Царина

МЕЖДУЦАРСТВИЕ, 1725

Той е мъртъв. Многообичният ми съпруг, могъщият цар на всички руски земи, почина – и то точно навреме.

Минути преди смъртта да го приюти в студените си обятия, Петър поиска да му донесат перо и хартия в покоите му в Зимния дворец. Сърцето ми почти спря. Той не беше забравил, беше твърдо решен да ме повлече със себе си. Когато загуби съзнание за последен път и мракът го придърпа по-близо до сърцето си, перото се изплъзна от пръстите му. Черното мастило се разплиска по изцапаните листове, а времето затаи дъх. Какво ли е искал да постигне царят с това последно усилие на великия си дух?

Знаех отговора.

Свещите във високите свещници изпълваха стаята с тежък аромат и трепкаща светлина, блясъкът им караше сенките да се отдръпват и вдъхваше живот на изтъканите фигури върху фламандските гоблени, чиито груби черти изразяваха болка и недоверие. Гласовете на хората, които цяла нощ бяха стояли пред вратата, се заглушаваха от февруарския вятър, който яростно блъскаше по кепенците. Времето се нижеше бавно, като масло върху вода. Петър беше белязал душите ни така, както неговият пръстен печат оставяше отпечатък в горещия восък. Струваше ни се невъзможно светът да не е спрял при неговата кончина. Моят съпруг, най-великата воля, която някога се е налагала на Русия, беше нещо повече от наш владетел. Той беше нашата съдба. Всъщност все още беше моята.

Лекарите – Блументрост, Паулсен и Хорн – стояха мълчаливо около леглото на Петър и го гледаха в пълно изтощение. Лекарство за пет копейки, ако беше дадено достатъчно рано, можеше да го спаси. Слава богу, че шарлатаните нямаха здрав разум.

Без да гледам, усещах как ме наблюдават Феофан Прокопович, архиепископът на Новгород, и Александър Меншиков. Прокопович беше увековечил волята на царя и Петър имаше много за какво да му благодари. От друга страна, Меншиков дължеше богатството и влиянието си изцяло на Петър. Какво беше казал, когато някой се опита да очерни името на Александър Данилович пред него, споменавайки за съмнителните му дела? „Меншиков си остава Меншиков във всичко, което прави!“ Това беше сложило точка на разговора.

Доктор Паулсен беше затворил очите на царя и беше скръстил ръцете на гърдите му, но не беше измъкнал от тях свитъка – последната воля на Петър. Тези ръце, които винаги са били твърде изящни за високото, мощно тяло, бяха станали неподвижни, безпомощни. Само две седмици по-рано той беше заровил същите тези ръце в косата ми, беше я омотал около пръстите си, вдишвайки аромата на розова вода и сандалово дърво.

– Моя Екатерина – каза той, наричайки ме с името, което сам ми беше дал, и ми се усмихна. – Все още си красавица. Но как ще изглеждаш в някой манастир, подстригана до голо? Студът там ще сломи духа ти, въпреки че си силна като кон. Знаеш ли, че Евдокия все още ми пише и ме умолява да ѝ изпратя втори кожух, клетата! Колко добре, че не можеш да пишеш! – добави той, смеейки се.

Бяха изминали трийсет години, откакто първата му съпруга Евдокия беше заточена в манастир. Бях я срещала само веднъж. В очите ѝ блестеше лудост, обръснатата ѝ глава беше покрита с циреи и струпеи от студа и мръсотията, а единствената ѝ компания беше едно гърбаво джудже, което ѝ прислужваше в килията. Петър беше наредил да отрежат езика на бедното същество, така че в отговор на стенанията и риданията на Евдокия то можеше само да гъргори. С пълно право беше разчитал, че щом я видя, ще ме обземе такъв чудовищен страх, че ще трае до края на живота ми.

Коленичих до леглото, а тримата лекари се оттеглиха в сумрака в дъното на стаята, като гарвани, прогонени от полето: нещастните птици, от които Петър толкова се страхуваше през последните години от живота си. Царят беше обявил ловен сезон за тях в цялата си империя. Фермерите ги хващаха, убиваха, скубеха и печаха за награда. Нищо от това не помогна на Петър: нощем призрачната птица се промъкваше безмълвно през тапицираните стени и заключените врати на спалнята му. Абаносовите ѝ криле затулваха светлината и в хладната им сянка кръвта по ръцете на царя никога не засъхваше.

Пръстите му още не бяха като на труп, а меки и все още топли. За миг страхът и гневът от последните няколко месеца се изплъзнаха от сърцето ми като крадец през нощта. Целунах ръцете му и вдишах познатия му аромат на тютюн, мастило, кожа и парфюм, който беше приготвен в Грас само за негова употреба.

Взех свитъка от ръката му. Беше достатъчно лесно да го измъкна, въпреки че кръвта ми се сгъсти от страх, а вените ми се покриха със скреж и слана като клоните през нашата балтийска зима. Беше важно да покажа на всички, че само аз имам право да сторя това – аз, неговата съпруга и майката на дванайсетте му деца.

Хартията шумолеше, докато я разгъвах. Не за първи път се срамувах от неумението си да чета. Предадох завещанието на съпруга си на Феофан Прокопович. Поне Меншиков беше в такова неведение за съдържанието му, в каквото и аз. Още от дните, когато Петър за първи път ни привлече в орбитата си и ни омагьоса, бяхме като две деца, които се карат за любовта и вниманието на баща си. Цар батюшка, така го наричаше народът му. Бащицата цар.

Прокопович сигурно е знаел какво е намислил Петър за мен. Той беше стар лисугер с остър ум, който вирееше добре както в земните, така и в небесните дела. Веднъж Дария се беше заклела, че в библиотеката му има три хиляди книги. За бога, за какво са му на един човек три хиляди книги? Сега свитъкът лежеше в ръцете му, изпъстрени с петна, загатващи за проблеми с черния дроб. В края на краищата самият той бе помогнал на Петър да състави указа, който шокира всички ни. Царят беше загърбил всеки обичай, всеки закон: искаше сам да определи наследника си и предпочиташе да остави империята си на достоен чужд човек, отколкото на собственото си недостойно дете. Алексей...

Колко плах беше, когато се срещнахме за първи път, умалено копие на майка си Евдокия, със забуления си поглед и високото си, сводесто чело. Не можеше да седи изправен, защото Меншиков беше напердашил гърба и задните му части, докато не ги беше разкървавил и разранил. Едва когато стана твърде късно, Алексей разбра съдбата си: в стремежа си към нова Русия царят нямаше да пощади никого – нито себе си, нито единствения си син. Ти не си кръв от моята кръв, Алексей, не си плът от моята плът... И така можех да спя спокойно. От този ден нататък обаче Петър беше преследван от кошмари.

Сърцето ми се блъскаше в леко пристегнатия корсет – учудих се, че не отекваше в стените, но срещнах погледа на Прокопович толкова спокойно, колкото можах. Свих пръстите на краката си в чехлите, тъй като не можех да си позволя да загубя съзнание. Усмивката на Прокопович беше тънка като някоя от нафорите, които предлагаше в църквата. Той знаеше тайните на човешкото сърце, особено на моето.

– Четете, Феофан – казах тихо аз.

– Оставям всичко на... – Той направи пауза, вдигна поглед и повтори: – На...

Меншиков избухна – той се изправи, сякаш някой го беше ударил с камшик, както в доброто старо време.

– На кого? – изръмжа той на Прокопович. – Моля ви, Феофан, кажете най-после, на кого?

Едва дишах. Изведнъж се почувствах, сякаш дрехите ме задушават.

Архиепископът сви рамене.

– Това е всичко. Царят не е дописал изречението. – По набръчканото му лице пробяга сянка на усмивка. Петър не обичаше нищо повече от това да обръща света с главата надолу: и – о, да, той все още имаше власт над нас отвъд гроба. Прокопович сведе поглед. Аз дойдох на себе си. Нищо не беше решено. Петър беше мъртъв, наследникът му не беше посочен. Но това не значеше, че съм в безопасност. Всъщност означаваше точно обратното.

– Какво – и това е всичко? – Меншиков изтръгна хартията от ръцете на архиепископа. – Не мога да повярвам! – Той се взираше в буквите, но Прокопович отново взе свитъка от него.

– О, Александър Данилович. Ето какъв е резултатът, като винаги сте си намирали по-приятно занимание от това да се научите да четете и да пишете.

Меншиков се канеше да отговори с язвителна реплика, но аз го прекъснах. Мъже! Нима сега беше моментът за съперничество? Трябваше да действам бързо, ако не исках да прекарам остатъка от дните си в манастир, да ме качат насила на шейна и да ме откарат в Сибир или да се озова с лице надолу в Нева, носеща се между дебелите ледени късове, а тялото ми да бъде смазано и разкъсано от огромната им сила.

– Феофан, да разбирам ли, че царят е починал, без да посочи наследника си? – Трябваше да съм сигурна.

Той кимна, а очите му бяха кървясали от дългите часове, през които беше бдял до леглото на господаря си. По маниера на руските православни духовници носеше тъмната си коса пусната свободно; тя падаше права до раменете му, прошарена със сиво, а простото му тъмно расо беше като на обикновен свещеник. Нищо по него не издаваше почестите и длъжностите, с които Петър го беше наградил; нищо освен тежкия, обсипан със скъпоценни камъни кръст на гърдите му – панагия. Феофан Прокопович беше стар, но беше от онези мъже, които спокойно можеха да служат на още много царе. Той се поклони и ми подаде свитъка. Аз го пъхнах в ръкава на роклята си.

Той се изправи.

– Царина, полагам бъдещето на Русия във вашите ръце.

Сърцето ми прескочи, когато ме нарече с тази титла. Меншиков също вдигна глава, застанал нащрек, като кръвожадно куче, уловило миризма. Очите му се присвиха.

– Вървете си у дома, Феофан, и си починете малко. Ще ви потърся, когато имам нужда от вас. А дотогава не забравяйте, че последните думи на царя са известни само на нас тримата – казах аз. – Надявам се, че ще ми служите дълги години, Феофан – добавих аз. – Удостоявам ви с Ордена на свети Андрей и ви дарявам имение в покрайнините на Киев с десет – не, двайсет хиляди крепостни селяни.

Той се поклони, видимо доволен, а аз бързо се замислих кого да изпратя на заточение, чие имущество ще трябва да конфискувам, за да възнаградя Прокопович. В ден като днешния се печелеха и губеха състояния. Направих жест към слугата, който стоеше на пост до вратата. Дали той беше дочул шепота ни? Надявах се, че не.

– Повикай каретата на Феофан Прокопович. Помогни му да слезе долу. Никой не бива да разговаря с него, чуваш ли? – добавих шепнешком.

Той кимна, а дългите му мигли потрепнаха по розовите му бузи. Беше красиво младо момче. Лицето му изведнъж ми напомни за друго. Което смятах за най-красивото, което някога бях виждала. Петър беше сложил жесток край на тази авантюра. А след това беше наредил главата, същата тази прелестна глава, да бъде поставена до леглото ми в тежък стъклен буркан, напълнен със силен алкохол, както се съхраняват ябълки във водка през зимата. Широко отворените очи се взираха в мен тъжно; в предсмъртните мъки устните, някога толкова меки и молещи за целувка, сега сбръчкани и безкръвни, се бяха отдръпнали от зъбите и венците. Когато го видях за пръв път и ужасена помолих придворната си дама да го махне, Петър ме заплаши с манастира и камшика. И така остана там за известно време.

Феофан Прокопович се засмя тихо, при което лицето му се разцепи на толкова много бръчки, че кожата му заприлича на изсъхнала земя след горещо лято.

– Не се тревожете, царина. Хайде, момче, подай ръката си на този старец.

Двамата излязоха в коридора. Бледите копринени тесни бричове на лакея ясно показваха очертанията на мускулестите му крака и задните му части. Имаше ли някаква истина в слуховете, че Прокопович харесва млади мъже? Е, всеки с предпочитанията си. Препречих с тялото си гледката към леглото на царя. Бледи уплашени лица се обърнаха, за да надникнат в стаята: и благородници, и слуги седяха там като зайци в примка, извили шии, очаквайки съдбата си. Мадам Дьо ла Тур, мършавата френска гувернантка на най-малката ми дъщеря Наталия, беше стиснала момиченцето в силна прегръдка. Смръщих вежди. В коридора беше твърде студено за нея, а и тя кашляше от вчера следобед. По-големите ѝ сестри – Елисавета и Анна, бяха до нея, но аз избягвах погледите им. Бяха твърде малки, как биха могли да разберат?

Все още никой не знаеше дали аз съм тази, от която трябва да се страхуват. Потърсих в тълпата младия Петрушка, внука на Петър, и князете Долгоруки, неговите поддръжници, но те не се виждаха никъде. Прехапах устните си. Къде бяха... дали не бяха заети да кроят планове за завладяването на престола? Трябваше да се добера до тях възможно най-скоро. Щракнах с пръсти и най-близкият страж скочи на крака.

– Повикай Тайния съвет – граф Толстой, барон Остерман и Павел Ягужински. Побързай, царят иска да ги види – казах на висок глас, като се уверих, че последните ми думи могат да се чуят по цялото протежение на коридора.

Меншиков ме дръпна обратно в стаята, затвори вратата и се изсмя невярващо на дързостта ми.

– Ела – казах рязко. – Ще отидем в съседната стая, в малката библиотека.

Меншиков вдигна бродираното си палто от зелен брокат от стола, на който беше бдял до леглото на Петър през последните дни и седмици. Едно селско домакинство спокойно можеше да живее цели две години само с една от сребърните нишки, втъкани в плата му. Бастуна си с дръжка от слонова кост той стисна в подмишницата си. На прага на скритата врата, която водеше към малката библиотека на Петър, се обърнах към лекарите.

– Никой от вас не може да напуска тази стая и не можете да викате никого.

– Но... – започна Блументрост.

Вдигнах ръка.

– Не може да стане обществено достояние, че царят е починал. Все още не.

Петър щеше да одобри тона ми.

– Както заповядате. – Блументрост се поклони.

– Добре. Ще ви бъде заплатено по-късно днес. Същото важи и за помощниците ви.

Меншиков леко се олюля. Умората ли го караше да стои неуверено на краката си, или страхът?

Минах пред него и влязох в малката уютна библиотека. Меншиков ме последва, но едва след като грабна високата гарафа с бургундско, от която беше пил, както и два венециански бокала.

– Сега не е моментът да си трезвен, нито да ти се свиди – каза той с крива усмивка, преди да ритне вратата като прост кръчмар.

Огънят в камината беше угаснал, но облицованите с дърво стени запазваха топлината. На пъстрите копринени килими, които бяхме донесли от персийския ни поход – с лекота бяхме прибавили към обоза си десетина товарни коли – бяха изобразени в пълния си блясък всички цветя и птици на Божието творение. Обикновените столове, които стояха до бюрото, камината и близо до рафтовете, бяха изработени от самия Петър. Понякога го чувах да стругува и да чука неуморно след полунощ. Казваше, че дърводелството прогонва демоните му и му носи най-добрите идеи. Приближените му се страхуваха най-много от нощите, които Петър прекарваше, отдаден на дърводелството. Той заспиваше изтощен на работната си маса. Само Меншиков беше достатъчно силен, за да метне царя през раменете си и да го отнесе в леглото. Ако не го чаках там, Петър използваше корема на някой млад камердинер за възглавница. Винаги имаше нужда да усеща допира на кожа, за да държи спомените настрана.

На високите прозорци бяха окачени подплатени завеси, които беше купил като млад при посещението си в Холандия, много преди Великата северна война , онези две десетилетия на борба за оцеляване и надмощие срещу шведите. Рафтовете се бяха огънали под тежестта на книгите, сред които ми бяха казвали, че има пътеписи, морски разкази, военни истории, биографии на владетели и книги за това как се управлява, както и религиозни произведения. Беше прелиствал всяка една от тях безчет пъти. Това беше свят, в който никога не бих могла да го последвам. Свитъците все още лежаха отворени на бюрото му или натрупани на купчини в ъглите. Някои книги бяха отпечатани и подвързани в дебела свинска кожа, други бяха писани на ръка в манастири.

На камината стоеше умален модел на „Наталия“, гордата фрегата на Петър, а над него висеше портрет на сина ми Петър Петрович. Беше нарисуван месеци преди смъртта му, която ни покруси. Години наред избягвах тази стая заради него, картината беше твърде реална – сякаш всеки момент синът ми щеше да ми хвърли червената кожена топка, която държеше в ръцете си. Русите му къдрици падаха върху бяла дантелена риза, усмивката му загатваше за ред малки зъбки. Бих дала живота си, за да бъде тук сега и да мога да го обявя за цар на всички руски земи. Да, все още щеше да бъде дете. Но все пак кръв от нашата кръв, моята и на Петър. Династия. Не е ли това, което всеки владетел иска? Сега ни останаха само дъщери и един ужасен внук, малкият Петрушка.

Мисълта за Петрушка спря дъха ми. При раждането му Петър го беше поел в обятията си и беше обърнал гръб на нещастната майка. Бедната Шарлота. Тя беше като подплашена чистокръвна кобила и точно като кон баща ѝ я беше продал в Русия. Къде беше сега малкият ѝ син? В двореца на Долгоруки? В казармите? Зад вратата? Петрушка беше само на дванайсет години и Петър дори не го беше удостоил с титлата царевич, но аз се страхувах от него повече, отколкото от дявола.

В библиотеката Меншиков призна:

– Добре постъпихте, като свикахте Съвета и се отървахте от стария глупак Феофан.

Обърнах се да го погледна.

– Ние сме глупаците. Надявам се, че той ще удържи на думата си.

– Какво обещание ви е дал? – удиви се Меншиков.

– Виждаш ли! Чуваш само това, което се изрича на глас, но се казва много повече от това. – Хванах го за яката на ризата и изсъсках: – И двамата се намираме в еднакво положение. Бог да се смили над теб за всяка секунда, която пропиляваш сега. Не видях нито Петрушка, нито очарователните му приятели в коридора, а ти? И защо законният наследник на Руската империя не е тук, на смъртния одър на дядо си, където му е мястото?

Меншиков смутено избърса челото си.

– Защото е с войниците в императорските казарми, където скоро ще го метнат на раменете си и ще вдигнат три наздравици в негова чест, когато разберат, че царят е мъртъв. Какво ще стане с нас тогава? Ще си спомни ли Петрушка за хората, които са подписали присъдата на баща му, макар и само с кръстче до името си, защото не са можели да пишат?

Пуснах го. Меншиков напълни отново бокала си и отпи голяма глътка вино, с треперещи ръце, чиито силни пръсти бяха натежали от големите пръстени. Естествената му своенравност беше притъпена от умората, но аз още не бях приключила с него:

– Сибир ще им се види твърде добра участ за нас. Долгоруки ще разпръснат пепелта ни, за да я разнесе вятърът в четирите посоки на света. Никой освен нас не знае, че царят е мъртъв – прошепнах аз. – Това ни печели време. – Време, което можеше да ни спаси. Не можехме да пазим смъртта на царя в тайна твърде дълго – тя щеше да излезе наяве до сутринта, когато оловната зора се покажеше над града на Петър.

Меншиков, човекът, който бе обърнал толкова много битки в своя полза, чийто врат толкова пъти се бе изплъзвал и от най-опасната примка, изглеждаше вцепенен. Страхът ми беше заразителен. Той се стовари в едно от креслата, които Петър беше донесъл от Версай, и изпъна все още стройните си крака. Цяло чудо беше, че изящната мебел можеше да издържи тег­лото му! Отпи няколко глътки, а после завъртя цветната чаша пред огъня. Пламъците затоплиха гладката оцветена повърхност на бокала, изглеждаше така, сякаш беше пълен с кръв. Седнах срещу него. Тази вечер не беше време за пиянски игри.

Меншиков вдигна чашата си към мен на шега.

– За вас, Екатерина Алексеевна. Струваше си да ви подаря на царя, господарке. За вас, най-голямата ми загуба. За вас – най-голямата ми печалба.

Изведнъж той се засмя толкова силно, че перуката се свлече над очите му. Прозвуча като воя, който издават вълците през зимата: висок и презрителен. Той свали перуката и я захвърли. Приех спокойно безочливото му поведение, за разлика от Петър, който щеше да заповяда да го бичуват за това. Меншиков страдаше като куче: беше умрял неговият господар и неговата любов. Какво го очакваше сега? Страданието му го правеше непредсказуем. Имах отчаяна нужда от него. От него, Тайния съвет и войниците. Последната воля на царя беше затъкната в ръкава ми. Лицето на Меншиков беше зачервено и подпухнало под рошавата му, все още тъмноруса коса. Той спря да се смее и ме изгледа над ръба на чашата си. В погледа му се четеше колебание.

– Ето ни и нас. Какъв необикновен живот сте живели, господарке. Божествената воля е единственото обяснение за това.

Кимнах. Това говореха за мен във всички европейски дворове. Произходът ми беше вечната шега, която неизменно развеселяваше пратениците. Но за Петър беше нормално да получава каквото и да пожелае във всеки един момент, така че нямаше нищо необикновено.

Чашата на Меншиков се изплъзна от пръстите му, брадичката падна на гърдите му и виното се разля, оставяйки голямо червено петно върху бялата му дантелена риза и синята жилетка. Последните седмици, дни и часове го застигнаха. Миг по-късно той вече хъркаше и се беше отпуснал на стола като парцалена кукла. Можех да му позволя малко отдих, преди да пристигнат Толстой и Тайният съвет. След това щяха да го отнесат в двореца му, за да се наспи и да се отърси от ступора си. Меншиков вече притежаваше Ордена на свети Андрей, както и много повече крепостни селяни и титли, отколкото можех да му дам. Нямаше какво повече да му обещая. Трябваше да остане на моя страна по собствено желание. Нищо не свързва хората по-силно от страха за собственото им оцеляване, Екатерина – сякаш можех да чуя думите на Петър.

Отидох до прозореца, който гледаше към вътрешния двор. Златните икони, пришити към полите на роклята ми, звъняха при всяка стъпка. Когато малката пруска принцеса Вилхелмина видя как съм облечена при посещението ни в Берлин, се засмя високо:

– Императрицата на Русия прилича на съпруга на пътуващ музикант!

Отместих тежката завеса, която държеше настрана мастиления хлад на зимната нощ в Санкт Петербург – нашия град, Петре, нашата мечта! Невски проспект и Нева бяха забулени в мрака, който сега те държеше завинаги в обятията си, в мрака, който скриваше спиращата дъха красота на онова, което ти беше създал: леденозелените оттенъци на вълните се сливаха до съвършенство с разноцветните плоски фасади на дворците и къщите, такава новост преди двайсет години. Този град, който издигна от блатистата земя със силата на невероятната си воля и със страданията на стотици хиляди от твоите поданици – и благородници, и крепостни. Костите на работниците, обречени на принудителен труд, лежат заровени в блатистата земя, като своеобразни основи на града. Мъже, жени, деца, безименни и безлики – и кой ли си спомня за тях в светлината на такова великолепие? Ако в Русия имаше излишък на нещо, то това беше човешкият живот. Утрото щеше да настъпи бледо и хладно, а по-късно светлата равна фасада на двореца щеше да отрази бледия огън на деня. Петре, ти примами светлината тук и ѝ даде дом. Какво ще се случи сега? Помогни ми...

Светлина от свещи се движеше зад прозорците на хубавите високи къщи и се плъзгаше из стаите и коридорите, сякаш носена от призрачни ръце. Долу на двора часовоят стоеше прегърбен над щика си, когато се разнесе тропот на копита – от твърдия калдъръм се разхвърчаха искри – и един ездач профуча покрай него и излезе през портата. Пръстите ми стиснаха резето на прозореца. Дали лекарите бяха изпълнили заповедта ми? Или ездачът беше тръгнал, за да потвърди немислимото? Какво щеше да се случи с мен сега? Воля – велика, невъобразима свобода – или изгнание и смърт?

Устата ми пресъхна от страх: чувство, което свива стомаха, прави потта студена и горчива и развързва червата. Не бях изпитвала това чувство от – спри! Не трябваше да мисля за тези неща сега. Можех да се съсредоточавам само върху едно нещо в даден момент, докато Петър, като същински акробат, жонглираше с десет идеи и плана наведнъж.

Меншиков бълнуваше в съня си. Само да дойдеха Толстой и Тайният съвет. Целият град сякаш лежеше в очакване. Загризах ноктите си, докато не усетих вкус на кръв.

Седнах отново близо до огъня и свалих пантофите си, обсипани с бродерии и скъпоценни камъни. Топлината на огъня накара кожата ми да настръхне. Февруари беше един от най-студените месеци в Санкт Петербург. Може би трябваше да наредя да ми донесат греяно вино и гевреци вместо бургундско – това винаги ме караше бързо да се съвзема. Дали на Петър му беше достатъчно топло в съседната стая? Той не понасяше студа, а ние винаги бяхме мръзнали на бойното поле. Няма нищо по-мразовито от сутринта след битка, било то загубена или спечелена. Успявах да го стопля само нощем, когато търсеше убежище в гънките на плътта ми.

Спящите хора изглеждат или нелепи, или трогателни. Меншиков, който хъркаше с отворена уста, беше от вторите. Извадих завещанието на Петър от ръкава си и свитъкът тупна в скута ми, толкова близо до пламъците. Буквите му се размазаха, когато по страните ми започнаха да се стичат сълзи: истински, искрени сълзи, въпреки чувството на облекчение. Предстояха ми дълъг ден и дълги седмици и щеше да ми се наложи да пролея още много сълзи. Хората, а и дворът щяха да искат да видят една опечалена съпруга с разчорлена коса, раздрани бузи, пресипнал глас и подути очи. Само проявата на любов и скръб от моя страна можеше да направи немислимото приемливо, а сълзите ми да се окажат по-силни от всяка кръвна връзка. Така че можех да започна да плача още отсега. Не беше трудно да предизвикам сълзите си: след няколко часа можеше да съм или мъртва, или да ми се иска да съм мъртва, или пък да съм най-могъщата жена в цяла Русия.