Плашилото
Матю Райли
Откъс
ПЛАШИЛОТО
Матю Райли
Пролог
Лондон, Англия
20 октомври, 19:00
Общо бяха дванайсет души.
Само мъже
Само милиардери.
Десетима от тях бяха над шейсетгодишни. Другите двама бяха на около трийсет, но като наследници на предишни членове, тяхната лоялност беше гарантирана. Макар че членството в Съвета не бе задължително наследствено, с времето беше станало обичайно синовете да наследяват бащите си.
Иначе член се ставаше само с покана, а покани се отправяха рядко - както трябваше да се очаква в такава височайша компания.
Съоснователят на най-голямата софтуерна фирма в света.
Саудитски петролен магнат.
Патриарх на швейцарска банкерска фамилия.
Най-преуспяващият стоков брокер в света.
Заместник-председателят на федералния резерв на САЩ.
Новият наследник на военнопромишления комплекс, който произвеждаше самолетоносачи по поръчка на американското правителство.
В Съвета нямаше медийни магнати, тъй като всеки знаеше, че техните богатства най-често се градят върху дългове и колебаещи се борсови цени. Съветът контролираше медиите просто като управляваше банките, които отпускаха пари на медийните магнати.
Не участваха и държавни ръководители: Съветът беше наясно, че политиците притежават най-нисшия вид власт - краткосрочната. Също като медийните магнати, те са задължени на други за своето влияние. Пък и Съветът бе издигал и свалял достатъчно президенти и диктатори.
Нямаше и жени.
Съветът смяташе, че все още не се е родила жена, достойна да седне на масата. Дори кралицата. Дори наследницата на френската козметична империя Лилиан Матенкор с нейните двайсет и шест милиарда лично състояние.
От 1918 година Съветът се събираше два пъти годишно.
Тази година обаче се бяха събирали девет пъти.
В края на краищата тази година беше крайно особена.
Въпреки че Съветът бе тайна организация, срещите му никога не бяха обгръщани от секретност. Не. Съветът винаги беше смятал, че най-добре пазените тайни съществуват в публичното пространство, гледани от целия свят, без всъщност да бъдат виждани.
Ето защо срещите на Съвета обикновено се провеждаха по време на важни международни събития - ежегодния Световен икономически форум в Давос, Швейцария и различни заседания на Световната търговска организация. Веднъж дори се бяха събрали в Кемп Дейвид, когато президентът не се намираше там.
Днес бяха избрали официалната заседателна зала на лондонския хотел "Дорчестър".
Вече бяха гласували и бяха стигнали до единодушно решение.
- Значи се разбрахме - каза председателят. - Ловът ще започне утре. Довечера по обичайните канали ще разпратим списъка на жертвите и ще платим награда на онези изпълнители, които представят на мосю Ж. П. Делакроа от АЖМ-Суис обичайната форма на доказателство за премахването на дадена жертва.
- Жертвите са петнайсет. Наградата за всяка е определена на осемнайсет милиона и шестстотин хиляди щатски долара.
Заседанието свърши след час и членовете на Съвета се оттеглиха, за да пийнат по чаша.
На заседателната маса останаха записките от срещата им. Един от листовете на мястото на председателя беше обърнат с лицето нагоре.
На него имаше списък с имена.
Име Нац. Орг.
1. АШКРОФТ, Уилям, Х. Великобритания СВС
2. КРИСТИ, Алек П. Великобритания МИ6
3. ФАРЕЛ, Грегъри С. САЩ Делта
4. ХАЛИФ, Иман Афганистан Ал Кайда
5. КИНГСГЕЙТ, Найджъл И. Великобритания СВС
6. МАККЕЙБ, Дийн П. САЩ Делта
7. НАЗАР, Юсеф М. Ливан ХАМАС
8. НИКЪЛСЪН, Франсис К. САЩ ЦМПТЧ
9. ОЛИФАНТ, Томпсън Дж. САЩ ЦМПТЧ
10. ПОЛАНСКИ, Деймиън Дж. САЩ СРС
11. РОЗЕНТАЛ, Бенямин И. Израел Мосад
12. СКОФИЙЛД, Шейн М. САЩ Морска пехота
13. Уайцман, Ронсън Х. САЩ Морска пехота
14. ЗАВАХИРИ, Хасан М. Саудитска Арабия Ал Кайда
15. ЗЕМИР, Шимон Б. Израел ВВС
Наистина внушителен списък, меко казано.
Състоеше се от представители на елитните бойни части в света - британската Специална военновъздушна служба, подразделението "Делта" на сухопътните сили на САЩ и американската морска пехота.
Правеха впечатление израелските военновъздушни сили, както и разузнавателни служби като Мосад и СРС - Службата за разузнаване и сигурност, новото име на ЦРУ. Плюс представители на терористичните организации ХАМАС и Ал Кайда.
Това бе списък от хора - особени хора, блестящи в гибелните си професии, - които трябваше да бъдат премахнати от лицето на земята до дванайсет часа на обяд, 26 октомври, американско източно стандартно време.
Първа атака
26 октомври, 09:00 (местно време)
ИСВ (Ню Йорк, САЩ)
21:00 (25 октомври)
Сибир
Днешните наемници си приличат по много неща със своите предшественици в някогашния американски Запад.
Те са единаци - обикновено бивши военни, професионални убийци или бегълци от правосъдието, известни със сложните си оръжия, транспортни средства и методи.
Съществуват организации - компании, които превръщат лова на бягащи хора в бизнес. Със своите квазивоенни инфраструктури наемническите организации често участват в международен лов на хора.
И разбира се, съществуват опортюнисти - спецчасти, които се самоотлъчват и предприемат самостоятелен лов, или служители от органите на реда, които намират съблазънта на частния лов за по-примамлива от законните си задължения.
Но трябва да се имат предвид и сложните пътища на днешния наемнически лов. Случва се наемници да действат съвместно с национално правителство, което иска да се дистанцира от определени актове. Не е неизвестно също наемници да сключват негласно споразумение с държави членки за получаване на убежище като възнаграждение за някогашна "услуга".
Защото в края на краищата едно е ясно: международните граници не означават нищо за международния наемник.
Из доклад на ООН "Неправителствените сили в мироопазващите зони на ООН", октомври 2001 г. (Ю ЕН Прес, Ню Йорк).
Въздушното пространство над Сибир
09:00 местно време (21:00 ИСВ, 25 октомври)
Самолетът се носеше в небето със скорост, два пъти по-голяма от скоростта на звука.
Въпреки факта, че беше голям, той не се виждаше на никой радарен екран. И макар че с лекота преодоляваше звуковата бариера, не издаваше специфичния екот - за това се грижеше ново откритие в областта на вълновонавигационните сензори.
Със "свъсените" прозорци на пилотската си кабина, с черната си, поглъщаща радарните сигнали боя и уникалния дизайн на крилете си, стелт бомбардировачът Б-2 обикновено не изпълняваше такива операции.
Той бе предвиден да носи осемнайсет тона боеприпаси, от лазерно насочвани бомби до термоядрени ракети въздух - земя.
Днес обаче самолетът не носеше бомби.
Днес оръжейният му отсек беше зает от лек, но необикновен товар: един скоростен бронетранспортьор и осем американски морски пехотинци.
Застаналият в кабината на бомбардировача капитан Шейн М. Скофийлд изобщо не подозираше, че преди пет дни е станал жертва в най-големия лов на хора в историята.
Сивото сибирско небе се отразяваше в сребърните стъкла на заоблените му огледални очила. Те скриваха двата вертикални белега, които пресичаха очите на Скофийлд - рани от предишна операция и причина за оперативната му позивна: Плашилото.
Скофийлд беше висок един и осемдесет, строен и мускулест. Под сиво-бялата му каска се криеше остра черна коса и красиво мъжествено лице. Капитанът бе известен и с бърз ум и хладнокръвие при извънредни обстоятелства. Обикновените морски пехотинци го уважаваха - той беше командир, който се грижи за подчинените си. Носеше се слух, че е внук на великия Майкъл Скофийлд, морски пехотинец, чиито подвизи по време на Втората световна война се бяха превърнали в легенда.
Бомбардировачът летеше към далечен край в Северна Русия - към пустото сибирско крайбрежие, където имаше изоставена съветска база.
Нейното официално съветско име бе "Краск-8: наказателна и поддържаща колония", най-външният от осем лагера, заобикалящи арктическия град Краск. В известната с въображението си съветска традиция те бяха наречени Краск-1, Краск-2, Краск-3 и така нататък.
Допреди четири дни Краск-8 беше известен просто като отдавна забравена екссъветска база - наполовина лагер, наполовина поддържащ център, в който работеха политически затворници. Из бившия Съветски съюз бе имало стотици такива лагери - гигантски, грозни, осеяни с петролни петна райони, които до 1991 година бяха промишленото сърце на СССР, но които сега лежаха заспали, зарязани да се рушат в снега, градове-призраци от епохата на Студената война.
Ала преди два дни, на 24 октомври, всичко това се беше променило.
Защото на този ден трийсет добре въоръжени и обучени чеченски ислямистки терористи бяха превзели Краск-8 и бяха заявили на руското правителство, че възнамеряват да изстрелят четири ядрени ръкети СС-18 - ракети, които просто бяха оставени в бункерите си след разпадането на Съветите през 1991 година, - срещу Москва, ако Русия не изтегли войските си от Чечения и не обяви бунтовната република за независима държава.
Срокът изтичаше днес, 26 октомври, в десет сутринта.
Датата беше символична. Преди година на този ден руска ударна част бе щурмувала московския театър, превзет от чеченски терористи, слагайки край на тридневната обсада с цената на живота на всички чеченци и над сто заложници.
Тези ислямистки терористи очевидно не се смущаваха от това, че 26 октомври случайно се падаше първият ден от свещения мюсюлмански месец рамазан, традиционен ден на мир.
Фактът, че Краск-8 е нещо повече от останка от Студената война, също изненада руското правителство.
След извършената проверка в отдавна запечатаните съветски архиви се установи, че твърденията на терористите са верни. Оказа се, че Краск-8 е тайна, която някогашният комунистически режим е пропуснал да сподели с новата власт по време на прехода към демокрация.
Там наистина имаше ядрени ракети - по-точно шестнайсет, шестнайсет интерконтинентални балистични ракети СС-18 с ядрени бойни глави, всички затворени в подземни бункери, построени така, че да не бъдат засечени от американски сателити. Явно "двойници" на Краск-8 - идентични ракетни площадки, замаскирани като промишлени бази - можеха да се открият и в някогашни съветски съюзници като Судан, Сирия, Куба и Йемен.
И затова при новия световен ред - след края на Студената война и след 11 септември - руснаците бяха повикали американците на помощ.
Американското правителство реагира светкавично и прати в Краск-8 контратерористична част от подразделението Делта, командвано от специалистите Грег Фарел и Дийн Маккейб.
Първото от подкрепленията бе този отряд, ударна част на американските морски пехотинци под командването на капитан Шейн М. Скофийлд.
Скофийлд влезе в оръжейния отсек на самолета. Носеше кислородна маска заради голямата височина.
Погледна контейнера със скоростния бронетранспортьор - най-леката и най-бърза бронирана машина на въоръжение в САЩ. Приличаше на кръстоска между спортен автомобил и БТР.
Здраво пристегнати с ремъци по местата си в аеродинамичния бронетранспортьор, седяха седем разузнавачи от морската пехота, облечени в сиво-бели бронирани жилетки, каски и бойни униформи. И всички напрегнато и решително гледаха напред.
Скофийлд за пореден път бе поразен от младостта им. Колкото и да бе странно, на трийсет и три той определено се чувстваше стар в сравнение с тях.
Освен един член на бойната част, това не бяха обичайните му хора.
Другите двама от предишния му отряд: Либи Гант - Лисицата и Джина Нюман - Майката или Мамчето, в момента действаха в планините на Северен Афганистан, където издирваха видния терорист и заместник на Осама бен Ладен Хасан Мохамед Мавахири.
Съвсем наскоро завършила офицерската школа, но вече старши лейтенант, Гант командваше разузнавателен отряд в Афганистан. Майката, опитен оръжейник - беше помагала на самия Скофийлд като млад офицер, - сега бе неин старшина.
Скофийлд трябваше да се присъедини към тях, но в последния момент го отклониха от Афганистан и го пратиха да командва тази неочаквана операция.
Единственият от хората му, който сега беше с него, бе сержант Бък Райли Младши с позивна "Книга II". Мълчалив, замислен и прекалено съсредоточен за своите двайсет и пет години, Книга II беше адски суров боец. И с гъстите си, надвиснали вежди и чип нос от ден на ден все повече заприличваше на баща си - първия Райли с позивна "Книга".
Скофийлд включи сателитната радиостанция и заговори в притискащия се към гърлото му виброфон. Вместо да улавя самите изречени думи, устройството регистрираше вибрациите на ларинкса му.
- База, тук Мустанг Три - съобщи той. - Искам сведения за ситуацията.
В слушалката му се разнесе гласът на радиста във военновъздушната база "Маккол" в Аляска, свързочния център за тази операция.
- Мустанг Три, тук База. Мустанг Едно и Мустанг Две се сблъскаха с противника. Докладваха, че са овладели ракетните бункери и са нанесли тежки щети на врага. Мустанг Едно държи бункерите и чака подкрепление. Мустанг Две докладва, че още поне десетина противникови бойци оказват съпротива в главната поддържаща сграда.
- Ясно - отвърна капитанът. - Ами нашето подкрепление?
- Пристига цяла рота от Осемдесет и втора въздушна дивизия, Плашило. Сто души, на около час от вас.
- Ясно.
- Какво е положението, Плашило? - обади се от бетеера Книга II.
Скофийлд се обърна.
- Скачаме.
След пет минути контейнерът падна от корпуса на бомбардировача и полетя към земята като камък.
Вътре - в бойната машина, затворена в него - седяха Скофийлд и неговите седмина морски пехотинци и се тресяха от вибрациите на мълниеносното падане.
Скофийлд наблюдаваше цифрите на монтирания на стената дигитален високомер:
Трийсет хиляди метра...
Двайсет и пет хиляди метра...
Двайсет хиляди... десет хиляди... пет хиляди... три хиляди...
- Готови за отваряне на парашутите на височина хиляда и петстотин метра... - безизразно съобщи ефрейтор Макс Кент - Кларк, който отговаряше за спускането. - Системата за глобално позициониране ни насочва право към целта. Външните камери потвърждават, че зоната на кацане е чиста.
Скофийлд погледна бързо менящите се цифри на високомера.
Две хиляди и петстотин метра...
Две хиляди метра...
Хиляда и осемстотин метра...
Ако всичко минеше според плана, щяха да кацнат на двайсет и пет километра източно от Краск-8, отвъд точката на визуалната връзка с лагера.
- Задействам първичните парашути - каза Кларк.
Падащият контейнер силно се разтърси. Квадратният сандък рязко се наклони и морските пехотинци подскочиха на седалките, задържани от предпазните колани.
После падането изведнъж стана плавно благодарение на трите насочващи парашута на контейнера.
- Как напредваме, Кларк? - попита капитанът.
Ефрейторът ги насочваше с помощта на джойстик и външните камери на контейнера.
- Десет секунди. Движим се към черния път в центъра на долината. Пригответе се за кацане след три... две... една...
Туп!
Контейнерът докосна земята и цялата му предна стена падна навън. Слънчевата светлина нахлу през широкия отвор и леката разузнавателна десантна машина с четири предавки напусна сандъка и излезе в сивия сибирски ден.
Понесоха се по калния черен път, обрамчен от двете страни от покрити със сняг хълмове. По склоновете се сивееха скелети на мъртви дървета. Черни камъни стърчаха от снежния килим.
Сурово. Брутално. И адски студено.
Добре дошли в Сибир.
Седнал в леката десантна машина, Скофийлд заговори във виброфона си:
- Мустанг Едно, тук Мустанг Три. Чувате ли ме?
Никакъв отговор.
- Повтарям: Мустанг Едно, тук Мустанг Три. Чувате ли ме?
Нищо.
Повика втория отряд от Делта, Мустанг 2. И отново не получи отговор.
Въведе сателитната честота и повика Аляска:
- База, тук трети. Не хващам нито Мустанг Едно, нито Мустанг Две. Имате ли връзка?
- Хм, имаме връзка, Плашило - отвърна гласът от Аляска. - Току-що разговарях с тях...
Сигналът изригна в пращене.
- Кларк? - каза Скофийлд.
- Съжалявам, шефе, сигналът прекъсна - съобщи от стенния пулт ефрейторът. - Изгубихме ги. По дяволите, мислех ги за по-сигурни тия нови сателитни приемници.
Капитанът се намръщи.
- Заглушаващи сигнали?
- Не. Нито един. Радиоефирът е чист. Нищо не би трябвало да нарушава този сигнал. Трябва да е нещо в отсрещния край.
- "Нещо в отсрещния край"... - Скофийлд прехапа устни. - Какви последни думи само!
- Господин капитан, след трийсетина секунди ще навлезем във визуална връзка - съобщи водачът на бронетранспортьора, възрастният сивокос сержант Симкокс с позивна "Бик".
Скофийлд погледна напред над рамото на водача.
Видя разкаляния черен път, носещ се под предния капак на машината. Наближаваха хребета на поредния хълм.
Зад него се намираше Краск-8.
В същия момент младият радист на военновъздушната база "Маккол", който бе поддържал връзка със Скофийлд, смутено се заоглежда. Казваше се Брадсън, Джеймс Брадсън.
Преди няколко секунди електричеството в свързочния център внезапно беше спряло, без абсолютно никакво предупреждение.
Командирът на базата влезе в радиозалата.
- Току-що... - понечи да докладва Брадсън.
- Знам, момче - прекъсна го офицерът. - Знам.
Едва тогава радистът видя, че зад командира му е застанал друг човек.
Никога не го бе виждал. Висок и масивен, той имаше морковеночервена коса и грозно мише лице. Носеше цивилен костюм и черните му очи не мигаха. Просто поглъщаха цялото помещение със студен немигащ поглед.
- Съжалявам, Брадсън - каза командирът на базата. - Намеси се разузнаването. Те поемат операцията.
Лекият бетеер прехвърли хребета.
Скофийлд дълбоко си пое дъх.
Пред него в цялата си прелест лежеше Краск-8.
Лагерът се намираше в средата на широка равнина група покрити със сняг сгради - хангари, навеси, гигантски склад, дори една петнайсететажна офиссграда от стъкло и бетон. Миниатюрен град.
Целият лагер беше заобиколен с шестметрова ограда от бодлива тел и в далечината зад нея, може би на около три километра, Скофийлд видя северното крайбрежие на Русия и вълните на Северния ледовит океан.
Излишно е да се отбелязва, че светът след края на Студената война не се бе отнесъл снизходително с Краск-8.
Целият миниатюрен град пустееше.
Сняг покриваше шестте улици на комплекса. Надясно от Скофийлд се издигаше главният склад - постройка, голяма колкото четири бейзболни игрища, - до чиито стени бяха натрупани огромни купчини отпадъци.
Наляво от склада, свързана с него чрез покрит мост, Беше офиссградата. От плоския й покрив висяха гигантски ледени шушулки.
Студът също беше взел своето. Поради липсата на поддръжка почти всички стъкла в Краск-8 се бяха свили и напукали: сега всички стъклени повърхности бяха разбити или покрити с паяжина от пукнатини и хапещият сибирски вятър безнаказано проникваше през тях.
Призрачен град.
И някъде под него се криеха шестнайсет ядрени ракети.
Бетеерът с рев профуча през вече разбития портал на Краск-8 със скорост осемдесет километра в час.
И се стрелна по спускащия се надолу път към комплекса. Един от морските пехотинци на Скофийлд вече седеше в купола на 7.62-милиметровата картечница в задния край на аеродинамичната бронирана машина.
Капитанът погледна компютърния екран на Кларк и нареди:
- Потърси сигналите им. Трябва да открием момчетата от Делта.
Младият ефрейтор затрака по клавиатурата и отвори няколко електронни карти на Краск-8.
Една от тях представляваше напречен разрез на комплекса.
Виждаха се две групи мигащи точки: едната на първия етаж на офиссградата, втората в грамадния склад.
Двата отряда от Делта.
Само че в този образ имаше нещо нередно.
Нито една мигаща точка не помръдваше.
Всички бяха злокобно неподвижни.
Скофийлд настръхна.
- Бик - тихо каза той. - Вземи Бича, Томи и Хастингс. Проверете офиссградата. Аз ще взема Книга Две, Кларк и Петела, и ще покрия поддържащата постройка.
- Ясно, Плашило.
Бетеерът мина по една тясна пуста улица и се провря под няколко бетонни моста и през вездесъщите снежни преспи.
Спря пред исполинския склад, точно пред един малък служебен вход.
Бронираният заден люк на десантната машина се спусна и предвожданите от Скофийлд трима морски пехотинци в бели камуфлажни униформи се втурнаха към вратата.
Едва бяха изскочили от бронетранспортьора, когато той потегли към съседната офиссграда.
Скофийлд влезе в склада, насочил оръжието си напред.
Носеше МП-7 "Хеклер & Кох", наследник на стария МП-5. МП-7 беше късоцевен автомат, компактен, но мощен. Капитанът бе въоръжен и с полуавтоматичен пистолет "Дезърт Игъл", десантен нож и магнитна кука МХ-12 "Армалайт" в кобур на гърба, която се изстрелваше от устройство с две ръкохватки.
Освен обичайното си снаряжение, специално за тази операция Скофийлд носеше шест мощни гранати термит-аматол. Всяка от тях можеше да сравни със земята цяла сграда.
Капитанът и хората му се затичаха по един къс коридор и стигнаха до вратата в дъното.
Там спряха.
Заслушаха се.
Нито звук.
Скофийлд открехна вратата - и зърна широко открито пространство, огромно открито пространство...
Той отвори вратата докрай.
- Господи...
Работната площ на склада представляваше гигантски хангар, чийто напукан стъклен покрив разкриваше сивото сибирско небе.
Само че това не беше обикновен хангар.
Нито пък обикновен стар "склад" на наказателна колония.
Близо три четвърти от пода на това огромно вътрешно пространство бяха заети от гигантска - гигантска - правоъгълна бетонна шахта в пода.
И в отсамния й край върху бетонни блокове бе издигната двестаметрова подводница.
Изглеждаше страховито.
Като великан, седнал на трон, заобиколен от скелета, предвидени за безкрайно по-дребни хора.
И всичко това покрито с кора от лед и сняг.
Над подводницата се издигаха кранове и скелета, тесни хоризонтални коридори я свързваха с бетонния под на склада. Един-единствен трап водеше от шеметно високата рубка до най-горното равнище на сградата.
След като преодоля първоначалната си изненада от странната гледка, умът на Скофийлд превключи на бързи обороти.
Първо позна подводницата.
"Тайфун".
Подводниците клас "Тайфун" бяха бисерът в короната на океанския ядрен арсенал на някогашния СССР. Въпреки че бяха построени само шест, славата на тези дългоноси съдове, въоръжени с балистични ракети, бе разнесена от романи и холивудски филми. Но макар че изглеждаха секси, тайфуните бяха ужасно ненадеждни и се нуждаеха от постоянни усъвършенствания и поддръжка. И все пак си оставаха най-големите подводници, строени от хората.
При изоставянето на Краск-8 явно бяха работили по предните торпедни апарати на този тайфун - плоскостите на корпуса около носа му бяха демонтирани.
Друг въпрос беше как подводница клас "Тайфун" се е озовала в склад на три километра от Северния ледовит океан.
Въпрос, на който отговаряше останалата част от сградата.
Зад исполинския сух док на тайфуна - и всъщност отделяйки сухия док от другата половина на шахтата, - Скофийлд видя вертикална стоманена стена.
Зад този шлюз имаше вода.
Частично замръзнала вода, отделяна от сухия док с помощта на стоманения шлюз.
А под нея сигурно имаше някаква пещерна система, стигаща чак до брега и позволяваща на подводниците да идват в Краск-8 за ремонт далеч от любопитните очи на американските шпионски сателити.
Всичко ставаше ясно.
Краск-8 - на три километра от арктическия бряг и обозначен на картите като наказателна колония - всъщност представляваше свръхсекретна съветска ремонтна база за подводници.
Скофийлд обаче нямаше време да разсъждава над този въпрос, защото в същия момент видя труповете.
Лежаха край ръба на шахтата: четири тела, всички с маскировъчни униформи на сухопътните сили на САЩ, бронирани жилетки и...
... и разкъсани от куршуми.
Навсякъде имаше кръв. По лицата и гърдите им, по пода.
- Мамка му! - ахна Кларк.
- За Бога, тая проклета Делта - измърмори ефрейтор Рики Мърфи - Петела. Също като Скофийлд - и може би, за да му подражава, - Петела носеше сребърни огледални очила.
Капитанът мълчеше.
Униформите на труповете бяха изработени по поръчка: някои бойци бяха свалили десните си нараменници, други бяха отрязали ръкавите на маскировъчната си униформа до лактите.
Изработени по поръчка униформи: запазена марка на Делта.
Други два трупа лежаха в самата шахта - на десет метра дълбочина, - също разкъсани от куршуми.
Наоколо в широк полукръг бяха пръснати стотици гилзи. От патрони, изстреляни от хората от Делта. Доколкото можеше да Скофийлд прецени, когато ги бяха убили, те бяха стреляли в почти всички посоки...
Шепот.
- Колко са общо?
- Тук са само четирима. Синият отряд съобщава за още четирима в офиссградата.
- Тогава кой е Скофийлд?
- Оня със сребърните очила.
- Снайперистите, готови. Оън по мой знак.
Един от труповете привлече вниманието на Скофийлд.
Той се вцепени.
Отначало не го беше забелязал, защото горната половина на тялото висеше през ръба на сухия док, но сега го видя ясно.
Само този от шестимата убити бе обезглавен.
Капитанът сбърчи лице.
Гледката беше абсолютно отвратителна.
Разкъсана плът висеше от прерязаната шия - бяха оголени трахеята и хранопроводът.
- Майко Божия - ахна Книга II до рамото на Скофийлд. - Какво се е случило тук, по дяволите?
Четирите мънички фигури на Скофийлд и неговите морски пехотинци оглеждаха обстановката в залата на сухия док, следени от не по-малко от двайсет чифта очи.
Снайперистите бяха заели позиции на различни стратегически места из сградата - мъже, облечени в също такива снежни маскировъчни униформи, но носещи разнообразни оръжия.
Те наблюдаваха в напрегнато мълчание - очакваха командирът им да даде сигнал за стрелба.
Скофийлд приклекна до обезглавения труп и го огледа.
Хората от Делта не носеха нито табелки с личния си номер, нито ленти с името си на униформата, ала нямаше нужда от тях, за да разбере кой е този човек. Позна го само по телосложението му.
Това беше специалист Дийн Маккейб, един от командирите на отряда от Делта.
Капитанът се огледа. Главата на Маккейб не се виждаше никъде. Скофийлд се намръщи. Значи не само я бяха отрязали, но я бяха взели...
- Плашило! - избухна в слушалката му нечий глас. - Тук Бик. В офиссградата сме. Направо няма да повярваш!
- Казвай.
- Всички са мъртви, всички от Делта. И, Плашило... Главата на Фарел е отрязана, мамка му!
По гърба на Скофийлд полазиха ледени тръпки.
Мислите му запрепускаха. Той плъзна поглед по напуканите прозорци и покритите с лед стени.
Краск-8. Изоставен и изолиран...
Нито следа от чеченски терористи, откакто бяха пристигнали...
Радиовръзката с Аляска беше прекъснала...
И всички от Делта бяха мъртви... плюс странното допълнение с отрязаните и липсващи глави на Маккейб и Фарел.
Всичко стана кристално ясно в ума му.
- Бик! - прошепна той във виброфона си. - Веднага елате тук! Заложили са ни капан и ние влязохме в него!
Още докато говореше, търсещите му очи се спряха върху ниска снежна преспа в ъгъла на грамадното помещение - и изведнъж зад преспата рязко се очерта приклекналата фигура на грижливо замаскиран мъж в камуфлажно облекло, насочил автомат колт право към лицето на капитана.
По дяволите.
В същия момент двадесетимата наемни убийци в склада откриха огън срещу морските пехотинци и сухият док се превърна в бойно поле.
Скофийлд светкавично залегна и ниско над главата му изсвириха два куршума.
Книга II и Кларк последваха примера му и се хвърлиха сред труповете на бойците от Делта, докато дъждът от куршуми вдигаше искри от пода около тях.
Четвъртият морски пехотинец, Петела, обаче не успя да се спаси. Може би се дължеше на огледалните очила, които носеше - и с които приличаше на Скофийлд, - или просто нямаше късмет. Така или иначе, градушката от куршуми обсипа тялото му, разкъса го на парчета и го накара да танцува дори след като вече беше мъртъв.
- В шахтата! Бързо! - извика капитанът и направо изблъска Кларк и Книга II от огневата линия. Тримата се претърколиха от ръба на сухия док и в следващия миг на същото място изригнаха хиляди искри от куршуми.
Скофийлд и другите паднаха в шахтата под бдителното око на командира на тежковъоръжения отряд, който ги бе нападнал.
Командирът се казваше Уексли - Седрик К. Уексли - и в предишния си живот беше служил като майор в елитната част на южноафриканските командоси.
"Това значи е прочутото Плашило - като наблюдаваше действията на Скофийлд, си помисли Уексли. - Човекът, който победи Гънтър Бота в Юта. Е, ако не друго, поне рефлексите му ги бива."
Преди опозоряването си Уексли беше изгряваща звезда в южноафриканската армия, главно като всеотдаен защитник на апартейда. Някак си беше оцелял при прехода към демокрация и расистките му наклонности бяха останали незабелязани. После обаче бе пребил до смърт чернокож новобранец по време на тренировка по ръкопашен бой. Беше правил същото и преди, ала този път това направи впечатление.
Когато ги уволняваха от законните въоръжени сили, военните като Седрик Уексли - психопати, социопати, главорези - неизбежно постъпваха в незаконните.
Ето как Уексли бе станал командир на този отряд за спецоперации в една от най-големите наемнически сили на света, Изпълнителни решения - изключително добре организирана и базирана в Южна Африка.
Въпреки че се специализираше в охранителни операции в Третия свят - например в поддръжка на африкански диктатури в замяна на монополи за експлоатация на диамантени рудници, - когато логистиката позволяваше, Изпълнителни решения участваше в по-доходния международен лов на хора.
При близо деветнайсет милиона долара на глава това беше най-доходният лов в историята и благодарение на вътрешен приятел в Съвета, наемническата организация бе получила преднина в надпреварата за три от тези глави.
Радистът на Уексли се приближи зад него и каза:
- Синият отряд докладва, че освен един всички морски пехотинци в офиссградата са премахнати.
Уексли кимна.
- Кажи на Синия отряд да ги довърши и да се върне в сухия док по моста.
- Има още нещо - каза радистът.
- Да?
- Найдрихт от покрива съобщава, че е засякъл два приближаващи се сигнала на външния радар. - Последва кратко мълчание. - Въз основа на специфичните характеристики той смята, че това са Унгареца и Черния рицар.
- На какво разстояние са?
- Унгареца е на петнайсетина минути. Рицаря е по-далече, може би на около двайсет и пет.
Уексли прехапа устни.
"Ловци на глави - помисли си той. - Тъпи ловци на глави."
Мразеше лова на хора тъкмо защото не можеше да понася ловците на глави. Ако не те изпревареха за наградата, тези скапаняци те оставяха да свършиш цялата мръсна работа и после те преследваха чак до центъра, отмъкваха ти тъпата жертва и гепваха кинтите.
В честния военен двубой победител бе онзи, който последен останеше на крака. Но не и в лова на хора. В лова на хора победител ставаше човекът, който представеше плячката в центъра - както и да се беше сдобил с нея.
- Мога да се справя с Унгареца, той е тъп звяр - изсумтя Уексли. - Обаче Черния рицар... той почти със сигурност ще е проблем.
Командирът на Изпълнителни решения погледна към шахтата.
- Което значи, че трябва да побързаме. Очистете тоя Скофийлд и ми донесете гадната му глава.
Скофийлд, Книга II и Кларк падаха в шахтата на сухия док.
Прелетяха цели десет метра преди - туп! - тежко да се стоварят върху проснатите на дъното трупове на двамата бойци от Делта.
- Хайде, размърдайте се! Бързо! - Скофийлд измъкна другите двама изпод огромния черен тайфун, поставен върху блокове в шахтата.
Всеки бетонен блок бе колкото малък автомобил. Четири дълги редици блокове поддържаха масивния корпус и образуваха тесни проходи под черната стомана на подводницата.
Като се движеше на зигзаг в мрачните коридори, капитанът говореше по виброфона си:
- Бик! Симкокс! Чуваш ли ме?
Отчаяният глас на Бика:
- Мамка му, Плашило! Под силен обстрел сме! Всички други са мъртви и аз съм... Улучиха ме кофти! Не мога... уф, мамка му, не!...
В отсрещния край последва кратък трясък на изстрели и сигналът прекъсна.
- По дяволите! - изруга Скофийлд.
После изведнъж някъде зад него се разнесоха няколко меки тупвания.
С автомата в ръце той рязко се завъртя и през гората от бетонни блокове видя първата група противникови бойци да се спускат с въжета в шахтата.
Следван от Книга II и Кларк, Скофийлд се запровира през тъмния лабиринт под тайфуна, като се прикриваше от противниковия огън.
Преследвачите им също бяха навлезли в мрачните бетонни проходи - може би общо десет души - и систематично напредваха, като покриваха дългите галерии с тежък обстрел и изтласкваха морските пехотинци към дъното на шахтата.
Капитанът наблюдаваше придвижването на врага, анализираше тактиката и оръжието му. Тактиката им беше стандартна. Обикновено прочистване. Виж, оръжието им...
Оръжието им.
- Какви са тия хора? - попита Книга II.
- Имам известна представа, но няма да ти хареса - отвърна Скофийлд.
- Опитай.
- Обърни внимание на оръжията им.
Книга II бързо погледна назад. Едни от облечените в бяло мъже носеха МП-5, докато други стреляха с френски автомати ФАМАС или американски колтове. Трети бяха въоръжени със стари калашници или варианти на АК-47 като китайския Тип 56.
- Видя ли оръжието им? - в движение каза капитанът. - Всички са с различно оръжие.
- По дяволите! - изруга Книга II. - Наемници.
- Точно това предположих и аз.
- Но защо?
- Не знам. Поне засега.
- Какво ще правим? - отчаяно попита Кларк.
- Мисля по въпроса. - В търсене на възможности за спасение, Скофийлд вдигна поглед към дебелия стоманен корпус над тях.
Опря гръб на един бетонен блок, надникна иззад външния му ъгъл и погледна чак до края на шахтата - където видя стоманената шлюзова стена, разделяща сухия док от заледения воден басейн в източната част на помещението.
В ума му изскочи механиката на сухия док.
За да вкараш исполинския тайфун в шахтата, трябваше да спуснеш шлюзовата стена, да напълниш сухия док с вода и да докараш подводницата вътре. После пак вдигаш стената, изпразваш сухия док, като спускаш съда върху бетонните блокове, и така разполагаш с чиста и суха обстановка за работа върху подводницата.
Шлюзовата стена...
Скофийлд я огледа и се замисли за водата зад нея. Обърна се в другата посока: към носа на подводницата и го видя.
Нямаха друг изход.
- Носите ли си магнитните куки? - попита той спътниците си.
- Да.
- Пригответе се да ги използвате - каза капитанът, вперил очи в грамадната стоманена шлюзова стена, висока три етажа и широка трийсетина метра. После извади собствената си магнитна кука от кобура на гърба си.
- Натам ли, господин капитан? - попита Кларк.
- Не. В другата посока, но за тази цел първо трябва да взривим тая стена.
- Да взривим стената ли?! - ахна Кларк и погледна Книга II.
Книга II сви рамене.
- Нищо ново. Той обича да разрушава разни неща...
Точно в този момент бетонните блокове около тях бяха обсипани от неочакван залп. Куршумите идваха откъм шлюза.
Скофийлд се прикри, надзърна и видя, че в отсрещния край на шахтата са скочили още десетина наемници.
"Господи - помисли си той, - сега сме притиснати в шахтата между две групи противници."
Новата група започна да напредва.
- Майната му! - изруга капитанът.
Седрик Уексли наблюдаваше сухия док отвисоко.
Видя, че първите му две групи наемници се приближават от двете страни на Скофийлд и неговите хора.
По лицето му плъзна студена усмивка.
Ставаше прекалено лесно.
Скофийлд бързо откачи две гранати термит-аматол от ремъците на униформата си и нареди:
- Магнитните куки.
Хората му извадиха куките си.
- Сега правете като мен. - Капитанът се обърна към лявата страна на тайфуна, вдигна магнитната си кука и стреля отблизо по корпуса на подводницата.
Дзъннннн!
Кларк и Книга II последваха примера му.
Дзъннннн! Дзъннннн!
Скофийлд погледна по дължината на подводницата.
- Когато вълната ни достигне, оставете кабелите на магнитните куки да се развият, за да се придвижим по корпуса на тайфуна.
- Вълната ли? - попита Кларк. - Каква вълна?...
Ала Скофийлд не му отговори, включи броячите на гранатите на желаното време.
Броячите на гранатите термит-аматол са с три цвята: червен, зелен и син. Натискането на червения брояч ти дава пет секунди. На зеления - трийсет. На синия - една минута.
Скофийлд избра червения.
После хвърли гранатите над главите на настъпващите наемници и те рикошираха и отскочиха от стоманения шлюз като топки за тенис.
Пет секунди. Четири...
- Леле мале... - изсумтя Книга II и уви въжето на магнитната си кука около предлакътницата си. Кларк направи същото.
Три... две...
- Една - вторачен в шлюза, прошепна Скофийлд. - Нула.
Бум.
Двата взрива на термитно-аматолните гранати разтърсиха стените на цялата сграда.
От шлюзовата стена избухна ослепителен бял блясък. Шахтата се напълни с дим, който погълна по-близката група наемни убийци и обгърна всичко наоколо, включително отряда на Скофийлд.
Последва миг на злокобна тишина...
После се разнесе пращенето - могъщо, пукащо тъпанчетата пращене - и шлюзовата стена се пръсна под тежестта на притискащите я близо осемнайсет милиона литра вода, които нахлуха в шахтата и заляха дима.
Водна стена.
Огромната течна маса вдигаше невероятен шум - ревеше, пенеше се и се носеше напред.
Първата група наемници бе пометена от вълната, която ги запрати на запад.
После беше ред на Скофийлд, Книга II и Кларк.
Водната стена просто ги повдигна от местата им и ги понесе като парцалени кукли към носа на тайфуна, подмятайки ги покрай корпуса.
Втората група наемници също бе връхлетяна от прииждащата вода и блъсната в бетонната стена в дъното на сухия док. Мнозина потънаха под вълните, заливащи ръба на двестаметровата шахта.
Морските пехотинци обаче не стигнаха до дъното на шахтата.
Докато ревящата вода ги носеше, те стискаха магнитните си куки, чиито кабели се развиваха с невероятна бързина.
Когато се изравниха с носа на тайфуна, Скофийлд извика:
- Заключете куките!
И натисна бутона на ръкохватката на устройството, за да задейства механизма, който спираше размотаването на кабела.
Книга II и Кларк последваха примера му... и тримата рязко спряха точно до носа на подводницата. Прииждащата вода вдигаше пръски около тях.
До тях, точно където по-рано го бе видял Скофийлд, зееше отворът на левите торпедни апарати - тръбите, които очевидно бяха ремонтирани по време на изоставянето на Краск-8.
В момента те се намираха на трийсетина сантиметра над повърхността на кипящата вода.
- Влизайте в апаратите! - извика капитанът във виброфона си. - В подводницата!
Книга и Кларк изпълниха заповедта и се провряха в отвора, като преодоляха съпротивата на подмятащите ги вълни.
Внезапна тишина.
Скофийлд последен се вмъкна в торпедния апарат и се озова в съветската подводница клас "Тайфун", въоръжена с балистични ракети.
Беше свят на студена стомана. В средата на отсека имаше стелажи, които някога бяха носили торпеда. По тавана минаваха множество тръби. Миришеше на желязо и страх - типична миризма за подводниците.
През отворените торпедни апарати се лееше морска вода и бързо пълнеше тясното помещение.
Тук бе почти съвсем тъмно: сивата светлина проникваше само през вече залетите торпедни апарати. Морските пехотинци включиха монтираните на цевите на оръжията си фенерчета.
- Натам - посочи Скофийлд и изскочи от торпедния отсек, като газеше в надигащата се вода.
Тримата американци профучаха през внушителния ракетен силоз на тайфуна - продълговат отсек с висок таван, в който имаше двайсет гигантски ракетни силоза, високи тръбовидни структури, издигащи се от пода до тавана.
Докато тичаха, Скофийлд видя, че люковете на някои от тях са отворени и разкриват куха празнота. Люковете на поне шест силоза обаче бяха затворени - което показваше, че вътре все още има ракети.
- Сега накъде? - извика Книга II.
- Към контролната зала! - отвърна Скофийлд. - Трябва ми имформация за ония нещастници!
Стигна до най-близката стълба и бързо се заизкачва.