Манипулации на съзнанието

Приближава ли краят на човечеството? Възможно ли е да е започнал процесът на промяна в последната позната ни цивилизация? И ако това е така, имаме ли силите, които да възродят човечество с една напълно различна роля.

Милиони хора си дават сметка, че нещо се случва, и ние сме очевидците, които чувстват промяната с кожата си. Всеки от нас разполага със собствен регистратор. И смартфонът промени окончателно реалността, в която живее човечеството. Тези малки умни машини се сляха с човека и започнаха да диктуват всекидневието на планетарно ниво.

На всичкото отгоре изкуственият интелект, този от екрана, не спира да публикува неистини. И в наши дни такова занимание се превърна в модна централа за преработка на човешки души. Запитахме ли се защо всичко, което се отнася до истината, трябва да бъде очернено и подменено?

„Към какви възгледи се придържат масите и към какви не – няма значение. На тях може да им се предостави интелектуална свобода, защото те нямат интелект“, написа Джордж Оруел в средата на миналия век. Тази максима звучи като прокоба. Сега се намираме в периода, в който тя се сбъдва. В периода, когато разбираме какво има в нашата храна, какво има във водата, на кого гласуваме доверие?

Теоретици на конспиративни теории отбелязват, че е започнал планетарен преход, пазен в строга тайна. Но може би това е сладък ромон в нашите умове и игра на криеница, за да бъдем въведени в заблуждение. Така никога няма да провидим в близкото бъдеще и да открием какво е приготвила съдбата за нас.

Всичко около нас, във всеки един момент е обективно, тоест всеки от хората, които ни обкръжават, всеки камък, който пада от небето или отнякъде, всяко от природните явления, които се случват и ни засягат, всяка дума, казана по отношение на нас, е обективна.

Това е част от сценария на света, който сме създали със собственото си съзнание. С динамиката на съсредоточеното внимание проектираме в него всички свои интереси. А те може би са изчислени от гигантска машина и заложени в суперкомпютър?

Уликите са твърде много, и те са пред очите ни. Въпросът е дали ги забелязваме, или ги подминаваме? Дали пък точно така не работи Матрицата, която става все по-популярна не само като понятие. Вярвате ли, че тя e всичко около наc? Дори ceгa, в този миг тя наблюдава, изчислява и направлява. Уceщaме я, кaто отидeм нa рaботa, докaто чакаме на светофара, докaто си плaщaме дaнъцитe. Тя е всесилна.

Tя моделира всяка секунда света пpeд нас, зa дa укрие истинaтa. Въпросът тук е коя истинa се прикрива? Отговорът е шокиращ. Ние сме роби. И кaто вceки друг роб сме родeни в окови, в зaтвор, който нe можeм дa помиpишeм, вкусим или докоcнeм. Зaтвоpът зa нашето cъзнaниe. Зa cъжaлeниe, Мaтpицaтa нe можe дa бъдe обяснeнa лесно. Да спрем за миг и да се префокусираме в друга величина от средата, която формира нашата реалност. Предлагам да се освободим от парадигмите на ученията, които следваме от най-ранна детска възраст. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Всяка минута е ценна. Всеки миг твори реалността, която виждаме. Грешка ще е да се впуснем в продължително изучаване на времето и пространството около нас.

Заблудите за нашата реалност и битие са толкова добре маскирани, че трудно можем да разпознаем в каква среда живеем.

По време на снимките на филма „Измамна реалност“ се случиха необясними неща. Още по-необяснимо е заснемането на всяко интервю с участниците в лентата. С диригента Йордан Камджалов направо попаднах в друго измерение. И някак странно записът изчезна, просто изчезна. Наложи се да възстановяме звук и картина от резервното копие, което съвсем случайно направихме. По-късно установих, че думите, изречени на глас от лекторите, пробиват тъпанчета на ушите. Предлагам да споделям моите впечатления с кратки откъси. Започвам с Теди Москов: „Относно цивилизацията с голямо удоволствие мога да кажа, че тя загива. Тъй като вече мозъците, особено на най-младите, престават да работят. Те, вместо да запомнят, си гледат в телефоните – кой, какво и как? Възприятията им стават сгъстени в един малък обем. Според мен нещата вървят на зле.“

Йордан Камджалов: „И точно заради това нямам търпение по един естествен начин това нещо да остане в миналото.“

Веселина Вачкова: „В момента ние действително живеем в епоха, която не е епоха нито на нациите, нито на културата. Но не бих казала, че е и епоха точно на цивилизациите.“

Възможно ли е преходът да е факт? Сега ние ставаме свидетели на последните дни на нашата цивилизация, такава, каквато я познаваме.

Тишината на собствените ни умове носи усещането за спокойствие. Ние се вглеждаме в редовете, написани от бунтарите, и се възхищаваме на техните прозрения. Необходимо ли е във всяко общество обикновените хора да живеят, като се съпротивляват на съществуващия ред?

Пропагандните постулати и ценности на западната цивилизация може би са капан за милиони обикновени граждани по света. Но какво и защо толкова силно ни кара да оставаме със свити сърца и да очакваме един неизбежен край? Защото, когато гледаме на ставащото отвисоко, като сценаристи на собствената си съдба, нещата изглеждат различни.

Концепциите на новите учения, добили популярност в последните години, са разпространявани като на разпродажба в „АлиБаба“. Промиването на мозъци се превърна в добре смазана машина за пари. И може би неслучайно най-налаганата, оказала се широко разпространена концепция „Ню Ейдж“ се нареди между основните религии. Моя позната, която се бе увлякла сериозно, днес изпитва смесени чувства. Самата тя ми сподели, че честно казано, си е живяла повече от добре с глава, зарита в пясъка. Можем да теоретизираме дали тази религия, движение или концепция е изкуствено създадена в секретни лаборатории като култура за влияние и разпространение на личностна зараза. „Новата епоха“, както условно бихме превели от английски името на учението, насърчава развитието на собствената сила или божественост на човека.

„Колко удобно!“ – възкликват критиците. Потърпете и тепърва ще разберем, че на тази планета всичко е контролирано. Всичко, без изключение. Дори хакерските атаки или полезната информация, публикувана от Едуард Сноудън. Да не говорим за патока Доналд, Алиса в Страната на чудесата, Мики Маус и още любими на хлапетата герои.

Когато става дума за божество, последователите на „Новата епоха“ не говорят за трансцендентен, личен Бог, който е създал Вселената, а за висше съзнание вътре в себе си. Човек, който е последовател на „Ню Ейдж“ може да гледа на себе си като на божество, космос, Вселена. Всъщност всичко, което той вижда, чува, чувства или си представя, трябва да се смята за божествено.

Вероятно голяма част от читателите, запознати с творбите на Ницше, ще открият нещичко познато. Накратко казано: да се вгледаме в посланието. Това е свят, загърбил светостта още в зародиша си и обърнал гръб на своя създател. Бог е мъртъв. Аз съм Бог.

Смъртта на Бог е начин да се каже, че хората и като цяло западната цивилизация не могат повече да вярват в подобен глуповат мит. Смъртта на Бог ще доведе, според известния с бунтарското си поведение Ницше, не само до отхвърляне на вярата в космически или физически ред, но също така и до отхвърлянето на самите абсолютни ценности – отхвърлянето на вярата в обективен и универсален морален закон.

Коварните умове от секретните централи отлично използват този сюжет за въвеждането на новата култура. И забележете как загубата на основа за морал води до нихилизъм. За този нихилизъм Фридрих Ницше се опитва да намери решение чрез „преоценка на всички човешки ценности“. Това за него означава да търси основи, по-дълбоки от тези на християнските ценности. И той вярва, че повечето хора не признават Божията смърт поради страх или тревога. Следователно, когато смъртта става широко призната, хората се отчайват, което води до нихилизъм. Това е отчасти причината Ницше да разглежда християнството като нихилистично по своята същност. Тези от нас, които живяха във времената на социализма, си спомнят що за отношение имаше към църквата, религията, Бог. Ако социалистическите вождове бяха по-смели, всички днес можехме да сме закърмени с „Ню Ейдж“. Сякаш спуснато от небесата, учението предлага напълно различна, вярна на човека религия. Религия, която отрича всичко старо и предлага спасение.

Изключително еклектична, „Ню Ейдж“ се представя като набор от древни духовни традиции. Тя признава много богове и богини, също както в индуизма. Земята се разглежда като източник на цялата духовност и има своя собствена интелигентност и емоции, тя е божество. Но самият човек стои над всичко това.

Самият човек е инициаторът, контролиращият и властващият над всичко. Няма реалност отвъд тази, която човекът си определя. Камо ли тя да е измамна, или наречете я както си решите там.

„Новата епоха“ учи на широк спектър от източен мистицизъм и духовни, метафизични и психични техники, като дишане, пеене, свирене на барабан, медитация. Целият този инструментариум е подчинен на задачата да се развие съзнанието и собствената божественост.

Всяко негативно преживяване, като провал, тъга, гняв, егоизъм, болка, се смята за илюзия. Последователите на „Ню Ейдж“ вярват, че са напълно независими и имат контрол над живота. Нищо там не е погрешно, негативно или болезнено. В крайна сметка човек се развива духовно до такава степен, че няма обективна външна реалност. Човек става Бог, като създава своя собствена реалност.

Междувременно битката за съзнателно упражняване на влияние е в апогей. Напудрени лектори и коуч експерти се надпреварват за вниманието на аудиторията с приказки под шипковия храст и опияняващи методики за управление на емоциите. По-схватливите читатели се досетиха, че въвеждам тази тема като част от измамната реалност заради момичето в началото на разказа. Да, то е моя приятелка от онази реалност. И до днес тя живее в свят, който ѝ дава абсолютен душевен мир. Но е пак там, където я срещнах миналия век.

Гледната точка, че ние сме мултиполяризирани в множество сценарии и е важно преди всичко да съхраним нашия фокус, е вид антидот.

Способни ли сме като израз на възгледите и ценностите, които изповядваме, да проявим силата да реагираме на всяко от обективните проявления на света около нас? В най-голяма степен можем да резонираме там, където е нашият фокус, нашето самосъзнание. Ние живеем именно в този момент. Дори може би в част от мига ще бъдем способни да изразим същността си. Защо е така ли?

Защото Матрицата следи хората във всичките им проявления. Тя е безупречна, елиминирала е всяка грешка и знае следващите стъпки. Затова всяко движение встрани от предначертаното предизвиква толкова силни промени в личен план. Замислете се, без да хитрувате, моля. Какво става, когато рязко промените посоката? Когато неочаквано напуснете работа, изоставите проект, разделите се без уговорки с приятел или просто хукнете нанякъде без посока...

На Матрицата е необходимо време да преизчисли и подреди отново графика. Ако правите това често, тя го отчита като бъг и примката ѝ отслабва. Не изчезва напълно, но хватката ѝ става хлабава.

Това упражнение го изпитах на гърба си през 1995 година, когато два напълно различни по своята същност свята се сблъскаха и образуваха една нова реалност. А дотогава Матрицата ме бе проектирала в настоящето без никакви изгледи за трансформация.

Вероятно искате да научите какво е станало през 1995 година с мен? Ще ви кажа, но искам да направите нещо. Искам да откриете къде във вашия живот е имало превключване на реалности и да признаете тяхното въздействие.

Август 1995 година. София, парк-хотел „Москва“. Уредена ми е среща, на която ще представя важен проект. Срещата е планирана толкова грижливо, че съм уверен как си тръгвам победоносно. В момента, в който приключих и погледнах очите на човека срещу мен, картината ми се изясни напълно. Сякаш невидим офталмолог ме въоръжи с чисто нов чифт очила. Бях надигран от Кеворк Кеворкян като по учебник.

Сблъсъкът на две паралелни реалности току-що бе започнал. Часове по-късно бях изхвърлен от времевата линия, подготвяна така усърдно от Провидението за мен. Два дни след колизията станах най-известният човек в България. Няма шега, няма измама. Събитието от 1995 година и до днес си остава чисто и просто преминаване в друго измерение. После имах още няколко подобни опитности. Привикнах и така пътувам в различните светове все по-уверено. Защото, повярвайте ми, те са тук. Предвидени, изчислени, идват навреме като японски влак и нямат край.

В сериала „От другата страна“ този феномен е представен под формата на шпионски трилър. Следва идеята за тези, които не са гледали епизодите. Хауърд Силк, главният герой, е служител в разузнавателна агенция в Берлин.

Шпионският трилър за паралелните измерения ни отвежда в две реалности, които съжителстват едновременно. Започва поредица от преминавания в двете измерения, чиято цел е установяване на контрол върху противника от другото. Какво точно искат да подскажат сценаристите? Отговорът се налага някак неусетно. Рано или късно уроците биват научени и споделени във всички наши проекции, във всички паралелни светове. По един или друг начин следваме начертаните коридори от нули и единици, като си въобразяваме, че имаме право на избор.

Ако сме успели за миг да изберем най-ценния за нас фокус, следва нещо уникално. За няколко мимолетни мига ще преодолеем много години от нашите времеви примки и ще открием неподозирани възможности за пътуване в пространството и времето. Секунда е необходима за решението да направим възможно най-качествения, най-малко егоистичния избор. Така ликвидираме опцията да се фокусираме в онези сценарии, където сме направили най-малко качествен избор.

Авторът на „Матрицата V“ – Вал Валериан, в действителност умело въвлича читателите си в една непрекъснато променяща се среда, точно по тази формула.

В такъв момент обикновено залитналите по източната философия ентусиасти се включват в разговора и слагат на масата най-силния си коз. Това е част от различна игра на съзнателно ниво, но тя се променя на всяко следващо в различните прераждания. Предстои да поговорим за история, подмяна на факти и ще разберем колко динамично се сменят кадрите от представлението. Дори въвеждането на думата „карма“ в този сценарий не е никак случайно. Карма означава да страдаме заради налагани клишета, които упорито отказваме да заличим. Ето стряскащи съзнанието примери: Ние сме избили богомилите – карма. Ние сме робски народ – карма. „Преклонена главица сабя не я сече“ – карма. И за да е още по-болезнено за осакатените съзнания, идват кодираните в тялото ДНК команди.

Болката е разплата за злото, за разбитите мечти. Ето как системата въвежда организма в режим на деструкция. Защото удобното управление на реалността е свързано с налагането на измамни понятия, облечени в силни фрази.

Съвременната битка се поднася на голям екран от същности отвъд нашите представи. Тези създания идват от други измерения и са реално съществуващи. Вярвам, че сте го разбрали вече.

Да спрем за минута с препускането в измеренията. Да се обърнем към нас и разбирането за позитивно и негативно натрупване.

Налага се да внесем пояснение в концепцията, която невидимо ни насърчава сами да избираме негативни последици на подсъзнателно ниво. Нека стане ясно, че такива отношения се отнасят и за нашите, и за чуждите планове, за чието осъществяване сме попречили. На брат, сестра, приятел, познат, майка, баща или който и да е.

Щом сме внесли разрушителни изменения, не е важно дали тези мечти и планове са били лоши, или добри. Важно е, че ние някак си сме им въздействали. Страхът от кармична обремененост сработва и програмата е задействана. И ето тук е тънката отлика, която ни прави мислещи.

Можем, дори без да знаем за какво, просто да проявим разбирането, че явно в нечий или в нашия живот сме направили нещо грешно, и така да смекчим, да анихилираме тези деструктивни обстоятелства и да изравним ответната реакция.

Казано накратко: кармата се връща с тази реакция, която сме получили, задето сме се намесили в нечия съдба. Мястото на реалността, която обгражда и рефлектира върху ума, е запечатано толкова дълбоко в нас, че сграбчваме първия възможен избор, без да си даваме сметка как ще се развие сюжетът в следващите етапи.

Най-често срещаният пример е как някои хора реагират първично на спекулативния сценарий – „Раздяла с любим човек“. Доста болезнено го изпитах преди време. Можем да го определим като разбити мечти и планове. Когато единият иска да продължи връзката, защото така му е удобно, а другият си тръгва. Измамна реалност като по учебник.

Раздялата идва, но това са обичайни състояния от живота и са кодирани с програма, която се включва в точно определен момент. Както всички останали приложения, действащи с ключ, и тя има кодова дума, в моя случай – „Писна ми“. Раздялата обикновено идва с някакви силни настроения и чувства. Такива обстоятелства може да се проявят в друга ситуация, по друг начин, но ще се проявят задължително. Това може да стане веднага или след известно време. Матрицата просто изчислява верния момент, за да даде урок.

Ето защо съществува максимата: Животът винаги е прав! Включително, ако нечие поведение ни се струва неправилно. Защото всичко е програмиран сценарий като резултат от деструктивни отношения, деструктивни обстоятелства и забележете – и всички позитивни такива. Ние живеем по сценарий, одобрен от нас самите преди пристигането ни тук. Разберете ме правилно, не съм адвокат на модела прераждане, но вярвам в поредните проявления на душата. Напълно нормално е да се запитаме как да противодействаме активно, как да се справим с тази клопка? Мнозина автори настояват, че е невъзможно да се укрием. Но според мен има изход и ще го споделя веднага.

В практиката ми на журналист се научих да бъда добър слушател. Когато имаш слух и сетивност, можеш да предвидиш ситуацията. Интервюирал съм стотици хора с много големи познания в областта на науката, изкуството, спорта, езотериката, политиката или просто герои на деня. И съм им задавал напълно съзнателно въпроса: „Що за съдба си пожелавате?“.

Отговорите са винаги пълни с емоция, цветни и описателни. През годините и хилядите интервюта нито един запитан не е отговорил нехайно. Когато става дума за нашата съдба, се отнасяме с голямо внимание към нея. Отнасяме ли се с внимание към капаните, можем да ги преодоляваме безопасно като в компютърна игра. Избегнете ли грешките от едно ниво, преминавате в по-горното. И така до края на играта.

Има и друго. Вероятно съвсем съзнателно търсим позитивното развитие, без да отдаваме значение на времето, в което сме попаднали.

Склонни ли сте на експеримент? Представете си, че сте на стола срещу мен. Каква съдба си пожелавате? Вие какъв отговор ще дадете?

Стоп. Поемете дъх. Напишете думите на лист хартия. След време, или по-скоро във верния момент, листчето ще се появи като по магия пред очите ви. Каква ли физиономия ще направите? Ще разберете що за реалност сте избрали преди време и изненадата няма да е единственото, което ще ви споходи. Но ако ви предизвикам с друг въпрос: „Какво е реалност?“? Вероятностите за отговор са десетки, а има и бързаци, които, без да се замислят, дават отговор.

Знаете ли, че милиони хора по света си задават този въпрос и не намират категоричен отговор. Той едновременно е и най-простият, и най-сложният въпрос. В нашия пълен с технологии свят сякаш сме забравили колко сме объркани от навлизането на изкуствения интелект и новите технологии. Моят часовник дори ме подканя да ходя, да тичам... добре, че все още не ми заповядва кога да правя секс. Но и това ще стане скоро.

Представата за света се свежда до жалка и на моменти прекалено оптимистична идея за величината на творението, създадено незнайно кога, къде и от кого.

Напъните на науката да се срещне със Създателя на реалността, такава каквато я познаваме, вероятно ще ударят на камък. Твърде арогантното поведение на съвременния човек не е донесло нищо добро на научната общност.

Напротив, ставаме свидетели на нарастващо напрежение в системата и скоро то ще намери най-краткия път навън. Като вулканите, те избухват винаги в перфектния момент.

Въпросът за реалността е „въпрос за един милион“, както биха казали някои привърженици на игрите на късмета. През вековете той е измъчвал философи, астрономи, физици, алхимици и служители на църквата.

В „Държавата“ Платон описва истинския свят като бледа сянка върху стена на пещера. Странно или не, в българската пещера „Божиите очи“ (Проходна), която е на хиляди години, се крие сериозна улика за развитието на божествения план. Пак там откриваме и предизвикателството на различните времена, описани по изключително опростен и нагледен начин.

Картините рисуват отколешни времена и реалности, в които главен герой не е човекът от наши дни. Защото е така и съмненията на мнозина начетени академици нямат тежест.

Митът за повярвалия в себе си Икар и неговия смъртоносен полет е олицетворение едновременно на стремежа, но и на грешката. Грешката да не допуснем съществуването на по-висш разум от свръхкомпютрите е направо фатална за цивилизацията.

Вгледайте се в нещо, което ви изглежда плътно, и ако имахте микроскопско зрение, щяхте да установите, че то представлява маса от атоми. Разбийте тези атоми и ще откриете мъничко здраво ядро от протони и неутрони, заобиколено от празни обвивки, състоящи се от няколко орбитиращи електрона. Но дори тези елементарни частици могат да бъдат разделени на по-малки: кварк, неутрино, бозон. Популярната в световен план ЦЕРН (Европейска организация за ядрени изследвания) заплашва да продължи експериментите си до постигането на единение с божественото на всяка цена. Мога да се обзаложа, че опитите вероятно ще завършат фатално и след време учените ще затрият горката планета. Но какво толкова е възможно да научат амбициозните наследници на Айнщайн от швейцарските Алпи? Да поразсъждаваме заедно над възможните решения на уравнението, ако то е такова.

Продължете да ровите още по-надълбоко и ще се озовете в странен свят, обитаван само от вибриращи енергийни струни, които може би са огнените езици на Платоновите танцуващи сенки, описани преди хилядолетия. Също толкова странно ще ви се стори, ако се вгледате в нощното небе. Насочете взор към непонятния безкрай, безграничната празнота, осеяна с милиарди галактики. И дори само това е възможно да ви накара да настръхнете от възхита пред Твореца, а героите от ЦЕРН си играят на богове. Разумният читател знае, че колкото по-надалеч гледаме в космоса, толкова повече осъзнаваме, че естеството на Вселената не може да бъде разгадано, като наблюдаваме със страхопочитание спиралните галактики и далечните супернови.

Може би истината се крие по-дълбоко? Може би тя е в самите нас? Такава идея озарила учения и писател Робърт Ланза, когато се разхождал в гората и видял паяжина.

Ланза си представил как би изглеждал светът за висящия от нея паяк. За него паяжината била вселената му, а всичко отвъд било непонятно. Ученият бил толкова далече от паяка, колкото и далечните космически тела са отдалечени от нас. Тогава в този миг осъзнал, че и хората са в сърцето на паяжина, изградена от времето и пространството. И тази паяжина е подчинена на закони, които се зараждат вътре в нас. Колко познато звучи, нали? Ние сами можем да създаваме реалности.