Ледена утроба

Седя замръзнал, с ръка увиснала над чистия пергамент. Трепет сграбчва сърцето ми, изсмуква волята ми. Ръката ми се тресе. Търся си извинение да не продължавам историята ѝ. Пазаря се сам със себе си и прехвърлям различни аргументи в главата си. В крайна сметка какво значение има? Кой ще прочете тези думи? Кой ще изучава драсканиците от едно минало, потънало в сенките? Не е останал никой, който да я помни, който може да пресметне цената в кръв, борба и страдания.

Въпреки това трябва да продължа – не заради някакъв бъдещ читател, нито дори заради себе си.

А заради някой друг.

Тя още се взира в мен от скицника, подпрян близо до прозореца, където първият светлик всеки ден озарява пепелявата ѝ коса, свитите ѝ устни, сините ѝ като скъпоценни камъни очи. Този тежък взор ме предизвиква да разкажа историята ѝ. Той ме притиска, тегне върху мен и ми напомня за едно обещание, което дадох много отдавна.

Въпреки това досега се сдържах, устоявах ѝ. Отминаха два сезона. Използвах това време, за да се върна към написаното по-рано, да го прегледам, търсейки истини, които са ми убегнали при първото разказване, подробности, които биха могли да предвещават онова, което иде. Препрочетох как едно забулено момиче си бе възвърнало изцяло зрението, с лек, открит в отрова, как бе избягало едновременно от пророчеството и от кралските легиони. Видях как съдбата и лудостта събират около нея фигурите от някаква гигантска игра на „Рицари и мошеници“: второроден принц, прекършен рицар, непокорен крадец, създание от течен бронз, както и безброй други дребни играчи. И дори крилатият ѝ брат е дошъл да сподели песента и сърцето ѝ, така че двамата да се свържат по-здраво от всеки брат и сестра.

И все пак това бе само началото.

Първият разказ бе разказ за невинност, където сред кръвопролитието можеше да се намери дори надежда. Той завърши с изковаването на цел, на съюз, който да се опълчи на пророчеството, да се опита да разтопи кехлибара, в който е застинала Земята, и да завърти отново света, за да предотврати гибелта, криеща се в една-единствена дума: лунопад.

Това, което следва, е много по-трудно за разказване.

И даже по-лошо – да го записвам е все едно да го преживявам отново.

Това е история за загубена невинност, за предадена вяра, за погубена надежда. Тя сякаш се подиграва на всичко, написано преди. Дори сега чувам как крилатият ѝ спътник пищи в мрака. Това е болезнен хор от юларна песен, който ме оплита дори сега, вледенява кръвта ми и смразява неподвижно ръката ми.

Не искам да разказвам тази история, да я преживявам отново.

Въпреки това, в светлината на утрото, гледам как тя се взира в мен от стария ми скицник. Очите ѝ са нарисувани с масло с натрошени в него лазурносини черупки, но в тях дори сега се крие сила. Когато срещам този поглед, той разкъсва сковалата ме магия – достатъчно, за да освободя студените думи, затворени в гърдите ми.

Затова започвам.

Два сезона вехнах в таванската си стаичка и това ми се струва съвсем уместно – защото там, откъдето подхващам наново историята ѝ, е минало също толкова време.

I.

Ледения щит

Когато ледът изгаря кожата, кой може да различи леда от огъня?

– Намерено в „Хрониките на Рега си Ноор“,

първия изследовател на земите оттатък Зъбите,

който изчезнал по време на втората си експедиция

1.

Никс протегна ръка нагоре към яркия рой звезди. Топлият ѝ дъх замъгляваше ледения мрак и забулваше гледката достатъчно, за да ѝ придаде вид на магическа илюзия. Застанала сама на средната палуба на „Врабчарят“, тя се взираше в чудото горе. Никога не си бе представяла, че може да съществува друго толкова ярко сияние освен блясъка на слънцето.

„Но пък откъде бих могла да знам?“

Докато ветрокорабът продължаваше да лети на запад под свода на нощното небе, тя осъзнаваше колко дребно съществувание е водила доскоро. Целият ѝ живот бе преминал в Короната, където нощта представляваше само малко по-тъмен здрач от деня. Тя си представи бронзовия планетарий в астроника на старото си училище, където слънцето бе изобразено от сферичен чайник с горещи въглени, около който на жици и зъбни колелца се въртяха мънички планети. Представи си третото кълбо – Земята, – движена от сложния танц на планетария. Докато обикаляше около слънцето, нейният свят никога не извръщаше лице от него. Едната му страна пламтеше вечно под безмилостната жар на Небесния отец, докато другата бе вечно лишена от Неговата топлина, скована в непрестанен леден мрак. Короната се намираше между тези две крайности – ивица земи, затворени между леда и огъня, където животворната любов на Небесния отец хранеше чедата му.

„А сега ние оставихме всичко това далеч зад нас.“

Тя премести ръка към причината за това опасно пътешествие. Със схванати от студ голи пръсти измери лунния лик, ярък като фенер в тези тъмни земи. Опита се да прецени дали размерите му са нараснали, търсейки доказателство, че пророчеството ѝ за лунопада може да е вярно. Чу отново писъците от видението си, усети гръмотевичните земни трусове – последвани от оглушителната тишина на унищожен свят, когато луната се врязваше в Земята.

Не можеше да прецени дали лунният лик е нараснал, но не се съмняваше в своето породено от отровата пророчество отпреди половин година. Алхимик Фрел бе потвърдил същото със собствени измервания, които бяха много по-точни от пръстите на Никс. Според него пълната луна бе растяла непрекъснато, а през последното десетилетие все по-бързо. Бронзовата жена, Шая, даже бе дала приблизителна дата на края на света: „След не повече от пет години. Може би само след три.“

Никс усещаше как този скъсяващ се срок я притиска. Той тежеше като каруца камъни върху гърдите ѝ. Дори когато си почиваше, често ѝ бе трудно да диша. Тяхната група бе прекарала края на лятото и по-голямата част от есента в подготовка за това пътуване до мрачната Замръзнала пустош. Не смееха да пришпорват усилията си, особено след като за тези ледени земи се знаеше толкова малко. И сега, когато зимното слънцестоене бързо наближаваше, все още им оставаха хиляди левги път, а времето им отлиташе.

Отчаяна, тя свали ръка и пъхна отново пръсти в кожените си ръкавици. Откакто прехвърлиха грамадните Ледени зъби – тази назъбена преграда от заснежени върхове, която бележеше границата между Короната и Замръзналата пустош, – бяха видели как луната три пъти намалява и расте. Три пъти Никс бе гледала как тъмната Ловкиня гони яркия Син в кръг. Всеки път, когато Синът показваше отново пълното си лице, Никс се измъкваше, както сега, и се качваше на откритата палуба на „Врабчарят“, за да измери студения лик на луната.

И все пак това не бе единствената причина да напусне топлината на кораба и да я смени с ледения мраз на средната палуба.

Тръгна покрай парапета на десния борд, протягайки глава да погледне покрай обемистия газов балон, който закриваше по-голямата част от небето. Търсеше издайническия сърп на силуета на брат си на фона на звездите. Ушите ѝ се ослушваха напрегнато за зова му през мрака. Тя чуваше как ледът се отделя с пукот от огромните стоманени въжета, които свързваха кораба с балона, но иначе всичко бе тихо. Дори горелките, които тласкаха съда през въздуха, мълчаха, дюзите им бяха запушени срещу студа в опит топлината да се задържи във вътрешността на ветрокораба.

През по-голямата част от пътуването екипажът бе разчитал на течащата на запад небесна река, за да ги носи напред. Горелките на кораба несъмнено можеха да ускорят полета им, но трябваше да пазят запасите си от огнеплам, въпреки допълнителните резервоари, заварени към корпуса на „Врабчарят“. Имаха нужда от достатъчно гориво не само за пътуването през Пустошта, но също така и за връщането си, ако мисията им се окажеше успешна.

Тя се наведе още през парапета, оглеждайки небето, а сърцето ѝ заби малко по-силно.

– Къде си? – прошепна през шала си.

Докато го търсеше с очи, вятърът развяваше свободните кичури тъмна коса край бузите ѝ. В него вече нямаше и помен от предишната топлина. Тя си представи двете реки, които течаха в небето. По-високата от тях – тази, през която пътуваше корабът, – носеше палещата жега на напичаната от слънцето страна на Земята в неспирен поток на запад, преди да се върне като по-студен поток ниско над земята и морето. Именно тези два потока – вечно течащи в две различни посоки – благославяха земите на Короната с годен за живеене климат. Йеромонасите вярваха, че това се дължи на боговете близнаци, огнения Хадис и ледения гигант Мадис, които тласкат с дъха си тези реки през небето, докато алхимиците настояваха, че се дължи на някакво естествено духало, образувано между двете климатични крайности на Земята.

Тя не знаеше на какво да вярва. Единственото, в което бе сигурна, беше, че толкова навътре в Пустошта тази гореща река носи много малко от животворната си топлина. А оттук нататък пътят им щеше да става все по-студен. Говореше се, че ако човек навлезе достатъчно дълбоко в Пустошта, самият въздух се превръщал в лед.

Знаейки това, тя търсеше сред звездите брат си. Той имаше нужда от тези кратки полети, за да разкърши крилете си и да се измъкне от тесните помещения на долния трюм на „Врабчарят“. Но днес се бавеше по-дълго от обикновено. Безпокойство сви гърлото ѝ. Крайниците ѝ потрепериха от нещо повече от студ.

„Върни се при мен.“

Докато Никс се бе отдала на бдението си, от вътрешността на кораба до нея долетяха звуците на втората вечерна камбана. Тя потрепери в шубата и придърпа качулката по-близо до бузите си. Зъбите ѝ бяха започнали да тракат.

„Няма го вече цяла камбана.“

Едновременно подразнена и разтревожена, тя се взря към просналата се шир от начупен лед далеч долу, който отразяваше сребристия блясък на пълната луна. Като не намери отговори в безкрайния простор на Ледения щит, погледна отново нагоре. Затананика под нос, изпращайки надалеч няколко нишки юларна песен.

– Къде си? – изпя тя към звездите.

А после го усети: гъдел в горния край на гръбнака, от който в черепа ѝ се разля топлина.

Облекчението излетя с дъха ѝ като мъглив облак.

– Башалия...

Една гигантска сянка се плъзна ниско над балона и излезе в небето пред нея. Крилете на мирския прилеп разсичаха звездния простор и той изви рязко, за да се върне назад. При този завой гъделичкащата топлина нарасна до тихо писукане, не толкова чувано, колкото усещано, лека вибрация в костиците на ушите ѝ.

При приближаването му тя отстъпи с танцова стъпка. Когато той пикира към нея, крилете му се разпериха и обгърнаха въздуха, забавяйки скоростта му. Тя се отдръпна още, за да му направи място. И добре, че го направи, понеже когато той се гмурна под балона, ноктите му пуснаха огромен бут от някакво едро животно. Парчето месо – тежеше поне петдесет кила – се затъркаля по палубата, оставяйки след себе си димяща диря от кръв.

После Башалия кацна. Ноктите му се плъзнаха по дъските и се впиха в тях, преди най-накрая да спре.

Никс заобиколи кръвта и се втурна към приятеля си.

Крилете му се свиха около нея, обгърнаха я. Кадифени ноздри погъделичкаха бузата ѝ. Топлият му дъх я облъхваше. Тялото му бе като пламтящо огнище в студа. Тя се сгуши в тази топлина. Пръстите ѝ почесаха гъстата козина зад едно от високите му уши. Другата ѝ ръка легна на гърдите му и усети биенето на сърцето му. Ударите от уморителния лов вече се забавяха.

– Башалия, не трябваше да се бавиш толкова – укори го тя меко. – Притесних се.

Той ѝ отвърна с успокоително цвърчене.

Докато го правеше, пръстите ѝ се заровиха в козината му. Харесваше ѝ колко гъста е станала. Тялото му бързо се бе приспособило към студа – даже удивително бързо. Тя не бе единствената, която го забеляза. Криш – алхимикът, назначен от Фрел да ги придружава – също бе обърнал внимание на промените: на допълнителния слой тлъстина, на по-рунтавата козина и дори на удебеляването на кожните израстъци, закриващи ноздрите му. Сякаш прилепът имитираше клапаните на корабните горелки, като стесняваше всички отвори, за да задържи топлината в себе си. Алхимикът също така бе взел кръв от приятеля ѝ и бе съобщил за промените в нея: „Увеличено количество червени кръвни телца, придружено от все по-бавно замръзване на кръвта“. Последното Криш го отдаваше на появата на устойчиви на лед химикали – вещества, които все още не бяха изучени. Заключението му бе: „Все едно цялото му тяло се променя бързо, за да се приспособи към новите условия“.

На Никс ѝ се искаше и със самата нея да ставаше така.

Макар и обгърната от топлината на Башалия, тя трепереше. Трябваше да слязат долу. Тя вдигна лице и запя тихо, като остави нишките на юларната песен да се плъзнат от нея към него, та да сподели желанието ѝ да се прибере на топло в кораба.

Той за момент я привлече по-близо до себе си, уви дългата си опашка около нея и я придърпа. Тежката му мускусна миризма я обгърна. Въпреки настъпилите в него телесни промени миризмата му си оставаше същата. Никс я пое в дробовете си, позволи ѝ да стане част от нея. Това бе миризма на солена вода и мокра козина, примесени с лютив дъх на сяра. Въпреки отминалото време той продължаваше да носи със себе си мириса на блатата. Това напомни на Никс за дома ѝ в онези воднисти земи и за всичко, което бе загубила.

Баща ѝ, братята ѝ Бастан и Аблен...

„Всички са мъртви.“

Вдиша дълбоко миризмата на Башалия, за да разпали паметта си. И то не само за миналото, което бе делила със семейството си, а и за едно по-далечно минало, почти забравено. Тя можеше да си представи съвсем малко от него. Това бе време, съставено от миризми, вкусове, докосвания. Като бебе тя бе изоставена в блатата след смъртта на майка ѝ. Нямаше да оцелее на онова сурово място, ако не я бе открил един женски прилеп и не я бе осиновил. Никс бе отгледана и хранена от огромното създание.

„И не само аз.“

Сгушен под същите онези криле, един малък космат брат бе споделял с нея млечните цицки.

Пръстите ѝ се впиха по-дълбоко.

„Башалия...“

Миризмата му, топлината на тялото му, ѝ напомняха, че не е загубила цялото си семейство през изминалото ужасно лято. Искаше ѝ се да го задържи близо до себе си, да остане тук по-дълго, но знаеше, че и двамата трябва да слязат долу.

Тя сложи ръце на гърдите му и се оттласна, измъквайки се от одеялото на крилете му. Студът я връхлетя моментално. Високите уши на Башалия вече се бяха покрили със скреж по външния ръб.

– Хайде да си намерим топла печка и да се надяваме, че е била наскоро подхранена с въглища.

Обърна се към високата задна палуба и вратите, водещи към трюма. Но преди да е направила и крачка натам, някой друг отвори с трясък вратите към бака. Тя се завъртя стреснато. Блясъкът на лампа я заслепи за момент.

Крилете на Башалия се разпериха по-широко, защитно, сякаш реагираше на безпокойството ѝ.

Тя вдигна ръка към него, за да го успокои, щом позна натрапника през сиянието.

– Джейс? – Помъчи се да проумее защо е дошъл. – Какво правиш тук?

Знаеше, че нейният приятел и бивш помощник в учението мрази студа. Въпреки това сега тръгна към нея, увит в дебело одеяло, дъхът му излизаше на бели струи. Внимаваше къде стъпва, докато вървеше по замръзналите дъски на палубата.

– Има нещо, за което исках да поговорим насаме – каза той. – Нещо любопитно, а може би и важно. После, докато идвах насам, ме настигна Грейлин и заповядва всички да се съберем в рубката. Дарант е забелязал нещо пред нас. Нещо притеснително, ако се съди по мрачния тон на Грейлин.

– Неговият тон винаги е мрачен – отбеляза тя.

– Може би, но по-добре да побързаме. Особено след като той не знае, че си тук горе сама.

– Не съм сама. – Тя потупа Башалия, който отново бе сгънал крилете си.

– Не мисля, че тази подробност ще успокои Грейлин.

Никс знаеше, че Джейс е прав. Макар и затворени заедно в бързолета, тя и Грейлин не бяха станали по-близки. Мъжът можеше да е неин баща, но пък можеше и да не е. Въпреки това постоянно се опитваше да установи някакъв контрол над нея. Тя се дразнеше от вездесъщата му сянка и търсеше всяка възможност да се измъкне от нея.

„Като например сега...“

Разбираше, че Башалия не е единственият, който има нужда да си отдъхне от тесните каюти на кораба.

Джейс се намръщи, стиснал устни в познатата тънка линия, както правеше, когато се сблъска с ината ѝ.

– Ако Грейлин разбере, че съм знаел за малките ти разходки на откритата палуба, ще ми отскубне брадата.

Тя протегна ръка и подръпна червеникавите кичури под челюстта му.

– На мен ми изглежда достатъчно здрава.

Той бутна ръката ѝ надолу и бузите му поруменяха въпреки студа.

– И нека си остане така.

Тя се усмихна.

– По-солидната брада наистина ти отива. Изглежда и ти, и Башалия ставате все по-космати с всяка левга.

Бузите му поаленяха още по-силно.

– Също като при него, не е заради вида, а за да ме топли.

Тя сви рамене и го изгледа със съмнение.

– Помогни ми да свалим Башалия долу, а после ще отидем в рубката.

Той изсумтя под нос, но Никс го видя как приглажда разрошената от нея брада. Когато вятърът подхвана и разтвори увитото около него одеяло, тя забеляза и друга промяна у приятеля си. Докато Башалия бе увеличил топлещата го тлъстина, Джейс я бе намалил. По време на пътуването тренираше редовно с Дарант и Грейлин, развивайки бойните си умения както с юмруци, така и с брадва. В допълнение към това храната на кораба бе строго разпределена, така че той бе загубил от голяма част от теглото си.

И все пак нищо не можеше да премахне учения от този новоизпечен воин.

Въпреки явното си желание да се скрие от студа Джейс отиде до кървавия бут на палубата.

– Това пък откъде се взе?

– Башалия е ходил на лов – обясни тя.

Той присви очи към копитото в края на парчето месо.

– Три пръста и бяла козина. Сигурно е убил марток. Макар че, ако се съди по малките размери на крака, трябва да е някое от годиначетата им. – Посегна и измъкна няколко власинки, които сияеха слабо в тъмното. – Удивително. Трябва да занесем този крайник на Криш и да видим какво още можем да научим за тези великани, бродещи по Ледения щит.

Никс не беше съгласна.

– Това е плячка на Башалия. Той явно се нуждае от повече храна, отколкото може да се намери в бързо опразващите ни се складове. Всъщност вероятно би трябвало да ловува по-често, докато не е застудяло още повече.

– Вярно е. – Джейс се изправи и се поглади по корема. – Колкото по-сполучливо се самоизхранва той, толкова по-бавно ще се топят запасите ни. Ще кажа на двама от екипажа да занесат бута долу и да го осолят.

– Благодаря ти.

Когато се насочиха към задната палуба, той хвърли изпълнен с копнеж поглед към бута, но този копнеж не бе породен от глад, а от любопитство.

– Кой си е представял, че по тези замръзнали земи бродят такива гигантски създания?

Никс разбираше интереса му. През далекоскопите на кораба бе виждала огромни стада мартоци да скитат по ледените равнини. Изглеждаше, че рунтавите самци с вити рога се извисяват на ръст до третото ниво на някогашното ѝ училище. Женските бяха само малко по-дребни. Стадата, изглежда, се хранеха с туфите фосфоресциращ мъх, растящи сред леда, като го къртеха с бивните си. Криш – чийто алхимичен интерес от десетилетия бе насочен към Пустошта – бе изучавал сушени мостри от същото растение, събирани при редките експедиции от дръзки изследователи. Казваше, че се наричало „ис’вепир“, и твърдеше, че има по-близка връзка с гъбите, отколкото с мъховете.

– Кой да знае, че е възможно тук да съществува такъв живот? – каза Никс и се взря на запад. – Скоро ще бъдем по-далеч, отколкото някога е стъпвал човешки крак.

– Не точно. – Джейс понижи глас в учена отнесеност, която ѝ бе също толкова добре позната като миризмата на Башалия. – Започнах да чета разкази на хора, които са дръзвали да пристъпят отвъд Зъбите. „Хрониките на Рега си Ноор“. „Ръкопис за лишената от слънце страна“. И дори една книга, която Криш твърди, че била открадната от Гжоанските архиви и датира отпреди седем века. Тъкмо за онова, което открих на нейните страници, исках да поговоря с теб, да го обсъдим, преди да го съобщя на другите.

Вече бяха стигнали до двукрилата врата, водеща към вътрешността на кораба. Никс я отвори и се обърна към него.

– Какво си открил?

– Ако написаното там е вярно, може да не сме сами в Пустошта. Може да има и други хора.

Тя се намръщи невярващо.

„Това е невъзможно. Кой би могъл да живее тук?“

Джейс вдигна ръка.

– Изслушай ме и ще...

Целият кораб се разтресе под тях. Гръм отекна в ясното небе. Откъм десния борд огнено кълбо блъвна от долната част на корпуса. Парчета стомана и натрошено дърво се разлетяха високо над парапета. Няколко от тях за малко да разкъсат балона. Взривът накара „Врабчарят“ да се завърти силно. Обтегнатите въжете застенаха и зазвънтяха от внезапното напрежение. Палубата леко се килна.

Никс загуби равновесие, но продължаваше да се държи за вратата.

Джейс обаче се стовари тежко на палубата и си удари гърдите. Започна да се хлъзга по заледените дъски, отдалечавайки се от нея. Полуомотан в одеялото си, той пъшкаше, дращеше и се мъчеше да спре плъзгането си.

– Джейс! – изкрещя тя и се просна по гръб. Все така вкопчена във вратата, му протегна единия си крак, за да се хване за него, но той вече бе прекалено далеч, за да го достигне.

Башалия се хвърли покрай нея в нисък полет. Устреми се към Джейс и се спусна връз него като сокол връз заек. Ноктите му се впиха в одеялото. Джейс извика от болка, когато острите нокти намериха също и плът. После с един-единствен замах на крилете си Башалия се върна при Никс с плячката си.

– Влизайте вътре! – извика Никс и ги поведе.

Докато из кораба ехтеше тревожно биене на камбани, тя падна през вратата и изпълзя надолу до късия коридор. Башалия хвърли Джейс след нея и се вмъкна подире им, ниско приведен, като се промушваше с мъка.

Джейс изстена, седна и се облегна на стената.

– Какво стана?

Никс се взря през отворената врата. Въртенето на „Врабчарят“ вече се бе забавило и палубата отново се изравняваше. Огънят бе угаснал, но дясната страна на кораба продължаваше да тлее.

Тя се обърна към Джейс и преглътна тежко, преди да заговори, уплашена дори да изрече на глас предположението си, защото знаеше, че то вещае бедствие.

– Трябва да е избухнала една от корабните горелки.

2.

Не бе нужно много време, та страховете на Никс да се потвърдят.

Тя стоеше до Джейс в препълнената рубка на „Врабчарят“. Всички се бяха събрали около един сипаничав мъж от екипажа, казваше се Хик. Времето го бе съсухрило целия до жили и хрущяли, но в очите му още блестеше свирепа жар. Той бе някогашен алхимик, лишен от расото много отдавна, и сега служеше като корабен инженер.

Хик търкаше между ръцете си един парцал, опитвайки се да премахне от тях остатъците мазен огнеплам, но вместо това само го размазваше.

– Имаме късмет, че гръмна само маневрената горелка на десния борд. Ако беше кърмовият двигател, никога нямаше да можем да докуцукаме обратно до Короната.

Никс се спогледа угрижено с Джейс. Знаеше, че бързолетът има три горелки – по една от всяка страна и една огромна в задния край на кила.

– Огънят беше ли потушен? – попита Дарант.

– Да – отвърна Хик. – Това бе първото, което направихме. Тук пламъците са по-опасни от всеки взрив. Двете ви дъщери ще огледат другите щети и ще видят дали нещо може да бъде спасено.

Дарант кръстосваше из рубката. Този кораб бе на пирата и той приемаше всяка повреда като рана в собственото си тяло. Лицето му оставаше тъмно като буреносен облак. Ръката му бе стиснала дръжката на една от камшичните му саби. Докато крачеше по дъските, зад него се развяваше къс тъмносин плащ, в тон с бричовете и ризата му.

Грейлин вдигна ръка.

– Това означава ли, че трябва да обърнем назад и да се върнем в Короната?

Хик отвори уста, само за да бъде прекъснат от Дарант.

– И дума да не става! – възкликна пиратът и изтегли наполовина тънкото острие, сякаш се канеше да нападне всеки, който му се противопостави. – Това ястребче може да си е наранило крилото, но пак лети достатъчно добре. Можем да компенсираме загубата на дясната горелка. Както каза Хик, кърмовият двигател е най-важен. Продължаваме напред.

Грейлин се обърна към Никс. Присви загрижено очи, така че те заприличаха на сребристосини цепки, като жилки лед върху каменното му лице. У този мъж почти не можеше да се намери друг цвят. Сякаш легендата за Рицаря отстъпник – история, която свързваше по трагичен начин Никс и Грейлин – го бе превърнала в гравюра от някоя книга, образ, съставен от черни и сиви оттенъци. Тъмната му коса и рехавата му брада бяха прошарени с бяло. Някои косми бяха попарени от времето; други показваха местата на скрити белези. Но не всичките му стари рани бяха скрити – например изкривеният му нос или назъбената резка под лявото му око. Всички те свидетелстваха за наказанието му, задето се е влюбил и е нарушил клетвата си към краля на Халенди.

Надигна се ръмжене. Макар че то не идеше от Грейлин, спокойно би могло и да иде. В него се смесваха недоволство и гняв. Сянката на рицаря пристъпи по-напред. Кехлибарено-златистите очи на варгъра сияеха сред черната му като въглен козина. Мускулестите му бутове се напрегнаха, разрошвайки скритите там жълто-кафяви ивици, като слънце, надничащо през тъмни клони. Косматите уши на варгъра щръкнаха и започнаха да се въртят насам-натам, търсейки източника на опасността, която бе разтревожила всички.

Никс затананика под нос, запреде успокоителна нишка от юларна песен и я прати към него. Тя се вплете в буботещото ръмжене и укроти настръхналия варгър.

Грейлин опита свой собствен метод, като сложи мазолестата си длан на рамото на звяра.

– Спокойно, Калдер.

Варгърът махна още два пъти с опашка, после клекна, но ушите му си останаха вирнати и твърди.

По време на краткия си контакт с Калдер Никс бе усетила дивия нрав, затворен в това силно сърце. Някои неправилно смятаха Калдер за обикновено ловджийско куче, подчиняващо се на Грейлин. Никс обаче знаеше, че връзката им е много по-дълбока и се крепи не само на доверие и уважение, но и на обща болка и загуба. Споменът за брата на Калдер, изгубен преди половин година, все още отекваше в тези силни гърди. Тя долови шепоти за гонитби из студени гори, за топлина, която може да ти даде само свитият до теб брат.

Нервността на Калдер вероятно се дължеше и на месеците, които бе прекарал затворен на борда на „Врабчарят“. Тези великолепни животни не бяха родени да живеят в клетка.

Грейлин се извърна от групата и се взря през редицата прозорчета на носа.

– Дарант, разбирам, че вярваш на кораба си, но може би в този случай предпазливостта трябва да надделее над вярата. Ако загубим „Врабчарят“, край на всичко. Вместо да се втурваме презглава...

– Не! – изтърси Никс.

Всички се обърнаха към нея, но тя отказа да се смути под общата тежест на погледите им. Спомни си трите лунни цикъла, които им бяха нужни, за да стигнат дотук. Да се върнат до Короната щеше да им отнеме още толкова. А после щеше да им се наложи да изминат същия път още веднъж, за да се върнат до това място.

– Ще загубим половин година – каза тя. – Не можем да си го позволим. Трябва да стигнем до точката, която ни показа Шая на глобуса си.

– Разбираме това – отвърна Грейлин. – Но Шая ни каза също, че имаме поне три години, а може би и пет, преди лунопадът да стане неизбежен. Имаме малко простор за предпазливост.

– Не. Нямаме.

– Никс...

Тя поклати глава; знаеше, че предпазливостта на Грейлин до голяма степен се дължи на страх за нея. В очите му блестеше болка. Макар че тя можеше и да не е негова дъщеря, все пак бе дете на жената, която някога бе обичал. Грейлин дълго бе вярвал, че Никс е умряла в Мирските блата, само за да възкръсне по чудодеен начин и да се върне при него. Явно не искаше да я загуби отново.

Но тя отхвърли тревогите му. Те нямаха значение.

Вместо това си представи трепкащия образ на техния свят, създаден от кристалния куб на Шая. Една изумрудена точка бе сияла дълбоко в Замръзналата пустош. Това бе тяхната цел, макар че за нея не се знаеше почти нищо. Дори Шая не можеше да предположи какво има там – знаеше само, че мястото е важно. За да има някакъв шанс да попречат на луната да се блъсне в Земята, трябваше да завъртят света отново, както се бе въртял преди безброй хилядолетия. Някак си онази светеща точица бе от съдбовно значение за извършването на това наглед невъзможно дело.

– Не знаем какво ще намерим там – предупреди ги Никс. – Нито колко време ще ни е нужно, за да изтръгнем тайните на тази загадка. Не можем да рискуваме с никакви допълнителни забавяния. Възможно е вече да сме закъснели.

Запази лицето си неподвижно, както за да им покаже решимостта си, така и за да скрие онази частица дълбоко в себе си, която се надяваше наистина да са закъснели. Ако завъртяха отново Земята – нещо, което все още ѝ се струваше невъобразимо, – това щеше да е предвестник на друга катастрофа. Светът щеше да бъде опустошен при тази промяна. Шая им бе показала и това. Гигантските наводнения, земетресенията, бурите, които щяха да вилнеят по планетата. Милиони и милиони хора щяха да умрат.

Никс разбираше, че тази участ е много по-добра от заличаването на всичкия живот, ако лунопадът наистина се случи. И все пак в сърцето си не можеше да пренебрегне неописуемото страдание, до което щеше да доведе успехът им. Знаеше, че е необходимо, но хранеше една тайна надежда дълбоко в себе си.

„Нека тази смърт не бъде причинена от моята ръка.“

– Момичето е право – каза Дарант. – Ако обърнем назад, може никога повече да не стигнем дотук. В Короната се мъти война. Когато потеглихме, сблъсъците между Халенди и Южен Клаш зачестяваха. Крайбрежни селища бяха нападани и опожарявани. Имаше саботажи и атентати. И от двете страни на Дъха. Кой знае какво ще заварим, като се върнем? Можем да се окажем въвлечени в битките. А и не забравяйте вашия стар приятел крал Торант и неговите ифлеленски псета. Те все още ни търсят. По-добре да не им даваме нов шанс да затегнат примката си.

– И все пак тези аргументи не отчитат онова, което е пред нас. – Грейлин насочи пръст към Дарант. – Още преди експлозията ти поиска да събера всички в рубката, защото вече се притесняваше за пътя, по който ни предстои да летим.

Никс погледна към Джейс. Беше забравила, че Грейлин е заповядал всички да дойдат тук. Експлозията и хаосът бяха отвлекли вниманието ѝ.

– Какъв е проблемът? – попита тя. – Какво има пред нас?

– Виж сама. – Грейлин ги поведе към редицата прозорци в предния край на рубката. Оттам се разкриваше гледка към огрените от луната простори начупен лед. – Навигаторът Фен забеляза опасността преди известно време през далекоскопите на кораба. Но сега, когато се приближихме, тя вече се вижда достатъчно ясно.

Групата се пръсна по прозорците. Никс огледа земята под кораба, но тя изглеждаше същата, както от месеци насам. Ярката светлина на пълната луна се отразяваше в леда, потапяйки света в отсенки на сребърно и синьо. Големи ивици мъх „ис’вепир“, сияещ в алени и изумрудени багри, нашарваше замръзналия пейзаж. Тя присви очи и различи петна, съставени от по-тъмни точици. „Мартоци“, осъзна момичето. Събираха се на огромни стада, за да споделят топлината си, и се движеха бавно.

Никс се намръщи.

– Не виждам какво...

Джейс ахна до нея.

– Погледни към хоризонта.

Тя премести поглед по-надалеч. Ледът се простираше чак до нощното небе, осеяно с ярки звезди. Никс поклати глава, все още без да вижда нищо. А после осъзна, че звездите не стигат до леда. Изчезваха високо над линията на хоризонта. Възприятието ѝ се промени или може би движението на облаците разкри луната. Тогава тя също го видя. Светът свършваше с редица назъбени върхове, които закриваха звездите и преграждаха пътя им напред. Планинската верига, цялата черна и ръбата, се издигаше високо над леда, образувайки начупен вал.

– Това трябва да е Драконовия гръбнак – каза Джейс. – Върховете са били именувани от Рега си Ноор в неговите „Хроники“. При първата си сухопътна експедиция преди два века изследователят ги зърнал от разстояние, но не могъл да стигне до тях. Кръстил ги така, защото планинската верига приличала на гръбнака на гигантско морско създание, надигащо се от леда.

– Тук не е сбъркал – промърмори Дарант. – Но този звяр може да се окаже по-опасен.

– Защо? – попита Никс.

Грейлин ѝ отговори, без да се извръща от прозореца:

– Върховете не само пробиват леда, но и спират двете небесни реки.

Никс си представи високите топли ветрове, които ги носеха на запад, и по-студеното течение, което се движеше на изток ниско над леда.

Дарант се обърна към корабния навигатор, който се бе навел над окуляра на далекоскопа на „Врабчарят“.

– Как ти се вижда, Фен?

Навигаторът се изправи и се обърна към тях. Беше млад, може би само седем-осем години по-голям от Никс. Имаше гъвкави крайници, буйна светлоруса коса и зелени очи, които намекваха за бхестианска кръв – народ, който живееше в далечния край на Короната, – макар че самият Фен отказваше да говори за миналото си. И все пак бе най-малко страшният от екипажа. Винаги бе усмихнат и разполагаше с неизчерпаем запас от шеги.

Сега обаче усмивката му я нямаше.

– По-зле е, отколкото си мислех – каза Фен. – Небето кипи от голяма буря, увиснала над онези върхове. Бас ловя, че тази буря никога не стихва, подхранвана непрекъснато от войната между срещуположните ветрове.

– Можем ли да минем през нея? – попита Грейлин. – Особено пък сега, когато едната ни маневрена горелка я няма?

Фен хвърли поглед към Дарант, който му кимна да говори свободно. Навигаторът въздъхна и сви рамене.

– Има само един начин да разберем. Никой никога не е минавал над тези върхове. Ние ще сме първите.

– Това не е съвсем точно – поправи го Джейс.

Всички се обърнаха към него. Той обясни:

– Рега – рицарят изследовател, който е дал името на тези планини – потеглил на втора експедиция с намерението да прекоси Драконовия гръбнак, само че този път по въздуха, с кораб наречен „Огнен дракон“, по името на върховете.

Очите на Фен заискриха, показвайки следа от обичайното му веселие.

– Да, но доколкото разбирам, той така и не се е върнал от това второ пътешествие.

– Така е – призна кисело Джейс.

Никс го смушка.

– Трябва да им кажеш онова, което каза на мен отвън на палубата.

Грейлин се вцепени от изненада.

– На палубата ли? Никс, какво си правила навън?

Тя не му обърна внимание.

– Кажи им, Джейс.

Приятелят ѝ кимна и се обърна към другите.

– Имах предостатъчно време да прочета повечето исторически документи за Пустошта, написани от малцината, дръзнали да пътуват през този лед. Един от тях твърди, че имало човешки кланове, които живеят оттатък Драконовия гръбнак.

Дарант изсумтя кисело.

– Кой? Кой би могъл да живее там?

Веждите на Джейс се смръщиха загрижено.

– Според „Аналите на Скрий“, книга, взета от гжоанските архиви, те са „предпазливо племе от опасни хора, които живеят сред смъртоносни зверове и ужасни чудовища“.

– Сигурно са големи сладури – промърмори Фен.

Джейс се обърна към хоризонта, където бушуваше бурята.

– Говори се, че Рега прочел същия том и тръгнал да търси тези племена при втората си експедиция.

– От която така и не се върнал – напомни им отново Фен.

Преди някой да успее да отговори, отвън отекна тропот на ботуши и повишени гласове. Вратата към главния коридор се разтвори рязко и в рубката нахълта рояк. Водеше бронзовата Шая. Макар и изваяна от твърд метал, тя се движеше грациозно. Блестящите ѝ стъклени очи огледаха събралите се в рубката хора. Ако се съдеше по тъмните петна, оцапали скромната ѝ рокля, тя бе придружила другите при огледа на останките от огнепламовата горелка. Те вероятно бяха разчитали на значителната ѝ сила, за да им помогне да претърсят отломките. Светлината на лампите се отрази от контурите на лицето ѝ, но изражението ѝ си остана непроницаемо.

Другите влезли с нея съвсем не бяха толкова спокойни. Набитата фигура на Райф хи Албар – гулд’гулския крадец, който бе спасил бронзовата жена от недрата на мините във Варовиково – се появи от лявата ѝ страна. От устните му се сипеха ругатни.

– Какво има? – попита Дарант и пристъпи към тях.

Райф заглуши сквернословията си и посочи от другата страна на Шая.

– Нека по-добре дъщеря ти да ти обясни.

Глейс мина покрай бронзовата жена и се приближи до баща си. Бадемовата ѝ кожа бе потъмняла още повече. Тя отметна с една ръка русата си плитка през рамо, а другата протегна напред.

– Намерихме това сред останките на горелката.

Всички се струпаха по-наблизо. В побелялата от стискане длан на Глейс лежеше усукано парче тъмно желязо. Приличаше на черно яйце, което се е пръснало. От него се носеше горчива миризма на изгорели алхимикали.

– Какво е това? – попита Никс.

Грейлин се намръщи.

– Стиклер.

Никс поклати неразбиращо глава.

Джейс ѝ обясни.

– Черупка, напълнена с железни стружки и стъкло, което се разтапя.

Глейс не откъсваше очи от баща си.

– Брейл и Криш вече оглеждат другите две горелки, за да се уверят, че там също няма скрити бомби.

Никс се втренчи надолу към разкъсания предмет.

– Бомба?

– Не просто бомба – изръмжа Дарант и огледа свирепо хората в рубката. – А саботаж.

3.

Грейлин стисна дръжката на меча си. Потърси опора в неговата сила и познатост. Сърцетрън бе в рода му от осемнайсет поколения. Беше също такава част от него като собствената му ръка. Въпреки това го стискаше толкова силно, че сребърните тръни на орнаментираната главичка се впиха в дланта му.

– Сред нас има предател – изръмжа Грейлин на тримата мъже, събрани около лекьосаната дървена маса.

Вече бе пратил Никс долу с Калдер, за да сложи звяра да спи в тишината на трюма. Суматохата по-рано и гневът от разкритието, че на кораба има саботьор, бяха разярили варгъра и той започна да ръмжи и да щрака със зъби към всекиго. Само Никс можеше да обуздае това диво сърце. Джейс също бе отишъл, придружен от Шая, която да ги пази.

След това Грейлин се бе оттеглил с тримата мъже в малката картографска зала встрани от рубката с намерението да продължат обсъждането насаме. Една-единствена лампа висеше на верига над главите им и озаряваше тясното пространство. Стените бяха покрити със стотици кръгли дупки, натъпкани с безброй навити на рула карти. Върху плота на масата бе забодена рисунка на Замръзналата пустош. Отгоре ѝ лежеше секстант, както и куп хартиени листове с надраскани с въглен изчисления, свидетелстващи за труда на навигатора.

Райф се бе облегнал на вратата, за да е сигурен, че няма да ги прекъсват. Или може би просто искаше да даде почивка на гърба си. Коленете на тесните му панталони бяха оцапани в черно. Целият вонеше на дим и изгоряло масло. Огненочервената му коса, която бе пораснала по време на пътуването, се бе слепнала от пот след помощта му в работата върху избухналата горелка.

– Предател сред нас – процеди горчиво Райф. – Като че ли не ни стигаха другите неприятности.

– Като поживееш достатъчно дълго, научаваш, че животът се състои само от неприятности – отбеляза Дарант. – Но пък алтернативата е още по-лоша. Така че най-добре си прави кефа когато и където можеш.

Грейлин се намръщи.

– Приемаш наличието на саботьор сред нас доста спокойно.

– Аз съм пират. За мен предателството и двуличието са също толкова често срещани като монетите и мечовете. – Дарант опря юмруци на масата и в очите му запламтя огън. – Но не ме разбирай погрешно, ще одера кожата на човека, който повреди „Врабчарят“. Такова нещо няма да търпя!

Последният присъстващ на събранието прочисти гърло. Алхимик Криш се бе привел над забодената карта, килнал глава на една страна, но мислите му най-вероятно бяха съсредоточени върху новата заплаха. Той вдигна поглед и другите видяха пронизителните му сиви очи.

– Трябва да вземем предвид възможността саботьорът да не е на борда на бързолета – каза той, като се изправи в целия си ръст.

Кожата му бе с цвят на полирана мед, като слънчево изгаряне, което никога не изчезва. Дългата му черна коса бе вързана на напомадена плитка, в тон с тъмната роба на ордена му. Но той не беше някакъв крехък учен. Издигаше се на цяла педя над Грейлин и макар да бе вече в петото си десетилетие, поддържаше тялото си атлетично. И нищо чудно. Криш бе израснал в суровите земи на Аглероларпок, които се славеха, че каляват своите обитатели, докато ги превърнат в жилава кожа и кост. Ако се изключеше това, Грейлин бе чувал само съкратена версия на историята на мъжа, но Фрел настояваше, че Криш заслужава доверие.

Въпреки неговите уверения обаче в ума на Грейлин витаеха подозрения, подклаждани от саботажа.

„Колко всъщност знаем за него?“

Райф се отблъсна от вратата и изправи снага, повдигайки въпросително едната си вежда при думите на алхимика.

– Криш, саботьорът трябва да е на борда на „Врабчарят“. Някой трябва да е сложил онзи стиклер, нали?

Криш кимна.

– Разбира се. Но стиклерът е особено устройство. Може да бъде снабден с тлеещ фитил, навит плътно вътре и покрит с изолираща смес. Такива фитили могат да бъдат запалени и да им отнеме цяла година, преди най-сетне да стигнат до избухливата сърцевина на бомбата.

Очите на Дарант се присвиха.

– Да не би да казваш, че някой може да е сложил бомбата на кораба ми, преди да напуснем Короната?

– Възможно е. Най-малкото трябва да го вземем предвид. Саботьорът може да е приготвил дълъг фитил, защото е искал да навлезем дълбоко в Щита, преди да гръмне.

– За да останем тук – промърмори Грейлин.

Дарант се потърка по брадичката.

– Криш може и да е прав. Подготовката ни за това пътешествие в моя лагер се проточи твърде дълго. Вестта може да е стигнала до неподходящи уши. А аз отлично знам как всяка вярност може да се прекърши под тежестта на достатъчно злато.

Райф не изглеждаше особено убеден и размаха ръце към пирата.

– Но според дъщеря ти никой не е бърникал в другите две горелки.

– Да – съгласи се Дарант. – Брейл не би пропуснала нищо. Окото ѝ е по-остро от на орел. И сега, когато двете ми дъщери пазят горелките, те ще си останат непокътнати.

Грейлин разбираше накъде бие Райф.

– Ако стиклерът е бил скрит преди потеглянето ни, защо ще повреждат само едната горелка? Защо не взривят всичките три? Тогава със сигурност ще останем тук.

– Може би са искали да ни попречат да стигнем до целта си, но не и да ни убият – предположи Криш.

Райф изпръхтя.

– Съвестен саботьор, значи.

Криш сви рамене.

– А може би намерението им е било да ни накарат да се върнем куцукащи. За да ни хванат и разпитат, когато стигнем до Короната. Онзи, който се опитва да ни попречи, може да не знае какво целим, а ако умрем тук, това знание ще бъде изгубено.

Дарант се изпъна.

– Значи още една причина да продължим, мен ако питате.

Криш огледа групата.

– Преди да вземем това решение, трябва да ви предупредя, че въпреки предишните ми думи смятам, че саботьорът наистина е на борда на „Врабчарят“. Колкото и да ни се иска да не е така.

– Защо? – попита Грейлин.

– Най-вероятният сценарий – който обикновено се оказва верен – е, че предателят е повредил само дясната горелка, защото не иска да умре в резултат на действията си. Златото рядко купува мъченици.

– Вярно е – съгласи се Дарант.

Криш продължи:

– Също така намирам за показателно, че саботьорът е изчакал, докато се сблъскаме с прекосяването на Драконовия гръбнак, преди да направи хода си. Вероятно е мислел, че като ни осакати сега, с тези бурни ветрове пред нас, със сигурност ще ни накара да се върнем.

Грейлин кимна, съгласен с логиката на алхимика. Изглежда, Фрел бе направил добър избор, пращайки с тях този човек.

– Ако си прав, как да намерим този предател?

– Няма да го правим – отвърна Дарант.

Грейлин се намръщи.

Дарант обясни:

– В екипажа има тринайсет мъже и пет жени. Предателят може да е всеки един от тях. Или дори повече от един. Да намерим виновника или виновниците ще е почти невъзможно.

– Тогава какво ще правим?

Дарант сви рамене.

– Ще разчитаме, че саботьорът обича собствената си кожа – както вече е показал с действията си. Аз ще оставя дъщерите си да пазят горелките, макар да смятам, че нищо не ги заплашва. Ако предателят предприеме още нещо, то вероятно ще е от такъв вид, че да не погуби и самия него. Ще трябва да сме готови за това. Да си отваряме очите за всички около нас.

Силно тропане привлече вниманието им към вратата.

– Наближаваме планините! – извика Фен отвън. – Още една камбана и ще стигнем до покрайнините на бурята. Какви са заповедите ви, капитане?

Всички очи се насочиха към Дарант. Пиратът изчака да получи кимвания от всеки присъстващ, за да се увери, че са единодушни – или може би искаше да може да раздели вината, ако решението се окаже катастрофално.

Дарант извика на Фен:

– Предупреди хората! Искам всяко свободно перце на „Врабчарят“ да бъде заковано, преди да стигнем до онези планини.

После пиратът се обърна пак към групата и притисна палец към устните си в клашианската молитва за късмет.

– Проклет да е саботьорът, но ние ще преминем онези планини!

Райф изглеждаше обзет от съмнения.

– Дори да успеем, какво ще намерим там? Спомнете си предупреждението на онзи момък преди малко. За „опасни хора“ и „ужасни чудовища“.

Криш кимна бавно.

– Ако тези легенди се окажат верни, един предател сред нас ще е най-малкият ни проблем.