ПРОЛОГ

Тази нощ ще ме убият.

Проблесна светкавица и освети всекидневната на малката вила, в която щях да прекарам нощта и в която животът ми скоро щеше да секне преждевременно. Едва различавах дъските на пода и за миг си представих тялото си проснато върху тях сред разливаща се локва кръв, просмукваща се в дървото. Отворените ми очи се взират изцъклени в нищото. Устата ми е леко отворена, струйка кръв се стича по брадичката ми.

Не. Не.

Не тази нощ.

След като вилата потъна в тъмнина, протегнах слепешком ръце пред себе си и се отдалечих от уюта на дивана. Бурята беше силна, но не чак толкова, че да спре токът. Не, някой го беше спрял умишлено. Някой, който тази вечер вече бе отнел един живот и възнамеряваше аз да бъда следващата жертва.

Всичко започна с една обикновена работа като чистачка. А най-вероятно щеше да приключи с почистването на моята кръв от пода.

Изчаках нова светкавица да ми покаже пътя и тръгнах бавно към кухнята. Нямах конкретен план, но в кухнята имаше предмети, които можеха да послужат за оръжие. Цяла кутия с ножове се намираше там, но дори една вилица би могла да свърши работа. С голи ръце бях беззащитна. С нож имах някакъв шанс.

През големия прозорец в кухнята проникваше малко повече светлина, отколкото в останалата част на вилата. Зениците ми се разшириха, за да попият жадно колкото се може повече от нея. Тръгнах с препъване към кухненския плот, но след като направих три крачки по линолеума, се подхлъзнах и паднах на пода, при което си ударих лакътя и очите ми се насълзиха от болка.

Макар че, трябва да призная, те вече бяха пълни със сълзи.

Докато се мъчех да стана, осъзнах, че подът в кухнята е мокър. Отново проблесна светкавица и погледнах дланите си. Обагрени бяха в алено. Не се бях подхлъзнала в локва вода или разлято мляко.

Подхлъзнала се бях в кръв.

Останах да седя неподвижно за момент, докато установя какви са пораженията по тялото ми. Нищо не ме болеше. Нямах рани. Това означаваше, че кръвта по пода не е от мен.

Поне засега.

Размърдай се. Ставай. Това е единственият ти шанс.

При втория опит успях да се изправя. Протегнах ръка към шкафа и въздъхнах облекчено, когато пръстите ми докоснаха студената твърда повърхност. Потърсих опипом дървената поставка за ножове, но не успях да я открия. Къде се е дянала?

Тогава чух приближаващи се стъпки. Не можех да преценя добре в тази тъмнина, но като че ли в кухнята с мен имаше друг човек. Косъмчетата на тила ми настръхнаха, когато в мен се впериха очи.

Вече не бях сама.

Сърцето ми се сви. Преценката ми се оказа напълно погрешна. Подценила бях един изключително опасен човек.

И сега щях да платя най-страшната цена.

МИЛИ

Три месеца по-рано

След като я лъсках цял час, кухнята на Амбър Дегроу заблестя от чистота.

Тъй като бях забелязала, че Амбър почти винаги поръчва храна от ресторантите в района, едва ли беше нужно да се старая чак толкова. Готова бях да се обзаложа, че дори не знае как се пуска фурната на луксозната ѝ готварска печка. Имаше прекрасна, просторна кухня, пълна с уреди, които едва ли някога бе използвала. Мултикукър „Инстант Пот“, уред за варене на ориз, уред за готвене с горещ въздух и дори нещо, наречено дехидрататор. Струваше ми се малко странно човек, който има в банята си осем различни лосиона за хидратиране, да притежава и дехидрататор, но коя бях аз, че да я укорявам?

Добре де, малко я укорявах.

Все пак избърсах прилежно всеки от неизползваните уреди, почистих хладилника, прибрах по шкафовете десетки чинии и бърсах пода, докато стана толкова лъскав, че почти можех да се огледам в него. Сега оставаше само да сгъна изпраните дрехи и луксозният апартамент на семейство Дегроу щеше да стане безупречно чист и подреден.

– Мили! – Задъханият глас на Амбър долетя в кухнята и аз избърсах потта от челото с опакото на ръката си. – Мили, къде си?

– Тук съм! – провикнах се. Макар да беше очевидно къде се намирам. Апартаментът – който представляваше два по-малки, обединени в едно огромно жилище – беше голям, но не чак толкова, че да се загуби човек. Ако не бях във всекидневната, най-вероятно щяха да ме намерят в кухнята.

Амбър влезе с плавна походка, облечена, както обикновено, елегантно с една от многобройните си маркови рокли. Тази имаше шарки като на зебра, дълбоко остро деколте и ръкави с маншети, обгърнали тънките ѝ китки. Съчетала беше роклята с боти на зеброви ивици и макар да изглеждаше прекрасно, се питах дали трябва да ѝ направя комплимент за тоалета, или да я погна като ловец на сафари.

– Ето къде си била! – каза тя с обвинителна нотка в гласа, сякаш не бях на мястото, на което е трябвало да стоя.

– Тъкмо привършвам – обясних аз. – Само трябва да сгъна прането...

– Всъщност – прекъсна ме Амбър, – трябва да останеш.

Призля ми. Чистех апартамента ѝ два пъти седмично, но ѝ помагах и с други задачи, като например да гледам деветмесечната ѝ дъщеря Олив. Стараех се да угаждам на прищевките ѝ, защото ми плащаше много добре, но Амбър изобщо не се съобразяваше и ми възлагаше задачи без предварителна уговорка. Все едно часът, в който щеше да е необходима гледачка за детето, беше строго секретен и затова ме известяваше едва двайсет минути по-рано.

– Имам час за педикюр – съобщи Амбър с толкова сериозен тон, сякаш ѝ предстоеше сърдечна операция. – Искам да гледаш Олив, докато ме няма.

Олив беше много сладко момиченце. По принцип нямах нищо против да я гледам. Всъщност понякога с радост се възползвах от възможността да изкарам малко пари, при това екстравагантно високото заплащане на час, което ми позволяваше да имам покрив над главата и да се храня с неща, които не бяха събрани от кофите за боклук. Но днес нямах никаква възможност.

– След един час съм на лекция.

– О, така ли? – Амбър се намръщи, но побърза да си възвърне неутралното изражение. Последния път, когато идвах да чистя, тя ми каза, че прочела в някаква статия, че усмивките и намръщените изражения били сред водещите причини за образуването на бръчки, затова се стараела да поддържа възможно най-неутрално изражение. – Не може ли да пропуснеш? Не заснемат ли лекциите на видео? Няма ли ги качени някъде в интернет?

Нямаше ги. Отгоре на всичко вече бях пропуснала две занимания през последните две седмици заради молбите ѝ в последния момент да гледам бебето. Опитвах се да завърша колеж и по този предмет ми трябваше добра оценка. Освен това социалната психология ми беше интересна. А за да се дипломирам, трябваше непременно да издържа изпита.

– Не бих те молила, ако не беше важно – каза Амбър.

Определението ѝ за понятието „важно“ явно се различаваше от моето. За мен „важно“ беше да завърша колежа и да получа диплома за социален работник. Не разбирах кое му е толкова важното на педикюра. Все пак още беше зима. Кой щеше да ѝ види краката?

– Амбър... – подхванах аз.

Сякаш по даден знак, от всекидневната долетя пронизителен бебешки рев. Макар да не бях дошла, за да гледам Олив, обикновено я наглеждах, докато работех в апартамента. Амбър я водеше на занималня заедно с децата на свои приятелки три пъти седмично, а през останалото време като че ли само кроеше планове как да се отърве от нея. Оплакваше ми се, че господин Дегроу не ѝ позволявал да наеме бавачка на пълен работен ден, тъй като самата тя не работела, затова Амбър осигуряваше грижи за детето чрез многобройни бавачки – и най-вече чрез мен. Когато започнах да чистя днес, Олив беше в кошарката във всекидневната и бръмченето на прахосмукачката я приспа.

– Мили – каза Амбер остро.

Въздъхнах и оставих гъбата, която държах; имах чувството, че напоследък се е сраснала с ръката ми. Измих си ръцете, избърсах ги в джинсите и се провикнах:

– Идвам, Олив!

Когато влязох във всекидневната, Олив се беше надигнала до оградата на кошарката и плачеше толкова силно, че кръглото ѝ личице беше станало червено като домат. Тя изглеждаше като бебетата по кориците на списанията. Беше красива и приличаше досущ на ангелче с русите къдрици, които сега се бяха сплескали от едната страна на главата ѝ по време на дрямката. В момента не приличаше никак на ангелче, но когато ме видя, веднага вдигна ръце и утихна.

Извадих я от кошарката и я взех в ръце. Тя зарови мокрото си лице в рамото ми и реших, че няма да е чак такъв проблем, ако пропусна лекцията. Нямах представа какво стана, но щом навърших трийсет, нещо в мен сякаш прищрака и започнах да си мисля, че бебетата са най-сладкото нещо на света. Обичах да се грижа за Олив, въпреки че не беше мое дете.

– Благодаря ти, Мили. – Амбър вече си обличаше палтото, след което взе чантата си „Гучи“ от закачалката до вратата. – Пръстите на краката ми също са ти много благодарни.

Да, бе, да.

– Кога ще се прибереш?

– Няма да се бавя – увери ме тя, макар и двете да знаехме, че това е лъжа. – Все пак на малката принцеса ще ѝ стане мъчно за мен.

– Разбира се – промърморих аз.

Докато Амбър тършуваше в чантата за ключовете, телефона или компактната си пудра, Олив се сгуши в мен. Вдигна кръглото си личице и ми се усмихна с четирите си зъбчета.

– Ма-ма – изгука тя.

Амбър замръзна с ръка в чантата. Времето сякаш спря.

– Какво каза тя?

О, не!

– Мисля, че каза „Мили“.

Олив, която не осъзнаваше какъв проблем създава, ми се усмихна и избърбори, този път по-силно:

– Мама!

Лицето на Амбър порозовя под фондьотена.

– „Мама“ ли те нарече?

– Не...

– Мама! – изписка Олив радостно. О, боже, престани, бебче!

Амбър хвърли чантата си на масичката и сгърчи гневно лице – изражение, което несъмнено щеше да ѝ образува бръчки.

– Да не би да казваш на Олив, че ти си майка ѝ?

– Не! – възмутих се аз. – Казвам ѝ, че съм Мили. Мили. Сигурно просто се е объркала, защото обикновено аз...

Очите на Амбър се разшириха.

– Защото прекарваш с нея повече време от мен ли? Това ли щеше да кажеш?

– Не! Не, разбира се!

– Нима твърдиш, че съм лоша майка? – Амбър пристъпи към мен и Олив, изглежда, се разтревожи. – Нима мислиш, че си по-добра майка за дъщеря ми от мен?

– Не! Никога не бих...

– Тогава защо ѝ казваш, че ти си майка ѝ?

– Не съм казвала нищо подобно! – Невъобразимо високата ми заплата като детегледачка започваше да ми се изплъзва. – Кълна се. Винаги съм ѝ казвала, че аз съм Мили. Просто звучи малко като „мама“. Започва със същата буква.

Амбър си пое дълбоко въздух, за да се успокои. После направи още една крачка към мен.

– Дай ми бебето.

– Разбира се...

Олив никак не ме улесни. Когато видя майка ѝ да се приближава с разперени ръце, тя се вкопчи още по-здраво във врата ми.

– Мама! – изплака и долепи лице до шията ми.

– Олив – прошепнах. – Аз не съм майка ти. Ето това е мама. – Която ще ме уволни, ако не ме пуснеш.

– Не е честно! – извика Амбър. – Кърмих я повече от седмица! Това не е ли важно?

– Много съжалявам...

Амбър най-накрая изтръгна от ръцете ми ревящата Олив.

– Мама! – изписка тя и протегна към мен пухкавите си ръчички.

– Тя не ти е майка! – скара се Амбър на бебето. – Аз съм майка ти. Да ти покажа ли стриите си? Тази жена не е твоята майка.

– Мама! – продължи да реве Олив.

– Мили – поправих я аз. – Мили.

Но имаше ли смисъл? Нямаше нужда Олив да запомня името ми. Защото от днес нататък повече нямаше да прекрача прага на този апартамент. Със сигурност щяха да ме уволнят.

Докато вървях от станцията на метрото към едностайния си апартамент в Южен Бронкс, стисках здраво с една ръка дамската си чанта, а с другата флакона с лютив спрей в джоба ми, въпреки че беше ден. В този квартал човек винаги трябваше да бъде нащрек.

Днес се чувствах като голяма късметлийка, че изобщо имам малката си гарсониера в един от най-опасните квартали в Ню Йорк. Ако скоро не си намерех работа, за да възстановя доходите, които тъкмо бях загубила, след като Амбър Дегроу ме освободи (без да предложи да ми напише препоръка), можех да се надявам най-много на кашон пред занемарения тухлен блок, в който понастоящем живеех.

Ако не бях постъпила в колеж, досега да бях спестила малко пари. Но като пълна глупачка, реших да се развивам.

Докато изминавах последните метри до блока и гуменките ми джапаха в кишата по тротоара, изпитах усещането, че някой върви след мен. Естествено, в този район винаги бях нащрек. Но понякога ме обземаше силното усещане, че съм привлякла нежелано внимание.

В момента например, освен че косъмчетата на тила ми бяха настръхнали, чувах стъпки зад гърба си. Стъпки, които като че ли отекваха все по-силно. Човекът зад мен се приближаваше.

Но не се обърнах. Само се загърнах по-плътно в практичното си черно палто и забързах крачка, минах покрай една черна „Мазда“ с пукнат десен фар, покрай червен противопожарен кран, от който течеше вода по улицата, и изкачих петте неравни циментови стъпала до входната врата на блока.

Вече бях извадила ключовете. За разлика от луксозния блок на семейство Дегроу в Горен Уест Сайд, тук нямаше портиер. Имаше само домофон и ключ за входната врата. Когато ми даде апартамента под наем, хазяйката госпожа Рандал ми изнесе строга лекция, че не бива да пускам никого да се промъква във входа след мен. Така най-вероятно ще те оберат или изнасилят.

Когато пъхнах ключа в ключалката, която често заяждаше, шумът от стъпките отекна още по-силно. Миг по-късно над мен надвисна сянка, която нямаше как да пренебрегна. Вдигнах очи и видях мъж на около двайсет и пет години с черен шлифер и влажна черна коса. Стори ми се смътно познат – най-вече заради белега над лявата вежда.

– Живея на втория етаж – припомни ми той, когато видя несигурното ми изражение. – В апартамент 2С.

– О! – промълвих аз, макар още да се колебаех дали да го пусна да влезе.

Мъжът извади връзка ключове от джоба си и ги раздрънка пред лицето ми. На един от тях имаше същия надпис като на моя ключ.

– Живея в 2С – повтори мъжът. – Точно под вас.

Най-сетне се предадох, прекрачих прага и позволих на мъжа с белега над лявата вежда да влезе във входа, като разсъждавах, че би могъл да ме изблъска встрани с лекота, ако пожелае. Затътрих се първа по стълбите, като се питах как ще успея да платя наема другия месец. Трябваше да си намеря нова работа – незабавно. Известно време работех почасово като барманка, но сглупих и напуснах, защото печелех много повече като бавачка на Олив, а изненадващите ангажименти, възложени в последния момент, правеха почти невъзможно съчетаването на две работи. Освен това трудно щях да си намеря друга работа с моето минало.

– Времето днес беше хубаво – отбеляза мъжът с белега над лявата вежда, докато се качваше след мен по стълбите.

– Мхм – отвърнах аз вяло. Точно сега не ми беше до времето.

– Чух, че другата седмица пак ще вали сняг – продължи той.

– Така ли?

– Да. Прогнозират да натрупа двайсет сантиметра. Последно развихряне преди пролетта.

Вече не можех дори да се преструвам на заинтересувана. Когато стигнахме до втория етаж, мъжът ми се усмихна и каза:

– Е, приятен ден.

– И на вас – промърморих аз.

Когато той тръгна по коридора към апартамента си, се сетих какво ми каза, когато го пуснах да влезе. 2С. Точно под вас.

Откъде знаеше, че живея в апартамент 3С?

Направих физиономия и забързах нагоре по стълбите към моя апартамент. Отново приготвих ключовете и в мига, в който влязох, затръшнах вратата след себе си, заключих и пуснах резето. Навярно придавах твърде голямо значение на думите му, но човек винаги трябва да внимава. Особено когато живее в Южен Бронкс.

Стомахът ми изкъркори, но имах по-спешна нужда от горещ душ. Уверих се, че щорите са спуснати, преди да се съблека и да вляза в банята. От опит знаех, че с едно съвсем леко завъртане на кранчето водата от леденостудена става вряла. Откакто живеех тук, станах истински експерт в настройването на температурата. Но тъй като само за секунда тя можеше да се вдигне или да спадне с десет градуса, не се помайвах, а се заех чевръсто да измия мърсотията от себе си. След цял ден из града винаги се прибирах цялата покрита с черен прах. Не ми се мислеше в какво състояние е белият ми дроб.

Още не можех да повярвам, че останах без работа. Амбър разчиташе толкова много на мен, че смятах, че ще работя при нея поне докато Олив тръгне на детска градина, може би дори по-дълго. Започнала бях да свиквам, че имам постоянна работа и доходи, на които мога да разчитам.

Сега трябваше да си намеря нова работа. А за мен това не бе толкова лесно, колкото за повечето хора. Не можех да пусна обява в популярните сайтове за детегледачки, защото там проверяваха щателно миналото на кандидатите. А направеха ли ми подобна проверка, всички потенциални оферти щяха да бъдат оттеглени. Никой не иска в дома му да работи човек като мен.

Не разполагах и с никакви препоръки, защото за известно време се хващах като прислужница на различни места, където задълженията ми не се изчерпваха с чистене и подреждане. Извършвала бях и друга услуга за някои от семействата, при които работех. Но вече от години не се занимавах с това.

Е, нямаше смисъл да се връщам към миналото, когато бъдещето изглеждаше толкова мрачно.

Престани да се самосъжаляваш, Мили. Изпадала си и в по-трудни ситуации и си успявала да се справиш.

Температурата на водата падна рязко и нададох неволен писък. Сграбчих кранчето и го затворих. Все пак успях да изкарам цели десет минути под душа. Повече, отколкото очаквах.

Облякох хавлията и се загърнах, но не си направих труда да обуя пантофи. Оставих мокри следи из цялата кухня, която беше сместена в един ъгъл на всекидневната. В огромния апартамент на семейство Дегроу кухнята, трапезарията и всекидневната бяха в отделни помещения. Но в моя апартамент цялото пространство беше обединено в една стая с многобройни предназначения, която по ирония беше по-малка от отделните стаи на Дегроу. Дори банята им беше по-голяма от цялото ми жилище.

Сложих тенджера с вода на котлона, за да кипне. Още не бях решила какво да сготвя за вечеря, но най-вероятно щяха да бъдат някакви макарони. Размишлявах какви да избера, когато на вратата се потропа силно.

Поколебах се и стегнах колана на халата си. Извадих кутия със спагети от шкафа.

– Мили! – Гласът от другата страна на вратата беше приглушен. – Отвори ми, Мили!

О, не!

Тогава:

– Знам, че си вътре!

Не можех да се престоря, че не съм чула мъжа, който блъскаше по вратата.

Краката ми оставиха диря от мокри стъпки, когато изминах няколкото метра до входната врата. Надзърнах през ключалката. Пред вратата ми стоеше мъж, облечен с костюм „Брукс Брадърс“, скръстил ръце пред гърдите си.

– Мили – изръмжа той. – Веднага ми отвори.

Отстъпих крачка назад. Притиснах пръсти в слепоочията си. Неизбежно беше – трябваше да му отворя. Затова протегнах ръка, вдигнах резето, отключих и открехнах предпазливо вратата.

– Мили. – Той отвори вратата докрай и влезе в дома ми. Стисна ме за лакътя. – Какви ги вършиш, по дяволите?

Отпуснах рамене.

– Съжалявам, Брок.

Брок Кънингам, с когото ходех от шест месеца, ме изгледа изпитателно.

– Разбрахме се днес да излезем на вечеря. Ти не дойде. Не отговаряш на съобщенията ми и не си вдигаш телефона.

Всичко това беше вярно. Аз бях най-лошата приятелка на всички времена. С Брок трябваше да се срещнем в ресторант в Челси след лекциите ми днес, но когато Амбър ме уволни, не успях да се съсредоточа в клас – и никак не ми беше до ресторанти – затова се прибрах направо вкъщи. Ако се бях обадила на Брок и му бях разказала какво е станало, той щеше да се почувства длъжен да ме убеди да изляза с него – а като адвокат, беше много убедителен. Затова възнамерявах да му изпратя съобщение, че не мога да вечерям с него, но все отлагах и бях толкова заета да се самосъжалявам, че накрая ми изскочи от ума.

Както вече споменах, не бях много добра приятелка.

– Много се разтревожих – каза той. – Помислих си, че ти се е случило нещо лошо.

– Защо?

Сирена запищя оглушително точно под прозореца и Брок ме изгледа така, сякаш бях задала невероятно глупав въпрос. Стана ми гузно. Брок сигурно беше имал куп работа днес и не само ме беше чакал напразно в ресторанта, но беше пропилял остатъка от вечерта, за да дойде чак до Южен Бронкс и да провери дали съм добре.

Най-малкото му дължах обяснение.

– Амбър Дегроу ме уволни. Тъй че с мен е свършено.

– Наистина ли? – Брок повдигна вежди. Имаше най-съвършените вежди, които съм виждала у мъж, и бях убедена, че му ги оформя козметик, но той никога не би признал подобно нещо. – Защо те е уволнила? Не ми ли каза, че тя не може да се оправи без теб и на практика отглеждаш детето ѝ?

– Именно. Детето упорито ме наричаше „мама“ и Амбър превъртя.

Брок се взря в мен и неочаквано избухна в смях. В първия момент се засегнах. Току-що бях загубила работата си. Не осъзнаваше ли какъв проблем представлява това?

Но след малко и на мен ми стана смешно, отметнах глава и се разсмях – ситуацията наистина беше нелепа. Спомних си как Олив протягаше ръчички към мен и плачеше за „мама“, докато Амбър се разяряваше все повече. Накрая се уплаших, че ще получи мозъчен кръвоизлив.

След минутка вече и двамата бършехме сълзи от очите си. Брок ме прегърна и ме придърпа към себе си; вече не ми се сърдеше, че му вързах тенекия. Той не се ядосваше лесно. Повечето хора биха определили това като едно от най-хубавите му качества, въпреки че понякога ми се искаше да показва малко повече плам.

Като цяло обаче се намирахме в най-хубавия етап от връзката си. Шест месеца. Има ли по-хубав момент от този? Не можех да преценя, защото едва за втори път достигах този паметен миг. Но ми се струваше, че на шестия месец е идеалното време, когато сте се отърсили от всякаква неловкост, но все още показвате най-доброто си лице пред другия.

Например Брок беше красив адвокат на трийсет и две години от заможно семейство. Изглеждаше почти съвършен. Сигурна бях, че има лоши навици, но не знаех какви са. Може би почистваше ушната си кал с нокът и я избърсваше в дивана или кухненската маса. Или пък дори я изяждаше. Имам предвид, че бе възможно да има многобройни лоши навици, за които не знаех, а част от тях навярно дори нямаха нищо общо с ушната му кал.

Все пак Брок имаше едно несъвършенство. Макар да беше напет млад мъж, пращящ от здраве, от малък страдаше от сърдечно заболяване. По нищо обаче не изглеждаше то да му създава затруднения. Пиеше някакво лекарство всеки ден и като че ли това беше достатъчно. Все пак лекарството беше жизненоважно, защото държеше резервно шишенце с таблетки в моето шкафче за лекарства. А заради заболяването и несигурността колко живот му остава, искаше да се задоми по-рано, отколкото повечето мъже.

– Нека те изведа на вечеря – каза той. – Така ще се разведриш.

Поклатих глава.

– Искам просто да си остана вкъщи и да се самосъжалявам. След това сигурно ще прегледам обявите за работа в интернет.

– Сега ли? Останала си без работа едва преди няколко часа. Не можеш ли да изчакаш до утре?

Повдигнах вежди и го изгледах свирепо.

– Някои от нас имат нужда от пари, за да си плащат наема.

Той кимна бавно.

– Добре, но какво би направила, ако не трябваше да се тревожиш за наема?

Имах неприятно предчувствие какво намеква.

– Брок...

– Защо не се преместиш при мен, Мили? – намръщи се той. – Имам двустаен апартамент с изглед към Сентръл Парк в сграда, в която няма опасност да ти прережат гърлото вечер. Освен това често нощуваш у нас, тъй че...

Не ми отправяше това предложение за пръв път и честно казано, аргументите му бяха убедителни. Ако се преместех при Брок, щях да живея в лукс и нямаше да плащам нито цент. Той нямаше да ми позволи да му давам пари за сметките, дори да поискам. Можех да се посветя изцяло на образованието си, да взема диплома и да стана социален работник, за да помагам на хора в нужда. На теория изглеждаше чудесно.

Но всеки път, когато обмислях да приема, едно вътрешно гласче започваше да крещи: Недей!

Този глас беше също толкова убедителен, колкото Брок. Имаше предостатъчно основателни причини да се пренеса при него. Но имаше и една причина да не го правя. Той нямаше представа коя съм всъщност. Дори действително да ядеше ушната си кал, моите тайни бяха много по-страшни.

И сега, когато имах най-нормалната и хармонична връзка в живота си, изглежда бях твърдо решена да я съсипя. Но положението беше сложно. Ако му кажех истината за миналото си, навярно щеше да скъса с мен, а не исках това. А ако не му кажех...

По един или друг начин Брок щеше да научи всичко. Просто още не бях готова за това.

– Съжалявам, но в момента имам нужда да остана сама.

Брок отвори уста да възрази, но размисли. Познаваше ме достатъчно добре, за да знае какъв инат съм понякога. Ето, вече се запознаваше с някои от най-лошите ми качества.

– Поне обещай да си помислиш.

– Обещавам – излъгах го аз.

Отивах на десето интервю за работа за последните три седмици и вече започвах да се притеснявам.

В банковата си сметка нямах достатъчно пари за наем дори за един месец. Знаех, че е добре човек да разполага със спестявания поне за шест месеца, но това беше по-лесно на теория, отколкото на практика. Много ми се искаше да имам спестявания за шест месеца. Бих била доволна да имам спестявания дори за два. Само че разполагах с по-малко от двеста долара.

Нямах представа къде бях сбъркала при другите девет интервюта за работа като чистачка и детегледачка. Една от жените заяви, че ще ме наеме, но мина цяла седмица, а тя така и не се обади. Не се обадиха и другите. Явно ме бяха проучили.

Ако бях друг човек, можех просто да постъпя на работа във фирма за почистване и нямаше да ми се налага да преминавам през целия този процес. Но в нито една фирма нямаше да ме вземат на работа. Пробвах. Проучването на миналото правеше това невъзможно – никой не искаше да допусне в дома си чистачка с криминално досие. Затова започнах да публикувам обяви в интернет с надеждата, че ще ми излезе късметът.

Не таях особени надежди и за днешното интервю. Имах среща с мъж на име Дъглас Гарик, който живееше в блок в Горен Уест Сайд, близо до Сентръл Парк. Сградата беше от готическите, увенчана с извисяващи се кулички. Видът ѝ предполагаше да е заобиколена от ров и пазена от дракон, а не просто жилищен блок, в който можеш да влезеш направо от улицата.

Портиер с побеляла коса ми отвори вратата и повдигна черната си фуражка за поздрав. Усмихнах му се и отново усетих настръхването по тила. Сякаш някой ме наблюдаваше.

Докато се прибирах онази вечер, след като ме бяха уволнили, изпитах същото усещане на няколко пъти. В Южен Бронкс това не беше необичайно, защото там по ъглите дебнеха крадци, готови да нападнат всеки, който има вид на човек с поне няколко долара в джоба. Но не и тук, не и в един от най-скъпите райони на Манхатън.

Преди да вляза в сградата, се обърнах и погледнах назад. По тротоарите вървяха десетки минувачи, но никой от тях не ми обръщаше никакво внимание. По улиците на Манхатън имаше предостатъчно уникални и интересни хора, но аз не бях от тях. Нямаше причина да привлека вниманието на когото и да било.

Тогава забелязах колата.

Черна мазда. В Ню Йорк сигурно имаше хиляди такива коли, но тази ме изпълни със странно усещане за дежавю. Отне ми малко време да се досетя защо. Единият фар на колата беше пукнат. Убедена бях, че видях черна мазда с пукнат десен фар, паркирана пред блока ми в Южен Бронкс.

Не се лъжех, нали?

Надзърнах през предното стъкло. Колата беше празна. Погледнах регистрационния номер – от щата Ню Йорк, напълно нормално. Запомних номера наизуст: 58F321. Не ми беше познат, но щях да го разпозная, ако го видя отново.

– Госпожице? – каза портиерът и ме изтръгна от транса. – Ще влизате ли?

– О! – Покашлях се в шепа. – Да, извинявайте.

Пристъпих във фоайето на сградата. Вместо с обикновени лампи на тавана то беше осветено с полилеи и електрически факли по стените. Ниският куполовиден таван създаваше впечатление, че навлизам в тунел. Стените бяха украсени с картини, вероятно безценни.

– При кого идвате, госпожице? – попита портиерът.

– Семейство Гарик в апартамент 20А.

– О, в мезонета – намигна ми той.

Чудесно, няма що – семейството живееше в мезонет. По-добре изобщо да не бях идвала.

След като се обади по телефона, за да потвърди, че имам уговорка, портиерът влезе в асансьора и използва специален ключ, за да мога да се кача до последния етаж. Щом вратите се затвориха, се пооправих набързо. Пригладих русата си коса, която бях вързала на семпъл кок. Носех най-хубавите си черни обувки и пуловер без ръкави. Понечих да наместя гърдите си в сутиена, но забелязах, че в асансьора има камера и реших да не правя шоу на портиера.

Вратата на асансьора се отвори във вестибюла на семейство Гарик. Поех си дълбоко въздух и почти долових мириса на богатство във въздуха – представляваше комбинация от скъп одеколон и чисто нови стодоларови банкноти. Поколебах се дали е редно да вляза, без да са ме посрещнали официално, затова се спрях пред белия подиум, върху който беше поставена сива статуя, която на практика представляваше висок, гладък камък – каквито се срещаха във всички паркове в града. Въпреки това сигурно струваше повече от всичко, което някога бях притежавала.

– Мили? – прозвуча глас и след няколко секунди във вестибюла се появи мъж. – Мили Калауей?

Това беше господин Гарик, който ме покани на интервюто. Необичайно беше мъжът в семейството да се занимава с подобни задачи. Почти сто процента от работодателите ми бяха жени. Но господин Гарик ме посрещна радушно. Покани ме да вляза с усмивка и протегната за поздрав ръка.

– Господин Гарик?

– Моля те, наричай ме Дъглас – каза той и стисна ръката ми със силната си длан.

Дъглас Гарик изглеждаше точно като мъж, който живее в луксозен апартамент в Горен Уест Сайд. Беше на четиресет и няколко години и притежаваше класическа мъжествена красота. Носеше изключително скъп на вид костюм, а тъмнокафявата му коса беше лъскава, безупречно подстригана и сресана. Дълбоките му кафяви очи изглеждаха проницателни и се спряха върху моите, без да се втренчват.

– Приятно ми е да се запознаем... Дъглас.

– Благодаря ти, че дойде на интервюто. – Дъглас Гарик ми се усмихна признателно и ме поведе към просторната всекидневна. – Жена ми Уенди обикновено се занимава с домакинската работа – гордее се, че върши всичко сама – но напоследък не се чувства добре и настоях да наемем домашна помощница.

Последните му думи ме озадачиха. Жените, обитаващи подобни огромни апартаменти, по принцип не „вършеха всичко сами“. Такива жени обикновено имаха прислужници, че и прислужници за прислужниците.

– Разбира се. Споменахте, че търсите готвачка и чистачка...

Той кимна.

– Търсим човек, който да помага с обичайните домакински задължения като бърсане на прах, разтребване и пране, разбира се. Както и да готви за вечеря няколко пъти в седмицата. Това проблем ли е?

– Ни най-малко. – Готова бях да се съглася на всичко. – От дълги години чистя апартаменти и къщи. Мога да си нося препарати за почистване...

– Не, няма нужда – прекъсна ме Дъглас. – Жена ми... Уенди има строги изисквания за препаратите. Чувствителна е към миризми. Те отключват симптомите ѝ. Трябва да използваш точно определени препарати, в противен случай...

– Разбира се. Както кажете.

– Прекрасно. – Дъглас въздъхна облекчено. – Искаме да започнеш веднага.

– Няма проблем.

– Чудесно. – Усмихна ми се извинително. – Защото, както виждаш, тук е доста разхвърляно.

Влязох във всекидневната и се огледах. Също като останалата част от сградата, този апартамент създаваше усещането, че съм се пренесла назад във времето. С изключение на красивия кожен диван, почти всички мебели изглеждаха изработени преди стотици години и после застинали във времето, за да бъдат пренесени в тази всекидневна. Ако разбирах повече от интериорен дизайн, навярно бих могла да заключа, че ниската масичка е била изработена по поръчка в началото на ХХ век или че библиотечният шкаф със стъклените вратички е, да речем, във френски неокласически стил или нещо подобно. Единственото, което обаче можех да заявя със сигурност, беше, че всеки предмет в тази стая струва цяло състояние.

Можех да заявя със сигурност и че този апартамент изобщо не е разхвърлян. Напротив. Не виждах нищо за чистене. Щеше да ми е нужен микроскоп, за да открия дори прашинка.

– С радост ще започна, когато искате – казах предпазливо.

– Чудесно – кимна доволно Дъглас. – Много се радвам. Заповядай, седни, за да си поговорим.

Седнах до Дъглас на дивана и потънах в меката кожа. Господи, това беше най-приятният допир, който някога бях усещала. Ако зарежех Брок и се омъжех за този диван, всичките ми нужди щяха да бъдат задоволени.

Дъглас се взря съсредоточено в мен с дълбоките си очи, увенчани с гъсти тъмнокафяви вежди.

– Разкажи ми за себе си, Мили.

Признателна бях, че откакто ме посрещна, в гласа му не се долавяше и намек за флирт. Гледаше ме почтително в очите и погледът му не се отплесваше надолу към гърдите и краката ми. Само веднъж се бях впуснала във връзка с работодател и нямах никакво намерение това да се повтаря. По-скоро бих си извадила зъб с клещи.

– Ами... – покашлях се. – В момента съм студентка в общински колеж. Уча за социален работник и работя, за да си плащам таксите.

– Това е достойно за уважение. – Дъглас се усмихна и разкри низ от прави бели зъби. – Умееш ли да готвиш?

Кимнах.

– Готвила съм за много от семействата, при които съм работила. Не съм професионален готвач, но изкарах курс по готварство. Също така... – Огледах се, но не забелязах играчки или други признаци, че тук живее дете. – Също така гледам деца.

Дъглас направи гримаса.

– Няма да имаме нужда от тази услуга.

Смутих се и проклех голямата си уста. Той не беше споменал нищо за гледане на дете. Сигурно му бях напомнила за някой сериозен проблем със зачеването.

– Съжалявам.

Той сви рамене.

– Няма нищо. Искаш ли да разгледаш апартамента?

Грандиозният апартамент на Амбър не можеше да стъпи на малкия пръст на мезонета. Този апартамент беше от напълно различно измерение. Всекидневната беше голяма поне колкото басейн с олимпийски размери. В ъгъла имаше бар с шест класически високи стола. Въпреки антикварната атмосфера във всекидневната кухнята беше обзаведена с най-модерни уреди, сред които несъмнено беше и последният модел дехидрататор.

– Тук би трябвало да има всичко, от което се нуждаеш – каза ми Дъглас, като обхвана с жест огромната кухня.

– Изглежда перфектно – отвърнах аз и стиснах палци към фурната да има книжка с инструкции, в която се обяснява за какво служи всяко от двайсетината копчета на дисплея.

– Отлично. А сега да отидем да разгледаш втория етаж.

Втори етаж ли?

В Манхатън нямаше апартаменти на два етажа. Но явно този имаше втори етаж. Дъглас ме поведе по коридора на втория етаж и минахме покрай поне пет-шест спални. Голямата спалня беше толкова голяма, че ми трябваше бинокъл, за да видя грамадното легло в другия ѝ край. Имаше една стая, отделена изцяло за книги, която ми напомни смътно за сцената в „Красавицата и Звяра“, когато Бел влиза в библиотеката на замъка. В друга стая имаше стена, облицована с възглавници. Предположих, че това е Стаята с възглавниците.

След като ме разведе из стая с камина, навярно бутафорна, и една стена, заета изцяло от огромен прозорец със спиращ дъха изглед към небостъргачите на Ню Йорк, стигнахме до последната врата. Дъглас се поколеба, вдигнал юмрук, за да почука.

– Това е стаята за гости – обясни той. – Уенди се възстановява тук. Май е по-добре да я оставя да си почива.

– Съжалявам, че жена ти е болна – казах аз.

– Заболя малко след като се оженихме – обясни той. – Страда от... хронично заболяване. Има добри и лоши дни. Понякога се чувства отлично, но друг път едва успява да се надигне от леглото. А има и дни, в които...

– Какво?

– Нищо – отвърна с тъжна усмивка Дъглас. – Няма значение. Ако вратата е затворена, не я безпокой. Има нужда от почивка.

– Разбирам напълно.

Дъглас се взря във вратата с обезпокоено изражение. Докосна бравата с пръсти, после поклати глава.

– Е, Мили, кога можеш да започнеш?

Тайната на прислужницата