Стълба към небето

Стълба към небето

Зекария Сичин

Втора книга от Хрониките на Земята

I

В търсене на рая

Едно време, разказват нашите древни писания, безсмъртието било достояние на човечеството.

В тази златна епоха човекът живеел при своя Творец в Рая - грижел се за чудната овощна градина, а Бог "ходеше низ рая по дневната хладина". "И направи Господ Бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и дървото на живота посред рая, и дървото за познаване добро и зло. От Едем изтичаше река, за да напоява рая, и подир се разклоняваше на четири реки. Името на едната е Фисон... Името на втората река е Гихон (Геон)... Четвъртата река е Ефрат."

Адам и Ева имали право да ядат от плодовете на всяко дърво - освен от плодовете на дървото на познанието. Ала когато го сторили (изкушени от змията), Господ Бог се загрижил за безсмъртието:

"И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега - да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та, като вкуси, да заживее вечно.

Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина, да обработва земята, от която бе взет.

И изгони Адама, и постави на изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към дървото на живота."

Така човекът бил изгонен от мястото, където притежавал вечен живот. Но макар да бил пропъден оттам, той завинаги го запомнил, копнеел за него и се опитвал да го достигне.

Още от прогонването си от рая героите преброждали Земята в търсене на безсмъртието - на малцина избрани било позволено да го зърнат, обикновени хора твърдели, че са се натъквали на него. През вековете търсенето на рая било дело на отделни хора, но по-рано през това хилядолетие с това начинание се заемали могъщи кралства.

Новият свят бил открит - поне така смятаме ние - когато изследователите търсели нов морски път до Индия и нейните богатства. Вярно е, ала това не е цялата истина, тъй като Фердинанд и Изабела, владетелите на Испания, всъщност най-много искали да открият извора на вечната младост: вълшебен извор, чиято вода подмладява старите и когато я пие, човек остава вечно млад, защото тя извира от кладенец в рая.

Още щом стъпили на островите на Индия, както смятали те ("Западна Индия"), Колумб и неговите хора съчетали проучването на новите земи с търсенето на легендарния извор, чиито води "подмладявали старците". Испанците разпитвали, дори измъчвали пленените индианци, за да им разкрият тайното местонахождение на извора.

В това търсене особено се отличил Понс де Леон, професионален военен и авантюрист, който се издигнал от най-нисшите стъпала до губернатор на част от остров Еспаньола, днешно Хаити, и Пуерто Рико. През 1511 г. той присъствал на разпита на неколцина пленени индианци, които разказали, че на острова имало много бисери и други богатства. Те също възхвалили чудотворните способности на неговите води. Имало един извор, казали пленниците, от който пил островитянин, "налегнат от дълбока старост". В резултат той "си възвърна мъжката сила и изпълняваше всички мъжки задължения, отново се ожени и роди деца".

Слушайки с все по-силно вълнение, Понс де Леон, също доста възрастен, се убедил, че индианците описват вълшебния извор с подмладяваща вода. Тяхното заключение, че старецът, който пил от водата, възвърнал мъжката си сила, можел да упражнява "всички мъжки задължения" и даже отново си взел млада жена, родила му деца, било най-убедителният момент от разказа. В испанския двор и в цяла Европа висели многобройни платна на големи майстори, които изобразявали любовни сцени или сексуални алегории. И на всички тях имало извор. Може би най-известната такава картина, Тициановата "Любов небесна и любов земна", е създадена приблизително по времето на испанските дирения в Западна Индия. Всеизвестно е, че изворът на тези картини загатва за абсолютната любов - изворът, чиито води позволяват да се изпълнят "всички мъжки задължения" чрез вечната младост.

Докладът на Понс де Леон до крал Фердинанд се отразява в сведенията, съхранявани от официалния придворен историк Петер Мартир де Англерия. Както твърди той в "Decade de Orbo Nuevo" ("Десетилетие на Новия свят"), индианците от островите Лукайос - Бахамите - съобщавали, че "на един остров... има непресъхващ извор с такава чудотворна вода, че ако старец пие от нея, може би с определено хранене, отново ще се подмлади". Много изследвания като "Изворът на младостта на Понс де Леон: история на един географски мит" от Леонардо Олшки установяват, че "изворът на младостта е най-популярният и типичен израз на чувствата и очакванията, които вълнували завоевателите на Новия свят". Испанският крал Фердинанд несъмнено е един от онези, които се вълнували в очакване на категорично потвърждение.

Затова, когато се получила вест от Понс де Леон, Фердинанд не губил време, а веднага му дал патент за откритие (с дата 23 февруари 1512 г.) и разрешил провеждането на експедиция на север от остров Еспаньола. Флотът получил заповед да помага на Понс де Леон и да му осигури най-добрите кораби и моряци, за да открие по-бързо остров "Бейнини" (Бимини). Кралят поставил едно изрично условие: "след като стигнете до острова и научите какво има там, да ми пратите доклад за него".

През март 1513 г. Понс де Леон се отправил на север да търси остров Бимини. Официално експедицията целяла да открие "злато и други метали", но действителната й цел бил изворът на вечната младост. Моряците скоро установили това, когато се натъкнали не на един, а на стотиците Бахамски острови. Те хвърляли котва при всеки от тях и пращали групи на сушата със задачата да търсят не злато, а някакъв необичаен извор. Опитвали водите на всички потоци - но без очевиден резултат. На Цветница, неделя, на испански Pasca de flores, видели дълга крайбрежна ивица. Понс де Леон нарекъл "острова" Флорида. Докато плували покрай него, той и хората му многократно спирали да проучват гъстите гори и да пият от безбройните потоци. Ала дългоочакваното чудо така и не се случило.

Провалът на експедицията, изглежда, изобщо не накърнил убеждението, че изворът несъмнено е там: просто още не бил открит. Разпитали още индианци. Някои изглеждали необичайно млади за преклонната възраст, на която били според собствените им думи. Други разказвали легенди, потвърждаващи съществуването на извора. Една такава легенда съобщава, че когато се готвел да създаде човечеството, Олелбис, "Онзи, който седи горе", пратил двама свои представители на Земята да построят стълба, която да води към небето. По средата на стълбата трябвало да направят място за почивка с чиста питейна вода, а в горния й край щяло да има два извора: един за пиене, другият за къпане. Когато човек остарявал, казал Олелбис, щял да се изкачи горе, да пие и да се изкъпе, и отново щял да възвърне младостта си.

Вярата, че изворът е някъде на островите, била толкова силна, че през 1514 г., само една година след неуспешната експедиция на Понс де Леон, Петер Мартир (във второто си "Десетилетие") съобщава на папа Лъв Х следното:

"Казват, че на триста двадесет и пет левги от Еспаньола имало остров на име Боюка или Ананео, на който според хората, проучвали вътрешността му, имало необикновен извор, подмладяващ старците.

И нека Ваше светейшество не си мисли, че го заявяват лекомислено или безразсъдно, защото те са разпространили тази вест из целия двор, толкова официално, че го смята за вярно целият народ, а не само малцината, чиято мъдрост или богатство ги отличават от обикновените хора."

След някои допълнителни проучвания Понс де Леон непоколебимо заключил, че трябва да търси извор, който води началото си от река, и че изворът и реката най-вероятно са свързани с подземен тунел. Ако изворът се намирал на остров, дали реката била на Флорида?

През 1521 г. испанската корона го пратила на ново търсене, този път във Флорида. Не може да има съмнение относно истинската цел на тази експедиция: само след няколко десетилетия испанският историк Антонио де Ерера и Тордесиляс го посочва в своята "Historia general de las Indias" ("Обща история на Западна Индия"): "Понс де Леон се отправи да търси онзи свещен извор, така известен сред индианците, както и реката, чиито води подмладявали старите". Той бил решен да намери извора на Бимини и реката на Флорида, за които индианците от Куба и Еспаньола "твърдели, че старците се къпели в тях и отново се подмладявали".

Вместо вечна младост Понс де Леон намерил смъртта си от индианска стрела. И макар че търсенето на еликсир или цяр, който да отложи сетния час, може никога да не свърши, организираното дирене под кралска егида приключило окончателно.

Напразни ли били тези експедиции? Нима Фердинанд, Изабела, Понс де Леон и хората, които загинали в търсене на извора, били глупаци, които вярвали в някакви първобитни приказки?

Не и от тяхна гледна точка. Светото писание, езическите вярвания и записаните описания на великите пътешественици потвърждават, че наистина имало място, където водите (или сокът на плодовете) можели да направят човек вечно млад и да му дарят безсмъртие.

Все още били запазени древни разкази, останали от времената, когато келтите обитавали Иберийския полуостров, за тайно място, таен извор, таен плод или билка, чийто откривател никога нямало да умре. Богинята Идун живеела в свещен поток и пазела вълшебни ябълки в ковчежето си. Когато остарявали, боговете ходели при нея да ядат от тези ябълки и се подмладявали. Всъщност "Идун" означава "отново млад" и ябълките, които пазела тя, се наричали "еликсир на боговете".

Дали това е отглас от легендата за Херакъл (римския Херкулес) и неговите дванадесет подвига? Жрицата на бог Аполон, която предрекла неговите премеждия, също го уверила: "И тогава ще станеш безсмъртен". За тази цел обаче трябвало да донесе божествените златни ябълки на хесперидите. Хесперидите, "дъщери на вечерната земя", живеели в края на Земята.

Нима гърците и след тях римляните не оставили разкази за хора, които станали безсмъртни? Бог Аполон намазал тялото на Сарпедон, за да живее в продължение на няколко човешки поколения. Богинята Афродита дала на Фаун вълшебен еликсир, който го превърнал в красив младеж, "събудил любов в сърцата на всички лесбоски жени". И малкият Демофонт, когото Деметра мажела с амброзия, определено щял да стане безсмъртен, ако не била майка му - тя не разпознала богинята и го грабнала от нея.

Известна е и историята за Тантал, който станал безсмъртен, като ял на трапезата на боговете и откраднал нектар и амброзия. Ала след като убил сина си, за да го поднесе за храна на боговете, бил наказан да живее в земя със сочни плодове и буйни води - вечно недосегаеми за него. (Бог Хермес съживил убития му син.) От друга страна, Одисей, на когото нимфата Калипсо предложила безсмъртие, ако завинаги остане с нея, отказал, за да се завърне у дома при жена си.

Нека си припомним и историята за Главк, смъртен, обикновен рибар, който станал морски бог. Един ден видял, че хванатата от него риба се докосва до някаква билка, съживява се и скача обратно във водата. Той изял билката и се хвърлил в морето на същото място. Морските богове Океан и Тетида го приели в кръга си и го превърнали в божество.

През 1492 г., когато Колумб отплавал от Испания, предаването на маврите в Гранада сложило край и на мюсюлманското завоевание на Иберийския полуостров. През близо осемте века на съперничество между мюсюлмани и християни за полуострова двете култури постоянно били в контакт и историята от Корана за рибата и извора на живота била известна както на маври, така и на католици. Фактът, че тя почти не се различавала от старогръцката легенда за рибаря Главк, бил приеман като потвърждение за нейната автентичност. Това е една от причините да търсят легендарния извор в Индия - земята, която се отправил да търси Колумб и до която смятал, че стигнал.

Тази история се съдържа в осемнадесетата сура на Корана. В нея се разказва за Мойсей (на арабски Муса), библейския герой от израилтянския Изход от Египет. Докато бил подготвян за новото му призвание на Божи пратеник, той получил нужните му знания от тайнствен "Божи раб". Придружаван само от един слуга, Мойсей трябвало да намери този загадъчен учител с помощта на сушена риба: щял да го срещне там, където рибата скочела и изчезнела.

След като дълго търсил напразно, слугата предложил да се откажат. Ала Мойсей заявил, че няма да се откаже, докато не стигне до "мястото, където се събират двете морета". Без двамата да забележат, чудото се случило тъкмо там:

"И когато стигнаха мястото, където двете се събират, забравиха своята риба и тя пое пътя си, порейки морето."

След като продължили пътуването си, Мойсей казал на слугата си: "Дай ни [рибата] за нашия обед!" Но слугата отговорил, че рибата е изчезнала:

"Видя ли, когато се приютихме до скалата, забравих рибата. Само сатаната ме накара да забравя за това и да не се сетя. И по чудо тя пое пътя си в морето."

Рече [Муса]: "Това е, към което се стремяхме."

Разказът в Корана (обр. 1) за сушената риба, която оживяла и отплувала в морето, излиза извън рамките на аналогичната старогръцка легенда, тъй като се отнася не за обикновен рибар, а за Мойсей. Освен това там откритието не е случайно, а става по волята на Бог, който знаел местонахождението на живата вода - вода, която можела да се открие с помощта на сушена риба.

Като благочестиви християни, кралят и кралицата на Испания трябва буквално да са приемали видението, описано в Откровението: "чиста река с вода на живота, бистра като кристал, изтичаща от престола на Бога... Посред главната му улица и от двете страни на реката стои дърво на живота, което дава дванайсет пъти плодове..." Те трябва да са вярвали в обещанията на Светото писание: "На жадния Аз ще дам даром от извора на живата вода... Ще дам да яде от дървото на живота, що е посред Божия рай". И не може да не са знаели думите на библейския псалмопевец:

"... И от потока на Твоите сладости ги напояваш;

защото у Тебе е изворът на живота..."

Както свидетелствали свещените писания, не можело да има съмнение, че изворът на живота или потокът на Божествените сладости наистина съществува; единственият проблем бил къде и как да го открият.

Осемнадесетата сура от Корана, изглежда, давала някои важни податки. По-нататък в нея се разказва за трите парадокса на живота, които Божият раб показал на Мойсей. После в същата част от свещената ислямска книга се описват още три епизода: за посещение в земята на слънчевия залез, в земята на слънчевия изгрев, тоест на изток, и накрая в земята отвъд втората земя, където митичните народи Яджудж и Маджудж (библейските Гог и Магог, враговете на народа Божи в края на дните) причинявали неизказани "пакости" по Земята. За да разреши този проблем, героят на разказа, тук назован Зу-л-Карнайн ("притежател на двата рога"), затрупал прохода между две стръмни планини с железни късове, залял ги с течна мед и направил преграда, които дори могъщите Гог и Магог били безсилни да преодолеят. Разделени, те повече не можели да сеят злини по Земята.

Думата "карнайн" и на арабски, и на иврит означава "два рога" и "два лъча". Герой на тези три епизода, които непосредствено следват разказа за тайнствата на Мойсей, изглежда, е пак той. Прозвището Зу-л-Карнайн може би означава, че лицето му било "с лъчи", с други думи, че сияело след като слязъл от Синай планина, където лично се срещнал с Господ. И все пак широко разпространените средновековни вярвания приписвали епитета и странстванията до трите земи на Александър Велики, македонския цар, който през IV в. пр. Хр. завладял по-голямата част от античния свят и стигнал чак до Индия.

Това популярно вярване, което свързва Мойсей с Александър, произлиза от преданията за походите и приключенията на великия завоевател. Сред тях е не само подвигът в земята на Гог и Магог, но и аналогичен епизод със сушена риба, която се съживила, след като Александър и неговият готвач открили извора на живота!

Сведенията за приключенията на Александър, които през средните векове циркулирали в Европа и Близкия изток, се основават на предполагаемите съчинения на старогръцкия историк Калистен Олинтски. Той бил назначен от самия владетел да записва подвизите, триумфите и пътуванията от азиатския му поход, но умрял в тъмница, тъй като обидил царя, и трудовете му тайнствено изчезнали. Векове по-късно обаче в Европа се появил латински текст, за който се твърдяло, че е превод на изгубените оригинални съчинения на Калистен. Учените го наричат "псевдо-Калистен".

Дълго се смятало, че многобройните преводи на Александровите подвизи, които били разпространени в Европа и Близкия изток, произлизат от този латински псевдо-Калистен. По-късно обаче се оказало, че на други езици съществуват успоредни версии - включително на иврит, арабски, персийски, древносирийски, арменски и етиопски, както и най-малко три версии на гръцки. Отделните варианти, някои от които водят произхода си от Александрия и датират от II в. пр. Хр., тук-там се различават, но цялостните им прилики сочат общ извор - може би в края на краищата съчиненията на Калистен или, както понякога се твърди, преписи на Александровите писма до майка му Олимпия и до неговия учител Аристотел.

Чудните приключения, за които става дума, започнали след като Александър завоювал Египет. От текстовете нито става ясно в каква посока се отправил, нито е сигурно, че епизодите са подредени в точна хронологична и географска последователност. Една от първите случки обаче може би обяснява масовото объркване на Мойсей с Александър. Очевидно Александър се опитал да напусне Египет като Мойсей, разделяйки водите, за да могат хората му да пресекат морето пеш.

Когато стигнал до морето, той решил да го раздели, като построи насред него оловна стена и строителите му "продължиха да изливат олово във водата докато стената се издигна над повърхността. После Александър построи отгоре й кула и стълб, върху който извая собствената си фигура с рога на главата". И написал на паметника: "Онзи, който стигне дотук и плава в морето, нека знае, че аз съм го преградил".

След като преградили водите, Александър и хората му се приготвили да тръгнат през морето. За всеки случай обаче пратили напред пленници. Ала когато стигнали до кулата, "морската вода ги заля, морето ги погълна и те изгинаха до крак... Когато видя това, Двурогия се изпълни със силен страх към морето" и се отказал от опита си да повтори подвига на Мойсей.

Нетърпелив да открие "мрака" на отсрещния бряг, той направил няколко отклонения, по време на които посетил изворите на реките Ефрат и Тигър и проучил "тайните на небесата, звездите и планетите".

Александър оставил там войските си, върнал се към Земята на мрака и стигнал при планина на име Мушас в края на пустинята. След няколко дни видял "прав път, който нямаше стена и по който нямаше високо или ниско място. Той оставил там неколцината си верни спътници и продължил сам. След дванадесет денонощия Александър "зърна ангелско сияние", но когато се приближил, видял, че ангелът е "пламтящ огън". Той разбрал, че е стигнал "планината, от която е заобиколен целият свят".

Ангелът бил не по-малко озадачен от него. "Кой си ти и защо си тук, о, смъртни?" - попитал той и се зачудил как е успял "да проникне в този мрак, в който друг човек не е успявал да влезе." Александър отговорил, че самият Бог го водил и му дал сили да "стигне на това място, което е раят".

За да убеди читателя, че през подземни проходи се стига не до ада, а до рая, древният автор въвежда дълга беседа между ангела и Александър по въпросите на Бог и човека. След това ангелът го пратил да се върне при другарите си, ала царят настоял да потърси отговори на загадките на небето и земята, Бог и хората. Накрая казал, че ще си иде само ако получи нещо, с каквото не се бил сдобивал друг смъртен. Ангелът отстъпил: "Ще ти кажа нещо, което ще ти позволи да живееш и да не умираш". "Говори" - отвърнал Двурогия. И ангелът му рекъл:

"В земята Арабия Бог установи най-черна тъмнина и там е скрита съкровищницата на това знание. Има един извор, чиято вода се нарича "вода на живота", и който пие от нея, даже само една капка, никога не ще умре."

Ангелът приписал и други вълшебни свойства на тази вода на живота, например тя давала на човек "способността да лети в небесата също като ангел". Александър нямал нужда от повече подканяне и нетърпеливо попитал: "В кой край на света се намира този извор?" "Питай онези, които са наследници на това знание" - загадъчно отговорил ангелът. После му дал чепка грозде да нахрани войниците си.

Когато се завърнал при своите спътници, Александър им разказал за приключението си и им дал по едно гроздово зърно. Но "когато откъсваше зърно от грозда, на мястото му порастваше друго". И така с една чепка нахранил всичките воини и конете им.

После Двурогия започнал да разпитва всички учени хора, които успял да намери. "Някога чели ли сте в книгите си, че Бог е създал мрачно място, знанието за което е скрито, и че там се намира изворът на живота?" - питал мъдреците той. Според гръцките версии Александър търсил мъдреца до края на света, докато етиопските варианти предполагат, че той бил сред собствените му воини, казвал се Матун и познавал древните писания. Въпросното място, казал Матун, "се намира близо до слънцето, когато изгрява отдясно".

Такива гатанки не помагали много на македонския цар и той се оставил в ръцете на своя водач. Отново се озовали на мрачно място. След дълго пътуване Александър се уморил и пратил Матун сам да търси верния път. За да вижда в мрака, му дал камък, който по-рано получил при чудодейни обстоятелства от древен цар, живеещ при боговете - камък, който Адам взел със себе си от рая и който бил по-тежък от каквото и да е било друго вещество на Земята.

Въпреки че внимавал да не се отклонява от пътя, Матун се изгубил. Тогава извадил вълшебния камък, поставил го на земята и при допира си до пръстта той излъчил светлина, на която Матун видял кладенец. Все още не знаел, че се е натъкнал на извора на живота. Етиопската версия разказва следното:

"Той носеше със себе си сушена риба и тъй като беше много гладен, отиде при водата, за да я измие и сготви... Ала ето, още щом докосна водата, рибата отплува."

"Когато видя това, Матун се съблече, влезе в извора след рибата и я откри жива във водата." Разбрал, че е намерил извора на живата вода, той се измил и пил. Когато излязъл навън, вече нито бил гладен, нито имал каквито и да било земни грижи, защото станал "ел-хидр" - "вечнозелен", с други думи вечно млад.

Когато се върнал в бивака, той не съобщил за откритието си на Александър (когото етиопската версия нарича "Онзи с двата рога"). Тогава самият цар възобновил търсенето на верния път в тъмнината. Изведнъж видял камъка (оставен от Матун) "да свети в мрака; (и) сега той имаше две очи, които пращаха лъчи". Двурогия разбрал, че е попаднал на верния път, втурнал се напред, но го спрял глас, който го укорил за постоянно растящите му стремежи и предрекъл, че вместо да получи вечен живот, той скоро ще загине. Ужасен, Александър се върнал при спътниците и воините си и се отказал от търсенето.

Според някои версии птица с човешко лице спряла владетеля и го накарала да се върне, когато търсел място, "инкрустирано със сапфири, смарагди и хиацинти". В едно приписвано на Александър писмо до майка му се съобщава, че пътя му преградили двама птицечовеци.

В гръцката версия на псевдо-Калистен Александровият готвач Андрей занесъл сушената риба, за да я измие в извор, "по чиито води проблясваха мълнии". Когато докоснала водата, рибата оживяла и се изплъзнала от ръцете му. Разбрал какво е намерил, готвачът пил от извора и напълнил сребърна паница с вода - но не разказал на никого за откритието си. Когато Александър (в тази версия го придружавали триста и шестдесет души) продължил търсенето, стигнали на светло място, въпреки че не се виждали нито слънцето, нито Луната, нито звездите. Пътят бил преграден от две птици с човешки лица.

"Върни се! - заповядала едната на царя. - Земята, на която стоиш, принадлежи единствено на Бог. Върни се, о, окаяни, защото не може да влезеш в Земята на блажените!" Разтреперани от страх, Александър и хората му си тръгнали, но докато напуснали мястото, взели пръст и камъчета оттам. След няколко дни път напуснали Земята на вечната нощ и когато стигнали на светло, видели, че "пръстта и камъчетата" всъщност са бисери, скъпоценни камъни и златни буци.

Едва тогава готвачът разказал на Александър за оживялата риба, ала скрил, че е пил от водата. Царят се разярил, ударил го и го изгонил от бивака. Готвачът обаче не искал да си тръгне сам, защото бил влюбен в Александровата дъщеря. Той й разкрил тайната си и й дал да пие от паницата, която напълнил от извора. Когато научил, Двурогия пропъдил и нея: "Ти вече си божествена, след като си станала безсмъртна" - казал й той. Затова не можела да живее при хората и трябвало да иде в Земята на блажените. Що се отнася до готвача, Александър го хвърлил в морето с камък на шията. Вместо да потъне, Андрей се превърнал в морския демон Андрентик.

"С това - научаваме ние, - свършва историята за Готвача и Девойката."

За образованите съветници на средновековните европейски крале и кралици различните версии само потвърждавали древността и автентичността на легендата за Александър и извора на живота. Ала къде, о, къде се намирали тези вълшебни води?

Дали наистина били отвъд границите на Египет, на Синайския полуостров - центъра на дейността на Мойсей? Или били по-близо до изворите на Ефрат и Тигър, някъде на север от Сирия? Дали Александър стигнал до края на света, Индия, в търсене на извора, или се отправил на този поход на връщане оттам?

Докато средновековните учени се опитвали да разгадаят загадката, новите християнски съчинения по въпроса започнали да наклоняват везните в полза на Индия. Латинският трактат "Alexandri Magni iter ad Paradisum", сирийската проповед за Александър в изложението на епископ Яков Саругски, арменската Рецензия на Йосипон, наред с разказите за тунела, човекоподобните птици и вълшебния камък поставяли Земята на мрака или Планината на мрака в края на света. Там, твърдели някои от тези съчинения, Александър плавал с кораб по река Ганг, която била не друга, а райската река Фисон. И именно в Индия (или на някой крайбрежен остров) великият завоевател стигнал до райските порти.

Докато в средновековна Европа се оформяли тези заключения, един напълно неочакван източник хвърлил нова светлина по въпроса. През 1145 г. германският епископ Ото Фрайзингски разказал в своята "Хроникон" за удивително писмо. Папата, съобщава той, получил писмо от християнски владетел на Индия, за чието съществуване дотогава не подозирал никой. И този владетел твърдял, че райската река се намира в неговото царство.

Епископ Ото Фрайзингски назовава посредника, чрез когото папата получил писмото: Юг, епископ на Гевал, град на сирийското крайбрежие. Владетелят се казвал Йоан Стари или, тъй като бил свещеник, предстоятеля Йоан. Твърдяло се, че е пряк потомък на влъхвите, които се поклонили на младенеца Иисус. Той разгромил мюсюлманските царе на Персия и създал процъфтяващо християнско царство на края на света.

Някои днешни учени смятат цялата тази история за фалшификация с пропагандни цели. Други предполагат, че стигналите до папата сведения са изопачени версии на действителни събития. След кръстоносните походи срещу мюсюлманската власт над Близкия изток (включително Светите земи), през 1144 г. християнският свят претърпял съкрушително поражение при Едеса. Но в другия край на света монголските владетели започнали да атакуват подстъпите на мюсюлманската империя и през 1141 г. разбили султан Санджар. Тази вест стигнала до средиземноморските градове и била предадена на папата под формата на съобщение за християнски цар, нанесъл удар в тила на мюсюлманите.

Ако не било сред причините за Първия кръстоносен поход (1095 г.), търсенето на извора на младостта очевидно е сред причините за следващите. Защото щом епископ Ото съобщил за съществуването на предстоятеля Йоан и райската река в неговото царство, папата официално призовал за нова война срещу мюсюлманите. След две години, през 1147 г., императорът на Свещената римска империя Конрад, други владетели и множество благородници се отправили на Втория кръстоносен поход.

Докато щастието спохождало и изоставяло кръстоносците, в Европа отново се получила вест от предстоятеля Йоан и обещание за помощ. Според хронистите от онова време през 1165 г. той пратил писма на византийския император, императора на Свещената римска империя и други владетели, в които заявявал определеното си намерение да поведе войската си към Светите земи. Царството му пак се описвало с възторжени слова, както подобава на мястото, където тече райската река и където се намират райските порти.

Обещаната помощ така и не дошла. Пътят от Европа за Индия не бил освободен. Кръстоносните походи приключили в края на ХIII в. с окончателната победа на мюсюлманите.

Но докато кръстоносците напредвали и отстъпвали, страстната вяра в съществуването на райските води продължавала да се затвърждава и разпространява.

Към края на ХII в. из военни лагери и градски площади започнали да разказват нова популярна версия на подвизите на Александър Велики. Наречена "Песен за Александър", тя е дело (в днешния си вид) на двама французи, които основали тази ярка поетична творба на латинската версия на псевдо-Калистен и други "биографии" на македонския герой. Рицарите, воините и гражданите в пивниците не се интересували кой е авторът, защото тя живо им описвала приключенията на Александър в непознати земи, при това на понятен за тях език.

"Песен за Александър" съдържа историята за трите чудотворни извора. Единият подмладявал старците, вторият давал безсмъртие, третият възкресявал мъртвите. Трите извора, обяснява "Песента", се намирали в различни земи и извирали от реките Тигър и Ефрат в Западна Азия, Нил в Африка и Ганг в Индия. Това били четирите райски реки и макар че течели на различни места, те имали общ извор: Едемската градина, също както много отдавна било посочено в Библията.

Според "Песента" Александър и хората му открили извора на подмладяването. Творбата съобщава като факт, че петдесет и шестима възрастни спътници на царя "си възвърнаха вида на тридесетгодишни, след като пиха от извора на младостта". Преводите на "Песента" разнасяли историята надлъж и шир и версиите ставали все по-конкретни: престарелите воини си възвърнали не само вида, но и мъжествеността, и силите.

Но как се стига до този извор, след като пътят до Индия е преграден от неверните мюсюлмани?

Множество папи се опитали да установят връзка със загадъчния предстоятел Йоан, "знатния и велик крал на Индия и възлюбен син на Христа". През 1245 г. папа Инокентий IV пратил монаха Джовани да Пиан дел Карпини през Южна Русия до монголския владетел или хан, като смятал, че монголците са несториани (клон на Източноправославната църква) и че ханът е предстоятелят Йоан. През 1254 г. арменският владетел-свещеник Хайтон тайно прекосил Източна Турция до стана на монголския вожд в Южна Русия. В описанието на чудните му приключения се споменава, че пътят му минал през тесен проход на брега на Каспийско море, наречен Железни врата, и сходството на неговото пътешествие с похода на Александър Велики (който излял желязо, за да затвори един планински проход) само затвърдило убеждението, че може да се стигне до края на света - до райските порти.

След папските и кралските пратеници в търсене на царството на предстоятеля Йоан скоро се отправили и други пътешественици като братята Николо и Матео Поло и синът на Николо Марко Поло (1260-1295), както и немският рицар Вилхелм Болдензелски (1336).

Докато техните пътеписи привличали вниманието на Църквата и владетелските дворове, едно популярно литературно произведение отново разпалило интереса на масите. Неговият автор се представя като "аз, Джон Мондвил, рицар", роден в английския град Сейнт Албанс, който "преплава морето в лето Господне 1322". Тридесет и четири години по-късно, вече след края на пътешествията си, сър Джон пише, че се отправил "към светите земи и Ерусалим, както и към земите на великия хан, и предстоятеля Йоан, към Индия и различни други страни с множество странни чудеса".

В двадесет и седма глава, озаглавена "За царските владения на престоятеля Йоан", книгата ("Пътешествията и приключенията на сър Джон Мондвил, рицар") разказва:

"Този император, предстоятелят Йоан, притежава огромни владения и има много знатни градове и богати селища в царството си, и множество големи и малки острови. Защото цялата индийска страна е разделена на острови от големите реки, които извират от рая...

И тази земя е охолна и богата... В земята на предстоятеля Йоан има много различни неща и много скъпоценни камъни, толкова големи, че хората правят от тях паници, блюда, чаши и прочее..."

Сър Джон описва райската река по следния начин:

"В неговата страна се намира морето, наречено Златоносно... На три дни път от това море има висока планина и от нея изтича голяма река, която извира от рая и е пълна със скъпоценни камъни, и няма в нея нито капка вода, и минава тя през пустинята, и се влива в Златоносното море."

Зад райската река имало "голям остров, дълъг и широк, на име Милстерак", който бил земният рай. Там била "най-красивата градина, която може да си представи човек, и в нея растат всевъзможни овошки, билки и ухайни цветя". В този рай, твърди сър Джон, имало чудни беседки и къщи за различни сексуални наслади, всички дело на някакъв богат коварен човек.

След като разпалва въображението (и алчността) на читателя с разкази за скъпоценни камъни и други богатства, сър Джон се обръща и към сексуалните му желания. Това място, пише той, изобилствало на "най-красиви девойки на не повече от петнадесет години, и най-красиви юноши на същата възраст, и всички те бяха богато облечени в златни одежди, и той рече, че били ангели". И коварният човек:

"... също беше заповядал да направят три прекрасни кладенеца, целите в яспис и кристал, украсени със злато, и инкрустирани със скъпоценни камъни и огромни източни бисери. И беше направил подземна тръба, тъй щото от трите кладенеца по негова воля да блика мляко, вино и мед. И наричаше това място "рай".

Там лукавият човек примамвал "добри рицари, смели и благородни" и след като ги забавлявал, ги убеждавал да се отправят срещу враговете му, като им казвал, че не бива да се боят от смърт, защото ако умрат, щял да ги възкреси и подмлади:

"След смъртта си щели да дойдат в неговия рай и да са на възрастта на девойките, и щели да се забавляват с тях. И после щял да ги прати в още по-чуден рай, където щели със собствените си очи да видят Бога на природата в цялото му величие и сияние."

Но това, казва Джон Мондвил, не бил истинският библейски рай. В тридесета глава авторът посочва, че той се намирал отвъд островите и земите, през които някога преминал Александър Велики. Пътят до него продължавал още пo на изток, към два острова, богати на златна и сребърна руда, "където Червено море се разделя от Океан море":

"А зад тази земя, островите и пустините на предстоятеля Йоан, като върви право на изток, човек не намира нищо друго освен планини и скали, и има едно тъмно място, където не се вижда нищо, ни денем, ни нощем... И тази пустиня, тази земя на мрака продължава от брега до земния рай, където живели Адам, нашият пръв баща, и Ева."

И оттам извирали райските води:

"И на най-високото място точно по средата в рая има кладенец, от който извират четирите потока, които текат през различни земи, и първият се казва Фисон или Ганг, и минава през Индия или Емлак, и в тази река има много скъпоценни камъни, алое и златен пясък.

И другата река се казва Нил или Гихон, която тече през Етиопия и после през Египет.

И третата се казва Тигър, който тече през Асирия и Велика Армения.

И четвъртата се казва Ефрат, която тече през Мидия, Армения и Персия."

Джон Мондвил признава, че самият той не е стигнал до тази библейска Едемска градина, и пояснява: "Никой смъртен не може да се приближи до това място без Божието благоволение, затова повече не мога да ви разкажа нищо за него."

Въпреки това в множество версии на различни езици, които произлизат от английския оригинал, се твърди, че рицарят заявява: "Аз, Джон дьо Мондвил, видях извора и с моя спътник три пъти пихме от водата и оттогава се чувствам добре". Фактът, че в английския вариант Мондвил се жалва от подагра и казва, че наближавал краят на дните му, няма значение за онези, които са омагьосани от чудния разказ. Не е важно и че според съвременните учени "сър Джон Мондвил, рицар" може би е бил френски лекар, който изобщо не е пътешествал, а майсторски съставил пътепис от съчиненията на други, рискували да пребродят далечни земи.

Като описва мотивите за географските проучвания, които довели до откриването на Америка, Анхел Росенблат ("La primera vision de America y otros estudios") обобщава сведенията по следния начин: "С вярата в земния рай бил свързан друг стремеж от месиански (или фаустовски) характер: да открият извора на вечната младост. Този блян съществувал през цялото Средновековие. В новите представи за изгубения рай дървото на живота се превърнало в извора на живота и после в река или извор на младостта". Мотивът изхождал от убеждението, че "изворът на живота течал от Индия... извор, който лекувал всички болки и дарявал безсмъртие. Измисленият Джон Мондвил се натъкнал на него по време на пътешествието си до Индия... в християнското царство на предстоятеля Йоан". Пътуването до Индия и до реката, която извирала от рая, се превърнало в "символ на вечния човешки стремеж към наслади, младост и щастие".

Тъй като земните пътища били преградени от врагове, европейските християнски кралства започнали да търсят морски път до Индия. Под ръководството на Хенрих Мореплавателя в средата на ХV в. Португалия се оформила като сила, господстваща над морския път към Изтока покрай Африка. През 1445 г. португалският мореплавател Динас Диас стигнал до устието на река Сенегал и намеквайки за целта на пътешествието, съобщава: "Хората казват, че тя води началото си от Нил, една от най-големите реки на Земята, която извира от Едемската градина и земния рай". Последвали го други, които заобиколили нос Добра надежда, най-южния край на африканския континент. През 1449 г. Васко да Гама заобиколил Африка и стигнал до лелеяната цел: Индия.

Ала португалците, които поставили началото на великите географски открития, не успели да спечелят надпреварата. След задълбочено проучване на древните карти и всички съчинения на онези, които били пътували на изток, роденият в Италия мореплавател Кристобал Колон стигнал до заключението, че ако плава на запад, ще стигне до Индия по морски път, много по-къс от Източния път на португалците. В търсене на средства, той отишъл при Фердинанд и Изабела. Носел латинското издание на книгата на Марко Поло (която взел и в първото си пътешествие). Можел да се позове и на съчинението на Джон Мондвил, който век и половина преди Колумб (Колон) обяснявал, че като пътува на изток, човек стига на запад "заради облостта на Земята... защото нашият Господ Бог създал цялата Земя кръгла".

През януари 1492 г. Фердинанд и Изабела разгромили мюсюлманите и ги изтласкали от Иберийския полуостров. Нима това не бил божествен знак, че Испания ще постигне целта, която не успели да постигнат кръстоносците? На 3 август същата година Колумб отплавал под испанско знаме да търси западния морски път до Индия. На 12 октомври видял земя. До смъртта си през 1506 г. той бил убеден, че е стигнал до островите, съставляващи голяма част от легендарните владения на предстоятеля Йоан.

След две десетилетия Фердинанд издал на Понс де Леон патент за откритие и му наредил незабавно да намери подмладяващия извор.

Испанците смятали, че повтарят пътешествията на Александър Велики. Те не подозирали, че вървят по далеч по-древни стъпки.