СМЪРТТА

Великата загадка на живота

Хърби Бренън

УВОД

Нищо не е лесно за умиращия.

Последните думи на Бенджамин Франклин, 17 април 1790 г.

Няколко минути след като сърцето ви е спряло да бие, лекарите все още са в състояние да запишат миникардиограма, ако сондират за активност вътрешността на сърдечната кухина.

На този етап мъртви ли сте наистина?

Три часа по-късно зениците ви все още продължават да се свиват, рязко реагирайки на пилокарпинови капки по същия начин, както, докато сте били живи. Мускулите ви все още се съкращават, ако някой ги потупва многократно.

На този етап мъртви ли сте наистина?

Хирурзите могат да изрежат жизнеспособна присадка от кожата ви двайсет и четири часа след като сте се споминали. Те могат да се сдобият с жизнеспособна присадка от кост четиридесет и осем часа по-късно и с жизнеспособна присадка от артерия дори след седемдесет и два часа.

В кой момент от този процес сте наистина мъртви?

Едгар Алан По е една от многото исторически личности, обсебени от страха да не бъдат погребани живи. Като се има предвид несигурността на смъртта, бил ли е прав да се тревожи? А трябва ли да се тревожите и вие?

В Библията се твърди, че Господ е отпуснал на човеците седемдесет години живот. Според статистиката Той е станал по-щедър през последните години. Понастоящем средната продължителност на живота в индустриалния западен свят е с четири години повече.

В страните от Третия свят обаче шансовете за оцеляване са значително по-малки. Дори в сравнително развитите страни като Египет средната продължителност на живота е само петдесет години. В много африкански и азиатски държави тя всъщност е по-малка, отколкото е била в Древна Гърция или в Древен Рим.

Най-голям е рискът да умрете при раждането и в напреднала възраст, а най-малък - между десет и дванайсет години. Но срещата ви със смъртта вече е определена. Дори вие ще умрете някой ден.

И най-плашещото е, че нямате почти никаква представа какво означава това.

В западната култура смъртта е скрита. В болниците не ни позволяват да наблюдаваме реалността на умирането. На собствениците на погребални бюра се плаща добре, за да крият от нас лицето на смъртта. Трупът бива измит, почистен и гримиран за да изглежда "като жив". Излагат го в удобно подплатен ковчег. Полагат го да почива в свещена земя... но гробът бива запълнен едва когато опечалените се разотидат. В крематориума кадифените завеси предпазват чувствителните ни сърца от неизбежното.

Но ние плащаме висока цена за тази защита. Смъртта е Великото непознато, а нищо не плаши повече от непознатото.

Тази книга е опит да се премахне завесата от Великото непознато и да се изследва в най-големи подробности единственият феномен, който засяга всички ни.

Предговор

Разказват, че един дзен монах на име Тен Юн-фенг попитал колегите си дали някой някога е умирал, докато е стоял на главата си. Когато го уверили, че няма такъв случай, Тен веднага застанал на главата си и умрял.

Монасите в манастира не желаели да нарушават покоя на мъртвеца и затова го занесли с главата надолу до погребалната клада. Това втрещило служителите при кладата които не искали да го кремират в това положение, но и не посмели да го обърнат.

За момент изглеждало, че Тен изобщо няма да бъде кремиран. Тогава на някого хрумнала идеята да повикат по-малката му сестра. Момичето дошло и ядосано укорило Тен, че цял живот бил напаст и си оставал напаст и в смъртта, при което го мушкало с пръст, докато той паднал тежко и кремацията започнала.

Най-интересният аспект на тази история е, че в дзен кръговете я разказват като илюстрация на това как Тен постигнал освобождение.

ВЕРОЯТНИЯТ НАЧИН ДА УМРЕТЕ

Ето ме умиращ от сто симптома, всичките прилични.

Александър Поуп на смъртното си легло в Туикънхам, Лондон, 30 май 1744 г..

Цяло чудо е, че изобщо четете това. Докато начините да дойдете на този свят са само два - по естествен път или чрез цезарово сечение, - начините да си отидете са легион.

Можете например да умрете от студ, докато се опитвате да влезете с взлом в собствената си къща, облечени само с бельо и чорапи. Това се случило на една жена от Охайо през 1988 г. Тя очевидно забравила ключовете си и вместо да обезпокои съпруга си предпочела да влезе през прозореца на килера. Прозорецът обаче се хлопнал, заклещил крака й и тя увиснала с главата надолу. Неин съсед я забелязал, но я помислил за чучело и не й обърнал внимание. В това време покритата със сняг домакиня умряла от студ.

Или можете да бъдете убити от машина за безалкохолни напитки, както се случило на петнайсет американци - единайсет обслужващи машините - и един младеж англичанин през осемдесетте. (Други трийсет и девет жертви се отървали само с наранявания.) Британецът бил седемнайсетгодишен и през 1988 г. отседнал в хотел в Лондон, където според нощния портиер открил, че може да се сдобие с безплатни кутийки безалкохолно, като наклони четиристотинкилограмовата машина на хотела. Вече бил извадил три кутии и се опитвал да вземе четвъртата, когато машината паднала отгоре му и му причинила мозъчна травма, която довела и до смъртта му след три месеца кома.

Освен това можете да се задушите до смърт, ако наврат в лицето ви торта с крем, както се случило на един френски комик. Или може бракониер да ви обърка с разгонен елен и да ви застреля, както станало с един югославянин през 1978 г.) Той отишъл в гората за да репетира ролята си на разгонен елен.) Или може да ви убие нещо, падащо от небето, като седемдесет и девет годишната жена от Есен, Германия, която през 1990 била ударена от ердейл териер; или пък като кравите, които потопили една японска рибарска лодка в Охотско море, издавяйки повечето рибари.

Или може просто да експлодирате като осемдесет и две годишният пациент в болницата в Нотингам, Англия, който си отишъл с гръм по време на операция през 1984 г.

Честно казано, подобни свършеци са малко вероятни. Ако живеете в развита държава, най-вероятният начин да умрете е от сърдечно заболяване. Така всяка година си отиват 724 859 американци най-вече от възрастовата група над шейсет и пет. Тази кончина открай време се смята за прерогатив на горките мъже, но статистиката ни опровергава. Понастоящем от сърдечни заболявания умират значително повече американки, отколкото американци.

Цитираното число представлява смъртност 164,4 на 100 000 население, която е висока, но не държи първенството в световен мащаб. Най-лошите стойности (409) за момента са в Русия, както и в други източноевропейски страни, като Чехия, Унгария и България, които са далеч по-напред от САЩ. Общите стойности за Англия и Уелс също са по-високи - 197,6 на 100 000, а в Шотландия са сериозните 250,4. Дори да живеете във Франция, където смъртността от инфаркт е забележително ниска, сърдечните заболявания пак остават най-вероятната причина да си отидете от този свят. Единствено в Япония, Испания и Португалия предпочитанията са различни. С жителите на тези страни ще се занимая след малко. За нас, останалите, именно това се случва, когато поемем по пътя към онзи свят.

Ако се преглеждате редовно, първият признак за нещо нередно може да е, когато лекарят ви каже, че имате високо кръвно налягане или висок холестерол.

Високото кръвно налягане е точно това, което изглежда - цялостно повишение на налягането, което кръвта ви упражнява върху вътрешността на артериите и вените ви. Действителното налягане се променя непрекъснато - от висока стойност, когато сърцето ви се свива, до ниска, когато се отпуска, за да започне следващия удар. Освен това кръвното налягане се повишава при физически усилия и пада, когато спите. Като цяло то е било по-ниско в детството ви, отколкото сега, когато сте възрастни.

Всичко това обаче са естествени фактори. Ако сте здрави възрастни индивиди, в покой при съкращаването на сърцето кръвното ви налягане ще повиши нивото на живачния стълб със 120 мм. Дори през почивката между двата удара налягането е достатъчно, за да вдигне стълба живак до 80 мм. Лекарят ви сигурно ще изрази тези показания като "сто и двайсет на осемдесет". Докато са в тези граници плюс-минус няколко милиметра, нямате никакво основание за тревога. Нямате основание за тревога дори и да паднат малко - ниското кръвно налягане създава проблеми, но малко по-ниските стойности едва ли са симптом на нещо сериозно. Високото кръвно налягане е нещо друго. Ако показанията се покачват, сигурно ще имате проблеми. Може дори да имате сърдечно заболяване.

Високият холестерол е нещо по-сложно. Холестеролът е бяло лепкаво вещество, което циркулира в кръвта ви. Въпреки създадения му отрицателен имидж вие няма да оцелеете без него. Всъщност холестеролът е градивна част от клетъчните мембрани, жлъчните киселини, необходими за храносмилането, някои хормони и личния ви запас от витамин D. Това вещество се произвежда от черния ви дроб и се приема чрез храната, която ядете. Колкото повече холестерол консумирате през устата, толкова по-малко произвежда черният ви дроб и така се поддържа здравословният баланс.

Поне така е на теория. Истината е, че понякога приливът става по-висок от дигата. Храните, богати на холестерол, като масло, сметана, шоколад, тлъсти червени меса и пълномаслено сирене са толкова изкусителни, че нерядко изяждаме повече, отколкото черният дроб може да компенсира, като намали дела си в общото ниво. От друга страна, начинът на живот, употребата на алкохол и стресът могат дотолкова да разбалансират черния ви дроб, че да възникне свръхпроизводство на холестерол без значение какво ядете.

Може наскоро да сте чули, че лекарят ви говори за "добър холестерол" и "лош холестерол". Всъщност има само един вид холестерол, но въздействието му върху тялото ви зависи от това, към което е прикрепен. Веществата, наречени липопротеини с ниска плътност - за щастие съкращавани като LDL, - пренасят холестерола от черния дроб до различните клетки и тъкани, където той се отделя и се използва по предназначение. Липопротеините с висока плътност (HDL) отнасят всички излишъци обратно до черния дроб, където те се разграждат и евентуално изхвърлят. "Добрият" холестерол се пренася от HDL и колкото повече HDL има в кръвта ви, толкова по-вероятно е нивото на холестерола ви да падне. "Лошият" холестерол все още се свързва с LDL. Ако те циркулират в кръвта ви в изобилие, значи сте загазили - или ще загазите в най-близко бъдеще, ако не ги свалите до поносима пропорция.

Проблемът е, че холестеролът не се разтваря в кръвта. Ако няма достатъчно HDL, които да го изчистят, той просто продължава да циркулира, докато се отложи във вид на мазен налеп от вътрешната страна на артериите и вените ви. След известно време налепът се напластява, калцира се и наранява стената на кръвоносния съд. Тя се удебелява и каналът, през който минава кръвта, се стеснява. Със стесняването на канала кръвното налягане се увеличава и един ден кръвоносният съд се затваря окончателно или се запушва от съсирек, който иначе би преминал, ако всичко беше нормално.

Когато това се случи, вие ставате главен кандидат за инфаркт.

Ако не вярвате в редовните прегледи, е вероятно първият признак за проблема ви да бъде ангината. Ангина пекторис, ако трябва да дадем пълното име на това състояние, се превежда като болка в гърдите и възниква, когато онези от вас, с водещи към сърцето болни артерии, положат физическо усилие. Пристъпът удря във вид на силна болка под гръдната кост през сърцето и стомаха. Имате усещането, че гърдите ви са стегнати в гигантско менгеме. Понякога болката се разпространява към лявото рамо и пропълзява надолу по вътрешната част на ръката. Може да ви се стори, че се задушавате, но ако обърнете достатъчно внимание - което едва ли ще ви е лесно при тези обстоятелства, - ще забележите, че дишането ви всъщност не е засегнато.

Въпреки, че ангината понякога е съвсем лека, дори пристъп със слаба болка може да ви изпълни с ужас. (Тялото ви знае кога има сериозни неприятности дори вие да не знаете.) В тежките случаи обаче вие пребледнявате, пулсът ви пада и сте убедени, че сте на ръба на смъртта.

За щастие това убеждение (обикновено) е невярно. Пристъпите на ангина не възникват от нищото. Те ви спохождат, тъй като стеснените ви артерии не могат да доставят достатъчно кръв на сърцето, за да се пребори то с онова, което вършите. Затова, ако ходите, тичате и извършвате тежки физически усилия след обилно похапване, ядосате се на някого, изпаднете в прекалено силен стрес или просто излезете на студ и вятър, в сърдечният ви мускул се натрупват отпадни продукти, които раздразват нервите там и именно това причинява ужасната болка. Прекратете това, което вършите, починете си и се отпуснете. До три или четири минути ще сте като нови.

Поне засега.

Проблемът с ангината е, че тя обикновено се влошава. Освен ако не предприемете нещо драстично като промяна в начина си на живот, има голяма вероятност артериите ви да продължат да се стесняват. Докато това се случва, ще откриете, че за поредния пристъп са нужни все по-малко и по-малко физически усилия и стрес. На този етап лекарят сигурно ще ви предпише нитроглицерин 0 експлозив, който има чудесното свойство да отпуска кръвоносните съдове. Слагате таблетка под езика си и болката изчезва. Облекчението е благословено, но мярката е временна. Ако артериите ви продължат да се стесняват, ще се наложи да ви оперират. Понякога операцията представлява разширяване на артериите, понякога пълната им подмяна.

С ангината може да се живее доста време - баща ми страдаше от нея години наред и накрая умря от друго, но тя е предупредителен сигнал, който изобщо не бива да се пренебрегва. Но трябва да знаете, че предупреждение може изобщо да няма. Ако пушите, храните се нездравословно, пиете, подложени сте на силен стрес, имате високо кръвно и високо ниво на "лош" холестерол, можете изцяло да прескочите ангината и да отидете направо към голямата опасност - инфаркта на миокарда, тгова е името, което лекарите използват за сърдечния удар.

Възможно е тази информация да не ви е приятна, но при всеки инфаркт част от вас умира. Тази част е парче от сърдечния ви мускул, което престава да функционира поради прекъсването на кръвния поток. Притокът на кръв обикновено се прекъсва от съсирек, заседнал в коронарната артерия, която е стеснена от холестеролна плака. Размерът на това парче определя онова, което изпитвате.

Има много малка вероятност изобщо да не изпитате нищо. Някои хора преживяват инфарктите си без болка и дори без особен дискомфорт, пренебрегвайки леките симптоми като газовете и стомашното разстройство. Те разбират, че са получили инфаркт, когато лекарят им ги изпрати на електрокардиограма, която показва областта на мъртвия мускул.

Но безболезнените инфаркти са рядкост. При повечето е налице внезапна жестока болка в гърдите, която често се разпростира към врата, ръката (ръцете) и гърба. Прилича много на тази при ангината, само че не преминава. Не помагат нито нитроглицеринът, нито почивката. Ако просто седнете и започнете да се тревожите, ще агонизирате и на тридесетата минута. Ще агонизирате и след час, и повече. (Ако, разбира се, сте още живи.) Освен болката, вероятно ще имате затруднения и в дишането. Ще се потите. Ще ви се вие свят. Кръвното ви налягане ще падне. Пулсът ви ще се ускори, въпреки, че ще е неравномерен. Ще изпитате дълбоко чувство на приближаваща обреченост.

Това чувство в никакъв случай не е безпочвено. Един от всеки петима, поразени от инфаркт, дори не стига до болницата. Изнасят ви от линейката, отбелязват ви като "пристигнал мъртъв" и ви вкарват в моргата. Рискът да умрете е най-висок в първите няколко минути на инфаркта. Затова около 40 процента от онези, набелязани от Мрачния Жътвар, си отиват до час. Три часа по-късно към тях се присъединяват още 20 процента.

Повечето от наистина ранните смъртни случаи се дължат непосредствено на неравномерното биене на сърцето - онова, което лекарите наричат фибрилация. Затова първият курс на лечение почти винаги са лекарства или електрически шок, които да овладеят проблема. Всички усилия оттам нататък се хвърлят в ограничаването на пораженията по сърдечния мускул и предотвратяването на усложненията. Вероятно ще ви дадат морфин за болката - лечение, което впоследствие сигурно ще ви причини запек. Възможно е да ви лекуват с бета-блокери, които помагат както за болката, така и за възстановяването на нормалния ви пулс. Някакво лекарство като стрептокиназн ще възпре образуването на нови съсиреци (предотвратявайки по този начин нов инфаркт). Ако останете живи през следващите четири седмици, има шансове да оцелеете.

До следващия инфаркт, разбира се.

За онези от вас, които четат това в Испания, Португалия и Япония, сърдечните инфаркти са едва вторият предпочитан начин да се умре. Първото място е заето от нещото, описвано като цереброваскуларна болест - едно успокоително наименование на добрия стар мозъчен удар.

Любопитно, но ударите се причиняват от същите заподозрени, замесени и в сърдечносъдовите болести - пушене, висок холестерол, диабет, напреднала възраст и генетични фактори. Ще откриете, че инфарктът дори играе собствена роля в мозъчния удар. Но механизмът е малко по-сложен, отколкото при инфаркта.

Има четири основни пътя, по които можете да стигнете до мозъчния удар.

Първият, най-пряк и засега най-чест, е образуването на съсирек в кръвоносен съд на мозъка.

Вторият - съсирекът може да се образува другаде, след което да стигне до мозъка. Точно тук се намесва инфарктът. Освен поражения върху сърдечните клапи и фибрилацията, инфарктите може да доведат до отделяне на съсиреци. Когато съсирекът стигне до мозъка или се формира в него, той намалява достъпа на кръв до обграждащите го тъкани. В някои случаи го прекратява напълно, с изключение на кръвта, която понякога се процежда от наранения съд и по този начин влошава проблема вместо да го облекчава.

Третата причина за мозъчния удар е стесняването на мозъчните артерии. Дори без да са се образували съсиреци, то може да доведе до затлачване на кръвта или спазъм на артериалната стена. И в двата случая достъпът на кръв до мозъка намалява или прекъсва напълно.

Накрая, има и кръвоизливи направо в мозъка. Високото кръвно налягане както и липсата на елемента мед могат да доведат до отслабване на артериалната стена. Отслабналата стена може да се издуе или да се спука.

Нито една от тези ситуации не предвещава нищо добро за вас. Дори микро ударите в дългосрочен план могат да се превърнат в голям проблем. Това се случва, когато се запушат дълги тънки артерии дълбоко в мозъка. Лишената от кръв околна тъкан загива и образува миниатюрна дупка в мозъка.

Ето това се случва. Възможно е да усетите само временно разстройство на зрението, лека слабост, изтръпване на някоя ръка. Възможно е да усещате по необичаен начин страните на лицето си или да говорите завалено, все едно сте пили прекалено много алкохол. Но някои или всички тези симптоми ще отшумят. Възможно е по обяд да кажете на съпруга или съпругата си, че се чувствате малко странно, но това няма да ви се стори сериозно и до вечерта сигурно ще сте го забравили.

Но докато една дупка може да представлява незначително неудобство, многото такива, образували се с течение на годините, ще надупчат мозъка ви като швейцарско сирене и ще ви хвърлят в лапите на деменция, подобна на болестта на Алцхаймер. Дори това да не се случи, повтарящите се малки удари почти неизбежно ще доведат до по-обширна - и нерядко постоянна - парализа в някоя точка надолу по веригата.

Преди обаче да стигнете до този стадий, може би ще е интересно да поразсъждаваме как миниатюрните наранявания на определени части на мозъка влияят на определени части от тялото ви. Например ако дясната част на тялото ви е парализирана, това означава, че е засегната лявата част на мозъка ви - нервните връзки се пресичат по средата. При добро познание на анатомията и осъвременена карта на мозъчните функции можете, ако ви е до това, приблизително да локализирате къде е възникнал микроударът, докато чакате да ви сполети големият такъв.

Разбира се, големият ще бъде доста по-зрелищен. Той може да ви застигне по всяко време без никакво предупреждение. Може да сте на работа, може да сте на плажа или да се излежавате пред телевизора с крака на табуретката, но ще се парализирате внезапно и говорът ви ще изчезне. Ако причината за удара е мозъчен кръвоизлив има вероятност да изпаднете в кома и до няколко дни да умрете... дори до няколко часа; това е нещо, което се случва и при други болести.

Естествено, дори след масивен удар не всеки умира. Ако оцелеете, лекарите ще положат доста усилия, за да разберат какво точно е причинило проблема. Ако се окаже съсирек от кръв, ще ви напомпат с кръвосъсирващи препарати, за да предотвратят образуването на нови тромби. Ако имате кръвоизлив обаче, това лечение ще ви довърши. Понякога има както съсиреци, така и кръвоизливи, което ви превръща в много труден пациент. Ако е налице запушване на сънната артерия - основният източник на кръв за мозъка, - може да се наложи да претърпите операция, която да реши проблема с присаждане на артерия или чрез някакъв изкуствен байпас.

Ако лечението ви спаси живота, може да изкарате така още двайсет години и повече. За да ви помогнат да изживеете поне част от тях, специалистите, които се грижат за здравето ви, до няколко дни ще ви подложат на възстановителен режим. Човешкият мозък е един забележително приспособим орган, поради което с много труд и време запазените области понякога могат да бъдат убедени да поемат работата, изпълнявана от вече непоправимо увредените. Вярно е, е много мозъчни удари се поддават на такъв вид лечение, но при други не е така. Ако сте от онези без късмет, се озовавате в капана на едно безполезно тяло и не ви остава нищо друго, освен да чакате посещенията на близките си и окончателното освобождение на смъртта.

Всъщност това са най-вероятните начини да умрете в една развита страна в началото на двадесет и първия век. Но историята ни учи, че утре те може да не са най-вероятните.

ЧЕРНАТА СМЪРТ

Чумата, която върлуваше из страната... покоси всеки девет мъже в Англия пожалвайки десетия.

Бристълска и Глочестърска Археологическа общност, 1883 г.

Някъде през 1346 г. един фламандски свещеник получава тревожно писмо от свой приятел от Папската курия. В него се описва как само за три дни една цяла източна провинция, "почти колкото цяла Индия", била пометена от поредица странни природни бедствия.

Първия ден имало дъжд от жаби, гущери и отровни създания като змии и скорпиони. На втория ден жестока буря стоварила не само гръмотевици, но и пелени от огън и градушка, която била толкова едра, че избила почти цялото население. На третия ден от небето се посипал още огън, но този път придружен от "смрадлив дим", който заличил малкото оцелели и всичките домашни животни. Пострадали всички градове и села в провинцията.

Писмото продължава с това, че отвратителният въздух, който явно се бил образувал някъде на юг, отровил не само въпросната провинция, но и морския бряг, и съседните земи. Районът ставал все по-отровен от ден на ден.

Средновековните читатели възприемали подобни истории на сериозно, когато се случвали в мистериозния Ориент. Тъй като дъждът от отровни гадини и жестоките бури били свършили, спекулациите се съсредоточили върху облака от воня. Някои смятали, че бил резултат от битка между слънцето и морето в Индийския океан. По време на тази битка измряла толкова много риба, че изпаренията при разлагането й се понесли над земята, отравяйки всичко, до което се докоснели. Монахът, автор на "Chronicon Estense" твърдял, че облакът е възникнал от небесен огън, който изгорил планините и равнините. Той пише, че всеки мъж или жена, видели облака, умирали до половин ден; а онези, които се натъквали на трупове, също умирали много бързо.

Тази последна подробност изважда на бял свят реалността зад цялата фантазия. Когато хората започнат да измират след контакт с вече умрелите, можете да сте почти сто процента сигурни, че става въпрос за заразна болест.

През 1346 г. в Ориента наистина е върлувала заразна болест. По онова време е била известна като синята болест. Днес по-често я наричаме Черната смърт, а ако си послушим с не толкова емоционални термини - бубонна чума.

Бубонната чума се причинява от бактерията Yersinia pestis, която обикновено се пренася от плъхове. Тя преминава в човешкото тяло по един особено неприятен начин. Бълхите се хранят с кръвта на заразени плъхове. Бактерията се размножава в храносмилателната система на бълхите и накрая я запушва напълно. Тъй като бълхите се хранят с кръв на всякакви животни, следващата им жертва може да е човекът. Но бълхата със запушен храносмилателен тракт повръща несмляната кръв от плъх - заедно със запасите й от чумна бактерия - в мястото на ухапването. До няколко секунди бактерията вече циркулира в човешкото тяло.

Yersinia pestis е древен враг на човечеството - някои учени я винят за краха на Римската империя, - но остава латентна чак до четиринадесети век и много хора забравят за съществуването й. Една от страните, където огнищата на инфекция остават добре запазени, но без да причиняват особени проблеми на никого, е била Китай. Заразата е можела да остане все така латентна, ако не е било едно изключително стечение на обстоятелствата.

Китай винаги е бил подложен на бедствия, но онова, което се случило през тридесетте години на четиринадесети век, било просто невероятно. Първо дошла сушата. Реките Кянг и Ноай се превърнали в църцорещи вади и посевите в равнините им погинали. Последвал неизбежен глад, който засегнал голяма част от населението. Из цялата страна всички се молели за дъжд.

През 1333 г. молитвите им били чути и ливнали толкова силни порои, че 400 000 души загинали. Наводненията били толкова огромни, че подкопали основата на планината Цинчу (където днес е автономна провинция Нингся). Последвало едно уникално геологическо явление - планината се сринала и потънала, оставяйки огромни пропасти в земята. На следващата година сушата се завърнала в провинциите Хукуанг и Хонан. Малкото оцелели посеви били изядени от ята скакалци. Отново се възцарил глад и лишеното от прехрана, отслабнало население станало жертва на болести.

Тогава започнали земетресенията. Първото разтърсило жестоко планината Ки-Минг-Чан и причинило такива свлачища, че се образувало езеро с обиколка повече от сто левги. Вулканичната дейност била усетена чак в Кантон.

Следващите десет години били една зловеща поредица от бедствия - земетресение последвало наводнението, придошли скакалци, настъпил глад. За Китай това трябва да е било като края на света. Но най-лошото още предстояло. Една от последиците на тези мощни катаклизми било преселението на плъховете. Някои от тях очевидно са носили в себе си бубонната чума.

През 1344 г. несторианците в Семиречинск, Централна Азия, започнали да измират с хиляди. Болестта не била разпозната, но дори и да е била, по онова време не е съществувало лечение за нея. Тя започнала скоростно да се разпространява обратно на изток в Китай. Голямата разлика между Китай и Семиречинск била гъстотата на населението. Възобновилата активността си бактерия покосила невъобразим брой хора из цял Китай. Само в Тзе жертвите били пет милиона.

Китай е огромна страна - разположена е върху 9 600 000 квадратни километра, площта й е сравнима с тази на цяла Европа и заема една четиринадесета от цялата земна повърхност. През четиринадесети век е била изолирана империя, където за повечето хора най-бързият транспорт са били собствените им крака. Вследствие на това новият мор бил задържан за известно време. Бацилът обаче неизбежно започнал да прекосява границите. Когато това се случило, скоростта му на разпространение станала страшна.

През 1346, годината, в която белгийският свещеник получава писмото, чумата била обхванала по-голямата част от Азия и била навлязла дълбоко в Средния изток. Ето какво пише Дж. Ф. К. Хекер в забележителната си книга "Епидемиите на Средновековието", публикувана в Лондон през 1859 г.: "Индия беше обезлюдена. Татария, Месопотамия, Сирия, Армения бяха покрити с трупове; кюрдите отчаяно се спасяваха в планините. В Карамания и Цезария не остана нито един жив човек."

Степента на заразност на болестта е невъобразима. Първите симптоми възникват внезапно. За няколко часа температурата на тялото се покачва до 40оС. Състоянието на жертвите се влошава рязко с повръщане, болки в мускулите, разстройства на мозъчната дейност и делириум. Всички лимфни възли - особено тези по слабините и под мишниците - се подуват ужасно болезнено и се изпълват с гной. Това са "бубоните", дали името на чумата. При 90 процента от случаите смъртта настъпва до няколко дни. Описани са случаи, когато някои от жертвите са си лягали без симптоми и на сутринта са представлявали разлагащи се трупове.

Писмото на свещеника не е било единствената индикация, че нещо не е наред. Разказите на пътешествениците за епидемията стигат до Европа и много скоро всички заговарят за страшната болест. Колкото и да не е за вярване, никой не смятал, че самата Европа е застрашена от опасността. Но болестта пропълзяла по пътя на коприната. Придвижила се от Багдад по реката Тигър до Армения. През 1346 г. стигнала до италианските търговски пристанища в Крим. Само за няколко месеца смъртните случаи нараснали на 85 000. Местните татари решили, че вината е в търговците християни, и нападнали принадлежащото на Генуа търговско пристанище Тана (сега град Азов) в Югозападна Русия. Търговците се оттеглили в крайбрежния редут Феодосия. Преследващите ги татари са обсадили стените на редута. Но преди да успеят да направят каквото и да било, чумата ги застигнала. След няколко дни броят им намалял десет пъти.

Татарите решили да вдигнат обсадата, но не и преди да отмъстят на християните, като ги заразят с болестта. Те забелязали, че онези, които контактували с болните, често заболявали сами, и затова заредили изпълнените с гной тела в огромни катапулти и ги прехвърлили зад стените на града.

Генуезците изхвърлили труповете в морето, но белята била сторена. Като носели труповете на татарите през града, те дали повод на бълхите да си потърсят нови гостоприемници. След няколко дни заразата вилнеела из целия град. Докато чумата се разпространявала из Феодосия, жителите й бързо разбрали, че малцината, които щели да оцелеят, нямало да устоят на подновената татарска атака. Последвало паническо отстъпление по море. Заразените с чума плъхове и бълхи се качили на корабите заедно с уплашените генуезци.

Пълните с чума генуезки кораби не били единствените натоварени със смърт плавателни средства, порещи морската шир по онова време. Множество търговски галери се завръщали от източните пристанища и акостирали в Генуа, в прекрасната Венеция, Месина и други италиански пристанища. Когато пристигали, екипажите им вече умирали.

Пристанищните власти се качвали на борда, за да извършат онова, което в нормални времена би било рутинна проверка. Посрещнали ги сцени, напомнящи за ада. Мъртвите и умиращите били навсякъде. Естествено, корабите били отпратени, но този немощен опит за карантина бил твърде късен. Още докато инспекторите панически напускали заразените кораби, бълхите подскачали незабелязано и плъховете слизали на брега. Галерите напуснали, но смъртоносното им карго било разтоварено. Докато на борда още имало живи хора, корабите търсели други пристанища и продължавали да разпространяват заразата. През 1347 г. чумата вече вилнеела из цяла Италия.

Към края на януари 1348 г. смъртоносният модел се повторил. Заразен с чума кораб, прогонен от Италия, акостира в Марсилия. Още веднъж пристанищните власти се качват на борда за инспекция. Още веднъж плъховете слизат на сушата. Мнозина френски инспектори се заразяват. На кораба е отказано позволение за престой и той отплава към Испания, но за Франция е твърде късно. Бактерията вече е напуснала Марсилия и търси нови гостоприемници на европейския континент.

Две години по-късно Черната смърт продължава смъртоносния си напредък на изток към Германия. Първо достига Бавария, след което плъзва на север към Мозелската долина. По това време вече се е настанила трайно в Кипър, Гърция и Турция. Наблюдавайки пагубния й прогрес в Константинопол, тогавашният историк Никифорос Грегорис пише: "Бедствието унищожи не само хората, но и много животни, които живееха с тях. Говоря за кучетата и конете, и за всички видове птици, дори и плъховете, които живееха в къщите."

От Северна Италия чумата прекосява Адриатическо море и стига до Далмация. Дубровник е покосен през първите седмици на 1348 г.. Когато след два месеца болестта обезлюдява Дубровник, вълците слизат от горите и нападат малкото оцелели. По улиците гният купища трупове - не е останал никой, който да ги погребе.

Ужасът стига до Англия почти по същото време. Историците не са единодушни точно от кой град тръгва заразата. Възможно е това да е станало в Бристъл или в Саутхямптън поради непрекъснатите им търговски връзки с континента, но малкото дорчестърско пристанище Мелкомб Регис, което днес е част от Уеймут, се смята за най-вероятния претендент. Докато епископът на Бат и Уелс налага седмични покаяния, за да измоли Божията закрила за бедствието, върлуващо из Франция, два кораба акостират през 1348 г., два дни преди празника на Свети Йоан Кръстител. Някакъв моряк на единия от тях вече страда от болестта, която е прихванал в Гаскония или може би в Марсилия. Бог остава глух за молитвите на епископа и чумата започва да се разпространява из Британия.

По онова време едва 12 процента от населението живее в градовете. Естествено, Лондон е най-големият, с приблизително 70 000 жители. Следващите са Норич - с около 13 000 обитатели, и Йорк, който бил малко по-малък. Останалите 88 процента почти изцяло живеели в села, вариращи от десетина семейства до общности от триста до четиристотин души. Именно там ударът на Черната смърт е усетен най-силно. Много села изгубват повече от половината си обитатели.

Чумата бързо се придвижва към Бристълския пролив и самият Бристъл е първият голям град, покосен от заразата. Един хроникьор съвременник пише, че "почти цялата сила на града" била "изведнъж погълната от смъртта". Малцина боледували по три дни, преди да се споминат. Някои умирали до половин ден след появата на първите симптоми. Градският съвет изгубил почти една трета от членовете си в един-единствен ден. Съществуващите погребални обичаи бързо били изоставени. Свещеникът от "Светия Кръст на Храма" - една от най-големите църкви в Бристъл, бил подложен на такъв натиск за гробни места, че конфискувал допълнително земя, без да чака кралския лиценз, след което се наложило да бъде специално оневинен от краля.

Чумата се разпространила към Екзитър, където нарасналата смъртност преустановила търговията с вълна и прекратила строителните работи по местната катедрала. След това болестта поела на изток. Жителите на Глочестър се опитали да се защитят, като не допускали в града никого от Бристъл, но опитът за изолация се оказал безплоден. Тогава никой не подозирал за ролята, която играели бълхите и плъховете.

Чумата плъзнала скоростно към графствата Оксфорд, Бърк и Бъкингам, обезлюдявайки селата до такава степен, че повечето от тях претърпели икономически колапс и изчезнали през следващия век. Някои престанали да съществуват, без дори да дочакат края на тогавашното столетие. Когато през 1359 г. събирачите на данъци посетили Тилгарсли, докладвали на абата на Ейншам, че никой от живеещите там не е оцелял.

От Саутхямптън Yersinia pestis преминала през Уилтшир, преди да започнат да идват вести за големия брой смъртни случаи в съседния Хампшир. Епископът на Уинчестър Уилям Едендън решава, че Божият гняв е предизвикан от "човешкото сладострастие", и заповядва покаяния на бос крак около пазарите и църковните дворове всяка неделя, сряда и петък. Въпреки тази бърза реакция от паството му си отиват повече членове, отколкото от всяка друга епархия в Англия. Почти половината от цялото градско население ги последва в преждевременната смърт.

След като чумата удря Съри, е било само въпрос на време да стигне и до Лондон. Първите случаи са регистрирани през ноември 1348 г. малко по-рано от огнищата в околната провинция. Абатът на Кентърбъри веднага пише тревожно писмо на епископа на Лондон, за да го извести за мащаба на смъртоносното бедствие. Гробищата бързо се оказват твърде тесни за нарастващото търсене. Бързо се освещават нови гробища в Смитфилд и в Спитъл Крофт. Един историк пише, че между 2 февруари и 2 април всеки ден са били погребвани по 200 души. Друг твърди, че в двора само на един манастир са погребани 50 000 тела.

Ето каква красноречива поема е сътворил по адрес на чумата един обзет от ужас анонимен поет:

Рози, рози витки,

и торбички с китки,

Апчих! Апчих!

Ще измреме всички!

Гирляндите от рози и торбичките, натъпкани с букетчета, били средствата, с които невежите се готвели да дадат отпор на Черната смърт, тъй като вярвали, че тя се разпространява чрез зловонието на разлагащите се трупове. Кихането често било първият признак на заразата. И не след дълго онези, които я пипвали, умирали.

След като приела този кошмарен подарък от Европа, Англия го изпратила на Скандинавия. Екипажът на кораб, натоварен с вълна, отплавал от Лондон през 1349 г. и още в морето измрял до крак. Накрая корабът заседнал близо до Берген в Норвегия. Мародерите отнесли от кораба повече, отколкото си мислели. Синята болест се разнесла на юг към Дания и на изток към Швеция. Крал Магнус II я забелязва. През 1350 г. той обявява пред поданиците си, че "голямото Божие наказание" е убило повечето норвежци, че чумата върлува в Холандия и, че ако шведите не влязат в правия път, скоро ще се окажат на техния хал. Били наложени покаяния, включително пости и боси процесии около църковните дворове, но чумата не била умилостивена. Кралят оцелял. Двама от братята му умрели.

Лекарите навсякъде били безпомощни. Възпрепятствало ги най-вече незнанието. В невероятната си "Книга на Страшния съд", вдъхновена от Черната смърт, Кони Уилис описва как откритите рани били превързвани с мръсни парцали. Това е, най-меко казано, омаловажаване. Един от тогавашните експерти, фелдшерът на Фолино, препоръчва компреси от човешки изпражнения.

На този фон съвсем малко по-отблъскваща е практиката на кръвопускане. Жан Бургундски бил убеден, че имало части на тялото - наречени емунктории, - където кръвопускането давало определени резултати. Например емункторията на сърцето се намирала под мишницата, където отровата, причиняваща болестта, можела да бъде източена през подходящата вена. Ако лекарят не успеел тук, отровата напредвала към черния дроб и трябвало да бъде източена чрез кръвопускане в слабините. Щом стигнела до мозъка, можело да я спре единствено източване на кръв от гърлото или зад ушите.

Други лекари не били толкова прецизни и използвали кръвопускането като широко разпространена превантивна мярка. Наложило се един арабски лекар, Ибн Хатима, да надигне глас срещу тази практика. Той смятал, че кръвопускането е полезно само до момента, когато пациентът загуби четири килограма от теглото си.

За да се защитят от заразните изпарения, повечето лекари стигали много надалеч от торбичките с китки, обезсмъртени в стихчето. Те си слагали кожени маски и ръкавици, както и брони върху непрани камизоли, поръсени с разноцветен тебешир. Нерядко затъквали в бузите си гъби, напоени с оцет или розова вода. При тази гледка обхванатите от треска пациенти трябва да са виждали самия ад.

Лекарите предписвали пилюли от мирта и шафран и забърквали кълцани змии с петмез и вино. Богатите гълтали стрити на прах изумруди - фелдшерът на Фолино твърдял, че това е толкова мощно средство, та можело да накара очите на жаба да изхвръкнат. Лечебната диета забранявала употребата на варено месо и варени яйца, да не говорим за дрямката след похапване. Дори безопасният нощен сън изисквал непрекъснато обръщане от лявата страна на дясната, за да се поддържа постоянна температурата на черния дроб.

Една изопачена хомеопатична практика влязла в действие, след като лекарите решили, че злото може да се победи с подобието си. Тъй като чумата била причинявана от смрадлив въздух, пациентите можели да се предпазят и дори излекуват, ако вдишват вонята от клозетите и от нощните си гърнета.

Важно е да се осъзнае, че тези ексцентрични методи на лечение не били плод на глупостта на отделни лекари. Те били резултат от ортодоксалното медицинско обучение. На всеки опит за експериментиране се гледало с много лошо око. Ограничена била дори индивидуалната практика. В чумни времена много лекари отказвали да посещават пациентите си (поради страх от зараза), а онези, които го правели, обикновено били държани на разстояние от роднините си, които се уповавали далеч повече на молитвите на свещеника.

Църквата също се месела в медицинската практика, и то на далеч по-дълбоко ниво. След като не успява да се справи с процъфтяващия пазар на религиозни "реликви", през 1330 г. папа Бонифаций III издава вула, с която забранява "осакатяването на трупове". Това спира изучаването на вътрешната анатомия още в зародиш. Благочестивият парижки Медицински факултет, вероятно най-просветената институция от този вид в Европа, провежда един семестър по практическа анатомия, и то след специално разрешение на всеки две години.

Невъзпрепятствана от безпомощните лекари, чумата върлува из сърцето на Европа и убива 75 милиона души, преди да затихне от само себе си. Това е около 3/8 от цялото население на континента. Бацилът не за пръв път се разпространява в мащабите на пандемия - той вече е убил към 100 милиона души в Средния изток, Европа и Азия през шести век. Нито пък за последен път. Пристъпите на бубонна чума продължават да опустошават Европа и през следващите двеста години.

От всички начини, по които може да измре човечеството, Yersinia pestis несъмнено е най-упоритият, най-страшният и най-трудният за лечение. Чумата се проявява в три форми: бубонна, пневмонийна и хемосептична. Ужасната пандемия през четиринадесети век е съдържала и трите форми. Бубонната чума, разпространявана от плъхове и бълхи, се е характеризирала с подуване на лимфните възли, познати като бубони, откъдето и болестта е получила наименованието си. Пневмонийната чума, която поразява белите дробове на жертвите, се разпространява далеч по-бързо, тъй като се предава от водните капки в дъха. Хемосептичната чума, която атакува кръвта, е била най-смъртоносната. В нейната сметка се вписват всички жертви, починали в продължение на едно денонощие.

В по-близкото минало ограничени епидемии от чума са възниквали в Югоизточна Азия, Индия, Африка и Южна Америка. Изолирани случаи са регистрирани дори в САЩ през 1968 г.. Нито една от тези епидемии не се доближава дори бегло по мащаб до пандемиите от миналото. Онова, което ги промени, е появата на антибиотиците. Yersinia pestis е уязвима за стрептомицин, хлорамфеникол и тетрациклин, когато се приложат до петнадесет часа от появата на първите симптоми. Което означава, че вече можем да не се боим от този древен демон.

А дали?