Обезкървени

1.

Сряда, 24 ноември 1971 г.

Фло Шафнър въобще не беше доволна от новата униформа, която Северозападните авиолинии бяха наложили на стюардесите. Особено тъпото кепе с наушници и кърпа на тила, заради което изглеждаше като Доналд Дък. Въпреки това стоеше на вратата на Полет 305 Портланд – Сиатъл с широка усмивка и поздравяваше качващите се пътници, докато им проверяваше билетите. Смяташе, че самолетът ще бъде пълен точно преди Деня на благодарността, но днес беше заета само една трета от основната кабина, което според нейния опит означаваше спокоен полет.

Докато хората се настаняваха на местата си, тя и другата стюардеса, Тина Мъклоу, започнаха да се придвижват от противоположни посоки и да приемат поръчките за напитки. Шафнър пое задната част. Първият ѝ клиент седеше на място 18С в техния „Боинг 727“: учтив, благ господин, неотдавна навлязъл в средната възраст. Носеше шлифер, сив делови костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Тя знаеше името му: в задълженията ѝ при проверката на билетите влизаше да направи опит да запомни имената на всички пътници и тяхното място. Обикновено това беше невъзможно, но днес, с този полупразен самолет, беше успяла.

– Господин Купър, искате ли питие?

Той учтиво помоли за бърбън и „Севън Ъп“. Когато му ги донесе, човекът ѝ подаде двайсетачка.

– Нямате ли по-дребни?

– Не.

Каза му, че трябва да изчака малко, докато му донесе рестото.

Пилотът Уилям Скот, когото всички наричаха Скоти, нареди по интеркома на стюардесите да обезопасят вратите и да се приготвят за излитане. Шафнър вдигна кърмовата стълба, след това седна на сгъваемата седалка до нея, недалеч от пътника на място 18С. Самолетът излетя точно навреме в 14:50 ч. за трийсетминутния полет да Сиатъл.

Когато самолетът се изравни и надписите за слагане на предпазните колани угаснаха, пътникът от 18С ѝ даде знак да отиде при него. Тя предположи, че иска още едно питие, но вместо това той ѝ подаде плик за писма. Често се случваше самотен пътник да ѝ напише бележка с покана за среща на питие, вечеря или нещо повече. Беше научила, че най-добрият начин да се справя с подобни предложения, е просто да не ги приема. Тя благодари мило на пътника и пусна плика в чантичката си неотворен.

Мъжът се наклони към нея с дружелюбна усмивка и прошепна:

– Госпожице – каза той, – по-добре прочетете бележката. Аз имам бомба.

Шафнър не беше сигурна дали е чула правилно. Отвори плика и извади бележката. Беше написана с флумастер и равни главни букви и наистина съобщаваше, че има бомба и че докато всички сътрудничат, нищо няма да им се случи.

– Моля, седнете до мен – каза мъжът и взе бележката от нея, пъхайки я в джоба на ризата си. Тя направи каквото поиска, а той отвори закопчалките на куфарчето за документи на коленете си и повдигна капака няколко сантиметра. Вътре Шафнър видя сноп червени цилиндри, свързани с кабели, сгушени до голяма батерия.

Той затвори куфарчето и си сложи тъмни очила.

– Запишете следното.

Тя извади химикалка и плика за писма от чантата си и записа поредица указания.

– Предайте това в кокпита.

Шафнър стана, тръгна надолу по пътеката между седалките и влезе в кокпита. След като затвори вратата, каза на пилота, че самолетът е отвлечен от човек с бомба, и прочете записаните върху плика негови желания.

– Наистина ли има бомба? – попита Скоти.

– Да – отговори тя. – Видях я. Изглеждаше истинска.

– Божичко. – Скоти се обади в седалището на Северозападните авиолинии в Минесота. Думите му бяха обобщени в един телекс:

ПЪТНИК ОБЯВИ ОТВЛИЧАНЕ. НА ПЪТ ЗА СИАТЪЛ. НА СТЮАРДЕСАТА БЕШЕ ПРЕДАДЕНА БЕЛЕЖКА. ИСКА $ 200 000 В РАНИЦА ДО 17 Ч. И ДВА ПАРАШУТА ПЛЮС СЪОТВЕТНИТЕ РЕЗЕРВНИ. ИСКА ПАРИТЕ В АМЕРИКАНСКА ВАЛУТА. КУПЮРИТЕ НА БАНКНОТИТЕ НЯМАТ ЗНАЧЕНИЕ. ИМА БОМБА В КУФАРЧЕ ЗА ДОКУМЕНТИ И ЩЕ Я ИЗПОЛЗВА, АКО БЪДЕ ПРЕДПРИЕТО НЕЩО, КОЕТО ДА МУ ПОПРЕЧИ.

Похитителят поиска и до пистата на летище Сийтак да чака цистерна, за да зареди самолета за полета, чиято цел щял да уточни по-късно. Нареди на самолета за следващия полет да се качи и един бордови инженер, но не каза защо.

2. В кокпита на полет 305 Скоти и вторият пилот Бил Ратачак обсъждаха как да се справят с положението. Засега пътниците нямаха представа, че самолетът е отвлечен, и Скоти искаше да си остане така.

След обаждането в Минесота Северозападните авиолинии се свързаха с Дон Найроп, президента на авиокомпанията, и с ФБР. От Бюрото пожелаха да щурмуват самолета, но Найроп каза, че предпочита да сътрудничи на похитителя и че авиокомпанията има застраховка и ще плати откупа. ФБР се съгласи неохотно. Щеше обаче да отнеме време, за да се изпълнят исканията на похитителя.

Междувременно 737 беше стигнал до Такома и започна да лети в кръг, докато ФБР и авиокомпанията бързаха да съберат откупа и парашутите.

Скоти използва радиоуредбата, за да съобщи на пътниците, че се е появило малко техническо затруднение. Нямало причина за тревога и щели да кацнат след около час. Междувременно в задната част похитителят, Дан Купър, палеше цигара от цигара. Предложи една на Шафнър, която прие, за да успокои нервите си, макар да ги беше отказала още преди време.

Междувременно навън се разрази буря и заваля дъжд.

Авиокомпанията се свърза с Първа сиатълска национална банка, с която имаше делови отношения. Банката с радост се съгласи да помогне. Всъщност имаше на разположение пари в брой точно за подобни случаи – микрофилмирани банкноти от двайсет долара, чиито серийни номера бяха записани в случай на кражба или обир. Десет хиляди двайсетдоларови банкноти, пакетирани на пачки от по петдесет, бяха напъхани в раница с връзки и доставени на ФБР. Тежеше около девет килограма.

Парашутите бяха взети от един център за скокове източно от летището: два резервни и два основни. Както беше настоял Купър, бяха граждански, а не военни парашути. Те също бяха предадени на ФБР.

Междувременно самолетът продължаваше да върти кръгчета над летище Сийтак. Тина, другата стюардеса, се движеше нагоре-надолу по пътеката, за да успокоява пътниците. Сега Дан Купър обясни на Шафнър как ще се случи всичко:

– Щом самолетът кацне, искам да слезеш, да вземеш парите и да ги донесеш.

– Ами ако е прекалено тежко?

– Няма да е. Ще се справиш. След това – продължи той – ще вземеш парашутите и ще ги качиш на борда. Накрая искам да вземеш храна за екипажа, за да има какво да ядат по време на следващия полет. – Извади флакон „Бензендрин“ от джоба си. – Занеси го в кокпита, в случай че на екипажа му се доспи.

Шафнър го попита дали ще насочи боинга към Куба – по това време най-честото местоназначение за отвлечени самолети.

– Не – отговори той. – Не в Куба, а на място, което ще ти хареса.

Тя го попита защо отвлича самолета. Да не би да е недоволен от Северозападните авиолинии?

– Не, госпожице, не съм недоволен от вашата авиокомпания – каза той. – Просто съм недоволен.

Долу на земята летището беше затворено, всички полети бяха отменени, а идващите самолети или бяха отклонявани, или насочвани да обикалят над летището.

Малко след пет часа от кулата се свързаха със самолета и съобщиха, че парите и парашутите са събрани и се намират в кола в края на пистата, както беше поискано.

Пилотът приземи и рулира машината, както бе наредил похитителят, до една отдалечена част от пистата. Вече беше тъмно и продължаваше да вали. От време на време проблясваха светкавици. Районът беше осветен от редици прожектори.

Самолетът спря.

– Върви да вземеш парите – каза Купър на Шафнър.

Тя мина по пътеката до изхода и слезе по стълбите, след това закрачи на нестабилните си високи токчета към чакащия автомобил. Един агент на ФБР извади парите от багажника и ѝ подаде раницата. Шафнър се върна до самолета, качи се по стълбите и занесе раницата на Купър. Той я отвори, надникна вътре и извади няколко пачки.

– За вас – каза.

– Съжалявам, сър, никакви бакшиши. Такава е политика на Северозападните авиолинии.

Той сякаш се усмихна леко.

– Така да бъде. Върви да вземеш парашутите.

Шафнър отново слезе по стълбите и след още един курс занесе на Купър и тях.

Той се наклони към нея.

– Виж, Фло, това е важна част. Време е капитанът да каже на пътниците, че самолетът е отвлечен. Похитителят има бомба. Трябва да заповяда на всички да слязат от самолета. Трябва да излязат направо, без да отварят отделенията за багаж над главите си. Нито да вземат ръчния си багаж или каквото и да е друго, което са качили на борда. Ако тези указания не се изпълнят буквално или някой герой опита да дойде тук отзад и да ми попречи, ще взривя бомбата. Предай, моля те, това на капитана. На борда трябва да останете само капитанът, вторият пилот и ти.

– Да, сър. – Шафнър стана и отиде в кокпита, за да предаде това искане. Миг по-късно капитанът заговори по уредбата.

– Моля, слушайте внимателно и запазете спокойствие – разнесе се безизразният глас на Скоти от високоговорителите. – На самолета има похитител с бомба.

Чуха се протести, ахвания и дори няколко писъка.

– Не изпадайте в паника. Всички пътници трябва незабавно да напуснат самолета. Не отваряйте багажните отделения над главите си. Не взимайте ръчния си багаж. Трябва да слезете от самолета с празни ръце.

Още ахкания, мърморене.

– Започнете веднага да напускате самолета. Не тичайте, вървете.

Пътниците се надигнаха наведнъж, бръщолевеха объркано на висок глас и се втурнаха напред към вратата и стълбата. Неколцина се протегнаха към отделенията над главите си и един дори успя да отвори своето.

Щом видя това, Купър стана от мястото си, вдигна своето куфарче за документи и го размаха като оръжие.

– Ей, ти! – изрева той, изведнъж изпаднал в ярост, и посочи прегрешилия пътник. – Дръпни се оттам! Имам бомба! Ако не следваш указанията, ще я взривя!

Пътникът, по-възрастен човек, отстъпи с ужас, изписан на лицето, а хората около него му се нахвърлиха с викове и укори. Някой го блъсна изотзад, той заряза отвореното отделение и беше понесен от останалите, които със залитане слизаха от самолета. След няколко минути боингът беше празен с изключение на Шафнър и Тина Мъклоу, другата стюардеса.

– Ти също слез – каза ѝ Купър. – И кажи на бордовия инженер да се качи. – След това грабна вътрешния телефон. – Колко още време е нужно за презареждане? – изкрещя в слушалката.

– Почти сме готови – отговори вторият пилот.

Докараният от Северозападните авиолинии бордови инженер се качи по стълбите и застана в камбуза, очаквайки заповеди.

Купър се обърна към Шафнър:

– Затвори всички щори. От двете страни.

Шафнър вече беше истински изплашена. Спокойният и любезен Купър беше изчезнал, заменен от един лесно възбудим, гневен човек.

– Да, сър.

Когато Шафнър се зае да сваля щорите, Купър се обърна към бордовия инженер.

– Ей, ти. Слушай внимателно. Веднага щом завърши презареждането, искам да поемеш курс към Мексико Сити. Дръж се на височина под три хиляди метра. Не по-високо. Свали задкрилките до петнайсет. Не прибирай колесника и не херметизирай кабината. Лети с възможно най-ниската скорост, която тази конфигурация позволява. Не трябва да са повече от сто възела. – Той замълча, после продължи. – Възнамерявам да спусна кърмовата стълба и да излетим в това положение. Възможно ли е?

– Всичко, което казахте, е възможно – отговори инженерът. – Но ще бъде опасно да се опитаме да излетим със спусната кърмова стълба. При тази конфигурация, която изложихте, ще се наложи да заредим поне още веднъж.

След кратък спор Купър се съгласи задната стълба да остане вдигната и да спрат за презареждане в Рино.

– А сега се присъедини към екипажа в кокпита и затвори вратата – каза той на бордовия инженер. – И започни представлението.

След като бордовият инженер изчезна в кокпита, цистерната се отдалечи, самолетните двигатели започнаха да набират обороти, а машината тръгна да рулира надолу по пистата.

Похитителят се обърна към Шафнър.

– Покажи ми как да спусна кърмовата стълба.

Тя му показа, след това му даде упътването за работа със стълбата.

– Върви в кокпита. Пътьом дръпни завесата на първа класа. Погрижи се никой да не излиза.

– Да, сър.

Тя изпита облекчение, че не трябва отново да седи до него, но все още се боеше от неочакваната промяна в държанието му – особено сега, когато всичките му искания бяха изпълнени. Мина напред и докато дърпаше завесата, за миг зърна похитителя. Той връзваше раницата с парите около кръста си. Самолетът беше стигнал до края на пистата за рулиране, после зави по тази за излитане и започна да ускорява, за да се издигне във въздуха. Беше 19:45 ч.

3. Мъжът, който наричаше себе си Дан Купър, свърши с връзването на вързопа с пари около кръста си. След това отиде при едно от багажните отделения над седалките – 12С – онова, което възрастният мъж беше отворил. Извади малко ръчен багаж и го пръсна из кабината. После измъкна очукано кафяво кожено куфарче. Извади го внимателно и го сложи на седалката си. Отвори още багажни отделения и започна да вади произволно багаж – пликове, чанти, палта, чадъри – и да го пръска из кабината. През това време бурята се усили и курсът им ги поведе през турбуленции. От време на време самолетът пропадаше и се издигаше обратно, което предизвикваше изпадането на още багаж от отворените отделения.

Прекрачвайки багажа, Купър с бързи и резултатни движения си сложи парашута. Отиде при кърмовата стълба и поглеждайки в указанията, които Шафнър му беше дала, отвори вратата сред оглушителния рев на вятъра и спусна стълбата в мрака.

Внезапната промяна в налягането предизвика тревога у пилотите в кабината. Вторият пилот Ратачак включи интеркома.

– Чувате ли ме? – попита той. – Отзад всичко наред ли е?

– Всичко е наред.

Похитителят се обърна, грабна куфарчето за документи – онова, в което лежеше фалшивата бомба, и го изхвърли през вратата в ревящия мрак. След това произволно избра багаж и също го изхвърли. Накрая, използвайки парче от куполните шнурове на парашута, който нямаше да използва, върза здраво на корема си кафявия куфар, който беше извадил от багажника. Сега беше заприличал малко на човечето на „Мишлен“: парашут на гърба, парите, вързани отстрани на кръста, куфарчето на корема. Макар да изглеждаше смешно, така беше безопасно.

Щом приключи с това, стъпи предпазливо на стълбата и миг по-късно скочи в нощта. В кокпита всички усетиха внезапното издигане заради загубата на тегло и капитанът записа часа: 20:13 ч. Но не бяха сигурни какво означава това. Нямаше начин да разберат дали похитителят е още в самолета, затова продължиха към Рино.

Купър изхвърча във въздушната струя. Изчака да се отдалечи от двата двигателя, които на 727-100 бяха монтирани на кърмата. Стабилизира свободното си падане. Отброи пълни шейсет секунди и освободи пръстена. Това действие изкара трийсетсантиметровия издърпващ парашут, който от своя страна изтръгна основния парашут от раницата. Купър отбеляза със задоволство всички тези етапи по усет. Веднага щом парашутът се отвори напълно, той се ориентира, различавайки едва доловимите светлини на град Пакууд – неподвижния му ориентир – затъмнен от бурята, но все още видим.

Протегна се надолу до мястото, където беше вързал торбата с парите, развърза връзките и бръкна вътре. След отварянето на парашута вятърът беше отслабнал значително и движенията му сега бяха по-лесни. Грабна шепа банкноти, измъкна ги и ги пусна по вятъра. Започна да изпразва торбата колкото може по-бързо, запращайки парите в нощта.

Неочаквано усети дърпане в шнуровете. Погледна нагоре и видя, че няколко пачки бяха отнесени нагоре и пречеха на купола на основния парашут. В същото време взе да усеща, че падането му започва да се ускорява до фатална скорост на спускане.

Не се паникьоса. С привично движение освободи основния парашут, като дръпна изтеглящата ръчка. Сега премина в свободно падане. Бързо издърпа втората ръчка, за да освободи ръчно запасния парашут. Когато той изскочи и се разтвори обаче, осъзна, че и с него нещо не е наред. Беше се отворил, но не напълно. Може би е бил умишлено повреден, но по-вероятно се беше втвърдил, защото е останал твърде дълго без преопаковане. Често срещан проблем.

За него обаче беше сериозен.

Купър изпита необичаен пристъп на паника. Нищо от онова, което опита, не можа да оправи резервния парашут. Продължи отчасти да пада свободно, частично неразтвореният резервен парашут се тресеше в турбуленцията. Последен облак двайсетдоларови банкноти изригна от торбата като конфети в нощта, докато борещата се фигура се носеше надолу към гората и скоро изчезна от погледа във виещата буря.