Да намериш Ашли

1.

Слънцето огря лъскавата тъмна коса на Мелиса Хендерсън, вдигната в хлабав кок на главата ѝ. По лицето ѝ се стичаше пот, а мускулите на дългите ѝ, слаби ръце бяха опънати от усилието докато работеше. Съсредоточено търкаше с шкурка една от вратите на къщата – нейното спасение в планината Бъркшир в Масачузетс. Мелиса купи къщата преди четири години, тогава бе овехтяла от времето, порутена и се нуждаеше от сериозен ремонт. Никой не беше живял в нея повече от четиресет години и подът скърцаше зловещо, когато човек вървеше из нея. Мелиса се страхуваше, че дъските ще се разпаднат. Тя бе оглеждала къщата едва двайсет минути, когато се обърна към брокера на недвижими имоти и заяви уверено, че ще я купи. Знаеше, че си беше у дома в мига, когато влезе в красивата навремето стогодишна викторианска къща, заобиколена с четири хектара земя с овощни градини, огромни вековни дървета и поток, който течеше през имота в подножието на планината. Къщата премина в нейно владение след два месеца и оттогава тя се трудеше здраво. Работата по нея се превърна в най-важното нещо и Мелиса бавно връщаше дома си обратно към живот. Мястото стана голямата ѝ любов и фокуса на дните ѝ.

Мелиса дори се захвана да учи дърводелство и в началото допускаше безброй грешки. Записа се и в курс по водопроводни услуги, нае местен предприемач да смени покрива и използва работници, когато се налагаше. Но когато бе възможно, Мелиса вършеше работата сама. Тежкият труд я спаси след най-ужасните четири години в живота ѝ.

Веднага след като официално къщата стана нейна, тя обяви нюйоркския си апартамент за продажба. Според бившия ѝ съпруг, Карсън Хендерсън, беше глупаво да го продава преди да разбере дали ѝ харесва да живее в Масачузетс. Но Мелиса беше твърдоглава и смела. Никога не се отказваше от решенията си и рядко признаваше грешките си. И знаеше, че този път не бе допуснала грешка. Искаше да си купи къща и да се откаже от Ню Йорк завинаги. Постъпи точно по този начин и не съжали и за минута. Всичко в живота ѝ тук ѝ харесваше, беше това, от което се нуждаеше. Обичаше къщата страстно и откакто се премести в нея, целият ѝ живот се промени.

Четирите години преди да купи имота бяха най-мрачното време в живота ѝ. Понякога Мелиса седеше на терасата и размишляваше върху това. Сега ѝ беше трудно дори да си представи какво бяха преживели с Карсън, когато на осемгодишния им син, Роби, поставиха диагноза злокачествен мозъчен тумор, неподлежащ на операция. Опитаха всичко възможно, водиха го при специалисти из цялата страна и дори в Англия. Но прогнозата винаги бе една и съща – една или две години. Той живя две години след поставянето на диагнозата и те опитаха да ги направят колкото се може по-хубави за него. Роби почина на десет години в ръцете на майка си. Мелиса неуморно се опитваше да открие лечение за детето си и лекар, който би се съгласил да го оперира, но още от самото начало се бореха с неизбежното. Тя отказваше да приеме смъртната присъда на сина си до самия край. После целият ѝ свят се срина. Роби беше единственото ѝ дете, а сега тя вече не беше майка.

Двете години след смъртта му изминаха като в мъгла. Мелиса беше замаяна, мислеше, че ще полудее. Беше спряла да пише година след разболяването на сина си и никога не поднови работата си. Известен автор на бестселъри, с пет зашеметяващи хита, тя не бе написала и дума от седем години и се кълнеше, че никога вече няма да го направи. Писането бе движещата сила на живота ѝ преди, но вече не изпитваше никакво желание да се върне към него. Интересуваше се само от дома си и искаше да го превърне в най-красивата викторианска къща в света. Той бе заменил всичко друго в нейния свят, дори хората. Беше отдушник, където изливаше цялата си мъка, непоносимата ярост и тъга, които изпитваше. Агонията бе малко по-лека сега. Работата по дома ѝ бе единственият начин, по който можеше да облекчи болката си, като използваше ръцете си, вдигаше тежки греди, ремонтираше камини, помагаше на работниците и вършеше повечето дърводелска работа сама.

Сега къщата грееше и беше изключително изящна. Моравите бяха безукорно поддържани и тучни, а старинният дом просто блестеше. Беше нещо, с което Мелиса можеше да се гордее, а и символ на оцеляването ѝ. Всичко в него бе в памет на Роби, който сега щеше да е на шестнайсет, ако бе жив.

Бракът ѝ с Карсън умря заедно със сина ѝ. В продължение на две години здраво се бяха борили, но загубиха битката. След като Роби почина, Мелиса не се интересуваше от никого, само от малкото си момченце, което вече го нямаше. Мисълта за това все още я караше да се задъхва, но сега се случваше по-рядко. Беше се научила да живее с мъката, като с хронична болка. Карсън също бе парализиран от мъка. И двамата се давеха, прекалено изгубени в собственото си нещастие, за да си помогнат един на друг. Втората година след смъртта на Роби беше по-лоша и от първата. После Мелиса откри, че Карсън се е забъркал с друга жена, клиентка на литературната агенция, където той работеше. Тя не го обвиняваше за връзката. Сама признаваше, че бе отблъсвала мъжа си в продължение на две години и вече бе прекалено късно да промени нещо. Не направи опит да си го върне, нито да спаси брака им. Вече бе мъртъв, а и тя се чувстваше такава отвътре.

Карсън бе нейният литературен агент. Беше се свързала с него след написването на първата си книга. Занесе му ръкописа си, тъй като ѝ бе препоръчан от приятел. Тогава тя беше на трийсет и една години, а той бе зашеметен от таланта ѝ, от чистотата и силата на думите ѝ. Мелиса бе работила за списание след колежа и бе писала статии на свободна практика в продължение на няколко години преди да завърши първата си книга. Отдаваше успеха си на гениалната първа сделка, която Карсън сключи за романа ѝ. След няколко чаши шампанско, за да отпразнуват, двамата се озоваха в леглото и след година вече бяха женени. Роби се роди десет месеца след сватбата и животът им беше щастлив, единайсет прекрасни години.

Карсън беше уважаван и сериозен агент, но не си приписваше заслуги за зашеметяващия успех на Мелиса. Твърдеше, че тя е най-талантливата писателка, с която някога е работил. Когато тя спря да пише, за да се грижи за Роби, никой от двама им не си помисли, че това е краят на кариерата ѝ. Впоследствие тя обясняваше простичко, че не са ѝ останали думи, нито желание да пише. Желанието за творчество, което бе изпитвала през по-ранните години, просто я беше изоставило. „Роби го взе със себе си“, обясняваше тя. И настояването от страна на Карсън и издателите ѝ не успя да я убеди да започне отново. Мелиса изостави брака, кариерата си, Ню Йорк и всичките си познати там. Искаше да започне на чисто. Цялата ѝ енергия и страст се изливаха само върху къщата. В живота ѝ нямаше мъж, а и тя не желаеше. Беше на четиресет и три години, когато Роби умря, а след две години двамата с Карсън се разделиха. Сега, на четиресет и девет, тя стоеше под лятното слънце и търкаше вратата с цялата си сила.

Кротката афера на Карсън с писателката на криминалета се превърна в солидна връзка след заминаването на Мелиса. Джейн бе няколко години по-възрастна от Мелиса и имаше две дъщери, с които Карсън се беше сближил. Те запълваха част от нуждата му да е баща след смъртта на Роби. Карсън и Джейн се ожениха почти веднага след развода му. Мелиса не желаеше да поддържа контакт с него, но му пожела всичко най-хубаво и му изпращаше имейл всяка година на датата от смъртта на Роби. След като синът им вече го нямаше, и двамата разбраха, че нямат нищо общо. Свързваха ги само прекалено много тъжни спомени за тежките битки, които бяха водили за сина си и бяха изгубили. Провалът им съсипа всичко между тях. За да избяга от него, Мелиса се изолира напълно и предпочиташе да живее така. Просто изчезна.

Беше постъпила по същия начин с по-малката си сестра, Хариет, Хати, както я наричаше, и не я беше виждала от шест години, от погребението на Роби. Нямаше какво да ѝ каже, нито разполагаше с енергия за разправиите им. За Мелиса сестра ѝ бе се променила още преди осемнайсет години, при това без никаква причина. Въпреки обещаващата си кариера като актриса, Хати се бе присъединила към религиозен орден на двайсет и пет годишна възраст. Мелиса смяташе, че сестра ѝ има психически проблеми. Но ако бе така, то Хати никога не се бе съвзела и изглеждаше доволна от избора си, който Мелиса не можеше да приеме. Тя бе настроена враждебно към монахините и считаше решението на Хати не само за изоставяне, но и за лично предателство, след всичко, което бяха преживели заедно докато растяха.

Майка им умря, когато Хати беше на единайсет, а Мелиса – на седемнайсет. Тя беше студена, мрачна и силно религиозна жена, винаги се отнасяше сурово с голямата си дъщеря. Мелиса не отговаряше на очакванията ѝ и я разочароваше, а след смъртта на майка ѝ, тя нямаше как да се справи лесно с негодуванието си от несправедливото отношение към нея. Започна да пише, за да изрази чувствата си по единствения начин, който знаеше. Резултатът бяха гениални книги, които читателите ѝ жадно поглъщаха. Но спомените за майка ѝ си останаха болезнени. Беше прекалено късно да ѝ прости, затова никога не го направи. По свой начин, без да го осъзнава, сега Мелиса приличаше много на майка си, с категоричните си позиции, критиките към другите хора и черно-белия поглед върху живота, особено след смъртта на Роби. Хати беше по-мила и напомняше повече на баща им, който се криеше от живота. Той беше добър човек, но слаб, и бе оставил властната си съпруга да го управлява и тормози. Майка им взимаше всички решения за дъщерите си, което вбесяваше Мелиса. Тя искаше баща ѝ да укротява майка им и да смекчава присъдите ѝ, но той никога не го направи. Беше се отказал от ролята си и бе предал цялата сила в ръцете на жена си. Мелиса негодуваше и срещу това, докато Хати с лекота му прощаваше всичко. Може би защото тя никога не бе страдала от майка им както нея. Мелиса бе поела бремето на суровите ѝ решения и изисквания, а с Хати се отнасяха като с бебето.

Хати беше на единайсет, когато майка им почина, и Мелиса се опитваше да я замести. В продължение на четиринайсет години двете бяха много близки. Баща им почина година по-късно и Мелиса остана единственият близък човек на Хати. Винаги беше зад гърба ѝ, за да я защитава и окуражава. Но внезапно на двайсет и пет години Хати захвърли всичко заради една откачена идея и реши да стане монахиня. Според Мелиса това бе начин да избяга от живота, както бе постъпил баща им, безволев страхливец. Хати копнееше само да се скрие в манастира, далеч от света. Твърдеше, че актьорството е прекалено тежко за нея.

Хати беше мечтала да стане актриса и бе учила актьорско майсторство в Нюйоркския университет, но се отказа от всичко веднага след първото си отиване в Холивуд и единствената снимачна проба. Мелиса обвини сестра си, че е страхливка, но Хати не искаше да я слуша. Заяви, че религиозното ѝ призвание било по-силно от предишното ѝ желание да стане актриса.

След смъртта на родителите им, момичетата имаха попечител в банката, който почти не ги познаваше. И двамата им родители бяха единствени деца и историята се повтаряше. Техните родители също бяха си отишли млади. Майката на Мелиса и Хати бе останала без всякакви средства и ѝ се бе наложило да се откаже от колежа и да стане секретарка.

Баща им бе получил солидно наследство, но то бе намаляло значително през годините, благодарение на дълги моменти на безработица, дребни службици по различни банки и лошо управляване на парите. Това бе причината за безкрайните разправии в семейството. Майка им бе ужасена от мисълта, че може отново да бъдат бедни. Баща им пък не бе способен да се грижи за себе си, когато остана сирак, и започна да пие, което му струваше доста уволнения. Често живееха само с остатъка от наследството му, без никакви други доходи. Въпреки това Хати и Мелиса разполагаха с достатъчно пари, когато родителите им умряха. Платиха за образованието си и се преместиха в малък апартамент, след като продадоха просторния семеен дом на Парк авеню. Баща им бе проявил предвидливост да плати за голяма застрахователна полица, която щеше да осигури дъщерите му за дълго време. Нямаше да живеят в лукс, но щяха да са добре, ако работеха след като се дипломираха от колежа.

На осемнайсет години, когато баща им умря, Мелиса пое всички отговорности и се справи чудесно, много по-добре от родителите си. Тя беше умна, решителна и способна. Погрижи се и двете със сестра ѝ да се запишат в добри колежи и подтикваше Хати да учи здраво и да получава добри оценки. Беше учудващо сериозна за годините си, но не така строга като майка им и много по-отговорна от вечно пияния им баща. Мелиса осигури преместването им в приличен квартал в Уест Сайд и се придържаше към строг бюджет, така че парите да им стигнат за колкото се може по-дълго време. И се грижеше отлично за Хати. Изглеждаше, че всичко върви добре докато Хати не избяга в манастира. Светът на Мелиса се срина. След като се бе грижила за сестра си четиринайсет години, внезапно се озова сама. Тогава започна да пише още по-сериозно, за да запълни празнината и да се опита да разбере защо сестра ѝ бе зарязала мечтите си.

Мелиса изля гнева си срещу майка им в първата си мрачна книга, която пожъна мигновен успех. Разбираше по-добре горчивината на майка си, която се бе превърнала в просякиня след смъртта на родителите си, отколкото бягството на сестра си от живота. Просто не можеше да си обясни постъпката ѝ, очакваше я толкова чудесно бъдеще.

Загубата на Хати ѝ нанесе тежък удар. Мелиса пишеше непрестанно, за да укроти демоните си, и резултатите бяха отлични. След като се запозна с Карсън, той стана неин агент и продаде книгите ѝ за сериозни пари. Но въпреки всичко тя никога не прости на сестра си за постъпването ѝ в манастира. Хати притежаваше истински талант, бе изпълнила няколко дребни телевизионни роли и бе участвала в една пиеса на Бродуей. После получи възможност да се яви на прослушване за филм и замина за Ел Ей. Но изправена пред тази чудесна възможност, тя се паникьоса, върна се от Холивуд след по-малко от седмица и сподели с Мелиса решението си да се присъедини към религиозен орден. Каза, че цял живот мечтаела за това, но го криела от сестра си, защото знаела, че Мелиса мрази монахините. Осемнайсет години по-късно Мелиса не бе простила на Хати и двете все още бяха отчуждени. Мелиса почти не бе проговорила на сестра си на погребението на Роби. Не искаше да чуе думите ѝ и глупавия опит да я успокои, че сега Роби е на по-хубаво място и страданията му са приключили. Оттогава двете не се бяха виждали.

Мелиса ѝ пишеше веднъж годишно, както и на Карсън, най-вече защото се чувстваше задължена. Хати ѝ драсваше по няколко реда от време на време, твърдо решена да поддържа връзка със сестра си, която все още обичаше. Беше убедена, че един ден Мелиса ще приеме решението ѝ, но засега нямаше никаква промяна. Мелиса предпочиташе да е сама. Не желаеше съчувствието на хората, което само сипваше сол върху раните, нанесени ѝ от загубите. Не искаше нищо освен къщата си, тук се чувстваше спокойна и защитена. Не се нуждаеше от хора около себе си, особено от страхливата си сестра, която бе избягала от света, или бившия си съпруг, женен за друга. Вече не се нуждаеше и от агент, тъй като бе спряла да пише. Не, не искаше никого.

Манастирът изпрати Хати в училище за медицински сестри, когато тя се присъедини към ордена. Сега тя бе сестра в болница в Бронкс. Мелиса отиде на дипломирането ѝ, но отказа да присъства на церемонията, когато Хати стана послушница и после даде окончателния си обет. Мелиса не искаше да е там. Беше прекалено болезнено да гледа сестра си в одежди на монахиня.

След тържествения обет Хати прекара две години, работейки в сиропиталище в Кения, което страшно ѝ хареса. Животът ѝ бе напълно различен от този на сестра ѝ и тя бе доволна. Мелиса също казваше, че е щастлива, омъжена, с дете и преуспяваща писателска кариера. Но острите ѝ ръбове не се бяха загладили с времето, дори бяха станали по-твърди. А след като Роби умря, стените около нея станаха непреодолими.

Когато започна ремонта на къщата в Бъркшир, хората, които работеха за нея, я считаха за честна и справедлива. Плащаше им добре и се трудеше усърдно заедно с тях. Но не беше дружелюбна, нито приказлива. Мелиса говореше малко, но всички се впечатляваха от това колко е силна и способна. Не се отказваше от никоя задача, независимо колко трудна беше, и приемаше всяко предизвикателство. Беше смела жена.

Мъжете, които работеха по къщата, често коментираха помежду си колко необщителна и затворена жена е. Норм Суенсън, предприемачът, винаги я защитаваше. Харесваше я и знаеше, че има причина да е толкова сурова към себе си и останалите. От време на време виждаше искра в очите ѝ и предполагаше, че у нея имаше повече отколкото тя позволяваше на хората да видят.

– Обикновено има причина някой да е такъв – казваше той по собствения си кротък начин.

Норм я харесваше и се наслаждаваше на редките си разговори с нея. Обсъждаха къщата или историята на района, нищо лично. Той беше убеден, че някъде в нея се крие един добър човек, въпреки студеното ѝ поведение и острия език. И винаги се чудеше каква бе причината за това. Един от работниците я наричаше таралеж. Описанието беше доста точно, бодлите ѝ наистина бяха остри. Местните хора не я притесняваха и тя бе доволна за това. Никой от тях не знаеше за Роби. Нямаше причина да разбират, а и това бе част и време от живота ѝ, което тя не желаеше да споделя с никого. Никой в Бъркшир не знаеше нищо за личния ѝ живот.

Фактът, че Мелиса бе издавала книгите си с моминското си име Стивънс, правеше анонимния живот в Бъркшир възможен. Беше запазила фамилията на Карсън след развода, защото това бе името на Роби и връзка с него, но и защото името Мелиса Хендерсън не бе познато на никого. Но Мелиса Стивънс би заявило на всички, че в квартала живее прочута писателка.

На старите им приятели в Ню Йорк, които не я бяха виждали от години, Карсън винаги казваше, че някои хора просто не се възстановяват от смъртта на детето си и очевидно Мелиса бе една от тях. Това изглеждаше много тъжно и на някои от тях тя наистина им липсваше. Карсън си имаше свои проблеми след смъртта на Роби, но бе укрепил връзките си с хората, които го подкрепяха. Мелиса бе прекъснала своите и бе отплавала в открито море. Бракът на Карсън с Джейн подхождаше на кроткия му характер повече отколкото този с Мелиса, която обикновено беше мрачна и гневна, вероятно заради белезите, оставени от родителите ѝ. Навремето беше щастлива с Карсън, но не притежаваше лекия слънчев характер на сестра си. А Джейн, сегашната съпруга на Карсън, беше стабилна жена, макар да нямаше гениалния мозък на Мелиса, нито страхотния ѝ талант, но и измъчената душа, което бе несравнимо по-лесно за него.

Карсън бе говорил с Хати няколко пъти в ранните дни след смъртта на Роби. Тя смяташе, че случилото се с детето ще смекчи характера на сестра ѝ, но ефектът бе точно обратният. Карсън винаги бе харесвал Хати, но загубиха връзка, когато тя замина за Африка. Все още изпитваше топли чувства към нея, но знаеше, че тя не иска Мелиса да я мисли за нелоялна, защото се чува с него след втория му брак. Тя вече не му се обаждаше. Писа му веднъж, за да го поздрави, когато се ожени отново, и че се радва за него и ще се моли за новото му семейство. Повече не я чу. Всички връзки с Мелиса бяха прерязани, освен ежегодните ѝ имейли.

Литературната кариера на Мелиса се издигна във висините по времето, когато сестра ѝ постъпи в манастира, затова Хати не я виждаше често, но редовно идваше в болницата, когато Роби се разболя, дори ѝ предлагаше да остане при него, за да даде възможност на Мелиса да си почине. Независимо колко ядосана беше Мелиса от факта, че сестра ѝ бе станала монахиня, чувствата на Хати към нея никога не се промениха и тя остана до нея до края на живота на Роби.

Мелиса никога не я покани в Масачузетс и Хати не бе виждала къщата, която сестра ѝ обичаше толкова много. Новият ѝ дом бе заменил хората в живота ѝ и писането, в което толкова я биваше. За Мелиса къщата беше достатъчна, тя бе единственото, което искаше и от което се нуждаеше сега. Не желаеше никого в живота си, нито връзка с хората, които познаваше преди, докато бе омъжена. Не искаше да е обект на ничие съчувствие и съжаление.

Когато приключи с търкането, Мелиса вдигна вратата и я занесе обратно в къщата. Беше станала невероятно силна от тежката работа, която вършеше. Тя прегледа вратата внимателно, когато я закачи на пантите, и остана доволна от работата си. Беше свалила всички слоеве боя и бе решила само да я лакира. Оригиналните резби и розетки бяха деликатни и красиви и сега човек можеше да ги види по-добре. Единственото, от което Мелиса се интересуваше, бе разхубавяването на къщата.

След сутрешния труд тя си направи кафе и го изпи права, загледана в моравата, дърветата и градините, които бяха нейно творение, както и овощните градини в далечината. Беряха ябълките и ги продаваха на близкия селски пазар. Тя разполагаше с време и пари да върши това, което искаше и ѝ доставяше удоволствие. След пет зашеметяващо успешни бестселъра, Мелиса имаше достатъчно средства да живее, както реши. Водеше прост, обикновен живот и имаше повече от достатъчно в банката. Две от книгите бяха продадени и като филми.

За известно време тя беше сред най-прочутите писателки в страната, а после изчезна от обществения живот, за изненада на издателите си. Карсън мразеше да я гледа как похабява таланта си. Но сега работата по къщата и имота я интересуваха много повече от писането.

Мелиса не се беше връщала в Ню Йорк откакто купи къщата и не виждаше причина да го прави. Беше изоставила приятелите си покрай смъртта на Роби и нарочно ги избягваше. Не искаше да чува за техните деца, повечето от които вече бяха тийнейджъри, какъвто и Роби щеше да бъде. На четиресет и девет години, тя знаеше, че в живота ѝ няма да има повече деца. Роби беше центърът на света ѝ, също като Карсън, но с това бе свършено.

От време на време тя си мислеше колко странно бе никога вече да не усети човешко докосване. Нямаше ги милите прегръдки, когато Роби обвиваше ръце около врата ѝ и едва не я задушаваше в радостта си, нито нежната, чувствена страст, която двамата с Карсън споделяха. Сега не беше достатъчно близка с никого, нямаше кой да я прегърне. А когато някой от работниците я докосваше неволно по рамото или ръката, или Норм, който бе дружелюбен човек, слагаше ръка на гърба ѝ, това винаги я стряскаше. Вече не беше познато усещане, нито желано. Физическият контакт с други хора не беше част от сегашния ѝ живот, макар да бе важен за нея в миналото. В ранните години на брака им Карсън я считаше за топла и сърдечна жена, а Роби често се хвърляше лудо в ръцете ѝ и едва не я събаряше. Той беше здраво, щастливо хлапе, а после стана прекалено слаб, затрудняваше се да ходи или дори да вдигне глава, а тя седеше до него и държеше ръката му докато не заспи. Накрая той спеше през повечето време, а Мелиса го наблюдаваше, за да се увери, че още диша, и се мъчеше да запамети всеки миг с детето си.

– Не можеш да се откъснеш от всички! – каза ѝ Карсън след като Роби умря, но тя го направи.

Преживя най-ужасното, което животът можеше да ѝ поднесе – загубата на дете. Вече не беше същата жена, но бе жива. Навремето обичаше да се смее. Хати беше по-буйна и пакостлива като дете, но Мелиса имаше чудесно чувство за хумор. От него не остана и следа, когато Роби се разболя. Кошмарната загуба я промени напълно.

Ставаше рано всяка сутрин и гледаше изгрева, после започваше деня си с работа, понякога доста тежка за жена, и често си лягаше малко след стъмване. Четеше от време на време, обичаше да седи пред огъня и да си почива, но тогава я заливаха спомени. Не искаше да си оставя време да мисли за миналото, живееше в настоящето, а то беше къщата, която реставрираше, най-вече със собствения си труд. Гордееше се с резултатите и постигнатото. Къщата беше доказателство за отлично свършена работа и символ на оцеляването ѝ. Никой тук не знаеше колко се беше борила да се задържи в живота и да не се откаже от него, когато загуби най-обичания си човек. Трудът я върна поне донякъде към живота и я поддържаше заета, щастлива и удовлетворена в продължение на четири години. Това беше най-добрата терапия за нея, а домът ѝ се превърна в една от най-красивите къщи в Бъркшир, с изящни, изработени на ръка детайли, като произведение на изкуството. За Мелиса къщата беше жива, същество, което трябва да бъде обичано и украсявано, и също причината тя да остане жива.

Понякога тя си позволяваше да мисли за сестра си. Сладката Хати, с огненочервена коса и огромни зелени очи, която приличаше на фея, когато беше малка. Сега медената ѝ коса беше скрита под монашеското покривало. Хати беше мъжкарана, после разцъфтя в прекрасна, млада жена с естествена, зашеметяваща красота, която привличаше мъжете. Момчетата я преследваха още от тийнейджърските години. Мелиса, с тъмна коса и сини очи, притежаваше по-хладна красота и изглеждаше по-недостъпна. В университета тя мислеше повече за грижите по сестра си отколкото за запознанства с момчета и не беше излизала по срещи до последната си година там.

Когато Мелиса завърши университета и започна работа, Хати беше на шестнайсет и вече бе красива и съблазнителна млада жена. Момчетата в училището в Ню Йорк, където учеше, бяха луди по нея. Това правеше решението ѝ да стане монахиня още по-абсурдно. Хати винаги бе магнит за момчетата и обичаше да флиртува и да се забавлява, а и лесно се сближаваше с хората. Идеята да се изолира напълно от света се струваше направо престъпна на Мелиса. Беше сигурна, че сестра ѝ бързо щеше да излети от манастира, но тя не го направи. Беше там вече осемнайсет години, вярна на обета си, което Мелиса не можеше да разбере и приеме, макар да знаеше, че майка им би била доволна.

Двете сестри живееха заедно преди Хати да се присъедини към ордена. По същото време Мелиса се запозна с Карсън, веднага след като написа първата си книга. Година по-късно се ожениха и тя се отказа от стария си апартамент. Мразеше да е там след като Хати се изнесе. Жилището ѝ се струваше безмълвно и самотно. Но сега беше друго, не изпитваше същото към къщата си в Масачузетс. Тук никога не се чувстваше самотна, а и се бе примирила с начина на живот, който бе избрала. Изпита облекчение да остане сама, когато двамата с Карсън се разделиха. Бракът им вече бе напълно мъртъв за нея и дори я измъчваше и нараняваше. Тя беше благодарна за свободата си, когато Карсън я напусна.

Тогава незабавно започна да си търси къща и бързо намери подходящата. Почувства се по-спокойна, когато напусна Ню Йорк и започна на чисто. Вече не ѝ се налагаше да гледа празната стая на Роби. Най-щастливото време в живота ѝ беше, когато синът ѝ беше жив, но то бе само спомен.

Вечерта, когато се качи горе уморена, Мелиса погледна рамкираната снимка на Хати на бюрото в малкия ѝ кабинет до спалнята. На нея сестра ѝ бе издокарана за абитуриентския си бал в Ню Йорк. Носеше светлосиня рокля, а яркочервената ѝ коса беше вдигната нагоре в букет от къдрици. Изглеждаше сексапилна и красива и се усмихваше широко. Мелиса си спомняше идеално момента, когато я снима. Беше помогнала на сестра си да избере роклята. В къщата нямаше снимки на Хати като монахиня, само няколко от детските им години и младостта. Мелиса искаше да помни сестра си само по този начин. Монашеските одежди бяха пълно безумие.

Тя се усмихна на снимката, когато седна зад бюрото, за да подпише няколко чека, после си легна да почете малко преди да заспи. Винаги спеше на запалена лампа, за да държи спомените настрани. Беше се усъвършенствала в това през годините и се бе научила да живее със загубата. Сега тя бе част от нея, както всичко друго, което се беше случило. Бракът с Карсън и развода. Неочаквано успешната кариера, от която се отказа. Хората, с които вече не се виждаше. Сестрата, която я предаде, ставайки монахиня. Бащата, умрял от алкохолизъм. Майката, която промени живота на Мелиса завинаги и умря без да разреши проблемите им, особено сериозните. Имаше толкова много неща, които искаше да забрави. Призраците на миналото щяха да я преследват, но само ако им разреши, а тя бе станала експерт в избягването им. Мелиса огледа спалнята и се усмихна. Всичко, което имаше значение за нея, беше в настоящето. Миналото беше погребано и почти забравено, само смътен спомен. Чувстваше се в мир в тихата къща. Напомни си, че миналото вече не съществува, а тя е щастлива, сега. Почти го вярваше докато си лягаше. Заспа бързо, изтощена от тежката работа през деня. Беше се научила да се натоварва физически, за да избяга от призраците, които все още я очакваха в безмълвната стая нощем.