Лъжите, които изричам

Кат

Наши дни – юни

Забелязвам я в другия край на залата сред малка група дарители – говори, смее се. Джаз квартет свири в ъгъла. Ритмични, елегантни звуци се носят наоколо – дискретен намек за класа и пари. Мег Уилямс. Отпивам глътка вино, наслаждавам се на скъпата, отлежала напитка, на тежката кристална чаша и я наблюдавам. Малко нейни снимки се въртят в пространството – мъгляв портрет от стар гимназиален годишник и още една, правена през 2009-а за екипа на ЮМКА, но я разпознавам моментално. Първата ми мисъл е: Завърна се. Последвана веднага от: Най-после.

Веднага щом я съзрях, пъхнах картата си на акредитиран журналист в чантата и започнах да следя периметъра на залата. Присъствала съм на всички кампании на Рон Ащън през последните три месеца, в очакване Мег да се появи – приканвана от гугъл алърт, настроен преди десет години. След цяло десетилетие мълчание, през април алармата ми подаде сигнал за създаването на нов уебсайт. „Мег Уилямс, агент по недвижими имоти.“ Винаги съм знаела, че ще се върне. Фактът, че го бе направила с истинското си име, ми подсказа, че не планира да се крие.

Въпреки всичко, когато тя влезе и усмихната подаде палтото си на входа, чувството ми за баланс се изпари и ме запрати в нещо, което отдавна трябваше да съм загърбила. Може да се подготвяш за това, да си го представяш по стотици различни начини, и пак да загубиш ума и дума, когато наистина се случи.

Бях говорила с нея веднъж, преди десет години, макар че не можеше да знае, че аз съм тази, която се е обадила на телефона в онзи ден. Беше трийсетсекунден разговор, който промени траекторията на живота ми, и да твърдя, че Мег донякъде е отговорна за това, би било омаловажаване.

Скот, моят годеник, вероятно би спорил, че цената – и финансовата, и емоционалната – ще бъде твърде висока. Че не можем да си позволим аз да се откажа от платената си работа, за да тръгна по следите на история, която може изобщо да не се е случвала. Че въвличането ми в онова време, в онези събития и с онези хора, би могло да разруши всичките усилия, които бях положила за изцеление. Онова, което той не разбира, е, че тази история най-после би могла да ме освободи – не само от мизерните поръчки на сладникави материали, за които получавам жълти стотинки, но и от гигантските демони, които Мег пусна по дирите ми толкова отдавна.

Присъединявам се към един по-голям кръг хора и започвам да кимам, привидно следейки разговора им, а през цялото време я държа под око. Наблюдавам я как общува и кръжи наоколо. Наблюдавам я как наблюдава него. Посветила съм стотици часове да анализирам последните ѝ няколко години в Лос Анджелис, и от какъвто и ъгъл да ги разглеждам, Рон Ащън заема централна позиция. И макар да не познавам сърцето ѝ – поне не още, – знам, че тя не е от жените, които биха пропуснали възможност да възстановят баланса.

Отмята глава и се смее на нещо, казано от някого, и когато Рон я приближава отзад, не мога да се нарадвам, че съм тук да видя този момент. Че съм единственият човек, който знае какво ще се случи.

Е, не точно единственият. Тя знае.

Леко се обръщам към големия прозорец, давам вид, че се наслаждавам на внушителната гледка от центъра на града до океана, а всъщност наблюдавам в отражението как се представят един на друг. Находчиви закачки, малко смях. Той се привежда надолу, за да я чува по-добре, и ѝ се чудя как го постига. Как успява да примамва хората да ѝ повярват, че е тази, за която се представя, да откликва на най-съкровените им желания, да ги предизвиква да се откриват за нейните манипулации и измами. Да се оставят на драго сърце на машинациите ѝ.

Наблюдавам как се подава визитна картичка и се прибира на мига. Преди да отклоня поглед, мислите ми се приковават към главната ѝ движеща сила. Която вече става и моя.

Мег

Наши дни – юни

Двайсет и два дни до изборите

Започва както всеки път.

Неусетно се примъквам до теб – без припрени движения, без шумно обявяване. Сякаш винаги съм била там. Винаги съм принадлежала там.

Този път е благотворително събитие – десет хиляди долара на покана. След почти десет години се чувствам напълно у дома си сред екстравагантните дрънкулки на богаташите – оригинални картини по стените, антики на стойност, по-голяма от годишните приходи на повечето хора, и наетия обслужващ персонал, който се преструвам, че не забелязвам, който невидимо се движи из домове като този, кацнал на хълм, в чието подножие проблясват светлините на Лос Анджелис.

Ако си някоя от мишените ми, трябва да знаеш, че съм те подбрала внимателно. Най-вероятно се намираш в голям житейски прелом – останал си без работа, развеждаш се, загубил си близък човек. Или си в оспорвана надпревара за държавен пост, който си на ръба да загубиш. Емоционалните хора поемат рискове. Мисленето им е замъглено и са нетърпеливи да повярват във всевъзможните фантазии, които им поднасям.

Социалната среда се превърна в мой главен инструмент за проучване, с типичните си представяне, обозначение на местонахождение и безсрамно себепромотиране. И онези разговори от учтивост, които приятелите ти подхващат? Кучета или котки? Брой братя и сестри? Повечето въпроси изглеждат безобидни, но следващия път се вслушай по-внимателно. Посочи пет места, на които си живял, или четири имена, които често срещаш – и двете ми дават възможност да те заговоря. Джон? Аз съм Мег! От Бойзи, помниш ли? Познавах сестра ти.

Толкова е лесно, толкова криминално.

Прекарвам стотици часове в наблюдение и проучване. Профилирам различните хора в живота ти, откривам онзи, с когото мога да се сприятеля, онзи, който ще ме отведе до теб. Когато приключа, знам всичко, което е възможно, за теб и за повечето хора около теб. В момента, в който си кажем „приятно ми е да се запознаем“, аз вече те познавам от месеци.

Това притеснява ли те? Би трябвало.

– Опита ли кексчетата с раци? – Вероника изникна до рамото ми, с коктейлна салфетка в ръка.

Сближихме се през последните шест месеца, откакто се върнах в Лос Анджелис, след запознанството ни в класа по йога в Санта Моника, където постелките ни се озоваха една до друга в дъното на залата. Онова, което започна като приятелски поздрав между непознати в началото на тренировката, приключи като обещаващо приятелство в края ѝ. Невероятно е с каква лекота Инстаграм ти помага да се появиш на точното място в точното време до точния човек.

– Не – отвръщам ѝ аз. – Чух, че ще сервират филе-миньон за вечеря, и се пазя.

В гърдите ми е топло, постепенно се разгаря въодушевлението, което винаги изпитвам, когато се за­хващам с нова работа. Мисля, че тази част ми носи най-голямо удоволствие – моментът, когато залагам кукичката. Предвкусвам сладостта на онова, което предстои. Независимо колко пъти съм го правила, никога не ми омръзва вълнението, което ми носи този момент.

Вероника смачква салфетката си.

– Изпускаш, Мег.

Още се стряскам, когато хората използват истинското ми име. Сменяла съм много през годините, повечето вариации на моето – Маргарет, Мелъди, Маги. Представям се разнообразно – от колежанка до фотограф на свободна практика и напоследък интериорен дизайнер и лайф коуч на знаменитости – всичките старателно изфабрикувани. Роли, които играя до съвършенство. Но тази вечер присъствам като себе си, нещо, което не съм правила от много дълго време.

Нямах избор този път. Работата изискваше да покажа истинския си лиценз на агент по недвижими имоти и нямаше как да заобиколя номера на социалното си осигуряване и пръстовите отпечатъци. Но няма проблем, защото този път искам името ми да се знае. Рон Ащън – предприемач, местен политик и кандидат за щатски сенатор – трябваше да е наясно, че аз съм тази, която му е отнела всичко. Не само парите, но и репутацията, на чието култивиране бе посветил години.

Виждам го през залата – широките му плещи стърчат­ няколко сантиметра над всички останали­, посивялата му коса е пригладена, разговаря със ­съпруга на Вероника, който е организатор на изборна­та му кампания.

Вероника проследява погледа ми и казва:

– Дейвид смята, че изборът ще бъде оспорван. Че Рон не може да си позволи нито една грешна стъпка през оставащите няколко месеца.

– Що за човек е? – питам аз. – Между нас казано.

Вероника се замисля за момент.

– Типичният политик. Потаен женкар. Ласкае се, че е прероденият Рейгън – изсмива се кратко и поклаща глава.

– А ти какво мислиш?

Тя ме поглежда с удивено изражение.

– Аз мисля, че е като всички останали политици – патологично амбициозен. Но добре плаща на Дейвид, а и съпътстващите облаги си ги бива. – После ме сръчква в рамото: – Радвам се, че успя да дойдеш. Мисля, че ще има разни хора, с които е добре да се запознаеш. Може да са потенциални нови клиенти.

Отпивам още една глътка вино. Главната причина да съм тук тази вечер е да хвана един специален клиент.

– Мога да опитам с бизнеса – казвам аз. – Беше ми трудно да започна отново.

– Ще се справиш. Години трупан опит в Мичиган зад гърба си. Имам предвид начина, по който осъществи покупката на имота ни на Осемдесета улица. Още не проумявам как накара продавача да свали толкова цената.

Направих усилие да овладея усмивката си. Малко след като се запознахме, Вероника спомена по време на сушито след йога курса, че си търсят имот за инвестиция, но агентът им не намирал нищо в техния ценови обсег.

– Показа ли ви онзи имот в Келтън? – бях се поразровила, защото знаех точно какво се надяваха да намерят. – Едноетажното ранчо, което е обявено на пазара за един милион и седемстотин хиляди щатски долара?

Вероника облещи очи.

– Не, макар че това би било съвършено. Трябва да я питам.

– Продаде се за много по-голяма сума, щом го обявиха, така че е твърде късно – обясних аз. – Вашият­ агент работи за „Ейпекс Риълти“ в Брентуд, нали? Постоянно получаваме вътрешни сигнали за нейните сделки – десет милиона, двайсет милион. – Взех едно парче суши с клечките си. – Уверявам те, че да работи като посредник на такива сделки е изтощително.

Моята история беше, че съм се преселила в Лос Анджелис след успешна кариера като агент на недвижими имоти в Ан Арбър. Новият ми уебсайт отвеждаше към друг в Мичиган, където показваха списък, копиран от „Зилоу и Редфин“.

Вероника остави клечките си и каза:

– Беше страхотна, когато купувахме къщата в Малибу, но може би сегашната цена не е интересна за нея. – Отпих глътка от лимоновата си вода и оставих Вероника да се освободи от тази мисъл. Накрая тя добави: – Бих искала да ти предложа да се заемеш с нашия имот. Може би ще пуснеш локаторите си и ще откриеш нещо.

Намерих им нещо почти светкавично. Едноетажна традиционна къща в Уестчестър на улица с дървета от двете страни. Под от масивно дюшеме, еркерен прозорец и чисто нова кухня. Когато подадох на Вероника описанието на имота с всички характеристики и цена, тя зяпна.

– Това е почти петстотин хиляди над максималния ни бюджет.

Някога, в един друг живот, бях се записала на обучение по дигитален дизайн. Все още имам сертификата за завършения курс, прибран на сигурно място в кутия някъде из багажа. И макар да е фалшифициран, знаех достатъчно, за да се справя в началото, и още повече в годините след това.

– Смятам, че мога да ги накарам да смъкнат значително. Първо да го разгледаме и да решим какво мислим. Осигурен е свободен достъп, така че можем да отидем още сега, ако решим.

Описанието, което ѝ дадох, беше почти точно – спални, площ, отопление, вентилация и климатизация – само бях надула цената. Имах намерение „да преговарям за отстъпка“ и да достигна двеста хиляди над реално обявената цена.

Това можеше да се получи, защото обявите на „Зилоу и Редфин“ не бяха достъпни за хора като Вероника и Дейвид. Те бяха от онези данъкоплатци, които не си помръдваха пръста – наемаха си хора за всичко. Счетоводители и служители, които им плащаха сметките. Домашни помощници и икономи, които им пазаруваха и готвеха храната им. И доверен имотен агент, който да проучва, координира с партньорски агенции предварителната информация по обявите, да организира индивидуални огледи и да сключва сделката.

Дейвид и Вероника подписваха документите, които им представях, превеждаха парите, където им посочвах, и мисълта, че изобщо не бяха срещали нито продавача, нито неговия агент, изникваше в главите им за кратко, но бързо я забравяха.

Накрая Дейвид заяви, че това е най-лесната сделка, която някога е сключвал. И защо не, след като всички получават онова, което очакват? Продавачът получи двеста хиляди долара над обявената цена. Вероника и Дейвид останаха с усещането, че са сключили сделката на века, благодарение на изфабрикуваното от мен. А аз – лъскава, желязна репутация в техния приятелски кръг.

Основният елемент на добрия план е в добрата доза достоверност. Също като във филмов сценарий – аз съм реална личност, действията ми са реални, само мизансценът е фалшив.

Дейвид се приближава към нас и обгръща с ръце талията на Вероника.

– Мег, изглеждаш зашеметяващо – казва той. – Надявам се жена ми не те е отегчила с детайли по ремонта?

– Ни най-малко – отвръщам аз с престорена усмивка. – Всъщност си говорехме за Рон. Чувам, че изборите ще са оспорвани?

Дейвид кимва.

– Вътрешното гласуване показва, че сме на косъм. Тазвечерното благотворително събитие ще даде последен мощен тласък.

– Сигурно си изтощен – казвам аз. – Вероника сподели, че от работа не можеш да се прибереш вкъщи.

Дейвид намигва на Вероника.

– Разбирам, че двете добре се забавлявате в мое отсъствие. Благодаря ти, че ѝ създаваш развлечения.

– За мен е удоволствие.

Когато подхващат разговор за годишната им зимна ваканция на Карибите, аз спирам да ги слушам и започвам да наблюдавам как събралото се множес­тво общува – събират се на малки групи, после се сливат в по-големи, докато квартетът в ъгъла подхваща нов ритъм. Лос Анджелис е толкова различен от Пенсилвания, където бях последно. Трябваше рязко да се адаптирам, да усъвършенствам подхода си, да се уверя, че всичко, свързано с мен, отговаря точно на онова, което показвам.

Хвърлям големи усилия, за да се вклиня в приятелските кръгове на други хора, с цел да не забележат, че нямам свой. Не съм имала близък приятел от години, още отпреди заминаването ми от Лос Анджелис. Старая се да не мисля за Кал, нито да се чудя къде е, дали още е с Робърт. Малко са нещата, за които съм съжалявала в живота си, но краят на отношенията ми с Кал е едно от тях.

Сянка на тревога пропълзява в мен, когато за пореден път се връщам назад във времето. За разлика от предишните ми работни проекти, този има фиксиран краен срок – четиринайсет дни преди деня на изборите. Което ми оставя двайсет седмици. Има конкретни стъпки, които трябва да предприема, за да сработи всичко. Първата е да се представя на Рон и това трябва да се случи точно тази вечер.

Като част от подготовката ми, проучих имотното портфолио на Рон, разрових обществено-достъпната информация за броя на акциите му и кредитите, които е ползвал. Благодарение на кандидатурата за кабинета, успях да прегледам и данъците, които плаща. Едно от нещата, което веднага прави впечатление, са множеството финансови рискове, които предприема, и колко от тях работят в негова полза. Връщам се към спомена как той изигра майка ми, как ограби и двете ни от онова, което ни се полагаше по право, и се чудя колко ли други Рон е използвал и захвърлил по пътя си към сенаторския пост.

– Мег, помагай. Сейнт Джон или Сейнт Кроа? – пита ме Вероника с умоляващ поглед.

Знам, че ѝ се иска Сейнт Кроа, затова казвам:

– Последния път бях в Сейнт Джон преди около три години. – Поклащам глава, сякаш споменът ме натъжава. – Колкото и да обичам този остров, определено се разочаровах. Отсядате във „Вилас“, нали?

Дейвид кимва.

– Винаги са ни затрупвали с внимание.

Сбръчквам недоволно нос.

– Мисля, че вече са в профсъюзите. Наистина не получих онова, което очаквах.

– Господи – казва той. – Тогава остава Сейнт Кроа.

Вероника лекичко заръкопляска.

– Не знам защо никога не ме слушаш.

Един глас зад нас прекъсва разговора ни:

– Надявам се, че вие тримата обсъждате победата на партията ми. – Обръщам се и се озовавам лице в лице с Рон Ащън, мъжът, който съсипа живота ми, който запрати майка ми надолу по спиралата, откъдето никога не успя да се върне, и ме обрече да живея в колата си през последната година на гимназията, а и след това.

Усмихвам се.

– Най-важният мъж – казвам аз и подавам ръка. – Мег Уилямс. – Една малка част от мен тръпне от вълнение при мисълта, че му казвам абсолютната истина. Години наред си представях този момент, чудех се дали би разпознал мен или името ми. Дали би открил следа от чертите на майка ми в моите. Чудех се дали ще се наложи да сменя версията и да представя срещата ни като щастливо завръщане, чиста случайност и сексуалeн намек. Достатъчно е да се плъзнем по препятствията на предишната ни връзка и да го убедя, че тогава нищо не съм разбирала, а сега знам дори още по-малко. Но изражението му е празно и изпитвам облекчение, че оставам анонимна. Засега.

Ръкостискането му е топло и твърдо и аз се задържам само секунда по-дълго от общоприетото, докато забелязвам, че в очите му проблясва интерес. Той ще запомни този момент. Ще се върне отново към него в мислите си и ще се пита дали не е могъл да вземе различно решение. Моята работа е да се уверя, че отговорът на този въпрос е „не“.

– Мег току-що се е преместила от Лос Анджелис в Мичиган – обяснява Вероника. – Тя ни уреди звездната сделка с имота в Уестчестър.

Интересът на Рон нараства, както и очаквах. Според профилите му в обществените медии, той работи с един и същи агент почти от петдесет години. Мъж, срещу когото бяха пуснати две оплаквания за сексуално посегателство пред борда на Агенциите за недвижими имоти в Калифорния. Щеше да е лесна работа да пусна трето и последно, и така да оставя Рон Ащън без представител за почти четири месеца. За един предприемач това си е проблем.

– Недвижими имоти – казва той. – Как изглежда рекордът ви по продажби?

– В Мичиган бях в първия процент за последните десет години – обяснявам аз. – Но тук в Лос Анджелис? Бавно върви. – Винаги е добре да пуснеш зрънце самоунижение. Хората обичат да знаят, че са по-добри от теб.

– Имате ли визитна картичка? – пита той. – Може да ви се обадя.

Изваждам една от официалната си чантичка и му я подавам.

– Проверете в уебсайта. Макар да съм отскоро в града, не съм нова в бизнеса и познавам добре Лос Анджелис. С удоволствие ще поговорим, ако се интересувате. – После се обръщам към Вероника и казвам: – В Сейнт Кроа непременно трябва да хапнете в „Ривърхед“.

Когато Вероника започва да разказва за плана им, усещам гъделичкане по врата си, което отдавна съм се научила, че не трябва да пренебрегвам. Пристъпвам крачка назад и поглеждам долу вляво, сякаш да се уверя, че няма да настъпя някого. После вдигам очи и оглеждам стаята в търсене на някого, който може би ме гледа, но виждам само множество хора, които говорят и се смеят, пият и празнуват в чест на мъж, когото се надяват да изпратят в Сакраменто.

Усмихвам се и кимвам на Вероника, но вече не слушам. Припомням си пристигането, хората, с които съм разговаряла – пиколото, персоналът, който посреща гостите на входа, различните дарители. Безобидна размяна на любезности, необходима за новопристигнал в града агент на недвижими имоти, който се опитва да си спечели клиенти. Всички са проучени, всички са включени. Може би да е просто познатото усещане, че съм отново в Лос Анджелис. Въздухът тук е уникален – смесица от миризма на трева и газове от коли, и понякога, ако си достатъчно близо, ухание на сол, довяно от океанския бриз. Далеч съм от мястото, където израснах, но под всички пластове – всички самоличности, които съм си присвоявала, всички отминали години – аз съм си все още онази, която бях, когато тръгнах оттук. Една бягаща жена, въодушевена от мисълта, че бих могла се преобразя на когото си искам. Да направя, каквото ми хрумне. Единственото, което се изискваше, бе да кажа на някой мъж онова, което му се искаше да чуе.