Полунощ в Ел Ей

1.

Уж трябваше да има истински дъжд, който щеше да поукроти ежегодния дъжд от олово. Но сбъркаха с прогнозата. Небето беше синьо-черно и ясно. И Рене Балард напрягаше воля да посрещне стихията, скрита под надлеза Кахуенга в северната част от района на нейния участък. Искаше ѝ се да е сама, но имаше партньорка в патрула, и то недоволна. Детектив Лайза Мур от отдела за сексуални престъпления в холивудския участък беше свикнала открай време да работи денем и просто предпочиташе да си е у дома със своя приятел. Но през новогодишната нощ всички се включваха в дежурството. Тактическа мобилизация: всеки от управлението в униформа бе впрегнат за дванайсетчасова смяна. Балард и Мур застъпиха от шест вечерта, досега всичко беше мирно и тихо. Но оставаше малко до полунощ в последния ден от годината и неприятностите щяха да започнат. Отгоре на това и Среднощните дебнеха някъде. Балард и недоволната ѝ партньорка трябваше да бъдат готови за бърза реакция, щом чуят съобщението.

– Трябва ли да стоим тук? – попита Мур. – Виж ги само тези хора. Как понасят такъв живот?

Балард плъзна поглед по стъкмените криво-ляво колиби от изхвърлени платнища и строителни отпадъци, запълнили пространството под надлеза и от двете страни. Видя две-три импровизирани печки с желиран спирт за горене „Стерно“ и щъкащи край тях хора под мизерния подслон. Толкова претъпкано беше, че коптори опираха и в преносимите тоалетни, които градската управа бе поставила по тротоарите, за да запази поне някакво подобие на приличие и хигиена. На север от надлеза се намираше жилищният квартал, наричан Долчинката, сградите заемаха подножието на хълма. След множество оплаквания заради изпражненията по улиците и дворовете на квартала градската управа сметна, че решава проблема с тези тоалетни. Заявиха, че това била „хуманитарна мярка“.

– Питаш, все едно си мислиш, че всички те сами са поискали да се заселят под надлеза – сопна се Балард. – Все едно са имали възможност да избират. Къде да се дянат? Властите им предоставят тоалетни. Откарват лайната им, но почти нищо друго не правят за тях.

– Както и да е – изсумтя Мур. – Ама че бедствие – така е под всеки надлез в целия шибан град. Направо като в страна от третия свят. Хората ще започнат да се изнасят от града заради това.

– Вече се махат – увери я Балард. – Въпреки всичко ще останем тук. Прекарах последните четири новогодишни вечери на това място, защото е най-безопасното, щом пукотевицата започне.

Смълчаха се след тези думи. И на Балард ѝ хрумваше понякога да се махне, може би да се върне на Хаваите. Не заради безнадеждния проблем с бездомните, в който затъна Лос Анджелис. Заради всичко. Заради града, работата, живота. Твърде лоша година с тази пандемия, безредици и насилие. Хулеха полицейското управление, тоест и нея. Оплюваха я и в преносния, и в буквалния смисъл хората, които си бе въобразявала, че защитава и закриля. Научи горчив урок и чувството, че всичко е безсмислено, сякаш проникна и в костния ѝ мозък. Имаше нужда да се откъсне от всичко това. Може би да намери майка си в планините на Мауи и да опита да възстанови отношенията помежду им след толкова години.

Вдигна едната си ръка от волана и доближи ръкава към носа си. Облече униформа за пръв път след протестите. Още долавяше миризмата на сълзотворен газ. Занесе униформата на химическо чистене два пъти, но миризмата бе попила в плата завинаги. Тежко напомняне що за година преживя.

Пандемията и протестите промениха всичко. Управлението вече не действаше, а реагираше. И промяната някак успя да лиши Балард от опора под краката. Неведнъж се хващаше, че умува дали да не се откаже от тази работа. Е, докато не се появиха Среднощните. Те ѝ дадоха цел в живота.

Мур погледна часовника си. Балард забеляза и също погледна часовника на таблото. Изоставаше с час заради смяната на времето, но пресметна, че оставаха две минути до полунощ.

– Ох, имаме си неприятности – изпъшка Мур. – Виж го само този тип.

Гледаше през прозореца към мъж, който доближаваше колата. Температурата навън беше малко над десет градуса, ала той беше без риза, а оплескания с кал панталон придържаше с ръка. Нямаше и маска. Мур бе отворила леко прозореца, но сега натисна бутона, затвори го докрай и заключи колата.

Бездомният потропа на прозореца. Чуваха гласа му и през стъклото.

– Ей, полицайките, имам проблем.

Колата на Балард нямаше емблеми, но тя бе включила мигащите светлини в предната решетка, щом паркира под надлеза. Пък и двете носеха униформи.

– Господине, не мога да разговарям с вас, ако не носите маска – заяви Мур гръмогласно. – Вървете да си намерите маска.

– Ама мен ме ограбиха – оплака се мъжът. – Оня кучи син ми е взел нещата, докато спях.

– Господине, не мога да ви помогна, докато сте без маска – настоя Мур.

– Нямам шибана маска – осведоми я той.

– В такъв случай съжалявам, господине. Без маска няма да говоря с вас.

Юмрукът му блъсна прозореца пред лицето ѝ, тя се отдръпна сепнато, макар че човекът не се опитваше да счупи стъклото.

– Господине, отдръпнете се от колата – заповяда Мур.

– Да ти го начукам – отвърна той.

– Господине, ако се наложи да изляза, отивате в окръжния затвор – обеща тя. – И да не сте с коронавирус в момента, там ще се заразите непременно. Това ли искате?

Той направи няколко крачки встрани и повтори:

– Да ви го начукам. И на вас, и на всички ченгета.

– Все едно не съм чувала това и преди – подхвърли Мур.

Пак погледна часовника, Балард също погледна часовника на таблото. Последната минута на 2020 година – и Мур, и повечето хора в града и в целия свят нямаха търпение тя да свърши най-после.

– Боже, не може ли да се преместим другаде? – промърмори Мур.

– Твърде късно е – увери я Балард. – Казах ти, че тук сме в безопасност.

– Не и от тези хора – натърти Мур.

2.

Звуците бяха като от пакет пуканки, сложени в микровълнова печка. Няколко гърмежа в последните секунди на старата година, последвани от залповете, в които не се различаваха отделни изстрели. Оръжейна симфония. Цели пет минути непрекъсната пукотевица, докато празнуващите Новата година изпразваха пълнителите към небето, за да спазят традицията, наложила се в Лос Анджелис от десетилетия.

Нямаше значение, че каквото излети нагоре, трябва да падне обратно. Всяка Нова година в Града на ангелите започваше с този риск.

Разбира се, освен стрелбата имаше и законни фойерверки, които добавяха присъщо за този град съчетание на звуци, неизменно през годините, също като смяната на дните в календара. Средният брой на подадените в полицията сигнали заради дъжда от олово беше около осемнайсет. Най-често жертва ставаха предните и задните стъкла на автомобили, но миналата година Балард трябваше да се отзове на обаждане за куршум, пробил тавански прозорец и засегнал рамото на стриптийзьорка, танцуваща на сцената под него. Куршумът дори не пробил кожата ѝ. Но остро парче от паднало стъкло бе сцепило кожата на главата на седнал близо до сцената клиент. Той реши да не подава оплакване, за да не се разчуе, че е бил не където бе казал на семейството си.

Колкото и да бяха обажданията, с повечето се заемаха патрулните полицаи, ако нямаше нужда да се намеси детектив. Балард и Мур чакаха преди всичко ще има ли сигнал за Среднощните. Твърде неприятен факт е, че понякога е необходимо хищниците да се нахвърлят отново, за да се надяваш на грешка или на нова улика, която ще те поведе към разкриване на престъплението.

Среднощните беше неофициалният прякор, с който Балард наричаше двамата насилници, които вече нападнаха две жени през последните пет седмици. И двете изнасилвания се случиха в празнични вечери – Деня на благодарността и Коледа. Двата случая бяха свързани от еднаквите действия на престъпниците, а не от еднаква ДНК, защото Среднощните внимаваха да не оставят такива следи. Изнасилванията започвали малко след полунощ и се проточвали четири часа, докато хищниците се редували да се гаврят с жените в собствените им легла и завършвали издевателството с отрязване на голям кичур от косите им, като използвали същия нож, с който ги заплашвали. Подлагали ги и на други унижения, които придаваха общи черти на случаите освен рядката особеност насилниците да са двама.

Като детектив от нощната смяна Балард отиде и на двете местопрестъпления. След това предаде случаите на работещите денем детективи от групата за разследване на сексуални престъпления в холивудския участък. В тази група от трима участваше и Лайза Мур. И понеже Балард беше дежурна, когато престъпниците нападаха жертвите си, включиха я неофициално в групата на разследващите.

Доскоро появата на двама серийни насилници би привлякла незабавно вниманието на групата за разследване на сексуални престъпления в централната сграда на управлението, която беше част от елитния отдел по убийствата и грабежите. Но откакто кметството оряза бюджета на полицията, групата беше разформирована и със сексуалните посегател­ства се занимаваха само детективи от участъците. Поредният пример как участниците в протестите, настояващи да бъде спряно финансирането на полицията, постигаха целите си по заобиколен начин. Политиците в града отхвърлиха предложението, но полицейското управление опустоши бюджета си за справянето с протестите след смъртта на Джордж­ Флойд заради действията на полицаи в Минеаполис­. След седмиците на повишена готовност и свързаните с нея допълнителни разходи парите на управлението­ свършиха и последваха замразяване на новите ­назначения, разформироване на отдели и прекратяване на няколко програми. На практика управлението остана без финансиране в няколко особено важни направления.

Лайза Мур беше чудесен пример как всичко това влоши работата не в полза на гражданите. Вместо разследването за Среднощните да бъде възложено на специализирана група с големи възможности, в която детективите са с допълнителна подготовка и опит в справянето със серийни престъпления, то попадна при претоварената малобройна група по сексуалните престъпления в Холивуд, която трябваше да разследва всяко изнасилване, опит за изнасилване, блудство, посегателство, неприлично поведение и твърдение за педофилски прояви в район с огромна площ и многобройно население. А Мур, подобно на мнозина в управлението след протестите, се стараеше да прави колкото може по-малко чак до пенсионирането си, колкото и далеч в бъдещето да беше този момент. За нея случаят на Среднощните беше само загуба на време и пречеше на нормалната ѝ служба от осем сутринта до четири следобед, когато тя се занимаваше усърдно с документи през първата половина на работния ден, а после вършеше само необходимия минимум като детектив и излизаше от участъка в краен случай, ако не можеше да изясни всичко по телефона и с компютъра. Тя прие нощното дежурство с Балард на Нова година като тежка обида и голяма неприятност. Балард пък го смяташе за шанс да обезвреди двама злодеи, които още бяха на свобода и се гавреха с жени.

– Чу ли нещо за ваксинацията? – попита Мур.

Балард завъртя глава.

– Едва ли знам повече от тебе. Следващия месец... може би.

Сега пък Мур тръсна глава.

– Гадняри. Ние сме на шибаната предна линия, трябва да сме наравно с пожарникарите. А ни нареждат при продавачите в супермаркети.

– Хората в противопожарната служба оказват и първа помощ – напомни Балард. – За разлика от нас.

– Знам, но е важен принципът. Нашият профсъюз за нищо не го бива.

– Не е виновен профсъюзът, а губернаторът, управлението по здравеопазване и още кой ли не.

– Шибани политици...

Балард реши да не продължава спора. Това оплакване се чуваше често на общите инструктажи и в патрулни коли из града. Подобно на мнозина в управлението и Балард вече се бе заразила с ковид-19. Болестта я повали за три седмици през ноември и сега единствено се надяваше, че има достатъчно антитела, за да издържи, докато получат ваксината.

Както мълчаха намусено, патрулна кола спря до тях откъм страната на Мур в едно от двете южни платна.

– Познаваш ли ги тези? – попита Мур и посегна към бутона на прозореца.

– За съжаление – отвърна Балард. – Вдигни си маската на носа.

Двамата патрулни Смолуд и Витело винаги имаха излишък от тестостерон в кръвта. Освен това си бяха наумили, че са „прекалено здрави“, за да се заразят с вируса, и пренебрегваха правилото за носене на маски.

След като си нагласи маската, Мур спусна стъклото.

– Как я карате? – попита Смолуд, ухилен до уши.

Балард също намести на носа си маската – морскосиня, със съкращението ПУЛА, извезано в бяло покрай долния край.

– Смолуд, пречиш на движението – каза му тя.

Мур се озърна към нея и прошепна:

– Фамилното му име наистина ли е Смолуд?

Балард кимна.

Витело включи мигащите светлини върху покрива на колата. Сините проблясъци осветиха графитите по бетонните стени над палатките и колибите от двете страни на надлеза. Градските служби бяха замазали надписи като „Майната му на Тръмп“ и „Да го начукам на ченгетата“, но синята светлина ги открои под бялата боя.

– Сега добре ли е? – подхвърли Витело.

– Ей там един човек иска да съобщи, че са му откраднали личните вещи – съобщи Балард. – Защо не отидете да регистрирате оплакването?

– Да се шиба – изруга Смолуд.

– Звучи ми като работа за детективи – добави Витело.

Разговорът (ако заслужаваше да бъде наречен така) беше прекъснат от глас на диспечер по радиостанциите и в двете коли – търсеше който и да е екип „6-Уилям“. Шестицата обозначаваше Холивуд, а „Уилям“ – детектив.

– За тебе е, Балард – натърти Смолуд.

Балард взе апарата от гнездото за зареждане и отговори:

– Шест-Уилям-двайсет-и-шест. Слушам.

Диспечерът я помоли да се заеме със случай на стрелба на улица „Гауър“, имаше ранен.

– В Дерето, значи – обади се Витело. – Ще имате ли нужда от помощ там, дами?

Районът на Холивуд бе разделен на седем патрулни зони, а Смолуд и Витело бяха разпределени в зоната, включващи и Холивудските хълмове, където равнището на престъпността оставаше ниско и повечето жители бяха бели. Така не би трябвало да се въвличат в неприятности и да стигат до конфликти с хора от малцинствата. И въпреки това успяваха да създадат проблеми. Балард бе чувала, че са тормозили хлапета, които паркирали неправилно на шосе „Мълхоланд“, откъдето имаше чудесен изглед към града нощем.

– Мисля, че ще се справим сами – подвикна тя. – А вие, момчета, можете да се върнете на „Мълхоланд“ и внимавайте тийнейджърите да не изхвърлят презервативи от колите. Погрижете се там за реда и спокойствието.

Превключи на скорост и натисна педала, преди Смолуд или Витело да измислят някакъв отговор.

– Горкият – коментира Мур без никакво съчувствие. – Как звучи само – „Полицай Смолуд“.

– Ъхъ – кимна Балард. – Мъчи се да компенсира това през всяко нощно дежурство.

Мур се засмя, докато ускоряваха на юг по шосе „Кахуенга“.