Огненият кораб

1. Северният Атлантически океан

180 мили от крайбрежието

на Суринам

– Това е третата промяна на курса, сър – каза Сантос. – Няма съмнение, че ни преследва.

Капитан Калвера долови напрежението в гласа на първия си помощник. Двамата се въртяха около достойно за военните електронно оборудване, нещо, което траулерът „Eл Валиенте“ не би трябвало да има, но притежаваше.

Калвера стоеше и си чешеше брадата, навик, когато биваше нервен. Нямаше никакъв смисъл в това. Според автоматичния идентификационен сигнал ги преследваше кораб, плаващ под индонезийски флаг, „Сунгу Барат“, дълъг 180 метра кораб за насипни товари, който по план трябваше да пристигне в Каракас след два дни. Сантос беше проверил историята му. Обикновеният товарен кораб бил построен през 1971 г. и с течение на времето беше сменявал собственика си тринадесет пъти. Последният път беше преди месец. Ако се съдеше по снимката му във „Веселтракър“1, той беше плаваща развалина. Корпусът, мостикът му и крановете бяха покрити с ръждиви петна и мръсотия. Беше по-подходящ за плаване до някое предприятие за скрап, отколкото за плаване в открито море.

Бавно движещият се кораб не беше привлякъл ничие внимание през последните няколко дни, но Сантос беше програмирал техния търсещ радар да регистрира аномалии. Преди три часа „Сунгу Барат“ задейства алармата му и Калвера започна да променя курса, за да провери дали радарът не е направил грешка.

Не беше.

Още по-странно беше, че разнебитеният товарен кораб „Сунгу Барат“ беше два пъти по-дълъг и тежък от „Ел Валиенте“, но въпреки това не само беше поддържал темпото, но и се бе приближил. Сега беше само на малко повече от миля зад тях и бързо ги наближаваше.

– Какъв е този кораб все пак? – попита Сантос

– Не само ти се губиш в догадки. Може би пирати? – Но още докато го казваше, Калвера започна да клати глава невярващо. – И да плават в такова ръждиво корито? Не ми се вярва.

– Какво ще наредите, сър?

Калвера се намръщи. В такова положение капитанът имаше само три възможности: да избяга, да се скрие или да се бие. „Ел Валиенте“ наистина беше рибарски съд, но беше преустроен така, че да работи като таен контрабандистки кораб. Бяха прекарали години в усъвършенстване на изкуството да не бъдат забелязвани, използвайки риболовните места и пристанищните градове на Атлантика и Средиземноморието – вече повече от половин десетилетие. Да не бъдат забелязвани беше тяхната първа и най-добра линия на защита.

Очевидно „Сунгу Барат“ беше пробил тази защитна линия. Сега възможностите бяха или да бягат, или да се бият. Очите му бързо огледаха екрана на радара. Те бяха единствените два кораба в радиус от двеста и петдесет мили. Това означаваше, че разполагат с това парче океан напълно. Една престрелка... никой нямаше да я забележи.

Калвера беше склонен да атакува, но както го беше учил дядо му, беше по-добре да победиш врага, без да се наложи наистина да се биеш с него. Урок, който като млад партизанин беше научил от Че и Фидел в планините на Сиера Маестра преди повече от шейсет години. Може и да бяха далеч навътре в океана, но винаги съществуваше възможността, ако Калвера оплеска нещо, властите да бъдат вдигнати по тревога. По-добре беше да заложи на сигурното.

Той се обърна към щурмана и нареди:

– Рико, пълен напред.

– A la orden, mi capitбn.

Щурманът бутна дросела напред. Огромният дизелов двигател на кораба се събуди с рев. Траулерът обикновено плаваше с крайцерска скорост девет възела, а максималната му скорост беше ограничена до седемнадесет. Но със специално преработения за подобен случай двигател „Ел Валиенте“ ускори до невероятните за траулер тридесет. Целият съд започна да се тресе в унисон с блъскащите под палубата витла.

Внезапното увеличаване на скоростта изкара усмивки на всички лица, включително на Сантос, който все още гледаше екрана на радара. Калвера знаеше, че показването на подобна скорост съсипва илюзията, че „Ел Валиенте“ е обикновен траулер, но отърваването от този впил се във врата му кърлеж си заслужаваше.

– Капитане – каза Сантос, – изненадахме ги. Започваме да се отдалечаваме.

– Чудесно.

Калвера отиде до Рико и го потупа по рамото. Младият щурман се беше усмихнал широко от гордост със своя кораб и своя капитан. След минути щяха да се отдалечат достатъчно от старото разнебитено корито.

– Капитане, наближава ни, и то бързо.

Калвера се втурна назад към екрана на радара. Не можеше да повярва на очите си. „Сунгу Барат“ вдигаше над шейсет възела.

Шейсет възела!

– Сантос, провери радара. Трябва да има някаква грешка.

– Преди малко проведох пълна диагностика. Всичко работи както трябва.

– Това е невъзможно! – възкликна Калвера и лицето му потъмня. – Но ето го, настига ни!

Двамата се спогледаха.

– Нали знаеш какъв е залогът?

Сантос кимна.

На челото на Калвера запулсира вена. Имаше жена и деца. Сантос и останалите офицери също. Това беше една от причините да са в организацията. Ако онези нахлуеха на борда и вземеха товара им, не само те щяха да бъда убити, но и семействата им щяха да бъдат изтрити от лицето на земята.

Провалът не беше възможен.

Сантос видя проблясващия индикатор на радиостанцията. Сложи си слушалките и натисна бутона. Миг по-късно погледна Калвера.

– Капитане, получихме съобщение от „Сунгу Барат“. Капитанът иска да говори с теб.

Калвера кимна.

– Включи го на високоговорител.

Сантос завъртя ключа.

– Говори капитан Калвера на „Ел Валиенте“. Ние плаваме под флага на суверенната аржентинска нация мирно в международни води. Кой сте вие и защо ни преследвате?

– Говори капитан Хорхе Сото на „Сунгу Барат“. Нямаме намерение да ви направим нещо лошо. Но ви заповядвам да изключите двигателите и да ни позволите да се качим на борда, за да инспектираме контрабандния ви товар.

– Под знамето на чия власт?

– Международното морско право.

– С други думи, капитан Сото, вие нямате власт. Това означава, че сте пират, а пиратството е нарушение на международното право. Няма да ви позволим да се качите на борда.

– Капитан Калвера, щом твърдите, че сме пирати, свържете се с бреговата охрана на Суринам. Хайде. Аз ще почакам.

Този pendejo2 капитан беше разгадал блъфа му. И двамата знаеха, че не може да се обади на бреговата охрана, защото това щеше да e дори по-лошо от това да пусне този пират Сото на борда. Калвера даде знак на Сантос да прекъсне връзката.

И сега какво?

– Капитане, маневри за измъкване?

Калвера стоеше и подръпваше брадата си.

– Не. Поддържай курса.

– Капитане?

– Изпълнявай!

– При тази скорост ще ни настигнат след по-малко от две минути.

Очите на Калвера се присвиха и се вторачиха в капчиците пот по челото на помощника му.

– Сантос, аз също мога да смятам.

– Mis disculpas, mi capitбn!

Калвера си погледна часовника – стар „Ролекс Събмаринър“, принадлежал на баща му, и нареди през рамо на балистика:

– Валентин, приготви номер едно.

Валентин свъси вежди и кимна.

– A la orden, mi capitбn.

Часовникът на Калвера беше отброил тридесет секунди.

– Разстояние и местоположение?

– Петстотин метра, точно зад кърмата.

Очите на Калвера останаха вторачени в часовника. Той смяташе наум – по-надежден инструмент от всеки компютър.

– Валентин... готов – сега!

Балистикът натисна бутона. От торпедните тръби бяха пуснати три мини директно по пътя на техния преследвач „Сунгу Барат“.

Калвера излезе на крилото на мостика и вдигна бинокъла до очите си. Разпенената от неговото витло вода образуваше права линия до носа на далечния товарен кораб подобно на трасиращ снаряд до целта си.

Сантос започна да отброява секундите до сблъсъка с първата мина.

– Пет... четири... три...

Калвера се усмихна широко.

Всеки момент!

– Капитане! – провикна се Сантос. Онова, което Сантос виждаше на радарния екран, Калвера виждаше със собствените си опулени очи. Устата му направо зейна от удивление.

„Сунгу Барат“ изведнъж направи деветдесетградусов завой ляво на борд.

Невъзможно!

Сърцето на Калвера започна да блъска. През всичките си години на вода никога не беше виждал нещо подобно.

– Взриви мините!

Валентин натисна спусъка за дистанционно взривяване. Три гейзера избухнаха безобидно откъм десния борд на кораба за насипни товари, докато той завиваше.

Резкият завой на „Сунгу Барат“ запрати водата върху високата му палуба подобно на приливна вълна. Корабът се наклони силно, след това се изправи и продължи бързо направо. Сега обаче плаваше на триста метра зад тях успоредно по курса на Калвера, за да избегне бъдещи атаки с мини, и бързо ги настигаше.

Сантос се показа от люка. Лицето му беше пепеляво.

– Какво да правим, капитане?

Калвера никога не беше виждал помощника си толкова разстроен. Сантос беше верен като старо ловно куче и не по-малко надежден. Но пък той имаше повече да губи. Издържаше няколко разглезени млади съпруги и петнадесет дебели дечица в три различни страни.

– Свържи се с онова копеле Сото.

Калвера натисна бутона на микрофона на радиостанцията.

– Сото, говори капитан Калвера. Имате ли нужда от помощ? Видяхме три експлозии...

– Зарежи глупостите, Калвера. Това бяха мини. Твоите мини. Спри двигателите. Веднага.

– Виж, Сото, ако става дума за пари, имам право да платя малка сума...

– Калвера, няма сметка за плащане. Няма подкупи. Няма преговори. Изключи веднага двигателите или ще го направя вместо теб и може би ще изключа и екипажа ти с тях.

Калвера изруга. Беше убивал хора и за по-малки обиди. Но сега преглътна гордостта си – тактическа необходимост.

– Ще се подчиня, но протестирам. Но вашият инспекционен екип не бива да бъде въоръжен!

– Калвера, не си в положение да диктуваш условията. Изключи двигателите, остани на място и се приготви за абордаж. Entiendes?

– Entiendo. – Калвера изплю думата като псувня и пъхна микрофона в ръката на Сантос. След това извика на Рико:

– Изгаси двигателите!

Рико потвърди заповедта и дръпна дросела назад.

– Стоп машините, mi capitбn.

Карвело се обърна към Валентин на бойния пост.

– Приготви номер две. Само по мой сигнал.

Валентин се усмихна.

Мигове по-късно „Ел Валиенте“ спря на място.

Калвера отново излезе на крилото на мостика, за да може да разгледа техния преследвач по-добре. Вдигна бинокъла си и плъзна поглед по развалината. Беше дори по-отвратителна и очукана, отколкото разкриваше снимката. Как беше възможно един толкова зле поддържан плавателен съд да развива такава скорост?

„Сунгу Барат“ спря на триста метра откъм левия борд. Калвера фокусира бинокъла и увеличи изображението на мостика. Очите му се вторачиха в мръсните покрити със сол прозорци. Не можеше да надникне в мостика, но знаеше, че онова копеле Сото стои там и му се хили.

– Валентин, огън!

Долу от палубата на „Ел Валиенте“ една едноцевна 20-милиметрова китайска картечница „Гатлинг“ се показа от покрива на фалшив контейнер и откри огън. Оглушителния рев като от моторна резачка изригна поток от олово, а по палубата се посипаха медни гилзи.

Калвера се засмя, когато прозорците на ръждивия мостик на „Сунгу Барат“ се пръснаха на късчета под непрекъснатия картечен огън. Но преди да успее да се засмее както трябва, две оръдия с шест въртящи се цеви на защитната противовъздушна руска оръжейна система „Каштан“ се показаха от върха на предната мачта на товарния кораб. Оръдията работеха с по десет хиляди изстрела в минута и им трябваха само секунди да пуснат няколко 30-милиметрови снаряда с волфрамови върхове, за да унищожат напълно по-малкото оръжие на Калвера.

Той не успя дори да премигне, а престрелката завърши.

Калвера се втурна обратно в мостика и извика на щурмана:

– Пълен напред!

Рико бутна дросела напред до края. Тунингованият дизелов двигател се събуди с рев под палубата. Корабът излетя напред като състезателен кон след отварянето на преградата.

Калвера стрелна пълен с надежда поглед към Сантос. Големият дизелов турбодвигател ги беше спасявал и преди.

Но надеждата напусна очите на неговия първи офицер с първия металически трясък като от удар с чук под краката им. Почувстваха как целият кораб сякаш падна назад върху петите си.

– Capitбn, изгубихме скорост! – извика щурманът.

– Дай повече газ.

– Дроселът е до края, сър.

– Свържете се с Монтоя и го пуснете на високоговорител – нареди Сантос.

Гласът на главния инженер се чу от двигателния отсек.

– Капитане, улучиха ни!

Калвера грабна микрофона на интеркома.

– Докладвай повредите.

– Изгубихме витлото. Валът е изкривен и бие силно. Ще изключа двигателя.

Сантос притисна ръка към безжичните си слушалки.

– Вахтеният докладва за бързо плаваща гумена лодка с въоръжени хора, която се приближава към нас.

– Не можем да се бием с тях – каза Роко, лицето му беше зачервено.

Калвера направи едно последно изчисление наум. Всички числа сочеха в една посока.

Той грабна сателитния телефон от своя команден пост, след това се обърна към Сантос, докато той вадеше пистолета от кобура си.

– Знаеш какво да правиш.

Сантос се изпъна и стрелна усмивка в лицето на съдбата.

– На вашите заповеди, капитане.

Извади пистолета, изправи рамене и тръгна към долните палуби.

2. Надуваемата лодка с твърди бордове беше спусната на вода от хангара над ватерлинията на „Сунгу Барат“ по покритата с тефлон рампа и падна във водата. Двата ѝ извънбордови двигателя вече ревяха.

Синеокият пясъчнорус Хуан Кабрило, представящ се за капитан Сото, стискаше здраво въжето покрай твърдия борд. НЛТБ подскачаше под него, докато се носеше по тъмносинята вода. Екипът от четирима беше оборудван с бронежилетки, звукови и светлинни гранати и автомати „Хеклер & Кох“ МП5 със заглушители, преметнати през гърдите.

Качването на борда на враждебен кораб винаги беше рисковано, а Калвера вече бе изиграл ръката си с две неуспешни атаки срещу „Орегон“, в момента маскиран като товарния кораб „Сунгу Барат“. Шейсетметровият аржентински риболовен траулер задейства у Хуан алармата веднага щом попадна в полезрението му, включително с необичайните пристанища, които посещаваше. Опитите на капитан Калвера да избяга и въоръжената му съпротива само засилиха подозрението му, че пренася особено ценна контрабанда. Контрабандата беше стара колкото мореплаването, но инстинктите на Хуан му подсказаха, че този необичаен траулер е свързан с нещо по-голямо от обичайната незаконна търговия.

Трябваше да разбере какво превозва „Ел Валиенте“ и единственият начин да го направи беше да стъпи на борда и да види товара с очите си. Сега водеше абордажната група. Беше оставил отговорността за кораба на Линда Рос, а Марк Мърфи щеше да наблюдава случващото се с множеството оръжия на негово разположение, ако нещо се обърка. Хуан му беше наредил да не стреля, освен ако не стрелят по тях, а пък Рос му напомни, че нямат законно право да се качат на траулера.

Онова, което го безпокоеше сега, беше изчезването на целия екипаж, който без съмнение се готвеше да отблъсне абордажната група. Беше избрал да тръгне с малък екип, за да минимализира възможните жертви, но пък така усложняваше задачата си. Е, без значение срещу какво щяха да се изправят, хората му щяха да се справят.

Русият Мериън Макдугъл Лоулес – Мак Ди, – бивш рейнджър, седеше отзад и управляваше НЛТБ.

Еди Сенг, слаб жилав американец от китайски произход, бивш агент на ЦРУ, седеше близо до носа и държеше пневматичния телескопичен абордажен прът. На него имаше кука за захващане и видеокамера, за да видят срещу какво ще се изправят, преди да започнат да се катерят по въжената стълба. Еди носеше и очила за допълнена реалност, синхронизирани с камерата.

Зад него седеше с предпазен колан Рейвън Малой, индианка с бойни награди, говореща свободно фарси и арабски, която можеше да направи повече лицеви опори от всеки мъж на кораба.

Хуан се усмихна.

Неговите хора щяха да се справят.

– Десет секунди – обяви Мак Ди в моларния си микрофон3 и намали оборотите на двигателите. Гласът му отекна ясно в черепите им, преодолявайки лесно шумовия фон от рева на двата двигателя „Мъркюри“.

– Еди, готов ли си? – попита Хуан.

– И още как.

Мак Ди насочи надуваемата лодка към стоманената стена на корпуса на „Ел Валиенте“ и изключи двигателите. Траулерът се поклащаше от леките вълни, но иначе лежеше неподвижно във водата благодарение на точно прицеленото миниторпедо, управлявано с кабел от „Орегон“, което бе унищожило витлото и бе изкривило вала.

Еди скочи на крака и изстреля пневматичния телескопичен прът. Стоманената кука се закачи за релинга високо над тях. Той завъртя глава с очилата с допълнена реалност, за да огледа палубата. Хуан стоеше точно зад него.

– Чисто е! – извика Еди.

– Напред! – изкомандва Хуан и първи се хвана за въжената стълба и започна да се катери по нея.

Каквато и изненада да ги очакваше горе, той искаше пръв да се изправи срещу нея.

Мак Ди върза лодката за абордажната стълба и започна да се изкачва последен. Прехвърли се през релинга и се втурна да заеме определената му позиция за покриване на главната палуба.

Според свалените чертежи имаше две стълби, които водеха надолу в кораба. Едната отпред, другата отзад – и трета, която водеше нагоре към мостика. Мак Ди въртеше непрекъснато глава, докато наблюдаваше Ерик и Рейвън с периферното си зрение – те спринтираха към определените им люкове. И двамата започнаха да се спускат към долните палуби.

Мак Ди се обърна точно навреме, за да види как Хуан се качва по стълбите към мостика с бързи и гъвкави движения, подобно на придошла река, която се носи нагоре по брега.

Мак Ди обаче имаше своя работа. Втурна се напред с притиснат към бузата приклад на МП5, оптичният мерник „Праймъри Армс“ центриран, за да обхваща зрителното поле и на двете му очи. Ръката му насочи цевта на автомата надолу към празните трюмове, които би трябвало да са пълни с риба. След това той започна да проверява зад варели, покрити палети, купчини мрежи – всички места, където би могъл да се скрие възможен противник.

Нищо.

Хуан се втурна нагоре по стълбата към мостика, холографския му мерник „ЕОТек“ му показваше пътя.

– Председателю, „Снифър“4 току-що регистрира шифрован разговор от сателитен телефон – каза Хали Касим в слушалката му.

– Разбрано – отговори Хуан, докато се приближаваше мостика с кръвообращение, силно заредено с високооктанов адреналин.

Хвана дръжката с лявата си ръка, с дясната държеше оръжието насочено, с пръст на спусъка.

Блъсна вратата на люка точно навреме, за да види как Калвера натиска някакъв бутон. Въздухът вонеше на изгорен барут. Два трупа бяха прострени на палубата зад него – бяха простреляни в главите.

– Хвърли оръжието! – извика Хуан, когато Калвера се завъртя с пистолет в ръка.

В очите на капитана проблесна ужас.

Калвера притисна дулото под брадичката си и натисна спусъка. Темето му изригна, разпръсвайки по стоманения таван кръв и парченца мозък.

Преди да успее да реагира, Хуан чу трясък на взривове да се носи из долните палуби и почувства вибрациите така, че зъбите му затракаха.

Мъртвият капитан потапяше своя кораб.

И нещо по-лошо: заплашваше екипа на Хуан.

Той се втурна към люка, като същевременно крещеше заповеди за напускане на кораба.

Молеше се да не е твърде късно.

Хуан и екипът му се върнаха бегом на главната палуба точно когато корабът започна да се накланя на една страна.

Рейвън и Еди бяха докладвали по радиовръзката, че са намерили осем мъртви моряци, всичките с дупка от куршум в главата.

И никого другиго.

Хуан нареди на останалите да се прехвърлят в надуваемата лодка, а той се втурна към стълбите, които водеха към долните палуби.

– Бързо се пълните с вода – каза в микрофона му Линда. – Имаш около минута да се измъкнеш от този смъртоносен капан.

– Разбрано.

Хуан спря на прага на люка и се вторачи в стълбата, която водеше надолу в бездната. Всичко у него искаше да се втурне надолу, за да види какво си е заслужавало потапянето на кораба и избиването на екипажа, но той знаеше, че ще е мъртъв преди да е успял да открие каквото и да било.

Огледа палубата за някакви следи. В този момент корабът се накрени силно под краката и амигдалата5 му заработи. Време беше да се връща при НЛТБ преди хората му да дойдат да го търсят.

Втурна се обратно към стълбата, докато Мак Ди го викаше по моларния микрофон. Прекрачи през релинга и започна да слиза. Другите вече бяха в лодката и гледаха нагоре към него. Хуан знаеше, че НЛТБ трябва да се отдалечи преди корабът да потъне. Засмукването от тежащия хиляда и седемстотин тона траулер можеше да ги потопи, ако са твърде близо.

Когато се спусна наполовина по въжената стълба, погледна надолу. Мак Ди вече беше запалил двигателите, а другите го подканяха да бърза, понеже кърмата на кораба започна да се издига заради потъващия все по-дълбоко във водата нос.

Въжената стълба се опъна под ръцете на Хуан, когато корабът се преобърна, издигайки го нагоре като трупа на Ахав, вързан за Моби Дик. Оказа се на осемнадесет метра над водата – беше твърде високо за скок, без да пострада, а и можеше да се окаже фатално за хората му, ако се стовареше в надуваемата лодка.

– Тръгвайте! – извика той в моларния микрофон.

– Председателю... – опита се да възрази Мак Ди.

– Това е заповед!

Мак Ди бутна дроселите напред, надуваемата лодка се завъртя и бързо се отдалечи от потъващия кораб – но само толкова, колкото да избегне смъртоносния водовъртеж. Очите на всички бяха фиксирани върху Хуан.

Или върху нещо друго?

Хуан погледна нагоре, защото беше чул над главата си някакво бръмчене. Оказа се новият товарен дрон на „Орегон“ с дванадесет витла – „Ексфолд Драгон“, способен да вдигне четиристотин и петдесет килограма. Само на сантиметри от главата му се полюшваше въже с възли.

– Да имаш нужда от превоз? – попита Гомес Адамс, главният пилот на дронове на „Орегон“. – Или ще изчакаш следващото такси?

Хуан се хвана за въжето в мига, когато корабът се преобърна и потъна, за да поеме по смъртоносната спирала към дъното. Низходящото течение от мощните витла на дрона на три метра от главата му го заблъска така все едно беше във въздушен канал.

Дронът се издигна и Хуан започна да се върти като пумпал.

– Съжалявам за въртенето, шефе – извини се Гомес. – Нямаше време да прикрепя стълба.

– Не се притеснявай. Това ми напомня за забавленията ми като студент в Калифорнийския университет – отговори Хуан.

После погледна надолу. Зрението му беше замъглено от въртенето, но успя да зърне разпенената до бяло вода в килватера на надуваемата лодка, която бързаше под краката му към „Орегон“ в посоката, в която се носеше и той.

Вкъщи.

3.

Нагорни Карабах

Южен Кавказ

Камуфлираният танк Т72 работеше на празни обороти по пътя към тесния планински проход. Беше водач на колона от десет машини, командвана от млад арменски армейски капитан, адаш на своя чичо. Вонята на нафта от ауспусите на танка и острата миризма от цигарата на механик-водача мърсяха чистия студен планински въздух, който беше започнал да обича през последните няколко седмици. Носещите се облаци най-сетне се разкъсаха и проникващото надолу късно утринно слънце стопляше лицето му, докато седеше на ръба на стоманения купол.

Азербайджанска армия агресор беше в готовност от другата страна на прохода – готвеше се да нанесе удар дълбоко в арменската територия в този планински анклав. Но младият капитан не беше разтревожен – неговият взвод от руски танкове си оставаше страшно оръжие на съвременното бойно поле и най-вече в тази част на света. Азерите се бяха опитвали и преди да завладеят арменска земя. Лошо командвани и недобре обучени, те винаги бяха отблъсквани от тежките бронирани машини, техническото превъзходство и несекващия героизъм на арменската армия. Неговите командири го бяха уверили, че победата е сигурна.

И беше така.

Досега.

*

Произведеният в Турция дрон ТБ2 се рееше на три километра и половина над главата на капитана. Бавно летящият апарат беше оборудван с високотехнологична авионика, но беше задвижван от нещо, което би могло да мине за тунингован двигател на косачка за трева, използващ за гориво безоловен бензин. Необичайната му триъгълна опашка осигуряваше изключителна стабилност и контрол.

На шестнадесет километра оттук в претъпкан команден автомобил, паркиран на азербайджанско летище, седеше турски пилот на дронове, до него беше операторът на сензорите. Под управлението на президента Топрак Турция се беше позиционирала като новия водач на ислямския свят, който защитава мюсюлманските нации като азерската от хищничеството на държавите на неверниците като християнска Армения.

Цялата турска ескадрила дронове и техните оператори бяха опитни бойци. Бяха провеждали десетки успешни бойни полети срещу руските сухопътни и противовъздушни сили в Либия и Сирия през последните няколко години. Като се имаше предвид силната зависимост на Армения от руски оръжейни системи, според пилота използването на тяхната ескадрила в този конфликт беше неизбежно.

Мерният кръст на прицела се фиксира върху водещия арменски танк. Сензорният оператор беше фиксирал останалите три танка. След като всички четири ракети „изстреляй и забрави“ бяха прицелени, пилотът зачака заповед от командира на ескадрилата.

След тридесет секунди заповедта беше дадена. Пилотът натисна бутона за изстрелване и отвори вратите на ада.

Ракетата с лазерно насочване на ТБ2 се вряза в тънката броня на купола на първия танк. Бойната глава раздра плътта на арменския капитан, убивайки го мигновено. Също така запали двете дузини 122-милиметрови снаряда в автоматичната зарядна система и те се взривиха и огненото кълбо разкъса Т72. Наносекунди по-късно останалата част от арменската колона лумна като факла. Танковете и екипажите им бяха унищожени в буря от горяща стомана.

Четири бавно планиращи турски дрона се въртяха в небето незабелязани. Арменската въздушна отбрана беше унищожена преди това от други турски дронове, оборудвани със системи за електронно потискане и муниции с лазерни глави за самонасочване. В следващите дни бяха унищожени още стотици арменски танкове, оръдия и части на въздушната отбрана в подобни атаки.

Според военните специалисти това направи Азербайджан първата нация, която спечели война с помощта на дронове.

А Армения първата държава, която загуби такава война.

4.

Ереван, Армения

Давид Хакобян стоеше до гроба на племенника си. Ярката слънчева светлина в безоблачното лазурно небе проблясваше върху снега на връх Арарат в далечината.

Дървеният ковчег с богата резба беше останал затворен по време на бдението и опелото. В него лежаха изгорелите останки на момчето, извадени от танка му, ударен от турска ракета.

Хакобян изтупа пръстта от ръцете си и измърмори на себе си:

– Прах в прах се превръща.

Смъртта на племенника му беше, разбира се, нещастие. Но смъртта на любимата му съпруга Едит преди ридесет години беше тази, която му бе отнела всяка радост. Едит беше сдържала неговите най-зверски инстинкти. Смъртта ѝ го накара да се носи по течението.

Сега, на седемдесет и две, Хакобян беше последният от рода. По-младият му брат, който отдавна беше починал, имаше само едно дете, което сега беше погребано в студената земя на семейния гроб. Давид беше последният Хакобян.

Родът се беше свършил.

Погребението беше задължение, но би могъл и да не дойде от своя далечен дом в Калифорния. Не си падаше по пътуването, но погребението му предоставяше възможност.

И с нея ново завещание.

Скромно облечен в черен костюм конфекция, с черна филцова мека шапка и ръкавици, Хакобян гледаше вторачено през големите си бухалски очила прясно изкопаната земя в краката му.

Сега беше американец, защото преди десетилетия се беше преместил с годеницата си в Глендейл, Калифорния. Рядко посещаваше арменския фамилен чифлик и големите прасковени градини, за които се грижеха от поколения. Името Хакобян обаче все още имаше тежест в старата родина, както и парите на Хакобян.

Тази сутрин опелото в църквата беше посетено от някои от най-силните и влиятелни хора в Армения. Почти всички бяха длъжници на фамилията Хакобян под една или друга форма в днешно време или в миналото. Някои бяха дошли от искрено уважение, но други бяха присъствали от страх да не им бъде отмъстено заради обидата, ако не дойдат.

Един чуждестранен гост дойде по лична покана на Хакобян. Д-р Артьом Петросян не само беше руски гражданин, но и етнически арменец. Нито уважение, нито страх го бяха подтикнали да преодолее голямото разстояние, а алчността. И разбира се, самолетът на „Луфтханза“.

Местният епископ лично произнесе надгробното слово, възхвалявайки племенника като смел боец за свещената кауза на Армения и нейната църква срещу силите на Сатаната и исляма.

Кметът дори затвори улиците, така че колоната опечалени да може да последва катафалката на войника от църквата до гробището, което сега беше опустяло.

Хакобян кимна на градинаря, който бе коленичил до гроба, и той натисна бутона и запали вечния огън пред огромния надгробен камък. На него беше гравиран капитан Давид Хакобян в цял ръст, с бойна униформа – сянка в гранита. След век хората щяха да си мислят, че под този паметник е погребан голям герой от войната, каквото и беше намерението на Давид Хакобян.

Той освободи градинаря с друго кимване и мъжът побърза да се отдалечи, свел очи към земята.

Хакобян гледаше полюшващия се от вятъра пламък. „Е, това е – каза си. – Свърши се.“

Сега беше време да се заеме с онова, заради което беше дошъл от Америка.

Хакобян се обърна и тръгна под дърветата към лимузината „Мерцедес“ в края на гробищната алея.

Висок шофьор с униформа отвори задната врата. Един мъж на средна възраст се измъкна от задната седалка, по ушития му в Лондон по поръчка костюм нямаше гънка въпреки дългото пътуване. Черната му коса беше леко посребрена. Той тръгна да посрещне Хакобян, изработените му на ръка италиански кожени обувки скърцаха при всяка стъпка върху чакъла.

– Много мило от твоя страна, да дойдеш от толкова далеч, Александрос – каза Хакобян и протегна ръка на по-младия от него Александрос Катракис. Суровите зелени очи на гърка проблясваха от интелигентност над класическия му в пропорциите си нос.

– Смъртта на племенника ти натъжи цялото ни семейство. Толкова ужасно прахосване на един блестящ млад живот! – Английският на гърка беше безупречен, усъвършенстван по време на следването му в чужбина.

– Очевидно си получил съобщението ми. – Хакобян погледна над рамото на гърка. Неговият шофьор сканираше околността, главата му се въртеше бавно като радарна чиния.

– Очевидно.

– И имаш добри новини за мен?

Александрос Катракис се наведе към него и почти прошепна:

– Ще имаш ли нещо против да се качим в моя „Мерцедес“?

Хакобян въздъхна и издиша през носа. Беше минал дълъг път за тази среща.

– Щом настояваш.

Хакобян и Катракис седяха един срещу друг, погълнати от меките кожени седалки на големия автомобил. Автоматичните ключалки изщракаха като резето на затворническа килия. Задната част на кабината беше звуконепроницаема и защитена от най-модерните средства за оптическо и електронно наблюдение.

Шофьорът, ветеран от германския СОК – Специален отряд командоси, стоеше неподвижно малко по-назад от задната броня. Без да знае, Хакобян беше сканиран с детектор за метали, докато се качваше в колата през задната врата. След това изображението беше изпратено до смартфона на германеца. Единственият метал по арменеца беше връзка ключове.

Катракис посочи бутилките и кристалните чаши в минибара.

– Уиски? Узо?

Въздухът в кабината беше тежък от миризмата на одеколона на гърка – силна ароматна смес от канела и тютюн.

– Поисках лична среща с баща ти. Има ли някакъв проблем?

Катракис се размърда неловко на мястото си и започна да си оправя вратовръзката. Трябваше да внимава. Не биваше да предизвиква стария арменец.

– Мина повече от година, откакто говори с него.

– Нашето споразумение е от десетилетия. – Хакобян посочи звуконепроницаемата кабина. – Както знаеш, онова, което не е чуто, не може да бъде използвано срещу нас.

– Кога за последен път си го виждал лично?

– Когато ти беше бебе и лазеше по пода с пелена, пълна със skatá.

Лицето на гърка потъмня от обидата. Той огледа арменеца за признаци на измама.

Хакобян го разбра по очите му.

– Тревожиш се, че му готвя някакъв капан?

– Мина ми през ума.

– С него сме стари приятели. Няма от какво да се страхува.

– Брут и Цезар също са били стари приятели.

– Брут и Цезар са били римляни. Нашите семейства произхождат от по-цивилизована част на света, нали? – Хакобян се усмихна помирително.

По-младият мъж омекна.

– По това сме на едно мнение.

– Онова, което искам да му предложа, е най-голямата бизнес възможност на всички времена. Но времето е кратко.

– Можеш ли да си малко по-подробен?

– Не.

– Единствената ми грижа е за баща ми. Не целя да бъда неуважителен.

– Скъпо момче, трябва да вземеш решение. Или уреди тази среща, или докладвай на баща си, че няма какво да предложа. Пълна загуба на време.

Хакобян се наведе напред и се вторачи в очите на гърка.

– Нали знаеш, че той може да подуши лъжеца както кучето труп, заровен в пръстта?

Катракис не можеше да отклони погледа си или да спре изчервяването си. Арменецът беше прав. Баща му беше човек детектор. Мразеше всички лъжци и ги наказваше сурово.

И нещо по-лошо – татко му обичаше парите повече, отколкото мразеше лъжците.

Хакобян го беше убедил.

– Сега баща ми живее по нов начин, за който ти не знаеш. Никой не се среща с него освен мен. – Катракис си погледна часовника. – Трябва да тръгнем веднага. Има определени мерки за сигурност, които трябва да се спазят.

– Чудесно. – Хакобян потупа покровителствено Катракис по коляното. – Добрият син е радост за баща си.

Катракис спусна прозореца си и извика на шофьора:

– Волфи, да тръгваме.

Хрускащите по чакъла гуми на мерцедеса го изкараха от гробището на павирания път, който водеше към частно летище. Хакобян и Катракис пиха по чаша огнено узо в памет на Давид, без да подозират за присъствието на инфрачервените камери за снимки на дълго разстояние, които ги записваха отдалеч.