Сделка с дявола

1.

Добро срещу зло.

В комиксите това изглежда толкова лесно. Злодеят иска да унищожи света. Героят иска да го спаси. Злодеят задължително има белег и се отнася зле с приятелката си. Героят има челюст, с която може да среже стъкло, и поделя вечерята си с уличното куче.

Истинският живот е доста по-сложен. Понякога злодеят крие сърце от злато под белязаната си външност. Понякога и двамата, и злодеят, и героят, имат хубава челюст и много често не разбираш в каква беля си се вкарала, докато не стане твърде късно.

Освен ако не са те поканили да работиш за Сатаната... тогава още отначало ти е що-годе ясно как стоят нещата.

Предложението ме застигна, докато с приятелчето ми Джонатан пием кафе в един приятен вътрешен двор с палми, които ни пазят сянка от яркото утринно слънце на Санта Моника.

– Чуй поне каква е заплатата, преди да откажеш – добавя той, което си е точно каквото човек очаква да чуе от отдел „Човешки ресурси“ на Сатаната.

Редно е, струва ми се, да уточня, че Хейес Флин – шефът на Джонатан – не е истинският Сатана, тоест не владее подземния свят и няма рога. Не е съвсем изключено да има тризъбец за пробождане на грешниците, но съдейки по скъпарските костюми, които носи, вероятно си има лакейче за всички нужди, свързани с тризъбеца.

Освен това Сатана му викам аз, а не Джонатан, но прякорът пак е съвсем на място. Първо, защото Хейес е пластичен хирург на звездите, което си е точно професията, която Сатаната би си избрал на горния свят, стига по някаква причина да не може да практикува право.

И второ, защото е британец. Всички знаят, че изисканите британски мъже, които не са Джеймс Бонд, по правило са злодеи, или така поне смятам аз, като имам предвид романите на Джейн Остин и единствения филм за Джеймс Бонд, който съм гледала.

И накрая, защото той е някак твърде съвършен, което подсказва, че прибягва до черна магия. Твърде висок, твърде атлетичен... с квадратна челюст, тъмни очи и хубава уста, с две думи – опасен човек. Достатъчно е да попитате бедните актриси, които Флин извежда веднъж-дваж, а после ги зарязва да постват в Инстаграм тъжни снимки и неясни цитати за самотата. Не мога да гарантирам, че той е вдъхновението на въпросните снимки и цитати, но определено е достатъчно хубав да предизвика индустриални количества самосъжаление.

Не че това е проблем за мен. Имам си суперсила, придобита през последната супертежка година от живота ми, а именно че съм имунизирана срещу красиви мъже. Сестра ми би казала, че не съм имунизирана, а съсипана, но тя е с един и същи мъж откакто стана на четиринайсет, така че какво разбира изобщо.

– И в какво ще се състои работата ми? – питам аз и се облягам небрежно на стола. Въпросът е чиста формалност. Толкова съм го закъсала в момента, че не мога да откажа ничие предложение за доход. – Понеже става въпрос за Хейес, сигурно е свързано с трафик на хора или хероин.

Джонатан се усмихва и на свой ред се обляга назад, едновременно развеселен и леко нащрек.

– Не, не, нищо такова. Искам да ме заместваш, докато с Джейсън сме в Манила.

Стоварвам чашата си с кафе върху плота на масата. Джонатан вече от месеци си търси заместник, още откакто с Джейсън най-сетне получиха одобрение на молбата си за осиновяване.

– Какво е станало? – питам. – Мислех, че си си намерил заместничка.

Той поклаща глава.

– Бе, не ставаше. – Което, според мен, е друг начин да каже, че Хейес се е държал гадно със заместничката по време на интервюто или е спал с нея. Макар Джонатан нито веднъж да не е казал лоша дума за шефа си, аз, благодарение на клюкарските медии, знам истината. В сравнение с него, моят бивш прилича на църковен хорист. – Все едно – добавя той, – просто ми хрумна да предложа на теб. Той има нужда от асистент, ти имаш нужда от пари. Всички печелят.

Работата на Джонатан е да урежда разни неща – знаменитости, които държат да ги вмести в претрупания график на Хейес в последния момент, както и капризите на самия Хейес, комуто е хрумнало, че иска резервация за този или онзи труднодостъпен ресторант или че му се яде екзотична храна. Работата на Джонатан изисква такт, дипломатичност и способност да постигаш невъзможното. Да кажеш, че аз ставам за тази работа, е като да събереш шестнайсетгодишно момче с деветдесетгодишна жена и да кажеш, че си пасват отлично само защото и двамата са хетеросексуални.

– Иначе казано, отчаян си и не можеш да си намериш заместник.

Той вдига поглед от омлета си, устните му трепват.

– Не, Тали. Ти си дискретен човек и аз наистина мисля, че двамата ще си паснете. Освен това заплатата е четири бона на седмица.

Очите ми ще изхвръкнат. И преди знаех, че Джонатан печели добре – определено по-добре, отколкото печеля аз в „Топсайд“, бар, който специализира в песньовките на Джими Бъфет и банданите вместо шапки, – но не чак толкова добре. По четири хилядарки за шестте седмици на отсъствието му няма да решат проблемите ми, но определено ще ги смалят драстично.

– Да беше започнал с това – казвам му аз и той разтяга лице в любимата ми усмивка ала Джонатан, сладка и изненадана, като дете, на което са направили неочакван комплимент.

– Е, стана по-лесно, отколкото очаквах, предвид мнението ти за Хейес – казва той и побутва очилата си нагоре. – И нека ти кажа... все още вярвам, че ще завършиш онази книга. Знам колко много се тревожиш, че ще се наложи да върнеш аванса, и реших, че малко кинти ще свалят напрежението.

Значи има повече вяра в мен, отколкото аз самата имам в себе си. Въпросната книга – за която получих щедър аванс, който отдавна похарчих – вече от година е готова само наполовина, а крайният ми срок изтича след броени месеци. Ако в момента ми предложат да продам душата си на дявола, вероятно ще го направя, така че да се намърдам във ведомостта му със заплатите, си е нищо работа.

Обаче ми идва някак твърде лесно. Така де, става въпрос за Хейес, все пак.

– И това е всичко? Тоест, няма ли поне на интервю да отида?

Сянка прекосява лицето му, долавям нещо като тревога.

– Ще трябва да подпишеш договор и декларация за поверителност, но това е всичко. Хейес има доверие на решенията ми. Всичко ще бъде наред.

Абе, не съм чак толкова сигурна за това, понеже още помня ясно единствения път, когато с Хейес сме били в едно и също помещение. И до ден днешен не знам чий го диреше той в „Топсайд“ със скъпарския си костюм сред банданите, нито защо – за един въздълъг момент – се загледа в мен с нещо подобно на интерес. Обаче той още не беше стигнал до бара, когато онова нещо на лицето му се промени, изместено от изражение студено и примирено, а когато аз отново вдигнах поглед, Хейес си беше тръгнал, без да го усетя. Е, сигурно не е имало нищо общо с мен, но пак си е кофти начало на трудовите ни взаимоотношения.

– Имам само една молба... – казва Джонатан. Навежда се напред, облакътен на масата. – Недей да спиш с него. Моля те. Ако скочиш в леглото му още на първия ден, ще трябва да се връщам от Манила.

Разсмивам се толкова силно, че хората на съседните маси ни поглеждат изпод вежди. Не мога да повярвам, че Джонатан, най-старият ми приятел, би допуснал такова нещо за моя милост.

– Я стига, за каква ме мислиш. Никога не бих легнала с човек като Хейес. Приключих окончателно с неблагонадеждните мъже.

Раменете му увисват, той се почесва по главата.

– Страх ме е, че си си създала грешна представа за Хейес от разните там клюкарски издания и собственото си развинтено въображение. – Поглежда ме съчувствено. – А и Мат не изглеждаше неблагонадежден. Всички останахме изненадани не по-малко от теб, когато работата се развали.

Гърдите ме стягат. Думите на Джонатан изобщо не ми помагат. Бих предпочела да ми каже къде съм сгрешила или да ми посочи признаците, които са подсказвали, че Мат ще ми духне под опашката, обаче и досега всичките ми приятели казват за него само едно – ама той беше толкова свестен тип...

Джонатан се пресяга през масата да ми стисне ръката.

– Ще става все по-добре, Тали. Когато се появи правилният мъж, стените ти ще паднат.

Абе, едва ли, предвид че планът ми понастоящем е да избягвам мъжете по принцип.

То така или иначе Хейес Флин няма да ми пипа нито стените, нито нещо друго.

2.

Спирам на овалната алея и поглеждам списъка със задачи, който ми е дал Джонатан.

* 7:30 – Да си в „Старбъкс“ на Хайленд. Поръчай капучино с пълномаслено мляко и три пакетчета захар.

* 7:45 – Използвай кода да влезеш. Изключи алармата. Остави кафето и вестниците на кухненския плот.

* Ако Хейес не е слязъл до осем, пиши му. Ако и тогава не слезе, ще трябва да го събудиш. Може да е с компания.

Боя се, че пропускам нещо, даже не съм сигурна, че съм се справила добре с първите указания. Капучиното вече се е разляло по полата ми, освен това още се чудя дали аз да сложа захарчетата, или Тъмния лорд може и сам да се справи с тази задача.

Бих могла да пиша на Джонатан при нужда, но той вече пътува за Манила, затова ще изчакам нуждата да стане по-голяма. А бог ми е свидетел, че големи нужди ще изникнат непременно с напредването на деня... ако изобщо оцелея дотогава. Сега, докато седя в колата си пред имението на Хейес на Холивуд Хилс, започвам да изпитвам сериозни колебания по този въпрос.

Първо, защото вече мразя шефа си, което никога не вещае нищо добро.

Второ, защото тази къща е направо ужасна. Очаквала бях нещо, което да прилича на самия Хейес – чисти линии и красиви ъгли, с умерена доза лукс и неочаквана красота. Вместо това пред мен се издига къща, каквато би си купил някой младок, след като е станал известен в Ютюб с песен за пръдните – достатъчно голяма да побере средно по размер село и цялата налазена от декорации, фонтанчета, колони, сводести прозорци и кулички, моля ви се. А при климат, където цъфтящите дръвчета и бугенвилиите се чувстват отлично, неговото озеленяване се състои от подрязани живи плетове и една-единствена грамаданска палма, която сякаш символизира тоталното бездушие на човек с неговата таблоидна история.

Изправям рамене, поемам си дълбоко дъх и слизам от колата. Няма значение дали харесвам него или къщата му. Тази работа е важна за мен като средство за постигане на по-голямата цел, освен това късметът ми се усмихва за пръв път през тази ужасна година, затова няма да прецакам всичко.

Без значение колко е ужасен той, не е нужно да го харесвам, за да си държа езика зад зъбите и да си върша работата. Само шест седмици са все пак.

Жонглирайки с вестниците, кафето и чантата си, успявам някак да отворя вратата и да изключа алармената система. Токчетата ми тракат по пода, чак ехо се чува. Отвътре къщата е точно толкова разочароваща, колкото и отвън – мраморни подове, две огромни вити стълбища, водещи към отделните крила. На мен ми е самотно да спя самичка в миниатюрното си студио, затова идея си нямам как бих се чувствала в толкова голям дом. От друга страна, Хейес едва ли спи сам тук.

Вадя двата телефона, които съм наследила от Джонатан – един за обичайните обаждания на Хейес, и един за спешните – и тъкмо посягам да подредя вестниците, когато го чувам да слиза по стълбите. Сърцето ми хуква в галоп, бие толкова силно, че сигурно се чува с просто ухо. Работата ми ще е да се оправям с пациенти и да тичам по задачи. С това мога да се справя. Само за едно нещо не съм готова – да се срещна с работодателя си.

Хвърлям поглед в огледалото отсреща, колкото да съм сигурна, че новата ми копринена ризка не виси отникъде, а петното от кафе на полата ми не привлича твърде много погледа. Всичко в мен крещи, че съм джобно гадже, което не представлява заплаха – прибраната на конска опашка коса, оскъдният грим от спирала и балсам за устни, изобщо всичко, освен може би очите ми, които си остават мъничко... хм, предизвикателни. Ще ми се да казваха, че съм тук, за да служа, обаче те казват нещо друго в момента, нещо от сорта, че имам лютив спрей в чантата си или че познавам гангстери.

Преди да съм си поправила погледа, той се появява, облечен с колосана бяла риза и черен костюм. По-висок е отколкото го помня, и дори по-красив. Тъмната му коса е влажна и пригладена назад, скулите му руменеят едва доловимо от душа.

Такова лице волю-неволю го поглеждаш дваж и триж. Лице, което те изпълва с очаквания за гласа, с който върви в комплект. Без съмнение глас в ниските регистри, леко грубоват, от онези гласове, които подръпват струна в основата на корема ти и те карат да стегнеш в очакване мускулите на бедрата си. Е, не стана точно така в случая, защото той ме гледаше навъсено, като да съм влязла в къщата му с взлом.

– Това някакъв майтап ли е? – пита. Гласът му оправдава очакванията ми. Жалко, че съсипва впечатлението. Все трябва да е знаел, че ще дойда тази сутрин, а и аз още с нищо не съм сгафила.

– Не – казвам, благодарна, че ни дели кухненският остров. – Аз съм Тали. Джонатан ме помоли да го замествам, докато отсъства. Реших, че знаете.

Мускулче потрепва на челюстта му.

– Каза ми, че заместничката му се казва Наталия – само дето не изсъсква Хейес. – А не че е приятелката му, барманката.

Произнася „барманка“ сякаш е синоним на „расист“ или „педофил“. Човек би си помислил, че тип, който пие колкото него, тоест много, ще е развил искрено уважение към моята професия.

– Защо, проблем ли има? – питам. Гласът ми май излиза по-заплашителен и по-малко дипломатичен, отколкото го изисква ситуацията. Но пък не съществува лоша ситуация, която аз да не влоша допълнително. Така де, напуснах си работата заради него, така че няма да се дам без бой.

– Трябва да говоря с Джонатан, щом кацне – казва той и стиска с два пръста основата на носа си. – Явно е станало недоразумение. Тоест, имаш ли изобщо някакъв опит?

Дали имам опит във вдигането на телефона и вземането на дрехи от химическото? Да. Много голям опит. Наистина не мога да повярвам, че Джонатан се тревожеше да не легна с този тип. Вярно, не бих имала нищо против да му сторя разни неща, но те включват най-вече слюнка, при това не по приятния начин.

– Да – отвръщам и скръствам ръце на гърдите си. – Доколкото знам, вдигането на телефона не изисква магистърска степен от Харвард.

– Каквато ти очевидно нямаш.

Бих могла да отговоря, че съм учила в университет, но едва ли би било от полза за аргументацията ми да посоча нещо, което съм зарязала по свое желание.

Той взема кафето си и поглежда с въздишка пакетчетата захар. Което отговоря на въпроса ми от по-рано. Явно Хейес е твърде зает и важен, за да си скъса собственоръчно пакетчетата. Един научен урок за утре, макар че „утре“ май няма да има.

– Ще звънна на Джонатан – казва той и ми обръща гръб. – Не бързай да се настаняваш.

Вратата се затръшва след него и аз издишвам бавно и докрай. Какво стана, за бога? Бих разбрала, ако ме поопознаеше и тогава решеше, че не ме хареса – нямаше да е първият, – но той взе да ми се зъби още преди да съм си отворила устата.

Облягам лакти на мраморния плот и скривам лице в шепи, застигната рязко от разочарованието. Вече напуснах работата си в „Топсайд“ почти без предизвестие. Знам, че няма да ме вземат пак, така че ако не си намеря друга работа в спешен порядък, ще трябва да се прибера в Канзас с подвита опашка, точно както предрече бившето ми гадже.

А най-лошото е, че тази работа аз я възприех като знак, че нещата най-сетне ще се оправят и ще успея някак да изпълзя от дупката. Уви, късметът ми явно се е изпарил дългосрочно в мига, когато приех онзи аванс. Защо сега да е различно?

⁂

Отивам в кабинета на Джонатан, който се намира до кухнята, отдясно. Малка и слънчева стая, с оскъдна и изчистена мебелировка, има нещо „дзен“ в нея. Ако не броим бюрото и стола, в кабинета има само яркозелена папрат в саксия и две снимки в рамка – една на Джейсън и една на нас тримата как се хилим под ласката на бриза, а отзад се шири пристанището на Санта Моника.

Отпивам от изстиналото си кафе, преглеждам имейлите, пристигнали през уикенда, и чакам да ме уволнят. Почти съм се примирила с тази мисъл, когато той се обажда малко преди обяд. Стомахът ми пак се смъква в петите. Досега не са ме уволнявали. Нито съм губила толкова много бъдещи доходи с един удар.

– Тази сутрин – започна дървено той, – бях... изненадан. Просто искам да съм сигурен, че знаеш с какво се захващаш. Работата не е от лесните.

Облекчение се разлива по вените ми, досущ парата на тенджера под налягане. Мога само да гадая защо е променил решението си, обаче пет пари не давам.

– Разбирам.

– Работното време не е нормирано – казва той, – а и ще трябва да... вършиш други неща.

Потъвам в стола си.

– Това звучи като нещо, което би намекнал Харви Уайнстийн – казвам накрая с неспокоен смях.

Мълчание посреща думите ми. Явно пак съм успяла да подложа крак на разговора със спорното си чувство за хумор. Явно човекът не обича да го сравняват с разюздания старчок, когото десетки жени съдят за сексуален тормоз.

– Не – казва той накрая. – Но в начина ми на живот сигурно има неща, които ще ти се сторят като проява на лош вкус.

– За куличките ли говорите? – Това пък откъде се взе? Свивам се вътрешно от ужас. Толкова ли нямам филтър на устата? Трябва да си купя намордник. – Няма значение. Проявите на лош вкус не ме притесняват. Няма проблем.

– Добре – казва той и издишва тежко, с разочарование. Явно се е надявал сама да си тръгна. – Може да останеш, докато Джонатан не се върне. Той със сигурност ти го е казал, но нека го кажа и аз – няма да даваш на никого личния ми телефонен номер. На никого.

Това Джонатан вече ми го обясни, толкова сериозно, сякаш ставаше въпрос за ядрените кодове на страната. Трябва да записвам съобщенията, когато някой се обади, и да препращам към Хейес онези, които ми се струват важни, в личен и професионален план. Обаче единствените хора, които знаят личния му номер, са Джонатан, приятелят му Бен, а сега и аз... иначе казано, ще знае кого да обвини, ако тайната се разкрие.

– Да държа хората настрани от вас. Знам, Джонатан вече ми каза.

– Именно – казва той. – Важи и за теб. – След което ми затваря, без да каже нищо друго.

Въздъхвам издълбоко и затварям очи. Идните шест седмици ще са много, ама много дълги.

3.

Установила съм от опит, че никой ден не е толкова лош, че да не стане още по-лош, мина ли покрай нов билборд на бившето ми гадже. Минавам покрай хипстърски кафенета и бакалии за органична храна на път за работа и хубавото лице на Мат ми се усмихва отгоре надолу от калкана на една десететажна сграда, позиционирано така умело, че няма как да го пропусна, без да отместя очи от пътя.

Първият голям пробив на Мат беше в онзи филм за Виетнам, „Писмо до дома“, в който той играе млад войник, чиято смърт неизменно разплаква зрителите. Хората най-напред виждат хубавото му лице – плътните устни, сините очи, правилните черти. Но друго, според мен, им взе ума, а именно фактът, че той играеше във филма самия себе си – сладък, сериозен, добронамерен. Обикновен млад мъж, който държи на приятелите си и иска да се върне у дома при своето момиче.

Това виждам, щом погледна билборда – гимназистът, който незнайно защо си падна по четиринайсетгодишното момиче, влюбено в книгите. Сладкото момче, което ме заведе на абитуриентския бал и което ми беше „първо“ в почти всичко. Не би ли следвало да видя лъжата сега, щом вдигна поглед към билборда? Не я виждам и това много ме ядосва. Защото ако още не знам къде съм сбъркала с Мат, как ще се опазя от същата грешка с някой друг?

Пристигам в къщата на Хейес. Събирам вестниците, изключвам алармата. Няма да позволя на Мат да ми съсипе деня.

Кафето на Хейес е на кухненския остров, с добавена предварително захар. Така де, не бива той сам да къса пакетчетата и да си разбърква кафето като някой загубеняк.

Стягам се, щом го чувам да слиза по стълбите, очаквам още от киселите физиономии, с които ме удостои предния ден, но той почти не ме поглежда. Видимо е уморен до смърт, обаче аз пак го зяпам, защото гледката си я бива. Което не би трябвало да ме засяга. Широките рамене и нацупената уста не го правят добър човек.

Хейес отпива от кафето си и затваря очи.

– Нурофен – нарежда. – Чекмеджето отляво. – Говори тихо, гласът му е дрезгав.

Преди време сигурно щеше да ми стане мъчно за него. Но понастоящем гледам да съжалявам единствено себе си, а и той е достатъчно зрял да знае какво следва, когато се напиеш като свиня.

Намирам шишенцето с обезболяващи и го плъзвам към него по плота.

– Как се прибрахте? – питам.

Той присвива очи.

– Нито имаш право да ме питаш, нито да ме съдиш, но ти правиш и двете. Каква комбинация само – мърмори той и изсипва в шепата си твърде много таблетки. – Има една услуга, която връща колата ти у дома, ако си пил. Къде е графикът?

Минавам през кухнята да извадя графика от принтера. Макар в повечето случаи Хейес да има само по една операция на ден и един ден седмично за консултации в клиниката, той е известен с друго – е, ако не броим дейността, която касае патката му, – и това са домашните посещения, които запълват уикендите и повечето му работни дни. Знаменитостите не щат да ги снимат с отекло и разкървавено лице, затова Хейес сам ходи при тях, прави домашни посещения като някой лекар от каубойското минало на Дивия запад, макар че в неговия случай дейността му клони към уголемяването на устни, а не към ампутирането на крайници.

Подавам му графика и той свъсва вежди. Нямам представа дали е сърдит на мен, или на графика, но Джонатан неколкократно ме предупреди, че шефът му е особено раздразнителен в дните за домашни посещения. Които са на практика почти всички дни през седмицата, така че Джонатан можеше да каже, че шефът му е особено раздразнителен, без да уточнява повече.

Хейес става.

– Горе има жена. Гледай да си тръгне, щом се събуди.

Ченето ми удря в пода. Явно това е едно от „нещата“, за които спомена вчера.

– Не искате ли да, знам ли, да ѝ кажете довиждане?

Той вдига високо едната си вежда и посяга към кафето.

– И защо да го правя, щом ти си тук и ще го направиш вместо мен?

– И как точно да я разкарам от къщата ви? Има ли противопожарна аларма на разположение?

Чувам тих гърлен звук, нещо като боботене, което може да е смях, но по-вероятно е неговият начин да ми каже да си затварям устата, без думи.

– Просто я изведи на закуска – казва накрая, като човек, който го е правил хиляди пъти. – За предпочитане е тези неща да приключват извън къщата, в случай че жената откачи и откаже да си тръгне. О, прати ѝ цветя после.

Завъртам очи толкова назад, че като нищо ще заседнат в грешната посока.

– И какво да пише на бележката?

Той свива рамене и става.

– Не знам. Сигурен съм, че ще измислиш нещо.

– „Не очаквай обаждане“ – предлагам.

Той потърква челото си.

– Колко наивно от моя страна да реша, че ще се справиш с нещо толкова елементарно без моя помощ. Просто ѝ благодари за чудесната вечер или нещо такова.

– Добре. Как се казва?

Той набива спирачки и ме поглежда замислено, сякаш очаква отговорът да се появи на челото ми.

– Лорън? – казва след дълъг миг. – Или Ева?

– Сериозно ли ми казвате, че не знаете дори името на жената, в която е пребивавал пенисът ви снощи?

Погледът му се спира за дълъг миг върху устата ми, после той го отмества и въздъхва бавно.

– А ти сериозно ли ми казваш, че не можеш да свършиш и едно нещо, без да ме уведомиш за мнението си по въпроса?

Май има известно основание, обаче...

– Просто не мога да си представя, че наистина не ѝ знаете името.

– Излизам само с жени, които са наясно, че не трябва да очакват нищо от мен – казва той и тръгва към вратата. – Ако запомням имената им, това ще създаде фалшиви очаквания.

– Ще гледам да си тръгне – подхвърлям след него и го гледам намръщено. Точно такива простотии съм очаквала да чуя от него. Обаче не съм очаквала Хейес да звучи толкова... нещастен, докато казва простотиите си.

⁂

Икономката Марта пристига след час. С нея се запознах още вчера, но разговорът ни не трая дълго, предвид че моите знания по испански произлизат от сериала „Дора изследователката“, който гледам с племенницата си, и наборът ми от думи не е особено приложим в настоящата ситуация. Така де, не помня епизод, в който Дора казва на маймунката Буутс, че на горния етаж има гола жена.

– Сеньорита – казвам и соча към горния етаж, после се правя, че спя, като мижа и притискам лице във въображаема възглавница. – Дормир. – Тя май разбира какво ѝ казвам. И нищо чудно. Едва ли ѝ е за пръв път.

Отпускам на Лорън/Ева още няколко часа сън, с надеждата че тя ще реши да си тръгне без подканяне, но времето си минава, на мен ми писва да чакам и отивам в спалнята на Хейес. За разлика от останалата част на къщата, която прилича повече на музей, стаята му изглежда като помещение, в което има някакъв живот – по пода се валят дрехи, а в леглото има гола-голеничка блондинка. Пристъпвам внимателно по посока на леглото, защото наистина не знам какво ще направя, ако настъпя използван презерватив. Най-вероятно ще си ампутирам крака.

– Хей – подвиквам ѝ. – Лорън? Ева?

Никаква реакция.

– Аби? Гуинет? Джуди Денч?

Плясвам с ръце. Нищо. Започвам да се чудя дали пък не е умряла и точно тогава писателският ми мозък включва на пета – откривам, че блондинката е вкочанена, посягам към телефона да набера 911, обаче от другия край на линията се чува гласът на Хейес, който казва: „Знаех си, че за нищо не ставаш – казва той и вратата се заключва автоматично. – Предупредих Джонатан, че ще се издъниш на теста.“

Пресягам се да я разтърся за рамото, викам я все по-силно, абе крещя направо.

Накрая тя надига глава. Гримът ѝ е размазан по лицето и по скъпарските чаршафи на Хейес.

– Що ми крещиш? – пита сънено.

И главата ѝ пак потъва във възглавницата. Кой може да спи толкова дълбоко в къщата на непознат?

– Прощавай – отвръщам. – Чистачката трябва да подреди стаята. Десет и половина е.

Очите ѝ се облещват на мига, мацката скача от леглото и се навежда да вземе сутиена си от пода.

– Ужас! Ужас, ужас. Вече трябваше да съм в съда. Няма време да мина през къщи.

Грабва от пода миниатюрна червена рокличка.

– Днес имам дело за сексуално нападение. Боже господи, това е лошо, много лошо.

Още не мога да се отърся от шока. Така де, приела бях, че жена, която Хейес е забил, ще е по-скоро подсъдима, а не... прокурор? Адвокат? Съдия? Точно тогава тя забърсва с поглед чистак новото ми костюмче, което съм си купила за новата работа.

„Хич не си го и помисляй“, казвам си наум. Да, да, ще изкарам двайсет и четири хилядарки, ако избутам шестте седмици до края, но дори и това няма да покрие дълга ми, ако не завърша книгата.

– Да ги разменим? – удря го на молба тя. – Умолявам те. Нека си разменим дрехите. Моля...

– Бе, как ще нося това нещо цял ден? – отвръщам аз и потръпвам. – Тъкмо започнах тук и...

– Той не е ли на работа? – прекъсва ме тя. – Изобщо няма да разбере.

Искам да ѝ откажа. Ясно ми е, че няма да си получа костюмчето, защото Хейес повече никога няма да се обади на блондинката. Обаче тя изглежда толкова уплашена – а аз неведнъж съм попадала в ситуации, когато една дребна грешка ми се е струвала като края на света, – че посягам към червеното рокле.

И без това никой няма да види с какво съм облечена.

⁂

– Ще те чакам в Малибу – казва Хейес след има-няма петнайсет минути.

Трябвало е да предвидя този обрат в сюжета, предвид как се развива годината ми досега.

– Амиии... добре... – Свеждам поглед към червената рокля. Не е съвсем сигурно, че ми покрива задника.

– Проблем ли има? – пита той. Не сме си разменили и десет думи, а той вече ми е ядосан. – Или е по-добре да попитам има ли въобще нещо от тази работа, което да не ти създава проблем?

– Изобщо никакъв проблем няма. – „Освен ако не държиш на начина, по който се обличат служителите ти.“ – Тръгвам.

Събирам нещата, които ми е продиктувал, качвам се в колата си и по пътя през града се чудя как ще обясня защо съм облечена с нещо, което се равнява на секси нощничка.

Въпреки предстоящото унижение ми става малко по-спокойно на сърцето, щом поемам на север по крайбрежната магистрала. И как иначе, щом отляво ми е океанът, а пред мен се издига скалната стена, устремена към морето? Смъкнала съм прозорците докрай, топлият бриз носи уханието на солена вода и ароматни храсти и всичко ми се струва наред в света. Нищо, че съм почти гола.

Срещам се с Хейес пред една крайбрежна вила, чийто годишен наем вероятно възлиза на повече кинти, отколкото аз ще изкарам за целия си живот. Вадя от задната седалка хладилната чанта с филъри и ботокс, обръщам се и го хващам да ме зяпа, изпружен до колата си.

– Ти... това роклята на жената от снощи ли е? – пита след миг, тотално ужасен.

Има и нещо хубаво в това да няма какво да губиш. Хубавото е, че... няма какво да губиш.

– Харесва ли ти? – прошепвам и вдигам към него притеснени, пълни с надежда очи. – Отървах се от нея, точно както ми заръча.

Вкаменил се е. В погледа му има объркване, както и капчица много лошо предчувствие.

– Какво?! – излайва.

Прехапвам устни и стисвам ръце като дете, което са хванали в крачка.

– Реших, че ще ти хареса. Сега ще бъдем заедно навеки.

Ченето му провисва, вижда се с просто око какви мисли се редят в главата му: „Не е възможно. О, боже, какво е направила?“

Ще ми се да го поизмъча още малко, обаче присядам на багажника на колата си и избухвам в смях.

– Мама му стара. Да можеше да си видиш физиономията. Гостенката ти закъсняваше за съда и помоли да си сменим дрехите.

Той издишва бавно.

– Да му се не знае... – Прокарва пръсти през хубавата си коса и напълно я разрошва. Божке, ще ми се поне веднъж и аз да направя това с косата му. – Чакай. Помолила те е да ѝ дадеш дрехите си и ти си се съгласила?

Свивам рамене.

– Ми, тя беше силно притеснена.

Той ме гледа, сякаш очаква да кажа още нещо в свое оправдание, но аз не казвам нищо, затова след миг Хейес посяга рязко към хладилната чанта.

– Много мило от твоя страна – казва той и ми обръща гръб. Лицето му е изопнато от нескрито неодобрение.

Може да е странно, но май беше по-доволен, когато реши, че съм убийца.

4.

По принцип слагам семейството си на първо място, но когато името на сестра ми цъфва върху екрана на телефона ми, за миг се изкушавам да я оставя на гласовата поща. До смъртта на татко миналото лято Лиди беше най-близката ми приятелка. Сега обаче пропастта помежду ни ми се струва толкова широка, че чак непреодолима, а и нямам желание да чуя поредната ѝ лекция за Мат в края на дългия работен ден.

– Всички правим грешки – казва тя при всеки наш разговор, защото за нея Мат е като част от семейството, не просто неразделна част от ранната ни младост, а и най-добрият приятел на съпруга ѝ. Казва, че когато сме заедно, но без Мат, сякаш нещо важно липсва. Чудя се хрумва ли ѝ изобщо, че и аз може да се чувствам по същия начин, сякаш нещо ми липсва. И че като ги гледам как с Алекс и дъщеричката им си играят на щастливо семейство, виждам до какво би трябвало да доведе една десетгодишна връзка.

Едва сме си казали „здрасти“ и тя ме залива с информация за овулациите си, което е друг източник на раздразнение за мен. Нямам нищо против, че се опитва да забременее, но нейното се е превърнало в мания. Понякога имам чувството, че дори за татко не скърби – броени дни след погребението Лиди вече обмисляше имена за бъдещото си бебе, сякаш просто си е измила ръцете от цялото нещо.

– Мислех, че съм в овулация, но си направих тест и той излезе отрицателен – казва ми тя. Колкото до мен, аз се настанявам удобно в леглото си с паничка нудли. Мат си мислеше, че проявява невиждана щедрост, като ми позволи да задържа старите ни мебели, но истината е, че май ще трябва да обмисля някаква промяна. Огромната ни спалня заема толкова голяма част от стаята, че няма място за нищо друго, следователно спалнята служи за легло, диван и маса за хранене. – Обаче прочетох, че когато цервикалната слуз стане твърде гъста...

– Лиди, вечерям – прекъсвам я аз. – А и знаеш какво мисля за словосъчетания като „цервикална слуз“. Чувала ли си се с Шарлът?

Малката ни сестра, която вече от четири месеца живее в клиника за хора със специални потребности, твърди, че не се чувства самотна там. И Лиди бог знае защо ѝ вярва. Шарлът е същото хлапе, което сто пъти ни повтаря, че се чувства чудесно, точно преди да изпие цяло шишенце с аспирин.

– Тази седмица не съм я чувала. През деня съм адски заета с Кейтлин, а вечер тя не вдига. Как е новата работа?

Понеже Лиди нееднократно ми обяснява надълго и нашироко защо не трябва да се хващам на работата при Хейес, сега аз нямам друг избор, освен да ѝ кажа, че всичко е върхът, което не отговаря на истината. Боя се, че днешното ми изпълнение не се хареса особено на шефа, нищо че според мен беше смешно.

– Какво да ти кажа, плащат ми по четири бона седмично, за да вдигам телефона.

– Като те знам колко си цапната в устата, не ми се вярва да изкараш дълго – казва тя. – Още не мога да разбера защо ти трябваше да даваш на мама целия си аванс.

Стисвам силно очи. Лиди не е в състояние да облекчи финансовите несгоди на семейството, но това не ѝ пречи да критикува мен, задето се опитвам.

– По онова време вярвах, че ще успея да довърша книгата – отвръщам рязко. Дадох аванса на майка ни, за да си плати ипотеката. Ако знаех, че ще се наложи да покривам лечението на Шарлът с кредитни карти, които са на червено, сигурно щях да реша друго.

– Щеше да имаш време да довършиш книгата, ако не се беше хванала с тази глупава работа – казва Лиди. Чувам тракане на съдове. – А не би се наложило, ако просто поискаш пари от Мат. Говори с него. Той е част от семейството.

Изскърцвам със зъби толкова гръмовно, че Лиди сигурно го чува чак от Минесота.

– Не. Не е.

Да сме наясно. Дори да се бях отровила и единствено Мат на целия свят да разполагаше с противоотрова, пак не бих го потърсила за помощ. Ако се давя и той ми хвърли спасителен пояс, ще използвам последната си енергия да му покажа среден пръст. Фактът, че немалка част от нещата, които той ми каза накрая, звучат правдоподобно, изобщо не намалява гнева ми, грам. Още помня ясно огъня, който ме изгаряше, след като скъсахме. „Ще му покажа аз“, това си повтарях по сто пъти на ден. Този огън още не е угаснал, но видя ли Мат в списание, или попадна ли на клюки за негова милост онлайн, имам неприятното чувство, че той вече е спечелил.

– Позволи му да оправи нещата – казва сестра ми.

– Нещата, които той счупи, не могат да се поправят. – Поне не от него. А вероятно и от никого. Дяволите да ме вземат, ако му позволя да даде пари и така да изкупи вината си.