Прислужницата

ПРОЛОГ

Можех да изляза от тази къща само окована с белезници.

Трябваше да избягам, докато още имах възможност. Сега тази възможност се беше изпарила. Полицаите бяха в къщата и бяха открили какво има на тавана. Вече нямаше връщане назад.

След около пет секунди щяха да ми прочетат правата. Не знаех защо още се бавят. Може би се надяваха, че ще ме подлъжат да разкрия нещо уличаващо.

Нека се надяват, нямаше да стане.

Полицаят с черната прошарена коса седеше на дивана до мен. Той намести пълното си тяло върху светлокафявата италианска кожа. Зачудих се какъв ли диван има в дома си. Какъвто и да беше, със сигурност не струваше петцифрена сума като този. Навярно беше в някакъв кичозен цвят като оранжево, полепнал с косми от домашен любимец и с прокъсани шевове. Питах се дали и той си мисли за дивана вкъщи и дали мечтае за диван като този.

По-вероятно обаче размишляваше за трупа в мансардата.

− Хайде да преговорим всичко отначало − подхвана той с провлечения си нюйоркски говор. По-рано ми каза името си, но ми изхвръкна от главата. Полицаите би трябвало да носят яркочервени табелки с имената си. Как иначе да ги запомни човек в изключително стресови ситуации? Май беше инспектор.

− Кога намерихте трупа?

Замислих се дали сега не е подходящият момент да поискам адвокат. Не трябваше ли те да ми го предложат? Позабравила бях процедурата.

− Преди около час − отговорих.

− Защо се качихте в мансардата?

Стиснах устни.

− Казах ви. Чух шум.

− И...?

Полицаят се приведе и впери очи в мен. Брадата му беше набола, сякаш тази сутрин бе забравил да се обръсне. Езикът му се подаваше между устните. Не бях глупава − знаех какво точно иска да му кажа.

Аз го направих. Виновна съм. Арестувайте ме.

Вместо това се облегнах спокойно назад.

− Това е всичко. Друго не знам.

По лицето на инспектора се изписа разочарование. Брадичката му помръдваше, докато размишляваше за доказателствата, открити до момента в къщата. Питаше се дали разполага с достатъчно сериозно основание, за да щракне белезниците на китките ми. Колебаеше се. Ако беше сигурен, вече щеше да го е направил.

− Ей, Конърс!

Гласът на друг полицай. Прекъснахме зрителния си контакт и аз вдигнах очи към върха на стълбите. Другият, много по-млад полицай стоеше на площадката, стиснал парапета с дългите си пръсти. Гладкото му лице беше пребледняло.

− Конърс − каза младокът. − Трябва да дойдеш незабавно. Ела да видиш какво намерихме. − Дори от подножието на стълбището видях, че адамовата му ябълка подскача. − Няма да повярваш.

I.

ТРИ МЕСЕЦА ПО-РАНО

1.

МИЛИ

− Разкажи ми за себе си, Мили.

Нина Уинчестър се приведе напред, седнала на светлокафявия кожен диван с кръстосани крака, а коленете ѝ се подаваха едва забележимо под копринената ѝ бяла пола. Не разбирах много от модни марки, но беше очевидно, че носи изключително скъпи дрехи. Копнеех да протегна ръка и да докосна плата на кремавата ѝ блуза, макар подобен жест да би означавал, че няма да ме вземе на работа.

Честно казано, и без това нямаше големи шансове да ме наемат.

− Ами... − започнах, като подбирах думите си внимателно. Въпреки всички откази продължавах да се опитвам. − Израснах в Бруклин. Работила съм като домашна помощница при много хора, както виждате от автобиографията ми. − От внимателно подправената ми автобиография. − Много обичам деца. Също така... − Озърнах се, за да потърся с поглед гумени кучешки играчки или котешка тоалетна. − Обичам и животни?

В обявата в интернет за прислужница не се споменаваше за домашни любимци. Но го казах за всеки случай. Та кой не обича любителите на животни?

− Бруклин! − усмихна се лъчезарно госпожа Уинчестър. − И аз израснах в Бруклин. Може да се каже, че сме съседки!

− Наистина! − съгласих се аз, въпреки че това беше много далеч от истината. В Бруклин имаше много квартали, в които човек трябваше да се изръси здраво, за да си позволи и най-тясната къщичка. Само че аз не израснах в тях. С Нина Уинчестър бяхме напълно различни, но щом ѝ харесваше мисълта, че сме съседки, нямах никакво намерение да я опровергавам.

Госпожа Уинчестър прибра лъскав златисторус кичур зад ухото си. Косата ѝ беше майсторски подстригана на каре така, че да прикрие двойната ѝ брадичка. Наближаваше четиресет и с различна прическа и облекло би изглеждала съвсем обикновена. Но беше използвала значителното си богатство, за да подчертае всичките си достойнства. Да си призная, това ме накара да изпитам уважение към нея.

Аз бях направила точно обратното с външния си вид. Макар и с десет години по-млада от жената отсреща, не исках тя да се чувства застрашена от мен по никакъв начин. За интервюто бях избрала дълга, безформена вълнена пола, която купих от един магазин за дрехи втора употреба, и бяла блуза от изкуствена материя с буфан ръкави. Прибрах тъмнорусата си коса на стегнат кок на тила. Дори си купих големи очила със старомодни рамки. Така изглеждах сериозна и крайно непривлекателна.

− Задълженията − каза тя − се състоят предимно в чистене и понякога готвене, ако си съгласна, разбира се. Добра готвачка ли си, Мили?

− Да. − Готварските умения бяха единственото в автобиографията ми, което не беше лъжа. − Отлична готвачка съм.

Светлосините ѝ очи грейнаха.

− Това е прекрасно! Честно казано, рядко се храним с вкусна, домашно приготвена храна − изкиска се тя. − Та откъде да намерим време?

Прехапах си езика, за да не изтърся някоя критична забележка. Нина Уинчестър не ходеше на работа, имаше само едно дете, което по цял ден беше на училище, и сега наемаше чистачка. В огромния преден двор дори зърнах градинар. Как така нямаше време да сготви за малкото си семейство?

Не биваше да я съдя твърде строго. Нямах никаква представа какъв е животът ѝ. Само защото беше богата, не означаваше непременно, че е разглезена.

Но ако трябваше да се обзаложа, бих заложила стотачка на факта, че Нина Уинчестър е ужасно разглезена.

− От време на време ще ни трябва помощ и със Сесилия − продължи госпожа Уинчестър. − Например да я водиш на занималня следобед или на гости у приятели. Имаш кола, нали?

Едва сдържах смеха си. Да, имах кола − в момента имах само това. Десетгодишният ми „Нисан“ загрозяваше гледката пред къщата ѝ и именно в него живеех понастоящем. Всичките ми вещи бяха в багажника. От няколко месеца спях на задната седалка.

След като човек живее с месеци в колата си, осъзнава колко важни са дребните удобства. Тоалетна. Мивка. Възможността да си изпънеш краката, когато спиш. Последното ми липсваше най-много.

− Имам кола.

− Чудесно! − плесна с ръце госпожа Уинчестър. − Аз ще осигуря седалка за Сесилия, разбира се. Все още не е достигнала необходимата височина и тегло, за да се вози без детска седалка. От Педиатричната академия препоръчват...

Докато Нина Уинчестър изброяваше точните изисквания за височина и тегло за детските седалки, аз се възползвах и огледах набързо всекидневната. Обзавеждането беше ултрамодерно, с огромен телевизор с плосък екран, несъмнено с тонколони, вградени във всяка възможна пролука наоколо, за първокачествен звук. В ъгъла имаше камина, която изглеждаше напълно функционираща, а полицата над нея беше отрупана със снимки на семейство Уинчестър от пътешествия по всички краища на света. Когато вдигнах очи, видях изумително висок таван, искрящ на светлината на кристален полилей.

− Не си ли съгласна, Мили? − попита госпожа Уинчестър.

Погледнах я и примигнах. Опитах се да си спомня какъв въпрос беше задала. Но нищо не ми хрумна.

− Да − отговорих несигурно.

Не знам с какво се бях съгласила, но тя остана доволна.

− Много се радвам, че и ти мислиш така.

− Естествено − казах, вече по-твърдо.

Тя кръстоса леко разплутите си крака в обратната посока.

− А, разбира се − добави, − трябва да обсъдим и въпроса за възнаграждението. Видя посочената в обявата заплата, нали? Приемлива ли е за теб?

Преглътнах. Сумата в обявата беше повече от приемлива. Ако бях анимационен герой, в очите ми щяха да проблеснат доларови знаци, докато четях обявата. Именно заради заплатата замалко не се отказах да кандидатствам за работата. Хора, предлагащи толкова много пари и живеещи в подобна къща, нямаше да ме наемат.

− Да − казах задавено. − Приемлива е.

Госпожа Уинчестър повдигна вежди.

− Знаеш, че работата налага да живееш тук, нали?

Нима ме питаше дали съм съгласна да напусна разкошния си нисан?

− Да, знам.

− Прекрасно! − Тя подръпна подгъва на полата си и стана. − В такъв случай искаш ли да ти покажа къщата? Да видиш какво те очаква?

Аз също станах. На високи токчета госпожа Уинчестър беше само с няколко сантиметра по-висока от мен с равни обувки, но имах чувството, че се извисява.

− С удоволствие!

Тръгнахме из къщата и тя обясняваше и ми показваше всичко толкова подробно, че се притесних да не би да съм сбъркала обявата и да съм попаднала на брокерка на недвижими имоти, която си мисли, че си купувам жилище. Къщата наистина беше красива. Ако имах четири-пет излишни милиона, веднага щях да я купя. Освен първия етаж с огромната всекидневна и наскоро ремонтираната кухня на втория етаж се намираха спалнята на господин и госпожа Уинчестър, стаята на дъщеря им Сесилия, кабинетът на господин Уинчестър и стая за гости, която можеше да се мери по лукс с най-скъпия хотел в Манхатън. Тя спря с театрален драматизъм пред следващата врата.

− А тук се намира... − Отвори я със замах. − Домашното ни кино!

Освен грамадния телевизор на долния етаж имаха истински киносалон вътре в къщата! Обзаведен беше с няколко реда амфитеатрално разположени седалки срещу заемащ цялата стена екран. В ъгъла имаше дори машина за пуканки.

След малко забелязах, че госпожа Уинчестър ме гледа и чака отговор.

− Еха! − възкликнах, както се надявах, с подобаващо въодушевление.

− Изумително е, нали? − потрепери тя от удоволствие. − Имаме и богата филмотека, от която си избираме филми. Разбира се, имаме и кабелна телевизия и всички стрийминг платформи.

− Естествено − съгласих се аз.

След киносалона отидохме до последната врата в дъното на коридора. Нина спря с ръка върху бравата.

− Това моята стая ли ще бъде? − попитах аз.

− Горе-долу... − Тя завъртя топката на бравата, която изскърца силно. Забелязах, че тази врата е от много по-дебело дърво от останалите. Зад нея имаше тъмно стълбище. − Твоята стая е горе в мансардата. Напълно обзаведена е.

Това тъмно, тясно стълбище беше доста по-невзрачно от останалата част на къщата − а и толкова ли беше сложно да сложат една крушка? Но разбира се, аз бях от прислугата. Не очаквах госпожа Уинчестър да похарчи за моята стая толкова пари, колкото за домашното кино.

На върха на стълбите имаше тясно коридорче. За разлика от първия етаж, тук таванът беше опасно нисък. Аз не съм особено висока, но въпреки това се наведох инстинктивно.

− Имаш и отделна баня. − Тя кимна към вратата отляво. − А тук е стаята ти.

Отвори последната врата. Вътре цареше непрогледна тъмнина, докато тя не дръпна шнурчето на лампата.

Помещението беше изключително малко. Няма какво да си кривя душата. Не само това, но и таванът беше скосен под стрехите на къщата. Отсреща се спускаше чак до нивото на кръста ми. Вместо огромно легло като в спалнята на господин и госпожа Уинчестър със скрин и тоалетка от кестен в тази стая имаше тясна кушетка, ниска етажерка и малък скрин, осветени от две голи крушки на тавана.

Стаята беше изключително скромна, но това не ме притесни. Ако беше твърде хубава, със сигурност нямаше да имам никакъв шанс да получа работата. Но това, че стаичката беше толкова малка и невзрачна, означаваше, че изискванията на госпожа Уинчестър навярно бяха достатъчно ниски, че да имам поне малък шанс.

Нещо друго в стаята обаче ме обезпокои.

− Съжалявам, че е толкова малка − смръщи се госпожа Уинчестър. − Но тук ще имаш предостатъчно тишина и спокойствие.

Отидох до единствения прозорец. Също като стаята и той беше малък. Малко по-голям от дланта ми. Гледаше към задния двор. Долу работеше градинар − същият мъж, когото бях забелязала отпред − подкастряше храстите с голяма градинска ножица.

− Е, какво ще кажеш, Мили? Харесва ли ти?

Обърнах се и се вгледах в усмихнатото лице на госпожа Уинчестър. Все още не можех да установя какво точно ме беше обезпокоило. В тази стая имаше нещо, което караше стомаха ми да се свива от страх.

Навярно беше заради прозореца. Гледаше към задната част на къщата. Ако се случеше нещо и направех опит да повикам помощ, никой нямаше да ме види. Можех да викам и пищя колкото си искам, но никой нямаше да ме чуе.

Кого обаче се опитвах да заблудя? Голям късмет би било да живея в тази стая. Със собствена баня и истинско легло, на което можех да изпъна крака. Тесният креват изглеждаше толкова прекрасно в сравнение с колата, че ми идеше да се разплача.

− Идеална е − отговорих аз.

Госпожа Уинчестър изпадна едва ли не в еуфория, когато чу отговора ми. Поведе ме обратно по тъмното стълбище до втория етаж на къщата, а когато излязох в коридора, въздъхнах облекчено. В стаичката имаше нещо много плашещо, но ако ме вземеха на работа, щях да го преодолея. С лекота.

Отпуснах облекчено рамене и тъкмо се канех да задам въпрос, когато зад нас долетя глас:

− Мамо?

Спрях рязко и се обърнах. В коридора стоеше момиченце. Имаше сини очи като Нина Уинчестър, само че още по-светли, а косата му беше толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Носеше бледосиня рокля, обточена с бяла дантела. И се взираше в мен, сякаш можеше да види душата ми.

Гледали ли сте някой от онези филми на ужасите за секта от зловещи деца, които могат да четат мисли, кланят се на дявола и живеят сред царевицата? Ако мислеха да снимат нов подобен филм, щяха да дадат на това момиченце роля в него. Нямаше дори да го повикат на прослушване. Само щяха да го погледнат и да кажат: „О, да, идеална си за ролята на зловещо момиче номер три“.

− Сеси! − възкликна госпожа Уинчестър. − Урокът ти по балет свърши ли вече?

Момичето кимна бавно.

− Майката на Бела ме докара.

Госпожа Уинчестър обгърна с ръце кльощавите рамене на момичето, но изражението на детското лице не се промени, а светлосините очи не се откъсваха от мен. Нормално ли беше да се страхувам, че това деветгодишно момиченце ще ме убие?

− Това е Мили − представи ме госпожа Уинчестър на дъщеря си. − Мили, това е дъщеря ми Сесилия.

Очите на малката Сесилия приличаха на две шепи морска вода.

− Приятно ми е да се запознаем, Мили − каза тя любезно.

Прецених, че ако ме наемат на работа, има поне двайсет и пет процента вероятност тя да ме убие, докато спя. Въпреки това се надявах да ме наемат.

Госпожа Уинчестър целуна дъщеря си по русата глава, след което момиченцето хукна към стаята си. Убедена бях, че има зловеща куклена къща, в която куклите оживяват нощем. Може би именно някоя от куклите щеше да ме убие.

Осъзнавах, че това са глупости. Момиченцето сигурно беше много мило. Не беше виновно, че го бяха облекли като призрак на дете от викторианската епоха. А и по принцип обичах деца, макар да не бях общувала много-много с тях през последните десет години.

След като се върнахме на първия етаж, безпокойството отшумя. Госпожа Уинчестър беше любезна и достатъчно нормална − за богаташка − и докато бърбореше за къщата, за дъщеря си и за задълженията ми, аз я слушах само с половин ухо. Мислех си единствено, че би било прекрасно да работя тук. Готова бях да дам дясната си ръка, за да получа работата.

− Имаш ли въпроси, Мили?

Поклатих глава.

− Не, госпожо Уинчестър.

Тя цъкна с език.

− Моля те, наричай ме Нина. Ако започнеш работа тук, ще се чувствам неловко да ме наричаш „госпожо Уинчестър“. − Разсмя се. − Все едно съм някоя стара богата дама.

− Благодаря... Нина.

Лицето ѝ сияеше, макар че това може би се дължеше на водораслите и краставиците, или с каквото там богаташите си налагат кожата. Нина Уинчестър очевидно беше от жените, които редовно ходят на спа процедури.

− Имам добро предчувствие, Мили. Наистина.

Трудно ми беше да не се увлека от въодушевлението ѝ. Трудно ми беше да не изпитам надежда, докато тя стискаше грубата ми ръка в своята гладка като бебешка кожа длан. Искаше ми се да вярвам, че в следващите няколко дни госпожа Нина Уинчестър ще ми се обади и ще ми предложи да работя в нейната къща, за да мога най-сетне да се изнеса от нисана. Много ми се искаше.

Но Нина Уинчестър не беше глупачка. Нямаше да наеме жена, която да живее в дома ѝ и да се грижи за дъщеря ѝ, без да я проучи. А тогава...

Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.

Нина Уинчестър ме изпрати топло до входната врата.

− Много ти благодаря, че дойде, Мили. − Стисна ми ръката още веднъж. − Обещавам, че скоро ще се свържа с теб.

Знаех, че няма да го направи. Повече нямаше да стъпя в тази великолепна къща. Изобщо не биваше да идвам. Трябваше да кандидатствам за работа, на която има шанс да ме вземат, вместо да губя времето и на двете ни. Например в някой ресторант за бързо хранене.

Градинарят, когото видях през прозореца на мансардата, се беше върнал в предния двор. Продължаваше да работи с грамадните градинарски ножици − оформяше храст точно пред входа. Едър мъж беше, облечен с тениска, която подчертаваше внушителните му мускули и едва прикриваше татуировките над лактите му. Намести бейзболната си шапка и тъмните му, почти черни очи се откъснаха от ножиците за миг и срещнаха моите от другия край на моравата.

Аз вдигнах ръка за поздрав.

− Здравей.

Мъжът се взря в мен. Не отвърна на поздрава ми. Не каза: „Недей да газиш цветята“. Просто ме гледаше.

− Приятно ми беше да се запознаем − промърморих саркастично под нос.

Излязох през металната порта с електронен код и се затътрих обратно към колата, която ми служеше за дом. Обърнах се и погледнах за последно градинаря на двора. Той все още ме наблюдаваше. От изражението му ме полазиха тръпки. Тогава мъжът поклати едва доловимо глава. Сякаш искаше да ме предупреди.

Но не каза и дума.

2.

Животът в кола налага простичко ежедневие.

Например не можеш да поканиш гости. Не можеш да викнеш приятели на вечеря или да играете карти. Нямах нищо против, защото не исках да виждам никого. По-големият проблем беше къде да се изкъпя. Три дни след като бях принудена да напусна едностайния апартамент, което се случи три седмици след като ме уволниха от работа, открих една крайпътна тоалетна с душове. Когато я видях, едва не се разплаках. Вярно, душовете не предлагаха особено уединение и миришеха смътно на изпражнения, но на този етап исках отчаяно просто да се изкъпя.

Сега обядвах на задната седалка на колата. Имах котлон, който можех да включа в запалката на таблото при специални поводи, но се изхранвах предимно със сандвичи. Много, много сандвичи. Имах хладилна чанта, в която да държа колбаси и сирене, а хляб си взимах от супермаркета − бял, за деветдесет и девет цента. Купувах си и хрупанки. Пакети с чипс. Бисквити с фъстъчено масло. Бишкоти с крем. Вариантите за нездравословно хранене бяха неизчерпаеми.

Днес си направих сандвич с шунка, американско сирене и много майонеза. Докато ядях, се опитвах да не мисля колко са ми омръзнали сандвичите.

Тъкмо преполовявах с неохота обяда си, когато телефонът в джоба ми звънна. Имах евтин телефон с предплатена карта, каквито хората използват само ако са решили да извършат престъпление или са се върнали петнайсет години назад във времето. Но ми трябваше телефон, а само такъв можех да си позволя.

− Вилхелмина Калауей? − попита рязък женски глас.

Направих гримаса, когато чух цялото си име. Вилхелмина се казваше покойната ми баба по бащина линия. Нямах представа що за психопати биха кръстили детето си Вилхелмина, но вече не говорех с родителите си (които също не ми говореха), затова беше късно да попитам. Открай време се представях просто като „Мили“ и бързах да поправя тези, които използваха цялото ми име. Само че сега имах усещането, че с жената, която се обаждаше, няма скоро да минем на „ти“.

− Да...?

− Госпожо Калауей, обажда се Дона Стантън от „Мънч Бъргърс“.

Ах, да. „Мънч Бъргърс“ − мърлявото заведение за бързо хранене, където ме поканиха на интервю преди няколко дни. Щях да пека кюфтета на скарата или да работя на касата. Но ако се трудех прилежно, имаше възможности за развитие. А най-хубавото беше, че можех да събера достатъчно пари, за да си намеря жилище.

Разбира се, работата, която желаех най-силно, беше в дома на семейство Уинчестър. Но мина цяла седмица, откакто се срещнах с Нина Уинчестър. Вече можех спокойно да заключа, че няма да получа работата на мечтите си.

− Искам само да ви уведомя, че вече наехме човек за обявеното работно място − съобщи ми госпожа Стантън. − Но ви желаем успех в по-нататъшното търсене на работа.

Шунката и американското сирене в стомаха ми се надигнаха. В интернет бях прочела, че в „Мънч Бъргърс“ нямат кой знае какви изисквания при наемането на работници. Както и че има шанс да ме вземат въпреки криминалното ми досие. Това беше последното интервю, на което ме повикаха, откакто се бях срещнала с госпожа Уинчестър. Изпаднах в пълно отчаяние. Призля ми при мисълта, че ще продължа да ям сандвичи в колата си. Не издържах повече.

− Госпожо Стантън − заговорих бързо, − дали има възможност да започна работа в друг ваш обект? Работя много старателно. Можете да разчитате на мен. Винаги...

Млъкнах. Тя вече беше затворила.

Стиснах сандвича с дясната ръка и телефона с лявата. Положението беше безнадеждно. Никой не искаше да ме вземе на работа. Всички потенциални работодатели гледаха на мен по един и същ начин. А аз исках просто да започна начисто. Ако трябваше, щях да се скъсам от работа. Готова бях на всичко.

Опитах се да преглътна сълзите, макар да не знаех защо. Никой нямаше да ме види как плача на задната седалка на нисана. Вече нямах никакви близки. Родителите ми се отрекоха от мен преди повече от десет години.

Телефонът ми пак звънна и ме изтръгна от самосъжалението. Избърсах очи и натиснах зеления бутон, за да приема обаждането.

− Ало? − казах задавено.

− Ало. Мили, ти ли си?

Гласът ми се стори смътно познат. Притиснах телефона до ухото си с разтуптяно сърце.

− Да...

− Обажда се Нина Уинчестър. Миналата седмица дойде на интервю за работа, помниш ли?

− О! − Прехапах силно долната си устна. Защо ми се обаждаше сега? Предполагах, че вече е наела друга кандидатка и просто е решила да не ме информира. − Да, разбира се.

− Ако все още желаеш, бихме искали да ти предложим работата.

В главата ми нахлу кръв и ме замая. Бихме искали да ти предложим работата. Сериозно ли говореше? Разбираемо би било, ако от „Мънч Бъргърс“ се бяха съгласили да ме вземат на работа, но ми се струваше абсолютно невъзможно жена като Нина Уинчестър да ме покани да живея в дома ѝ.

Нима не беше проверила препоръките ми? Нима не ме беше проучила поне малко? Възможно беше просто да е била твърде заета и да не ѝ е останало време. Може да беше от онези жени, които страшно се гордеят с интуицията си.

− Мили? Чуваш ли ме?

Осъзнах, че съм мълчала твърде дълго. Толкова бях изумена.

− Да, да, чувам.

− Е, желаеш ли работата?

− Да. − Постарах се отговорът ми да не прозвучи твърде радостно. − Да, с удоволствие бих работила за теб.

− Ще работиш при мен − поправи ме Нина.

Засмях се задавено.

− Да, разбира се.

− Кога можеш да започнеш?

− Ами ти кога би искала да започна?

− Колкото се може по-скоро! − Завиждах на Нина за безгрижния смях, който звучеше толкова различно от моя. Де да можех просто да щракна с пръсти и да си разменим местата. − Вкъщи е пълно с изпрани дрехи, които трябва да се сгънат!

Преглътнах.

− Утре добре ли е?

− Прекрасно! Но не ти ли трябва време, за да си събереш багажа?

Нямах намерение да ѝ казвам, че целият ми багаж вече е в багажника на колата ми.

− Стягам си багажа бързо.

Тя отново се разсмя.

− Много ми допадаш, Мили. Нямам търпение да започнеш работа при нас.

Докато с Нина се уговаряхме за утре, аз се запитах дали ще продължа да ѝ допадам, ако разбере, че съм прекарала последните десет години от живота си в затвора.

3.

На другия ден пристигнах в дома на семейство Уинчестър, след като Нина вече беше завела Сесилия на училище. Паркирах пред металната ограда, опасваща имота. Досега не бях ходила в къща, преградена с порта, а какво оставаше да живея в такава. Но в този богаташки квартал на Лонг Айлънд всички къщи, изглежда, имаха високи огради. Като се има предвид колко ниска беше престъпността в района, това ми се струваше абсолютно излишно, но пък коя бях аз, за да съдя? Честно казано, ако можех да избирам между къща с висока ограда и къща без ограда, щях да избера оградата.

Портата беше отворена при предишното ми посещение, но днес беше затворена. И очевидно заключена. Спрях се пред нея с двата сака до краката ми и се зачудих как да вляза. Не се виждаше звънец. Но градинарят пак беше на двора, клекнал в пръстта с лопатка в ръка.

− Извинете! − провикнах се.

Мъжът погледна през рамо и продължи да копае. Много любезно посрещане, няма що!

− Извинете! − провикнах се по-силно.

Този път той се изправи много бавно и тръгна с ленива крачка през грамадната предна морава към портата. Свали дебелите си гумени ръкавици и ме изгледа с повдигнати вежди.

− Здравей! − казах аз, като се постарах да прикрия раздразнението си. − Казвам се Мили Калауей и днес започвам работа тук. Чудех се как да вляза. Госпожа Уинчестър ме очаква.

Градинарят мълчеше. Отдалеч бях видяла само колко е едър − поне с една глава по-висок от мен и с бицепси, дебели колкото бедрата ми, но чак сега забелязах колко е привлекателен. Изглеждаше на около трийсет и пет години, с гъста черна коса, мокра от пот, мургава кожа и грубоват вид. Но най-забележителни бяха очите му − толкова черни, че ирисите и зениците им бяха почти неразличими. Нещо в погледа му ме накара да направя крачка назад.

− Можеш ли да ми помогнеш?

Мъжът най-сетне отвори уста. Очаквах да ми каже да се разкарам или да му покажа личен документ, но вместо това започна да говори бързо на италиански. Поне си помислих, че е италиански. Не знаех нито дума на този език, но веднъж бях гледала италиански филм със субтитри и звучеше горе-долу по същия начин.

− О! − промълвих аз, когато той завърши монолога си. − Значи... не знаеш английски?

− Английски? − попита той с толкова силен акцент, че отговорът ми стана ясен. − Не. Не английски.

Чудна работа, няма що. Покашлях се, докато се опитвах да измисля как да му обясня какво искам.

− Така... − Посочих гърдите си. − Аз работя. За госпожа Уинчестър. − Посочих къщата. − Трябва да... вляза вътре. − Посочих ключалката на портата. − Вътре.

Той ме изгледа намръщено.

Тъкмо се канех да извадя телефона си и да се обадя на Нина, когато той отиде отстрани, натисна някакво копче и портата започна да се отваря бавно.

След като се отвори докрай, вдигнах очи и огледах къщата, която щеше да бъде мой дом в обозримо бъдеще. Имаше два етажа плюс мансардата и се простираше върху площ, каквато в Бруклин заемаха няколко сгради. Беше почти ослепително бяла − навярно пребоядисана съвсем наскоро − и изглеждаше с модерен дизайн, но пък какво разбирах аз от архитектура? Просто се виждаше, че хората, които живеят в нея, имат повече пари, отколкото могат да похарчат.

Понечих да взема единия от саковете, но мъжът ме изпревари и вдигна и двата, без дори да изпъшка, и ги занесе до входната врата. Саковете бяха много тежки − в тях бях събрала всичко, което притежавах освен колата − затова му бях признателна за помощта.

− Gracias − благодарих му аз.

Той ми хвърли странен поглед. О, това май беше „благодаря“ на испански. Е, какво да се прави.

Посочих себе си и казах:

− Мили.

− Мили. − Мъжът кимна, че е разбрал и посочи себе си. − Аз съм Енцо.

− Приятно ми е да се запознаем − казах, въпреки че едва ли щеше да ме разбере. Но пък щом живееше и работеше тук, трябваше да е научил поне малко английски.

− Piacere di conoscerti − каза той.

Кимнах безмълвно. Явно нямаше да се сприятеля с градинаря.

− Мили − повтори той със силния си италиански акцент. Като че ли искаше да каже още нещо, но му беше трудно да го каже на английски. − Ти...

Прошепна дума на италиански, но в този момент ключалката на входната врата изщрака. Енцо тръгна бързо към мястото, на което работеше, и се престори на много зает. Едва успях да разбера думата, която изрече. Pericolo. Но нямах представа какво означава. Може да му се пиеше безалкохолно. Пери-кола − сега с вкус на лайм!

− Мили! − посрещна ме радостно Нина. Толкова радостно, че ме обгърна с ръце и ме прегърна силно. − Много се радвам, че реши да започнеш работа при нас. Имах предчувствие, че с теб ще си допаднем. Разбираш ли какво имам предвид?

Точно както си мислех. Интуицията ѝ беше „подсказала“ да ме наеме, затова не си беше направила труда да ме проучи. Сега само трябваше да се постарая да не ѝ давам повод за недоверие. Трябваше да бъда перфектната служителка.

− Да, напълно те разбирам. И аз го усетих.

− Заповядай!

Нина ме хвана под ръка и ме въведе в къщата, без да забележи, че едва мъкна двата сака. Не че очаквах да ми помогне. И през ум не би ѝ минало.

Когато влязох в къщата, забелязах, че изглежда различно от предишния път. Много различно. Когато дойдох за интервюто, всичко беше идеално подредено и блестеше от чистота. Сега приличаше на кочина. На масичката до дивана имаше шест чаши с различни гъсти течности, десетина смачкани вестника и списания и една прокъсана кутия от пица. Из цялата стая имаше пръснати дрехи и боклуци, а на масата в трапезарията все още стояха остатъците от вчерашната вечеря.

− Както виждаш, идваш тъкмо навреме! − заяви Нина.

Значи това беше тайната на Нина Уинчестър − тя беше мърла. Щяха да са ми нужни часове, за да приведа всичко в приличен вид. Може би дори дни. Но нямах нищо против − ръцете ме сърбяха да се заема с честен и почтен труд. Хареса ми факта, че тя се нуждаеше от мен. Ако се превърнех в незаменима помощница, имаше по-малка вероятност да ме уволни, ако − или когато − разбере истината.

− Може ли само да си оставя багажа? − попитах. − След това ще почистя.

Нина въздъхна доволно.

− Ти си истинско чудо, Мили. Много ти благодаря. Също така... − Взе дамската си чанта от кухненския плот и затършува в нея. Извади най-новия модел iPhone.

− Купих го за теб. Искам да имаш надежден телефон, в случай че ми се наложи да се свържа с теб.

Взех несигурно чисто новия телефон.

− О! Това е много щедро от твоя страна, но не мога да си позволя да сключа договор...

Нина махна пренебрежително с ръка.

− Включих те в семейния план. Не струва почти нищо.

Почти нищо ли? Подозирах, че представите ни за „почти нищо“ много се различават.

Преди да успея да възразя отново, на стълбите зад гърба ми отекнаха стъпки. Обърнах се и видях по тях да слиза мъж със сив делови костюм. Когато ме видя по средата на всекидневната, той спря, сякаш се изненада от присъствието ми. Очите му се разшириха още повече, когато забеляза саковете.

− Анди! − провикна се Нина. − Ела да се запознаеш с Мили!

Това явно беше Андрю Уинчестър. Докато проучвах семейството в интернет, здраво се ококорих, когато видях на колко възлиза състоянието на този мъж. Това обясняваше домашния киносалон и металната порта. Той беше бизнесмен, поел процъфтяващата компания на баща си и удвоил печалбите ѝ. Но по изненаданото му изражение разбрах, че оставя жена си да се занимава с домакинските работи, а тя очевидно беше забравила да го уведоми, че е наела прислужница, която ще живее в дома им.

− Здравей... − Господин Уинчестър влезе във всекидневната със сбърчено чело. − Мили, нали? Извинявай, не знаех, че...

− Анди, казах ти за нея! − Нина наклони глава. − Казах ти, че трябва да наемем някого, който да ни помага с чистенето, с готвенето и със Сесилия. Убедена съм, че ти казах!

− Да, добре. − Напрегнатото му лице най-сетне се отпусна. − Добре дошла, Мили. Наистина ни е нужна помощ.

Андрю Уинчестър ми подаде ръка. Веднага забелязах че е изключително красив мъж. Пронизващи кафяви очи, гъста коса с цвят на махагон и сексапилна трапчинка на брадичката. Нямаше как да не забележа и че е доста по-красив от жена си въпреки безупречно поддържания ѝ външен вид, което ми се стори малко странно. Той беше червив от пари. Можеше да си избере която жена пожелае. Изпитах уважение към него, задето не си беше взел някоя двайсетгодишна манекенка за спътница в живота.

Пъхнах новия си телефон в джоба на джинсите и му стиснах ръка.

− Приятно ми е да се запознаем, господин Уинчестър.

− Моля те − усмихна ми се той топло, − наричай ме Андрю.

Докато казваше това, по лицето на Нина Уинчестър пробегна нещо. Устните ѝ потрепнаха и присви очи. Нямах представа защо. Самата тя ми каза да се обръщам към нея на малко име. Още повече че Андрю Уинчестър не ме зяпаше похотливо. Гледаше ме почтително в очите, без да спуска поглед по-надолу от шията ми. Не че имаше кой знае какво за гледане − макар за първия работен ден да не си бях сложила фалшивите очила, бях облякла скромна блуза и удобни сини джинси.

− Анди, ти не трябва ли да тръгваш на работа? − намеси се Нина.

− О, да. − Андрю намести сивата си вратовръзка. − Имам среща в девет и половина. Трябва да побързам.

Той целуна Нина по устните и стисна лекичко рамото ѝ. Доколкото виждах, бракът им изглеждаше напълно щастлив. А Андрю изглеждаше доста нормален за мъж, чието богатство възлиза на осемцифрена сума.

Стори ми се много мило, че ѝ изпрати въздушна целувка от прага − този мъж несъмнено обичаше жена си.

− Съпругът ти изглежда мил − казах на Нина, след като вратата се затвори.

Мрачният, подозрителен поглед се завърна в очите ѝ.

− Така ли мислиш?

− Ами да − запелтечих аз. − Имам предвид, че изглежда... Откога сте женени?

Нина ме погледна замислено. Но вместо да отговори на въпроса ми, ме попита:

− Къде са ти очилата?

− Моля?

Тя повдигна вежди.

− Носеше очила на интервюто, нали?

− О! − смотолевих аз. Не исках да си призная, че очилата са били за заблуда − в опит да изглеждам по-интелигентна и сериозна, както и не толкова привлекателна и опасна. − Ами... в момента съм с контактни лещи.

− Наистина ли?

Не знам защо излъгах. Трябваше да кажа, че не нося очилата непрекъснато. Сега обаче затънах още повече в лъжата, като си измислих несъществуващи контактни лещи. Усетих, че Нина се взира в зениците ми и търси с поглед лещите.

− Това... проблем ли е? − попитах накрая.

Под дясното ѝ око потрепна мускулче. За миг се уплаших, че ще ме изгони. Но тогава изражението ѝ се разведри.

− Не, разбира се! Просто очилата толкова ти отиваха. Изглеждаш прекрасно с тях − трябва да ги носиш по-често.

− Ами аз... − С трепереща ръка хванах дръжката на единия сак. − По-добре да си оставя багажа горе и да се залавям за работа.

Нина плесна с ръце.

− Чудесна идея!

Отново не предложи да ми помогне с багажа, докато се качвахме към мансардата. На втората площадка вече имах чувството, че ръцете ми ще окапят, но Нина дори не спря, за да ми даде възможност да наместя презрамките. Въздъхнах облекчено, когато оставих саковете на пода в новата си стая. Нина дръпна шнурчето, за да включи двете крушки, които осветяваха малката ми спалня.

− Надявам се да те устройва − каза тя. − Предположих, че би предпочела да разполагаш с лично пространство и с отделна баня.

Навярно се чувстваше виновна, тъй като огромната им стая за гости стоеше празна, докато аз трябваше да живея в помещение, малко по-голямо от килер. Но това не ми пречеше. Всичко по-голямо от задната седалка на колата ми изглеждаше като палат. Нямах търпение да си легна довечера. Бях изключително благодарна.

− Идеална е − отвърнах искрено.

Освен леглото, скрина и библиотеката видях в стаята още нещо, което не бях забелязала при предишното посещение. Мъничък хладилник, висок около трийсет сантиметра. Включен беше в контакта на стената и бръмчеше ритмично. Наведох се и го отворих.

Вътре имаше два малки рафта. На горния имаше три миниатюрни бутилки с вода.

− Важно е човек да пие достатъчно вода − каза Нина сериозно.

− Да...

Когато видя озадаченото ми изражение, тя се усмихна.

− Разбира се, хладилникът е твой и можеш да държиш вътре каквото си поискаш. Реших все пак да го заредя поне малко.

− Благодаря. − Не беше толкова странно. Някои хора оставяха шоколадчета на възглавницата. Нина ми беше оставила три бутилки с вода.

− Така... − Тя избърса длани в бедрата си, въпреки че ръцете ѝ бяха безупречно чисти. − Сега ще те оставя да се настаниш, а после да почистиш. Трябва да се подготвя за срещата на АРУ утре.

− АРУ?

− Асоциацията на родителите и учителите − отговори тя лъчезарно. − Аз съм заместник-председателят.

− Това е чудесно − казах, защото това искаше да чуе. На Нина, изглежда, беше лесно да се угоди. − Много бързо ще си извадя багажа и веднага се заемам за работа.

− Много ти благодаря. − Пръстите ѝ докоснаха за миг голата ми ръка − бяха топли и сухи. − Спасяваш ми живота, Мили. Много се радвам, че си тук.

Хванах бравата, когато Нина тръгна да излиза от стаята. И тогава го забелязах. Забелязах какво ме беше обезпокоило, когато влязох за пръв път тук. Призля ми.

− Нина?

− Да?

− Защо... − Прочистих си гърлото. − Защо ключалката на вратата е отвън, а не отвътре?

Нина погледна бравата, сякаш я забелязваше за пръв път.

− О! Съжалявам. Използвахме стаята за килер и я заключвахме отвън. Но после я преустроих в спалня за прислугата и явно просто съм забравила да сменя бравата.

Ако някой пожелаеше, можеше лесно да ме заключи вътре. А имаше само един прозорец, гледащ към задния двор. Тази стая можеше да се окаже смъртоносен капан.

Но пък на кого би му хрумнало да ме заключи вътре?

− Може ли да ми дадеш ключ за стаята? − попитах аз.

Нина сви рамене.

− Дори не знам къде е.

− Бих искала един.

Светлосините ѝ очи се присвиха и се вгледаха в мен.

− Защо? Какво възнамеряваш да държиш в стаята си, за което не искаш да знаем?

Отворих уста.

− Аз... Нищо... но...

Нина отметна глава и се разсмя.

− Шегувам се. Стаята си е твоя, Мили! Щом искаш ключ, ще ти дам. Обещавам.

Понякога ми се струваше, че Нина страда от раздвоение на личността. Настроенията ѝ се меняха толкова бързо. Заяви, че се шегува, но аз не бях сигурна. Това обаче не беше от значение. Нямах други варианти, а тази работа беше истинска благодат. Възнамерявах да се задържа на нея. Каквото и да ми костваше. Щях да накарам Нина Уинчестър да ме хареса.

След като тя излезе от стаята ми, аз затворих вратата. Искаше ми се да заключа, но естествено, нямаше как.

Тогава забелязах следите по дървото. Дълги тънки линии, които се спускаха по протежението на вратата на нивото на рамото ми. Прокарах пръсти по вдлъбнатините. Приличаха на...

Следи от нокти. Сякаш някой беше дращил по вратата.

Не, това беше абсурдно. Просто ме гонеше параноя. Понякога старото дърво се издрасква. Не беше необичайно.

Стаята изведнъж ми се стори непоносимо гореща и задушна. В ъгъла имаше малка печка, която несъмнено топлеше добре през зимата, но нямаше климатик за охлаждане през топлите месеци. Трябваше да си купя вентилатор и да го сложа пред прозореца. Макар да беше по-голямо от колата ми, помещението все пак беше много тясно − не се изненадах, че са го използвали за килер. Огледах се, отворих чекмеджетата, за да видя колко са големи. В стаята имаше малък гардероб, колкото да закача няколкото си рокли. Вътре имаше само две закачалки и малка синя кофа в ъгъла.

Опитах се да отворя прозореца, за да влезе въздух. Но той не помръдна. Присвих очи и го огледах внимателно. Прокарах пръсти по рамката. Изглежда е била боядисана и се е залепила.

Въпреки че имах прозорец, той не се отваряше.

Можех да изтъкна това пред Нина, но не исках да се оплаквам още през първия си работен ден. Реших да го спомена следващата седмица. Не беше кой знае какво изискване да имам прозорец, който се отваря.

Градинарят Енцо беше в задния двор. Косеше тревата. Той спря за миг, за да избърше чело с мускулестата си ръка, и погледна нагоре. Видя ме да надзъртам през прозорчето и поклати глава, както първия път, когато го зърнах. Спомних си думата, която ми прошепна на италиански, преди да вляза в къщата. Pericolo.

Извадих чисто новия си телефон от джоба. Екранът светна, щом го докоснах, и се напълни с икони на приложения за съобщения, обаждания и прогнозата за времето. Когато влязох в затвора, тези телефони все още бяха новост, а откакто излязох, не можех да си позволя подобен модел. Но някои от момичетата в приемните центрове, където отсядах, след като ме освободиха, имаха такива телефони и знаех горе-долу как работят. Знаех от коя икона се стартира браузърът.

Въведох в полето за търсене: Pericolo превод. Сигналът в мансардата явно беше слаб, защото отне доста време. Мина почти минута, преди преводът на думата pericolo най-сетне да излезе на екрана:

Опасност.