Царството на сенките

"ЦАРСТВОТО НА СЕНКИТЕ"

БАРБАРА ЪРСКИН

ПРОЛОГ

1970

Маргарет Гордън погледна към двете деца и се усмихна. Джеймс, с порозовели и блеснали страни, старателно вчесана коса и чисти панталони и риза - нещо, което не се случваше често, - седеше на табуретката до креслото й и неспокойно се въртеше. На осем години той вече бе високо и атлетично момче, което явно щеше да стане красиво като баща си. Тя поклати тъжно глава, после насочи вниманието си към Клеър. Четири години по-голяма от брат си, тъмнокоса и слаба, тя притежаваше грацията и ефирната красота на сърна. Късата й гъста коса обрамчваше лице с деликатни черти, доминирано от огромни сиви очи.

И тези очи, както обикновено, бяха приковани немигащо в лицето на нейната леля.

- Продължавай, лельо Маргарет, разкажи още малко от историята за бунта. - Джеймс се наведе напред и подпря лакти върху коленете си. - И как кралят е избягал от Шотландия.

Маргарет се усмихна снизходително.

- Пак ли? Искаш да ти разказвам тази история всеки път, когато идваш да ме видиш.

Колко странно, че децата искаха да им повтаря все едни и същи стари приказки! И негодуваха, и се сърдеха, ако забравеше или променеше някоя подробност.

- А ти, Клеър? - Тя се обърна и се усмихна на племенницата си. - Ти коя история харесваш?

Съжали за думите си още докато ги изричаше, тъй като знаеше какъв ще бъде отговорът. Усети как стомахът й се сви, когато срещна погледа на Клеър.

- Бих искала да ми разкажеш историята за графиня Изобел, която е коронясала краля - прошепна момичето. - И как са я затворили в онази клетка...

Маргарет преглътна.

- Тази история не е много весела, скъпа моя. Струва ми се, че днес е по-добре да се задоволим с историята за бунта, пък и наближава времето за чай. - Възрастната жена се поколеба, притеснена от погледа на тези огромни изразителни очи. - Освен това майка ти и Арчи скоро ще се върнат от разходка.

Тя се облегна назад в креслото и възкликна раздразнено, когато двата бастуна, закачени на дървените облегалки, паднаха с трясък на пода.

Джеймс скочи тромаво на крака и ги вдигна, като неволно настъпи сестра си, която не помръдна.

- Започвай тогава, лельо Маргарет - подкани я момчето, докато окачваше отново бастуните на мястото им. - Това се случило на остров Ратлин...

Маргарет погледна надолу към ръцете си. Тънките й дълги аристократични пръсти вече бяха сковани от артрита. Това й пречеше да носи пръстени, защото не можеха да минат през подутите кокалчета. Колко беше глупаво на нейната възраст да се тревожи за подобни суетности и незначителни неща! Отново прикрито погледна към Клеър. Когато порасне още малко, ще й даде бижутата си. А за останалото Клеър ще трябва да почака, докато леля й умре.

Стисна здраво един от бастуните и го постави между коленете си, за да може да се облегне на него и да облекчи поне малко болката в гърба. Майката на Клеър й бе казала, че малкото момиче често сънува кошмари. Дали сънят вече й се бе явил? Под очите й имаше тънки сенки, което не бе нормално за дете на нейната възраст. Маргарет потръпна от лошо предчувствие. Прекъсна рязко мислите си и ги насочи към историята:

- На остров Ратлин имало една пещера, където кралят и последователите му се укривали през онази дълга и свирепа зима...

"Само ако Изобел бе тръгнала с него! Ако й бе позволил да остане до него, за което и самият той копнееше! Само ако не я беше отпратил..."

Настана дълга тишина, докато мислите й се насочваха отново към историята, която я бе обсебила, откакто се помнеше, и която много пъти бе разказвала на двете деца.

Но от кого я бе чула самата тя? Не си спомняше кой й я разказа за пръв път. Историята сякаш винаги е била с нея, част от костите й, от душата й. Беше неразделна част от нея, както и кошмарът.

- Лельо Маргарет? - Джеймс нерешително се изкашля. - Кралят... на остров Ратлин...

Възрастната жена с мъка се върна отново към настоящето и се усмихна насила.

- Съжалявам, Джеймс, мисля, че съм малко уморена.

Погледна към Клеър. Почти се боеше, че момичето е прочело мислите й, но Клеър не я гледаше. Очите й бяха приковани в прозореца, втренчени в плътния сив облак, надвиснал над Еърдли Хаус. Бяха пълни с болка.

- Клеър!

Изумлението, което се изписа върху лицето на Джеймс, я накара да осъзнае колко изплашено бе прозвучал викът й.

Момичето подскочи.

- Да, лельо Маргарет? - Тя се приближи, застана до възрастната жена и тревожно я погледна. - Какво има?

- Нищо, скъпа, нищо.

Маргарет се изправи. Въображението й отново я изпреварваше. Беше лудост да си мисли, че някой, без да го желае, може да предаде своята обсебеност на друг човек. Това бе още един страх, породен от прекалено развинтеното й въображение. Момичето просто порастваше, това беше всичко. Беше почти девойка. Много скоро нямаше да има желание да слуша брътвежите на една старица. Щеше да се интересува от момчета, поп музика и дрехи. Нямаше да има време за разни истории, за отдавна живели предци. Никакво време. Тя щеше да ги забрави.

Маргарет взе бастуните по един във всяка ръка, стисна ги здраво и нагласи гумените им върхове от двете страни на подутите си крака.

- Хайде да отидем да сложим водата за чая, искате ли? - попита тя. - А Брус и неговият бунт може да почакат.

ПЪРВА ГЛАВА

- Знаеш ли, ти си дяволски нечестна спрямо Пол!

Джилиан Роланд се пресегна за чашата си и отпи лениво от плодовия сок. Свали слънчевите очила от главата си и втренчи късогледите си очи в етърва си изпод широката периферия на шапката. - За Бога, нима не искаш деца?

- Знаеш, че искам. - Клеър огледа издутия корем на Джилиан, който се очертаваше под скъпата лятна рокля за бременни, после се излегна върху хавлията и затвори очи. Едната й ръка висеше от ръба на басейна, а меката копринена вода галеше пръстите й. Двете се намираха в провинциалната къща на Клеър в Бъкстърн.

- Тогава защо не си направите изследвания и да разберете каква е причината?

Клеър въздъхна.

- Вече ходихме при доктор Станфорд.

- О, да, побъбрили сте със семейния лекар. - Джилиан се нагласи по-удобно на шезлонга. - Какво разбира той от тези работи? Казах ти, че трябва да си уредите час при някой от гинеколозите на Харли стрийт.

- При мен всичко е наред, Джил. - Клеър стисна юмрук във водата. Нямаше желание да говори за въпросите, изследванията, униженията, с които двамата с Пол се бяха сблъскали. - Джон Станфорд каза, че трябва да се науча да се отпускам, това е всичко.

- И ти, разбира се, отиде при онзи шантав гуру!

- Той не е гуру! - Клеър седна на хавлията и нетърпеливо отметна косата от лицето си. - Той преподава йога. Милиони хора изучават йога. В това няма нищо лошо. Ти също трябва да опиташ. Да, дори в твоето състояние!

- Хей, успокой се. - Джилиан закрепи слънчевите очила на носа си и изгледа недоволно ядосаната си етърва. - Ти наистина трябва да се научиш да се отпускаш. - Клеър не отговори и тя продължи малко нерешително, чувствайки се по-удобно зад тъмните очила. - Наред ли е всичко между теб и Пол?

Въпросът увисна за миг помежду им. Клеър обхвана коленете си с ръце, а раменете й се прегърбиха, сякаш докоснати от студено дихание. В спокойните сини води на басейна плаваха няколко листа от буковите дървета покрай живия плет.

- Защо да не е наред? - попита накрая тя.

Джилиан тайно я наблюдаваше.

- Просто питам. И двамата ще дойдете на купона в събота, нали? - Толкова рязко смени темата, че Клеър се сепна.

- Ако Пол може да се измъкне от Лондон за уикенда.

Клеър се изправи внезапно с вродена грация и застана край ръба басейна. Усещаше върху себе си критичния поглед на етърва си. После се гмурна във водата, която бе освежаваща, вече докосната от есенния хлад, просмукал се във въздуха. Беше първият ден на октомври.

Когато се изкачваше по стълбичката в другия край на басейна, цялото й тяло трепереше неистово.

- Той още е бесен заради завещанието на леля ти, нали? - Студеният глас на Джилиан сепна Клеър, която се бе навела за кърпата.

- Той ли ти каза? - Тя рязко се извърна към етърва си.

- Казал е на Дейвид, но ние вече се бяхме досетили, че нещо не е наред. Всички смятаха, че двамата с Джеймс ще получите равен дял от парите й.

- Това едва ли е ваша работа! - избухна Клеър.

- О, стига, нали сме едно семейство! - Джилиан започна бавно да се надига от шезлонга. - Пол няма финансови проблеми, нали, Клеър?

- Пол? - Клеър се втренчи в гостенката, очевидно шокирана от въпроса. - Кое, за Бога, те накара да зададеш подобен въпрос?

Двете се изгледаха за миг - Клеър прикова сивите си очи в бледите воднисти очи на Джилиан, която притеснено се извърна.

- Нищо. Всъщност нищо. Той просто ми се стори твърде разстроен, това е всичко.

- Беше разстроен заради мен. - Клеър енергично разтри косата си с кърпата. - Смяташе, че се чувствам засегната.

- А не си ли?

Клеър поклати глава.

- Аз исках само Дънкеърн, това е.

Тя остана дълго след като Джилиан си тръгна, загледана в повърхността на водата, върху която се изсипа нов дъжд от златисти листа. Разбира се, че се чувстваше засегната заради парите. И то много. Те щяха да й дадат свобода.

Подсуши се с кърпата, без да бърза. Лекият вятър стихна и слънцето отново се появи иззад облаците, стопляйки изстиналата й кожа. Тя прокара бавно ръце по стройното си загоряло тяло и се намръщи, замислена за издутия корем на етърва си, за закръглената й фигура на жена, която скоро ще роди. Забеляза, че зад нея се е появила друга жена. Тя стоеше до портичката край буковете, ограждащи басейна. Клеър й махна и извика:

- Ела, Сара, изкъпи се преди да се е скрило слънцето!

Сара Колинс се намръщи. Беше добре облечена жена в началото на петдесетте. Върху полата си носеше престилка, а в ръката си държеше писма.

- Пощата пристигна тъкмо когато лейди Роланд си тръгваше - извика в отговор тя. - Донесох ви я. Сега не мога да плувам, защото тази сутрин имам да върша много работа.

Дали в думите й нямаше намек, че самата Клеър няма никаква работа?

Клеър й се усмихна решително.

- Сигурна съм, че домакинската работа може да почака, Сара. Едва ли тази година ще имаме още много хубави дни като днешния.

Знаеше, че жената няма да плува. Тя никога не го бе правила. Въпреки упоритите усилия на Клеър да се сприятели с нея Сара Колинс изглежда бе не по-малко упорита в желанието си да запази дистанцията в определени граници. Господарката и нейната прислужница. Владетелката на къщата и нейната икономка. Лоялност - това беше традиционната част от ролята - нищо повече, никакви приятелски чувства. Никога.

Клеър сви рамене. Взе кърпата, избърса ръцете си и взе писмата. Погледна ги без особен интерес и ги захвърли върху боядисаната в бяло масичка от ковано желязо.

Сара вече се връщаше в къщата. Портичката изщрака меко след нея и Клеър отново бе сама. Въздъхна и си наля сок от каната върху масичката, но не го изпи. Вместо това се запъти към рогозката, постлана край ръба на басейна. Двадесет минути щеше да се упражнява в йога, още повече че сега тялото й бе чисто, освежено и отпуснато след плуването.

Смъкна мокрите си бикини, захвърли ги и отпусна грациозно голото си тяло върху рогозката. Пое дълбоко дъх, затвори очи и съзнателно започна да отпуска мускулите си един по един, крайник след крайник, бавно освободи съзнанието си от всякаква мисъл и изпъна крака в първата поза "асана".

- Йога, медитация, отпускане. Това е най-доброто, скъпа моя. - В ушите й сякаш продължаваше да звучи леко покровителственият глас на Джон Станфорд. - Всичко, което ще ти помогне да се отървеш от стреса. Няма за какво да се тревожиш. Изследванията показват, че няма нищо нередно. Ще видиш. Ще забременееш, когато природата реши, че е добре за теб и си готова, нито миг по-рано. Знаеш ли, човек не може да ускорява тези неща.

- Но не трябва ли да постъпя в болница или нещо подобно?

Очакваше много по-лоши неща, а не само тези изследвания - да я приемат в болница или да й назначат лечение. Във всеки случай не и потупване по гърба и препоръка да се заеме с йога.

Лекарят поклати глава.

- Пет години си взимала хапчета против забременяване, Клеър. Ще е нужно известно време, докато се върне способността ти да зачеваш. Сигурен съм, че това е причината. Пол притеснява ли те, скъпа моя? Настоява ли да има наследник? Ще поговоря с него за това. Остави на мен.

И това беше всичко. Междувременно семейството на Пол продължаваше да я потиска с многобройните си деца. Джилиан имаше три и четвъртото беше на път; Клоуи, другата й етърва, имаше две; дори Ема, най-добрата й приятелка и сестра на Пол, също имаше своята Джулия.

Отвори първото от писмата, докато вървеше към къщата. Отново си бе облякла банския, за да не нарани чувството за благоприличие на Сара. Все още четеше, когато стигна до мъхестата трева на задната морава.

"Разбрахме, че вие сте собственичка на хотел, замък... и застрахователни полици в областта, известна като Дънкеърн... Шотландия. Нашият клиент намекна, че е готов да закупи гореспоменатата собственост... упълномощени сме да започнем преговори за цената..."

Клеър се втренчи невярващо в писмото. В гърдите й се надигна гневна вълна. Нима тези хора наистина вярват, че тя ще продаде Дънкеърн? Да продаде онова, което й бе завещала леля й Маргарет, нейното наследство, седемстотин години история; да продаде цялата тази дива красота, всички спомени? Писмото бе написано в официален тон, в който се усещаше настоятелна нотка; зад безличните юридически фрази се криеше нещо повече от обикновен интерес, усещаше се някакъв намек, че евентуалният купувач познава много добре мястото, знае докъде се простира правото й на собственост, загатва, че има пълното право да го купи. Внезапно я обзе паника.

Стиснала писмата в ръка, младата жена се затича към къщата. Босите й крака стъпваха безшумно по полираните дъски. В гостната бе прохладно, тъй като плътните завеси бяха спуснати. Джокаста, нейният златист ритрийвър с дълга козина, спеше до един диван. Щом Клеър се появи, вдигна глава и размаха опашка, за да поздрави господарката си, която захвърли останалите писма в едно кресло.

Без да прочете писмото още веднъж, Клеър седна зад бюрото си, издърпа лист хартия от преградката и сграбчи писалката си.

Нищо, нищо и никога нямаше да я накара да продаде замъка. Никаква сума, колкото и да е голяма, не можеше да я съблазни. Писалката препусна по листа. Собствеността не беше и никога нямаше да бъде за продан. Как се осмеляваха господата Мичисън и Арчър дори да питат? Тя надраска подписа си, сгъна листа и го пъхна в плик. Чак тогава забеляза, че ръцете й треперят от гняв.

С дълбока въздишка кучето се отпусна отново на пода и затвори очи. Действията му сепнаха Клеър. Тя се втренчи в Каста за миг, после бавно скъса плика на две. Пое дълбоко дъх. Да усещаш тялото си - така го наричаше Закари. Да усещаш тялото си, да забелязваш кога е под напрежение. Следи пулса, дишането си. Осигури на тялото си повече кислород. Нищо не заслужава да подлагаш тялото си на стрес... Спокойният му глас прозвуча в главата й. Време. Дай си време. Не бе осъзнала, че трепери, реагирайки на заплахата, сякаш този мъж, този непознат адвокат с настойчивото си писмо бе в стаята.

Бавно се изправи. Каква глупачка беше! Нямаше защо да бърза. Писмото можеше да бъде изпратено по всяко време. Той не би могъл да направи нищо. Земята не беше за продан. Независимо за каква цел искаше да я купи клиентът му, щеше да си намери друга. Нищо и никой не можеше да я принуди да продава...

Внезапно си помисли за Пол и нервно преглътна. Какво щеше да каже той, когато узнае за предложението?

В същия миг с ясна категоричност осъзна, че никога няма да му каже.

Качи се на горния етаж, взе си душ, уви се в робата си и отиде в спалнята. Стаята беше приятна, пълна със светлина, а тъмнорозовите тежки завеси й придаваха топлина. Младата жена усещаше уханието на розите в стъклената купа в сребърна поставка върху масичката до прозореца. Медитация. Това средство препоръчваше Зак при ситуация, с която й бе трудно да се справи. Медитирай, отпусни се, дай си време. После се изправи срещу проблема и направи нещо, за да го разрешиш. Накрая го забрави.

Клеър отвори шкафа в ъгъла на стаята и извади една свещ в поставка от шлифован кристал. Запали свещта и внимателно я постави върху килима, после дръпна завесите, седна пред нея, кръстоса крака, затвори очи и отпусна длани върху коленете си.

Любимото й упражнение не беше истинска медитация. Беше опитала няколко, които Зак й предложи, но никое не й харесваше толкова много както първото упражнение за извикване на зрителна представа, на което я бе научил.

"Затвори очи и си мисли за своето любимо място. Място, където си се чувствала най-щастлива и спокойна. Представи си сцената. Направи я толкова реална, че да можеш да я помиришеш, да я почувстваш, да чуеш звуците, да усетиш топлината на слънцето върху кожата си, да чуеш песента на птиците, да вдъхнеш мириса на тревата, създай си мислена реалност." Тя винаги избираше Дънкеърн.

За последен път беше там през юни, на Еньовден, точно след като двамата с Пол се скараха за пръв път.

Завещанието беше съвсем ясно. Клеър получаваше разрушения замък с приблизително хиляда акра гола земя около него, старомодния западнал хотел и неколцина арендатори от рибарското селище, сгушено в подножието на скалите. Тъй като имаше богат съпруг, който я издържаше, тя нямаше нужда от пари и затова трите ферми и парите, всичките, се завещаваха на Джеймс, който толкова много приличаше на мъртвия си баща. Негова собственост ставаше и Еърдли Хаус, къщата в Пъртшър, със земите наоколо, макар че майка й и вторият й съпруг имаха правото да живеят там, докато са живи.

- Знаеше ли за намеренията на стария прилеп? - попита я Пол веднага щом се озоваха сами в хотелската им стая след прочитане на завещанието.

- Не, не ги знаех. - Гласът й прозвуча уморено и безрадостно. - Винаги е казвала, че ще остави имуществото си на нас двамата. Аз ще наследя Дънкеърн - винаги съм знаела, че Дънкеърн ще бъде мой, - но смятах, че ще ми остави и някакви пари.

- Някакви пари! - Пол снижи глас. - Маргарет Гордън имаше повече от милион и половина лири, Клеър, и то само в ценни книжа. Фермите и останалите земи струват най-малко още три милиона. - Красивото му лице беше бледо и изопнато, когато я сграбчи за ръката и я извъртя към себе си. - И е оставила всичко това на Джеймс! Трябва да оспориш завещанието.

- Не!

- Не? - Съпругът й се втренчи в нея.

- Не, Пол, няма да оспорвам завещанието. Тя е права. Ти си богат мъж. Брат ми няма нищо, съвсем нищо. Той никога не е имал дори баща. Татко умря преди той да се роди!

- Той има Арчи...

- Арчи ни мрази. Винаги ни е ненавиждал, смята, че заставаме между него и мама, знаеш го не по-зле от мен. - Очите на Клеър засвяткаха. - Не, тези пари принадлежат по право на Джеймс. Аз имам всичко, което искам. - Гневът й изведнъж стихна и тя отпусна ръце върху раменете на Пол. - Хайде, скъпи. Ние не се нуждаем от повече пари.

Пол хвана китките й и отмести ръцете й.

- Всички се нуждаят от повече пари, Клеър. Дънкеърн не струва нищо. - Гласът му беше рязък и груб.

За миг тя се втренчи смаяно в него, после се обърна и отиде до прозореца. Погледът й се плъзна покрай покривите в задната част на хотела, сетне се насочи в далечината, към залива на Форт.

- Е, за мен струва всичко - прошепна тя. - Всичко. Не разбираш ли? - Завъртя се на пети. - Замъкът принадлежи на нашето семейство от седемстотин години!

- В такъв случай може би Джеймс трябваше да наследи и него. В крайна сметка той е наследник на всички аристократични претенции, които може да има семейството, а не ти. - Гласът на Пол беше съзнателно жесток.

- Пол! - ахна изумено младата жена.

- Е, това е истина. Или ти предявяваш някакви феминистки права върху наследството, защото си по-голямата? Може би когато се оженихме, аз трябваше да взема твоята фамилия! - Тонът му бе наситен със сарказъм.

- Да, това поне е име, с което човек може да се гордее! - избухна тя. Вече не я бе грижа какво ще каже. - В крайна сметка кой си ти? Трети син в едно семейство, което не може да проследи предците си с повече от едно поколение! Никога не съм разбирала защо толкова много искаш да имаш наследник. Той няма какво да наследи от теб!

- С изключение на богатството, за което всички постоянно говорят - пометна Пол. Гласът му бе студен като лед.

Клеър се вторачи в него, едва сдържайки сълзите си. За да ги скрие, рязко се обърна с гръб и се опита да потърси сигурност и успокоение в гледката на покривите. Впери невиждащ поглед към чайките, които кръжаха над комините в далечината. Раменете й се отпуснаха.

- С изключение на богатството ти - повтори като ехо младата жена.

- И така, поне разбрах какво мислиш за мен - тихо рече Пол. - Мога ли да те попитам защо си паднала толкова ниско, че да се омъжиш за мен?

- Много добре знаеш защо се омъжих за теб! - Клеър не се обърна. - Аз те обичах.

- Забелязвам, че казваш обичах, а не обичам.

- Обичам те! Пол, какво има? Какво става с теб? Защо се държиш по този начин? - Отдръпна се от перваза на прозореца и приближи към него.

Той впи поглед в нея. Лицето й с изразителните сиви очи и облака тъмна коса, който го обграждаше, винаги го караше да затаява дъх, изпълнен с благоговение пред тази крехка и ефирна красота. Крехкостта, разбира се, беше измамна. Клеър беше корава като стари ботуши, дори и когато бе малко напрегната, както в момента. Забеляза, че по страните й се стичат сълзи, и внезапно почувства пристъп на разкаяние. Не искаше да я нарани.

Просто разочарованието и тревогата му бяха прекалено силни. Мили Боже! Колко много бе разчитал на тези пари! Те трябваше да бъдат неговото спасение. Единственият изход от ада, в който се бе озовал. Усещаше как дланите му се изпотяват само при мисълта за това, което се бе случило. Рязко започна да съблича сакото си.

- Ако не искаме да изпуснем срещата с останалите преди обяд в бара, трябва да се приготвим - рече остро Пол и хвърли сакото върху леглото. - Без съмнение брат ти ще пожелае да почерпи с някоя и друга бутилка "Болинджър", за да отпразнува малкото си неочаквано наследство.

- Пол...

- Не, Клеър. Не казвай нито дума повече. Нито дума. Мисля, че вече каза достатъчно. - Развърза вратовръзката си и я захвърли върху сакото, преди да изчезне в банята и да затръшне вратата зад себе си.

Клеър остана да гледа мълчаливо след него. Усещаше как цялата започва да трепери. Заля я огромна вълна от самота, сякаш внезапно се бе озовала в една стая с напълно непознат. Един непознат, от когото за миг почти се изплаши.

Погледът й попадна върху тоалетната масичка, където той преди малко бе захвърлил ключовете от колата си. След кратко колебание ги грабна, хвърли поглед към затворената врата на банята, излезе от стаята и бързо закрачи по коридора.

Заслепена от светлината на горещото следобедно слънце, Клеър се взираше в руините на замъка. Зад нея тихо бръмчеше двигателят на зеления спортен ягуар, който бе спряла на тревата от едната страна на пътя. Хладният вятър донесе мириса на море, примесен със сладкото ухание на дивите рози, които пълзяха по руините на сивите стени. Младата жена закрачи бавно покрай издадените каменни руини към стръмните скали и предпазливо погледна надолу. Може би преди сто години е имало парапети пред големите процепи в скалите, но сега от тях бяха останали само отломки. Клеър погледна към сиво-синята мътна вода, студена дори под силното юнско слънце, после се загледа в чайките, които кръжаха във въздуха. Звуците на птиците край нея бяха оглушаващи; чуваха се писъците на малките чайки, кацнали върху скалите, които отекваха сред гранитните останки на кулата, крясъците на гаргите, скрити някъде сред разрушените стени, мелодичните звуци на коса откъм клоните на самодивското дърво в празното пространство между стените, където някога е бил параклисът на замъка.

Замъкът бе изоставен. Тъй като не фигурираше в туристическите обиколки и не бе отбелязан в пътеводителите, тук идваха само гостите на хотела, а през последните години те не бяха много. Погледна през рамо към сивите каменни стени на Дънкеърн Хотел, сгушен зад солидната преграда от брезови дървета и високи ели. Тя знаеше, че хотелът работи на загуба, но й беше трудно, много трудно да си наложи да промени нещата. Обичаше Дънкеърн заради уединението му, с ниските очертания на хълмовете в далечината зад него. Един преуспяващ хотел щеше за една нощ да сложи край на това уединение.

Тръгна бавно през тревата. В средата някой я бе окосил, за да може по-лесно да се минава покрай руините - предположи, че е дело на Джак Грант, управителя на хотела. Ще отседне за една нощ там, преди да се върне в Единбург. Така двамата с Пол щяха да имат време да се успокоят. А и не можеше да понесе да се върне в Еърдли. Не и сега, след като той принадлежеше на Джеймс.

Вече не трепереше. Успя да прогони гнева и болката с бясното каране по магистралата с повече от 160 километра в час, без да я е грижа, че може да се натъкне на патрулираща полицейска кола, а после продължи със същата скорост и по тесния път на север. Но все още се чувстваше напрегната и потисната от изпитанието, през което трябваше да премине, докато се четеше завещанието. Знаеше, че тя е единственият човек в стаята, който искрено и отчаяно скърби за Маргарет Гордън.

Клеър подскочи, когато една сянка падна близо до нея. Младата жена се озърна уплашено, но не видя нищо; само вятърът огъваше изящните клонки на брезата. Тръгна бавно да се разхожда из древните руини, като от време на време се спираше да докосне някой топъл сиво-розов камък от стените на замъка, сякаш го поздравяваше по някакъв старинен ритуал и така влизаше във владение на наследството си. Проправи си път през магарешките бодили, избуялата трева и дивите цветя към каменните стъпала и се изкачи внимателно по тях към това, което бе останало от някогашния втори етаж на замъка. Подът бе пропаднал и две от стените се бяха срутили, но върху стената откъм морето се бе запазил един висок сводест прозорец. Клеър предпазливо приближи към него и застана до амбразурата. Отпусна ръце върху стопления от слънцето перваз и погледна към морето. Над водата се носеше лека мъгла, перленосива под лъчите на залязващото слънце.

На около шест метра от нея един мъж я наблюдаваше, облегнат върху останките от стените на източната кула. Инстинктивно Клеър се отдръпна в сянката на арката на прозореца. Предположи, че е някой от гостите на хотела. Огледа го крадешком и забеляза стария му пуловер, овехтелите панталони от рипсено кадифе и бинокъла, който висеше на врата му. Беше висок светлорус мъж, вероятно около тридесет и пет годишен, с привлекателните груби черти и фигура, характерни за шотландците. Освен това беше натрапник. Младата жена се намръщи. В гърдите й се надигна възмущение от присъствието му. Имаше нужда да бъде сама. Обърна се рязко с гръб и заслиза по стълбите, съзнавайки, че той я вижда много добре. Внезапно се запита какво ли си мисли този мъж за нея. Тя все още бе облечена в официалния си тъмносин копринен костюм, който бе избрала за посещението при адвоката в Единбург. Краката й, обути в официални обувки, се препъваха между руините. Само косата й бе в хармония с мястото - вятърът не бе оставил и следа от елегантния й кок, а разрошените й къдрици се вееха на воля.

Очакваше мъжът да си тръгне, когато мине покрай него, ала непознатият не помръдна. Скръстил ръце, той се бе облегнал удобно на стената. На Клеър й се стори, че когато го подминаваше, очите му блеснаха развеселено. Токчетата й се закачаха в тревата и камъните, а притеснението и раздразнението й се усилиха.

Почувства го, когато вървеше бавно през високия торфен насип върху една от падналите стени. Внезапно, незнайно откъде и защо, я обгърна огромна вълна от мъка и отчаяние. Усещането бе толкова силно, че младата жена спря. Потрепери конвулсивно и се озърна наоколо. Сякаш това настроение извираше от самата нея, една атмосфера, родена от студения вятър. Мъглата се бе сгъстила, носеше се откъм морето над огромните гранитни скали и се спускаше в дълбоките пролуки помежду им. Дори песента на птиците бе секнала.

Клеър осъзна, че е затаила дъх, а ръцете й бяха здраво стиснати в юмруци. Дланите й бяха хлъзгави от потта. Погледна към слънцето. Само допреди миг то грееше ярко на синьото небе. Сега приличаше на студен бял диск, който чезнеше зад гъстите кълба мъгла.

Нямаше никаква причина, но внезапно се изплаши.

Против волята си се озърна през рамо към непознатия, търсейки някакво успокоение в друго човешко присъствие. Той бе застанал под самодивското дърво и се взираше нагоре в разрушената арка на високия сводест прозорец, който някога се бе извисявал от параклиса. Без да вижда лицето му, Клеър бе сигурна, че той също усеща студената сянка, преминала през руините на замъка.

Потънала в медитацията си, Клеър се намръщи и поведе съзнанието си обратно към светлината така както я бяха учили, отдалечавайки се от гъстата мъгла на Северно море, която бе разперила ледените си пръсти над Дънкеърн, от отчаянието и страха, които я съпровождаха, докато не се качи в колата и не потегли към хотела. Повече не видя непознатия.

Когато телефонът иззвъня, Сара Колинс бе в кухнята и лъскаше сребърните прибори. Икономката изчака да звънне четири пъти, за да се увери, че Клеър няма да се обади от апарата на горния етаж, и чак след това вдигна слушалката.

- Здравейте, госпожо Ко. Обажда се Ема Касиди. Клеър там ли е?

Сара се намръщи. Много мразеше да се обръщат към нея с нещо друг освен с цялото й име.

- Струва ми се, че е горе, госпожо Касиди. Ако желаете, ще я извикам. - Не изчака за отговор. Пусна слушалката да изтрополи, с което показа раздразнението си, и бавно се заизкачва по стълбите.

Вратата на господарската спалня бе затворена. Сара се ослуша за миг, почти долепила ухо до дървената плоскост, после тихо почука.

Нямаше отговор. Икономката стисна леко устни и понечи да се обърне, когато под действието на внезапен импулс хвана дръжката и тихо я завъртя. Чу се меко изщракване и вратата се отвори. Клеър продължаваше да седи на пода с кръстосани крака, а ръцете й лежаха отпуснати върху коленете. Очите й бяха затворени. Сара я гледаше, застинала в ужас и изумление. Видя свещта, восъка, който бе покапал, спуснатите завеси, леденозелената роба, която се бе разтворила, разкривайки дългото загоряло бедро и голяма част от лявата гърда на Клеър. Дишането й бе дълбоко и равномерно, тялото - отпуснато, а върху лицето й бе изписан израз на спокойна ведрина. Сара потрепери. В градината може и да цареше циганско лято, но в тази потънала в сенки спалня изведнъж бе станало много, много студено.

Икономката затвори безшумно вратата зад себе си и забърза към кухнята. Когато грабна слушалката, ръцете й трепереха.

- Съжалявам, госпожо Касиди, но не мога да я открия. Сигурно е някъде навън. Да й предам ли да ви се обади?

Не изчака Ема да затвори. Затръшна слушалката, пое дълбоко дъх, после я вдигна отново и започна да набира.

Свързаха я с кабинета на Пол. Стиснала здраво слушалката в ръка, жената погледна нервно към вратата на кухнята.

- Тя го прави отново - прошепна Сара в микрофона. - Сега, в тази минута. Свещта и всичко останало.

- Добре е, че ми се обадихте, госпожо Колинс. - Пол бавно стана иззад бюрото си в облицования с тъмна дървена ламперия кабинет. - Но не смятам, че наистина има причина за тревога. Съзерцанието на запалена свещ е добре позната техника от медитацията.

Сара отново пое дълбоко дъх и погледна към телефона.

- Мисля, че е нещо повече от медитация - мрачно заяви тя. - Гледала съм по телевизията сеанси по медитация, но когато онзи ужасен мъж Закари дойде да й преподава онези уроци, всичко беше съвсем различно. Това, което прави госпожа Роланд, е грешно. Много, много грешно.

Пол се облегна уморено на бюрото.

- В какъв смисъл е грешно, госпожо Колинс?

Икономката прехапа устни и прокара разсеяно пръсти през старателно вчесаната си коса.

- Просто е грешно - повтори упорито жената. - Трябва да я накарате да престане да го прави, господин Роланд.

- Съмнявам се, че мога да го постигна. - Сара се изненада, когато долови горчиви нотки в сухия му смях. - Съмнявам се дали мога да забраня на Клеър да прави нещо, което тя желае.

Той затвори и няколко минути остана загледан в телефона, без да го вижда. После се отпусна отново в дълбокото кожено кресло и задъвка палеца си. Кабинетът му беше голям, върху облицованите с дървена ламперия стени висяха маслени портрети на предишните директори на банката. Когато слънцето не грееше директно в прозореца, както в момента стаята бе тъмна и доста потискаща.

Звънът на телефона отново прекъсна мислите му и той се обърна раздразнено към него.

- Пол, бих искал да се видим, когато си дойдеш за този уикенд. - Беше Джон Станфорд - домашният лекар на семейство Роланд.

Пол се намръщи и автоматично посегна към бележника си. После го бутна настрани, без да го отваря.

- Какво става, Джон? Да разбирам ли, че това не е обаждане от любезност?

- Получих резултатите от изследванията, които двамата с Клеър си направихте. Бих искал да ги обсъдя с теб, преди да разговарям и с двама ви.

Пол затвори очи. Бавно се отпусна назад.

- Което означава, че имаме проблем. А след като искаш да се видиш с мен, значи проблемът е у мен, нали? - Пое дълбоко дъх. - Хайде, Джон. Недей да ме щадиш. Нямам нужда някой да ми държи ръката и да ме гледа в очите, докато говори с мен. Можеш да ми кажеш всичко и по телефона.

- Много добре. - Настъпи пауза, сякаш Джон Станфорд, който се намираше в хирургическото отделение на болницата в Съфолк, се опитваше да подбере подходящите думи. - Става дума за броя на сперматозоидите, Пол. Нисък е. Много нисък. Бихме могли да повтаряме изследванията отново и отново, но резултатите ще са все едни и същи. Боя се, че е малко вероятно ти някога да станеш баща. При тези обстоятелства смятам, че не е необходимо да правим други изследвания на Клеър. - Настъпи продължителна тишина. После лекарят попита: - Пол, там ли си още? Виж, можем да обсъдим ситуацията. Ще се отбиеш ли при мен, когато си дойдеш? Съществуват много възможности, които бихме могли да обмислим.

- Искаш да кажеш, че това е лечимо? - Пол завъртя един молив между пръстите си.

- Не, Пол. Съжалявам. Но има и други начини. Осиновяване, изкуствено...

- Не! - Пол удари с юмрук по бюрото. - Щом положението е необратимо, значи няма какво да се обсъжда, Джон. Нищо. Забрави го. Разбра ли? И, Джон, забранявам ти да казваш на Клеър или въобще да го обсъждаш с нея. Ясен ли съм? Абсолютно ти забранявам. Аз сам ще й кажа, когато реша, че моментът е подходящ.

Затвори телефона и се изправи. Бутилката уиски, поставена върху масичката с напитките, още не бе отворена. Той счупи печата, отвъртя капачката, наля си половин чаша и бавно отпи. Отиде до прозореца и се втренчи надолу по Колман стрийт. Трафикът бе замрял, а тротоарите - пълни с пешеходци.

Остана така няколко минути, после погледът му се плъзна към отсрещния тротоар. Една жена стоеше до пътеката за пресичане. Държеше за ръката малко момче. Докато чакаха, детето започна да подскача развълнувано, после я погледна и Пол видя как жената му се усмихна в отговор. В усмивката имаше толкова нежност, че Пол усети как прехапва устни.

От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка, той се обърна и запрати чашата с уиски през стаята.