Годината на скакалеца

Първа част

1. Веднъж отидох да убия човек. В други времена, през по-младите си дни, следвах работата си през окъпаните в неонова светлина улички на Токио, гледах как слънцето изгрява над Джамията с деветте купола и чаках на крайбрежната на стария Истанбул, докато сълзите на една жена се ронеха като дъжд.

Този път бях там, където Егейско море преминава в Средиземно и турското слънце пече безмилостно верига малки островчета. Най-малкото от тях е и най-отдалечено – вълните се разбиват върху останките на товарен кораб, полегнал на един риф, опасни течения се въртят в скрити заливчета, а рибарското село, чиито дървени лодки отдавна са изчезнали, вече е само руини.

Пристигнах в края на пролетта, докаран от египетския капитан на малко корабче, който прояви достатъчно мъдрост да не задава много въпроси. Още си спомням бриза по лицето си и опияняващия аромат на борови иглички, докато вървях през притихналата гора. Придържах се към сенките, както правех през почти целия си професионален живот.

Целта ми през онзи ден беше несъмнено храбър мъж, германец от Нюрнберг, онзи прекрасен стар град с толкова много мрачна история в него, и когато го изненадах в кухнята на самотната му вила, и двамата си давахме отлично сметка, че съм изминал дълъг път както в километри, така и в години, за да пристигна за тази убийствена среща.

По онова време работех в една агенция и години наред се подвизавах под кодовото име Кейн. Пет години по-рано германецът бил доверен човек на американското разузнаване в Техеран. Тогава никой не знаел – поне за известно време, – че той тайно работел и за руснаците. Изглежда, че напоследък всичко се свежда до външни изпълнители, дори шпионажът.

В една тиха понеделнишка вечер той излязъл за късна вечеря в бистрото на позлатения хотел „Еспинас Палас“ в Техеран и в мъжката тоалетна предал имената на десетима от най-ценните ни ирански източници на представител на московската централа. В секретния свят е добре известно, че шпионските агенции на Русия и Иран от години работят в тясно сътрудничество, и беше неизбежно списъкът с имена да се озове в ръцете на ПАВА, бруталната иранска тайна полиция. В резултат на това мрежата ни, изграждана години наред на огромна цена, измерваща се както в пари, така и в човешки живот, и най-важното, която осигуряваше вратичка към иранската ядрена програма, беше унищожена само за няколко часа. Дори за организация като ЦРУ, която определено познава провала, това се оказа безпрецедентна катастрофа.

Последиците за осмината мъже и двете жени, разкрити в резултат на предателството на нашия човек, бяха много по-катастрофални. Те били изправени посред нощ в съда и на следващия ден работници започнали да сглобяват десет високи строителни крана на един от най-големите площади на Техеран. Макар че хората отначало не им обръщали внимание, предназначението им бързо станало ясно – да гарантират, че колкото се може повече хора ще видят изпълнението на присъдата. В много страни в Близкия изток наказанието само по себе си не е достатъчно – то трябва да бъде и предупреждение за всички останали.

Там, пред погледите на събралата се тълпа, гвардейците от Революционната гвардия качили ужасените мъже и жени на малки дървени платформи под всяка кранова стрела. Окачили на гърдите им табели, обявяващи ги за шпиони на Великия Сатана, и им сложили клупове, известни като „иранска вратовръзка“.

Поради внимателното планиране събралите се на площада хора виждали съвсем ясно десетимата осъдени на смърт над тях. На фона на синия небесен купол те сякаш висели между небето и земята. Бих казал, че предвид обстоятелствата е било точно така. Малка група мъже и жени до крановете, вероятно роднини и приятели на осъдените, били паднали на колене, ридаели и се молели. Те вдигнали очи, когато мъж с униформата на подполковник се качил на покрива на един микробус и заговорил на фарси през високоговорител, от който гласът му отекнал над площада. Прочел името на всеки осъден, обвинението и присъдата.

Накрая свалил листовете и с още по-висок глас произнесъл дума, която се превежда като „Готови“. Един от осъдените – мъж – чул думата, куражът му изневерил и той закрещял и започнал да призовава Бог да го спаси.

Както обикновено, поне според моя опит, тази молба нямала видим ефект. С добре заучени движения гвардейците пристъпили напред и всеки сложил дясната си ръка върху тила на осъдения пред него.

При този жест тълпата се смълчала, но някакво дете, момче на пет-шест години, се изправило от групата приятели и роднини, погледнало нагоре към един от осъдените – вероятно майка или баща – и започнало да вика името му. Жената до него го придърпала обратно, детето се разплакало и след дълга пауза, продължила сякаш цяла вечност, мъжът с високоговорителя дал следващата заповед: „Давай“.

Гвардейците бутнали осъдените напред. Десет чифта крака се отделили от дървените платформи и от тълпата се изтръгнало ахване. Роднините и приятелите гледали как обувки и сандали се посипали надолу, докато жертвите летели към тълпата.

Докато осъдените пропадали с краката надолу, намотките въже над тях се развивали бързо. После въжетата рязко се опънали, примките около десетте гърла се стегнали и осъдените били дръпнати рязко нагоре, при което вратовете им се пречупили на мига. Никой от тълпата не казал нито дума; единственият звук бил плачът на семействата, докато десетте тела се поклащали на топлия близкоизточен ветрец.

Не се изненадах, че тълпата е реагирала с мълчание. Имал съм съмнителното щастие да бъда свидетел на екзекуции – няколко разстрела, две обесвания и едно, при което възрастен мъж беше вързан за електрически стол и принуден да „яхне светкавицата“, както се изразяват екзекуторите – и ви гарантирам, че ужасът, изписан на лицето на мъж или жена, докато всичко, на което са се надявали, изчезва на мига, е гледка, която никога няма да забравите. Споменът за нея ще се пробужда в три след полунощ, когато ви спохождат най-големите ви страхове на този свят.

Няколко дни по-рано, в мъжката тоалетна на „Еспинас“, германецът получил срещу списъка с имена дипломатическо куфарче, пълно с анонимни швейцарски облигации. Не съм вярващ – никой не би могъл да каже подобно нещо за мен, – но преди две хиляди години свети Павел е написал нещо, което, веднъж чуто, трудно може да се забрави – че корен на всички злини е сребролюбието. Онази нощ в Техеран това определено е било самата истина.

Според аналитиците на Управлението от момента, в който предателят оставил чашката кафе, стария си шлифер, два смачкани фаса и смачканата касова бележка на масата в бистрото, влязъл в тоалетната, направил размяната, излязъл през съседния бар за пушачи, качил се на задната седалка на чакащото го такси мотоциклет и изчезнал в нощта, минали деветдесет и две секунди. Деветдесет и две секунди да станеш мултимилионер, да унищожиш цяла разузнавателна мрежа и да подпишеш смъртните присъди на десет колеги. Според всички критерии той бил много добър шпионин. Самоук и на свободна практика, работещ извън всякакви правила.

Както бихте очаквали, ЦРУ – дълбоко сгрешена, но понякога блестяща организация, в която бях работил през предишните дванайсет години – направи множество опити да го открие, но никой от тях не се увенча с успех и тъй като всеки ден излизаха все повече данни за дейността му като двоен агент, славата му растеше, докато той не стана един вид мрачна легенда за американското разузнаване. Даже по-лошо, аналитиците на Агенцията задълбаха сериозно и откриха, че през годините той се е подвизавал под толкова много фалшиви самоличности, че Компанията накрая беше принудена да признае един последен смразяващ факт – че няма представа кой всъщност е той. Възможно беше дори да не е германец.

И тъй като реалната му идентичност оставаше загадка – и подозирам, от уважение към впечатляващото му изчезване, – една от интелектуалките на Агенцията му даде име, което бързо му прилепна. Тя го нарече Мага – вълшебник, магьосник – дума с дълбоки корени в древността. Според Библията тримата мъдреци, донесли злато, благоухания и миро по случай раждането на Христос, били магове. Така ЦРУ, което през дългата си история беше дало началото на много от тъмните изкуства на шпионажа, най-сетне се беше натъкнало на вълшебник и соло оператор, добър почти колкото него.

Едва ли е нужно да казвам, че това разпали раздразнението на мъжа със скъпия шит по поръчка костюм в офиса в ъгъла и го накара да удвои усилията на Агенцията да го открие. Повярвайте ми, по висшите етажи на света на разузнаването никога не е имало недостиг на тестостерон. Когато дори много по-добре организираното издирване, водено от специално подбрани аналитици и елитни агенти, не откри никаква следа от Мага, проблемът се озова на моето бюро. Беше петък и тъкмо се канех да изляза на ранен обяд – според мнозина Старбъкс в централата на ЦРУ в Лангли е най-натовареното кафене на света, – за да избегна блъсканицата. Компютърът ми и вграденият в пода сейф вече бяха заключени, когато чух уникалния звуков сигнал, който ме уведомяваше, че току-що съм получил съобщение от първостепенна важност.

Разкодирах го и видях, че съдържа секретните файлове, свързани с предателството в Техеран – ужасяващи кадри от публичната екзекуция, хакнати от камерите на ПАВА, и доклади за поредицата неуспешни опити за откриване на предателя. Към тях имаше бележка от директора да се запозная с материалите и да се явя в кабинета му малко преди изгрев-слънце в понеделник. За него не беше необичайно да те повика в такъв безбожен час и някои в Агенцията твърдяха, че ранните срещи били нарочни – директорът не бил работохолик, а просто обичал да създава впечатлението, че е такъв.

Оказа се, че грешат – той беше енергичен и амбициозен човек, израснал в странни и трудни обстоятелства, макар малцина да го знаеха. Винаги съм смятал, че работата запълва някаква емоционална пустота в него, и ако трябва да съм честен, това не беше нещо необичайно в организация, прочута със своите ексцентрици и особняци.

Директорът – висок, среброкос и все още запазил много от атлетичната фигура, направила го навремето спортна звезда в колежа, – бе израснал под името Ричард Рурк, но от години никой не използваше даденото му от родителите му име. За всички той беше известен като Сокола, откакто като млад агент влязъл в Иран като част от съвместен американско-израелски екип, натоварен със задачата да саботира ядрени центрофуги, скрити в планините недалеч от градчето Натанц.

Мисията се оказала пълна катастрофа, но макар да бил най-неопитният в екипа, Рурк показал не само необичайна смелост, но и забележително хладнокръвие в екстремна ситуация – поне петима иранци, работещи за Агенцията, дължаха живота си на него. Когато мълвата за среднощното му измъкване под непрекъснат обстрел през границата с Ирак заедно с половината мрежа местни сътрудници в каросерията на пикапа му се разпространила в шпионския свят, всички продължили да го наричат с кодовото му име.

С пронизващи очи и изсечена челюст, той беше може би повече внушителен, отколкото красив, но едно беше сигурно – беше най-добре обличащият се мъж, когото съм срещал. Независимо от часа, независимо от ситуацията, независимо дали се срещате с него рано сутрин в кабинета му или късно вечер в оперативния център, той винаги носеше ушит по поръчка костюм „Бриони“, копринена вратовръзка и риза „Шарве“. Дори колекцията му копчета за ръкавели беше истинско чудо.

След като се оттеглил от операциите на първа линия, Сокола прекарал няколко десетилетия в катерене по кариерната стълбица във Вашингтон и дрехите и външният вид били част от издигането му. В коридорите на властта и елитните светски салони на Джорджтаун гледали на него като на талантлив и много изискан мъж – и освен това много умен.

Вече беше минал шейсет.

Честно казано, не бях изненадан от повикването му. Бях чувал слухове, че последното издирване на Мага е било толкова успешно, колкото и предишните, и знаех, че рано или късно някой елитен представител на американското разузнаване ще си даде сметка, че вероятно разполагам с необходимите умения за нов подход към целта.

Поради странен набор от обстоятелства аз бях един от малката група шпиони, специализиращи се в проникване в така наречените „зони със забранен достъп“ – места под пълен вражески контрол като Русия и Сирия, Северна Корея, Иран и племенните зони на Пакистан – и съответно бях по-наясно как един преследван човек може да избегне откриването си.

Иначе казано, Мага очевидно знаеше как да се крие. Аз също.

2. Благодарение на опита и необичайните си умения в онзи иначе невзрачен петък вместо да отида да обядвам преди наплива, седнах, за да прегледам изпратените ми строго секретни файлове.

Докато отварях първия, се случи нещо странно – в кабинета ми изведнъж се възцари тишина, по-дълбока от всяка друга, което ме накара да се сепна. Погледнах през прозореца – вятърът, който заплашваше да премине в зимна виелица, беше напълно утихнал и малкото останали по дърветата листа не танцуваха лудешки. Суеверните или религиозните хора биха казали, че странната тишина означава, че вселената ме кара да ѝ обърна внимание, че небесата бележат момента, в който шпионин отваря строго секретен файл, и че планетите започват да се подреждат.

За щастие не страдах от подобни илюзии. От един живот, който вече е далечно минало, имам научна степен от много уважаван колеж и винаги съм вярвал в рационалния свят. През онази година бях гледал как зимата се стоварва с пълна сила върху Вирджиния; повечето сутрини по земята имаше дебел слой скреж, на няколко пъти бях виждал дърветата обвити в екзоскелети от лед и знаех какво всъщност означава тишината отвън – някъде наблизо беше започнал да вали тежък сняг, който заглушава всички шумове на света, както често се случва.

Разтревожен, че ще ми се наложи да се прибирам във виелица, спуснах щорите, чух как вятърът отново започва да набира сила и започнах да преглеждам файловете. След шест часа, вече приключил с тях и седнал в сгъстяващия се сумрак, започнах да си мисля за трудностите около откриването на Мага.

Бях сигурен, че много преди да е влязъл в тоалетната в Техеран, той е имал подготвени нови самоличности и скривалища, десетки места и имена, които може да е използвал и захвърлил, докато не се увери, че дирите му са напълно заличени и че се е стопил в огромния свят. Според базата данни на Управлението на планетата имаше най-малко двеста милиона бели мъже на средна възраст; за агент на разузнаването, който се опитва да локализира един от всички тях, светът е наистина огромен.

Макар че досието му в Лангли имаше пълен набор снимки и биометрични данни, бях сигурен, че веднага след като е напуснал Техеран, той е отскочил до Швейцарските Алпи, най-вероятно в Гщаад или Вилар сюр Олон – разкошни селища, в които освен най-скъпите пансиони на света има и институции от съвсем друг вид. Дълбоко в долините им можете да откриете дискретни клиники, предлагащи свръхмодерни медицински услуги. Любовницата на Владимир Путин е раждала в една от тях и ако руснаците са ти платили цяло състояние, можеш да излезеш от подобно заведение с различно лице, коса, хирургически променени пръстови отпечатъци и магнитни импланти в пищялите, които добавят сантиметри към ръста ти.

Затворен сам в кабинета си, започнах да си давам сметка, че от мен се иска да открия бял мъж с неизвестна височина и националност, с име, което не знаем, на място, което не можем да посочим, с лице, което не сме виждали, и оставящ отпечатъци, които не са негови. Може би нещо в далечното му минало можеше да помогне, само дето така и не бяхме открили кой всъщност е той. В Турция имат израз за подобна задача – все едно да копаеш кладенец с игла.

Станах, отидох при прозореца и вдигнах щорите към нощта, очаквайки да видя, че виелицата вече е започнала и по земята се трупа сняг. Вместо това видях само вятъра в клоните на дърветата. Стори ми се странно, че беше настъпила тишина, която не беше последвана от зимна буря. Зарязах тези мисли и си казах, че откриването на Мага е интересна главоблъсканица, но че ако извадиш тестостерона и жаждата за мъст, от мисията не остава почти нищо – той отдавна беше изчезнал, живееше извън радарите и вече не представляваше заплаха за никого.

Загледах се в голите дървета и си помислих за нещо, казано ми навремето от баща ми, който беше покойник от десет години: „Ако търсиш отмъщение, изкопай два гроба“. Поиграх си с идеята да подхвърля на Сокола, че за Агенцията ще е по-добре да търси днешни предатели и да не мисли толкова за вчерашните. За щастие нещо ме спря.

Вместо това проследих дирите на Мага и едно от незначителните неща, които беше оставил на масата в „Еспинас“, ме отведе до острова в Егейско море. Знаех, че живее сам, и докато обедното слънце грееше гърба ми, а една червена бугенвилея се изсипваше по стената на вилата пред мен, влязох през заключената врата на мазето с черен „Зиг Зауер“ в ръка, прекосих притихналата къща и го заварих в кухнята да приготвя паста на газен котлон и тихичко да си пее италианска любовна песен. Оказа се, че не е никакъв германец.

Усетил присъствието ми, той трепна насред един тон и се обърна към трапезарията. Намирахме се на десет метра един срещу друг сред благоухания средиземноморски въздух. И в следващия момент, без капка колебание, той пристъпи напред, като скри за момент лявата си ръка. С едно движение свалих предпазителя и свих пръст около спусъка...

И само толкова – за частицата от секундата между забелязването на движението му и реакцията ми той ми приложи невероятен номер, от който полетях с писнали уши и полузашеметен назад през стаята, давайки му двайсет секунди да стреля с озовалия се в ръката му пистолет и да избяга в градината. Отново бягаше, тоест правеше онова, в което беше най-добър – изчезването.

Но след време се оказа, че истинското значение на онези часове на острова няма нищо общо с това дали го бях намерил и дали Управлението е успяло да си получи отмъщението. Не, важно беше нещо съвсем друго – по една случайност Мага ме беше научил на блестящ трик, забележителен номер, който в крайна сметка спаси живота ми.

Повече от година по-късно, докато бях на мисия, много по-важна и по-мъчителна от всичко, с което се бях нагърбвал някога, пропътувах през океани от време и през владени от страх земи до руините на някога велик промишлен комплекс. Той беше руски обект в бившата съветска република Казахстан – и макар че днес малцина си спомнят, това беше мястото на едно от най-големите постижения на човечеството. Именно там се озовах в брутална ръкопашна схватка без почти никакви изгледи за успех и изправен лице в лице с вечността, посегнах към паметта си и си припомних онова, което беше направил Мага. Никога не бих могъл да му простя предателството в Техеран, но няма съмнение, че съм му длъжник – и че като се има предвид важността на мисията, светът също му е длъжник. Поредният пример, че животът е пълен с ирония – сякаш имаме нужда от повече.

Въпреки че стигна до убийствения си завършек на историческия и разпадащ се космодрум Байконур в Казахстан, мисията беше започнала на хиляди километри от него, в дивата и беззаконна страна, където се събират границите на Иран, Афганистан и Пакистан. Това е смъртоносен триъгълник – място, където соколите скитници, най-бързите създания на света, ловуват по зазоряване и където животът на един специалист по зони със забранен достъп често се измерва само с дни.

Бях отишъл там да се срещна с информатор, който знаеше куп тайни за най-опасната терористична група на света. Не мога да кажа, че беше храбър човек – трябваха му пари и паспорти, за да осигури на жена си и децата си по-добър живот. Мога обаче да ви кажа едно – ако го разкриеха, изгледите му да остане жив бяха по-малки и от моите.

3. За едно пътуване в сърцето на мрака началото не носеше добри предзнаменования. Долетях в Карачи, най-големия град на Пакистан, в най-горещия ден в писаната история на мегаполиса, а беше едва краят на април. Когато излязох от климатизираната зала за пристигащи, жегата беше толкова силна, че буквално ме остави без дъх.

Петият най-голям град на света – и може би най-хаотичният, – Карачи е дом на двайсет милиона души, почти всички тънещи в бедност и наблъскани в площ между делтата на река от едната страна и замърсените води на Арабско море от другата. Пет пъти на ден мюезините призовават жителите на молитва от минаретата на три хиляди джамии, въздухът е отровен от автомобилните газове, а водата за пиене е почти като него. Нищо не ви подготвя за атаката върху сетивата ви, когато излезете навън. Докато пресичах паркинга, видях няколко души, събрани около двама просяци, които бяха колабирали от жегата; единият може би беше мъртъв. Някои по-суеверни хора, може би от онези, които се вслушват в затишието преди бурята, сигурно биха приели това за поличба.

Излязох от града и продължих осемстотин километра на запад с възможно най-високата скорост, с тюркоазеното море от лявата ми страна и пустата черна ивица асфалт пред мен, над която се надигаше мараня. Докато километрите изчезваха в огледалото за обратно виждане, мястото се превърна в едно от най-самотните и безнадеждните, които бях виждал, докато – най-сетне – спрях на едно било, погледнах към хоризонта и видях пред себе си пустош от пресъхнала земя, дълбоки клисури и внушителни гранитни скали. За първи път пред очите ми се разкриваше Джамхури-йе-Еслами-йе-Иран – Ислямска република Иран.

Само шепа американски шпиони бяха успели да проникнат успешно в страната и още по-малко се бяха върнали живи. И сега, на трийсет километра пред мен, скрита в пустошта, се намираше усилено патрулираната ѝ граница. Трябваше само да я пресека – невидим като призрак в нощта.

4. Както често се случва в разузнавателния бизнес, началото на мисията беше дадено от едно на пръв поглед тривиално събитие. Един човек, докато се опитвал да оправи климатика на колата си, намерил на гърба на една резервна част лист, на който имало само кодовия номер на частта и детайли за доставката ѝ. Написаното не би означавало нищо за почти всеки на този свят – само че човекът не бил обикновен, а листът, поне в едно отношение, се оказал наистина забележителен.

Въпросният човек бил доверен войник в най-бързо растящата терористична организация на света, Нова ислямска армия на чистите, с дълбоки корени в религиозния фундаментализъм и омразата към Запада. В това нямаше нищо необичайно – корените на подобни организации обикновено са едни и същи, – с тази разлика, че Армията на чистите беше най-новото въплъщение на може би най-жестоката и насилническа терористична група в съвременната история.

Въпреки твърденията на лидерите на много страни бруталната Ислямска държава, която беше изникнала от руините на Сирия и Ирак и беше известна също като ИДИЛ, така и не беше унищожена военно. Подложена на постоянна атака, тя беше направила онова, което винаги правят бунтовническите и терористичните организации. Беше се пръснала по четирите посоки на света и раковото образувание беше образувало метастази.

В резултат на това имаше пет основни издънки на ИДИЛ и лидерите на най-добрите от тях – или на най-лошите, в зависимост от гледната ви точка – си бяха лепнали етикета Армия на чистите, бяха се насочили на юг и бяха намерили убежище сред гранитните скали, древните села и скритите долини на границата между Пакистан и Иран. „Защо Бог е направил граничните земи? – пита една стара шега. – Защото е искал Афганистан да изглежда добре.“

Сателитното наблюдение, мащабното прехващане на телефонни комуникации и вездесъщото лицево разпознаване, чиято най-секретна версия вече може да разпознава хора от височина от над триста километра, показваха, че Армията на чистите привлича поддръжници и бойци по-бързо, отколкото измъчените наблюдатели в Лангли смятаха, че е възможно. Когато беше в зенита си, ИДИЛ разполагаше с над трийсет хиляди чуждестранни воини и голяма част от тях, вече опитни ветерани, бяха започнали да се придвижват по крайбрежната магистрала от Карачи или надолу по древните опиумни пътища от Афганистан, за да постъпят в редиците на Армията.

За хилядите мъже и жени в Лангли, които след 11/9 бяха посветили целия си професионален живот на наблюдаване на подвижните пясъци и скритите течения на ислямския фундаментализъм, ставаше все по-очевидно, че са свидетели на надигането на нещо ужасяващо като ИДИЛ или – дори по-лошо – смъртоносно като Ал Кайда на Осама бин Ладен. Но аналитиците знаеха също, че риториката на омразата и батальоните последователи са само орнаменти. Без един ключов елемент всяка група ислямски фундаменталисти не се различаваше особено от близо тристате въоръжени групи, които действаха в Америка – мъже и жени, които се костюмират в петък вечер и се „разполагат“ в най-близката гора през уикендите. За да бъде зърно, а не плява, истински оригинал, а не менте, една терористична група трябва да нанесе удар. Колкото по-трудна е целта, толкова по-голяма е славата, а няма по-трудна за удряне мишена от Америка. Бин Ладен беше успял по зрелищен начин и беше станал пътеводна светлина за всяка друга терористична група. В известен смисъл – и не ми е лесно да го кажа, – макар че мястото на атаката от 11/9 беше разчистено преди години, всички ние продължаваме да живеем сред руините на кулите близнаци. Както каза един историк, докато обсъждаше излезлите от контрол вируси, климатичните промени, катастрофалните урагани и наводнения и безкрайния тероризъм, ние наистина живеем в Епохата на паниката.

Шест часа след като аналитиците на Агенцията изпратиха строго секретния си доклад за надигането на Армията на чистите и с това накараха контратерористичния сигнал на Управлението да замига от оранжево в червено, огромната операция на ЦРУ в Афганистан, известна като Станция Кабул, чу първия от последвалия порой слухове.

Понякога си мисля за един случай от времето, когато бях сравнително нов в шпионския занаят. Бях на борда на кораб, прекосяващ Адаманско море недалеч от бреговете на Тайланд. Не можех да заспя, защото бях нервен от мисълта, че ми предстои да проникна в Мианмар, за да се срещна с група бунтовнически лидери. Излязох на палубата в малките часове на нощта и застанах до парапета. Беше една от онези нощи, които контрольорите на въздушно движение наричат „съвсем ясни“ – нито звук, нито едно облаче в небето, едва доловим полъх на вятъра, който да отнесе мръсния въздух, и звезди, подобни на кристали в небето.

Витлото на кораба се трудеше усърдно, караше милиарди микроскопични организми да светят ярко и изведнъж осъзнах, че съм заобиколен от фосфоресценцията на океана. С Млечния път горе и Млечния път под мен имах чувството, че плавам през море от свещи, идеална метафора на секретния свят. Шпионите също пътуват през непознати и чужди води, заобиколени не от звезди и морски организми, а от фрагменти информация. Номерът обаче си е същият – да не се вторачваш в свещите, а да се опиташ да видиш светлината.

След седмици слушане на пороя от слухове Станция Кабул направи точно това – погледна отвъд свещите и заключи, че Армията на чистите планира голямо събитие, терористичен акт, замислен като грандиозно представление, имитиращо най-мрачните ѝ предшественици.

В света на разузнаването има име, запазено за глобални терористични удари с подобен мащаб, и нямаше съмнение, че Станция Кабул се готви за поредното „зрелищно“ събитие.

5. Като се има предвид, че беше класифициран като свръхсекретен и изпратен единствено на Сокола Рурк и шефа му, директора на Националното разузнаване, спешният доклад от Кабул ясно показваше още с първите си три абзаца, че макар че подобна съсипваща атака може да се случи в някоя от страните от Запада, тя ще бъде насочена предимно към Америка.

Разтревожени, двамата шпионски шефове от Вашингтон незабавно задействаха всички ресурси на огромната американска разузнавателна мрежа – 900 000 души и над 2000 правителствени организации, над трийсет от които официално не съществуваха – със задачата да се опитат да открият всичко възможно за безформения едва видим план. И двамата знаеха, че трябва по някакъв начин да намерят още свещи.

На следващия ден един третостепенен американски актив в Афганистан получил криптирано съобщение по телефона със заръката да се ослушва внимателно за нови слухове.

Човекът, афганистанец на петдесет и няколко, типично облечен в мръсен гащеризон и един от неколкостотинте агенти на свободна практика в страната, работещи за ЦРУ, бил техник, занимаващ се с ремонт на климатици; за офис и работилница използвал микробуса си – очукана машина четири по четири, чиито надписи обещавали на пущу, дари и английски, че където и да се намирате, Доктор Клим ще ви поправи климатика независимо от марката и модела на колата ви.

Човекът бил признат като най-добър в занаята си в граничните земи на Афганистан, Иран и Пакистан. Двайсет и пет години си изкарвал хляба, като обикалял свободно затънтени села и градчета, бил близък познат с граничните патрули и представителите на властта в трите страни и винаги бил пускан да минава безпрепятствено в замяна на безплатни дребни ремонти или зареждане на климатици с фреон.

Специалността му била осигуряване на трудни за намиране резервни части и макар че никой от клиентите му не разбирал и не го питал защо, имало добра причина да е толкова успешен в работата си – от ЦРУ му доставяли частите от Америка и ги доставяли всеки месец до склада му в Кабул. Привличането му като агент и осигуряването на всичко необходимо за успешния му бизнес било блестяща идея на Сокола от годините, когато бил шеф на Станция Кабул.

„Ще се крие пред очите на всички – казал Сокола. – Това място е същинска пещ, всички имат нужда от климатици. Той може просто да си седи и да чака, да си пие чая и да слуша.“

И техникът правел точно това: през годините предал стотици слухове и късчета важна информация и сега наставникът му от Станция Кабул поискал от него да се вслушва още по-внимателно. Техникът знаел, че Агенцията често праща подобни призиви, за да е сигурно, че всички са нащрек, и щял да игнорира настоятелното искане, но това съобщение дошло с дружески поздрав от стария му приятел Сокола, който го молел да направи всичко възможно, за да помогне.

След десет дни, докато работел в склада си в един индустриален парк в покрайнините на Кабул, полузадушен от вонята на отходните канали, и зареждал микробуса си с новодоставени резервни части, техникът получил обаждане с молба за спешна помощ. В това нямало нищо необичайно и обаждането идвало от човек, чийто климатик техникът бил поправял няколко пъти през последните години. Клиентът, който явно навъртал солидно количество километри, казал, че бил закъсал в едно малко гранично село в Иран, недалеч от Забол – регионален център със съмнителната чест да бъде обявяван от Световната здравна организация за най-замърсения град на света.

При други обстоятелства техникът щял да откаже – селото се намирало на повече от хиляда километра от Кабул, от района нямало други искания за помощ и той с нетърпение очаквал да си почине няколко дни в столицата, преди отново да тръгне на път.

Перспективата да кара през задушливия въздух на Забол едва ли му се видяла привлекателна. От друга страна, клиентът открай време будел интереса му. Говорел много малко, пътувал непрекъснато, бил афганистанец, бивш таксиметров шофьор в Кабул, който сега живеел в Иран и като че ли нямал постоянна работа – или поне не такава, за която бил склонен да говори. Дали заради интуицията, плод на половин живот в потайния свят на шпионите, или заради обикновена алчност, техникът решил да се отзове на повикването. Станция Кабул плащала добре за информация, а съобщението на Сокола намеквало, че точно в момента информацията е много търсена стока.

Късно следобед техникът пресякъл границата с Иран под палещите лъчи на слънцето и след двайсет и четири часа, след шофиране почти без почивка, пристигнал в малкото село. Основната причина за замърсяването в района бил кафявият прах, носен от неуморния вятър; за да се спасят от него, двамата се уговорили да се срещнат на завет при високите стени на една джамия. Нямало смисъл да го правят – през онзи ден вятърът виел по-силно от обичайното, непрекъснато променял посоката си, поемал дима от огньовете в порутените къщи, смесвал го в задушаващ коктейл и превръщал бързащите по тесните улички мъже и жени в призраци сред облаци прах.

Като се мъчел да намери пътя в привечерния сумрак със запалени фарове, микробусът на техника запълзял покрай стената на джамията и накрая спрял до един повреден „Нисан Патрол“. Шофьорът на джипа моментално изскочил навън, изтичал до микробуса, отворил задната врата и се напъхал вътре. Наближавал четирийсетте, бил добре изглеждащ мъж с кожа с цвета на стар бронзов артефакт и почти също толкова очукан; личало си, че е прекарал много време на слънце и вятър. Техникът го поздравил с една от кривите си усмивки и посочил апокалиптичния свят от другата страна на предното стъкло.

– В името на Аллах... – промълвил на фарси и поклатил глава.

Станал от седалката и се преместил в задната част на микробуса, където имал легло и няколко стола насред сандъците с резервни части, извадил две чаши и запалил малък газов котлон. Докато чакал водата да заври, посочил нисана и казал:

– Пак ли проблем с компресора?

– Имаше – отвърнал клиентът, който стоял в дъното на микробуса, наполовина скрит в сенките. – Преди няколко месеца. Откачи се от скобата, така че го свалих и го монтирах отново.

– Тогава какъв е проблемът? – попитал техникът.

– Ето какъв – отвърнал клиентът.

В ръката му имало листче с два реда думи и числа на английски. Клиентът го подал на техника. Той нямал нужда да го поглежда за втори път.

– Когато извадих компресора, намерих това залепено на гърба му – казал клиентът. – Явно някой е забравил да го махне.

И тикнал листчето на техника, макар че нямало нужда да го прави. Техникът знаел отлично какво е това – стикер с код, група идентифициращи букви и детайли за доставката на компресора. Ако не друго, ЦРУ е държавна бюрокрация и всяка част, изпращана от САЩ, се маркира и каталогизира надлежно. Така техникът бил принуден да маха всеки стикер от частите, пристигнали в работилницата му. Или поне си мислел, че го е направил. Той моментално си дал сметка, че числата и буквите не са проблем; проблемът бил в информацията за доставка, която показвала, че резервната част е купена по заявка на заместник-директора на Станция Кабул за местен агент с кодово означение 11789.

Водата за чая завирала и по-късно, докато сглобявах този разговор, техникът ми каза, че за момент си помислил дали да не посегне към стария си револвер „Смит и Уесън“ на предната седалка, но отхвърлил идеята – нямало съмнение, че в дясната ръка на клиента, която била скрита, също има оръжие, насочено право към него.

Техникът ми каза, че макар да бил на път да изпадне в паника, получил момент на просветление. Дал си сметка, че ако падането на маските предстои, той вече би трябвало да е мъртъв. Нямало смисъл и да се опитва да се измъкне с приказки. Така че свил рамене и казал:

– Всички трябва да ядем.

– Колко добре познаваш американците? – попитал така нареченият клиент.

– Достатъчно добре.

– Директно с шпионите ли работиш, или чрез местен посредник?

– Директно – отвърнал техникът.

Онзи вдигнал дясната си ръка и техникът видял, че в нея има „Рюгер GP100“. Мъжът посочил котлона с пистолета, за да покаже, че водата ври, и с разтреперани ръце техникът започнал да се опитва да направи чай.

Онзи не откъсвал поглед от него.

– През последните години сме се срещали на какви ли не различни места. Какво работя според теб?

Техникът разперил ръце, за да покаже, че не е сигурен.

– Никога не съм те виждал с други хора, така че едва ли прекарваш бегълци през границата. Предполагах, че си трафикант на злато, или може би на тютюн, макар че за това ще ти трябва по-голяма кола.

Онзи кимнал, но не добавил нищо, с което да опровергае теориите на техника. После попитал:

– Знаеш ли колко струваше единайсети септември на американците?

Техникът бил толкова изненадан от въпроса, че забравил чая и ръцете му спрели да треперят.

– Какво?

– Кулите близнаци – сградите – били оценени на шейсет и два милиарда долара. Само разчистването на останките им струвало с почти един милиард долара повече.

– Не знаех – казал техникът, без да има представа каква е връзката между това и положението, в което се намирал.

– Е, вече знаеш – казал онзи. – Кара те да се запиташ, нали? Колко ли биха платили, за да предотвратят случилото се? Или да избегнат нещо подобно?

Техникът забил поглед в чашите, питал се какво всъщност му предлага този човек. Сърцето му се разтуптяло и той не бил сигурен дали от алчност, или от страх.

Помислил си за криптираното предупреждение от Станция Кабул и съобщението от Сокола и се зачудил дали мъжът с нисана не е чул нещо – някой от онези носещи се във въздуха слухове, които представляват такъв интерес за ЦРУ. Или може би нещо повече от слухове.

– Мисля, че сигурно биха платили доста за нещо подобно – внимателно отвърнал техникът.

– Така е – казал онзи. – Попитах те каква според теб е работата ми. – Не изчакал отговора. – Аз съм куриер.

– Куриер ли? – Техникът не бил сигурен какво точно означава това. – Чий куриер?

– Е, не пощенски – отвърнал онзи.

6. Когато положили основите на организацията си, командирите на Армията на чистите взели едно ключово решение. Дали си сметка, че въпреки твърденията на разработчиците за обратното, никой цивилен не би могъл да си купи криптиран телефон или приложение за обмяна на съобщения, което е наистина защитено.

Били прави – няма софтуер или устройство, което да не може да бъде разбито от Агенцията за национална сигурност, ако залогът е достатъчно висок. В резултат на това командването решило, че използването на куриери е най-безопасният метод за комуникация, и така в света на шпионите започва растяща тенденция за отказ от електроника, защото хартията не може да се хакне, а предаването от ръка на ръка не може да се подслуша.

Затова Армията на честните избрала и обучила шепа доверени тайни куриери, които да носят скрити документи и устни съобщения до и от агенти, доставчици и финансови поддръжници. В тази система обаче имало един аспект, който командването не очаквало – колкото по-голям е заговорът, колкото по-ценна е тайната, толкова по-силно е изкушението тя да бъде продадена.

Така един от куриерите им – баща на две малки момичета, бивш таксиметров шофьор, на когото му дошло до гуша от фундаменталистите и риториката им, видял шанс да промени живота на семейството си и бил готов да рискува живота си, за да постигне целта си – се озовал в микробус в едно брулено от вятъра затънтено кътче на Иран заедно с афганистански техник на климатици, когото Аллах – subhanahu wa ta’ala, най-славният и най-всемогъщият – му разкрил като агент, работещ за американците.

Куриерът бил аматьор в разузнавателния свят, но това не означавало, че не е научил едно от основните му правила – една тайна може да струва цяло състояние, но ако искаш да спечелиш от нея, трябва да си първият, който я предложи на пазара. Той знаел, че опасността да бъде изпреварен расте.

– Преди три седмици някои хора започнаха да задават въпроси – казал той. – Започнаха да си шепнат и започна да изтича информация за замисленото. Затова в обаждането си ти казах, че е спешно. Американците скоро могат да научат сами слуховете или някой друг да ме изпревари с продажбата.

– Продажба? Нима искаш да продадеш някаква информация на американците? – попитал техникът.

Изобщо не му било минавало през ума, че може да се озове в подобна ситуация – той си вадел хляба от събиране на трохи. Мъжът пред него бил куриер и известните му тайни били много по-големи – и доходоносни.

– И колко ще искаш за информацията, с която разполагаш? – попитал той, докато наливал чая.

– Двайсет за мен. Пет за теб – отвърнал куриерът.

Техникът спрял да налива и зяпнал госта си. Искал да е сигурен, че е разбрал правилно.

– Милиона? В американски долари ли?

– Много по-евтино от единайсети септември. Направо удар за американците – отвърнал куриерът. – Ще поискам също американски паспорти, тайна квартира, нова самоличност и напълно нов живот.

– Двайсет и пет милиона долара? – казал шашнатият техник. – И нов живот... но къде?

Лицето на куриера омекнало.

– Като за начало, някъде, където не ти трябва климатик. С изглед към вода, където вали дъжд. Прегледах картата. Орегон, може би Мейн. А ти?

Техникът поклатил глава – никога не си бил мислил, че би могъл да живее на запад или че ще се сдобие с пет милиона долара, така че нямал отговор.

– Какво искаш да направя? – попитал той.

– Да предадеш съобщение на наставника си. Да го попиташ дали искат да купят онова, което им предлагам.

– Познавам ги – предпазливо отвърнал техникът. – Те винаги се оглеждат за капани и ще искат някакво доказателство, че информацията е достоверна. А аз не знам дори истинското ти име. Какво да им кажа, че съм се срещнал в Иран с човек на име Мохамед, който иска двайсет милиона долара ли?

Куриерът се усмихнал и поклатил глава.

– Кажи им, че имам информация за нещо, което лидерите наричат зрелищно...

– Какво по-точно? – попитал техникът.

– Наставникът ти ще разбере. Кажи му, че съм доверен куриер на Армията на чистите и съм запознат добре с техните планове и ръководството им.

Техникът реагирал – Армията на чистите? Доколкото знаел, те били хора, от които всеки трябва да се страхува, но от друга страна, може ли да се очаква нещо друго, когато става въпрос за двайсет и пет милиона долара?

– ЦРУ ще те питат за информация, подробности и още куп неща – продължил куриерът. – Но имай предвид, че аз държа нещата под контрол, а не те. Ще ти кажа условията ми. Слушаш ли ме?

– Извинявай – отвърнал техникът, който се бил разсеял. – Мислех си за Лас Вегас. Искам да видя Вегас.

7. Техникът прекарал един час навън на виещия вятър, като се преструвал, че поправя климатика на нисана в случай, че някой ги следи, след което загледал как куриерът се отдалечава във вечерния сумрак, дремнал два часа и силно възбуден, потеглил обратно към работилницата си недалеч от отходния канал.

След като отворил металната ролкова врата, вкарал микробуса и се заключил, влязъл в Тъмната мрежа чрез TOR и отворил популярен джихадистки сайт за съобщения.

В съобщението, което публикувал, се описал като беден, но отдаден на каузата афганистански боец на средна възраст. Публикацията, дълга четири реда и пълна с правописни и граматични грешки, представлявала проста и отчаяна молба – той търсел много по-млада съпруга, която да живее с него в малко село недалеч от Хиндукуш. Това била последната от много подобни негови публикации през годините и той можел да разчита, че мнозина от десетките хиляди редовни посетители на сайта ще се включат, за да му се подиграят. Оказва се, че дори в ислямския подземен свят интернет е гадно място, но техникът знаел нещо, за което никой от критиците му не подозирал – въпреки че собственикът бил старателно скрит, сайтът всъщност се контролирал от ЦРУ.

Управлението създало сайта и го заровило в Тъмната мрежа като средство да следи джихадистката активност и да събира колкото се може повече информация за потребителите му. Наред с това сайтът имал и друго предназначение – таблото му за обяви позволявало на агенти на вражеска територия да казват на наставниците си от ЦРУ, когато искат среща, помощ или поддръжка. Истинското съобщение на техника било скрито в граматическите грешки и обърканите времена. Точната комбинация от грешки съобщавала, че той иска спешно среща.

Публикацията привлякла обичайните подигравателни коментари, но само един от тях бил от значение. Пуснат от джихадист на име АК-47, чийто аватар бил горящо американско знаме, той бил написан от наставник на ЦРУ от Станция Кабул. Коментарът също бил кодиран и сред ехидните предложения къде може да си намери такава жена било скрито времето и мястото на срещата.

Трийсет и шест часа по-късно един от невзрачните, но сериозно бронирани джипове тойота на Агенцията минал покрай отходния канал и продължил към мръсния индустриален парк в южните покрайнини на Кабул.

От ЦРУ избрали нарочно мястото на работилницата на техника; когато вятърът духал от север, както било през по-голямата част от годината, вонята в индустриалния парк била почти непоносима – нещо, което го правело идеален за тайни срещи. Работниците тичали от колите си в сградите с климатици, дори пушачите не излизали под навесите на работилниците си и от години никой не бил виждал някой случаен посетител да минава през портала.

Джипът минал покрай купчини варели за нафта и спрял пред една сграда в най-отдалечената част на парка. Шофьорът, американец от афганистански произход на около четирийсет, един от най-доверените шофьори на станцията, надул клаксона и металната ролкова врата се отворила почти незабавно. Едва след като вратата се спуснала обратно, от задната седалка на колата слязъл мъж с шамия – шал, който скривал цялото му лице с изключение на очите; дотогава той бил напълно скрит зад силно затъмнените стъкла на джипа.

Сваленият шал разкрил лицето на красив мъж в началото на четирийсетте, с пронизващи сиви очи и двудневна четина. Това бил Крис Халворсен, роден в Тексас и шеф на ЦРУ в Станция Кабул. Той се протегнал – карането по улиците на Кабул е истинско изтезание, – разкривайки пистолета под тъмносиньото си сако, и се усмихнал, когато видял техника.

Възрастният мъж се движел бързо, като леко тътрел крака по характерния си начин и кършел ръце. Поведението му обаче нямало нищо общо с тревога. От дългия си опит Халворсен знаел, че кършенето на ръцете означава повече от искането за среща и броя на възклицателните знаци в съобщението. Техникът имал да съобщи нещо голямо – и определено очаквал значително заплащане срещу информацията.

8. Единайсет минути след като влязъл с колата си в работилницата, Крис Халворсен се готвел да си тръгне.

Шефът на Станция Кабул се ръкувал с развълнувания си служител, отказал предложената чаша чай и отишъл с него до обичайното за разговори място – два мръсни фотьойла в задния ъгъл на постройката, до три бумтящи генератора, които правели подслушването на практика невъзможно. Въпреки това двамата се навели един към друг и разговаряли почти шепнешком. Халворсен накарал техника да разкаже три пъти целия разговор с куриера, като се опитвал да извлече всеки детайл, и след като се уверил, че няма какво повече да научи, променил всичките си планове. Обикновено оставал най-малко един час, за да създаде впечатлението, че техникът работи върху климатика на колата му, но не и този път.

Повикал шофьора си, сложил си отново шамията, качил се на задната седалка и казал на шофьора да кара колкото се може по-бързо към военновъздушната база Баграм, където – дълбоко в строго охранявания периметър – се намира Станция Кабул на ЦРУ. Най-сигурната част от този голям брониран разузнавателен комплекс бил ЗОНА БУРЯ, зад чиито подсилени с олово стени и на фона на генераторите на фонов шум Крис Халворсен, който няколко месеца по-късно щял да бъде пленен, изтезаван и екзекутиран в Сирия, се обадил на Сокола и го запознал със случилото се в селото край Забол.

Според регистрите на Управлението във Вашингтон директорът на ЦРУ приел обаждането в 10:43 ч. Двайсет и осем минути по-късно той стоял в конферентната зала до кабинета си на седмия етаж и правел справка с бележките в лаптопа си, като запознавал с положението най-близките си и най-старши сътрудници.

– Куриерът, ако наистина е такъв, има условия – казал им Сокола. – Това е напълно разбираемо; дори само част от думите му да са истина, той със сигурност е обзет от ужас. Казва, че няма да запише никаква информация на хартия или на флашка, за да не попадне в неправилните ръце. Подобно нещо би му струвало живота, а и най-вероятно живота на семейството му.

– Куриерът казал на наш човек, че това е единственият начин, по който е готов да действа – продължил Сокола. – Това означава среща и той казал на нашия посредник, че не може да рискува да събуди подозрение, като направи промени в обичайния си режим. Срещата трябва да се състои на негова територия на място, което му е познато и което той смята за безопасно. – Сокола свил рамене и погледнал присъстващите. – Според него нито едно от тези условия не подлежи на преговори. Казва, че е готов да се откаже.

Последвало кратко мълчание, нарушено от Бил Гловър по прякор Бъстър, един от помощник-директорите на Управлението, човек в края на петдесетте, който приличал на неоправено легло – едър, с непокорна рошава коса, смачкана риза и вечно разтревожена физиономия.

– Споменава думата зрелищно. Казал ли е нещо повече за това? – попитал Бъстър.

– Не – отвърнал Сокола. – Опитва се да ни продаде информацията. Няма да каже нищо безплатно – разбира се, ако изобщо знае нещо.

– Колко? – попитал Бъстър. – Колко е поискал?

Сокола замълчал за момент и се вгледал в лицата им.

– Двайсет милиона за него и пет за посредника, плюс обичайното – паспорти, извеждане от страната...

Не успял да завърши.

– Колко?! – обадил се шокиран мъжки глас от другия край на дългата маса. В това отношение той влязъл в ролята на говорител на останалите присъстващи.

– Мили Боже – добавила една жена от средата на масата. – Двайсет и пет милиона?! Това може да е измамата на века, поне за шпионския бизнес.

– Да, възможно е – отвърнал Сокола и повечето закимали. Ако има едно нещо, под което са готови да се подпишат всички от секретния свят, независимо на чия страна служат, то е, че шпионският занаят е пълен с измамници, тарикати, лъжци, фантазьори и двуличници. – Възможно е обаче информацията му да е истинска – меко добавил Сокола.

– Нали не смяташ да платиш такава сума? – попитал мъжът от дъното на масата; този път в гласа му се долавяла гневна нотка.

– Преди единайсети септември щях да се замисля. Но сега не мога да подмина тази възможност – казал Сокола. – Такъв е светът, в който живеем, Джим.

– Не... не. – Джим поклатил глава. Поне четирима или петима го подкрепили. В залата избухнал спор. Поддръжниците на обмислянето на идеята били явно малцинство и се опитали да компенсират, като повишат тона, и с всяка изминала секунда диспутът ставал все по-разгорещен.

– Добре, добре – рязко казал Бъстър, станал и загащил ризата си, за да привлече вниманието на всички. Разправията утихнала. – Да нахвърляме документа, а?

– Какъв документ? – заядливо попитал Джим. Той бил едър и умен тип – енергичен и амбициозен четирийсетгодишен мъж с лице, подобно на дълга отсечка разнебитен път. Бил шеф на аналитиците, най-младият, заемал тази позиция, и било ясно, че не възнамерява да се задоволи само с това.

– Документът, който ще подпишем всички – отвърнал Бъстър.

– Нямам представа за какво говориш – казал Джим.

Сокола се намесил.

– Бъстър иска да каже, че ще съставим меморандум, описващ кой е за проверяването на тази следа, независимо от цената, и кой против. След това всички ще го подпишем.

– Защо? – попитала жената от средата на масата.

– За да спестим време – отвърнал Сокола. – След единайсети септември на Комисията за разследване ѝ беше трудно да установи кой на каква позиция е бил през месеците преди атаката. Всички увъртали и шикалкавели. Така ако ни сполети още нещо зрелищно, няма да има проблем – просто им представяме документа и те знаят точно кой на какво мнение е бил.

Думите му били посрещнати с мълчание.

– Добре, кой е за? – попитал Бъстър.

Пак нямало отговор.

– Нещата изведнъж стават по-различни, когато нещо престава да бъде интелектуално упражнение и ти се налага да заковеш знамето си на мачтата и да влезеш в битката – отбелязал Сокола.

Всички на масата се поуспокоили и закимали – казаното от Сокола било истина. Шефът на шпионите погледнал лаптопа си – вече отново владеел положението в залата.

– И тъй, може ли да обсъдим проблема по същество? Ако питате мен, условията на нашия така наречен куриер определено дават основание да се смята, че информацията му е достоверна. Той се държи точно така, както може да се очаква от някой, който играе най-опасната игра на света.

– И сумата, която иска, го потвърждава – добавил Бъстър. – За да настоява за толкова пари, той знае, че ще проверим него и историята му до най-малката подробност. Този тип явно е страшно убеден. – Бъстър се усмихнал. – Или заблуден.

– И какво ще правим? – попитал Джим, този път по-сговорчиво. – Ще поискаме доказателства ли?

– Именно – отвърнал Сокола. – Ще кажем, че преговори ще има, ако ни даде нещо, което доказва, че е от Армията и че не ни поднася.

Всички кимнали. Вече зависело от куриера да представи доказателства и шефовете започнали да се отпускат. Срещата приключила.

Бъстър вдигнал протритото си сако от пода и застанал до Сокола.

– Двайсет и пет милиона? Господи. Ама че в свят живеем.

– Да – отвърнал Сокола. – В света след единайсети септември.

9. Същия следобед Станция Кабул получила съобщение от седмия етаж на Лангли, което било препратено от Крис Халворсен до работилницата за климатици. След това съобщението било прехвърлено през иранската граница от техника, който го прошепнал в ухото на куриера на един малък базар на триста километра южно от мястото на предишната им среща. От ЦРУ искали доказателства за достоверност.

Базарът бил гадно и съмнително място, популярно сред контрабандисти и хора, опитващи се да спечелят от постоянния поток бежанци, мъчещи се да стигнат до Техеран. Седнал в дъното на една празна чайна, куриерът казал на техника, че е очаквал, че купувачът ще поиска някакво доказателство. Няколко минути по-късно двамата отишли при нисана и след като се убедили, че никой не ги наблюдава, техникът получил малка пратка. Пренесъл я успешно през границата, стигнал до работилницата си и я предал на Крис Халворсен. В централата на Станция Кабул пратката – листче с размерите на визитка, но съвсем тънко – била сложена в метална кутийка и изпратена в Лангли.

От Лангли изрязаната и силно размазана снимка била препратена до Националната агенция за сигурност в Мериланд и след като преминала през специалистите по обработка на изображения и аналитиците, разкрила куп ценна информация. С доказателството и доклада на АНС в ръка Сокола свикал отново съветниците си и въпреки че не била стопроцентово сигурна, информацията от снимката била достатъчно убедителна да накара шефа и останалите присъстващи да решат, че си струва да се заемат с така наречения куриер.

Четири часа след като седмият етаж взел решението да се срещне с куриера в избрано от него време и място в Иран, мъжете и жените, чиято работа е да организират мисията, решили, че тя има най-големи изгледи за успех, ако се проведе от специалист по зони със забранен достъп, който действа самостоятелно.

В 3:22 след полунощ в неделя, няколко минути след като Сокола подписал формуляра, известен като В1706 – заповед за начало на секретна операция, – криптираният телефон на нощното шкафче до леглото ми иззвъня. Сънен, аз го грабнах и видях, че обаждащият се вече е затворил. Нямах никакви съмнения какво означава това.

Погледнах списъка с пропуснати обаждания и видях, че е дошло от познат номер – номер, който никога не би ми отговорил, ако му позвъня. В света, в който живеех, самият телефонен номер беше кодирано съобщение.

То ми казваше, че към мен пътува кола. Бях задействан.

10. В 4:00 седях на задната седалка на необозначен джип и поставях дясната си длан отстрани на метално куфарче, пристигнало с колата.

Това беше най-новата високотехнологична версия на нещото, известно в секретния свят като заключена торба. Преброих наум до седем, давайки на безбройните сензори в метала достатъчно време да снемат биометричните ми данни. Махнах дланта си и секунди по-късно, след като системата се увери, че това съм аз, капакът на куфарчето се отвори и се озовах пред екрана на специално проектиран лаптоп. На него вече имаше отворен файл, озаглавен „Куриер/Гранични земи“, който ми казваше най-общо къде отивам. По гърба ми полазиха ледени тръпки. Трябваше да е Иран, нали? Това беше най-смъртоносната от всички зони със забранен достъп и с истинска тревога започнах да чета обемистия файл.

Когато минахме през портала на Лангли, вече бях приключил. Затворих куфарчето, предадох го на офицера на предната седалка и погледнах през прозореца. Хладният нощен въздух придаваше болезнена яснота на дърветата, а високо в небето светеше лунният сърп – напълно подобаващо, предвид предстоящата ми мисия. Едва ли можех да мечтая за по-прекрасна нощ като начало на нещо, което впоследствие се превърна в наистина грозна работа.

След като минах през още два пропускателни пункта, влязох в най-строго охраняваната зона на Лангли – огромна площ дълбоко под Мехура, голямата аудитория на ЦРУ. В подземното фоайе предадох последните си лични вещи – телефон, часовник и колан – и ми беше казано да застана пред рентгенова машина, след което дежурният ми каза да продължа към най-обезопасената от всички дванайсет конферентни зали на зоната.

Съпровождан от двама души от охраната, минах по пусти коридори, заслушан в бръмченето на генераторите, които обгръщаха района с фонов шум против подслушване, и спрях пред бронирана врата. Прокарах пропуска си през поредния скенер, изчаках камерите за лицево разпознаване да потвърдят самоличността ми и загледах как вратата се плъзга настрани.

Влязох и видях, че обикновено празното помещение е превърнато в оперативен щаб. В единия ъгъл имаше компютри, на които работеха експерти по анализ на фотографии; от тавана бяха спуснати екрани с висока разделителна способност и обгръщаха цялото пространство, превръщайки го в нещо като IMAX салон. В кръга от хардуер на дълга заседателна маса бяха насядали аналитици от разузнаването, специализирани в граничните земи, всички, които се занимаваха с планирането на мисията, и по-голямата част от мозъчния тръст на седмия етаж. Сокола, седнал в отсрещния край и диригент на целия цирк, в който участваха поне четирийсет души, ми кимна за поздрав и ми посочи празното място в края на масата.

– Прочете ли резюмето в колата? – попита без никакви предисловия.

– Предполагам, че имаш доказателство за достоверност. Иначе нямаше да съм тук.

Сокола се обърна към помощната масичка до него, взе малък стъклен панел, подаде го на един асистент и докато всички се мъчеха да видят какво има на него, той ми беше доставен. Видях, че тънкото правоъгълно листче, на което имаше отпечатана едва различима снимка, е затиснато между две бронирани стъкла за защита. Приличаше на биологичен микроскопски образец. Вгледах се по-внимателно в хартията и се усмихнах. Сокола ми се ухили в отговор.

– Чудесен трик. Използвал ли си го някога, Сокол – имам предвид, когато си бил оперативен агент?

– Не съм чак толкова дърт – отвърна той, преструвайки се на засегнат. – Но съм чел за него.

– Аха, аз също – казах аз.

Един от старшите аналитици – жена на около петдесет, известна с цинизма и пушенето си – беше объркана.

– Не разбирам – каза тя. – Какъв трик? Да не би да е нещо със снимката?

Сокола поклати глава.

– Той говори за хартията, на която е отпечатана, Маргарет. Номерът е как куриерът е успял да измъкне снимката от граничните земи.

– Това е като исторически експонат – казах аз. – Идеята била на френските маки, борците от Съпротивата срещу нацистите...

– Именно затова ме попита дали съм го използвал на терен – прекъсна ме Сокола. – Намекваше, че съм достатъчно стар, за да съм работил и през четирийсет и втора.

Всички се разсмяха.

– Съпротивата е имала проблем – продължих аз. – Как да предават секретна информация между различните клетки за местоположение на запаси, време и място за срещи и така нататък, когато Гестапо и информаторите му дебнели навсякъде? Като французи те били заклети пушачи, също като иранците. Но произвежданите във фабрики цигари били скъпи, затова повечето свивали свои собствени от насипен тютюн. И на някой му хрумнала идеята да записват секретната информация върху вътрешната страна на хартията. След това я навивали и ако били спирани от Гестапо, вземали тикнатата зад ухото им цигара и я запалвали. И с всяко дръпване унищожавали уликите.

Посочих тънката хартия.

– Може би нашият куриер или посредникът е чел за това или пък го е измислил сам. Така или иначе, използвал е ръчно навита цигара, за да изнесе доказателството от граничните земи. – После попитах: – Какво знаем за снимката?

Сокола посочи IMAX екраните. Обърнах се и се изумих, когато на тях се появи картина. Техниците от АНС и аналитиците в ъгъла бяха използвали огромната си изчислителна мощ и секретен софтуер да обработят безброй пиксели и да превърнат снимката с размазани форми и неясни сенки в ясно изображение, хиляда пъти по-голямо от оригинала. Пристъпих напред и се загледах в кирпичените къщи около някакъв селски площад.

– Няма ли метаданни? – попитах. Имах предвид часа, датата и джипиес координатите, които автоматично се вграждат във фотографията.

– Както видя от цигарената хартия, той не е глупав – отвърна Сокола.

Загледан в снимката, започнах да изброявам детайлите:

– Навес над площада, маса, готова да бъде наредена за хранене, танцуващи мъже с вдигнати нагоре ръце, вързана за кол коза, която предстои да бъде заклана. Това някакъв празник ли е? Рожден ден?

– Мислим, че е сватба – каза Сокола. – Вероятно старши член на Армията се жени за младо момиче от местно село.

Погледнах двайсетината мъже на снимката. Всички бяха или с гръб към камерата, или скрити в сенките, или лицата им бяха изрязани, за да не бъдат идентифицирани.

– Очевидно се е постарал да не видим никакви лица...

– Отказва да ни даде каквото и да било без заплащане. Все пак е предал на посредника малко информация, за да си продаде стоката. Твърди, че мъжът в креслото под навеса се нарича емир.

Погледнах го. Беше облечен изцяло в бяло и ако се съдеше по позата му, едва ли беше първа младост. Снимката нарочно беше направена така, че лицето му да попада извън кадъра.

– Титлата не означава кой знае какво, нали? – казах. – Те винаги сами се обявяват за такива.

– Да, но всяка терористична организация се нуждае от месианска фигура – отвърна Сокола. – Емирът е тяхната. Вероятно е учен или някакъв богослов от онези, които тълкуват по възможно най-убийствения начин свещените писания. Убивай разколниците, убивай неверниците, убивай нашествениците. Може да предизвика буря с проповедите си, да подбуди хората да тръгнат на война, но самият той никога не е участвал в битка...

– За Пентагона ли става дума? – обади се Маргарет.

Отново избухна смях и Сокола продължи:

– Сраженията и планирането се оставят на военните лидери. Те винаги са най-опасните. – Той пристъпи напред и посочи една част от снимката. – Което ни води до ето този човек.

11. Сокола посочи фигурата на някакъв здравеняк без риза, който седеше с гръб към камерата и играеше карти с трима други мъже в очакване на началото на празненството.

Играенето на карти беше необичайно – ислямът не го одобрява, но и не го заклеймява като харам. Комарът обаче е грях, така че ако на масата имаше пари, щяхме да разберем, че снимката е подправена. И можехме да си тръгнем. Само че пари нямаше.

– Кой е той? – попитах.

– Куриерът казал на посредника ни, че е военният командир, очевидно стратегически мислител и много интелигентен. Както и жесток – каза Сокола. – Но от друга страна, може да се очаква, че продавачът ще каже подобно нещо, нали? Този път обаче може и да е вярно.

Той замълча за момент и огледа присъстващите. Останах поразен – внезапно ми се стори ужасно остарял и измъчен.

– Твърди, че този мъж е Абу Мюслим ал-Тундра – тихо каза Сокола.

Зяпнах го – както и всички останали. В изпълнената с потрес тишина Сокола продължи да гледа замислено картоиграча, като ни обясняваше името му.

– Мюсюлманин от снега... някой от пустошта... човек, дошъл от суровата зима...

– Но Ал-Тундра е мъртъв – казах аз, говорех от името на всички. – Военновъздушните сили хвърлиха две двестакилограмови бомби върху така нареченото му убежище, докато беше в Ирак.

Сокола се усмихна горчиво.

– Типично за Военновъздушните сили, нали? Както е казал навремето един прочут психолог, ако чукът е единственият инструмент, с който разполагаш, всичко започва да ти изглежда като пирон. След рейда от къщата и другите неща не останало почти нищо, още по-малко ДНК. Бог да ни е на помощ – четиристотин килограма взрив, за да убиеш един човек. Разбира се, от Пентагона го обявиха за мъртъв. Трябваше да го направят – не можеха да признаят, че десетимата цивилни, които са били на същото място, са били убити напразно.

– Съдебномедицинският екип, който отишъл на място, така и не открил тяло, но намерили нещо, което би могло да е било тунел. – Сокола пак огледа присъстващите. – Така че е напълно възможно да е влязъл и после веднага да е излязъл през тунела. Никой не знае дали сме му видели сметката, или сме се издънили. Според куриера сме се издънили.

– Ако Ал-Тундра е все още жив, нищо чудно, че куриерът иска двайсет и пет милиона – каза Бъстър. – Определено познава пазара. Ти какво мислиш, Сокол?

– Дали е жив или мъртъв ли? – отвърна той. – Не знам. Не разполагаме с никакви факти. Ако ме питаш за интуицията ми, бих казал, че това е типична проява на Закона на Мърфи – всяко нещо, което може да се оплеска, ще се оплеска. Мисля, че това е той.

През залата преминаха тръпки – жив Ал-Тундра беше ужасяваща перспектива. Въпреки че Осама бин Ладен беше грабнал въображението на света, Ал-Тундра определено си беше заслужил високо място в мрачния пантеон на тероризма.

Разбира се, това не беше истинското му име – то така и си оставаше неизвестно. Подобно на Абу Бакр ал-Багдади, Ал-Заркауи, Ал-Лондр, Ал-Брюсел и куп други той беше приел nom la guerre, когато станал боец джихадист в нещото, известно в Лангли като Котела – пропитата от кръв ивица земя между Ирак и Сирия. Тъй като името събуждаше идеи за далечния север, всички смятаха, че е от Русия, но нямаше доказателства за това, тъй като никой в ЦРУ, МИ6 или Мосад не беше успял да събере надеждна информация за самоличността му и никой от хилядите оперативни агенти, местни сътрудници и информатори не беше виждал лицето му.

Той винаги носеше шамия и тъмни очила и лицето му беше така скрито, че никой лицев анализ, биометричен алгоритъм или художник не беше успял да му направи портрет. От всички явни и тайни терористични лидери на света Ал-Тундра, мюсюлманската форма на пустош без дървета, спокойно можеше да е и призрак.

През годините обаче няколко западни шпионски агенции бяха прехванали телефонни обаждания и съобщения, в които други терористи говореха за него, и те дадоха на ЦРУ известна информация, макар и съвсем бегла. Предполагаше се, че е бил на четирийсет и няколко по времето, когато уж е бил убит; говореше се, че като тийнейджър бил уличен хулиган в Кайро, Бейрут, Истанбул или десетина други града, в зависимост от това кой разказва историята. Нямаше нищо друго известно за него, докато не се появиха няколко пръснати сведения за години, прекарани във военна служба с отличие, макар че никой не знаеше в коя точно армия е служил; имаше и такива, които твърдяха, че бил наемник, но те най-вероятно бяха просто романтици. В някакъв момент през следващите години той получил откровение и подобно на повечето хора, които откриват – или преоткриват – религията си, се вързал наистина силно. Излязъл от пустошта, пустинята или където там се е случило откровението като истински вярващ в най-строгата и фундаменталистка интерпретация на исляма.

Макар да имаше съмнения за миналото му, всички бяха съгласни, че през по-ранния етап на живота си той проявявал силна привързаност към татуировките. В една от най-често разказваните истории, след като приел вярата, той премахнал десетина татуировки по тялото си с помощта на макетен нож и шкурка, включително изображение на гола жена на чатала си.

Като член на различни терористични групи, всяка от които по-жестока и насилствена от предишната, той станал първо палач, после полеви командир и накрая един от лидерите на Ал-Кайда в Двуречието – мястото, по-известно на Запад като Ирак. Иракските издънки на организацията бяха прословути със самоубийствените си атентати срещу американски войници, обезглавяването на американски репортери, заравянето на живи деца и майките им християнки и с поробването и изнасилването на хиляди жени от няколко малцинствени групи. Тъжен момент от болезнената история на Ирак е, че на практика никое от тези събития не се регистрира по скалата на Рихтер за жестокост. С изключение на едно – от Ал Кайда в Ирак се роди една още по-брутална и безмилостна организация – ИДИЛ.

Един от лидерите ѝ беше Ал-Тундра и това доведе пряко до зареждането на двете огромни бомби в американски самолет и пълното унищожаване на една къща в Ирак, която може да е имала, а може и да е нямала тунел.

С всичко това в главата ми аз станах, отидох при екрана и се вгледах по-внимателно в мъжа на него. Всичко с изключение на гърба и част от едното му рамо, под което изпъкваха мускули като въжета, беше скрито. Оставих ума си да се зарее и си представих, че съм в някое от десетките невзрачни села в граничните земи. Скоро щеше да започне сватба и се видях как се появявам зад отрупаните с храна маси, минавам покрай емира, сядам срещу Ал-Тундра и чакам да ми раздадат картите. Застанал в конферентната зала във Вирджиния, гледах как той ме поздравява с кимане и в този момент се опитах да уловя нещо за него от тялото, от позата... от каквото и да било.

Казах си, че няма съмнение – той не беше член на някаква събрана от кол и въже банда или пъчещ се самохвалко, самохвалко, който се мисли за голяма работа, защото е метнал калашник на рамо, а много по-опасен човек, добре обучен в истинска армия. Истината за него обаче се криеше непосредствено зад хоризонта. Късчетата информация, с която разполагахме, не означаваха много и сенките, които обитаваше той, бяха твърде гъсти, за да бъдат разпръснати от светлината на отделни свещички.

– А сега се дръпни от снимката, за да я видиш цялата – каза Сокола. – Забелязваш ли нещо особено по гърба му?

– Нищо. В тъмното е – отвърнах аз.

– Аз си помислих същото, но екипът подозира, че може да намери нещо, и АНС използваха всичките ресурси, с които разполагат.

Картината на екраните почерня, или поне така изглеждаше; после осъзнах, че гледам процеса на обработка на изображението от страна на АНС. По гърба на Ал-Тундра започнаха да се появяват смущаващи детайли – крак... око...

– Татуировка – досетих се. – Която не е могъл да премахне ли?

– Именно – отвърна Сокола. – АНС възстанови част от изображението и екстраполира останалото. Почти сме сигурни, че татуировката покрива целия му гръб.

Появиха се още детайли, докато Сокола обясняваше:

– Експертите твърдят, че ако не е направена в Япония или от монаси в Тайланд, татуировката определено е дело на някой, който се е обучавал там.

Обработката приключи и татуировката внезапно блесна ярко благодарение на техниците. Сложна и много по-голяма от насекомото, което изобразяваше, тя беше изпълнена в различни нюанси на сивото и черното – с изключение на зелените очи – и това наред с факта, че крилете бяха частично разперени, я правеха да изглежда мрачна и потискащо зловеща.

– Скакалец – казах аз.

– В продължение на почти двайсет години те живеят под земята и чакат – отвърна Сокола. – И в един момент се появяват – неудържими, унищожаващи всичко по пътя си. Може би е това. Може би е дошло тяхното време.

12. За нас, които гледахме размазаната фотография, направена в някакво село на хиляди километри оттук, това беше спиращ дъха момент. Не мисля, че в залата имаше някой, който не вярваше, че Ал-Тундра е жив и че внезапно светът е станал много по-опасно място.

Затова нямаше никакво въодушевление около този очевидно отличен разузнавателен удар – ЦРУ беше открило, че един от най-страшните терористи на света се е върнал от онзи свят, и беше установило най-общо положението му – и когато срещата приключи и всички тръгнаха към изхода, преобладаващото усещане беше за страх и безпокойство.

Колкото до мен, опасенията ми растяха, откакто бях седнал в джипа и бях отворил лаптопа. Сега, след като научих задачата, която ме очакваше – да вляза дълбоко в паяжината на Ал-Тундра и да се срещна с куриер, който твърдеше, че е готов да го предаде, – тези опасения, към които се добавяха струйките пот, стичащи се по гърба ми, бяха на път да ме довършат.

Тъй като бяхме наясно, че един от основателите на ИДИЛ планира някакъв зрелищен удар, подготовката за пътуването ми в Иран беше ускорена и беше много по-интензивна от подготовката за всяка друга мисия, която бях изпълнявал. Близо седмица, с кратки прекъсвания за храна и сън, бях подложен на порой секретни инструктажи, конференции, съмнения и сесии с експерти, докато едва не стигнах до точката на пълно изтощение. Вечерта преди заминаването ми се насилих да продължа напред въпреки умората и опитите да не мисля за вероятността да бъда заловен веднага или от иранците, или – още по-лошо – от Ал-Тундра и неговата Армия.

Бях само на трийсет и шест, но опитът ме беше научил, че спасението често се крие в най-дребните детайли, и отчаяно се опитвах да науча колкото се може повече за лидера на терористите. В края на краищата животът ми можеше да зависи от това.

Въпреки че трябваше да спя, за да стана рано сутринта и да поема на път, прекосих пръснатия кампус на Лангли до новата сграда на централата.

Двете кули бяха високи само шест етажа, но бяха като айсберги – само 10 процента от тях се подаваха на повърхността. Отидох при асансьорите, които обслужваха огромния подземен лабиринт, и зачаках камерата за лицево разпознаване да потвърди самоличността ми. Кабината се спусна дванайсет етажа надолу, вратите се отвориха и пристъпих в Гробницата – един от осемте огромни центъра за съхраняване на данни на Агенцията, известен с по-приличното име Архив на ЦРУ, Лангли. Гробницата беше спечелила прякора си не само защото се намираше дълбоко под земята, но и защото се твърдеше, че материалите в нея крият ключа за местата, на които са заровени безброй трупове.

Центърът е прочут с това, че човек много трудно може да се ориентира в пазената в него информация, и затова бях благодарен, че бях посрещнат от главния архивист Клейтън Пауъл. На петдесет и няколко, с лилаво родилно петно, обезобразяващо голяма част от лицето му (Фройд сигурно би изписал томове за това защо е избрал да работи толкова дълбоко под земята), той беше отличен професионалист и един от най-свестните хора, които съм срещал. Изключително интелигентен, винаги опитващ се да мисли алтернативно, той стисна топло ръката ми и ме поведе в лабиринта към една от защитените подобни на килии стаи, където трябваше да ме чака стол с твърда облегалка, необходимите за мисията ми материали и компютър, свързан единствено към електрическата мрежа.

– Какво успя да изровиш? – попитах, докато той въвеждаше кодовете за достъп към килията.

– За Ал-Тундра ли? Нищо, което да не е било преглеждано поне хиляда пъти – отвърна той и отвори вратата.

Три часа по-късно, докато се мъчех да остана буден, почти бях приключил поредицата цифрови документи, всеки от които потвърждаваше точно казаното от Клей. В тях нямаше нищо полезно, само суровите данни – неясните прехванати разговори и несигурните сведения, продавани от хора по задните улички на Кайро, по които западните шпионски агенции бяха изградили малкото, което твърдяха, че знаят за Ал-Тундра.

Оставаха ми само три файла. Отворих най-големия, който се различаваше от останалите единствено по размерите си. Изображението, което се появи на екрана, представляваше сателитен запис на човек сред руините на изгоряло село. На улицата зад него лежаха десетки тела. Мъжът беше със задължителните за ИДИЛ тъмни очила, а лицето и тялото му бяха неразличими заради шамията и широката роба, които носеше. Можеше да е произволен боец в произволна военна зона в Ирак или Сирия.

С една разлика. Според бележките към записа един надежден местен информатор, който се намирал на стотина метра от колата, чул как трима старши джихадисти казват на други бойци, че мъжът всъщност бил легендарният и мистериозен Ал-Тундра.

Наведох се напред и се вгледах в записа, след което насочих вниманието си към бележките. Според тях записът бил от сателит, насочен към най-раздираната от насилие част на Сирия, а датата показваше, че е направен осем месеца преди въздушния удар, който би трябвало да го е убил. Спрях записа и отново се загледах продължително във фигурата. Въпреки че в кадъра нямаше нищо, което да го идентифицира – по същото време той би могъл да играе и карти някъде другаде, – умората ми се стопи. Отново се намирах в присъствието на Абу Мюслим ал-Тундра, човека, дошъл от суровата зима.

Пуснах отново записа, който го показа как се качва в джип тойота, и след като приключих с бележките за тази част от него, поклатих с възхищение глава. По потъването на гумите в пясъка някакъв много наблюдателен и схватлив аналитик на Агенцията беше заключил, че тойотата носи много допълнителна тежест, разположена по цялата ѝ дължина. Под мръсната боя колата беше силно и професионално бронирана.

Джипът потегли и аз погледнах последните няколко абзаца от бележките – сателитът следил колата още три часа, преди да я изгуби в лабиринта тесни улички и скрити гаражи на Мосул, хаотичен град с население почти два милиона души. Това е значи, казах си – един кратък поглед към Ал-Тундра, идентифициран по слухове, и цяла нощ работа, която не обогати с нищо оскъдните ми знания за него.

Упражнението се оказваше безполезно и макар да ми оставаха още два файла, вече знаех, че те няма да добавят нищо ново към десетките преди тях, и затова ги зарязах. Станах, разкърших схванатите си рамене и посегнах към звънеца на бюрото, за да дам сигнал на Клей, че съм приключил и че може да отключи вратата.

Спрях се – така внезапно, че ръката ми замръзна във въздуха. Беше ми хрумнала идея, макар че нямах представа откъде или дали ще проработи. Натиснах звънеца. Но нямаше да си тръгвам – нуждаех се от помощта на Клей.