Предупреждения и знаци

Звънецът пред антикварния магазин разбра, че този човек не предвещава нищо добро, само от начина, по който влезе през вратата. Звънците имат отличен слух, но и без специални умения малкото звънче веднага долови грубото дрънчене на безвкусната верижка за джобен часовник на бедрото на младежа и грозното стържене на ботушите му, когато се опита да влезе наперено, но успя единствено да ожули пода на магазина „Причудливи предмети, странни изделия и други чудатости на Максимилиан“.

Този млад мъж щеше да съсипе момичето, което работеше в магазина.

Звънецът се беше опитал да я предупреди. Започна да бие цели две секунди, преди младежът да отвори вратата. За разлика от повечето хора, тази продавачка беше израснала, заобиколена от чудатости – и звънецът отдавна подозираше, че тя самата е такава, макар да не можеше да определи точно вида ѝ.

Момичето знаеше, че много предмети крият повече, отколкото подсказва външността им, и че звънците притежават шесто чувство, което липсва у хората. За нещастие, тази девойка, която вярваше в надеждата, приказките и любовта от пръв поглед, често тълкуваше неправилно звука на звънеца. Днес той бе почти сигурен, че е чула предупредителния му звън. Ала от начина, по който гласът ѝ се извиси възбудено, докато разговаряше с младия мъж, му се стори, че е приела подранилото звънене като знак за щастлива случайност вместо като предупреждение.

ЧАСТ I

Историята на

Еванджелин Фокс

Вестник „Шепот“

КЪДЕ ЩЕ СЕ МОЛЯТ СЕГА РАЗБИТИТЕ СЪРЦА?

От Кътлас Найтлингер

Вратата към църквата на Принца на сърцата е изчезнала. Емблематичната, кървавочервена като разбито сърце порта на една от най-посещаваните църкви в Храмовия квартал по някое време нощес просто се е изгубила. На нейно място сега има само гладка мраморна стена, през която е невъзможно да се проникне в храма...

Еванджелин пъхна вестникарската статия отпреди две седмици в джоба на роклята си, избродирана с цветя. Вратата в края на тази запусната, разнебитена уличка беше съвсем малко по-висока от нея самата и бе покрита с ръждясала метална решетка вместо с красива кървавочервена боя. Девойката обаче би заложила антикварния магазин на баща си на убеждението, че именно тя е липсващата.

Никоя друга врата в Храмовия квартал не изглеждаше така непривлекателно. Всеки вход имаше резбовани панели, декоративни носещи греди, стъклен навес и позлатена ключалка. Баща ѝ беше вярващ човек, но често казваше, че тукашните църкви са като вампири – не са предназначени за богослужение, а да те подмамят и впримчат в клопка. Тази врата обаче беше различна. Тя представляваше просто грубо парче дърво с липсваща дръжка и напукана бяла боя.

Тази врата не искаше да бъде намерена.

И все пак не успяваше да скрие истинската си същност от Еванджелин.

Неправилната ѝ форма не можеше да се сбърка. С плавна извивка от едната страна, от другата тя бе назъбена и неравномерна – представляваше половинката от разбито сърце, символа на орисания Принц на сърцата.

Най-после.

Крилата на надеждата се разпериха над Еванджелин, нетърпеливи да литнат отново. След две седмици търсене из град Валенда тя я беше намерила.

Когато клюкарското издание за пръв път публикува съобщението (което сега бе в джоба ѝ), че вратата от църквата на Принца на сърцата е изчезнала, малцина допуснаха, че е в резултат на магия. Това беше първата статия в скандалния вестник и хората сметнаха, че е измамна тактика за увеличаване на продажбите на абонаменти. Вратите не се изпаряваха просто така.

Еванджелин обаче вярваше, че е възможно. Тя не възприе историята като рекламен трик; прие я като знак, подсказващ къде да търси, за да спаси сърцето си и момчето, на което то принадлежеше.

Макар да не бе виждала много доказателства за съществуването на магията, освен чудатите предмети в антикварния магазин на баща си, тя вярваше, че я има. Баща ѝ Максимилиан винаги говореше за магията сякаш е нещо реално. Майка ѝ пък идваше от Великолепния север, където приказки и история се сливаха в едно. „Във всички истории има и истини, и лъжи – казваше тя. – Важното е как вярваме в тях.“

А Еванджелин притежаваше дарбата да вярва в неща, които другите смятаха за митове – като безсмъртните орисии.

Тя отвори металната решетка. Самата врата нямаше брава, което принуди момичето да пъхне пръсти в тясното пространство между назъбения ѝ ръб и мръсната каменна стена.

Вратата прищипа пръстите ѝ, изби капка кръв. Еванджелин можеше да се закълне, че е чула накъсания ѝ глас: „Знаеш ли в какво се забъркваш? Тук те чака единствено разбито сърце!“.

Само че сърцето на Еванджелин вече беше разбито. А и разбираше риска, който поема. Тя знаеше правилата, когато влизаш в църква на орисия:

Винаги обещавай по-малко, отколкото можеш да дадеш, защото орисията винаги взема повече.

Не сключвай сделки с повече от една орисия.

И най-вече, никога не се влюбвай в орисия!

Съществуваха шестнайсет безсмъртни орисии – и всички бяха ревниви, обсебващи създания. Изчезнали бяха преди векове, но се говореше, че дотогава управлявали част от света с магия, която била едновременно злонамерена и прекрасна. Никога не нарушавали сключената сделка, но често наранявали хората, на които помагат. И все пак повечето хора – дори да вярваха, че орисиите са просто мит – в даден момент се отчайваха дотолкова, че да започнат да им се молят.

Еванджелин бе изпитвала любопитство към църквите им през целия си живот, но също така знаеше достатъчно за изменчивата природа на орисиите и естеството на сделките с тях, за да избягва влизането в храмовете им. Така бе допреди две седмици, когато тя самата попадна в редиците на отчаяните хора, за които винаги предупреждаваха историите.

– Моля те – прошепна тя на вратата във форма на сърце, а гласът ѝ бе пропит с дивата и почти смазана надежда, довела я тук. – Знам, че си умно малко създание. Ти обаче ми позволи да те намеря. Пусни ме вътре!

И за последно дръпна дървото.

Този път вратата се отвори.

Сърцето на Еванджелин биеше лудо, когато направи първата крачка. Докато търсеше липсващата врата, бе прочела някъде, че църквата на Принца на сърцата ухае различно за всеки, който влезе в нея. Предполагаше се, че мирише като онзи, който най-тежко ти е разбил сърцето.

Ала когато Еванджелин пристъпи в прохладната катедрала, не долови във въздуха аромата на Люк – липсваха нотки на велур или ветивер. Миризмата в сумрачното преддверие на църквата беше леко сладникава, с металически привкус: на ябълки и кръв.

Кожата на ръцете ѝ настръхна. Този мирис не напомняше за момчето, което обичаше. Явно прочетеното от нея не бе вярно. Тя обаче не се обърна. Наясно бе, че орисиите не са светци, нито спасители – макар да се надяваше, че Принцът на сърцата е по-човечен от останалите.

Стъпките ѝ я отведоха по-навътре в катедралата. Всичко бе стряскащо бяло. Бели килими, бели свещи, бели молитвени пейки, изработени от бял дъб, бяла трепетлика и бяла бреза с люспеста кора.

Еванджелин подминаваше редица след редица несъответстващи си бели пейки. Възможно бе да са били красиви някога, но сега на много от тях им липсваха част от краката, възглавниците им бяха изтърбушени или направо бяха строшени на две.

Строшени.

Счупени.

Разбити.

Нищо чудно, че вратата не бе искала да я пусне. Може би тази църква не беше зловеща, а по-скоро тъжна...

Острият звук от скъсан плат раздра тишината в църквата.

Еванджелин се завъртя и едва сподави ахването си.

Няколко реда зад нея, в сенчест ъгъл, видя млад мъж, който тъгуваше поради траур или се покайваше за нещо. Буйни кичури златиста коса се спуснаха и закриха лицето му, когато сведе глава и продължи да къса ръкавите на виненочервения си жакет.

Сърцето ѝ се сви, докато го гледаше. Изкуши се да го попита дали има нужда от помощ, но той вероятно беше избрал ъгъла, за да не го забелязват.

А на нея не ѝ оставаше много време.

В църквата нямаше часовници, но Еванджелин бе готова да се закълне, че е чула тиктакането на секундна стрелка, отмятаща ценните минути, които оставаха до сватбата на Люк.

Тя забърза надолу по кораба към апсидата1, където свършваха редиците натрошени пейки. Пред нея се издигаше блестящ мраморен подиум, по който не се забелязваше и прашинка. Стена от свещи от пчелен восък го осветяваше, а около него бяха разположени четири напукани колони, охраняващи огромна статуя на Принца на сърцата.

Косъмчетата на тила ѝ настръхнаха.

Еванджелин знаеше как би трябвало да изглежда той на външен вид. Тестетата на съдбата, които предсказваха бъдещето чрез ликовете на орисиите, напоследък бяха много търсени в антикварния магазин на баща ѝ. Картата на Принца на сърцата изобразяваше несподелената любов и на нея той винаги бе трагично красив, с ясни сини очи, от които се стичаха сълзи – червени като кръвта, обагрила ъгълчето на капризната му уста.

По тази искряща статуя обаче нямаше кървави сълзи. Лицето ѝ наистина притежаваше безмилостна красота, каквато Еванджелин би очаквала от полубог, способен да убива с целувката си. Мраморните устни на принца бяха извити в съвършена усмивка, която би трябвало да изглежда студена, непреклонна и рязка... но в малко по-пълната му долна устна се долавяше някаква примамлива мекота, досущ смъртоносна покана.

Според легендите Принцът на сърцата не бе способен да изпитва любов, тъй като сърцето му бе спряло да бие много, много отдавна. Едничка истинската любов би могла да го пробуди отново. Твърдеше се, че целувката му е смъртоносна за всички, освен за нея – неговата единствена слабост, – и докато той я търсеше, оставяше след себе си диря от трупове.

Еванджелин не би могла да си представи по-трагично съществуване. И ѝ се струваше, че от всички орисии най-вероятно бе именно Принцът на сърцата да прояви съчувствие към нейното положение.

Елегантните му мраморни пръсти стискаха кама, дълга колкото ръката ѝ до лакътя. Острието сочеше надолу, към каменен съд за дарове, под който танцуваше кръг от невисоки бели пламъци. Отстрани бяха издълбани думите „Кръв за молитва“.

Еванджелин си пое дълбоко въздух.

Това бе причината да дойде тук.

Тя притисна пръста си към върха на острието. Острият мрамор прониза кожата ѝ и закапаха капки кръв. Те падаха в мраморния съд една след друга, пращяха и съскаха в него, а въздухът се изпълни с още по-силен аромат на метал и сладост.

Донякъде тя се надяваше, че тази дан ще предизвика някаква магическа проява. Може би статуята щеше да оживее или гласът на Принца на сърцата да се разнесе из църквата. Нищо обаче не помръдваше, освен пламъците на стената от свещи. Вече дори не чуваше измъчения млад мъж в дъното на църквата. Бяха само тя и статуята.

– Скъпи принце... – започна тя със запъване. Никога досега не се бе молила на орисия и не ѝ се искаше да сбърка. – Тук съм, защото родителите ми са мъртви.

После се сви. Не такова начало си бе представяла.

– Имах предвид, че и двамата ми родители починаха. Загубих майка си преди няколко години. Миналия сезон си отиде и баща ми. Сега съм напът да загубя момчето, което обичам. Люк Наваро... – Гърлото ѝ се стегна, когато произнесе името му. Припомни си кривата му усмивка. Може би, ако той бе по-обикновен или по-беден, или по-жесток, нищо такова нямаше да се случи. – Виждахме се тайно. Аз бях в траур заради баща си. А после, преди малко повече от две седмици – в деня, когато с Люк щяхме да кажем на семействата си, че сме влюбени – доведената ми сестра Марисол заяви, че тя и Люк ще се женят.

Еванджелин замълча и затвори очи. Още не можеше да проумее тази част. Прибързаните годежи не бяха нещо необичайно. Марисол беше красива и макар да бе сдържана, беше и мила – много по-мила от мащехата на Еванджелин, Агнес. Еванджелин обаче никога не бе виждала Люк и Марисол заедно в едно помещение.

– Знам как звучи това, ала Люк ме обича. Смятам, че той е омагьосан. Не е говорил с мен, откакто обявиха годежа – отказва дори да ме види. Нямам представа как го е постигнала, но съм сигурна, че е дело на мащехата ми.

Еванджелин не разполагаше с никакви доказателства, че Агнес е вещица и че именно тя е направила магия на Люк. Обаче бе сигурна, че мащехата ѝ е научила за връзката им и е пожелала Люк и титлата, която той някой ден щеше да наследи, за дъщеря си.

– Агнес ме ненавижда, откакто почина баща ми. Опитах се да говоря с Марисол за Люк. За разлика от майка ѝ, не смятам, че Марисол би ме наранила умишлено. Само че всеки път, когато отворя уста, думите ми замират – сякаш или те, или аз също сме прокълнати. Затова съм тук и моля за помощта ти. Сватбата е днес и трябва да я спреш! – Еванджелин отвори очи.

Безжизнената статуя не се бе променила. Наясно бе, че статуите обикновено не се движат. И все пак ѝ се струваше някак редно тя да направи нещо – да се размърда, да проговори или да отмести мраморните си очи.

– Моля те, знам, че разбираш сърдечната болка. Не позволявай Люк да се ожени за Марисол. Не позволявай сърцето ми да се разбие отново!

– Тази реч бе наистина прочувствено жалка. – Две бавни ръкопляскания се разнесоха след думите на ленивия глас, прозвучал само на няколко крачки.

Еванджелин се завъртя и цялата кръв се отдръпна от лицето ѝ. Не бе очаквала да го види тук – младия мъж, който допреди малко късаше дрехите си в дъното на църквата. Макар да ѝ бе трудно да повярва, че това е един и същ човек. Решила бе, че младежът изпитва силно страдание, но той явно бе премахнал болката си заедно с ръкавите на сакото си. Сега то висеше на парцали върху раираната му черно-бяла риза, която бе наполовина измъкната от панталоните.

Той седна на стъпалата на подиума, лениво се облегна на една от колоните и протегна пред себе си дългите си слаби крака. Косата му беше златиста и разрошена, твърде ярките му сини очи бяха кръвясали, а ъгълчето на устата му леко потрепна – сякаш не харесваше много неща, но бе изпитал удоволствие от кратката болка, която току-що бе ѝ причинил. Изглеждаше отегчен, богат и жесток.

– Искаш ли да се изправя и да се завъртя, за да ме огледаш целия? – подхвърли ѝ подигравателно.

Бузите на Еванджелин моментално поаленяха.

– Намираме се в църква.

– Това какво общо има с каквото и да било? – С елегантно движение младият мъж бръкна във вътрешния джоб на разкъсания си виненочервен жакет, извади чисто бяла ябълка и отхапа. Тъмночервен сок покапа от плода по дългите му бледи пръсти и после по снежнобелите мраморни стъпала.

– Не прави така! – Еванджелин не бе имала намерение да вика. Въпреки че не се стесняваше пред непознати, като цяло избягваше да се кара с тях. С този противен млад мъж обаче явно не можеше да се въздържи. – Това е неуважение.

– А ти се молиш на безсмъртен, който убива всяко момиче, което целуне. Наистина ли смяташ, че заслужава уважение? – Ужасният млад мъж подчерта думите си, като отхапа още едно голямо парче от ябълката.

Опита се да не му обръща внимание. Наистина се постара. Само че бе като обладана от някаква ужасна магия. Вместо да се оттегли Еванджелин си представи как непознатият замества ябълката с устните ѝ и я целува със своите, сладки от плода, докато тя умира в ръцете му.

Не, не бе възможно...

– Отново ме зяпаш – измърка той.

Еванджелин веднага отмести поглед. Обърна се към мраморната фигура, чиито изсечени устни бяха накарали сърцето ѝ да бие ускорено само преди няколко минути. Сега обаче статуята изглеждаше съвсем обикновена и безжизнена в сравнение с този порочен момък.

– Смятам, че аз лично съм много по-хубав. – Младият мъж внезапно се изправи до нея.

В стомаха на Еванджелин запърхаха пеперуди. Уплашени пеперуди, които размахваха криле неистово и я предупреждаваха да се маха оттам, да бяга, да се измъква. Тя обаче не можеше да откъсне очи от него.

Отблизо той безспорно бе привлекателен. Изглеждаше и по-висок, отколкото ѝ се бе сторило първоначално. Дари я с истинска усмивка, която разкри две трапчинки, и той за кратко изглеждаше по-скоро като ангел, отколкото като дявол. Тя обаче предполагаше, че дори ангелите трябва да се пазят от него. Лесно би могла да си представи как с тези измамни трапчинки подлъгва някой ангел да загуби крилете си само за да си поиграе с перата им.

– Това си ти – прошепна. – Ти си Принцът на сърцата.

Принцът на сърцата отхапа за последно от ябълката си и я пусна на пода, където тя опръска всичко в червено.

– Хората, които не ме харесват, ме наричат Джакс.

На Еванджелин ѝ се искаше да му каже, че тя не е от хората, които не го харесват. Че винаги е бил любимата ѝ орисия. Той обаче не бе онзи безнадеждно влюбен Принц на сърцата, когото си бе представяла. Джакс не изглеждаше като оживяло въплъщение на нещастната любов и разбитото сърце.

Дали това не бе просто лоша шега? Предполагаше се, че орисиите са изчезнали преди векове. Цялото облекло на Джакс обаче, от развързаната му вратовръзка до високите кожени ботуши, беше по последна мода.

Огледа бялата църква, сякаш очакваше приятелите на Люк всеки момент да изскочат отнякъде и да се разсмеят. Люк беше единствен син на благородник и макар да се държеше с Еванджелин сякаш произходът няма никакво значение, младите мъже от компанията му смятаха, че е по-низшестояща от тях. Бащата на Еванджелин бе притежавал няколко магазина из Валенда, така че тя никога не бе изпитвала бедност. Само че не беше от висшето общество като Люк.

– Ако търсиш път за бягство, защото най-после си се опомнила, аз няма да те спирам. – Джакс преплете пръсти на златистия си тил, облегна се на собствената си статуя, и се ухили.

Стомахът ѝ се сви в предупреждение да не позволява да я измамят трапчинките и усмивката му, нито разкъсаните дрехи. Той бе най-опасното създание, което бе срещала някога.

Еванджелин не се притесняваше, че ще я убие – никога не би проявила такава глупост, че да позволи на Принца на сърцата да я целуне. Ала знаеше, че ако остане и сключи сделка с Джакс, той ще унищожи напълно друга част от нея. Но пък ако си тръгнеше, за Люк нямаше да има спасение...

– Какво ще ми струва помощта ти?

– Да съм казвал, че ще ти помогна? – Погледът му се насочи към кремавите панделки, които тръгваха от обувките ѝ, увиваха се около глезените ѝ и изчезваха под ръба на бродираната ѝ дреха. Носеше една от старите рокли на майка си, обсипана с избродирани бледолилави магарешки тръни, дребни жълти цветенца и малки лисици.

Ъгълчето на устата на Джакс се изви неприязнено, докато той оглеждаше косата ѝ, която тя внимателно накъдри с гореща маша същата сутрин.

Еванджелин се постара да не се обижда. От краткото си общуване с орисията оставаше с впечатлението, че Джакс одобрява много малко неща.

– Що за цвят е това? – махна той неопределено към къдриците ѝ.

– Розово злато – отговори му жизнерадостно. Еванджелин не позволяваше на никого да я кара да се чувства зле заради необичайната ѝ коса. Мащехата ѝ непрекъснато се опитваше да я принуди да я боядиса в кафяво. От цялата си външност обаче Еванджелин харесваше най-много именно косата си – гъсти вълни в нежнорозов оттенък, примесени с бледозлатисти кичури.

Джакс наклони глава настрани. Все още я наблюдаваше намръщено.

– В Меридианната империя ли си родена, или някъде на север?

– Какво значение има?

– Просто съм любопитен.

Еванджелин устоя на изкушението да му се намръщи в отговор. По принцип ѝ харесваше да отговаря на този въпрос. Баща ѝ, който искаше тя да възприема целия си живот като приказка, винаги я закачаше, че я е намерил опакована в сандък заедно с други чудатости, доставени в магазина му – затова косата ѝ е розова като на фея. А майка ѝ винаги кимаше, намигаше и се смееше.

Липсваха ѝ намигането на майка ѝ и закачките на баща ѝ. Липсваше ѝ всичко, свързано с тях, но не искаше да споделя нито късче от спомените си с Джакс.

Само сви рамене, вместо да отговори гласно.

Веждите на Джакс се вдигнаха удивено.

– Не знаеш къде си родена?

– Нужно ли е да ти отговоря, за да получа помощта ти?

Той я погледна отново, като този път очите му се спряха върху устните ѝ. Не я гледаше обаче все едно иска да я целуне. Интересът му бе безстрастен, клиничен. Разглеждаше устата ѝ така, както клиент би оглеждал стоките в някой от магазините на баща ѝ – сякаш бе нещо, което може да се купи. Което би могло да му принадлежи.

– Колко души си целувала? – попита я.

По врата на Еванджелин рязко се стрелна топлина. Започнала бе работа в магазина на баща на дванайсет години. За нея трудно би могло да се каже, че е благовъзпитана млада дама. Не бе като доведената си сестра, научена винаги да стои на поне метър от джентълмена и никога да не коментира тема, по-притеснителна от времето. Родителите ѝ бяха насърчавали любознателността, приключенския дух и приятелското ѝ отношение, но тя не проявяваше смелост във всяка ситуация. Някои неща я изнервяха и начинът, по който Принцът на сърцата продължаваше да се взира в устните ѝ, бе точно такова нещо.

– Целувала съм само Люк.

– Това е направо покъртително.

– Люк е единственият, когото искам да целувам!

Джакс почеса изсечената си челюст, изглежда, изпитваше съмнение.

– Почти се изкушавам да ти повярвам.

– Защо ми е да лъжа?

– Всички лъжат. Хората смятат, че е по-вероятно да им помогна, ако преследват нещо благородно, например истинската любов – в гласа му се прокрадна подигравателна нотка. Изчезна още една малка част от Принца на сърцата, който живееше във въображението ѝ. – А и дори наистина да обичаш този младеж, без него ще ти е по-добре. Защото, ако и той те обичаше, нямаше да се жени за друга. Толкова по въпроса.

– Грешиш! – В гласа ѝ се долавяше същото убеждение, каквото хранеше и в душата си. Еванджелин сериозно се бе усъмнила във връзката си с Люк след внезапния му годеж с Марисол, но всеки път потискаше съмненията със спомена за месеците на близостта им. В нощта, когато почина бащата на Еванджелин – нощта, в която сърцето блъскаше неутешимо в гърдите ѝ и я болеше до смърт, – Люк я беше намерил да обикаля из антикварния магазин в търсене на лек за разбити сърца. По бузите ѝ се стичаха сълзи, а очите ѝ бяха зачервени. Тя се бе уплашила, че плачът ѝ ще го стресне и прогони, но вместо това той я притегли в прегръдките си и промълви: „Не знам дали ще излекувам разбитото ти сърце, но можеш да вземеш моето, защото то вече ти принадлежи“.

От известно време бе наясно, че го обича, но именно тогава разбра, че и Люк отговаря на чувствата ѝ. Дори да бе запомнил тези думи от някоя популярна романтична история, той ги подкрепи с искрени и любящи действия. Помогнал ѝ бе да не изгуби сърцето си онази нощ, както и много други след това. А сега тя бе твърдо решена да помогне на него. Предложенията и годежите не винаги означаваха любов, но тя бе сигурна, че споделените с Люк моменти значат точно това.

Той бе омагьосан. Колкото и крайно или глупаво да звучеше за останалите, единствено на това обяснение би могла да повярва. Изобщо не изглеждаше логично дори да не говори с нея. Нито пък фактът, че всеки път, когато Еванджелин се опитваше да каже истината на Марисол, думите засядаха в гърлото ѝ.

– Моля те! – изобщо не я бе срам да го умолява. – Помогни ми.

– Не смятам, че това, което искаш, ще ти помогне наистина. Оценявам обаче добрата стара изгубена кауза. Ще попреча на сватбата – срещу три целувки. – Джакс спря отново поглед на устните ѝ, а в очите му проблесна развеселено пламъче.

Бузите на Еванджелин пак пламнаха. Явно бе сбъркала, че няма да пожелае да я целуне. Само че, ако историите казваха истината, дори една негова целувка би я убила.

Джакс се разсмя, остро и рязко.

– Успокой се, миличка, не искам да те целувам. Нямам полза от теб, ако си мъртва. Искам да целунеш трима други. Които аз ще избера. И когато аз ти кажа.

– Какви целувки? Леко докосване... или нещо повече?

– Ако смяташ, че лек допир до нечии устни се брои за целувка, май никога не са те целували. – Джакс се отблъсна от статуята и се приближи. Отново се извисяваше над нея. – Целувка без език не е истинска целувка.

Руменината, с която се бореше, се разгоря още по-силно. Вратът, бузите и устните ѝ станаха карминени.

– Защо се колебаеш, миличка? Та това са просто целувки. – Джакс сякаш едва сдържаше смеха си. – Този твой Люк или изобщо не може да използва устата си, или не искаш да се съгласяваш твърде бързо, защото идеята всъщност тайничко ти харесва.

– Изобщо не ми...

– Тоест твоят Люк се целува ужасно?

– Люк се целува прекрасно!

– Как може да си сигурна, ако нямаш с какво да сравняваш? Ако в крайна сметка се събереш с Люк, може дори да съжалиш, че съм те накарал да целунеш само трима души.

– Не искам да целувам непознати – единственият човек, когото искам, е Люк!

– В такъв случай цената би трябвало да ти се стори скромна – заяви Джакс.

Беше прав, но тя не можеше просто така да се съгласи. От баща си знаеше, че орисиите не предопределят бъдещето на хората, както би могло да се предположи от името им. Вместо това отваряха двери към ново бъдеще. В много случаи обаче то не бе каквото човекът очакваше; по-често го принуждаваше да сключва нови отчаяни сделки, с които да поправи грешките от първоначално измоленото. За това се разказваше в безброй истории, а Еванджелин не желаеше подобен развой за своята.

– Не искам никой да умира! – отсече тя. – Не можеш да спреш сватбата с целувка с някого от присъстващите.

Джакс сякаш се разочарова.

– Дори доведената ти сестра ли?

– Не!

Той се заигра с долната си устна, като по този начин прикри отчасти изражението си – може би бе раздразнен, а може би се забавляваше.

– Всъщност не си в позиция да се пазариш.

– Смятах, че орисиите харесват пазарлъците – предизвика го тя.

– Само когато ние определяме правилата. Но тъй като съм в добро настроение, ще изпълня желанието ти. Искам да знам само още нещо. Как накара вратата да те пусне?

– Помолих я учтиво.

Джакс потри челюстта си.

– И това е всичко? Не си открила ключ?

– Дори не видях ключалка – отвърна му честно тя.

В погледа на Джакс проблесна нещо като триумф. После той грабна ръката ѝ и я поднесе към студените си устни.

– Какво правиш?! – ахна тя.

– Не се притеснявай, няма да те целуна. – Бръсна с устни нежната кожа от вътрешната страна на китката ѝ. Един. Два. Три пъти. Допирът бе едва осезаем, но същевременно изключително интимен. Накара я да си припомни други истории, в които се разказваше, че макар и фатални, за целувките му си струвало да умреш. Хладната уста на Джакс умишлено прокарваше пътека по учестения ѝ пулс, напред-назад, кадифена и нежна, и... изведнъж остри зъби се забиха в кожата ѝ.

– Ухапа ме! – изпищя тя.

– Успокой се, миличка, няма кръв. – Очите му блестяха още по-ярко, когато пусна ръката ѝ.

Еванджелин прокара пръст по нежната кожа, в която той току-що бе впил зъбите си. От вътрешната страна на китката ѝ се виждаха три тънки бели белега с формата на малки разбити сърца. По един за всяка целувка.

– Ти кога ще...? – вдигна поглед тя.

Само че Принцът на сърцата вече бе изчезнал. Дори не го видя да си отива; само чу хлопването на църковната врата.

Получила бе каквото искаше.

Защо тогава не ѝ беше олекнало?

Постъпила бе правилно. Люк я обичаше. Не можеше да повярва, че се жени за Марисол по собствено желание. Не че Еванджелин не харесваше Марисол. В интерес на истината, почти не познаваше доведената си сестра. Около година след смъртта на майка ѝ бащата на Еванджелин си втълпи, че трябва да се ожени отново. Че има нужда от съпруга, която да се грижи за Еванджелин, ако нещо се случи с него. Все още помнеше тревогата, изместила светлината от очите му. Той сякаш знаеше, че не му остава много време.

Той почина само шест месеца след сватбата си с Агнес. За това време Марисол така и не стъпи в антикварния магазин, където Еванджелин прекарваше по-голямата част от дните си. Твърдеше, че е алергична към праха, но се стряскаше от всяко, дори бегло чудато нещо и Еванджелин заподозря доведената си сестра в страх от проклятия и зловещото свръхестествено. Същевременно Еванджелин и Люк се шегуваха, че ако някога ги прокълнат, това само ще докаже съществуването на магията.

Беше и смешно, и тъжно, че сега Еванджелин се сдоби с такова доказателство, но изгуби Люк.

Дори Джакс да се върнеше и да ѝ позволеше да промени решението си, тя нямаше да го направи. Той беше казал, че ще спре сватбата, и бе обещал да не убива никого.

И все пак... Еванджелин не можеше да се отърси от чувството, че е направила грешка. Не смяташе, че се е съгласила твърде бързо, но и не спираше да мисли за блясъка, танцуващ в очите на Джакс, когато я хвана за ръката.

Тя хукна да бяга.

Нямаше идея какво ще прави, нито защо изведнъж ѝ стана толкова зле. Знаеше само, че трябва да говори отново с Джакс, преди той да спре сватбата.

Ако беше в обикновена църква, вероятно щеше бързо да го настигне. Само че тази принадлежеше на орисия и бе защитена от магическа врата, която сякаш притежаваше собствено съзнание. Когато я отвори, вратата не я върна в Храмовия квартал. Изплю я в една миришеща на мухъл стара аптека, из която се носеше прах и се виждаха множество празни бутилки и тиктакащи часовници.

Тик-так. Тик-так. Тик-так.

Секундите изтичаха светкавично. Едно тиктакане и омагьосаната врата, през която току-що бе минала, изчезна. Замести я прозорец с решетки, който гледаше надолу към няколко криви като зъби улици. Намираше се в Квартала на подправките – а сватбата на Люк и Марисол беше в другия край на града.

Еванджелин изруга, докато тичаше.

Прекоси града и стигна до дома си, но се страхуваше, че вече е закъсняла.

Марисол и Люк трябваше да си разменят обети в градината на майка ѝ, в беседката, която баща ѝ беше построил. През нощта там се разнасяше музиката на щурците, а през деня чуруликаха птички. Когато влезе в градината, Еванджелин чу песните им, но не и човешки гласове. Видя само нежните крилати създания, които жизнерадостно прелитаха през беседката и кацаха върху групичка гранитни статуи.

Краката на Еванджелин се подкосиха.

В тази градина никога не бе имало статуи. Сега обаче девет фигури от гранит бяха застинали с вдигнати за наздравица бокали. Всички лица изглеждаха притеснително реалистични и ужасяващо познати.

Еванджелин с отвращение наблюдаваше една муха, която кацна с жужене на лицето на приличащата на Агнес статуя, а после прелетя до едно от гранитните очи на Марисол.

Джакс наистина бе попречил на сватбата – превърнал бе всички в камъни.

Ужас изпълни цялото същество на Еванджелин.

Мухата отлетя. Една сива птица, със същия убит цвят като на статуите, започна да кълве венеца от цветя в косата на Марисол.

Еванджелин може и да не беше близка с Марисол. Може би дори ревнуваше от нея по-силно, отколкото ѝ се искаше да признае, но бе пожелала само да спре сватбата ѝ. Не да я превърне в камък.

Изправи се пред статуята на Люк. Дори дишането ѝ причиняваше болка. Той обикновено бе така безгрижен, но сега каменното му лице беше застинало в тревога, гладката му челюст се бе вцепенила, беше стиснал очи и... между гранитните му вежди се образуваше бръчка.

Той се движеше!

А после каменните му устни се разтвориха, сякаш се бореше да проговори, да ѝ каже нещо...

– След миг ще спре да потрепва.

Погледът на Еванджелин се стрелна към беседката.

Джакс се бе облегнал небрежно на една пергола, обсипана със сини цветя, и отхапваше от нова снежнобяла ябълка. Изглеждаше наполовина като отегчен млад благородник и наполовина като зъл полубог.

– Какво си сторил?! – рязко попита Еванджелин.

– Точно за каквото ме помоли. – Отхапа си още веднъж. – Погрижих се сватбата да не се състои.

– Трябва да оправиш това!

– Не мога – лаконично отговори той, сякаш този разговор вече му беше омръзнал. – Направи го един мой приятел, който ми дължеше услуга. Единственият начин да се развали е някой да заеме мястото им. – Джакс отмести очи към туфа трева до беседката, където върху стар пън стоеше един месингов бокал.

Еванджелин пристъпи натам.

– Какво правиш? – Джакс се оттласна от перголата. Вече не изглеждаше така безразличен.

Ако отпиеше от съдържанието му, дали това щеше да оправи нещата?

– Дори не си го помисляй! – Тонът му стана по-остър. – Ако го изпиеш и заемеш мястото им, никой няма да те спаси. Ще си останеш завинаги вкаменена.

– Не мога да ги оставя така. – Отчасти бе съгласна с Джакс. Нямаше желание да се превръща в градинска статуя. Не можеше дори да си наложи да вземе потира, след като прочете гравираните отстрани думи:

Отрова!

Не ме пий!

От него се разнасяше миризма на сяра. Даже не бе сигурна, че е в състояние да изпие отвратителната течност. Как обаче би могла да продължи живота си и да се понася, ако просто ги зарежеше така, прокълнати?

Еванджелин стрелна с поглед птицата, която все още кълвеше сватбения венец на Марисол, после пак Люк и вкаменената му молба за помощ. Родителите на Люк стояха от двете му страни. Освен тях видя и нещастния свещеник, който бе направил грешката да води сключването на този съюз. Еванджелин не искаше да се чувства гузна за тримата приятели на Люк, нито за Агнес. Но макар баща ѝ да не се беше оженил за Агнес по любов, случилото се щеше да му е ужасно неприятно. И двамата ѝ родители силно биха се разочаровали, че вярата на Еванджелин в магията я е довела дотук.

– Не това исках – прошепна тя.

– Не ти е правилна гледната точка, миличка. – Джакс хвърли наполовина изядената си ябълка, която се търколи по пода на беседката и спря в каменния ботуш на Люк. – Щом тази история се разпространи, всички в Меридианната империя ще искат да ти помогнат. Ти ще си момичето, загубило семейството си от лапите на ужасните орисии. Може и да не получиш Люк, но скоро ще го забравиш. Предполагам, че като ги няма доведените ти майка и сестра, ще наследиш и някакви пари. Утре сутрин вече ще си известна, а и няма да си бедна. – Трапчинките му се появиха, когато се усмихна, сякаш всъщност ѝ бе направил услуга.

На Еванджелин пак ѝ призля.

В легендите орисиите бяха злонамерени богове, които целят само безредици и хаос. Всъщност хората би трябвало да се страхуват от неща като това. Еванджелин гледаше човешките статуи и ги възприемаше като ужасно бедствие, докато Джакс откриваше полза в случилото се. Орисиите не бяха опасни, защото бяха зли; бяха опасни, защото не правеха разлика между добро и зло.

Ала Еванджелин бе наясно с разликата. Знаеше освен това, че понякога между доброто и злото има мрачно пространство с размити граници. Именно в него се бе озовала тя тази сутрин, когато влезе в църквата на Принца на сърцата, за да помоли за услуга. Само че беше сторила грешка и сега бе време да я поправи.

Еванджелин взе бокала.

– Остави го – предупреди я Джакс. – Не искаш да го правиш. Не искаш да ставаш героиня, а желаеш щастливата развръзка. Нали заради нея дойде при мен? Ако изпиеш отровата, никога няма да я получиш. Героите не получават щастлив завършек. Отстъпват го на други хора. Това ли искаш наистина?

– Искам да спася момчето, което обичам. Просто ще се надявам, че и то ще реши да спаси мен. – И преди Джакс да успее да я спре, Еванджелин отпи от чашата.

Вкусът на отровата бе дори по-отвратителен от миризмата ѝ – напомняше на изгорели кости и изгубена надежда. Гърлото ѝ се сви, затрудняваше се да диша, да се движи.

Стори ѝ се, че вижда Джакс да поклаща глава, но не бе сигурна. Зрението ѝ я предаваше. Черни ручеи плъзнаха из градината, разпростряха се като разляно мастило. Мрак, мрак навсякъде. Настъпи нощ – безлунна и беззвездна.

Еванджелин се опита да се убеди, че е постъпила правилно.

Спасила бе девет души. Един от тях щеше да спаси нея.

– Предупредих те – промърмори Джакс. Чу го да си поема дъх раздразнено, чу го и да промърморва „жалко“. А после... вече не чуваше нищо.

Поне все още ѝ оставаше способността да мисли, макар понякога да я болеше от това. Когато Еванджелин си въобразяваше, че най-накрая усеща нещо, това обикновено се случваше след дълги дни на безкрайна пустота. То обаче никога не бе желаното от нея. Нито веднъж не изпита топлина по кожата си, изтръпване на пръстите на краката или докосване на друг човек, което да прогони ужасната самота. Най-често бе пробождане в разбитото ѝ сърце или внезапно съжаление.

То бе най-лошото.

Разкаянието изпълваше устата ѝ с горчиво-киселия си вкус, напомнящ твърде много за истината. Едвам успяваше да се пребори и да не потъне в него. Съпротивляваше се срещу увереността, че Джакс е бил прав – че не е трябвало да докосва бокала. Да остави вкаменените да си седят там, а тя самата да играе ролята на жертва.

Джакс грешеше.

Тя бе постъпила правилно.

Някой щеше да я спаси.

Понякога се обнадеждаваше твърде много и дори си мислеше, че може Джакс да дойде и да я спаси. Колкото и силна да бе надеждата ѝ обаче, Еванджелин всъщност знаеше, че Принцът на сърцата не ходи да спасява хората. Хората трябваше да се спасяват от него.

А после... Еванджелин изпита нещо, различно от сърдечна болка или съжаление.

Имало някога едно разбито сърце