена, докато ние си се влачехме из тъмните и весели канавки. Но с изключение на парите и известността имахме много общи неща. Малко хора, способни за действие, си дадоха сметка за това. Сред тези малко най-значителна фигура беше Фернандо Виханде, вечна му слава. По повод последна изложба на Уорхол "Ножове, кръстове и пистолети" той организира среща между двата субсвята - колкото далечни, толкова и паралелни. Всеки ден ни представяха по няколко пъти на бога Уорхол по различни купони, организирани в негова чест, но той все не ни разпознаваше (говоря в множествено число, защото винаги бяхме куп народ). Анди показа в Мадрид най-аутистичната си същност, просто присъстваше и ако случайно ти направеше някоя снимка автоматично, създаваше впечатлението, че камерата не е заредена. Най-много го интересуваха маркизите и други подобни, да не би пък да му поръчат някой портрет, но мисля, че никоя не клъвна.

Винаги ме представяха като испанския Уорхол. На петия път (у Марч) той ме попита защо съм испанският Уорхол. "Защото не им идва наум как другояче да ме представят", казах му аз. Той се кипреше с прочутата си платиненосребриста перука, а аз - с естествената си грива с цвят на черен кехлибар. "Трябва да е защото и аз показвам във филмите си травестити и наркомани", отговорих му засрамен, осъзнавайки комичността на разговора и на ролята си в него.

Защо се разпростирам толкова върху тези неща в един пролог на моя книга? А, да. Исках да кажа, че Пати Дифуза е първа братовчедка на този легион от пропаднали момичета, които пълнят филмите на дуото Уорхол-Мориси. И че ако тя знаеше английски, щеше да го обясни на маестрото.

Да си дойдем на думата за мадридската сцена, в чието лоно се роди Пати - не притежавахме нито слава, нито пари, но ежедневно се случваха много неща. Чрез Пати аз ги изкривявах и пътьом се упражнявах в писане - дейност, към която винаги съм чувствал афинитет. Многократно съм използвал Пати за опора, но истинската си трибуна тя намери именно в "Ла Луна". Вярно отражение на моите чувства, на нея започна да й писва от толкова фриволност и от нея самата. Това съвпадна с времето, по което се заговори за мовидата. Купоните се отразяваха в списанията, записаните на шега любителски парчета се превръщаха в дискове, маскарадите в мода, клюките - във вестникарски колони. Както спонтанно се появи, така спонтанно и изчезна.

Години по-късно Хорхе Ералде ми предложи да публикувам "спомените на Пати", както се появиха в "Ла Луна", без промени (понякога без връзка), верни на своето време и предизвикателство към хода на времето. Много съм поласкан, че сега се превръщат в книга, макар че когато ги пишех, никога не бях сигурен, че ще напиша следващата глава.

Сред всички женски образи, които съм създал, Пати се числи към най-любимите ми. На нея толкова й се живее, че никога не спи, наивна, нежна и гротескна, завистлива и самовлюбена, приятелка на всички и любителка на всяко удоволствие, готова винаги да приеме нещата откъм добрата им страна. Човек, който в резултат уж на размисъл се докосва само до повърхността на нещата и в последна сметка получава най-доброто от тях. Пати бяга от самотата и от себе си, и го прави с много хумор и много здрав смисъл.

Освен към безпътните момичета на Уорхол-Мориси и на ранната Дивайн ("Пинк Фламингос" и "Фимейл Трабълс"), Пати принадлежи към породата на Лорелай на Анита Лус, на Холи Голитли ("Закуска с диаманти") и ми се иска да вярвам, че притежава остроумния и неморален тон на Фран Лебовиц ("Живот в метрополията") и дори на Дороти Паркър.

Без претенцията да се сравнявам с толкова известни дами, това, което мога да твърдя със сигурност, е, че всички те са ми повлияли някак.

Колкото до "другите текстове", и те се отнасят за същото десетилетие и неизбежно отразяват живота и професията ми. В четирите глави на "Как се става кинорежисьор с международна слава" иронизирам пряко собствения си творчески път. "Автоинтервюто", макар че е напечатано през 1984 г., бих го подписал и сега, ако бях същото нахално плямпало като някога.

"Раждането на Дада" е доста стар текст, който ме кара да се чувствам много горд. "Скротум" и "Начало" са поръчкови неща, които се получиха не зле. Останалото е "пълнеж" - само за фенове.

И за да завърша, остава само да ви помоля да прочетете тази книга със същата непретенциозност, с която беше написана.

Педро Алмодовар

P.S. Настоящото издание е допълнено с нови глави за Пати, много характерни за 90-те, излезли през пролетта на 93 година. "И други текстове" е върху някои от по-новите ми филми - "Кика", "Цветът на тайната ми" и "Тръпнеща плът".

Не мога да го избегна: Пати-книга е жива! И става все по-обемна.

Пати Дифуза

1. АЗ, ПАТИ ДИФУЗА

Най-трудното за човек като МЕН, който има толкова много за разправяне, е да започне. Казвам се ПАТИ ДИФУЗА и принадлежа към този тип жени, които определят епохата, в която живеят. Професията ми? Международен секссимвол или международна порнозвезда, както искате го наречете. Моите фоторомани и някои филми на супер осем милиметра се продаваха много добре в Африка, Португалия, Токио, в Сохо и на Растро. Моите еротични изпълнения, според специализираната критика, притежават нещо неопределимо, нещо, което ме прави уникална и което не е обичайно за този тип субпродукти. Алфонсо Санчес ми каза нещо много хубаво. Когато АЗ правя минет, зрителят гледа само изражението на очите и устата ми. Защото АЗ, каквото и да правя, преди всичко съм актриса. Защо да го крия? Ще кажа още нещо. Аз не само притежавам тяло, което влудява мъжете, а имам и мозък. Но това последното го показвам само от време на време. Не е проява на добър вкус да им се показва на господата, че зад външността на съвършена кукла Барби Суперстар се крие изключителен ум. Макар че от време на време си струва да се покажеш фрашкан с интелект. Например оня ден, на един купон срещнах главния редактор на едно списание.

- Аз съм главният редактор на "Ла Луна", едно ново списание.

- Много е яко - отговорих гръмко.

- Как е възможно? Първият брой още не е излязъл.

- Все едно. Ако нещо ми харесва, харесва ми веднага.

Говорех му толкова убедено, че му се наложи и той да ме поласкае малко.

- Много ти се възхищавам, Пати. Последният ти фотороман "Свини близначки" е прелест от остроумие и лош вкус. Не искаш ли да пишеш за нас? Страната много се промени напоследък. Никой няма да се учуди, че някоя си жена Х излага възгледите си в месечно издание.

Приех, естествено. Това е едно от най-прелестните предложения, които някога съм получавала. АЗ, като почти всички жени от моята порода, макар и да не съм написала нито ред, винаги съм се чувствала писателка. С тази особеност, че когато момиче като мен започне да пише, все му идват разни философски идеи, като на Лорелай на Анита Лус. Чиста проба философия. Няма значение, че темата съм АЗ САМАТА. Въпреки младата си възраст, АЗ познавам много хора, но ако познавам някого наистина добре, това съм АЗ САМАТА. Смятам, че е проява на лоялност към читателите да говоря за това, което познавам. Главният редактор на това списание във всеки случай уточни: "Пиши за каквото и да е, но да е актуално." И АЗ си помислих: актуалността предполага способността да се действа. А АЗ притежавам голяма доза от тази способност. Аз съм самата действеност. Искам да кажа, тутакси се убедих, че най-доброто и най-интересното нещо съм АЗ САМАТА. И бях очарована от себе си, че ми хрумна, защото го смятам не само за актуална, но и за доста оригинална тема, тъй като до този момент никой не се бе сещал да пише за МЕН.

Но ще пиша също така и за СВЕТА или за ЖИВОТА - както предпочитате. С други думи, ще разказвам и за приятелките си Мери Фон Етика и Ади Поса. Те са много незначителни, по-точно чудовищни, но тъй като прекарват цяла нощ на улицата, от тях можеш много да научиш.

Главното достойнство на Фон Етика е нейната безполезност. Освен да се гримира и да ходи по събирания, никога нищо не е направила. Слага си черен лак на ноктите и от четири години не си ги е рязала. Вече са дълги колкото пръстите й. Тия нокти предопределиха живота й, искам да кажа - парализираха го. Не може нищо да прави с ръцете си, освен да пуши, да си гледа пръстите и да се смее. Не е в състояние дори да се обади по телефона. Фон Етика не можеше да предвиди, че като си остави ноктите толкова да пораснат, съществуването й ще се сведе до най-същественото, все едно че наистина е умно момиче. По една или друга причина, останалите момичета сме принудени да се занимаваме с тривиални неща като проституция, тероризъм, трафик на деца или гимнастика. Фон Етика, като не може да използва ръцете си, може само да пуши, да пие и да се смее по купоните. Ето това АЗ наричам да сведеш съществуването си до най-същественото. Освен това яде само кифли, фоскити, тигретони и понички. Аз мисля, че заради ноктите вече е толкова нечувствителна, че не й харесват даже морските дарове.

На Ади Поса й викат също "ТАСС Информира" заради склонността й към клюките. Понякога излизам с нея, защото е толкова дебела, че е добър повод за подигравки. Тя също е в бранша на порно-фотороманите. Винаги играе съдържателка на бардак или майка на някое от момичетата. Казва за себе си, че е испанската Мей Уест, но АЗ мисля, че може да претендира единствено за Исабел Гарсес от филмите на Марисол.

Искам тази рубрика да бъде много образователна и ще говоря за Тасс и Мери защото представляват два вида жени, на които не бива да се подражава. Не казах, че когато редакторът на "Ла Луна" ми предложи да пиша за него, бяхме на купон с Анди Уорхол. Някой се обадил на Уорхол в Ню Йорк и му казал, че ако се навие да дойде на няколко сбирки в Мадрид, ще му платят билета и хотела.Той отговорил положително, защото не може да откаже на покана за купон, колкото и абсурден да е той. Нещо повече, предпочита абсурдните събирания, поради което тукашните много му харесват. Кристофър Макос, фотографът, който беше с него (винаги води със себе си фотограф в случай, че самият той пропусне да фотографира нещо) ми каза, че освен заради сбирките Уорхол е дошъл в Мадрид с единственото намерение да се запознае с мен. Попаднал му един от най-мръсните ми фоторомани "Негърската целувка" и луднал по мен. На летище "Барахас" дори заявил на журналистите, че като режисьор и художник най-много бил повлиян от Пати Дифуза, т.е. от МЕН. Очевидно някой испански фотомодел сводник отишъл в студиото му в Ню Йорк и занесъл екземпляр от "Негърската целувка" и някой от порнофилмите ми на супер 8 мм, представяйки се за негов автор и режисьор.

Сценарият и режисурата не ме интересуват, по-скоро са боклук. Но Пати Дифуза е гений. Ако беше в Америка, щеше да има собствено телевизионно шоу - нещо такова, мисля, казал Уорхол на сводника-модел.

Не знам, може би след толкова хвалби от създателя на попарта ще взема да ида в Щатите да направя нещо...

Ох! Да не повярва човек колко съм талантлива. Без да се усетя, пиша вече трета страница и все още НИЩО не съм казала. Но, карай, исках само да се представя. В следващите броеве ще имам възможност да ви открия сърцето си, защото един международен секссимвол освен всичко друго има и сърце.