Властелинът на пръстените: Завръщането на краля

Глава 1

МИНАС ТИРИТ

Пипин надникна изпод закрилата на Гандалфовия плащ. Запита се дали е буден, или още сънува стремителния сън, който го обгръщаше вече толкова дълго, откакто бе почнало бясното препускане. Мрачният свят прелиташе наоколо и вятърът мощно напяваше в ушите му. Не виждаше нищо, само звездите кръжаха и далече надясно огромни сенки закриваха небето – там отминаваха назад планините на Юга. Сънливо се опита да преброи етапите на пътешествието, ала сред дрямката спомените бяха несигурни.

Първо препускаха без отдих със страхотна бързина, а призори Пипин зърна да проблясва бледо злато и стигнаха до безмълвния град с огромен пуст замък на хълма. Едва се добраха до убежището, когато крилатата сянка отново прелетя отгоре и хората посърнаха от ужас. Ала Гандалф утеши хората с кротки слова и Пипин подремна в едно кътче, морен, но неспокоен, усещайки в просъница как хората разговарят, шетат насам-натам и изслушват заповедите на Гандалф. Сетне отново препускане в нощта. Сега бе втората, не, третата нощ, откакто бе надникнал в Камъка. С този грозен спомен той окончателно се пробуди, потръпна и шумът на вятъра сякаш се изпълни със заплашителни гласове.

В небето лумна светлина, жълт огън запламтя зад мрачните прегради. Изплашен, Пипин отново се скри и се запита в коя ли злокобна страна го отвежда Гандалф. Разтърка очи и разбра, че просто пълната луна изгрява над източните сенки. Значи нощта още не бе отминала и тепърва ги чакаха дълги часове от мрачното пътешествие. Протегна се и запита:

– Къде сме, Гандалф?

– В Гондорското кралство – отвърна вълшебникът. – Продължаваме да яздим през Анориен.

Отново настъпи кратко мълчание. После Пипин изведнъж се вкопчи в плаща на Гандалф и извика:

– Гледай! Пламък, червен пламък! Има ли дракони из тия земи? Гледай, още един!

Вместо отговор Гандалф гръмогласно подвикна на коня си:

– Напред, Сенкогрив! Трябва да бързаме. Няма време. Виж! Сигналните клади на Гондор горят, зоват за помощ. Войната е избухнала. Виж, огън бушува над Амон Дин, пламък покрива Ейленах; сигналът бърза на запад: Нардол, Ерелас, Мин-Римон, Каленхад и Халифириен на роханската граница.

Ала Сенкогрив забави своя бяг до лека стъпка, сетне вирна глава и изцвили. Конски гласове му отвърнаха от мрака; след малко затътнаха копита, трима ездачи налетяха в нощта, отминаха като полетели призраци под лунните лъчи и изчезнаха на запад. Тогава Сенкогрив приклекна, хвърли се напред и нощта го обля като бурен вятър.

Пипин отново се унесе и почти не чуваше разказа на Гандалф за обичаите в Гондор, за сигналните клади, които Владетелят на Града разположил по възвишенията покрай двете граници, за постовете, където винаги чакали отморени коне, готови да понесат вестоносци на север, към Рохан, или на юг, към Белфалас.

– Много време е отминало, откакто пламтяха кладите из Севера – каза той, – а в древността на Гондор нямаше нужда от тях, защото кралете притежаваха Седемте Камъка.

Пипин се размърда неспокойно.

– Спи сега и не се плаши! – каза Гандалф. – Не отиваш в Мордор като Фродо, а в Минас Тирит и там ще си в безопасност, доколкото може да я има в днешно време. Ако Врагът завладее Гондор или Пръстена, тогава Графството не ще те защити.

– Голяма утеха! – промърмори Пипин, но въпреки това се поддаде на дрямката. Последното, което запомни, преди да потъне в дълбок сън, бе гледката на високи бели върхове, засияли като плаващи острови над облаците в лъчите на залязващата луна. Запита се къде ли е Фродо, дали вече е в Мордор, не е ли загинал; и не знаеше, че нейде далеч Фродо гледа същата луна да залязва над Гондор, преди да настъпи денят.

Шумни гласове разбудиха Пипин. Отминал бе още един ден, в който трябваше да се укриват, още една нощ на лудо препускане. Беше сумрачно – отново наближаваше хладната зора и наоколо тегнеха мразовити сиви мъгли. Сенкогрив бе спрял и козината му димеше от пот, ала той гордо възправяше глава без следа от умора. Край него стояха множество високи мъже, наметнати с дебели плащове, а зад тях от мъглата се надигаше каменна стена. Изглеждаше частично разрушена, но още преди да бе отминала нощта, наоколо се раздаваше шумът на трескава работа: гърмяха чукове, звънтяха мистрии, скърцаха колела. Тук-там сред мъглата мътно просветваха огньове и факли. Гандалф разговаряше с мъжете, които преграждаха пътя му, и като се вслуша, Пипин разбра, че спорят за самия него.

– Вярно, познаваме те, Митрандир – казваше водачът им. – Ти знаеш паролите на Седемте порти и можеш да продължиш. Обаче не познаваме спътника ти. Кой е той? Джудже от Северните планини ли? В тия времена не искаме никакви чужденци в нашата страна освен могъщи бойци, на чиято вярност и помощ можем да се надяваме.

– Ще гарантирам за него пред трона на Денетор – отвърна Гандалф. – Колкото до храбростта, тя не се мери по ръст. Той е минал през повече битки и заплахи, отколкото ти, Инголд, макар да си двойно по-висок; наскоро взе участие в щурма на Исенгард, за който носим вести. Тежка умора го е налегнала, инак щях да го събудя. Перегрин се казва, извънредно храбър човек.

– Човек ли? – недоверчиво запита Инголд, а останалите се разсмяха.

– Човек! – провикна се още съненият Пипин. – Човек! Нищо подобно! Хобит съм, а не човек, и още по-малко храбрец, само от време на време ставам храбър, като опре ножът о кокала. Не слушайте Гандалф, заблуждава ви!

– Мнозина велики бойци биха могли да кажат същото – усмихна се Инголд. – Но що е това хобит?

– Полуръст – отвърна Гандалф. – Не, не онзи, за когото нашепва мълвата – добави той, виждайки изумлението по лицата на мъжете. – Просто негов сънародник.

– Да, и негов спътник – добави Пипин. – Боромир от вашия Град бе с нас и ме спаси сред снеговете на Севера, а накрая загина, за да ме защити от безброй врагове.

– Стига! – каза Гандалф. – Бащата пръв трябва да чуе скръбната вест.

– Вече се досещахме – каза Инголд. – Странни поличби видяхме напоследък. Но сега минавайте бързо! Владетелят на Минас Тирит е закопнял да види всекиго, що носи последните вести за сина му, бил той човек или...

– Хобит – обади се Пипин. – Не мога да предложа кой знае какви услуги на господаря ви, ала ще сторя каквото е по силите ми в памет на храбрия Боромир.

– На добър час! – каза Инголд; мъжете се отдръпнаха и Сенкогрив мина през тясна вратичка в стената. – Дано в тежкия час донесеш добър съвет за Денетор и за всички ни, Митрандир! Но казват, че както винаги идваш със страшни и скръбни вести.

– Защото идвам само когато трябва да помогна – отвърна Гандалф. – Колкото до съвета, ще ти кажа, че твърде късно си се заел да поправяш стената на Пеленор. Сега смелостта ще е най-добрата ти защита от идващата буря – смелостта и надеждата, която нося. Не всичките ми вести са зли. Не се бави, захвърляй мистриите и почвай да остриш мечовете!

– Ще свършим до вечерта – каза Инголд. – Тая част от стената оставихме последна – откъм нея най-малко очакваме атака, нали гледа към нашите приятели в Рохан. Знаеш ли нещо за тях? Мислиш ли, че ще отвърнат на призива?

– Да, ще дойдат. Но те водиха тежки битки зад гърба ви. Не само този път, вече никой път не води към сигурни места. Бдете! Ако не бе Гандалф Буревестника, вместо Роханските конници откъм Нориен щяха да се зададат вражески пълчища. И може наистина да ги видите. Сбогом, не заспивайте нито за миг!

Гандалф отмина към просторната равнина зад Рамас Ехор. Така гондорците наричаха външната стена, която бяха изградили с тежък труд, откакто Итилиен падна под сянката на Врага. Повече от десет левги минаваше тя от подножието на планините, сетне възвиваше назад, обгръщайки полята на Пеленор – красива и плодородна област с дълги полегати възвишения и тераси, които се спускаха към дълбоките долини край Андуин. В най-далечната си точка стената бе на четири левги североизточно от Голямата градска порта и по стръмния навъсен бряг надвисваше над просторните крайречни низини. Бяха я изградили висока и яка, защото тук преграденото шосе се срещаше под високите кули на портата с пътя откъм бродовете и мостовете на Осгилиат. Най-близката точка на стената бе на около левга югоизточно от Града. Там Андуин, след като заобиколеше в широка дъга хълмовете Емин Арнен в Южен Итилиен, рязко завиваше на запад и крепостният вал се извисяваше над водите му; долу бе Харлонд с кейове и пристани за корабите, идващи срещу течението откъм южните провинции.

Крайградските земи бяха богати, осеяни с просторни нивя и овощни градини, с чифлици, хамбари и сушилни за хмел, кошари и краварници, с безброй потоци, ромолящи сред зеленината в своя бяг от възвишенията към Андуин. Ала не бяха много пастирите и земеделците, обитаващи тук – повечето гондорци живееха сред седемте пръстена на града, из високите долини на Лосарнах в подножието на планините или още по-южно, в прекрасния Лебенин с петте бързи потока. Жилав народ се бе заселил там, между планините и морето. Признаваха ги за гондорци, ала в жилите им течеше смесена кръв и сред тях се срещаха ниски мургави мъже – потомци на забравените племена, бродили из сянката на хълмовете в Мрачните години преди идването на кралете. А още по-нататък, в обширната провинция Белфалас, бе Дол Амрот, крайморският замък на принц Имрахил – кралска кръв течеше в жилите му, както и в жилите на неговия висок и горделив народ с морскосиви очи.

Гандалф яздеше вече от доста време, когато в небето се разгоря денят и разсънилият се Пипин надникна наоколо. Наляво мъглата се стелеше като море и се сливаше с мътната сянка на Изтока; отдясно надигаха глави могъщи планини, идващи от Запада към своя внезапен стръмен край, сякаш при зараждането на тая местност Реката бе нахлула през величествената преграда, издълбавайки огромна долина – земя на оспорвани битки за бъдните времена. Тук, където Еред Нимраис, Белите планини, стигаха до края си, той видя, както му бе обещал Гандалф, мрачния масив на връх Миндолуин, гъстите пурпурни сенки из високите му долини и отвесните чукари, белеещи в изгряващия ден. А в широкия му скут лежеше Охраняваният Град със своите седем каменни стени – тъй яки и древни, сякаш бяха не изградени, а изсечени от десницата на великан в костите на земята.

Докато Пипин гледаше смаяно, стените от мътносиви станаха бели и леко поруменяха в зората; на изток слънцето внезапно изплува от сянката и плисна лъчите си като копия над лицето на Града. Пипин не се удържа и извика, когато високо над централните стени кулата Ектелион засия на фона на небето като прекрасно стройно острие от перли и сребро, а върхът º просветна, сякаш изсечен от кристал; бели знамена се люшнаха по бойниците и затрептяха в утринния ветрец, а нейде високо и далече отекна ясният зов на сребърни фанфари.