Една истинска Куест не може да се довери на никого в този свят – освен на други членове на семейство Куест.

Затова, когато Куест, особено мама Куест, ми каже да се навия като спирала, усукана на геврек, в шкаф, който е толкова малък, че би било незаконно да си държиш кучето в клетка със същите размери, вярвам, че има основателна причина за това. Или поне, че каквото и да открадна, ще си струва.

Ако бях нормален човек, досега краката ми щяха да са изтръпнали безвъзвратно. Но предполагам, че интензивните тренировки на мама за гъвкавост се бяха оказали полезни за ситуации като тази.

От около три часа стоях напъхана тук, в този сандък, в уединената част на имението и прелиствах Инстаграм от фалшивия си профил. През последните няколко месеца следенето на публикации за живота в общежитията се беше превърнало в по-пристрастяващо и от корейските сапунени опери по Нетфликс.

Когато към полунощ батерията ми падна до 20 процента, трябваше да спра. Мама ме беше предупредила да не я хабя за несъществени неща. Ако пропусна съобщението ѝ, наистина ще загазя. Затова, вместо да ровя из интернет, чаках и нетърпеливо почуквах с облечените си в ръкавици пръсти, докато екранът ми най-накрая не светна.

НА ВНИМАНИЕТО НА: Розалин Куест

Покана за Гамбит

Но не беше съобщението на мама – дали не беше имейл? Дали от някоя от летните програми за спортна гимнастика най-накрая не се бяха свързали с мен? Или беше от онази програма за състезателни мажоретки? Преди няколко дни бях изпратила имейл до много колежански летни програми посред нощ, когато в дома ни беше най-самотно и мисълта, че ще прекарам седмици в оживен колежански кампус с други деца на моята възраст, ми се бе сторила изключително свежа. От нито една не ми бяха отговорили досега. Бях започнала да се притеснявам, че са прозрели истината за дипломата, която трескаво бях подправила, за да кандидатствам.

Преди да успея да отключа екрана, изскочи текстово съобщение. Този път беше от мама. Сякаш беше усетила какво се каня да погледна, и виртуално ме беше плеснала през ръката.

Ти си на ход.

Имейлът щеше да почака.

Отворих вратата на шкафа, като плъзнах пръсти под нея, за да отнема от тежестта от пантите, така че да не изскърцат. Прост трик, но го знаех още преди да мога да напиша името си. Хвърлих бърз поглед навън.

Коридорът беше пуст. Според разузнаването на мама това крило обикновено беше празно; тя и другите прислужници прекарваха повечето си време в полиране на вази в частната галерия в другото крило. Тук имаше по-слаби мерки за сигурност.

Прокраднах се покрай стаите на имението с недокоснати легла с балдахини, шкафове с оскъдни книги и голи масички до диваните. Застиналата тишина навярно трябваше да ми подейства обезпокоително, но пустеещите къщи не ми бяха чужди. Ако мигнех малко по-дълго, можеше да си помисля, че съм се върнала в дома на семейството ни на остров Андрос.

Чертежите, които бях запомнила, ме преведоха през дневната на първия етаж, където поставеният на централно място скрин, покрит със снимки в рамки, привлече вниманието ми. В нито една от другите стаи нямаше нищо толкова... лично.

Вдигнах снимката в края. Група лъчезарни колежани позираха на стъпалата на сграда от червени тухли. В долния ъгъл, с чист черен ръкопис: Първи курс.

Спомени. Връзки. Можех да открадна снимката, но не можех да взема спомените. Ако ги исках, трябваше да ги заслужа сама. Далеч от дома. Далеч от мама.

Тих звук ме накара да замръзна.

Върнах снимката и се сниших зад едно канапе. Приклекнах и размотах избраното от мен оръжие. Семейство Куест не сме привърженици на огнестрелните оръжия – не са дискретни. Мама носи нож, а според нея баба някога имала колекция от спринцовки с бързодействащи успокоителни, които можела да използва с лекотата, с която петзвезден готвач слага подправки.

Подозирах, че нямаше да ми стигне куражът да забия острие или игла в нечия плът, затова се бях спряла на метална гривна. Дължината на сегментите позволяваше на гривната да се увива лесно около китката ми, а големите колкото череша метални топчета в двата края прилепваха плътно към намагнетизираната халка на средния ми пръст. По-лесно бе да се прекара контрабандно през контролно-пропускателните пунктове, отколкото остриетата, а в ръцете ми беше също толкова ефективна, макар и не така смъртоносна, колкото ножът.

Тихото тупкане се приближи.

Дотук по въпроса за отсъствието на охрана.

Отдръпнах се назад, готова да преметна верижката си около нечий врат, и с мъка сдържах смеха си. Върху облегалката на дивана скочи най-красивата котка, която бях виждала. Сиамка с пясъчна козина, която изглеждаше така, сякаш е натопила лапите си в пепел, след което е натъркала муцуната си с тях. Котката примигна срещу мен с ясносините си очи, после скочи на килима и с мъркане започна да се трие в краката ми.

Навих гривната около китката си и я почесах зад ушите. Сиамката измърка и се претърколи по гръб. Явно си умираше от кеф.

Когато бях малка и мама я нямаше с дни, разглеждах сайтовете за осиновяване на домашни любимци. Това беше, преди да осъзная, че нищо, във вените на което не тече кръвта на Куест, няма да стъпи в нашата къща – включително и животно.

Сиамските котки са популярни, защото са прекрасни, но трудно понасят самотата. Без другарче обикновено умират рано. Нещо ми говореше, че собственикът на тази изолирана къща не е мислил много за това да осигури на котката си приятел.

Когато продължих нататък, котката ме последва, размахвайки щастливо опашка. Избутах я с крак настрани. Колкото и да беше симпатична, да си взема котешки помощник, не влизаше в плана. Обърнах ѝ гръб и затичах. Следващият коридор беше отделен с френски врати. Затворих ги, преди котката да успее да се шмугне. Сиамката измяука тихо, но достатъчно силно, за да ме уцели в сърцето, след което се стрелна нанякъде.

Щом се скри от погледа ми, отворих отново вратите, за да не забележи охраната, че нещо се е променило, в случай че дойде насам.

Мисловната ми карта ме отведе до стая с широко дръпнати завеси. Кенийските звезди и луната хвърляха достатъчно светлина, за да се види колко стандартна е стаята. Сносни мебели. Съчетани с картините по стените. Легло, в което никой никога не бе спал. Още една стая за призраци.

На нощното шкафче стоеше самотна ваза.

Порцелан от периода на император Циенлун, около 1740 г. Пазарна стойност: без значение. Единствената цена, която имаше значение, беше сумата, която клиентът ни предложи, за да я измъкне от колекцията на съперника си и да я добави към своята. Преди седмица тази ваза беше изложена в частната галерия в другата част на имението.

Докато мама не започна работа тук като прислужница.

Тя нарече това „работа с пъзел“. Парче по парче внасяше тайно сегменти от репликата и я сглобяваше. За някой толкова опитен като мама подмяната на истинската ваза с фалшивата беше детска игра. За съжаление, собственикът с право се опасяваше от кражба. Охраната претърсвала персонала всеки ден, когато си тръгвали. Мама успяла да премести вазата в къщата, но нямало как да я измъкне.

Това беше моята задача.

Измъкнах калъфа, който мама беше оставила под леглото. Подплатената вътрешност беше идеална за абсорбиране на удари. Професионален съвет: Ако е невъзможно да изнесете плячката си непокътната, изобщо не се захващайте.

Нещо издрънча във вазата, докато я вдигах. Наклоних я и в дланта ми се изсипа низ от диаманти. Извърнах очи. Мама имаше толкова много тенис гривни, че можеха да се видят от Марс, ако си ги сложеше всичките. Ако попитах защо, просто щеше да отговори: „Защо не?“.

Отстрани на калъфа беше затъкната лазерна показалка. Насочих лъча към сензора за движение от едната страна на прозореца. Забавен факт за сензорите за движение е, че можете да излъжете повечето от тях с лазерна показалка за пет долара от Амазон. Засичат движение само когато нещо прекъсне свързващия ги лъч, така че се погрижих да ги заблудя, че този лъч е постоянно там, като държах лазера си насочен директно към сензора, докато се измъквах. Простите неща работят най-добре. Щеше да ми е по-трудно, ако бяха заковали прозореца с пирони. Малко по-трудно.

За около шейсет секунди бях на външния перваз на прозореца като Спайдъргърл. Стиснах калъфа между бедрата си и тъкмо се канех да затворя прозореца, когато нещо нахлу в стаята.

Нещо, което отчаяно искаше да се измъкне.

Котката профуча покрай мен и изхвръкна право на моравата. Приземи се, ама като котка. Слава богу, че все още държах лазера насочен към сензора, иначе нещата нямаше да са толкова добре за мен.

Сиамката мяукаше безспирно, молейки ме да сляза и да си поиграя с нея. Беше упорита, можеше да ѝ се признае.

След като затворих прозореца, се изкатерих по тухлената стена до камерата, обърната към моравата. Разполагах с десет секунди, за да я спра да се завърти към мен. Нямаше време за изтънченост. Изтръгнах по-големия от двата кабела, които влизаха в стената. Камерата се закова по средата, неподвижна, докато някой не дойдеше да я поправи. Надявах се, че щеше да се случи доста след като съм се измъкнала.

Котката все още мяукаше настойчиво.

– Добре де, идвам – успокоих я.

Сега пък говорех на котки. Но нямаше проблем да ме чуят по камерата, защото записваше само видео – мама беше взела серийните номера на камерите, за да можем да проверим спецификациите им предварително.

Скочих на тревата. Котката отново започна да се търка в краката ми. Как бих могла да се възпротивя? Улових я със свободната си ръка и я оставих да се притисне към гърдите ми.

Бързо преминах покрай индустриалните косачки, които чакаха в редица, готови за сутринта. Малкото отделение с размери метър и двайсет на шейсет сантиметра под шофьорската седалка, точно над двигателя и зад торбите с тор, щеше да бъде моето убежище през следващите няколко часа.

Погледнах към хоризонта, където полюляващата се на вълни трева на саваната и храсталаците се срещаха с обсипаното със звезди небе. В моменти като този разбирах защо семейството ми от три поколения е влюбено в тази професия, свързана с пътуване по света.

Но не винаги имаше звездни нощи и прохладен бриз.

– Знаеш, че не мога да те взема със себе си – котката издаде тих щракащ звук, докато я гъделичках над опашката. – Но пък гледката си я бива, нали?

Сиамката измяука и може би откачах, но ми прозвуча като котешко „Ти сериозно ли говориш?“. Оставих я и избутах настрани торбите с тор, преди да се сгъна в пространството, като държах калъфа плътно до гърдите си. Всичко миришеше на бензин и плесен. Но щях да го преживея. Мама би ми казала да си помисля за нов лаптоп. Плитки за петстотин долара. Поръчкови кецове, които никой освен нея и леля нямаше да види как ми стоят.

Издърпах торбите с тор на мястото им, но котката се промуши през малък отвор между две от тях. Настани се отгоре на калъфа върху гърдите ми, като все още мъркаше и мяукаше.

– Искаш и теб ли да открадна?

Сиамката ме лизна по бузата. Добре, можеше да остане. За известно време. Чудех се колко ли време ще отнеме на собственика ѝ да забележи, ако я открадна.

От мястото, където се криех, зърнах за миг лъч от фенер. Или пък фенерите бяха два? Някой патрулираше по моравата. Бяха подранили... Дали нещо не бе задействало алармата? Дали не бяха забелязали повредената камера?

Мъркането на котката ми се струваше силно като електрически вентилатор. Исках да я накарам да замълчи, но как се успокоява котка?

Посегнах да развия гривната си. Стъпките сякаш се приближаваха в моята посока. Как, по дяволите, щях да се измъкна от това място достатъчно бързо, за да ги изпреваря?

По дяволите!

– Нала... – подвикна мъж и цъкна с език. В стъклен буркан издрънчаха котешки гранули. – Къде си, малка досаднице?

Два пъти по-дяволите!

Опитах се да избутам Нала навън, но тя продължаваше да скача обратно върху калъфа, като неуморно мъркаше и мяукаше.

Тогава си спомних още нещо за сиамските котки. Че са пословично гласовити.

– Чувам я – обади се друг мъжки глас. – Как е излязла навън?

– Нямам представа – изсмя се другият човек. – Тази глупава котка винаги се опитва да избяга. Ще я затворим в килера, докато шефът се върне.

От все сърце си пожелах Нала да замълчи. Защо просто не беше избягала, когато се измъкна от прозореца? Можеше вече отдавна да е изчезнала. Мисълта, че ще откача от ужас в килера дни или седмици наред, натежа на съвестта ми. Ако просто беше замълчала, щях да я взема със себе си. Майната му на това какво иска майка ми.

Но сиамката нямаше намерение да млъкне.

А двамата мъже се приближаваха.

„Съжалявам, Нала!“ Извих ръка зад гърба ми, за да извадя лазерната показалка от задния си джоб. Светнах с малката червена точка над калъфа, което моментално накара очите ѝ да се разширят, а мускулите ѝ да се напрегнат. Котешки рефлекси: активирани. Лъчът на показалката за част от секундата се отдалечи от косачките. Като се чувствах по-гадно, отколкото очаквах, насочих лазера върху стената на имението. Нала се стрелна навън, като проряза тревата в преследване на светлинното петно и попадна право в полезрението на преследвачите си.

– Хванах я!

Отчаяното фучене на Нала изпълни нощта. Бореше се адски упорито, но вече беше загубила.

Фенерите угаснаха. Всичко замлъкна с изключение на собственото ми тихо дишане.

Не ми харесваше как бях постъпила с тази котка. Но тя би трябвало да знае, че не можеш да се довериш на никого.

Първите думи, които излизат от устата на мама след свършена работа, никога не са: „Добре ли си, Рос?“. Вместо това са: „Взе ли го?“.

Изтърколих се от косачката и се приземих право в краката на мама. Нямаше значение фактът, че бях на път да умра от топлинно изтощение и почти се бях задушила от изгорелите газове през последния половин час, откакто косачката бе почнала да се движи. Бях добре. Щом бях жива и при нея, значи бях добре. Важното беше целта.

– Вижте детенцето ми! Направо е пример за подражание и тъй нататък – додаде мама, докато отваряше калъфа, за да разгледа плячката. Изобщо не приличаше на себе си, дегизирана в гащеризон за озеленяване. Съвсем различно от типичния ѝ вид на изтънчена злодейка от островите дори след като измъкна тенис гривната и я нахлузи на китката си.

Мама въздъхна, любувайки се на проблясъците на диамантите на гривната на сутрешната слънчева светлина. Трябваше да призная, че на мама ѝ отиваха диамантите. Можеше да мине за пленителна красавица. Дълги екстеншъни и удължени с вкус мигли. Сочни бедра и тясна талия, която обичаше да подчертава – пълна противоположност на моето по-атлетично телосложение. Стилът ѝ беше драматичен, не чак до степен кожено палто и токчета, но достатъчно да накара мъжете да се обръщат след нея, когато отидехме някъде, където можеше наистина да се покаже.

Оттук и любовта ѝ към диамантите. Всичко, което може да я накара да заблести още повече.

Мама ме целуна мимоходом по челото. Миришеше на окосена трева и бензин, но аз със сигурност смърдях много по-зле.

– Примерна като майка си – отвърнах, защото знаех, че ще ѝ е приятно да го чуе и се настаних на седалката, като оставих място и за нея. С доволна усмивка, вероятно повече заради комплимента, отколкото заради успешната работа, мама запали косачката и се насочихме към края на имота, където ни чакаше джип с висока проходимост, вода и климатик, нагласен на достатъчно студено, за да ме просълзи от благодарност.

Притиснах челото си към вентилационния отвор на колата.

– Следващата работа ще я потърсим на някое по-хладно място – мама забеляза благоговението ми през студения въздух, който струеше откъм волана на джипа. – Може би в Южна Аржентина. Или Алпите, а?

– Буквално току-що свършихме последната задача. Да не говорим за Бошерт – бях дочула, че не бяха особено щастливи от последните ни удари в Дания и Италия, с което бяхме нарушили неофициалните им претенции за контрол над пазара на кражбите от висок клас в Европа. В света на семейните империи от крадци можеше да има само един на върха или поне по един на континент.

Заставих се да се облегна назад, извадих зарядното и включих угасналия си телефон. Мама ме погледна изкосо, за да ми покаже, че не го одобрява. Водехме разговор, така че би трябвало да бъда съсредоточена само върху него.

– Добре че по-скоро ще ни хванат да крадем бижутерия, отколкото да ни пука какво искат семейство Бошерт – мама сбърчи перфектно оформените си вежди към мен, така че ѝ кимнах утвърдително, както се очакваше от мен.

В главата ми се разпали искрата на една идея.

– Имам предвид, че ако искаш да вземем повече поръчки в Европа, би имало смисъл някой да установи мрежа там. Може би ако отида за известно време да уча там, като прикритие, това ще бъде добра възможност?

Затаих дъх. Вероятно имаше и по-хитроумни начини да повдигна отново въпроса за заминаването ми. През целия си живот не бях ходила никъде без мама или леля, а бях ходила на много места. Мислех си, че когато преди няколко месеца навърших седемнайсет години, когато другите деца на Бахамите завършват гимназия, мама ще започне да се държи по-малко... нали разбирате?

– Хмм... по-скоро не – мама се взираше в пустия път и тревите на саваната. Зачаках за уточнение. Някаква причина, нещо. Вместо това тя добави: – Щом се върнем, ще се излежаваме и ще гледаме нещо нискобюджетно цяла седмица, а, момичето ми?

Насилих се да се усмихна.

– Звучи готино.

Доволна, мама избра плейлист на телефона си и увеличи звука. Екранът ми светна. Имейл. От една от летните програми.

Завъртях екрана настрана от мама, докато четях.

Скъпа Розалин,

Благодарим Ви, че кандидатствахте за нашия летен лагер по спортна гимнастика. Имаме удоволствието да Ви поканим на втората ни сесия (1 юли – 28 юли) или, ако не е твърде късно да Ви уведомим, имаме едно свободно място в първата ни сесия (2 юни – 29 юни). Като национално призната програма, ние се гордеем, че всяко лято привличаме десетки талантливи млади спортисти, които имат желание да се сприятелят с връстници в своята област. Надяваме се, че ще изберете да се присъедините към нас за това уникално преживяване.

Имейлът продължаваше с информация за настаняване и такси и телефони за връзка. Колкото повече четях, толкова по-трудно ми беше да остана безизразна. Моите подправени грамоти и фалшиви резултати от състезания всъщност бяха свършили работа. Можех да бъда там... само след седмица, ако поисках. Днес беше 26 май.

Нала трябваше да избяга от охраната, когато ѝ се беше отдала възможност. Сега беше хваната в капан. Нямаше да направя същата грешка.

Отговорих на имейла:

С удоволствие ще дойда!

Мама рапираше заедно с песента, която гърмеше от тонколоните, като ме побутна с рамо да се включа към нея. Както обикновено, нацупих устни и за кратко се престорих, че не искам, преди да се присъединя. Мама използва една строфа, в която се пееше за скъпарски бижута, за да размаха новата си гривна, и аз се засмях. Привидно всичко си беше същото. Същото опиянение след работа. Същите аз и тя. Но не можеше да е така завинаги. Чувствах се така, сякаш току-що бях извадила колелото на живота си от оста му, точно под носа ѝ, а тя не беше забелязала.

Прегледах входящата си поща. Къде беше онова съобщение, което получих, преди мама да ми пише? Странно. Освен ако не е било в личната ми поща...

Имейл акаунтът на черната кутия. Това беше начинът, по който семейството ни приемаше работа. Достъпна само чрез дълбоката мрежа и стопроцентово защитена от хакване и непроследима – така мама ми я беше обяснила, когато бях на осем години. Трябваше да имаш код за достъп дори само за да изпратиш имейл до нея. Никога не получавах известия от електронната поща на черната кутия. Това би трябвало да е невъзможно.

Въведох последователно петте кода за акаунта на черната кутия.

Съобщението беше там. Все още не беше отворено. Мама сигурно още не го беше проверила.

Сърцето ми се качи в гърлото. Някой беше изпратил имейл до черната кутия само за мен?

Здравейте, Розалин Куест,

Поздравления, че привлякохте интереса ни. Каним Ви да участвате в тазгодишния Гамбит на крадците.

Състезанието ще започне след една седмица. Предвиждаме да продължи две седмици. Моля, свържете се с нас, за да се договорим.

Организаторите

Гамбит на крадците. Състезание. Дни по-късно, у дома на Бахамите, докато трябваше да съм завладяна от мисли за това как най-сетне ще се махна от тук и ще отида на летен лагер, думите от поканата дрънчаха в главата ми като зарове в чаша за игра на покер.

Поне така предположих, защото никога не бях играла покер със зарове. Семейните вечери с подобни игри бяха изгубили очарованието си, когато мама отказа да спре да мами.

Това беше достатъчно, за да ме разконцентрира от тренировките ми по ловкост. Бях в тренировъчната зала повече от час – това е добър начин за разтоварване от стреса – като се опитвах да прескоча между две кутии с размер трийсет на трийсет сантиметра, разположени на два метра и десет сантиметра една от друга. Миналия месец бях постигнала личен рекорд от сто деветдесет и пет сантиметра. След това мама ми каза, че когато била на моите години, можела да скача два и десет.

Присвих колене, като балансирах върху кутията, и опитах отново. В секундата, в която краката ми се отделиха от кутията, разбрах, че съм сгрешила. Нямах достатъчно инерция. Възглавничките на стъпалата ми се плъзнаха по ръба и гравитацията ме застигна, преди да успея да запазя равновесие. Паднах върху постелките.

Изпуфтях сърдито и отметнах една плитка от лицето си. Над мен се надвеси нечия сянка. Леля Джая гледаше надолу, сложила ръце на широките си бедра. Макар да беше с седем години по-млада, адски приличаше на мама. Ако присвиех очи, можеше да си помисля, че мама ме гледа намръщено с онези характерни за фамилията Куест нацупени устни.

– Какво ти става? – не ми подаде ръка. В семейство Куест никой не предлагаше ръка за помощ. – Заради глупавите ти обувки е. Те ти пречат.

Погледнах надолу към кецовете, които бях си избрала днес. Бяха поръчкови, бродирани със стотици малки златни листенца, които бяха старателно извезани върху плата, изрисувани покрай гумирания шев и изрязани в подметките, с блестящи златни връзки в тон. Кецовете ми бяха прекрасни. Леля показваше избирателна липса на вкус.

– Лельо, това го приемам като лична обида. И още повече се обиждам от мисълта, че бих си купила нещо, в което не мога да се движа.

Не можеше да се каже, че колекционирам обувки с висок ток и ботуши на платформа. Поръчковите ми кецове „Конвърс“ бяха напълно практични за тренировки.

– Тогава какъв е проблемът? Хайде, кажи на леля какво те разсейва! – леля го изрече така, сякаш се дразнеше, че трябва да пита, но беше типично за нея да се прави на прекалено готина във всеки разговор. Винаги откликваше, когато имах нужда от нея, и говореше достатъчно свободно розалински език, за да знае, че съобщение с текст Какво става с теб наистина означава, че има нещо, за което искам да поговорим. А в тази къща на остров, който е толкова провинциален, че магазините за хранителни стоки са в холовете на хората, където можеш да седиш по цял ден на чакълестия път и да видиш повече диви прасета, отколкото коли, хората, различни от майка ми, с които можех да си споделям, бяха малко и на голямо разстояние един от друг.

Леля вече беше тук и ни чакаше, когато частният ни самолет се приземи.

– Чувала ли си някога за нещо, наречено Гамбит на крадците?

За първи път изричах думите на глас и прозвучаха също толкова странно, колкото и в главата ми. „Крадци“ в множествено число. Крадците не се събират просто така.

Леля се стегна, сякаш очакваше да получи удар в корема.

Значи вече го беше чувала.

Подпрях се на длани и седнах.

– Организацията ли ти изпрати покана?

– Преди една седмица. Кой ти е казал, че са организация? Знаеш ли кои са?

– Какво им каза? Отговори ли им? – леля напълно игнорира въпросите ми.

Носът ме засърбя.

– Не съм чак толкова загубена, че да отговарям на странни съобщения в черната кутия. Изтрих имейла веднага щом го видях.

Леля сякаш се успокои. Ударът в корема ѝ се беше разминал.

– Това е добре.

– Мой ред. Коя, по дяволите, е тази организация и защо ти знаеш за нея, а аз – не?

Изправих се на крака. Леля, мама и аз бяхме еднакви на ръст, така че можех да я погледна в очите. Ако преди бях просто любопитна, сега вече исках да знам. В това семейство не трябваше да има никакви тайни.

Леля цъкна с език, за да спечели малко време.

– Те са просто банда богати шмекери с комплекс за власт, които организират Гамбита веднъж годишно. Това е всичко, което знам за тях.

Всичко, което тя знаеше. Дали не искаше да каже, че мама може да знае повече?

Начинът, по който избягваше контакт с очи, ме накара да си помисля, че всичко това умишлено не е било повдигнато преди и следователно измъкването на повече информация за тази организация щеше да е трудна задача. Повторих въпроса си.

– А Гамбитът е...?

За секунда си помислих, че наистина няма да ми каже.

– Това е състезание, състезание по кражба. Нещо като частно... нелегално игрово шоу – леля прехвърли плитките си през рамо и се отдалечи, като измъкна чифт белезници от кутията с принадлежности, пълна с различни тренировъчни ключалки.

Последвах я.

– Значи чакаше със затаен дъх да разбереш дали ще участвам в нелегално игрово шоу, ръководено от таен клуб на най-богатите хора?

– Казах „като игрово шоу“. Не преиначавай думите ми. Това не е „Точната цена: обирджийско издание“. Измъкна фиба от косата си и се зае да отключва белезниците. – От това, което съм чувала, винаги някой си тръгва окървавен. Ако изобщо успее да си тръгне – белезниците щракнаха и се отвориха. Леля направи жест към ръцете ми. Без да мисля, ѝ ги подадох и тя щракна едната част от белезниците на китката ми.

– Защо тогава някой изобщо би играл? Кървави пари, така ли? Крадците никога не правят нищо безплатно.

– По-скоро кървава награда – леля ме завъртя и заключи с втората гривна от белезниците ръцете ми зад гърба ми. По инстинкт прескочих веригата на белезниците и измъкнах собствения си фуркет от косите си. Там се криеха достатъчно, за да си построя малък замък. – Казват, че победителят... – продължи леля – получава правото да си пожелае нещо.

Поклатих глава недоумяващо към нея.

– Да си пожелае нещо ли? Както когато видиш падаща звезда и си намисляш някакво желание, така ли?

– Падащите звезди не изпълняват желания. Парите изпълняват – леля щракна с пръсти пред лицето ми. – Не се разсейвай.

Да, вярно! Белезниците. Вкарах фибата в ключалката и потърсих заключващия механизъм.

Леля се намръщи.

– Можеше да се измъкнеш по-лесно без фибата...

– Няма да ти позволя да ми счупиш палеца, лельо – първата гривна на белезниците се отвори с щракване и не се наложи счупване на кост. От години леля ми се опитваше да ме включи в тренировката за вадене на костта от ставата. Това беше граница, която предпочитах да не прекосявам.

– Боли само първите няколко пъти – настояваше леля. Отворих другата ключалка и пуснах белезниците обратно на масата. Леля ме изгледа изпитателно. – Не си казала на майка си за поканата, нали?

В думите ѝ се криеше неизказан въпрос. В опит да го игнорирам ѝ обърнах гръб и започнах да подреждам кутиите за следващия скок.

– Тя е заета – казах аз. – Планира следващия обир и така нататък. Знаеш как е.

А пък аз планирам да се измъкна след няколко дни... Колкото и любопитна да беше играта на крадците, нямаше нужда да рискувам да се разсея от нея или от нещо друго, в което мама можеше да поиска да ме въвлече. Нелегалната игра нямаше да ми помогне да си намеря приятели, особено такава, в която участваха куп измамници.

– Ъхъ – леля ми може и да говореше свободно на розалински, но аз също владеех свободно езика на леля Джая. В превод: „Опитай отново“.

Въздъхнах и вместо да скоча отново върху кутията, седнах. Тренировъчната зала беше пълна с всевъзможни помощни материали. Сейфове, мишени за стрелички, манекени за трениране на захват на ръце или глава в ключ, кутии с въжета с различни възли за разплитане. Това не беше единствената стая, която загатваше за бизнеса на семейството ми. Навсякъде в къщата се виждаха трофеи от поръчки, обхващащи различни континенти и десетилетия. Знаех всички техни истории още когато бях на пет години. Дядо ми отмъкнал тази книга от рафта в библиотеката на Конгреса на САЩ. Този натюрморт? Бил на съхранение под Лувъра, докато пралеля Сара не се добрала до там. Монетите в купата, в която държахме ключовете? Леля ги взе от началника на кабинета на президента на Уганда. Къщата беше пълна с дребни сувенири, много от тях запазени от времето, когато останалата част от семейството ми също живееше тук. Още преди мама да се изпокара с тях, за което все още не бях получила обяснение, и дори родителите ѝ бяха решили, че не искат да имат нищо общо с нея, освен да бъдат сигурни, че задачите ни не се припокриват. Бих казала, че трофеите бяха скрити на видно място, ако наоколо имаше от кого да се скрият.

Цялата ми проклета къща беше рай за крадците. Напомняне за това, за което бях родена. Работата, семейството – това трябваше да е единственото нещо, за което изобщо живеех.

Но не всичко беше само спомени и трофеи.

Всяка седмица хладилникът и шкафовете се сдобиваха с нови ключалки, които трябваше да бъдат разбивани. Ключовете за колата изчезваха, така че, ако искаш да отидеш някъде, трябва да можеш да я запалиш без тях. Да не забравяме и многобройните случаи, когато мама сменяше паролите на всичките ми устройства и единственият начин да получа новия код, беше, като ѝ го отмъкна от джоба. Да живееш без мобилно устройство на този остров, беше своеобразен ад. Мама казваше, че семейството ни живее по този начин, защото било освобождаващо. Лишено от граници. Забавно. Разбира се, работата можеше да бъде такава. Но през останалото време...

Не можех да прекарам още една година сама, изолирана по този начин. За доверие към хора от бранша, извън семейството, не можеше да става и дума. Възможностите бяха да остана затворена тук или да се откажа от този начин на живот и да си намеря нормални приятели. Заради нещо подобно бях готова да се откажа от вълнуващите преживявания по време на ежеседмичните обири.

Въпросът на леля все още витаеше във въздуха. Защо не бях казала на мама за това?

Само свих рамене, като си играех с края на една плитка.

– Ами ако искам да си почина от всички кражби за известно време?

– Може би има нещо друго, което искаш да правиш през тази почивка – додаде тихо тя. Сякаш ако говореше с точно определена сила на гласа и с точния тон, щеше да изкопчи истината от мен.

Скръстих ръце. Очевидна тактика или не, но работеше. Имаше нещо в леля, което беше по-малко плашещо. Може би защото беше по-млада от мама? Може би можех да ѝ разкажа за плана си за бягство. Можех да го представя така, сякаш имаше нещо полезно за семейството, което исках да науча в кампуса. Нещо, което да не изглежда така, сякаш неблагодарно захвърлям предлагащото сигурност и високи дози адреналин семейство, в което бях имала късмета да се родя. Можеше да ми помогне да повдигна темата пред мама.

Звукът от шляпащи по коридора сандали прекъсна мислите ми. Напомняне – мама винаги слушаше. Поне докато бях в една къща с нея. Скалъпих най-добрия отговор, който ми хрумна.

– Не искам нищо друго освен семейството си. Какво щях да бъда без нас?

– Скучна? Бедна? Нямаше да живееш в рая на един от най-красивите острови в света? – мама влезе като абсолютно олицетворение на карибския шик – в дънки с висока талия и яркочервена блуза с голи рамене. Приключи с въвеждането на нещо на телефона си, преди да ни удостои с пълното си внимание. – За какво си говорят моите бебета? За кошмари?

Затаих дъх. За щастие, леля явно не смяташе да разкаже за поканата ми за Гамбита. От начина, по който сложи юмрук на хълбока си и обърна очи към мама, можех да кажа, че изобщо не мисли да ме натопи.

– Престани да ме наричаш бебе! Имаш само една дъщеря и това не съм аз.

– О-о-о... – изгука ѝ мама. – Кукличката ми устройва сцени – успя да я щипне по бузите, преди леля да я плесне през ръцете. Явно мама бе смятала леля за своя истинска кукла, когато са били деца. Когато леля била на пет, а мама на дванайсет, мама цял месец я убеждавала, че не е истинско момиче, а само кукла. Двайсет и седем години по-късно и мама все още си играеше с нея.

Леля стисна зъби и изхвръкна от стаята.

– Не бива да я дразниш така – намесих се аз. – Това я ядосва, наистина.

Мама се изсмя и зачопли някаква мръсотия под нокътя си.

– Нямаш сестра. Няма как да ме разбереш.

Заболя ме от думите ѝ. Нямах нито приятели, нито баща, нито братя и сестри. Поне за две от тях беше виновна тя.

Потиснах мигновено чувството за вина, което пламна при последната мисъл. Не беше честно от моя страна да се сърдя на мама за цялата ситуация с баща ми. Никога не бе обичала да се обвързва – това беше най-задълбоченото обяснение, което някога ми бе давала, когато ставаше въпрос за интимния ѝ живот – така че избрала да намери донор на сперма. От всички мъже на света беше избрала донор, който починал няколко седмици след като предал първата си... ъъ... проба. Някой, който никога нямаше да бъде наблизо, за да мога да го издиря или да дойде да си търси децата, които са могли да се появят от неговото дарение. Мама се кълнеше, че не е разбрала, че е починал, докато не е била в третия триместър, а аз знаех, че не би излъгала за подобно нещо. Но все пак това беше нещо, което винаги изникваше в ума ми, когато си търсех повод да ѝ се разсърдя.

Мама погледна кутиите зад мен.

– Два и десет?

Свих рамене засрамено.

– Почти.

Мама кимна, после застана пред мен. Макар че сега бяхме еднакво високи, тя все още ме гледаше изотгоре. Достатъчно голяма, за да ме обгърне в една от онези свои мечешки прегръдки и да ме завърти около себе си, както правеше, когато бях по-малка. От нея се носеше уханието на кокосов лосион и за секунда наистина се почувствах отново малка. Може би беше просто рефлексът на Павлов, но ароматът ѝ, това, че я оставих да прибере една от плитките зад ухото ми, ме изпълни със спокойствие. С увереност. Това беше мама. Ако наистина исках нещо, трябваше да мога просто да я помоля, нали?

Устата ми беше пресъхнала. Но все пак заговорих.

– Знаеш ли... Държавният университет в Луизиана има една от най-добрите програми по гимнастика в САЩ. Обзалагам се, че учениците могат лесно да скочат два и десет.

Мама се напрегна. После се отдръпна бавно.

От топлия майчин поглед, изпълнен с обич, нямаше и следа.

Не трябваше да казвам нищо.

– Изплюй камъчето, Роси! – изпъшка тя, но звучеше по-скоро раздразнено.

– Не знам защо го правиш на голям проблем – продължих да упорствам. – Вече съм на седемнайсет години. Всички останали седемнайсетгодишни на острова скоро ще започнат колеж.

– И откъде го знаеш?

– Права си, няма откъде да го знам, защото не познавам никого! – години наред набиваха в главата ми едно и също нещо. „Не, не можеш да слезеш при съседите! Не, не можеш да отидеш в Централната гимназия на Андрос! На другите семейства не може да се има доверие!“

Разбирах ги, естествено. Разкриването на цялата тази история за семейството ни от крадци и дори само сприятеляването с хората на острова не бяха блестящи ходове, а и отдавна бях научила никога, никога да не се доверявам на друг от нашата професия. Но ако отидех някъде далеч, ако се преструвах на овца сред другите овце в съвсем различна държава, ако внимавах много, наистина ли щеше да е толкова опасно... да се срещам с други хора?

– Познаваш много хора – настоя мама. – Мен и Джая, а на баба и дядо винаги можеш да се обадиш по телефона. И на леля ми Сара.

Дали си даваше сметка колко малко хора са това всъщност? Да не говорим за факта, че единствено аз бях под трийсет години. Скръстих ръце пред гърдите си.

– Те не се броят. Просто са роднини. А това не е достатъчно...

Опитах се да се спра, но думите се изплъзнаха от устата ми, преди да съм осъзнала какво казвам. Погледът ми се стрелна към мама. Свиването на устните ѝ ми подсказа точния превод, който беше чула. „Ти не си достатъчна.“

– Нямах предвид, че...

Мама притисна пръст към устните си. Замълчах.

– Розалин – започна тя, – семейството никога няма да те изостави. Семейството няма да те излъже. Семейството е това, на което можеш да се довериш. Погледни какво правим, за да си изкарваме прехраната. Всеки иска нещо – в много случаи неща, които принадлежат на други хора. Хората ще те манипулират тайно, за да получат от теб каквото им трябва. Хора, които смяташ за свои приятели, хора, на които считаш, че можеш да се довериш, ще разбият сърцето ти и ще те оставят да умреш. По-умна си от това, момичето ми. Ако все още не си, тогава аз съм достатъчно умна, за да направя този избор вместо теб. Защото те обичам. Така че – не, няма да отидеш никъде. Не и без мен. Решено е. Точка!

Решението беше окончателно. Думите ѝ бяха изсечени в камък и присъдата беше произнесена. Нямаше кръстосан разпит. Никакви мои свидетелски показания. Стиснах зъби до болка. В гърдите ми избликна топлина. Но нямаше какво да направя с гнева си. Какво можех да сторя, да започна да троша чинии ли?

И ако тръгнех по маршрут Б, маршрутът, по който казвах: „Майната му на това какво иска мама, все пак ще го направя“, тогава трябваше да запазя спокойствие. Не трябваше да издавам нищо.

Погледите ни се срещнаха. Мама чакаше отговор. Заставих се да кимна. Лицето ѝ се проясни, плесна с ръце под брадичката си и се усмихна, сякаш току-що спечеленият двубой не беше нищо особено.

– Добро момиче! А сега къде е онази хубава черна раница със златни ципове, която ти подарих?

Замръзнах. Това беше чантата, в която бях започнала да подреждам нещата си за летния лагер. Дали вече ме беше хванала?

– Не знам, някъде. Защо?

Мама се поколеба.

– Само не ме мрази, но трябва да си опаковаш нещата. Имам нужда от теб за една работа, която излезе в последната минута. Заминаваме довечера.

– Довечера ли? Току-що се върнахме! – беше чудесно, че не бе открила чантата ми за бягство, но и това беше доста лошо. Да се захвана с нова задача, не влизаше в плана ми.

– Спокойно, момичето ми, няма да те изпращам на друг континент. Трябва просто да прескочим до остров Парадайз. Максимум два дни, отиваме и се връщаме. Ще ти изпратя подробностите на телефона, става ли?

Мама понечи да се отдалечи, сякаш вече бях казала „да“.

– Но аз... – очите ѝ се обърнаха към мен. – Ами ако имам нещо за вършене?

Лицето на мама помръкна.

– Какво имаш да правиш, което е по-важно от семейството ти, Рос?

Нови преживявания?

Приятелство?

Шанс да разбера дали има нещо по-важно?

Нито един от тези отговори не беше верен. Вече ми беше казала как стоят нещата. Семейството ми, тя – бяха всичко, на което можех да разчитам. Нищо друго нямаше значение.

Разбрах защо леля мразеше да я наричат кукличката на мама. Понякога звучеше така, сякаш мама не се шегува. Винаги ни третираше като своя собственост и водеше играта си така, сякаш знаеше, че ще спечели.

Ако смятах да се измъкна, може би беше мой ред да си поиграя с нея. В главата ми се зароди идея. Ако трябваше да се явя за тази работа, какво щеше да стане, ако изчезнех по средата ѝ? Дали това нямаше да е последното нещо, което тя очакваше?

Усмихнах се с истинска, неподправена радост и обвих ръце около кръста на мама.

– Нищо не е по-важно от нас.

Притиснах я към себе си, както беше застанала странично.

Мама ме погледна за секунда, преди да ми отвърне със собственическа прегръдка.

– Добро момиче! – стисна ме малко по-силно. – Не забравяй, че навън няма нищо и никой друг. Никой, на когото можеш наистина да се довериш.

– Маршрутът е съставен и начертан – завъртях айпада си така, че мама да може да го види от другата страна на масата. Тя откъсна погледа си от току-що направения ѝ маникюр, включен безплатно към спа центъра в курорта.

Намирахме се на Парадайз – острова, за който повечето хора се сещат, когато си представят Бахамите. Високи коралови кули, бели пясъчни плажове, осеяни с бараки, в които се продават пържени рачешки хапки и множество пристанища, в които са закотвени лъскави и луксозни яхти, струващи повече пари, отколкото повечето от туристите, които се разхождаха из острова, биха видели за десетина живота. Нашата цел се намираше под палубата на една от тези разкошни яхти, а хотелската ни стая на десетия етаж ни предоставяше перфектна гледка от птичи поглед.

Мама ми беше възложила задачата да разработя стратегия за вмъкване и измъкване. Не че не можеше да се справи сама. Започна да ме кара да го правя за някои от задачите ни, когато бях на четиринайсет. Нещо като полеви тест на обучението ми. Харесваше ми да си мисля, че ме смята за най-добрата в тази работа. Ако има човек, който може да измисли как да се измъкне от затруднено положение, това е Рос Куест – прегръщачката на майки.

Мама нямаше никаква представа, че това е план в две части. Гледаше маршрута, по който щеше да се качи на тази яхта и да слезе от нея, а не другия, който щях да използвам за еднопосочното си пътуване до международното летище в Насау и оттам – самолет към нещо ново.

Не ми беше лесно да скрия самодоволното изражение от лицето си. Мама ме беше домъкнала тук заради гениалните ми способности да планирам незабелязано измъкване, а аз ги използвах, за да избягам. Може би някой ден, когато се примиреше с моето бягство, щеше да погледне назад и да се почувства горда от финеса, с който го бях направила.

– Яхтата е деветдесет и пет метра от кърмата до носа. Има четири палуби, без да броим машинното отделение.

– В корабния дневник е записано – прекъсна ме мама, – че на борда има петима гости и петнайсет членове на екипажа, така че да приемем, че всъщност са двойно повече, нали, моето момиче?

– Да, разбира се – сякаш вече не бях взела това предвид в изчисленията си. Едно от правилата на фамилията Куест: С каквото и да си мислиш, че си имаш работа, умножи го по две. – Съставила съм най-добрия маршрут, така че да се избегнат каютите и помещенията за гости. В задната част има малък пристан за отделяеми моторни лодки. Ще спрем „Зодиак“-а между тази зона и дясната страна на носа, тъй като наблизо няма никакви илюминатори, след което ще следваме картата, която съм начертала, през люка на първата палуба, през машинното отделение и в трюма. Това е доста ефективен маршрут, така че би трябвало да успеем да прехвърлим всичко оттам обратно в нашата лодка за по-малко от трийсет минути.

Това наистина беше безупречен маршрут... почти.

Мама стисна устни.

– Ами резервният план? Не можа ли да намериш други маршрути за спешни случаи?

Опитах се да прикрия учестения си пулс. Наведох се над масата и прелистих към други две схеми, които показваха много по-сложен авариен маршрут, криволичещ през кабините на екипажа до носа на кораба.

– Има и такъв, но е много по-сложен. Основният ми маршрут би трябвало да свърши работа – отвърнах аз.

– Сигурна ли си, че няма друг изход? – мама огледа чертежите в търсене на изход, какъвто нямаше. Поне не и на чертежите.

– Никога не греша за изходите.

За това не можеше да спори.

– Чудесно! – мама стана и изпитах усещането, че отново ме гледа отвисоко. – Тръгваме по залез слънце.

Водата беше мастиленочерна.

Докато се носехме по нея, имах чувството, че се плъзгам като сянка, която се е насочила право към звездния хоризонт.

Е, само ми се струваше, че съм се насочила към хоризонта, но първо трябваше да се справя с тази задача.

Яхтата беше почти невидима – изящен черен кораб, застинал на фона на също толкова тъмния небосклон. Преговорих всичко в главата си, докато нашият „Зодиак“ подскачаше по вълните. С малко късмет всички на борда щяха да спят. Мама щеше да пренася плячката в сакове обратно в лодката, докато аз пълнех следващия товар. Не беше особено сложна работа, но беше организирана в последната минута и не всичко е нужно да бъде цяло събитие, както би казала леля.

Наистина бяха лесни пари. Това, което щеше да е малко по-трудно, беше моята допълнителна част от плана.

Толкова се бях надъхала от очакване, че ръцете ми тръпнеха. Маратонките ми, палитра от океанско синьо с абстрактни вълни и пяна и кораловозелени връзки, потропваха по пода на лодката. Свих ръце в юмруци, след което изпънах пръстите си. Мама го забеляза, откъсвайки очи от водата.

– Само не ми казвай, че се притесняваш, моето момиченце – подразни ме тя. Дори цялата в черно и с прибрана в практична конска опашка коса, полускрита от нощта, мама успяваше да изглежда десет пъти по-ослепително, отколкото аз някога бих могла.

Усмихнах се.

– Вълнувам се.

Мама ми се усмихна в отговор и стисна бедрото ми.

– Вълнуващо е да побеждаваш.

Нямаше представа колко беше права!

На около стотина метра разстояние мама изключи двигателя. Гребахме през останалата част от пътя до задната част на яхтата, далеч от всякакви прозорци, илюминатори и светлини. По-голямата част от кораба не беше осветена. Спеше.

Мама се изкачи на първата палуба, а веднага след нея и аз. Поех инициативата, следвайки невидима пътека. Оставах нащрек, готова да размотая гривната си във всеки един момент. Но корабът беше почти свръхестествено тих. Създаваше усещането, че е пуст, макар да знаех, че не е така.

След един безшумен скок и преодоляване на следващото препятствие се озовахме в товарния отсек под палубата. Лунната светлина от един малък илюминатор осветяваше няколко дървени сандъка. Мама откърти един от капаците. Вътре имаше вековни съкровища, изкопани на метри под океана. Златни дублони, части от корабен рул на древен кораб, парчета керамика, сребърни прибори, гривни, ръждясал кинжал. Злочестите ни домакини тази вечер бяха от друг отрасъл на нашия бизнес – търсачи на съкровища. Обикаляха потъналите кораби в търсене на всяка древна вещ, до която можеха да се доберат, понякога само дни след откриването на корабните останки. Беше без значение, че тези съкровища технически принадлежаха на този, който първоначално бе открил потъналия кораб, или на правителството, в зависимост от това къде и колко близо до брега се намираха. Това беше доходоносен бизнес, което бе очевидно от тази луксозна яхта, и също толкова незаконен, колкото и това, което правехме ние.

За техен лош късмет, имаше друг екип от конкурентни търсачи на съкровища, които не бяха особено щастливи, че са ги изпреварили да ограбят този кораб. Наеха ни в последния момент да откраднем вече откраднатото съкровище и да им го доставим. След хонорара на семейството ми и неприятностите, свързани с продажбата на всичко това на черния пазар, не можех да си представя как биха могли да направят особено голяма печалба, но реших, че ставаше дума по-скоро за това да ядосат враговете си, отколкото за пари.

Мама стисна ръце, след което посочи зад себе си – нашият мълчалив сигнал за „събирай си парцалите и тръгвай“. Кимнах и започнах деликатно да подреждам сребърните прибори и дублоните в един от подплатените сакове, които носехме със себе си. Действахме заедно, за да го напълним, след което мама преметна ремъка през рамо и тръгна. Започнах с втората чанта. С разделянето на задачите – аз да опаковам, а тя да пренася чантите – щяхме да привършим два пъти по-бързо и с два пъти по-малко шум.

Сърцето ми биеше по-бързо с всяка напълнена чанта. Колкото повече отивахме към края на операцията, толкова повече се приближавах към своето бягство. Реалността на предстоящото гъделичкаше кожата ми. Пръстите ме сърбяха така, както ставаше винаги, когато се готвех да открадна нещо. Но този път не ме сърбяха за съкровище, а за да открадна собственото си бъдеще.

Скоро стигнахме до последния сандък. Три чанти – толкова предполагах, че ще са нужни, за да го изпразним.

Сега беше моментът.

Мама се върна за пореден път и отново разменихме пълна чанта за празна. Докато вземаше пълния сак, се опитах да не издам нищо, но не можех да се сдържа и я погледнах за последно. Постъпката ми не можеше да бъде наречена по друг начин освен предателство към нея. Дори и да се върнех след седмица, след ден, след час, дори ако се опитваше да ме въвлече отново в семейния бизнес, тази постъпка винаги щеше да стои между нас. Рос избяга. Рос напусна семейството. Рос не смяташе, че сме достатъчни за нея. Бях на път да разчупя живота си на две половини, преди и след. На коя от тях щях да гледам като на по-добрата?

Мама втренчи очи в мен и аз извърнах погледа си. Забеляза ли нещо? Дали всъщност не можеше да прочете мислите ми? Щеше ли да ме спре?

Не го направи. Както всички предишни пъти, взе чантата и си тръгна нищо неподозираща. Така изгуби последния си шанс да ме задържи.

В момента, в който мама се изгуби от погледа ми, започнах да действам енергично. Зададох предварително запазено съобщение в имейла си, което да бъде изпратено след петнайсет минути, приблизително когато мама ще се върне, след което изключих телефона си. Съобщението беше просто:

Имам нужда от пауза. Ще се върна след няколко месеца, обещавам.

Кратко, но нищо, което би ми позволила да ѝ кажа в лицето. След това последвах чертежите, които пазех в главата си, през сенките на трюма до малко кътче, оградено със завинтени с болтове в пода дъски и спасителни лодки. В средата на колекцията от грижливо подредени спасителни жилетки, аптечки и провизии за спешни случаи го намерих точно както пишеше на онлайн таблото за съобщения на екипажа на яхтата. Авариен надуваем спасителен сал, включително електрически двигател с акумулатор.

Наблизо се намираше херметична врата, затворена с метално колело в центъра ѝ. От Международния комитет по морска безопасност я бяха счели за твърде тясна и опасна за евакуация и поради това я бяха премахнали от всички схеми за планиране на аварийни изходи. Издърпах сала заедно с двигателя от мястото им, после завъртях колелото, за да отключа вратата. Отвори се със скърцане. Отвън тъмна вода се плискаше в борда на кораба на около два метра под мен. Сърцето ми вече блъскаше яростно в гърдите. Оттук беше най-краткият път. Батерията на аварийния двигател щеше да има достатъчно заряд, за да ме отведе до брега. Тази скрита врата се отваряше извън полезрението на моторната лодка на мама. След десет минути, когато разбереше, че съм изчезнала, щях да съм далеч от полезрението ѝ, погълната от тъмнината.

Хвърлих спасителния сал. Трябваше само да скоча.

Изстрел проряза тишината. Замръзнах само секунда преди да се хвърля във водата. По палубите се разнесе тропотът на тежки стъпки. Отвън, над вълните, оживяха ярки светлини. Хората се бяха събудили и стреляха.

Мама! Дали някой не я беше разкрил?

Втурнах се обратно към главния товарен отсек, към шума от стъпки и опасността, точно навреме, за да видя как мама се спуска по стълбата, водеща към най-долната палуба.

Не! Какво, по дяволите, правеше? Долу нямаше изход, така щеше да попадне в капан. Вместо това трябваше да дойде насам...

Нямаше как да го знае.

Бях ѝ казала, че на това ниво няма друг изход.

Отворих уста да извикам след нея, но тренингът ми моментално ме възпря. Това щеше да подскаже на преследвачите къде се намираме, къде е тя. И при малката вероятност все още да не знаят за нея.

Вместо това се насочих към нея. Щях да я накарам да се върне по правилния път с мен.

Но в мига, в който се вмъкнах в трюма, вътре нахлуха двама обезумели от ярост мъже – двамата с оръжия. Не си направиха труда да задават въпроси. Един поглед към очевидно празните сандъци със съкровища им беше достатъчен.

Единият от тях вдигна пистолет. Обърнах се и побягнах. Зад мен се чу изстрел. Опитваха се да ме хванат натясно. Върнах се при отворената аварийна врата и направих единственото, което можех да направя: скочих.

Водата ме засмука. Задържах дъха си и заритах към задната част на яхтата. Приглушени изстрели прорязаха водата. Аварийният сал, все още ненадут, се поклащаше над мен. Продължих да плувам на метър под повърхността, толкова дълго, колкото можех без въздух. Когато най-сетне излязох отгоре, за да си поема отчаян дъх, солената вода ужили очите ми. Едва успях да различа борда на „Зодиак“-а, преди една вълна да залее главата ми. Още един дълбок дъх и няколко загребвания с ръце и успях да се добера до надуваемата лодка. Тъкмо понечих да се издърпам върху нея, когато над борда на кораба блесна лъч светлина. Първо се заби във водата. Двама мъже бяха надвесили прожектор и оръжията си над ръба на яхтата. Светлинното петно се приближаваше към лодката. И то бързо. Ако се окажех в лодката под светлината... нищо добро не ме чакаше.

Преди дори да съм помислила за някаква друга възможност, отпуснах хватката си и се плъзнах обратно във водата. Отблъснах се от лодката и се върнах на метри от борда на яхтата, тъкмо навреме, за да видя как прожекторът се фокусира върху „Зодиак“-а, съкровището и всичко останало.

– Виждам го! – обади се глас отгоре. Притисната до борда на лодката, борейки се с вълните, се напрегнах, за да погледна към перилата, където мъжете се спускаха по стъпалата, нетърпеливи да си възвърнат това, което бяха помислили, че са изгубили. Някой отгоре изръмжа – женски глас. Не беше нужно да виждам, за да разбера, че това е мама.

– Сама ли си изнесла всичко това? – попита друг глас.

Мама не отговори. Или, ако го беше направила, не я чух през усилващото се бучене в ушите ми. Придържах се към борда на яхтата, като се мъчех да остана на повърхността и в сенките. Нужна ми беше цялата ми сила, за да не се изкашлям и да разкрия положението си. Но мама... Трябваше да направя нещо за мама.

Двамата мъже, които бяха слезли от палубата, бяха с релефните, стройни мускули на често плуващи и със загоряла от слънцето кожа на моряци. Мъжете за нула време завързаха моторната лодка към яхтата. Всичко стана толкова бързо. Бях пропиляла шанса си да се върна незабелязано на борда, преди да го осъзная.

– Кой те е наел, а? – попита някакъв човек горе с хриптящ глас.

– Жена ти – чух да казва мама, а в гласа ѝ се долавяше смях. – Каза, че заслужава цяло състояние за това, че те търпи.

Чу се шляпване. Метал върху кожата.

Човекът зададе отново въпроса си.

Не последва отговор.

– Разкарайте я от погледа ми. Скоро ще проговори.

Не, нямаше да проговори. Знаех, че няма да проговори. Защото, ако проговореше, тези хора нямаше да имат причина да не я убият.

Трябваше да спася мама преди това. Може би, ако успеех да заобиколя обратно откъм аварийната врата или...

Двигателят на яхтата се събуди с ръмжене. Огромна водна дъга се издигна нагоре, създавайки засмукване, което ме погълна. Изплюх погълната вода под вълните – Не дишай под водата! Не можеш да дишаш под водата! – и започнах да се боря през тъмнината и обратно към повърхността.

Най-накрая изскочих на повърхността, като плюех вода и се давех. Всичко се беше събрало в солено, изгарящо петно. Мигах отново и отново, докато светът не се върна пред погледа ми. И когато това се случи, видях яхтата да се отдалечава. Изчезваше в нощта. Заедно с майка ми.