Клеопатра

К Л Е О П А Т Р А

ПЪРВА ЧАСТ

АЛЕКСАНДРИЯ

1.

Нещо необикновено витаеше във въздуха на Александрия. Хората говореха, че над града се носел божественият дъх на Посейдон, който живеел близо до остров Фарос, и в зависимост от настроението си изпращал на града различно време. През зимата се случваше въздухът да е толкова сух, че старите хора с мъка си поемаха дъх и жадуваха за лекия ароматен пролетен ветрец. През лятото ставаше влажно и задушно, а понякога вятърът донасяше облаци от мухи и прах. Друг път жестоките въздушни течения от африканските пустини връщаха свежия морски бриз обратно към царството на Посейдон. През тази пролетна утрин, той безспир долавяше лек полъх към това драгоценно крайморско обиталище, като упорито си проправяше път към сушата и разнасяше мирис на вино и мед, насищайки въздуха с благоухания на лимон, камфор и жасмин.

В центъра на града, близо до Канопския път, беше разположен кристалният църкофаг на основателя на града, Александър Велики. Повече от двеста години македонският владетел почиваше тук в мир. Недокоснатата от тлението мумия бе съхранена за всички, които искаха да отдадат почитта си към неговия гений. Често египетските граждани дърпаха синовете си настрани, далеч от църкофага, като им забраняваха да се молят за него, както ги учеха във всички училища, и ги коряха за предаността им към чуждоземната кръв. Независимо от това, точно мъртвият грък беше създал този рай, като бе начертал с креда симетричната мрежа на многобройните александрийски улици. По негово време бе издигнат прочутия Хептастадион и павирания път, който стигаше до окъпаното от слънцето море, извит като дълъг алчен език, разделящ Великото пристанище от Пристанището на спасителното завръщане. Наследниците на Александър, дългоносият Птолемей и чедата му, издигнаха морския фар на остров Фарос, където на върха на кулата от бял мрамор гореше вечният огън, сякаш бе факел в ръката на бога на огъня, и водеше корабите през плиткото, осеяно с подводни скали пристанище. Те построиха и Библиотеката, където се съхраняваше цялата мъдрост на света; колонадите край павираните с варовик улици, из чиито сенки се подслоняваха пешеходците; многобройните градски театри, където всеки - грък, египтянин или юдеин - можеше да гледа комедия, трагедия или да чуе нечия ораторска реч. Всичко бе на гръцки, но всеки образован египтянин говореше езика на завоевателя, макар същото да не важеше за римляните.

Градът продължаваше да е райско кътче, макар великите някога Птолемеи да бяха се изродили в някакъв нов човекоподобен вид - чудовища с размери на джуджета, по бой колкото някои зверове в зоологическата градина, като по лакомия не отстъпваха на последните. Тези блюдолизци безгрижно източваха съкровищата на Египет, за да угаждат на новите господари на света - римляните. На всеки няколко години тълпата изпитваше необходимост да убие поне по един от Птолемеите, просто за да им напомни, че никой род не е богоизбран.

Само че в ден като днешния, когато любовните двойки се гушеха в закътаните местенца на парка на бога Пан и пролетните цветя насочваха стъбла към яркия лазур на небето, а белите цветове на тропическите храсти се стелеха от балконите, сякаш бяха реки от мляко, не беше трудно да се забрави, че дворецът на Птолемеите вече не е това, което бе бил някога. Днес сладките въздихания на Посейдон бяха изкарали хората по улиците, за да се наслаждават на парковете, алеите за разходка, откритите пазари и свежия пролетен въздух. В ден като днешния народът нехаеше кой го управлява - гърци, египтяни или римляни. Свежата омая нямаше националност, тя просто изпълваше дробовете им и ги правеше щастливи.

Царското семейство, чиито деди бяха съградили този велик град, не бе се поддало на пролетното оживление. Дворецът край морето бе самотен и тъжен, въпреки градското веселие. Прозорците му бяха плътно затворени за разкошния въздух на този необикновено хубав ден. Слугите изпълняваха обичайната си работа мълчаливо, свели глави, сякаш се намираха пред някое страховито божество. Плътна пелена от тамян се виеше под таваните на приличните на пещери зали. Тук нямаше място за веселие - царицата бе болна и най-известните лекари от цивилизования свят бяха обявили болестта й за нелечима.

Клеопатра наблюдаваше седнала на пода как бляскавите врати се отвориха и царят въведе припряно слепия арменски лечител в покоите на майка й. Очите на детето, които понякога добиваха кафеникав оттенък, днес имаха цвета на пролетна трева, се разшириха от учудване, зърнали млечнобелите кухини под клепачите на светия човек. Той закуцука към момиченцето със своите прилични на криви дърва за подпалки крака, като развяваше парцаливите си одежди, висящи около тялото му като проскубана перушина. Клеопатра отскочи от пътя му и избягна на косъм удара по главата от висящите му, люлеещи се при движението му дисаги. Тя се покатери на софата, където сестра й Береника и полусестра й Теа седяха вкопчени една в друга в мълчалива прегръдка. Въпреки че нито една от тях не помръдна, Клеопатра усети как и двете застинаха, когато тя се настани върху страничната облегалка.

- Редно ли е малката принцеса да наблюдава всичко това? - обърна се главният хирург към бавачката й, сякаш Клеопатра не можеше да разбере думите му. - Положението е много сериозно.

Майката на Клеопатра, царица Клеопатра V Трифена - сестра и съпруга на царя, лежеше неподвижна на леглото, повалена от някаква странна немощ в ставите и треска. Главният хирург, в отчаяните си опити да запази поста си, беше наел най-известните лекари от Атина и Родос. Те предизвикаха изпотяване, направиха й кръвопускане, опитаха се да свалят температурата с мокри компреси, масажираха я с ароматични масла, наливаха я с билкови отвари, тъпкаха я със силна храна, подложиха я на гладуване, четоха над главата й моливи, но не можаха да надвият треската.

- Детето има магарешки инат - прошепна бавачката. - Никой не би искал да чува пронизителните й писъци, когато не става нейното. Непоносима е. Направи три години, а още не може да изрече дори едно свястно изречение на гръцки. Клеопатра се озъби, както правеше винаги, когато бе ядосана. Сигурно я мислеха за глуха.

- Доста е дребна за годините си. Сигурно изостава в развитието си. - Заключението на лекаря развесели Береника. Осемгодишното момиченце се засмя подигравателно, а Клеопатра я изгледа злобно. - Винаги нарушава спокойствието и реда с присъствието си. Царят трябва да вземе някакви мерки.

Царят - дебел, меланхоличен и депресиран от загадъчното заболяване на съпругата си, не обърна внимание на думите му.

Детето се учи как да управлява - отвърна царят с оцъклени, празни очи, взрени в нищото. - Нека да остане. Тя е моето малко слънчице.

Клеопатра изгледа победоносно сестра си и в замяна получи силен ритник. Теа прегърна още по-силно Береника и я погали утешително по дългата, буйна черна коса. Лекарят сви рамене. Бащата на Клеопатра - цар Птолемей XII Авлет - вече бе изпратил в изгнание петима лекари. Другите просто бяха наругани и прогонени, защото не бяха успели да излекуват жена му. Ако присъствието на Клеопатра го разсейваше, толкова по-добре. Може би така никой нямаше да бъде набит, прогонен или подложен на словесните му нападки през този ден. Царят беше известен с непостоянния си нрав. Поданиците му го наричаха Свирача на флейта или Копелето Нот в зависимост от настроението и изменчивата си лоялност. Той, разбира се, предпочиташе първия прякор и нямаше нищо против да го наричат по този начин. В едно нещо никой не се съмняваше - в любовта, която царят изпитваше към своята сестра-съпруга. Говореше се, че те са първата истинска любовна двойка в двестагодишната история на династията. Ала болестта на царицата засили холеричните черти в характера му.

Жрецът, който редеше молитви над ложето на царицата, вдигна избръснатата си глава и проследи с удивление как слепият лечител бе въведен в покоите й. Той и личните лекари на царицата стояха денонощно до леглото й като човешки щит срещу зловещата болест.

- Отдръпнете се, глупци - заповяда царят, като разблъска слугите, наобиколили ложето на царицата. - Този човек е тук, за да компенсира вашата некадърност.

- Но Ваше величество - запротестира жрецът, - какво би могъл да направи този безбожник?

- Смъкнете жреческата роба от гърба на този идиот и го пратете в мините - нареди царят на единия от стражите със спокоен, почти безизразен тон.

Жрецът падна на колене, като мърмореше под нос някакви заклинания към студения, глух под. Доволен от въздействието на заплахата си, царят намигна на Клеопатра, чиито светещи очички се усмихнаха на изморените бащини очи.

Клеопатра искаше лечителят да побърза с магиите. Жадуваше отново да види майка си гримирана и облечена в блестящи одежди, седнала до баща й в дворцовата приемна, където родителите й се радваха на посетители от далечни земи. Макар че се наслаждаваше на присъствието на майка си единствено по тези поводи, тя благоговееше пред ефирната й, неземна красота и пред песните, които царицата изпълняваше на лирата си. Със светлата си коса, седефена кожа и деликатна фигура, Трифена нямаше вид на човешко същество като Клеопатра, другите й дъщери или съпруга й, а приличаше по-скоро на муз, дошла на земята да ги дарява с веселие.

Лечителят извади от дисагите си малки статуетки на голи божества, едното от които имаше страховити очи и ястребов нос, а другото - огромен фалос. Клеопатра се напрегна, за да чуе невероятните тайни, които лечителят си мърмореше. Той струпа сноп изсушени билки, водорасли, листа и корени и поиска да му донесат газена лампа, за да ги запали.

- Митра, Баал-Хаад и Ашера, вие, които отнемате живот и възкресявате. - Лечителят вдигна високо факлата, докато призоваваше страховитите богове на Изтока. Митра, Митра! Клеопатра се молеше безгласно с него и наблюдаваше танца му и кръговите движения на пушещия сноп в ръката му. - Майко Астарта****, ти, която създаваш и рушиш. Кибела, богиньо на всичко, което е било, е и някога ще бъде - призоваваше той.

Изведнъж се сгърчи, сякаш връхлетян от някаква внезапна болка, започна да издава гърлени звуци, да сече въздуха с ръце, сякаш се бореше с невидимите сили, предизвикали болестта на царицата. Това продължи цяла вечност, както се стори на Клеопатра. После изведнъж той се втурна към леглото и разгони дима над изпадналата в несвяст царица. Клеопатра пожела с цялото си сърце царицата да отвори очи, но красивото лице на Трифена, обляно в трескава пот, дори не потрепна.

Царят оброни глава, докато слугите извеждаха лечителя от спалнята. Той прати да донесат флейтата му и свири, за да умилостиви боговете с тъжната си мелодия. Клеопатра пропълзя в краката му и се протегна, за да улови един щурец. Царят престана да свири за момент и Клеопатра си помисли, че той ще се наведе и ще я вдигне на коленете си, но се сети, че баща й очаква да чуе нежната песен на царицата, както едно време. Двамата свиреха заедно, той на флейтата си, тя на лирата, и вечерите им често минаваха в приятна надпревара. Когато любимата му не засвири, царят продължи сам тъжните си грели.

Една по една знатните жени от двора и роднини, на които Авлет бе дал подслон - всички, силно привързани към царицата - идваха, за да бдят край нея. Те гледаха Клеопатра с жалост, галеха я по главицата, възхищаваха се на красивия тъмен цвят на косите й или я целуваха по челото. Тя знаеше, че баща й не искаше тези старици да бъдат тук. Авлет бе подслонил височайшите в един от семейните дворци на остров Антиродос, така че да не могат да се бъркат в делата му. Само че сега нищо не можеше да ги задържи далеч от смъртното ложе на съпругата му, където те горяха тамян и билки и отправяха молитви към Изида, съзидателката, богинята на небето и човешките съдби. Дойдоха четири жрици, облечени в червени ленени роби, със сериозни изражения на лицата, за да подкрепят молещите се, докато лекарите слагаха студени компреси на челото на болната и се вслушваха в трескавото й бълнуване.

- Богиньо на състраданието - викаха жените с дрезгави старчески гласове, - богиньо на изцелението! Ти, която облекчаваш страданията ни.

- С влошаване на състоянието на царицата те започнаха да отправят страховити молби към тъмната същност на богинята. Това плашеше малката принцеса и при всеки следващ смразяващ кръвта призив, тя се вкопчваше с всички сили в глезена на баща си.

- Ти, която се храниш с мъже.

- Богиньо на кръвопролитията.

- Господарке на гръмотевиците.

- Унищожителко на човешките души.

- Съсипи орисниците, които са се наговорили да прекъснат живота на нашата сестра и царица.

Главният хирург избърса ръце в робата. Царят престана да свири. Клеопатра се взираше в двамата гиганти над нея и се чудеше как е възможно да съществуват такива огромни палци на краката и толкова груба кожа.

- Кръвта на царицата е отровена от високата температура - каза главният хирург, вече спокоен за положението си, след провала на чуждоземските магии.

Помощниците му сновяха със сериозни изражения на лицата и мълчаливо изнасяха от стаята съдовете, пълни с напоени със засъхнала кръв и пот парцали. Хирургът ги повика, за да покаже съдържанието на съдовете на царя. Клеопатра коленичи и се опита да види кърваво-кафеникавите парцали, от които се разнасяше неприятна миризма. Как бе възможно нейната красива майка да има нещо общо с тази смрад?

Като се опитваше да избегне погледа на царя, главният хирург заби очи в пода и забеляза интереса на малката принцеса към огромните му стъпала.

- Направих й кръвопускане, доколкото състоянието й позволява, Ваше величество. Не мога да сваля високата температура. Сега всичко зависи от боговете. Само те могат да решат съдбата на царицата.

Стариците подновиха молитвите си.

- О, милостива господарке, по-могъща и от осемте богове от Хермополис. Извор на целебна сила. Извор на лечебните сили. Не ни отнемай нашата царица Трифена. - Въпреки напредналата си възраст, те удряха безмилостно с юмруци хлътналите си гърди.

Клеопатра очакваше баща й да издаде заповед да накажат хирурга, както бе направил с всички останали. Лекарят падна на колене и започна да целува обсипаната с пръстени ръка на Авлет с разгорещеността на млад влюбен.

- Простете ми, Ваше величество, ако не съм оправдал доверието ви. С най-голяма радост бих разменил живота си с този на царицата.

- Авлет не му отговори.

Лекарят изглеждаше изненадан, че не бе осъден нито на смърт, нито на изгнание. С няколко притеснени покашляния, той се окопити и възвърна достойнството си.

- Трябва да нагледам приготовлението на успокоителните за царицата. Нейно величество трябва да се чувства добре по време на пътуването си към боговете. - Лекарят измърмори набързо една молитва и помоли за разрешение да се оттегли.

Авлет не помръдна. Стоеше с отпуснати рамене, смазан, глух и сляп за всичко около себе си. Клеопатра хвана щуреца и го подаде на баща си. Тъжният гигант само поклати глава и затвори очи. Клеопатра седна между стъпалата му, като не изпускаше от шепи насекомото, което отчаяно се опитваше да избяга.

Петнадесетгодишната Теа, дъщеря на Трифена от първия й брак със сирийски принц, държеше Береника в скута си, като стрелкаше с котешките си очи ту малката принцеса на пода, ту втория си баща. Студени тръпки полазиха по гърба на Клеопатра. Теа беше копие на майка си, но в тъмен вариант. Черната й коса се стелеше разточително надолу по гърба й, тъй като тя все още не я прибираше на стегнат възел, както правеха жените. Белите й равни зъби се открояваха на фона на блестящия тен на лицето й. Беше наследила орловия нос и триъгълната форма на лицето от майка си, но чертите й бяха по-остри и изсечени в сравнение с изящния овал на лицето на Трифена. Този контраст само засилваше рядката й красота, докато по-омекотените черти на майка й се преливаха в ненатрапчива изящност. Дори когато беше в отлично здраве, Трифена, изглеждаше като някакво безсмъртно създание, дошло за малко в този суров свят, докато Теа просто беше създадена, за да живее тъкмо в него. Въпреки че беше още малка, тялото й бе развито и контрастираше с детските дрехи и по момичешки свободно разпуснатата коса. Женският й чар напираше зад последните остатъци на невинността и тя бе готова да се раздели с тях, както змията изхлузва ланшната си кожа.

Теа прегръщаше силно Береника, което караше Клеопатра да се пита какво ли е усещането да си част от техния затворен кръг.

- Винаги ще се грижа за теб, мила - прошепна тя на малкото момиче. Думите на Теа звучаха като песен в ушите на Береника, която обожаваше по-голямата си полусестра, а нейните думи бяха балсам за раните й.

- Сега никога няма да я опозная - проплака Береника, която вече беше на възраст, когато царицата би трябвало да се заинтересува от нея, макар че бе малко вероятно това да стане. Преди да се разболее, Трифена прекарваше по цял ден в свирене на лира, четене на книги и разпалени спорове със софистите. Береника обичаше да преследва дребна плячка с лъка си, да се боричка с кучетата и да гони из двора с прашката си децата на робите.

Теа не участваше в тези дейности, но винаги наблюдаваше с удоволствие подвизите на сестра си и аплодираше напредъка й в използването на оръжията. Береника мечтаеше за деня, когато ще я повикат от детската стая, за да отиде при майка си и да й покаже, че вече може да уцели центъра на мишената. Само че вече повече от два месеца не бе говорила с майка си и спомените й, свързани с царицата, вече бяха започнали да избледняват.

Теа се опитваше да утеши сестра си, но мислите й не бяха свързани с майка й или природената й сестра. Те се въртяха около неясната й съдба. Тя не беше дъщеря на владетел и нямаше право да претендира за трона. Щом майка й умреше, щяха да я изпратят на едно от онези отдалечени места, където щеше да живее с тези стари клюкарки, които сега виеха покрай смъртното ложе на майка й, докато някой пратеник от чужда страна не дойдеше с царско предложение за женитба. А може би щяха да я изпратят в двора на мъртвия й баща в Сирия - страна, завладяна от арменците, които воюваха с римляните. Ако надделееха римляните, а те винаги побеждаваха, можеше да попадне в ръцете на някой от тях като военна плячка, една малка играчка за задоволяване на римската похот. Говореше се, че безцеремонните римляни изисквали това дори от жени с царско потекло. Не, не можеше да го допусне.

- Рамзес изглежда много самотен - каза Теа. Любимото куче на Береника лежеше безучастно в ъгъла. - Струва ми се, че плаче за теб. - Теа пусна Береника на пода до кучето й, после се запъти право към изпадналия във вцепенение Авлет и хвана ръката му. - Ела, татко - каза тя.

Клеопатра се опита да се задържи за косматия крак на баща си, но той се изплъзна от хватката й и тя остана с празни ръце.

За всеобщо учудване Теа откъсна царя от бдението му край леглото на Трифена. Без да се притеснява от неодобрителните погледи на сбръчканите намръщени жени околовръст, тя издърпа Авлет и го поведе надолу по стълбите към онази част от двореца, където бяха личните апартаменти на царското семейство. Въведе го в любимата му зала - тази с ловните трофеи и заповяда на слугите да се махнат с нетипичен, нетърпящ възражение тон. Те се пръснаха по ъглите на двореца и зашушукаше за случилото се.

Клеопатра остана да седи сама на пода и занарежда пронизително молби, с които смяташе, че ще накара баща си да се върне.

- Престани с бръщолевенето си - викна й Береника. - Никой не ти разбира какво говориш, глупачке!

Само че Клеопатра не можеше да спре, нито пък да заглуши желанието да върне обратно баща си и да се сгуши на сигурно място до огромният му корем. Береника застана над малката си сестричка, дългите й крака приличаха на стройни фиданки. Тя смачка щуреца със сандала си и остави Клеопатра да се взира в размазаните останки на насекомото.

Теа настани царя върху огромния мек куп от животински кожи, после каза:

- Вече съм жена, татко. Остави ме да облекча болката ти. - Тя развори хитона си и го остави да се смъкне от раменете й. Царят погледна тъмните й очи, същите като тези на майка й, после се загледа в ареолите около зърната на доведената си дъщеря. Те приличаха на тези на царицата, но бяха някак си по-осезаеми от красивите изпъкналости на Трифена, създадени, за да бъдат докосвани от алчни и ненаситни ръце. Той дръпна треперещото момиче в скута си и затвори очи, като остави топлината на устните й да изтрие всяка мисъл, която би могла да попречи на този изпратен от боговете миг утеха.

На следващата сутрин царят поръча закуска за двама. Теа лежеше върху дебелия дюшек от животински кожи - от лъв, глиган, леопард, мечка и най-меката от всички, от пантера - и се наслаждаваше на разточителната купчина под нея. Тялото й лъхаше на мускус. Царят вече беше станал и се къпеше. Тя си представяше, че е Афродита , полегнала върху меча кожа, след като се е любила със смъртен мъж в овчарската му колиба, а около телата им жужат пчели, въпреки че в главата на Теа жужаха единствено мисли. Предишния ден тя се питаше с тревога какво й готви бъдещето, днес бе любовница на царя.

Първия път, когато той се покатери отгоре й, тя си помисли, че ще умре от задушаване под тежестта на внушителния му корем, който затискаше дребното й тяло. На сутринта тя го изненада, като се покачи върху него, въпреки изгарящата болка, която още изпитваше, и се люби енергично и страстно с него. Това беше похват, който бе научила от майка си. Един ден тя бе чула деликатната Трифена да споделя проблема с огромното туловище на Авлет с личната си прислужница и бе запомнила безценния съвет на жената. "Преди да се е събудил, поеми члена му в устата си и се увери, че е достатъчно твърд. После бързо се качи отгоре му и тогава той няма да иска ти да си отдолу." Също като Теа и Трифена беше дребна, с крехко телосложение, и не изпитваше удоволствие, когато лежеше затисната под царя.

Чудно, какви ли бяха коментарите на горния етаж? Но какво я засягаше това? Тя бе осигурила бъдещето си. Беше успяла да се покаже полезна пред царя, сега, когато замени майка си и му спести неудобството, свързано с кончината на съпругата му. Вече беше сигурна, че нищо не застрашава положението й в двора.

Когато късно следобед Теа се показа от стаята с трофеите с разчорлена коса, няколко от досадните лели на Трифена я причакваха пред вратата. С присъщата прямота на жени, достатъчно възрастни, за да не се страхуват от нищо, те настояха да разберат каква работа е имала тя със съпруга на майка си.

- Утешавах царя - отвърна лицемерно тя и безцеремонно си проправи път надолу по коридора.

- Сигурно си изпълнила държавните си задължения, а, скъпа? - подметна саркастично една от стариците.

- Дали има кръв по кожите на царското легло, скъпа? - додаде подигравателно друга.

- Сега тя е опозорена завинаги. Дъщерята на Клеопатра Трифена, курвата на царя.

- Курвата на съпруга на собствената си майка.

- Главната конкубина на Египет. Пратете я при куртизанките, за да я облекат подобаващо.

- Тя е опозорена. Сега никой няма да я поиска за съпруга.

Те очакваха, че Теа ще се обърне, ще отговори на обвиненията и ще потърси помощ, за да поправи грешката си. Тя обаче продължи да върви надолу по коридора.

- Майка ти е мъртва. Почина преди час.

И това не я спря. Жените се обърнаха и изгледаха черната й грива, която дръзко се мяташе, докато момичето се отдалечаваше от присмехулните им подмятания, поело смело към бъдещето си. Обезоръжени от пренебрежението й, те почукаха предпазливо на вратата на царя, за да му съобщят новината за смъртта на царицата.

- Сега трябва да ме наричаш "мамо", Клеопатра - обяви Теа пред малката принцеса.

Детето гледаше как царската шивачка надява тъмносиня дълга рокля през главата на Береника. Обшитата със скъпоценни камъни дреха се плъзна надолу по тялото на момичето. Камъните изпъкваха на фона на плюша като ярки звезди в ясна зимна нощ.

- Майка ми е мъртва - отвърна Клеопатра на много правилен гръцки език. - Тя почина преди пет месеца. Погребана е в царските гробници близо до храма на Изида.

Тази сутрин щеше да се състои сватбената церемония. Черните траурни роби заради смъртта на Трифена бяха свалени след скандално кратък срок и бяха заменени от церемониалните одежди, смятани за част от държавната съкровищница. Сега бяха извадени, освежени и готови да бъдат облечени по повод тържественото събитие.

А сега беше ред на Клеопатра да бъде облечена. Тази перспектива никак не я радваше. Миниатюрната рокля от лен, бродирана със златни конци, все още стоеше върху манекена и изглеждаше тежка и заплашителна.

- Мила Клеопатра - каза Теа с гальовен глас и се приведе към детето, като с мъка сдържаше гнева си и се опитваше да я прилъже да облече роклята - хайде, помогни на майка си за сватбата и направи това, което ти се казва.

- Моята майка е мъртва. Видях тялото й.

Береника завъртя очи. Теа се усмихна още по-широко. Дворцовата шивачка не трепна и продължи спокойно да оправя роклята на Береника.

- Сестра ни сега вече е наша майка - заяви Береника, като се наслаждаваше на отражението си в огледалото. - Много е просто, Клеопатра. Теа ще се омъжи за баща ни. Когато бях малка, с Теа си играехме на майка и бебе. Сега тази игра се превърна в действителност.

- Лелите казват, че това не е редно. Казват, че е прекалено рано баща ни да се жени отново - повтори Клеопатра всичко, което бе чула да се говори по коридорите, макар много добре да знаеше, че не бива да го прави. - Казват, че майка ни ще прокълне Теа.

- Така ли? - кресна Теа. - Какво разбират тези стари вещици! Тях ли ще слушаш, или майка си?

- Ти си наша сестра. Майка ни е мъртва - заинати се Клеопатра.

- Клеопатра, ще ти пусна една стрела, ако не спреш с тези приказки - заплаши я Береника и запретна ръкава на роклята си, за да й покаже мускулите на ръката си. - Много добре знаеш, че мога да го направя. Аз съм амазонска принцеса, а ти си само едно четиригодишно момиченце.

Клеопатра изгледа намръщено по-високото момиче. Имаше защо да си страхува от Береника. Тя бе прочела с помощта на учителя си Мелеагър древните описания на упражненията на амазонките. Мелеагър поощряваше увлечението й, защото това бе единственият начин да я накара да чете на гръцки. Убедена, че е потомка на тези велики жени-воини, Береника се подлагаше на описаните строги изпитания - стрелба, езда, бой с мечове - и сега бе заякнала и можеше да мери сили с всяко момче в двореца.

- Приех името на майка ни, Клеопатра - не се отказваше Теа, - и отсега нататък ще се казвам Клеопатра VI Трифена и ще бъда твоя майка.

- Ти си Теа - настоя заядливо Клеопатра, този път на сирийски - език, който Теа знаеше от детството си, но отдавна не употребяваше.

- Да не си посмяла да го повториш! - заповяда Теа. - Или ще ми говориш на гръцки, или ще мълчиш.

Очарована, че е успяла да я ядоса, Клеопатра изля порой от сирийски ругатни в лицето й.

- Млъкни! - изкрещя Теа. - Защо използваш този презрян език? Какво ти става?

По лицето на Клеопатра се разля невинна усмивка. Не разбираше по какъв начин е научила всички тези езици. Те бяха като някакъв дар от бога - нещо, за което тя не бе положила никакви усилия. Независимо какъв бе езикът, Клеопатра разбереше значението на думите, само като гледа в очите събеседника си. До три и половина годишната си възраст тя изобщо не можеше да говори, но два месеца преди да навърши четири, възпроизвеждаше цели изречения на египетски, сирийски, етиопски, троглодитски, нумидийски и арабски - езиците на робите и слугите в двореца. Дори в гръцкия й липсваше тежкия акцент, с който говореха другите от семейството, тя имитираше по-скоро по-изтънчената реч на учените, които посещаваха баща й. Мълвата за лингвистичните й способности се бе разнесла из града с бързината, с която се разнася коремния тиф, и това й доставяше удоволствие, защото сестрите й я мислеха за тъпа, а сега, щат не щат, бяха принудени да слушат коментарите за удивителната й дарба.

- Ти завиждаш - тихо каза Клеопатра, - защото аз съм по-специална, а ти не си.

- И с какво си по-специална, ти, дребно изчадие? - процеди Теа през зъби.

- От триста години насам аз съм първият човек от дома на Птолемеите, който може да говори езика на египетския народ. Това казват египтяните. Казват, че съм порицателка. - Тя забеляза, че Теа едва се сдържа да не избухне, затова добави: - Всеки може да говори на гръцки.

Клеопатра знаеше всичко, което египетските слуги говореха за нея. Фактът, че детето на гръцките тирани знаеше египетски, бе тълкуван по най-различни начини. Някои му придаваха зловещо значение, като смятаха, че това е знак за по-нататъшното гръцко потисничество. Птолемеите създаваха едно ново поколение владетели, които щяха да се представят, че милеят за египтяните и щяха да измамят народа. Или по-оптимистично, Египет не бе се поддал на културното влияние на гърците, а децата на тираните най-накрая бяха възприели извечните египетски традиции. Клеопатра не знаеше дали тези догадки бяха верни, но й харесваше да говори на език, който сестрите й не разбираха.

- Никой не би те изтърпял малко упорито създание - вбесена произнесе Теа. - Ще ми се да беше робиня и тогава щях да накарам да те наложат с камшика, както заслужаваш.

- Къде са бавачките ми? - извика Клеопатра, притеснена, че е прекалила с дразненето на Теа. - Искам си бавачките.

- Чакат те отвън, пред стаята, но няма да ти позволя да отидеш при тях, докато не направиш каквото ти казвам. Ти си в състояние да изтощиш всяка бавачка, ужасно дете такова - каза Теа.

- Тя е такова сладко момиченце - занарежда с напевен глас дворцовата шивачка, с което вбеси още повече Клеопатра. Жената се обърна, за да свали роклята на принцесата от манекена, а после се обърна към момиченцето.

- Хайде, малка принцесо. Ела да изпробваш красивата си рокличка.

- Няма - обяви непреклонно детето.

- Виждаш ли я каква е? - оплака се Теа. - Щом я оставиш с възпитателката, малкото изчадие се измъква като змийче или започва да крещи на някакъв демонски език. Та тя дори не е престанала да хапе. Бавачките благодарят на боговете, когато ги освободят от задължението да я гледат. - Напоследък за Клеопатра се грижеше една мрачна египтянка и две бързоноги робини от Западна Африка, които трепереха над нея.

- Ти носиш единствено лош късмет - каза Береника. - Мисля, че си проклела майка ни да се разболее от онази треска, която я уби.

- Не съм - каза отбранително Клеопатра. - Египтяните казват, че съм надарена от боговете и ще блестя на небето като звезда. - Клеопатра се надяваше, че това няма да се случи. Не й се щеше да е някакъв неподвижен предмет, чиято единствена задача е да свети в небесата.

- Де да можеше това да стане още сега! - каза Теа.

- Няма. На татко ще му е мъчно без мен. - Дори възпитателките го казваха. - Знаеш, че аз съм неговата любимка, нали?

Беше чула също и други слухове. Например, че тя е новата богиня и, че е спасителката на египетския народ, която ще сложи на главата си короната на фараоните и ще изгони гърците от Египет. Последното предсказание не й харесваше, защото означаваше, че ще трябва да прокуди собствения си баща. Това не й пречеше да говори на различни езици, защото Авлет казваше, че те са дар от боговете. Той обичаше да казва: "Моята принцеса е докосната от божията ръка на Дионис, който ни говори на различни езици." "Сигурно е така - отговаряше Теа, - но принцеса Клеопатра трябва да се научи да бъде по-въздържана."

Теа постави юмруци на кръста си и заяви с нетърпящ възражение глас:

- Днес е сватбата ми и няма да играя твоите игрички.

Теа повика в стаята двете прислужници.

- Облечете й роклята, дори и ако трябва да я вържете. - Двете жени си размениха разтревожени погледи.

Шивачката вдигна роклята над главата на Клеопатра.

- Хайде, Ваше височество - чу се гласът й иззад дрехата.

Малката принцеса видя как роклята идва към нея като някакво чудовище от нощен кошмар, което се готви да я погълне цялата. Тя вдигна нагоре ръце, но когато платът обгърна тялото й, сякаш нещо опари кожата й. Убедена, че всеки момент ще я обвият пламъци, тя се измъкна от роклята, още преди шивачката да я е закопчала. Клеопатра ритна с все сила жената по пищяла, стъпи върху босото стъпало на една от робините, наплю Теа и се стрелна навън.

- Хванете я! - изкрещя Теа и две от робините се завтекоха подире й.

Теа, Береника и шивачката ги последваха. Теа нареди на прислужницата в коридора незабавно да намери принцесата. Береника не можеше да тича, защото тясната рокля я спъваше, иначе бързо щеше да я открие.

Детето се втурна по коридора като някаква малко животинче, погнато от ловджийски кучета, спусна се по стълбището, където преследвачите й вкупом започнаха да се блъскат един в друг. Тя изтича право към затворените покои на царица Трифена и заудря с малките си юмруци по вратата, докато ръцете й не започнаха да пулсират от болка. Един висок роб я вдигна в прегръдките си и я държа така, докато тя не престана да рита и да се извива, и накрая се вкопчи в космите на гърдите му като в някакво свое одеяло.

Както Теа бе наредила, Клеопатра бе упоена със силна отвара от корените на валериана, която миришеше отблъскващо на загнили зеленчуци. Изтощена и обезсилена, тя бе напъхана в роклята, докато Береника наблюдаваше сцената с победоносно изражение. Клеопатра забеляза погледа й, но не помръдна и още преди да я облекат, тя вече спеше. Няколко часа по-късно я занесоха, за да присъства на церемонията, но не можа да вземе участие, както беше планирано. Тя спа в прегръдките на една едра робиня, която седя през цялото време най-отзад, на пода. Когато Клеопатра се събуди на другата сутрин, нейната полусестра вече беше царица.