КАКВО ОЗНАЧАВА НЕЩО

ДА НЕ СЕ Е СЛУЧИЛО?

Философска прелюдия

Всички имат много съдържателен афоризъм за историята. „Историята е автобиография на луд човек“ – пише руският социалист Александър Херцен. Арнолд Тойнби, британски историк, се оплаква заради „догмата, че историята е само „едно проклето нещо след друго“, а Джеймс Джойс пише: „Историята е кошмар, от който се опитвам да се събудя“.

Тези са доста добри, обаче Джейн Остин, типично за нея, се приближава най-много до истината, когато една от героините ѝ резюмира историята като „караници на папи и крале, с войни и чуми на всяка страница, а мъжете не стават за нищо“. И добавя: „Много е досадно“.

Каквото и друго да е историята, повечето хора ще се съгласят, че е разказ за нещата, които са се случили. Има стар виц: Двама мъже в бар гледат запис на бейзболна игра. Единият се обзалага с другия на десет долара, че ще победи гостуващият отбор. И, разбира се, аутфилдърът на домакините изпуска летяща топка и играта свършва с победа за гостите. Когато обаче идва времето да вземе парите от облога, спечелилият го казва: „Виж какво, няма да ти взема парите. Даваха този мач по телевизията сутринта и го гледах на живо. Вече знаех кой ще спечели.“

Другият казва: „И аз гледах мача сутринта. Просто си помислих, че този път непременно ще хване топката.“

Каквото и да е това, не е история.

Паул Ре днес е най-известен с факта, че е бил приятел с Фридрих Ницше – Ницше е имал толкова малко приятели, че всичките са поне малко известни, – но през деветнайсети век е бил известен като философ сам за себе си. Колко са били приятелите на Ре е спорен въпрос, защото е имал дразнещия навик да обикаля Европа и да опитва да убеждава хората, че нямат свободна воля. Никой не обича да чува това. Хората неизбежно отговаряли с думите: „Виж, мога да правя каквото поискам“ и демонстрирали свободата си, като вдигали дясната си ръка, винаги дясната, за да докажат, че волята им е свободна. Веднъж Ре разговарял с левичар и той вдигнал лявата си ръка. Ре не бил впечатлен.

Той бил привърженик на възгледите на детерминизма, който бил модерен сред циниците на онова време. Марк Твен, отличен пример, има фамозно изказване: „Първо действие на онзи първи атом води до второ действие на същия първи атом и така нататък през следващите възрасти на целия живот, докато, ако стъпките можеха да бъдат проследени, ще стане ясно, че онова първо действие на онзи първи атом неизбежно е довело до факта, че стоя тук по домашен халат в този момент и разговарям с вас“.

Свободен съм да вдигна лявата си ръка, ако искам. Свободен ли съм обаче да го поискам? Философът Артур Шопенхауер (чиито работи Ре е чел) десетилетия преди това изтъква, че човек е свободен да опре пистолет до слепоочието си и да натисне спусъка, ако иска – но рядко се срещат хора, които ще го направят, за да докажат, че са свободни!

III

Да оставим Ре настрана, просто играйте с мен за момент.

Представете си, че хвърлям монета.

Когато кажем, че ако хвърлим монетата, има 50 % шанс отгоре да се падне ези, нямаме предвид никое конкретно хвърляне. Всяко конкретно хвърляне има шанс 100 % да се падне ези или 0 % шанс, но ние просто не знаем какво ще се получи. Ако хвърлим монетата сто пъти, около при половината от тези хвърляния ще се пада ези. Това означава 50 %. „Познай във въздуха!“ Хипотетичен извънземен суперинтелект, който е в състояние да види: 1. Коя страна на монетата полита нагоре; 2. Скоростта на въртене; 3. Съпротивлението на въздуха; 4. Баланса на монетата; 5. и т.н., ще може да ни каже, преди монетата да е паднала, дали ще падне ези или тура. Във вселената на Ре/Твен наистина впечатляващ извънземен интелект би могъл да определи, въз основа на генетичния ви строеж и всички стимули, които сте получавали от зачеването ви насетне, включително точната среда, в която сте в момента, точно как ще завъртите монетата и поради това какъв ще е резултатът от хвърлянето, още преди да сте хвърлили.

Никакъв такъв суперинтелект не се появява, но ограниченият ми мозък може да възприеме резултата от експеримента. Ако монетата покаже ези, е трябвало да хвърлите ези. Ако покаже тура, е трябвало да хвърлите тура.

„Можел съм да я хвърля по друг начин“ – ще кажете. Но не сте го направили.

Ре би казал, че не бихте могли.

Артур Шопенхауер е интересен тип. Всеки ден следва един и същ самоналожен режим, който се състои от два часа писане, половин час свирене на флейта и два часа ходене – независимо от времето – из и около Франкфурт. Той е една от най-големите откачалки на света и веднъж бутнал възрастна дама по стълбите, защото вдигала прекалено много шум. Вярвал, че най-голямата добродетел било да лежиш и да не правиш нищо, докато умреш от глад (което, разбира се, никога не е опитвал да направи). Обичал да е нещастен може би повече от всяко друго човешко същество в историята и дори се сравнявал с други германци от деветнайсети век. Известното му мисловно упражнение за доказване, че има повече страдание, отколкото радост, е следното: Представете си две животни, при което едното изяжда другото. Представете си радостта на изяждащото животно, представете си страданието на изяжданото животно. Кое е по-голямо?

Големият труд на Шопенхауер, „Светът като воля и представа“ – книга, написана, когато той е на трийсет, и обявена за абсолютен отговор на всички философски загадки, за която той твърди, че отчасти е „продиктувана“ от Светия Дух, остава незабелязана и той чезне в неизвестност години наред. Майка му е популярна романистка, а Шопенхауер кипи от завист заради успехите ѝ. Когато ѝ изкрещял, че неговата книга ще бъде налична дълго след като нейните са забравени, тя отговорила, че, да, целият тираж все така ще стои непродаден.

Голяма обида, но се оказва, че Артур Шопенхауер е бил прав, поради което днес не цитираме „Леля и племенница“ на Йохана Шопенхауер, както не я цитира и никой друг. В края на краищата Артур Шопенхауер става известен, защото печели конкурс. През 1838 г. Норвежкото научно дружество обявява награда за най-добро есе за свободата на волята. Неговото есе печели и това е може би първият път, когато някой чете нещо, написано от него. Шопенхауер публикува „награденото си есе“ заедно с друго, писано за друг конкурс, което обаче губи, въпреки че е единствен кандидат.

Хората биха казали на Ре: Разбира се, вдигнах дясната си ръка, но бих могъл да направя нещо друго. И точно това громи Шопенхауер. В награденото си есе „За свободата на волята“ той сравнява бих могъл да направя със застояла вода, която може да твърди, че е в състояние да се превърне в огромни вълни (както става при буря) или в пара (както става, ако е над огън) и може да тече бързо (ако се спуска по склон) – но в момента е спокойна и застояла. Това е свободната воля на локвата!

Ако можем да направим нещо различно от това, което сме направили, защо никой в световната история не го е направил? Ако твърдя, че мога да левитирам, макар и никога да не съм го правил, всички ще ми се смеят. Въпреки това обаче приемаме претенциите за способност да се отклоняваме от нашите действия, макар това да е невиждана гледка.

Казвате, че бихте могли да хвърлите монетата по друг начин, но не сте го направили. Не сте, защото не бихте могли. Тази книга е за „не бихте могли“.

Това е книга за неща, които никога не биха могли да се случат. Знаем го, защото не са се случили.

Какво би станало, питаме се, ако Наполеон не беше нахлул в Русия, а бе събрал армия и бе нападнал Англия? Никога не се питаме: Какво би станало, ако поетесата Емили Дикинсън бе събрала армия и бе нападнала Англия? Изглежда абсурдно да си представяме Дикинсън да организира подобна инвазия, но всъщност влизането на императрица Дикинсън в Лондон е също толкова вероятно, колкото влизането на император Наполеон в Лондон. И двете са 100 % невъзможни.

През 1803 г., разбира се, никой не е знаел, че е невъзможно Наполеон да нахлуе в Англия. Възможността е тревожела много хора, докато Емили Дикинсън, родена трийсет години по-късно, не е предизвиквала подобни опасения сред британците дори и след като се е появила на този свят. Може би инвазия на Наполеон е била невъзможна, защото британците са имали твърде голям военноморски опит, или може би защото Наполеон чисто и просто е бил по-добър тактик по суша, отколкото по море. Ако положението беше различно, инвазията нямаше да е невъзможна: ако: 1. Наполеон е бил военноморски гений например; или, ако 2. Метеорит е паднал върху Лондон; или, ако 3. Всички британски кораби спонтанно са се превърнали в сухи листа и са станали безполезни. Положението обаче не е било различно и всичките три възможности, както се оказва, са еднакво невероятни. Британците са знаели, че 3 е невъзможно, и не са се безпокоили за това, знаели са, че 2 е малко вероятно, и не са се безпокоили за това, така че са се тревожили за 1. Представяме си себе си в тяхното положение и си представяме различен Наполеон, или странна буря, която унищожава британския флот, или поредица щастливи морски битки, които позволяват на французите да овладеят Ламанша. Но това не е по-вероятно от войнствена и полудяла за власт Емили Дикинсън. Би бил нужен различен Наполеон или различен свят.

Първото нещо, което се случило, било, че метеорит ударил Земята и унищожил динозаврите.

Разбира се, това не е първото нещо, което се е случило. Вселената е на милиарди години, когато астероидът удря. Това обаче е първото нещо, за което знаят повечето хора.

Това, разбира се, не е първият метеорит, ударил Земята, и това не е първото масово унищожение, нито пък най-лошото. Най-лошото се е случило двеста милиона години преди това, когато повече от 95 % от морските организми са унищожени и не мога да назова нито един от тях. Това е най-лошият ден от историята на Земята. Динозаврите са видели третия лош ден в историята на Земята.

Ако предишните масови унищожения не са се случили, на Земята не би имало динозаври. Преди динозаврите по земята са ходели огромни подобни на крокодили същества. Метеорит (или кой знае какво) убива половината живот на Земята, включително повечето крокодилоподобни симпатяги. Динозаврите са започнали да се множат едва след това масово унищожение. И тогава, каквото има да става, става.

Древните гърци дори не са били сигурни, че от небесата могат да падат камъни. Виждали са го да се случва понякога, разбира се, но Плутарх записва предположението, че това са просто камъни от високи планини, отнесени от вятъра и пуснати на земята като есенни листа. Камъни обаче могат да падат от небето и един такъв е паднал в Мексиканския залив и е убил динозаврите.

„Би могло да се случи по друг начин“, разбира се. Метеоритът би могъл да не улучи. Можеше да живеем в свят, в който бозайниците са само напаст, а най-интелигентните същества са двукраки използващи инструменти раптори. Всички снасят яйца. Всички имат пера. Раптори, въоръжени с бронзови копия, влизат в битка, възседнали специално развъждани трицератопси, докато, след милиони години, разработят по-добри оръжия и по-добри превозни средства. Имат сериозно предимство пред нас – те са нашето топлокръвно архозавърско бъдеще. Техните лазерни бухалки и йонни оръдия са буквално милиони години по-развити от нашите. Летящи коли, асансьори към космоса, колония на Марс. „Флинтстоун“ още са във въздуха, но Фред е велосираптор и отива на работа на диметродон. Някъде в предградията има опърничав наш роднина, който се цупи в терариум. Би могло да се случи, ако метеоритът не бе улучил земята.

Как обаче би могъл да не улучи? Каква би могла да е причината за това? Ако кажете, че слънчеви ветрове са можели да го отклонят от пътя му, какво е причинило появата на тези слънчеви ветрове? Ако кажете, че Луната може да се е намесила, като герой от мелодрама, който се изправя пред куршума, какво би могло да промени орбитата на Луната? Казваме би могъл да не улучи и преставаме да мислим за причините, но метеорът продължава да поставя въпроса как. Освен ако не сте наистина убедителни относно причините метеорът да наруши законите на физиката, той все пак ще пада върху Земята, точно върху някой плезиозавър, всеки път.

Това е книга за нещата, които не са се случили, и понякога, когато четете, когато мислите, че обратните на фактическите предположения са неправдоподобни, ще си казвате „Това е невъзможно!“. И ще сте прави. Нищо такова не би могло да се случи. Всичко това е невъзможно. Ричард Лъвското сърце не би могъл да умре в Яфа, викингите не биха могли да продават коне на индианците, масоните никога не биха могли да завладеят Америка. Спете спокойно.

VII

Въпреки всичко, което казва в подкрепа на детерминистичната вселена, Шопенхауер всъщност мисли, че неговото наградено есе всъщност доказва наличието на свободна воля. Самият той е против, разбира се – той е против всичко и това го прави добър, когато е против робството или вивисекциите, какъвто е бил, и върховна откачалка, когато е против жените или съществуванието, какъвто също е бил – но доказва, че свободната воля е факт. „Наградено есе за свободата и свободната воля“ може да се намери лесно, ако искате да се запознаете с работата му. Той е много по-добър мислител, отколкото личи от грубите ми резюмета, и всичко, което казах за него, е несправедливо, освен това, че е бил откачалка.

Работата е там, че Ре може да греши. Ашида Ким (например) пише:

„Това, което ще се случи в живота на човека, вече е написано, но трябва да решиш да си там. Това е Пътят на Нинджата“. Ким може и да е прав. Шопенхауер може и да е прав и ако е прав, всичко е наред – всичко в тази книга е възможно или по-скоро е било възможно. Ако обаче Ре е прав, нищо от това изобщо не е било възможно.

Тази книга е за невъзможните истории и вие можете да решите дали те просто не са се случили или изобщо не биха могли да се случат.

ПЪРВА СВЕТОВНА ВОЙНА

Ами ако кайзер Вилхелм беше вдигнал телефона?

Берлин, 1914

Нула на брой хора, които са се сражавали или са преживели Първата световна война, са знаели, че преживяват или се сражават в Първата световна война. Когато казвам това, имам предвид две неща:

Първо: Макар че Първата световна война се е превърнала в символ за най-зловеща, най-потискаща и ужасяваща от всички войни (до следващата), войниците през 1914 г. заминават да воюват убедени, че конфликтът ще бъде 1. кратък и 2. забавен. Всички искат война. Европа не е имала голяма война от падането на Наполеон през 1815 г. и през деветдесет и деветте години оттогава европейските държави е било по-вероятно да преживеят революции, а не конфликти със съседите си.

Това е ера на приключенските книги за момчета, а войните са били смятани за поредна възможност авантюристично настроените герои да покажат своя „кураж“ или „характер“ в различни поредици и романи. Това определено е вярно за американската Гражданска война (поредицата „Синьо и Сиво“ на Оливър Оптик), Испано-американската война („Той спечели офицерския си пост“ от Х. Ървинг Ханкок) и дори Бурската война („Младите колонизатори“ от Г. А. Хенти) – и защо не Първата световна?

И така, учениците от средното училище от поредицата детски книжки „Дик и Ко.“ на Ханкок (1910–12 г.) получава продължение, в което те се записват в армията, за да „смачкат германците“. Работите на полковник Джеймс Фиске (не е истински полковник, не е реален човек, а псевдоним) изпращат американски момчета да си търсят приключения в разкъсваните от войни Франция, Русия или Сърбия. „Това е най-вълнуващото нещо, което ми се е случвало! – бърбори млад герой, след сражение. – Сега, когато всичко свърши, мога да кажа – да, мисля, че беше хубаво!“

Поредицата „Момчета съюзници“ на Клеър У. Хейз представя Хал и Честър – двама здравеняци и за известно време тяхното куче – да обикалят Европа и да помагат на Съюзниците в шпионаж и битки. В продължение на тринайсет книжки (първата излиза през 1915 г.) те научават ценния урок, че „могат да се намерят приключения както на източния, така и на западния театър на военните действия“.

Било е ужасно забавно!

Хората влизали във войната с духа на момчешките книжки за приключения и нямали представа, че участват в Първата световна война.

И, второ: Не са знаели, че се сражават в Първата световна война, защото още не е имало Втора световна война. Както „Роки I“ не може да бъде наричан така, преди да се появи „Роки II“, Първата световна война била наричана само Световна война (или, алтернативно, Голямата война) преди втория епизод от 1939 г. Всъщност приемало се е, че Световната война никога няма да бъде наречена Първа световна война, защото никога не е трябвало да има друга война. „Войната, която слага край на всички войни“ е още едно име за нея. Където и да живеете, има голяма вероятност местният паметник за Първата световна война във вашия град да е доста по-голям и по-украсен от паметника за Втората световна война. Всички всъщност се заемат да правят паметници за Първата световна война, защото те са щели да бъдат последните военни паметници за всички времена.

Не са били последните военни паметници за всички времена.

Дългият период от деветдесет и девет години без война в Европа не е случаен. Един век дипломатите поддържат несигурен мир чрез непрекъснато жонглиране. Към времето, когато идва началото на двайсети век, мирът се опазва от няколко съюза: Великите сили, така наречени, са разделени между Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария, Италия) и Тройната антанта (Великобритания, Франция, Русия), а по-малките страни си съперничат помежду си. Макар че правилата, които обвързват тези страни, са комплицирани и разнообразни, основната идея била: Ако нападнеш някоя страна, всичките ѝ съюзници се нахвърлят безразборно върху теб. Тъй като всичките ти съюзници след това ти помагат да си върнеш за нападението, по необходимост хвърляш света в гигантска война, каквато никой не иска. Това по същество носи риск от взаимно гарантирано унищожение още преди да се появи този термин. За съжаление мирът продължил твърде дълго и хората забравили колко лошо нещо е разрушението. В мемоарите за сафаритата си от 1910 г. Джон Т. Маккъчън се оплаква, че за топлокръвен млад мъж „ловът на лъвове е единственото останало – освен войните, които обаче се случват през много време“. Колко тъжно, 1910 г., колко тъжно за теб!

„В това спокойно време на мир бързо забравяме вълненията от удивителните събития по време на Наполеоновите войни и самите имена на завоевателите на Европа започват да остаряват в ушите на нашите деца. Онова беше по-романтично време от днешното...“ Мери Шели („Франкенщайн“) пише тези носталгични хвалебствия за кървавото старо време през... през 1829 г.! Това е само четиринайсет години след като Наполеон губи битката при Ватерло! През 1914 г. хората са забравили кръвта и помнят само романтиката.

За радост на топлокръвните мъже на Маккъчън и романтично скърбящата Шели 1914 г. ще напомни за кръвта.

Защото през юни същата година сръбски терористи опитват – и не успяват – да убият ерцхерцог Фердинанд. Когато ерцхерцогът се отправя към болницата, за да посети ранените при опита за атентат, колата му по една случайност спира точно пред Гаврило Принцип – анархист, тийнейджър, който се възползва от ситуацията, за да застреля ерцхерцога и съпругата му. Два изстрела, две жертви. По-късно легендата твърди, че Принцип бил спрял, за да си купи сандвич, когато ерцхерцогът се появил пред него, но това е глупост – през 1914 г. сърбите са яли сандвичи, колкото са яли и суши. Принцип просто се е навъртал наоколо, защото никой все още не е успял да убие Фердинанд.

Анархистите, обърнете внимание, са отговорни за смъртта на шестима държавни глави около смяната на столетието (включително президент Маккинли през 1901 г.), което си е рекорд! Принцип не е най-ревностният анархист, но пък и Фердинанд не е държавен глава. Той е само наследник на трона на Австро-Унгария, но това е достатъчно близо, за да даде повод на страната му да нахлуе в Сърбия.

Смъртта на на ерцхерцога не е лош повод на фона на останалите, но така или иначе е повод. Петстотингодишната Отоманска империя напоследък се разпада, а различни велики сили се надпреварват, за да запълнят вакуума, който остава след нея. Свадите заради бившите отомански притежания водят до международна криза през 1909 г. (Босна) и през 1911 г. (Мароко), но никоя от тях не води до война. Сръбската криза от 1914 г. също би могла да мине по същия път, да бъде забравена чрез преговори, но по лоша случайност това не се случва. Поредица пропуснати възможности и откровено тъпи решения, като падащо домино, водят света към война.

Ето едно тъпо решение: след атентата германският кайзер Вилхелм II дава на съюзника си празен чек с подкрепата си и заминава на почивка в Норвегия. Докато него го няма, Австро-Унгария решава да поиска от Сърбия списък с тежки отстъпки. Сърбия приема почти всички. Същата сутрин кайзерът, току-що завърнал се от Норвегия, научава, че Сърбия е клекнала, и е преизпълнен с радост. Пише на външното министерство на Австрия писмо, в което изразява задоволството си, че няма повод за война.

Писмото на Вилхелм е негласно оттегляне на подкрепата му за плана на Австрия. Ако Австрийският император Франц Йосиф е знаел, че основният му съюзник смята мира за необходимост, е нямало да има избор, освен да уреди нещата със Сърбия.

За съжаление когато писмото стига до Австрия около обяд същия ден, вече е твърде късно. Австрия е обявила война на Сърбия в 11:10 ч.

III

Сърбия де факто е в съюз с Русия. Русия е в съюз с Франция. Франция е в съюз с Британия. Никой, освен може би Австрия, но вероятно и тя, не е искал да въвлече цяла Европа във война.

Само че хората не я искат недостатъчно. Вилхелм изпраща писмо, но, честно казано, поведението му не е като на човек, чийто свят е на ръба на катастрофа. През 1914 г. би могъл да вдигне телефона.

Войната ще бъде кратка, Войната ще бъде забавна. Никой не иска война, но я приемат със свиване на рамене.

Гaврило Принцип, убиецът, заради когото се случва всичко, е осъден на двайсет години затвор. Твърде млад е, за да бъде осъден на смърт. В резултат на действията му обаче почти двайсет милиона млади мъже са осъдени да умрат.

Кайзер Вилхелм вдига телефона → КАЙЗЕРЪТ ПРЕДОТВРАТЯВА ИЗБУХВАНЕТО НА ГОЛЯМАТА ВОЙНА → Жените не могат да гласуват → Сухият режим не минава → Мафията е четиринайсет души в едно мазе в Малката Италия

Ами ако кайзерът беше пропуснал сутрешната си езда и първо беше прочел пощата си? Ако беше вдигнал телефона? Ами ако сам беше попречил да избухне Голямата война?

Най-очевидният резултат от неслучването на Първата световна война е, че около двайсет милиона души нямаше да умрат. (И разбира се, други двайсет милиона нямаше да бъдат ранени.)

Тъй като ПСВ води пряко до ВСВ, щяха да бъдат спасени още осемдесет милиона жертви на втората война, като това число включва загиналите в сражения и загиналите вследствие на съпътстващите ефекти: глад, болести, социални сривове, целенасочен геноцид.

Има обаче и още. Мобилизацията на войници през ПСВ помага за разпространението на голямата грипна епидемия от 1918 г. – или още (завишена оценка) сто милиона нямаше да умрат.

И тъй като ПСВ срива царска Русия и поставя началото на ерата на световния комунизъм, можем да добавим избитите от комунистическите режими – отново около сто милиона, които щяха да бъдат спасени. Без Голямата война нямаше да загинат триста милиона души.

Разбира се, можем да кажем, че повечето от тези хора са щели и бездруго да умрат. Много от тях преждевременно. Да вземем стоте милиона „спасени“ в свят без комунизъм – Сталин е убил около двайсет милиона, но царете също щяха да убият някои от тях, ако все още бяха на власт. Нямаше да са двайсет милиона, но нямаше и да са нула.

За касапницата в Джоунстаун: преподобният Джим Джоунс е бил отдаден комунист, който активно е писал петиции до Съветския съюз с молба да приемат него и енориашите му като имигранти. Всички в Джоунстаун учат руски. През 1978 г. Джоунс нарежда смъртта на американски конгресмен, трима журналисти и 914 други хора, включително своята собствена, основно с отровена плодова напитка. Последните думи на Джоунс, записани, когато умира, са изпъстрени с комунистически жаргон: „Ние не извършихме самоубийство. Ние извършихме акт на революционно самоубийство в знак на несъгласие с условията на този безчовечен свят.“ Тези жертви минават за жертви на комунистичекста идеология! Обаче дали тези 918 души щяха да останат живи, ако Джоунс не беше прегърнал комунизма? Или (по-вероятно) той щеше да намери някакъв друг предлог да примами, изолира и унищожи доверчивите?

Тоест, разбира се, ако кайзерът беше направил каквото трябва, малко по-малко от 300 милиона души щяха да живеят по-дълго. Сериозна работа.

Освен това светът щеше да е съвсем различен във всяко друго отношение, защото Първата световна война е най-голямата промяна, случвала се някога.

Историчката Барбара Тъчман открива идеалната подробност, показваща колко непонятен за нас е бил светът преди Голямата война: Президентът на Харвардския университет Чарлз Елиот нарича един бейзболист „срамно нечестен“, задето „прави финт, все едно хвърля топката в една посока, а след това я хвърля в друга“.

Може да не ви се вярва, но това не е изолиран инцидент, а по-скоро част от дебат, който тревожи спортната общественост от онова време. Когато един от героите спортисти на Ханкок (от книга от 1910 г.) играе футбол по подобен заблуждаващ начин, не особено деликатният суетлив разказвач се намесва, за да увери читателя, че това не е лъжа, а „легитимна хватка, честна, колкото и всяка друга стратегия във футбола, която цели да обърка противника“. Ако днес никога не се тревожите за морала, ако надхитрите противника си в някоя детска игра, можете да благодарите за това на Първата световна война.

Не е трудно да си създадем романтична представа за предвоенната епоха не само като пасторална и мирна, но също така почтена, справедлива и сигурна. Никоя епоха не може да оправдае подобна романтична представа, но в този случай поне се доближава до реалността. През 1921 г. У. Б. Йейтс пише:

Ние, които преди седем години

говорехме за истина и чест,

крещим от радост, само да покажем

на невестулката подла острия зъб.

„Преди седем години“, смятано от 1921 г., е 1914 г. – навечерието на войната. Към 1921 г. никоя невестулка вече не говори за истина и чест.

Войната бележи не само преход от „старото време“ към модерната епоха. Тя бележи разлом, напредък на цивилизацията, усъвършенстване на човечеството, и пред нея не само се стъписват, но и я изобличават като фалш. Отново Йейтс, същото стихотворение, същите невестулки:

Сглобихме мислите си като философия,

планирахме да подчиним света,

но само невестулки сме и ръфаме се в дупката.

Не е случайност, че се позовавам на поет. Изкуството е неразделна част от всяка история на Голямата война. Всяка война вдъхновява изкуство: Втората световна има своите романисти и поети, които умират млади (Ричард Спендър, п. 1943 г.; Алън Луис, п. 1944 г.), но все пак можем да си представим Втората световна война без тези текстове, докато Първата световна война е толкова безпрецедентна като преживяване, че се налага изкуството да `и посредничи, да я обяснява и тълкува. Къде щеше да е Войната без ретроспективните романи „На западния фронт нищо ново“ (Ремарк, 1929 г.) или „Тайната битка“ (Хърбърт, 1919 г.), без модернистките експерименти като „В скоби“ (Джоунс, 1937 г.) или „Пустата земя“ (Елиът, 1922 г.), или мъртви поети като Рупърт Брук (п.1915 г.), Джон Макрей (п.1918 г.) или особено Уилфред Оуен (п.1918 г.)? Опитите им да обяснят какъв е бил животът е нашият най-истински архив за войната, с нейните „пищящи и безумни хорове на виещи снаряди“1 и нейното „горещо изригване, гняв на надигнал се ад“2.

„Когато има мир. А до мира е буря, / мрак и тътен, и порой“3.

III

В „Тримата мускетари“ (1844 г.) всеки път, когато Д’Артанян среща мускетар, първото нещо, което двамата правят, е да се закълнат да се бият до смърт! Случва се три пъти поред! Случайността и взаимният респект („Мосю, обичам мъже с вашия нрав“) им пречат да се избият помежду си и скоро става „Всички за един...“ и т.н. Обаче първо е насилието, после приятелството. Този мотив, между другото, датира още от „Епоса на Гилгамеш“, което означава, че датира от самото начало.

Това е идеята за насилие, с която войниците влизат в Първата световна война. Това също така е и идеята им за война. Войната е била славна. Войната е била благородна. Може все още да си мислите, че си мислите, че войната е благородна, но не си мислите, че войната е благородна по начина, по който предвоенният свят е мислил, че войната е благородна. От една детска книжка от 1910 г., в която се говори за млади доброволци в армията, „Момчетата на Чичо Сам в редиците“, в Глава 1 научаваме, че всеки, който не подкрепя въоръжените сили, е „безмозъчен анархист“. Главата е озаглавена „Урок по уважение към униформата“ и, естествено, урокът се преподава с юмруци. Не само че армията е неподправено добро („за съжаление сравнително малко американски младежи си дават сметка какво великолепно обучение предлага Армията на Съединените щати на младите американци“), но и единственият речник, с който можем да я назовем, е речникът на насилието.

Защото столетието преди Първата световна война чисто и просто не е никак лошо за западноевропейците. Било е възможно да умреш във война, разбира се, но е било малко вероятно. Европейците общо взето водят войни далече, в Африка или Азия, и срещу хора, чиито оръжия и обучение са били много по-лоши от техните. През 1757 г. Робърт Клайв довежда в Бенгал три хиляди войници, за да се бият срещу петдесет хиляди (битката при Пласи), и печели решителна победа – като дава само седемдесет и пет жертви. Просто не е било никак трудно! Тези колониални войни застрашавали живота само на войници, които в края на краищата са се хвърлили доброволно в опасността. Семействата им остават у дома, в безопасност. Цялата работа е била песен. Африканците и азиатците несъмнено не са възприемали колониалните войни по същия начин, но за европейците е било... приключение!

За разлика от това, Първата световна война е едновременно 1. зловеща, 2. смъртоносна и 3. – безполезна.

Зловеща: Вместо да маршируват под пъстри знамена и с фанфари, войниците от Голямата война са клечали в заразна вода и кални окопи, дишали са в противогазови маски, а картечниците са сеели смърт срещу всеки, който реши да раздвижи коленете си. До един са имали въшки. Ето го Уилфред Оуен, толкова нещастен, че завижда (освен на мъртвите) на „радостите“ на „микробите“:

Да, могат да завиждат мъртъвците

на живите микроби в сиренето –

делят се, радват се и не умират.

Говорене за жертвите: Жертвите през Първата световна война се изразяват в невиждани дотогава числа. Генералите в щабовете смятат, че са сгрешени. Само за един ден в битката при Сома британците дават около шейсет хиляди жертви – това все още е най-кървавият ден в британската история. Тринайсет британски войници загиват и още двайсет и седем биват ранени всяка минута в продължение на двайсет и четири часа.

Едуард Гибън, най-лесно цитираният историк, е написал в предишно столетие, че „цели поколения могат да бъдат пометени от лудостта на кралете само за час“. И Голямата война прави тази хипербола по-малко хиперболична. От 3000 студенти, записали се в Оксфордския университет през 1914 г., войната отнема живота на 2700. Във Франция: младият Андре Вараняк е единственият оцелял от неговия клас от двайсет и седем души в лицея – не за цялата война, а само за 1914 г.! Останалите загиват в продължение на пет кратки месеца! В началото на войната британският доброволец е трябвало да бъде висок най-малко метър и седемдесет и три сантиметра. Три месеца по-късно високите доброволци са избити, а изискването за ръст става един и шейсет и пет. Един месец по-късно е един и шейсет.

И безполезна: Цялата смърт, всички страдания, всички атаки и газови атаки – не постигат нищо. Между септември 1914 и март 1917 г. Западният фронт почти не се е променил. Никой не печели никаква територия. Никой не губи територия. Сома – милион жертви – дава на Съюзниците цели шест мили.

През 1807 г. сър Уолтър Скот пише за катастрофалната Битка при Фолдън от 1513 г. (когато загива шотландският крал и „цветът на шотландското благородничество“): „всичко бе загубено, освен честта ни“. Никой, който мисли за Сома, не би написал това. Вече никой не пише такива неща.

Дори след като става ясно, че силата на отбранителните позиции – окопи, защитени с бодлива тел, картечници, кал и артилерия – премахва възможността за истински успех във Войната, лидерите не са склонни да я прекратят. В реч от 1917 г. френският министър-председател Жорж Клемансо продължава да прокламира: „Питате ме за политиката ми. Тя е да водя война. Вътрешна политика? Да водя война. Външна политика? Да водя война. През цялото време, във всяка сфера, да водя война.“ Политическа карикатура от 1916 г. изобразява как смъртта примамва с увиснал морков магаре да падне в пропаст. На моркова пише „победа“.

Некомпетентността, с която се води войната, подкопава доверието във военните. Лъжливата правителствена пропаганда – преди войната думата пропаганда обикновено се употребява не подигравателно за работата на християнските мисионери – подкопава доверието в правителствата. Най-вече обаче хората губят вяра в насилието. През 1904 г. популярната детска пиеса „Питър Пан“ съдържа репликата „Да умреш ще е ужасно голямо приключение“. През 1915 г. този текст е отпаднал от представленията. Приключението е приключило.

Оцелелите след войната са друга порода, а светът, в който са демобилизирани, отразява новия им светоглед. В романа на Джеймс Хилтън, „Изгубеният хоризонт“ (1933 г.) безсмъртен тибетски лама отбелязва пред главния герой (ветеран от ПСВ): „Синко, млад си на години, но долавям че мъдростта ти носи зрелостта на напредналата възраст. Сигурно нещо необикновено се е случило с теб?“

Ето и отговора, който получава: „Нищо по-необикновено от това, което се случи с мнозина от моето поколение“.

Модерната епоха е започнала.

Не всичко, донесено от Войната, е лошо. Предмодерният свят е безнадеждно класически и Войната помага той да се разбие бавно-бавно. Предвоенните британски гробища са разделени по класа например, но необходимостта да се погребват безброй жертви бързо води до смесване на социалните прослойки, както и на частите от тела. В англоговорящия свят Войната осигурява избирателни права на жените. Поне в Англия, Войната, по странни начини, осигурява правото на жените да гласуват.

„Суфражетките“ преди войната са най-известни с това, че „привличат вниманието чрез вандализъм“. През 1914 г. Мери Ричардсън4 нарязва с месарски сатър „Венера“ на художника Диего Веласкес в Британската националната галерия и т.н., но всъщност движението за женски избирателни права се свързва с подпалвачеството. Една карикатура от „Пънч“ от 1913 г. изобразява „войнстваща жена“, която се жалва: „Не е ли това провокация? Каква прекрасна голяма къща, а аз си забравих кибрита!“ С началото на войната суфражетките се отказват от вътрешния тероризъм, за да помагат за военното усилие, и общественото възприятие за тях, някога отрицателно, се променя достатъчно през 1918 г., когато британските жени на трийсетгодишна възраст получават право на глас. Решението минава отчасти защото британското правителство приема, че малко жени ще признаят, че са прехвърлили трийсет, така че и бездруго малко ще гласуват.

В Съединените щати, където подпалвачеството не е толкова централно за каузата, битката за женски избирателни права се разширява пълзящо, щат по щат, към успех. Жените в края на краищата са щели да получат избирателни права в национален мащаб и бездруго – към началото на деветдесетте дори швейцарските жени получават избирателни права, – но Голямата война преобръща традиционните ценности и това помага процесите да се ускорят. Помагат също: внезапната омраза към всичко германско, обзела Америка. За да разберем обаче защо това е от значение, трябва да разгледаме и другия „женски въпрос“, чиито поборнички маршируват рамо до рамо със суфражетките от десетилетия – въздържателките.

Трудно е да разберем от гледна точка на двайсет и първи век колко влиятелно е било движението за трезвеност в Америка. Не всички (около началото на века) са практикували въздържание, но всички са били съгласни, че вероятно би трябвало. Тогава „наливането“ може би е било най-близо до пушенето днес – можеш да го правиш сред съмишленици и може да ти доставя удоволствие, но си наясно, че трябва да очакваш назидание, ако го правиш публично.

Много популярният бестселър на Чарлз Шелдън „В неговите стъпки“ (1896 г.) задава на християнска конгрегация новия за онова време въпрос: „Какво би направил Иисус?“ и книгата отговаря: Иисус би се отървал от тези три бича на обществото: „уиски елемента“, „уиски силата“ и „уиски властта“. Противопоставянето на Иисус на алкохола може да изненада тези, които помнят, че е превърнал водата във вино (Иоан 2:9). Един трактат от 1885 г. („Пиещите вода от Библията“) има решение обаче: виното, което създава Иисус, е безалкохолно!

Това може да е неубедително. През 1844 г. Александър Дюма вече е формулирал най-сериозното религиозно възражение срещу въздържанието: „Порочните са големи пиячи на вода – пише той, – както потопът доказва веднъж завинаги“. Винаги е имало подмолно течение, извръщане на погледите към тавана, когато става дума за въздържанието, както с всеки друг въпрос, поставян от „по-големите светци от Папата“. Когато пише разказа си за герой трезвеник, Марк Твен не се колебае да му даде сиамски близнак (!), който е алкохолик („Тези удивителни близнаци“). От окопите на ПСВ подполковник Ф. Е. Смит иска от жена си да надписва пурите, които му изпраща, като трактати за трезвеност – така че никой да не ги отваря и да не ги краде.

Настрана от такива недоволстващи обаче въздържанието набира сили. Множество трезвенически групи от средата на века започват по примера на масоните, но скоро изоставят потайността в името на повече и по-разнообразни последователи. През 1899 г. пастор Едуин Ноа Харди декларира, че „настоящето е златен век на въздържанието в модерните времена“. Наръчник по етикет от 1888 г. отбелязва, че съветите му къде да бъдат поставяни на масата чашите за вино се отнасят „само за тези, чиято съвест им позволява да го правят“. Алкохолът (според популярна пиеса от от 1828 г.) е „подигравка с живота, антипод на разума“.

Въздържанието отчасти е християнски въпрос, но отчасти е и женски въпрос: влиятелният Женски християнски въздържателен съюз има участие във всички лагери. Въпросът е женски, защото „пивниците лишават жените не само от компания, която смятат, че им се полага, но и смучат пари, които жените смятат, че имат право да споделят“ – което е по-мил начин да се каже, че мъжете им са пияници, а жените не са разполагали с кой знае колко легални начини да получават собствени доходи. Предвоенната литература е пълна с многострадални жени, докарани до мизерия и/или падение от пиещи съпрузи: Мисис Уордън от „Скици от Боз“ (Дикенс, 1836 г.), Ема Олтън от едноименния разказ (Бътлър, 1850 г.), Джейн Трафтън от „Борбата на Робърт Ковърдейл“ (Олгър, 1881 г.), дори Алиша Върнън от цитираната по-горе мелодрама „Петнайсет години живот на пияница“ (Джеролд, 1828 г.) – ако използваме четири много различни интерпретации на думата „литература“. Главната героиня от романа на Ан Бронте, от 1848 г. „Наемателката на Уайлдфел Хол“ успява да избяга, грабнала сина си, от своя съпруг пияница и неговата страст към „противната отрова“ и „сока на ада“. „Детето ми не бива да бъде подложено на тази развала – по-добре да живее далече в бедност и забрава, отколкото в удобства и богатство с такъв баща.“

Едно нещо, което ужасяващият „уиски елемент“ знае, че жените биха направили, стига да можеха, би било да гласуват за изхвърлянето на продукта им на боклука. Поради това производителите на алкохол повеждат кръстоносен поход срещу женските избирателни права. Когато щатът Тенеси решава дали да ратифицира Деветнайсетата поправка, лобистите в полза на алкохола давали на щатските законотворци безплатен алкохол, докато (както си спомня президентката на Националното американско дружество за женски избирателни права Кари Чалман Кат по-късно) „Законодателите се напиха!“ – само за да наклонят вота в своя полза.

Една важна, също и вокално, част на „професионално мокрите“ борци срещу женските избирателни права е пивоварната индустрия. Тя се контролира от германски американци. Ако идеята, че шайка шваби може да държи нашите жени в покорство изобщо някога би могла да бъде приета в Америка, то това време не е 1918 г. Към 1920 г., с ратификацията на Деветнайсетата поправка, жените получават право на глас навсякъде в Съединените щати. Дошло ли е времето за разплата с „уиски елемента“?

Е, разплатата вече е получена. През 1886 г., Самюъл Лийч пише, като част от епична поема в бял стих:

Тогава да се молим и говорим, да даваме и пишем,

и да работим и гласуваме, дорде от бряг до бряг

се белий флаг развее и ще цари Забрана

сред сестринските щати във закон скована.

Преди началото на 1920 г. мечтата на Лийч се сбъдва.

Ще забележите, че женските избирателни права се въвеждат с Деветнайсетата поправка, а Сухият режим – с Осемнайсетата. Поредността на числата е важна. Оказва се, че женските избирателни права не са били необходими за въвеждането на Сухия режим. Въпреки това към времето, когато е приета Осемнайсетата поправка, жените са имали право да гласуват под някаква форма в двайсет и седем щата. Оказва се, че за Сухия режим е било достатъчно жените просто да са добре установени политически.

Жените биха спечелили този вот при всички случаи, но тласъкът към въвеждането на женски избирателни права по една случайност съвпада с надигащата се вълна на въздържанието. И изведнъж американците гласуват закон, който нямат намерение да спазват.

Сухият режим, както всички знаят, е провал. Мейбъл Вилебрант твърди (през 1929 г.), че той успява в селските райони и се проваля само в градовете – обаче градовете контролират медиите и затова всички смятат закона за провал. Обърнете внимание обаче, че помощник главен прокурор Мейбъл Вилебрант може да е била партийно пристрастна. При Сухия режим хората пият повече (Вилебрант твърди, че това не е вярно) и има повече пияни хора на обществени места (Вилебрант казва, че причина за това е фактът, че до приемането на Сухия режим не са въвеждани закони против интоксикацията.).

Едмънд Пиърсън отбелязва, че Сухият режим може да не е накарал хората да престанат да пият, но определено е накарал някои хора да не пишат въздържателска литература. Няма да има повече трезвенически епични поеми в бял стих. (Пиърсън смята, че това е нещо добро.) Сухият режим е убил една индустрия.

Всъщност той убива цялото движение за трезвеност. Вече няма (в днешния свят) „Армия на синята панделка“, няма „Антипитейна лига“. Все още има Женски съюз за християнска трезвеност, но той едва ли е силата, която е бил някога. Тези „сухи“ кръстоносци допускат елементарна грешка – борят се за цел (Сухия режим), която е достижима. След като я постигат, повяхват (вече са излишни). Днешните движения са достатъчно умни, за да не попадат в този капан. Ако се питате защо правителството обяви война на терора или защо приятелите ви демонстрират, за да се сложи край на омразата, това е така, защото тези врагове са вечни и да ги победиш на практика е невъзможно.

Сухият режим не слага край на пиенето, но слага край на въздържанието.

И какво е донесъл на нас? Ами, Сухият режим не точно създава мафията – мафията е в Америка от седемдесетте години на деветнайсети век, – но взема индустрия за милиарди долари и я дава в ръцете на организираната престъпност, което създава мафията. Хората искат да пият. Контрабандистите на алкохол като Ал Капоне (негови думи) „задоволяват обществена необходимост“. И за разлика от Армията на синята панделка, мафията не си отива. Сухият режим приключва през 1933 г., но през предишното десетилетие мафията е станала твърде богата и се е окопала твърде добре, в твърде много индустрии, за да бъде унищожена поради загубата на един източник на приходи. Почти всички, построили нещо в град Ню Йорк през осемдесетте и деветдесетте, да дадем само един пример, са платили на мафията. Има ли изобщо някой чист в бизнеса с недвижими имоти в Ню Йорк?

Плочките на доминото, които кайзер Вилхелм бутва, падат директно към Първата световна война, борбите за женски избирателни права, Сухия режим и мафията. Жертвите на мафиотските убийства – Джими Хофа (1975), Стивън ДиСаро (1993), Майкъл Мелдиш (2013), двайсет различни убийства във Филаделфия между 1980 и 1984 г. и т.н. и т.н. – са всъщност последните жертви на Голямата война.

Ако кайзерът беше вдигнал телефона, тези хора щяха да умрат спокойно от старост. Заедно с двеста милиона други.

ВИКИНГИте В СЕВЕРНА АМЕРИКА

Ами ако Лейф Ериксон се беше забавил във Винланд?

Нюфаундленд, около 1010 г.

Половин хилядолетие преди Колумб викингът Лейф Ериксон напуска Гренландия, за да установи лагер в Северна Америка. Други членове на фамилията го последват и създават колония, предполага се на Нюфаундленд. Тя оцелява само няколко години (оценките са между три и десет), но съществуването ѝ е един от най-важните моменти в историята на света – поради това, което не се е случило.

Лейф се оказва на Нюфундленд заради наказателната система на викингите. Средновековна Исландия няма затвори, така че повечето престъпления се наказват с глоби, като най-тежките са били наказвани с отлъчване. Отлъченият живее извън защитата на закона и всеки би могъл да направи с него каквото си поиска, без да се страхува от съдебно преследване. Ако посочиш някого и кажеш на няколко хиляди викинги, че могат да го убият без последици за тях – е, повечето отлъчени не са доживявали до старини. Някои легендарни герои успяват да живеят дълго, като се крият и защото са по-силни от всички останали, или и двете. Рекордът е на Гретир Асмударсон, който оцелява осемнайсет години като отлъчен, следван от Гисли Сурсон – обаче Гретир и Гисли са възпети в саги като герои и накрая са убити и бездруго. Повечето отлъчени напускат Исландия и заминават за сестринска Норвегия, за да избягат от присъдата си.

Около 982 г. Ерик Червения, бащата на Лейф, е отлъчен за три години заради убийство. За съжаление Ерик вече е отлъчен в Норвегия няколко години преди това (също за убийство), така че потегля на запад, по следите на слухове за земя, видяна от изгубил се моряк сто години преди това. Повече или по-малко това е като Били Хлапето, след като бяга от Ню Мексико, да не отиде в Аризона, а да тръгне да търси Атлантида. В случая с Ерик залогът се изплаща и в продължение на три години той експлоатира земята, която е открил. Нарекъл я Гренландия не защото е плодородна или милостива, а защото (според Сага за гренландците от тринайсети век) „хората биха се заселили там, ако земята има привлекателно име“. Може да не сте склонни да последвате двоен убиец през океана до непозната земя, но по всяка вероятност нито сте храбри, нито безразсъдни като викинги – и не съм ви виждал да превземате Нормандия. А може би Исландия е започвала да се чувства пренаселена, с оценки за населението достигащи петдесет хиляди души, и скромно фермерство. Северняците винаги се размножават прекалено и остават без място по негостоприемните си родни места. През шести век историкът Йорданес нарича Скандинавия „вагина“ на народите, защото нейните хора непрекъснато отплават от родните си места в големи множества и завладяват земи на юг. В дните на Йорданес готи от севера завладяват Испания и Италия, а ломбарди от севера на свой ред отнемат Италия от тях. В по-късни времена скандинавците вземат Англия, Ирландия, Нормандия, пак Англия, Италия, Сицилия, Русия и Антиохия (!) и колонизират островите Оркни, Фарьорските острови, Шетландските острови, Исландия и Гренландия.

Лейф израства в Гренландия в имението на баща си – Братахлид. Като млад мъж пътува из Скандинавия, докато норвежкия крал Олаф Трюгвасон го изпраща у дома, в Братахлид, на специална мисия.

Самият крал Олаф води живот, който би могъл да произлиза от фентъзи списание. Правнукът на крал Харал Прекраснокосия, малкият Олаф, е изведен от Скандинавия, след като баща му е убит заради династични борби. Заловен е от пирати и продаден в робство в Естония. След много приключения става капитан на кралската гвардия в Новгород, също и пират в Балтийско море, жени се за кралица в днешна Полша – и преди смъртта си за друга кралица в Ирландия. Когато навършва трийсет, се връща в Норвегия с бойна сила и иска трона. Вероятно не всичко това е истина, но това пишат средновековните историци. Те също така твърдят, че можел да улавя стрели и с двете си ръце и да ги мята обратно към този, който ги е изстрелял, така че... мислете си каквото искате. Определено обаче някъде по пътя Олаф зарязва северните богове и приема християнството с ясната цел да покръсти цяла Скандинавия. Норвегия е експериментирала с християнството и преди, но този път Олаф има сериозни намерения да установи новата религия трайно, като покръства принудително и налага търговски забрани над езическите земи. Като прилага политически и икономически натиск, както и здравословна доза насилие, успява да покръсти Норвегия, Исландия, Шетландските острови, островите Оркни и Фарьорските острови, след което изпраща Лейф да покръсти Гренландия. Формално кралят няма власт над Гренландия, но няма власт и над Исландия, макар че по това време взема исландци за заложници и заплашва семействата им, ако не се покръстят. Това е то!

Покръстването на Гренландия минава мирно. Ерик Червения не иска да изостави старите богове, но майката на Лейф била готова. Наредила да построят църква, първата в Гренландия, и Лейф сигурно се е чувствал достатъчно напреднал в задачата, за да се отправи на мисия, която сам си е наложил – откривателска мисия.

Някъде около 1000 г. Лейф решава да замине от Гренландия и да последва слуховете за земя далеч на запад, както и баща му преди това. Опитва да накара Ерик Червения, който тогава води приятен живот като вожд на Гренландия, да тръгне с него, но старецът пада от коня на път за кораба и приема случилото се за знак, че не бива да заминава. Умира от болест, преди синът му да се завърне.

Лейф се насочва на югозапад с трийсет и петима мъже и попада на земя на три места, всяко през два дни плаване от предишното. Нарича ги Хелуланд (Земя на плоските камъни), Маркланд (Земя на горите) и Винланд (обикновено превеждано като Земя на лозите). Хората му построили къщи и се установили във Винланд. На следващата година си събрали багажа и се върнали у дома.

От дълги години се водят сериозни спорове къде точно се е случило всичко това. Всъщност спори се дали изобщо се е случило – Средните векове са пълни с истории за хора, включително крал Артур и свети Брендан, които отплават в неизвестния океан и откриват земи, като не е непосредствено ясно дали на историята на Лейф трябва да се гледа по-сериозно, отколкото на тези две. Макар че Винланд се споменава косвено в няколко стари текста, единствените, които дават нещо конкретно, са две исландски саги, Сагата за Ерик и споменатата Сага за гренландците. Двете са писани два века след събитията, и двете си противоречат и съдържат пасажи, които са или неправдоподобни, или откровено неверни. Абсолютно невероятно е Северна Америка някога да е населявана от земноводни и еднокраки подскачащи стрелци с лък например, но Сагата за Ерик би искала да повярвате че е била. Сага за гренландците, от друга страна, представя говорещ труп и зловеща призрачна жена, която се появява и изчезва без обяснения. Това не са най-добрите източници, но от векове са единственото, с което разполагаме.

Ако приемем, че Хелуланд, Маркланд и Винланд са реални места, доста добри предположения за тяхното местонахождение са Бафинова земя, Лабрадор и Нюфаундленд, до едно в Канада. През шейсетте норвежките археоложки Хелге Ингстат и Ане Стине разкопават предколумбови викингски руини на Нюфаундленд и ги наричат Винланд. Винланд би трябвало да означава „земя на лозите“, но на Нюфаундленд не растат лози. От друга страна, и Гренландия не е зелена. Така или иначе, най-важното е, че работата на Ингстат доказва категорично, че каквато и да е истината за подробностите в сагите – грозде и еднокраки същества, – по-реалното твърдение, което правят, е вярно. Гренландците са останали на северноамериканска земя достатъчно дълго, за да построят къщи и пещ, защото Ингстат открива къщи и пещ.

Лейф се връща в Гренландия с разказ за по-топла и по-плодородна земя, на която, най-важното, растат много дървета. Гренландия има малко на брой и малки дървета, тъй като големите, които някога са расли там, са били разчистени от късогледите викинги, за да се отвори място за пасища. Повечето дървесина на гренландците идва от плаващи дънери в морето – поради това близката Маркланд (Земята на горите, спомнете си) е много привлекателна за тях.

Достатъчно привлекателна, за да накара тримата братя на Лейф да потеглят на отделни пътешествия до северноамериканския континент, а Торвалд Ериксон да осъществи първата среща между хора от Стария и Новия свят. Торвалд и воините му убили местните, които открили. После дошли още местни и убили Торвалд.

Това е първата среща на туземните американци и европейците в писаната история и тя не минава добре за никого. Макар че регионите от Гренландия, на които се установяват исландците, са били населявани по различно време преди откритието на Ерик, когато се появяват викингите, там не живее никой – всички туземни жители на Гренландия са били далече на север. Оценките за населението на Америките преди Колумб са крайно неточни и противоречиви, но каквито и да са, дори Нюфаундленд би трябвало да е достатъчно спокоен, за да може Лейф да остане там няколко месеца, без да види други хора. Това положение няма да се запази дълго.

Другият брат на Лейф, Торстайн, опитва да стигне до Винланд, за да вземе трупа на брат си Торвалд, но се заблудил в океана, върнал се в Гренландия и умрял по неизвестни причини (Това са Средните векове, все пак!), без да успее да потегли отново. Вдовицата му Гудрид обаче се добира до Новия свят заедно с новия си съпруг, норвежкия авантюрист Торфин Карлсефни, и група от 160 мъже и жени. Те докарват и добитък, защото това било първи опит да се установи постоянно поселище във Винланд. Там Гудрид ражда първото европейско бебе на американска земя, Снори Торфинсон – освен ако не решите, че е прекалено удобно тъкмо водачите на експедиция да родят първото дете. Така или иначе, Снори е първото известно бебе, а дори някои робини или слугини до са раждали във Винланд, това е забравено.

От новото селище Торфин Карлсефни отплава на юг от Винланд с малка група, за да проучи крайбрежието. Той също среща туземци, първо търгува с тях – платове и мляко в замяна за кожи. Отношенията обаче се вгорчили и се сринали и се стигнало до битка. Сагата на Ерик сочи опасенията от още сражения като причина за изоставянето на идеята за разширение на юг. Предполага се, че колкото повече на юг са достигали пътешествениците, толкова повече местни са срещали.

Сагите са по-неясни по въпроса защо Винланд е бил изоставен или кога се е случило това. В някакъв момент Карлсефни се връща в Гренландия (после и в Исландия). Сага за гренландците разказва за следваща експедиция до Винланд, предвождана от сестрата на Лейф Фрейдис и двама братя, които се казвали Хелги и Финбоги. Фрейдис в края на краищата се скарва с братята и след това убеждава мъжа си и хората му да изколят групата на Хелги и Финбоги. Когато никой не искал да убие жените, лоялни на братята, самата Фрейдис взела брадва и убила всичките шест. После заплашила със смърт всеки, който разкаже истината за клането, и всички се прибрали в Гренландия. Сагата свършва малко след това.

Дали някой друг се е връщал на Винланд или до южните краища, до които е достигнал Торфин, не ни казва никой съществуващ източник. Споменават се плавания до Маркланд, но само за добив на дървен материал, не за заселване. Предполага се, че е имало твърде много местни, за да може заселването да е безопасно или привлекателно. Вероятно Гренландия не е имала достатъчно голямо население, за да се лиши от толкова много здрави и прави заселници.

III

Населението на Гренландия остава там още няколко столетия и човек би си помислил, че за тях би имало смисъл да продължават да проучват. Може и да са го правили – известно време. Нещата обаче не вървят добре. Земеделският сезон винаги е кратък, гората е оскъдна, така че е трудно да се строят къщи, да се кипва вода или, може би най-важното, да се правят дървени въглища, за да се кове желязо. Тоест животът е бил труден и бездруго, при все че кораби от Норвегия са докарвали нужни стоки в замяна срещу скъпоценните бивни на моржове – най-сериозният експорт на Гренландия. Събитията обаче влизат в заговор срещу оцеляването на колонията.

Така наречената Малка ледена епоха – студен период, връхлетял Северния Атлантически океан около 1275 г. – е очевидна причина за безпокойство в страна, в която отоплението е дефицитно. Има обаче и други проблеми. Норвежките кораби с доставки намаляват и накрая престават да пристигат.

Има няколко причини корабите да спрат. Черната смърт е връхлетяла Скандинавия, на места е убила половината население и всички са имали много по-сериозни тревоги от съдбата на далечните колонии. Различните скандинавски страни често се обединяват или завладяват една друга и към края на четиринайсети век Норвегия споделя един крал с Дания, а пък по-късно, в условията на панскандинавски съюз, едновременно с Дания и Швеция, като кралят на трите страни – поляк по рождение – не проявява особен интерес към отвъдморските територии. От друга страна, Кръстоносните походи и продължаващото присъствие в Близкия изток осигуряват нови източници на истинска слонова кост към Запада, така че бивните от морж престават да са така модни, както преди.

Последният официален кораб с доставки стига до Гренландия през 1368 г. 1409 г. е последната, през която кораб от Европа пристига в Гренландия. След това островът е отрязан, а ставало все по-студено.

Сборникът средновековни нордически митологически поеми Поетична Еда (или Старата Еда) обявява, че краят на света ще бъде предшестван от Фимбулвинтер – могъща апокалиптична зима, която продължава цели три години и води до унищожението на почти цялото човечество. За гренландците Малката ледена епоха сигурно е била като Фимбулвинтер. Колкото повече от оскъдните си запаси гориво изразходвали за отопление, толкова по-малко дървени въглища можели да произвеждат, а това, спомнете си, означава невъзможност да палят ковашките пещи. Студените пещи означавали по-малко желязо, по-малко желязо означавало по-лоши сечива и по-неефективно събиране и подготвяне на хранителни запаси по време, когато ефективността е от ключово значение.

По-малко желязо означава и по-лоши оръжия. Водят се някакви спорове за мечовете на викингите, но те, заедно с железните бойни брадви и копията с железни върхове, несъмнено са по-добри от оръжията от кост или камък, които са използвали туземните жители в Гренландия, далеч на север от нордическите заселници. По-студеното време обаче ги тласкало на юг, след тюлените, с които се изхранвали, и към все по-сериозни конфликти със заселниците. За да имат някакъв шанс да задържат туземците настрана, викингите би трябвало да използват железни оръжия. В исландските анали четем за нападение на местните през 1379 г., при което загинали осемнайсет викинги, а трима били отведени в плен. През 1379 г. гренландците не са имали толкова много мъже, че с лекота да загубят двайсет и един.

Известно време след това, малко след 1409 г., от глад или насилие, всички те измират.

Унищожената колония в Гренландия е бележка под линия в историята. Оцелялата за много малко субколония на Винланд е бележка към бележката. Някои хора претендират за по-висок интерес към Винланд или по-скоро към знанието как да се стигне дотам. Христофор Колумб, според биография, написана от сина му, посетил Исландия през 1477 г., а през целия деветнайсети век различни автори уверяват, че е научил за Винланд, отплавал е за там, но е стигнал до Бахамите. Тази теория трудно може да обясни защо Колумб не е улучил Винланд с около две хиляди мили, но това не пречи на ексцентриците – преподобния Б. Ф. ДеКоста през 1872 г., Мари А. Браун през 1887 г. – да обявяват викингското вдъхновение на Колумб.

Дори обаче викингите да се прекосили Атлантика първи, както безброй туземни американци са прекосявали Беринговия проток първи от първите, в историята остава плаването на Колумб. След Колумб светът никога няма да е същият, докато след Лейф за почти всички светът си остава такъв, какъвто си е бил винаги. Защото Лейф е бележка под линия.

Лейф Ериксон остава във Винланд → Туземните американци получават викингско желязо и викингски микроби → КОЛУМБ Е ОТБЛЪСНАТ ОТ КОННИЦИ С БРОНИ → Без европейско заселване в Америките

Какво обаче би станало, ако Лейф и викингите бяха устояли във Винланд? Какво би станало, ако не си бяха вдигнали багажа и не бяха напуснали?

Ще премина направо към въпроса. Ако Ериксон бе издържал във Винландия малко по-дълго, нямаше да има по-късно заселване на европейци в Америките.

Това е смело твърдение, така че да се отдръпнем за момент, за да видим каква логика ни води към него.

Лейф Ериксон е първият, който устройва лагер във Винланд, и първият, който изоставя този лагер. Сигурно е било лесно да му кажеш, че би трябвало да остане, но вероятно е било трудно да го убедиш. В Гренландия е имал семейство и задължения. Не е знаел, че баща му е починал, но все пак е знаел, че е стар и че самият той трябва да наследи водача на Гренландия.

И все пак той и семейството му, при няколкото техни опита да изследват и заселват, биха могли да направят някои неща по друг начин. Вместо да набират хора от рядко населената Гренландия, биха могли да се върнат чак в Исландия и да наберат кандидати за заселници оттам – бащата на Лейф вече е успял да убеди двайсет и пет кораба да заминат от Исландия за Гренландия, което е повече, отколкото всички, които някога са стигали до Винланд, и повече, отколкото Гренландия би могла да загуби безпроблемно.

Викингите са успявали да колонизират земи с доста по-суров климат от Нюфаундленд и всички те вече са били населени. Преди пристигането им Исландия е имала население от ирландски монаси. На Фарьорските острови (според един средновековен източник, ирландския географ Дикуил) е имало шотландски отшелници. Ще си дадете сметка обаче, че това не са особено войнствени хора. Южният бряг на Гренландия е бил населяван в различни периоди в миналото, вероятно от Дорсетската култура, възможни роднини на днешните инуити. Когато Ерик Червения попада там обаче, всички отдавна са напуснали тази част на острова. Само Шетландските острови и Оркнейските острови са били населени, когато пристигат викингите, и това също така са най-близките колонии до скандинавската им родина. Не е било необходимо да се бият, за да завладеят по-далечни региони като Винланд.

Неизвестната величина във Винланд е наличието на туземци. Може би си струва да видим кои са тези туземци.

Скандинавците ги наричат „скрелинги“ – дума, която на съвременен исландски означава „варвари“, но средновековните викинги са я използвали безразборно за местното население на Гренландия, Нюфаундленд и източното крайбрежие на Америките. Много народи са живели по тази две хиляди километрова ивица суша и сагите не дават кой знае каква представа кои от тях викингите са заварили и къде. От археологически разкопки на Нюфаундленд обаче знаем, че по време на пристигането на викингите на Винланд островът е бил населен от беотуките – ловци събирачи, живели там повече от хилядолетие. Последният беотук умира през 1829 г. и по-голямата част от информацията, която имаме за тази народност, датира столетия след контакта с викингите, така че е трудно да потвърдим разказа от сагата с антропологически данни. Беотуките били умели с лъка и стрелите, точно както „скрелингите“ около Винланд – но това не е уникална характеристика в предколумбова Северна Америка. Сагата за Ерик описва местните като особено готови да търгуват с червени платове – червеното било свещен цвят за беотуките. Сагата на Ерик обаче определя мястото за търговия доста по-южно от Винланд, тоест южно и от беотуките.

Кратките моменти на мирна търговия, които описва Сагата, предвидимо преминават към насилие и тук разказът на викингите споменава любопитна подробност, която така и не е намерила адекватно обяснение. Нападащите „скрелинги“ използват подобно на катапулт оръжие, което изхвърля синя топка, напомняща овчи стомах, която предизвиква силен шум, когато падне.

Не е известно подобно оръжие да е било използвано в Северна Америка, но има кратък интригуващ пасаж в огромното етнографско изследване на Хенри Роу Скулкрафт „Историческа и статистическа информация по отношение на историята, състоянието и перспективите на индианските племена в Съединените щати“, публикувано в много томове и на много хиляди страници през петдесетте години на деветнайсети век. Скулкрафт пише за „традиция“ сред индианците алгонкин, с оръжие, използвано в „древни времена“ – голям объл камък, зашит плътно в животинска кожа, окачен на дълъг прът, носен от няколко мъже и използван например за разбиване на лодки. Скулкрафт нарича това оръжие „балиста“, което е странен избор на наименование, защото балиста всъщност е нещо като голям арбалет, използван при обсади, докато описаното оръжие по-скоро прилича на огромен чук. От друга страна, то напомня за катапулта на скрелингите.

Скулкрафт е значим учен, изпълнен със съчувствие към обектите си (особено предвид времето, в което живее) и събирал данни с широк спектър. Широчината на информацията в „Историческа и статистическа информация“ е стъписваща и в края на краищата притъпява сетивата. (За щастие „балиста“ е в първия том). Жена му е наполовина от племето оджибуа и нейните спомени, които Скулкрафт публикува, са сред най-ранните записани разкази на легендата за Хаяуата5 и основен източник за поемата на Лонгфелоу за Хаяуата. Независимо от всичко краткият и с неясни източници разказ за оръжието на алгонкините, предаден от Скулкрафт, трябва да бъде приеман с доза недоверие. Много народи имат традиции за измислени старинни устройства. Древни санскритски текстове например говорят за герои, които обикалят наоколо в летящи колесници, наречени „вимана“, но на никого не му минава през ум да твърди, че в древна Индия наистина е имало летателни апарати. (Всъщност Дейвид Чайлдрес в книгата си от 2000 г. „Технология на боговете“ предполага точно това, но, меко казано, това далеч не са общоприетите възгледи.) Така или иначе, ако Сагата за Ерик е коректна по отношение на географията, земите южно от Нюфаундленд, на които са попаднали викингите, би следвало да са земи на алгонкините, а обстоятелствената прилика между двете споменати устройства, „балиста“ и катапулта, е неоспорима.

Обаче във Винланд, на Нюфаундленд, викингите е трябвало да устроят колонията си и ако се е налагало да се бият с някого за притежание на острова, то това би следвало да са беотуките. Въпросът е възможно ли е било викингите да победят?

Джаред Даймънд получи награда „Пулицър“ за резюмето, което описва причините, поради които европейците успяват да завладеят по-голямата част от останалия свят, като започват през шестнайсети век: „пушки, микроби и стомана“, пише той. Испанските конкистадори, да дадем пример, донасят болести, към които самите те имат имунитет, а стоманените им доспехи ги правят почти напълно неуязвими за оръжията на местното население. Като добавим смъртоносната сила на огнестрелните им оръжия, виждаме рецепта как малка група авантюристи може да победи най-силните империи на Новия свят.

Викингите от Гренландия не са имали пушки, разбира се, но макар да не са разполагали с много стомана в пущинаците, са имали микроби, а също и желязо. Макар че са обработвали мед и са имали някакъв ограничен достъп до желязо, туземните американци не са имали скандинавските техники за коване, които да им осигуряват страховитите остриета за брадви, копия и стрели, а за богатите или особено войнствените също мечове, шлемове и брони. Според Сага за гренландците братът на Лейф Торвалд бил убит със стрела в подмишницата. Според Сагата за Ерик стрелата го улучила в слабините. Както подмишницата, така и слабините традиционно са слаби места на броните, места, които е трудно да се скрият под метал. Вероятно е прекалено да си въобразяваме, че някоя от сагите представя автентичен разказ за смъртта на Торвалд – да си спомним, че за едната стрела се твърди, че е изстреляна от монопод, а и няма причина да вярваме, че Торвалд е бил изцяло прикрит от ризница, предназначена за бой, докато е изучавал континента, – но все пак сагите сочат потенциалната ефикасност на бронята пред стрелите с каменни върхове. Само подмишници и слабини. Никои други викинги, казват сагите, не са паднали под този дъжд от стрели.

Конете не са сред трите причини за европейските завоевания, но заслужават да са претенденти. Знаем, отново от разкази на конкистадори, че тези животни са били източник на голямо удивление и страх сред местните, които нямало как да знаят, че кон и ездач не са едно цяло, тоест подобно на кентавър чудовище. Когато Писаро бил притиснат от числено превъзхождащи го воини от племето юуиту в крайбрежен град на територията на днешен Еквадор например, един от хората му паднал от коня и индианците били толкова объркани, когато видели съществото да се разделя на две, че отстъпили панически и дали възможност на испанците да избягат. Макар да нямаме сведения за коне, пренесени във Винланд, в Гренландия определено ги е имало, иначе Ерик Червения не би могъл да падне от кон. Няма причина една колония във Винландия да не разполага с коне.

Бартоломе де лас Касас, доминиканският монах, отплавал с Колумб през 1498 г., който описва извършените от европейците жестокости, пише, че конят е бил най-смъртоносното оръжие на испанците срещу местните. Обаче Де лас Касас греши – най-смъртоносното оръжие са болестите. Поне отчасти заради големия брой домашни животни, които често прекарвали зимите в домовете на стопаните си, хората от Стария свят били по-често спохождани от болести, отколкото хората в Новия свят. Това означавало, че туземците от Новия свят имали нулева резистентност към едра шарка, морбили, дребна шарка, магарешка кашлица, проказа, грип, скарлатина, малария, холера, бубонна чума. Списъкът е непълен. Може да си мислите, че няма как да имаш резистентност към бубонна чума, но коренните американци имали още по-малка резистентност. Викингите от Винланд не са страдали от чума, разбира се – тя няма да достигне Скандинавия още 350 години, когато кораб призрак от Англия, с екипаж, мъртъв до последния човек, стигнал до Норвегия и пръснал на брега заразени с чума плъхове, също така не страдали от малария и холера. Може да не са имали и вариола, която е най-смъртоносната европейска болест в Новия свят – първата регистрирана епидемия в Гренландия е около 1430 г. Скандинавците обаче, просто защото са гледали повече домашни животни, са страдали и от повече болести от беотуките.

В исторически план райското, свободно от болести състояние, на което се радват американците, внезапно приключва в края на петнайсети век и през 150-те години след приставането на Колумб населението на Новия свят намалява с 90 процента поради нови болести. Трудно е да се правят сравнения, защото хронологиите са много различни, но през четиринайсети век една трета от населението на Европа е унищожено от чумата и това води до сриването на феодалната система и края на Средните векове. Америките остават само с една десета от населението си, което кара водещи европейски наблюдатели да приемат, че земята е почти напълно безлюдна – призрачен град с мащаб на континент.

Явно скандинавците не са останали дълго във Винланд, за да могат техните европейски болести да заразят местното население, но по-дълъг престой определено би оказал катастрофален ефект – може би не толкова, колкото пристигането на испанците, защото средновековна Испания е много по-гъсто населена от Скандинавия, но все пак катастрофален. Самите скандинавци, разбира се, не биха разбрали повече от беотуките какво се случва – разбирането за болестите в средновековна Европа почива на гръцко-римските теории, а е много малко вероятно винландците да са чели Аристотел, така че дори не са имали лоши теории. Ако обаче беотуките са падали мъртви около тях, скандинавците много бързо биха запълнили нишата, която остава празна.

Макар че сагите не споменават изрично огромното числено превъзходство на враждебните местни като причина викингите да изоставят експеримента на Винланд, всяко парче завладяна земя на Новия свят би наложило или сприятеляване, или победа над местното население, а викингите невинаги са се сприятелявали лесно. При наличието на коне и по-добри оръжия у викингите и боледуващо население на беотуките една малко по-добре запасена колония във Винланд би променила хода на световната история.

Не защото някои от викингите биха оцелели, разбира се. Дори при население от 10 процента от първоначалното беотуките биха се изравнили по брой с колонизаторите на Винланд, а и са щели ди минат години, преди населението да спадне до 10 процента. Освен това Нюфаундленд е на по-малко от двайсет километра от брега на Северна Америка, чието население, колкото и да страда от болести, далеч би превишавало по брой викингите, които биха предприемали дългото трансатлантическо пътуване. Викингите би трябвало да се научат да търгуват с местните, но разбира се, колкото повече търгуват, толкова биха намалявали предимствата им. Дори Сагата за Ерик казва, че единственото, което скрелингите са искали – освен червения плат, – били оръжията. Викингите, разумно, не са искали да им ги продават, но колко дълго би могло да продължи това? Скоро местните биха разполагали с коне и железни оръжия, така че битките с тях биха били на равна нога.

Опасностите, които крие чужд континент, трудно могат да бъдат преувеличени: помислете за прочутите трудности, с които е трябвало да се справят колонистите от Плимут, за да оцелеят през зимата в Нова Англия шестстотин години по-късно и на петстотин километра южно – при това са имали огнестрелни оръжия. Викингите не биха могли да оцелеят безкрайно дълго в Гренландия. Съмнително е, че биха оцелели и във Винланд.

Но биха могли да оцелеят достатъчно дълго.

Вече видяхме, че благодарение на търговията местните са се сдобили с железни и дори стоманени оръжия и с коне. Адаптирането на културата им, за да включи производството на оръжия, би отнело повече време – пещите и ковачниците за разтапяне на желязна руда и обработка на желязото са били тежки и трудни за транспортиране, докато ловците събирачи като беотуките по необходимост са номади. Обаче много от туземните номадски племена са преминали към земеделие с разчистване и изгаряне на горски площи, което им е позволявало да пътуват по определени места в продължение на няколко години. Няма причина при подобна културна промяна те да не построят перманентни пещи, при които да се връщат периодично. Нюфаундленд е голям остров – по-голям е от Исландия в края на краищата.

Що се отнася до европейските микроби, след апокалиптично столетие епидемии естественият подбор би следвало да е започнал да създава имунитет към новите болести сред местните популации. Все още не знаем колко бързо са се придвижвали донесените от Колумб болести – вероятно по-бързо в гъсто населената Мезоамерика, отколкото сред популациите ловци събирачи около Нюфаундленд, – но бихме могли да допуснем, че новите болести са се разпространили не само сред беотуките, но и сред техните съседи, след което двете популации са се възстановили.

Това означава, че добре въоръжено и неподатливо на болести местно население би следвало да е готово да воюва с викингите от Винланд – или да ги асимилира. При намаляващото население на Гренландия и спадащ интерес от страна на скандинавската родина хората от Винланд са били оставени сами на себе си, без никакви естествени предимства.

Трудно е да създаваш широк стереотип за цял народ въз основа на малко данни. Всъщност не е толкова трудно – историята показва, че е невероятно лесно, – но е трудно да го направиш с някаква степен на точност. Спомнете си: никой не е написал нищо за никое от местните племена наоколо половин хилядолетие след контакта им с викингите. Поради това си имаме работа с дълъг период, за който не знаем нищо за участващите народи, а ако има нещо по-несигурно от съставянето на стереотипи, това е съставянето на стереотипи през столетия. Би ли могъл някой да екстраполира днешна прогресивна Скандинавия от действията на викингите тогава? Или „шведския Шиндлер“ Раул Валенберг от Ерик Кървавата брадва?

Да видим какво все пак знаем за беотуките. За разлика от повечето крайбрежни народи, беотуките опитват да избягват контактите с европейските колонисти и по принцип избягват търговията. През шестнайсети и седемнайсети век на Нюфаундленд английските колонисти не успяват да установят конвенционална бартерна търговия срещу кожи, която съществува навсякъде по Атлантическото крайбрежие, и поради това са принудени самите те да се занимават с траперство и да продават стоката си директно на търговците. Нюфаундлендците са първите англичани, които се заемат с професионално траперство в Новия свят и го правят просто защото не могат да купуват кожи от местните.

Освен това беотуките така и не приемат огнестрелните оръжия, като стигат дори дотам, че чупят, вместо да използват, всички оръжия, които са придобили – може би уникална практика сред туземните американци.

Беотуките са решили да избягват контакти, търговия и нови оръжия петстотин години след срещата си с викингите и ние няма как да знаем дали от единайсети век са се държали по същия начин. Това обаче е единствената информация, с която разполагаме, и не изглежда вероятно да са търгували с колонията във Винланд.

Навсякъде около беотуките обаче, нагоре и надолу по Източното крайбрежие, живеят различни алгонкински племена. Към шестнайсети век най-близо географски са микмаките и е много вероятно алгонкини, подобни на микмаките, да са живели близо до Нюфаундленд през единайсети век. Алгонкините винаги са били много по-отворени за търговия, за нови и идеи и технологии от консервативните беотуки. Не е трудно да си представим алгонкините да се снабдяват с коне и метални остриета. Техните кръвни врагове, ирокезите, през дванайсети век създават мощен съюз от пет (по-късно шест) племена, който навлиза в територията на алгонкините, което дава на микмаките (и други алгонкински племена) предостатъчен мотив да придобиват нови оръжия и нови оръжейни технологии – умения да коват желязо и дори стомана. По Източното крайбрежие има изобилни залежи на блатна желязна руда (лимонит); на остров Бел, до самия бряг на Нюфаундленд, също има много богати залежи.

Разбира се, ирокезите може би е нямало да създадат конфедерацията си, ако са били останали скандинавците, защото девет десети от тях са щели да измрат от болести. Алгонкините обаче, които първи са нападнати от болестите на Стария свят, също са щели да се възстановят първи – с коне и железни оръжия в ръце. Малките дървени щитове, използвани от много от местните в битка, били създадени да предпазват от стрели с кремъчен връх, а не от големи железни бойни брадви.

Една иновация във военната технология често позволява на иноваторите да мачкат съседите си. Македонците на Филип II и сина му удължават копията на армиите си, за да увеличат силата на фалангите си, и осигуряват на Александър прозвището Велики. Зулусите на Шака (Чака) скъсяват своите, за да ги превърнат в оръжия за пробождане от близко разстояние, и завладяват Южна Африка. Поне за известно време алгонкините биха били непобедими в Северна Америка.

Може би се питате какво общо има всичко това с днешния свят. Хиляди и хиляди битки водят до възхода на една или друга туземна народност в Северна Америка през хилядолетията и повечето от тези битки и народности сега са напълно изгубени във времето. Една промяна в динамиката на силата сред предколумбовите индианци може да не ни се стори нещо важно. Евентуалното установяване на европейски колонии в Новия свят в крайна сметка е било неизбежно, защото европейците са имали пушки, микроби, стомана... а също и коне.

Ако колонистите се бяха задържали във Винланд, Новият свят също щеше да има микроби, стомана и коне.

Населението на Северна Америка от единайсети век щеше да пострада сериозно, но щеше да разполага с петстотин години, за да се възстанови, преди да дойдат европейците. Макар да са имали по-добра металургична технология от Северна Америка, Централна и Южна Америка не са използвали масово оръжия, направени от метали, по-твърди от мед. Ако от север до тях бе достигнала вестта за желязо и стомана, всичко това щеше да се промени. Испанските конкистадори нямаше да попаднат в боледуващи империи, отслабени от епидемии и неадекватно въоръжени. Щяха да се изправят срещу възседнали коне врагове с метални ризници, врагове, пращящи от здраве. Огнестрелните оръжия все пак щяха да са сериозно предимство, обаче дори така, при всички предимства на испанците, Ернандо Кортес завладява ацтеките на косъм, а Франсиско Писаро побеждава инките благодарение на чист късмет. И в двата случая те не биха победили по-добре въоръжен противник.

Освен това Северна Америка нямаше да е обезлюдена и пуста, когато заселниците пристигат в Джеймстаун и Плимут. Вместо това щяха да заварят гъсто населени места и конни стрелци с лък, облечени в желязо.

Проблемът тук би била едрата шарка, към която местните не биха имали имунитет, с колкото и болести на викингите да са се срещали. Смъртоносна за европейците, при смъртност от 30 процента, тя е била много по-опасна за местните. Можете да добиете представа за това от европейските наименования на болестта, които опитват да я тривиализират: smallpox на английски, la petite vérole, на френски, умалителното viruela на испански, докато ацтекското huey zahuatl означава „голям обрив“. Едрата шарка по-конкретно, повече от всички други болести, е най-големият убиец в Новия свят и вероятно все още щеше да е в нашата контрафактическа история. И все пак по онова време тя все още е нова и в много части от Европа (например в Швеция, възможно и в Германия), така че хипотетичната алгонкинска империя, с коктейл от други европейски болести в кръвта, не би закъсняла много след европейските нашественици. В края на краищата не е като девет от всеки десет шведи да са умирали от едра шарка през петнайсети век.

Знаем, че европейската технология е позволила на малката Англия да завладее Индийския субконтинент през осемнайсети век, така че Америките не са били в пълна безопасност. В техните южни региони, където призракът на златото е бил голямо изкушение за поемане на най-лошите рискове, Испания би могла да използва островните си бази в Карибско море – устойчивостта на болести и новите технологии едва ли са стигнали до Бахамите, където Колумб пристава най-напред – като бази за организиране на завоеванията. Обаче малките, държани като империалистически владения колонии са много различни и не толкова устойчиви като вълните на имиграцията, които достигат най-вече Северна Америка от Европа и изместват местното население. Ню Йорк остава за местните колкото Хонконг остава китайски след сто години британско управление.

Без колонии в Новия свят Европа щеше да изстрада съвършено различна история. Нямаше да има възход на Испания, захранван от американско злато. Британия щеше да гледа на изток, за да осъществи колониалните си планове, и нямаше да има англоговорящ съперник (а после и съюзник) отвъд океана. Това означава, че Първата и Втората световна война биха се водили без американска намеса. Различните американски държави щяха да се намесват, ако искат, разбира се, но нямаше автоматично да застават на страната на Британия. Без Съединени щати африканската диаспора щеше да е много по-малка. Нямаше да има атомна бомба, джаз, рокендрол, комикси.

Междувременно американските държави, може би все още предвождани от Алгонкия, щяха да имат свой принос към световната история, собствени зверства, които да прикриват, и собствена попкултура, която да експортират. Така Алгонкия би могла да се разпростре от океан до океан. Държавите биха могли да стагнират в поредица безкрайни войни за доминиращи позиции или да се установят, като в Европа, като множество малки държави в сравнително неспокоен мир.

Повече от почти всички други промени в тази книга коментираната малка промяна би променила всичко. Всеки аспект от живота ви щеше да е различен, ако преди хиляда години няколко викинги бяха издържали само още малко.

Невъзможната история