Вторник, 22 октомври 1996

Командир Хоксби отвори долното чекмедже на бюрото си и извади два зара, макар че не беше комарджия.

Суперинтендант Уилям Уоруик и инспектор Рос Хоган останаха прави, докато Хок, подобно на крупие във Вегас, разтръска заровете в дясната си ръка, преди да ги хвърли върху бюрото и да ги изчака да спрат.

– Пет и две – каза Уилям. Хок повдигна вежда, докато чакаше Уилям и Рос да потвърдят значението на двете числа. – Пет, сър – каза Уилям, – означава, че като излезем от двореца, ще хванем по-дългия маршрут по Крайбрежния булевард.

– А двойката, инспекторе? – попита командир Хоксби, като прехвърли вниманието си към Рос.

– Паролата е „Портата на предателя“.

Хок кимна, погледна си часовника и каза:

– По-добре да се размърдаме. Не можем да си позволим да караме лорд-шамбелана да ни чака. – Наведе се и прибра заровете в долното чекмедже на бюрото си за още една година.

Уилям и Рос излязоха бързо от кабинета, а командирът вдигна телефона и набра един номер, който не бе включен в никой телефонен указател. Отсреща вдигнаха след едно позвъняване.

– Пет и две – каза той.

– Пет и две – повтори гласът в другия край на линията, преди връзката да прекъсне.

Уилям и Рос минаха по коридора и покрай асансьора и изтичаха надолу по стълбите до приземния етаж на Скотланд Ярд. Не спряха, докато не стигнаха до изхода, където видяха полицай Дани Айвс да седи зад волана на тъмносив ландровър, който не бе обичайното им средство за придвижване, но бе подходящ за случая.

– Добро утро, сър – каза Дани, докато Уилям се качваше на задната седалка.

– Добро утро, Дани – отвърна Уилям и в същото време Рос се настани до него.

Суперинтендант Уоруик и полицай Айвс бяха влезли в полицията преди десет години, с един и същи набор млади и зелени новобранци, и на вечния редови полицай му бе отнело известно време да престане да нарича шефа си със стария му прякор Хористчето и да използва вместо това „сър“. Още по-дълго му бе отнело да се научи да го казва с истинско уважение.

Дани запали двигателя и включи непознатата кола на първа скорост, преди да потегли. Нямаше нужда да му казват къде отиват. В края на краищата не всеки ден посещаваха Бъкингамския дворец.

Той нито веднъж не превиши скоростта, защото не искаха никой да ги забележи, макар че по обратния път към двореца щяха да вдигнат сто, а понякога и сто и десет километра в час в една от столиците с най-натоварено движение на света.

Дани спря в горния край на Уайтхол и хвърли поглед към легендарния морски герой на Великобритания, стъпил на своята колона. Когато светофарът светна зелено, той зави наляво, мина под Арката на адмиралтейството и продължи бавно по Мол. Крайната му цел вече се виждаше.

Щом стигнаха до внушителната мраморна статуя на кралица Виктория, всички други коли завиха наляво или надясно от двореца, а те се насочиха право към входа, където Дани отново спря. Един ирландски гвардеец пристъпи напред и задният прозорец на ландровъра се спусна с тихо жужене. Гвардеецът разгледа служебната карта на суперинтендант Уоруик, отметна името му в списъка и отстъпи встрани, за да позволи на началника на Службата за охрана на кралското семейство да влезе на територията на двореца. Дани зърна сив брониран ягуар, паркиран в далечния ъгъл на двора, и спря зад него. „Нищо не се променя“, помисли си той, когато видя Фил Харис, шофьора на лорд-шамбелана, застанал мирно до задната врата в очакване на шефа си.

Дани слезе от колата и отиде при стария си приятел.

– Добро утро, Фил.

– Добро утро, Дани – отвърна Харис. Макар че се виждаха само два пъти в годината, двамата бяха станали приятели. Лорд-шамбеланите може да се сменяха от време на време, но Фил Харис беше служил на трима, заемали този висок пост през последните единайсет години, а и Дани имаше почти толкова служба зад гърба си.

– Предполагам, че знаеш кой маршрут ще използваме? – попита Дани.

– Номер пет – каза Фил.

– А паролата?

– Номер две. Твоят командир се обади на шефа ми още преди да тръгнете от Скотланд Ярд.

– Току-що забелязах негова светлост – прошепна Дани, когато управителят на кралското домакинство закрачи през двора към тях като стар войник, какъвто наистина беше. Харис отвори задната врата на ягуара, а Дани бързо се върна при ландровъра. Лорд-шамбеланът, любезен мъж, който никога не парадираше с ранга си, помаха на Уилям, преди да се пъхне на задната седалка на колата.

Малкият конвой излезе през неотбелязан страничен вход и потегли по Мол към Трафалгарския площад. Нямаше ескорт, нямаше сирени, нямаше сини лампи. Не искаха да привличат вниманието на любопитни минувачи – нещо, което нямаше да могат да избегнат на връщане от Тауър.

Дани ги следваше и макар че се държеше на разстояние, никога не позволяваше друга кола да се мушне между него и бронирания автомобил на лорд-шамбелана.

Уилям вдигна телефона на подлакътника на седалката си и набра един номер, на който звънеше само два пъти в годината.

– Началникът на йоменската стража – обяви нечий глас.

– Трябва да сме при вас след около петнайсет минути – каза Уилям.

– Всичко е готово и ви чака – отговори началникът на стражата.

– Не виждам никакви причини за забавяне – отбеляза Уилям, преди да остави телефона на подлакътника. Щеше да се обади пак само в извънреден случай, а такъв не бе възниквал през последните пет години.

– Как са децата? – попита Рос, прекъсвайки мислите му.

– Растат прекалено бързо – отвърна Уилям, докато излизаха на Крайбрежния булевард. – Артемизия е начело на класа си, но избухва в сълзи всеки път, когато е втора.

– Също като майка си – каза Рос. – Ами Петер?

– Току-що го направиха училищен отговорник, а очаква догодина да е училищен капитан.

– Явно му липсва твоята амбиция – ухили се Рос. – А моята любима Жожо?

– Дъщеря ти е влюбена в принц Хари и вече писа до Бъкингамския дворец да го покани на чай.

– Знам – въздъхна Рос. – Поиска да занеса писмото. – За момент се почувства гузен при мисълта, че дъщеря му все още живее с Бет и Уилям. Но след смъртта на жена му те двамата бяха единодушни, че той не би могъл да си върши добре работата и в същото време да се опитва да гледа Жожо като самотен родител. Семейство Уоруик се бяха оказали чудесни приемни родители. Но той никога и пред никого не признаваше колко много му липсва Жожо.

– Време е да помислим за това, което трябва да доставим ние – натърти Уилям.

Рос се сепна от унеса си и се съсредоточи върху предстоящата задача. На Дани му се наложи да мине на червено край Съмърсет Хаус, за да не загуби от поглед ягуара на лорд-шамбелана. Нищо не би доставило на Фил Харис по-голямо удоволствие от това да покаже, че може да надхитри Дани.

Не завиха наляво към центъра на града – една квадратна миля, пазена от друго полицейско подразделение, което не знаеше за присъствието им, – а продължиха напред през подлеза, без да спират, и излязоха на Ъпър Теймз Стрийт, където спряха на следващия светофар, от който вече се виждаше лондонският Тауър.

Когато ягуарът мина през кръстовището, Дани го последва по Сейнт Катринс Уей. Пред него бе само Темза. Накрая свиха рязко надясно и спряха пред Източната порта на Тауър. Една бариера се вдигна автоматично.

Дежурният пазач излезе от караулката и се приближи към колата на лорд-шамбелана.

– Добро утро, Фил. Паролата?

– Портата на предателя – отвърна Харис. Пазачът се обърна и кимна и двете големи дървени крила, които препречваха пътя им, бавно се разделиха.

Двете коли продължиха през последния етап от пътуването си, невъзпрепятствани от публика, защото Тауър бе затворен за посетители този ден, така че компания им правеха само две дузини йоменски стражи и осемте живеещи тук гарвана. Дани кара още стотина метра покрай Темза, преди да завие надясно и да продължи по източния подвижен мост – който навремето бил построен за коне, а не за автомобили. Двете коли минаха под Арката на кралица Елизабет и се заизкачваха по стръмния склон към Съкровищницата, където видяха Пазача на съкровищницата да стои мирно редом с генерал сър Хари Станли, рицар на Ордена на кралица Виктория, постоянен управител на Тауър и пазител на Скъпоценностите на короната.

Фил Харис спря колата, изскочи навън и отвори задната врата на шефа си. Двамата мъже, които също се виждаха само два пъти годишно, си стиснаха ръцете. След един бърз поздрав и минимум любезности управителят поведе своя гост по краткия път към Съкровищницата.

– Добро утро, Уолтър – каза Харис и се усмихна топло на началника на йоменската стража, преди да нанесе коварния си удар. – Още една лоша година за топчиите.

– Не ми напомняй – отвърна началникът, преди да последва шефа си в Съкровищницата и да затръшне здраво вратата след себе си.

Уилям слезе от ландровъра и зачака. Често се чудеше какво ли става зад тези затворени врати, охранявани от група йоменски стражи, известни като Партизаните – мъже, подготвени за извънредна ситуация, каквато не бе възниквала от 1671 година.

След като вратата на Съкровищницата бе заключена, Харис се върна в колата си и продължи с ежегодната рутина. Описа малък полукръг, следван отблизо от Дани, за да са готови да потеглят бързо, когато му дойде времето. Към тях се присъединиха пет мотоциклетисти от Специалната група за ескорт, които обикновено придружаваха само членове на кралското семейство, премиер-министъра и чужди държавни глави, но Имперската корона и Държавният меч бяха символи на властта на Нейно величество и се нуждаеха от същата защита. Когато двете коли и ескортът им заеха своите места, Харис излезе от предната кола, отвори багажника и зачака. Очите на Уилям не се откъсваха от Съкровищницата, защото той също чакаше вратата да се отвори и да се появи отново генерал Станли с най-големите ценности на кралството.

Трима мъже бяха влезли в Съкровищницата, но след няколко минути от нея излязоха петима. Отпред вървяха двамата пазачи на Съкровищницата, всеки от тях понесъл ковчеже от черна кожа със златен надпис на капака – EIIR . Едното ковчеже приличаше на калъф за цигулка и съдържаше Държавния меч, а в другото беше Имперската корона, положена на главата на кралица Елизабет II от кентърбърийския архиепископ при коронацията ѝ през 1953-та, която Нейно величество щеше да носи отново утре, докато изнася ежегодната си реч пред Камарата на лордовете в единайсет и трийсет преди обяд, ако цитираме официалния протокол.

Последният човек, излязъл от Съкровищницата, беше самият лорд-шамбелан, който, щом видя двете черни ковчежета заключени на сигурно място в багажника на бронирания ягуар, зае мястото си отзад в колата. Кимна, за да покаже, че втората половина на операцията може да започне.

Началникът на йоменската стража се изпъна мирно и козирува, докато ескортът потегляше, и нито той, нито управителят напуснаха местата си, докато малкият конвой не се скри от поглед.

Едно такси се движеше от неправилната страна на платното, докато се приближаваше към хотел „Савой“. Майлс Фокнър беше забравил, че това е единствената улица в Лондон, където можеш да караш отдясно без страх, че ще те спрат.

Бяха минали почти пет години от последното му идване в Лондон. Майлс бе човек, за когото имаше противоречиви мнения – той самият се смяташе за международен бизнесмен, докато полицията го смяташе за мошеник, – и в крайна сметка му се бе наложило да излежи няколко години за сметка на Нейно величество. След излизането си от затвора, където прекара четири години за измама, той бе напуснал Англия и си бе купил луксозен апартамент в Ню Йорк, сигурен, че така ще е достатъчно далеч от любопитните очи на главен инспектор Уилям Уоруик, за да може да се върне към сенчестия си бизнес с внос–износ – освободено от данъци предприятие, което носеше големи печалби, без да е вписано в търговския регистър. Не след дълго обаче го хвана носталгията по дома и му се прииска да се върне в Англия – надяваше се, незабелязано. Но нямаше този късмет. Един агент на ФБР, Джеймс Бюканан, го държеше под око за в случай, че се наложи да докладва за дейността му на суперинтендант Уоруик – човек, на когото не само се възхищаваше, но и искаше да му благодари за всички добри съвети, които му бе дал, когато се видяха за първи път по време на една екскурзия, докато беше още ученик. Сега Джеймс беше във Вашингтон и работеше за ФБР, но бе гледал с възхищение как неговият наставник продължава да се изкачва в служебната йерархия. Чудеше се дали суперинтендантът ще си спомни за него.

Майлс слезе от таксито и постоя малко на тротоара, преди да влезе в хотела. По време на доброволното му изгнаничество не беше минал и ден, през който да не си помисли за обяд в „Савой“. Още помнеше затворническата диета от студена буцеста овесена каша, прегорели филийки и твърдо сварено яйце. Готвачът на затвора не бе запознат с любимото му савойско зеле или прасковена мелба.

Един портиер в ливрея му отдаде чест и отвори вратата на хотела. Майлс влезе и тръгна право към ресторанта.

– Добро утро, господин Фокнър – каза метрдотелът, сякаш го беше виждал едва ли не вчера. – Обичайната ви маса ли?

Майлс кимна и Марио го поведе през препълнената зала към една маса, разположена в ниша, където не можеха да го чуят. Той седна на обичайното си място и известно време оглежда ресторанта, който не се бе променил от последното му ядене тук. Позна няколко известни личности, пръснати из залата. Редакторът на „Дейли Мейл“ обядваше с един министър от кабинета, чието име Майлс все не можеше да запомни, а в съседната ниша седеше актьор, когото не би могъл да забрави. Беше гледал всички серии на „Поаро“, докато беше в затвора, някои повече от веднъж, за да избута някак си неумолимите часове.

Замисли се за госта си за обяд. Това бе човек, който никога не закъсняваше, но пък на него му плащаха на час. Човек, който винаги избираше пържола от говеждо филе и бутилка отлежало вино, намиращо се в дъното на листата.

През тези години на принудителна емиграция господин Буут Уотсън беше единствената връзка на Майлс с дома. Той провеждаше ежеседмични консултации с адвоката си, за да го осведомява как вървят многото му бизнес начинания или за да наддава за картина или скулптура, която искаше да добави към колекцията си. Съдията и заседателите може да го бяха свалили от висините, но цената на различните му имоти и дялове бе продължила да върви нагоре.

След едно успешно обжалване пред Върховния съд Буут Уотсън бе успял да намали с една година първоначалната петгодишна присъда на Майлс. Няколко седмици по-късно го прехвърлиха в затвора със свободен режим „Форд“, който му се стори като почивна станция в сравнение с „Уърмуд Скръбс“.

След няколко дни във „Форд“ го преместиха в единична стая – в затворите със свободен режим няма килии, – а месец по-късно бе освободен от дежурствата като чистач и назначен за библиотекар на затвора – длъжност, която му струва триста паунда. Сто за стария библиотекар, за да си разменят местата, и още двеста за затворническия надзирател, който отговаряше за разпределението. Майлс би платил и три хиляди, но надзирателят започна пазарлъка от ниска сума. И двете плащания бяха извършени в брой, което беше наказуемо, но си оставаше единственият начин да се плаща в затвора.

В библиотеката не идваха много затворници и почти всички, които идваха, се насочваха право към отдела за криминална литература, за да потърсят някое износено книжле. „Война и мир“ събираше прах на рафта от поне двайсет години, сякаш излежаваше собствена доживотна присъда.

Майлс се бе възползвал добре от самотата през тези безкрайни шейсетминутни часове. Започваше деня си с „Файнаншъл Таймс“, донасян му от един надзирател заедно със сутрешното кафе. След обяда в столовата се връщаше в библиотеката да прехвърли малко страници от последния роман, който четеше. През тези години на затворничество прочете всичко от Дафни дю Морие до Томас Харди и когато го пуснаха, вече би могъл да вземе диплома по английска литература в Оксфорд, който го бе отхвърлил преди трийсет години.

Началникът на затвора се отбиваше да си побъбрят от време на време и двамата си споделяха разни неща на кафе и чинийка маслени бисквити – кафето от него, а маслените бисквити от началника. Бързо стана ясно, че Майлс знае за ставащото в затвора повече от самия началник. Той търгуваше с вътрешната информация, за да си осигури по-нататъшни доставки на бисквити в кафе-почивките.

Но през всичките години на изгнание в Ню Йорк едно-единствено нещо не му излизаше от ума. „Кога ще е безопасно за мен да се върна в Лондон и да си отмъстя първо на Уоруик, после на Хоган и накрая на командира?“